Първородният

Слизане на брега

Роран стоеше на палубата на „Червеният глиган“ с ръце, скръстени пред гърдите и разкрачен, за да не залита от люлеенето на шлепа. Соленият вятър вееше косата му, дърпаше гъстата му брада и гъделичкаше голите му ръце.

До него Кловис държеше кормилото. Опитният моряк посочи една покрита с чайки скала, която се издигаше над нисък хълм, вдаден в океана.

— Теирм се намира точно отдясно на този връх.

Роран примижа под следобедното слънце, което се отразяваше в океана и създаваше ослепително ярка линия.

— Значи засега ще спрем тук.

— Не искаш ли да отидете в града?

— Не и всички наведнъж. Извикай Торсън и Флинт и им кажи да акостират на онзи бряг. Изглежда подходящо място за лагеруване.

Кловис се намръщи.

— Ах. А се надявах да ям нещо топло тази вечер.

Роран го разбираше. Прясната храна от Нарда отдавна свърши. Оставаше им само осоленото свинско, осолена херинга, осолено зеле, морски бисквити, които селяните направиха със закупеното брашно, мариновани зеленчуци и от време на време прясно месо, когато заколеха някое от малкото си оцелели животни или успееха да хванат дивеч при слизанията на брега.

Кловис изкрещя към капитаните на другите два шлепа и грубият му глас проехтя над водата. Когато дойдоха, той им нареди да се приближат към брега, което му спечели шумното им неодобрение. И те както всички моряци бяха разчитали да се докопат до Теирм и да изхарчат заплатите си за някоя от безбройните наслади, които можеше да им предложи градът.

Вече на брега Роран се разходи сред селяните, помагайки им да вдигнат палатките си, да разтоварят провизии, да донесат вода от близкия поток. Спря се, за да окуражи Морн и Тара, защото изглеждаха напълно отчаяни. Отговорът им бе унил. Гостилничарят и жена му се държаха хладно още от напускането на долината Паланкар. Като цяло хората бяха в по-добро състояние, отколкото когато пристигнаха в Нарда заради почивката на шлеповете, но постоянната тревога не им бе позволила да се възстановят така, както Роран се бе надявал.

— Стронгхамър, искаш ли да вечеряш в нашата палатка тази вечер? — попита го приближилият се Тейн.

Роран отказа възможно най-учтиво и се отдалечи. Попадна на Фелда, чийто съпруг Бърд бе убит от Слоун. Тя направи бърз реверанс и каза:

— Мога ли да говоря с теб, Роран?

Той й се усмихна.

— Разбира се, Фелда, знаеш го.

— Благодаря ти.

Тя започна да опипва пискюлите по шала си със странен поглед, а после кимна към палатката си.

— Бих искала да те помоля за услуга. Става дума за Мандел…

Роран се учуди. Бе избрал най-големия й син да го придружава в Нарда, когато уби двамата стражи. Мандел се бе справил чудесно тогава, както и през изминалите седмици, докато беше сред екипажа на „Еделин“ и учеше как се управляват шлепове.

— Доста се е сприятелил с някои от моряците на шлепа и е започнал да играе на зарове с тези безчестни типове. Не за пари, ние нямаме никакви, но за разни дреболии. Дреболии, които ни трябват.

— Помоли ли го да спре?

Фелда изви пискюла, който стискаше.

— Боя се, че откак баща му умря, той вече не ме уважава както преди. Станал е див и своенравен.

„Всички подивяхме“ — помисли си Роран.

— И какво искаш да направя по въпроса? — попита я топло.

— Ти винаги си се държал добре с Мандел. Той ти се възхищава. Ако говориш с него, ще те послуша.

Младежът обмисли молбата, а после каза:

— Добре, ще направя каквото мога.

Фелда се отпусна с облекчение.

— Кажи ми обаче какво е изгубил на зарове?

— Най-вече храна. — Жената се поколеба, после добави: — Но зная, че веднъж е заложил гривната на баба ми за заек, уловен от тези мъже.

Роран се намръщи.

— Бъди спокойна, Фелда. Ще се погрижа за това веднага щом мога.

— Благодаря ти.

Тя отново направи реверанс, а после се запромъква между палатките, оставяйки го да обмисля думите й.

Роран чешеше разсеяно брадата си, докато ходеше. Проблемът с Мандел и моряците беше двуостър. Той бе забелязал по време на пътуването от Нарда, че един от хората на Торсън, на име Фревин, се е сближил с Одел — младата приятелка на Катрина. „Такива хора могат да ни причинят беди, когато оставим Кловис“.

Стараейки се да не привлича ненужно внимание, Роран премина през лагера и събра селяните, на които вярваше най-много. Заедно отидоха до палатката на Хорст, където той им каза:

— Петимата, за които се разбрахме, ще тръгнат сега, преди да е станало късно. Хорст ще заеме мястото ми, докато ме няма. Помнете, че най-важната ни задача е Кловис да не напусне с шлеповете или да ги повреди по някакъв начин. Те могат да се окажат единственият ни шанс да достигнем Сурда.

— Да, а също и да се погрижим да не ни открият — отвърна Орвал.

— Именно. Ако никой от нас не се върне преди падането на нощта след два дни, смятайте, че са ни заловили. Превземете шлеповете и отплавайте за Сурда, но не спирайте в Куаста да купувате провизии — Империята вероятно ще ви дебне и там. Ще трябва да си намерите храна другаде.

Докато спътниците му се подготвяха, Роран отиде до каютата на Кловис на борда на „Червеният глиган“.

— Само вие петимата ли отивате? — запита напрегнато капитанът, когато младежът му описа плана си.

— Да — Роран впи стоманения си поглед в Кловис, докато мъжът не потрепери страхливо. — И когато се върна, очаквам ти, тези шлепове и всичките ти хора още да сте тук.

— Нима си позволяваш да поставяш под въпрос честта ми, след като спазих сделката ни?

— Нищо не поставям под въпрос, само ти казвам какво очаквам. Твърде много неща зависят от това. Ако сега ни предадеш, обричаш цялото ни село на смърт.

— Зная това — измърмори Кловис, опитвайки да избегне погледа му.

— Хората ми ще се защитават по време на отсъствието ми. Докато са живи, няма да позволят да ги отведат, измамят или изоставят. И ако все пак ги споходи нещастие, ще отмъстя за тях, дори ако трябва да извървя пеша хиляда левги и да се боря със самия Галбаторикс. Вслушай се в думите ми, господарю Кловис, защото те са самата истина.

— Ние не сме чак толкова влюбени в Империята, колкото явно си мислиш — отвърна ядно Кловис.

Роран се усмихна мрачно.

— Хората биха сторили всичко, за да защитят семействата и домовете си.

Когато младежът понечи да излезе, Кловис отново заговори:

— А какво ще правиш, щом стигнете до Сурда?

— Смятаме да…

— Не ние. Ти. Какво ще правиш ти? Наблюдавах те, Роран. Слушах те. И ми изглеждаш свестен младеж, ако изключим начина, по който се отнесе с мен. Но не мога да си представя как пускаш този твой чук и взимаш отново плуга само защото си пристигнал в Сурда.

Роран сграбчи дръжката на вратата толкова силно, че кокалчетата му побеляха.

— Когато отведа селяните в Сурда, отивам да ловувам — каза той с глас, сух като мъртва пустиня.

— О. След твоята червенокоса красавица? Чух някакви приказки, но не можех да си пред…

Вратата се затръшна зад Роран и той тръгна по коридора. Остави гнева си да пламти — харесваше му чувството за свобода, което му носеше тази емоция. После укроти буйните си пориви и отиде до палатката на Фелда. Мандел стоеше отвън и хвърляше ножа си към един дънер.

„Фелда е права — някой наистина трябва да му влее малко здрав разум“.

— Губиш си времето — каза той на глас.

Мандел се стресна и се извъртя рязко:

— Защо го казваш?

— В истинска битка е по-вероятно да си извадиш окото, отколкото да нараниш врага, ако не можеш да изчислиш точното разстояние между теб и целта… — Роран сви рамене. — Със същия успех можеш да мяташ и камъни.

Момчето се изпъчи гордо.

— Гунар ми каза за един негов познат в Ситри, който можел да уцели летящ гарван в окото осем от десет пъти.

— Да, а в другите два пъти те убиват. Обикновено е лоша идея да хвърляш оръжието си по време на битка. — Роран махна с ръка, за да спре протестите на Мандел. — Събери си нещата и ме чакай след петнадесет минути на хълма зад потока. Реших да дойдеш с нас в Теирм.

— Да, сър!

Мандел скочи с ентусиазирана усмивка и се хвърли в палатката да се приготви.

Когато Роран се обърна, видя малко встрани Фелда, която люлееше най-малката си дъщеря на коляно. Погледът на възрастната жена се премести от него на сина й и лицето й се изопна.

— Пази го, Стронгхамър.

Тя пусна дъщеря си на земята и отиде да помага на Мандел да събере всичко, което му е нужно.

Роран пристигна първи на хълма. Той седна на белия камък и се загледа в морето, докато се подготвяше мислено за предстоящата задача. Когато Лоринг, Гертруде, Биргит и синът й Нолфаврел пристигнаха, младежът скочи от скалата и каза:

— Трябва да изчакаме и Мандел, той ще дойде с нас.

— Защо? — попита Лоринг и се намръщи.

На Биргит това явно също не й се нравеше.

— Мислех, че сме се разбрали никой друг да не идва с нас. И особено Мандел, защото са го виждали в Нарда. Достатъчно опасно е, че вие двамата с Гертруде идвате, но той само ще увеличи шансовете някой да ни разпознае.

— Ще поема риска. — Роран отвърна на погледа на всеки от тях. — Той трябва да дойде.

Накрая те го послушаха и когато Мандел дойде, шестимата се насочиха на юг към Теирм.