Първородният

Чукът пада

Луната се носеше високо сред звездите, когато Роран излезе от палатката, която споделяше с Балдор, и отиде до края на лагера, за да смени Албрийч на стража.

— Нищо за докладване — прошепна другият и отиде да си легне.

Роран натегна тетивата на лъка си и заби три стрели пред себе си, където лесно можеше да ги достигне. После се уви в одеялото и се сви до скалната стена отляво. Позицията му позволяваше да вижда ясно надолу към тъмните хълмове.

Вече имаше изградени навици при патрулиране, затова раздели пейзажа на отделни сектори, оглеждайки всеки за около една минута, като през цялото време следеше за движение или светлина. Умът му скоро започна да се отнася, бродейки от тема на тема с мъгливата логика на сънищата, която го разсейваше от задачата му. Той прехапа вътрешната страна на бузата си, за да се концентрира. Радваше се, че не е изтеглил жребия за смените преди зората, защото тогава нямаше да има възможност да навакса със съня и щеше да се чувства смазан целия ден.

Внезапен порив на вятъра мина край него и погъделичка ухото му. Кожата по врата му настръхна от усещането за нещо зло. Роран се изплаши и в главата му се загнезди убеждението, че се задава смъртна опасност. Той потрепери, сякаш го бе втресло, сърцето му подскочи и трябваше да се пребори със себе си, за да не излезе от прикритието си и да се затича.

„Какво ми става?“ Костваше му огромно усилие, дори да сложи стрела на тетивата.

На изток една сянка се отдели от хоризонта. Виждаше се само като черно петно сред звездите и се носеше като разпокъсан плащ по небето, докато не закри луната. Там и остана, реейки се на място. Когато лунната светлина я озари, Роран различи прозрачните криле на един от летящите жребци на Ра’зак.

Черната твар отвори клюн и нададе дълъг пронизителен писък. Младежът се намръщи от болката, която силата и височината на звука му причиняваше. Той пронизваше тъпанчетата му и превръщаше кръвта му в лед. От него всяка радост се превръщаше в отчаяние. Крясъкът събуди цялата гора. Птици и зверове на мили околовръст нададоха възгласи на паника, за ужас на Роран и остатъците от стадата на селяните.

Притичвайки от дърво на дърво, Роран се върна в лагера и зашептя на всеки, когото видеше:

— Ра’зак са тук. Стойте където сте и пазете тишина.

Видя, че и другите стражи се движат сред уплашените селяни и им казват същото.

Фиск излезе от палатката си с копие в ръка и изрева:

— Нападат ли ни? Какво са пуснали срещу ни тези проклети…

Роран се хвърли върху дърводелеца, за да запуши устата му, и изстена тихо, когато падна на все още болното си рамо.

— Ра’зак — изстена той в отговор на въпроса на Фиск.

Мъжът застина и запита тихо:

— Какво да правя?

— Помогни ми да успокоя животните.

Заедно те предпазливо се придвижиха през лагера до близката поляна, където бяха завързани козите, овцете, магаретата и конете. Фермерите, които притежаваха най-голяма част от стадата, спяха при тях и вече се опитваха да укротят добитъка. Роран благодари на идеята си да разпръснат животните по краищата на поляната, където дърветата и храстите ги скриваха от враждебни погледи.

Докато се опитваше да усмири няколко овце, той погледна към зловещата черна сянка, която все още закриваше луната като гигантски прилеп. За негов ужас тя започна да се движи към тяхното скривалище. „Ако това изчадие изкрещи отново, сме обречени“.

Повечето животни вече се бяха успокоили, когато Ра’зак прелетя над тях. Само магарето настояваше да реве. Роран без колебание се отпусна на едно коляно, вдигна лъка и простреля животното между ребрата. Прицелът му беше безукорен и животното падна без стон.

Но за съжаление беше късно — ревът на магарето бе привлякъл вниманието на Ра’зак. Чудовището извърна глава в посоката на поляната и се спусна към нея с широко разтворени нокти, предхождано от зловонието си.

„Сега е моментът да видим дали можем да убием кошмар“ — помисли си Роран. Фиск, който клечеше до него в тревата, вдигна копието си и се приготви да го хвърли, щом изчадието попадне в обсега му.

Точно когато младежът опъна лъка си — в опит да започне и приключи битката с една добре насочена стрела, — някакво вълнение в гората го разсея.

От храстите изскочи стадо сърни. Те се затичаха през поляната, без да обръщат внимание на селяните и добитъка, в истеричен опит да избягат от Ра’зак. Сякаш цяла вечност сърните тичаха наоколо, разоравайки почвата с острите си копита. Разширените им от ужас очи улавяха светлината на луната. Бяха толкова близо, че можеше да чуе тежкото им дишане.

Изглежда, сърните успяха да прикрият селяните, защото, след като направи още един кръг над поляната, крилатото чудовище изви на юг и се понесе надолу по дължината на Гръбнака, сливайки се с нощта.

Роран и спътниците му останаха замръзнали намясто като преследвани зайци, изплашени, че отдалечаването на Ра’зак може да е измама, за да ги подтикне да излязат на открито. Или може би близнакът на чудовището се криеше някъде наблизо. Изчакаха няколко часа, нетърпеливи и напрегнати, не смееха да мръднат.

Когато луната започна да се спуска отвъд хоризонта, смразяващият кръвта писък на изчадието проехтя в далечината… а после нищо.

„Имахме късмет — помисли си Роран, когато се събуди на следващата сутрин. — А не можем да разчитаме на късмета да ни спаси и следващия път“.

След тази нощ вече никой от селяните не смееше да се противи на пътуването с шлеп. Напротив, бяха толкова нетърпеливи, че мнозина питаха Роран дали не е възможно да отплават още днес, вместо утре.

— Иска ми се да можеше — каза той. — Но преди това има твърде много неща за вършене.

Пропускайки закуската, той се спусна към Нарда заедно с Хорст и група мъже. Роран знаеше, че рискува да го познаят, но мисията им бе твърде важна, за да остане настрана. Освен това беше убеден, че сегашният му облик е достатъчно различен от портрета на имперската обява, така че никой да не може да намери прилики.

Нямаха проблем с влизането, защото на портата патрулираха други войници. След това отидоха на доковете и платиха двеста крони на Кловис, който бе зает да надзирава мъжете, подготвящи шлеповете за морето.

— Благодаря, Стронгхамър — каза морякът и привърза кесията със златото към колана си. — Нищо не може да озари деня на човек като малко жълто златце.

Той ги отведе до една маса и разви карта на водите, заобикалящи Нарда. На нея бяха отбелязани и силата на различните течения, и местоположението на скалите и тресавищата и другите опасности, както и бележки, трупани очевидно няколко десетилетия. Кловис очерта с пръста си линия от Нарда до малко заливче малко на юг от града и каза:

— Тук ще вземем добитъка ви. По това време на годината приливите и отливите са кротки, но пак не искаме да ни се налага да се борим с тях, затова трябва да потеглим от залива с първия прилив.

— Прилив? Не е ли по-лесно да изчакаме до отлива и да го оставим да ни отнесе?

Кловис почука носа си с пръст, а очите му проблеснаха дяволито.

— Да, би било по-лесно, и така съм започвал много пътешествия. Но не искам да съм на брега и да товаря животните ви, когато приливът дойде, за да ме избута още по-навън на брега, и да се окажем по плитчините, когато водата спадне. Ако хванем прилива, морето ще работи за нас, схващате ли?

Роран кимна. Вярваше на опита на Кловис.

— А колко мъже ще ви трябват за попълване на екипажите?

— Ами успях да изкопая седем момчета — всичките са силни, честни и добри моряци. Те се съгласиха да участват, колкото и да е странно начинанието. Имайте предвид обаче, че повечето оглеждаха дъното на халбите, когато ги хванах снощи. Пропиваха заплатата от последното си пътуване, но до утре сутрин ще са трезви като стари моми, обещавам ви. При седем налични ми трябват още четирима.

— Четирима да са — възкликна Роран. — Моите хора не знаят много за плаването, но са силни и ще се учат с готовност.

Кловис изсумтя.

— И без това обикновено взимам по няколко нови момчета при всяко пътуване: Докато спазват заповеди, ще се справят чудесно. Иначе ще ги провеся от такелажа с главите надолу, помнете ми думите. Що се отнася до стражите, бих искал да имам девет — по трима на лодка. И по-добре да не са зелени като моряците ви, иначе няма да мръдна от пристанището за цялото уиски на света.

Роран си позволи мрачна усмивка.

— Всеки мъж, който язди с мен, се е доказал в битка много пъти.

— О, значи отговарят пред вас, млади Стронгхамър? — отвърна капитанът. После почеса брада, поглеждайки Гедрик, Делвин и останалите, които бяха нови в Нарда. — Колко водите със себе си?

— Достатъчно.

— Достатъчно, казвате. Чудя се. — Той махна с ръка. — Не ми обръщайте внимание. Езикът ми тича на миля пред здравия ми разум, или поне така твърдеше баща ми. Първият ми офицер, Торсън, сега е при търговеца, надзирава покупката на провизии и екипировка. Да разбирам ли, че имате храна за добитъка си?

— Наред с другото…

— Тогава по-добре ги подгответе. Можем да ги натоварим в трюма веднага щом вдигнем мачтите.

През останалата част от утрото и следобеда Роран и селяните се трудиха да натоварят провизиите, купени от склада до шлеповете.

Докато младежът носеше чувал с брашно през палубата на „Еделин“, за да го подаде на чакащия в трюма моряк, Кловис отбеляза:

— Повечето от това не е за животни, Стронгхамър.

— Не е — съгласи се Роран. — Но е нужно.

За негово успокоение капитанът не си позволи да разпитва повече.

Когато всичко бе натоварено, Кловис го извика при себе си.

— Можете да си вървите. Ние с момчетата ще се справим с останалото. Само помнете да ни чакате на пристанището три часа след пукването на зората, заедно с всички мъже, които ми обещахте, или ще изпуснем отлива.

— Ще бъдем там.

Горе в хълмовете Роран помогна на Елаин и другите да се подготвят за потегляне. Не им отне много време, защото вече бяха свикнали да разтурят лагера всяка сутрин. После избра дванадесет мъже, които да отидат с него в Нарда на следващия ден. Всички бяха добри бойци, но той помоли най-добрите — Хорст и Делвин — да останат, в случай че войниците ги откриеха или Ра’зак се завърнеха.

Когато нощта се спусна, двете групи се разделиха. Роран наблюдаваше как Хорст повежда редицата от хора надолу през хълмовете към заливчето, където да чакат шлеповете.

Орвал се качи при него и скръсти ръце.

— Мислиш ли, че ще са в безопасност, Стронгхамър?

В гласа му напрежението трептеше като тетива на лък.

Въпреки че се безпокоеше, Роран каза:

— Да. Обзалагам се на бъчва ябълково вино, че утре, когато се приближим, те още ще спят. Позволявам ти да събудиш Нола. Как ти звучи това?

Орвал се усмихна при споменаването на жена му и кимна, очевидно успокоен.

„Дано съм прав“. Роран остана на камъка, прегърбен като гаргойл, докато тъмната линия от хора не се стопи в нощта.

Събудиха се час преди съмване, когато небето едва бе започнало да просветлява, а влажният въздух веднага ороси пръстите им. Роран наплиска лицето си с вода, а после нарами лъка, колчана и чука, с който бе станал неразделен. Взе още един от щитовете на Фиск и едно от копията на Хорст. Другите сториха същото, но прибавиха и мечовете, прибрани по време на битките в Карвахол.

Тринадесетимата тръгнаха бързо по неравните хълмове. Скоро стигнаха до пътя към Нарда, а после и до главната порта на града. За ужас на Роран, на стража бяха същите двама войници, които го бяха тормозили първия ден. Също както преди те снижиха алебарди, за да препречат пътя.

— Тоя път май сте повечко, а? — забеляза белокосият. — А и не сте същите. Ако изключим теб. — Той насочи вниманието си върху младежа. — Сигурно ще очакваш да повярвам, че копието и щитът ти също са за чупене на грънци?

— Не. Кловис ни нае да защитаваме шлеповете му по пътя към Теирм.

— Вие? Наемници? — Войниците избухнаха в смях. — Нали бяхте търговци?

— Наемничеството е по-доходоносно.

Белокосият се намръщи.

— Лъжеш. Опитвал съм се да бъда наемник някога. Прекарвах повече гладни нощи от сега. А и колко е голяма тая ваша търговска дружина? Вчера бяхте седем, а днес — тринадесет, ако броим и теб. Изглеждате ми твърде много за обикновена експедиция на група търговци. — Очите му се присвиха, докато той оглеждаше по-внимателно лицето на Роран. — Изглеждаш ми познат. Какво е името ти?

— Стронгхамър.

— А не е ли възможно вместо това да е Роран, как мис…

Светкавично младежът замахна с копието си и прободе белокосия мъж във врата. Бликна алена кръв. Роран пусна копието, извади чука си и се извъртя, за да блокира удара на другия войник. Замахна нагоре и встрани и смаза шлема на мъжа.

Стоеше, задъхан, между двата трупа. „С тези станаха десетима“.

Орвал и другите мъже го гледаха с ужас. Неспособен да срещне погледите им, Роран им обърна гръб и посочи канала, който течеше под пътя.

— Скрийте телата, преди някой да ги е видял — нареди той грубо.

Докато бързаха да му се подчинят, той огледа горната част на стената за други стражи. За щастие там не се виждаше никой, както и на улицата от другата страна на портата. Той се наведе и извади копието си. Избърса острието в туфа трева.

— Готово — каза Мандел, изкачвайки се от канала. Въпреки брадата си младият мъж изглеждаше пребледнял.

Роран кимна, стегна се мислено и се обърна към групата.

— Чуйте. Ще вървим към доковете, колкото можем по-бързо, но без да будим подозрение. Няма да бягаме. Когато вдигнат тревога — защото някой може да е чул шума, — се дръжте, все едно сте изненадани и заинтересувани, но не и изплашени. Каквото и да правите, не давайте на никого повод да ни заподозре. Животът на семействата и приятелите ви зависи от това. Ако ни нападнат, единственият ви дълг е да сте сигурни, че шлеповете ще потеглят. Нищо друго няма значение. Ясен ли съм?

— Да, Стронгхамър — отвърнаха всички в един глас.

— Тогава след мен.

Докато прекосяваше Нарда, Роран бе толкова напрегнат, че се боеше, че може да се строши на хиляди парченца. „В какво се превърнах?“ — чудеше се той. Оглеждаше мъжете, жените, децата и дори и кучетата, в опит да открие потенциалните врагове. Всичко около него изглеждаше неестествено ярко и изпълнено с дребни детайли — сякаш можеше да види дори отделните нишки в дрехите на хората.

Стигнаха до пристанището без инциденти. Кловис ги посрещна.

— Подранил си, Стронгхамър — каза той, все едно бяха стари приятели. — Обичам такива мъже. Това ще ни даде възможност да подредим всичко, преди да потеглим.

— Можем ли да тръгнем веднага? — запита Роран.

— Би трябвало да знаеш, че не. Трябва да изчакаме отлива.

После мъжът замълча и огледа за пръв път тринадесетте мъже.

— Но какво е станало, Стронгхамър? Всичките изглеждате така, все едно сте видели призрака на стария Галбаторикс.

— Нищо, което няколко часа морски въздух да не могат да излекуват — отвърна Роран. В сегашното си състояние не можеше да се усмихне, но поне успя да докара по-приятно изражение на лицето си, за да успокои капитана.

Кловис подсвирна и извика двама моряци от лодките. И двамата мъже имаха лешников тен.

— Това е Торсън, първият ми офицер — каза капитанът и посочи онзи отдясно. Голото рамо на Торсън бе украсено с татуировка на летящ дракон. — Той ще управлява „Мерибел“. А това черно куче е Флинт. Той командва „Еделин“. Докато сте на борда, тяхната дума е закон така, както е моята на „Червеният глиган“. Ще отговаряте пред тях и мен, а не пред Стронгхамър… Е, да чуя едно добро да, сър, ако сте ме разбрали.

— Да, сър — казаха мъжете.

— Сега, кои от вас ще са моряци и кои — охранители? Защото, кълна се в живота си, не мога да ви различа един от друг.

Без да обръщат внимание на твърдението на Кловис, че сега той е техен командир, а не Роран, селяните погледнаха младежа, за да видят дали трябва да се подчинят. Той кимна в знак на одобрение и те се разделиха на две групи, които капитанът раздели на още по-малки групи, за да ги разпрати на отделните шлепове.

В следващия половин час Роран работеше заедно с моряците, за да приключат по-бързо с подготовката на „Червеният глиган“ за тръгване, ослушвайки се и за най-малкия намек за тревога от града.

„Ще ни заловят и убият, ако останем още“ — мислеше си, докато проверяваше височината на водата под кея. Избърса потта, избила по челото му.

Кловис сграбчи ръката му и той подскочи.

Роран бе извадил чука наполовина още преди да осъзнае какво става. Гъстият въздух заседна в гърлото му.

Кловис повдигна вежда при тази реакция.

— Наблюдавах те, Стронгхамър, и бих искал да знам как си спечелил подобна лоялност от своите хора. Служил съм с повече капитани, отколкото бих искал да си спомня, и нито един от тях не е получавал такова подчинение, каквото имаш ти, при това без дори да повишаваш тон.

Роран не можа да се сдържи и се засмя.

— Ще ти кажа как го сторих — спасих ги от робство и от това да ги изядат живи.

Веждите на Кловис се вдигнаха почти до косата.

— Така ли? Това е история, която бих искал да чуя.

— Не, не би искал.

След около минута капитанът каза:

— Да, може би наистина не бих. — Той погледна през борда. — Мътните ме взели. Мисля, че можем да потегляме. О, ето я и моята Галина, точна както винаги.

Едрият мъж скочи на подвижния мост, а оттам — на кея, където прегърна чернокосо момиче на около тринадесет и жена, която Роран прецени, че трябва да е майка й. Кловис разбърка косата на детето и каза:

— Сега искам да ми обещаеш, че ще си добра, докато ме няма, нали, Галина?

— Да, татко.

Докато гледаше как капитанът се прощава със семейството си, младежът си помисли за двамата мъртви войници при портата. „Може би и те са имали семейства. Жени и деца, които са ги обичали, и дом, в който да се връщат всеки ден…“ Усети как започва да му се гади и се вторачи в шлепа, за да не повърне.

Мъжете на шлеповете изглеждаха напрегнати. Изплашен, че може да си изпуснат нервите, Роран започна да се разхожда спокойно по палубата, правейки всичко възможно да изглежда бодър и отпуснат. Най-накрая Кловис се качи обратно на борда на „Червеният глиган“ и извика:

— Вдигайте котвите, младежи! Потегляме към дълбокото!

Не след дълго мостовете бяха прибрани, въжетата — развързани, и платната на трите шлепа се издигнаха, за да посрещнат вятъра. Въздухът зазвънтя от виковете на моряците и песните им.

От брега Галина и майка й гледаха как съдовете се отдалечават. Бяха тихи, неподвижни и мрачни.

— Имаме късмет, Стронгхамър — каза Кловис и го потупа по рамото. — Вятърът ще ни тласка днес. Може да не ни се наложи да гребем, преди да достигнем залива!

Когато „Червеният глиган“ беше достигнал средата на пристанището и все още на десетина минути от свободата на морето, се случи онова, от което се боеше Роран: над водата откъм каменните сгради зазвучаха тромпети и камбани.

— Какво е това? — запита той.

— Нямам представа — отвърна Кловис. Той се намръщи и се загледа към града с ръце на кръста. — Може да е пожар, но не виждам пушек в небето. Или са открили ургали в областта… — Лицето му стана угрижено. — Случайно да си видял нещо по пътя тази сутрин?

Роран поклати глава.

Флинт приближи „Еделин“ до техния кораб и извика от палубата:

— Да се върнем ли, сър?

Роран стисна парапета толкова силно, че под ноктите му влязоха трески. Беше готов да се намеси, но се страхуваше да не изглежда твърде напрегнат.

Кловис откъсна поглед от Нарда и изрева в отговор:

— Не. Ще изпуснем отлива.

— Ай-ай, сър! Но бих дал дневната си надница, да разбера какво е причинило тая шумотевица.

— Аз също — промърмори капитанът.

Докато къщите се смаляваха зад тях, Роран седеше в задната част на шлепа, обгърнал колене с ръце и облегнат на стената на каютите. Гледаше към небето, вцепенен от дълбочината, яснотата и цвета му, а после и към дирята, оставяна от „Червеният глиган“, в която плуваха водорасли. Шлепът го люлееше като в люлка. „Какъв красив ден“ помисли си той, благодарен на съдбата, че е жив да го види.

След като излязоха от пристанището, той се успокои и се качи по стълбата до палубата на кърмата зад каютите, където Кловис държеше кормилото и насочваше шлепа. Капитанът каза:

— Винаги има нещо невероятно красиво в първия ден на пътуването, преди да осъзнаеш колко е лоша храната и да започнеш да копнееш за дома.

Роран не бе забравил, че трябва да научи всичко възможно за шлепа, затова попита Кловис за имената и функциите на различни предмети на борда. Изнесоха му ентусиазирана лекция за това как работят шлеповете и корабите, както и за изкуството на плаването по принцип.

Два часа по-късно Кловис посочи към тясно полуостровче, което се простираше пред тях.

— Заливът се намира от другата му страна.

Роран се наведе над парапета и протегна врат, нетърпелив да разбере дали всички са в безопасност.

Когато „Червеният глиган“ заобиколи каменистото парче земя, видяха пясъчната ивица, на която се бяха събрали бегълците от долината Паланкар. От тълпата до тях долетяха възгласи и всички махаха на шлеповете, появяващи се иззад скалите.

Роран се отпусна.

Зад него Кловис промърмори ужасна ругатня.

— Знаех си, че нещо не е наред още в мига, в който те зърнах, Стронгхамър. Къде е добитъкът! Наистина ме направи на глупак, а?

— Не си прав за мен — отвърна Роран. — Не съм те излъгал — те са моето стадо и аз съм техният пастир. Не е ли мое право да ги наричам добитък, ако поискам?

— Наричай ги както си поискаш, но аз не съм се съгласявал да возя хора до Теирм. Мога само да се чудя защо не ми каза какъв е истинският ни товар, а единственият отговор, който се задава на хоризонта, е, че с каквото и да си се захванал, ще ни донесе беди… беди за теб и за мен. Трябва да ви изхвърля през борда и да се върна в Нарда.

— Но няма да го направиш — каза Роран с опасно тих глас.

— О? И защо?

— Защото тези шлепове са ми нужни, Кловис, и ще направя всичко, за да ги задържа. Всичко! Ако си почтен в сделката ни, ще можем да завършим това пътуване миролюбиво и ще видиш отново Галина. Ако ли не…

Заплахата прозвуча по-злокобно, отколкото реално беше. Роран не възнамеряваше да го убива, макар че ако се наложеше, щеше да го изостави нейде по брега.

Лицето на капитана почервеня, но той само изсумтя и изломоти припряно:

— Така е честно, Стронгхамър.

Доволен, Роран отново насочи вниманието си към брега.

Зад гърба си чу тихо изщракване.

Действайки по инстинкт, младежът се дръпна, приклекна и отскочи встрани, прикривайки главата си с щита. Ръката му се разтърси от удара на дългата кука по щита. Той го снижи и се вгледа в изплашения Кловис, който отстъпи назад по палубата.

Роран поклати глава и гласът му прокънтя в ушите на капитана:

— Не можеш да ме победиш, Кловис. Ще попитам пак: смяташ ли да бъдеш почтен и да спазиш споразумението ни? Ако не, ще те изхвърля на брега, ще открадна шлеповете и ще принудя екипажа ти да ми служи. Не искам да ти вземам хляба, но ако ме принудиш… Хайде. Това пътуване може да е нормално и лишено от всякакви неприятни събития, ако избереш да ни помогнеш. Помни, че вече ти е платено.

Кловис се изпъна с достойнство и каза:

— Ако се съглася, трябва да ми окажеш честта да ми обясниш защо беше нужно да си служиш с измама, защо тези хора са тук, както и откъде са. Няма значение колко злато ми предлагаш, отказвам да помагам на нещо, което противоречи на принципите ми, и това е последната ми дума. Вие бандити ли сте? Или служите на трижди проклетия крал?

— Това знание може да те изложи на голяма опасност.

— Настоявам.

— Чувал ли си за Карвахол в долината Паланкар? — запита Роран.

Кловис махна с ръка.

— Веднъж или два пъти. Какво за него?

— Ето го там на брега. Войниците на Галбаторикс ни нападнаха, без да сме ги предизвикали. Ние отвърнахме на удара и когато позицията ни стана неспасяема, прекосихме Гръбнака и последвахме бреговата линия, докато стигнем Нарда. Галбаторикс заплаши, че всички мъже, жени и деца в Карвахол ще бъдат убити или продадени в робство. Единствената ни надежда за оцеляване е да достигнем Сурда.

Роран реши да не споменава Ра’зак. Не искаше да плаши капитана твърде много.

Опитният мореплавател посивя.

— Все още ли ви преследват?

— Да, но Империята още не ни е открила.

— И заради теб ли вдигнаха тревогата?

Младежът отговори меко:

— Убих двама войници, които ме познаха.

Разкритието втрещи Кловис. Очите му се разшириха, той отстъпи и мускулите на ръцете му се стегнаха, а юмруците — свиха.

— Избирай, Кловис. Брегът наближава.

Знаеше, че е спечелил в мига, в който раменете на капитана се отпуснаха и пресилената храброст изчезна от лицето му.

— Ах, чумата да те тръшне, Стронгхамър! Аз не съм приятел на краля. Ще ви откарам до Теирм. Но после не искам да имам нищо общо с теб.

— Даваш ли ми думата си, че няма да се опиташ да се измъкнеш през нощта, или да извършиш някаква друга измама.

— Да, имаш я.

„Червеният глиган“ се насочи към плажа, следван от двамата си спътника. Пясък и камъни задраскаха по дъното на шлепа. Неизменното ритмично движение на водата, миеща сушата, звучеше като дишането на някакво гигантско чудовище. Когато сгънаха платната и спуснаха мостовете, Торсън и Флинт дотичаха до „Червеният глиган“ и настояха Кловис да им обясни какво става.

— Има промяна в плановете — каза капитанът.

Роран го остави да обясни ситуацията, пропускайки точните причини, поради които селяните са напуснали долината Паланкар, и отиде на пясъка, където затърси Хорст сред шумната маса хора. Когато забеляза ковача, Роран го придърпа встрани и му каза за двете убийства в Нарда.

— Ако разберат, че съм напуснал с Кловис, може да изпратят войници на коне след нас. Трябва да качим всички на шлеповете, колкото се може по-бързо.

Хорст го изгледа изпитателно.

— Станал си твърд човек, Роран. По-твърд, отколкото аз някога бих могъл да стана.

— Наложи ми се.

— Само не забравяй кой си в действителност.

Роран прекара следващите три часа в подреждане и опаковане на багажите на селяните на „Червеният глиган“, докато Кловис не показа, че е доволен. Пакетите трябваше да се застопорят, за да не паднат внезапно и да наранят някого, а също и да се разположат така, че шлепът да плава равномерно по водата, а не да натежи на една страна. Това се оказа трудна задача, защото предметите бяха с най-различни размери и тежест. Започнаха да вкарват и животните. Това никак не им се понрави и особено когато ги обездвижиха в трюма с примки, вързани за железни скоби.

Последни се настаниха хората. И те трябваше да бъдат настанени симетрично във всеки шлеп, за да не го преобърнат. Кловис, Торсън и Флинт не спираха да дават наставления.

Изведнъж Роран дочу някакъв спор. „Какво има пък сега?“ — разтревожи се и си запробива път към източника на бъркотията. Видя Калита, коленичила до доведения си баща Уейланд, в опит да успокои стареца.

— Не! Няма да се кача на този звяр! Не можеш да ме накараш — крещеше Уейланд, размахваше съсухрените си ръце и удряше пети в пясъка, в опит да се отскубне от прегръдката на Калита. От устните му хвърчеше слюнка. — Пусни ме, казах! Веднага ме пусни!

Жената бе затворила очи от болката, която й причиняваха ударите му. Тя се обърна към Роран и каза:

— Не е на себе си, откак устроихме лагера снощи.

„За всички замесени щеше да е по-добре, ако бе загинал в Гръбнака… след всички проблеми, които ни причини“ — помисли си Роран. Той отиде до Калита и заедно успяха да успокоят Уейланд, така че поне да спре да крещи и да удря. Като награда за държанието му, жената му даде парче наденица, което зае цялото му внимание. И докато дъвчеше съсредоточено месото, двамата с Роран успяха да го качат на „Еделин“ и да го настанят в един далечен ъгъл, където да не пречи на никого.

— Размърдайте си задниците, дървеняци! — изкрещя Кловис. — Приливът ще дойде всеки миг. Хайде! Давайте!

Когато прибраха мостовете, двадесетина мъже, разделени на групи, се събраха около носовете и се приготвиха да ги избутат във водата.

Роран водеше тази пред „Червеният глиган“. Пеейки в унисон с останалите, той отпусна цялата си тежест върху широкия шлеп. Сивият пясък поддаде под краката им, треските и въжетата заскърцаха, миризмата на пот изпълни въздуха. За няколко секунди усилията им изглеждаха напразни, но после „Червеният глиган“ се наклони и се плъзна назад.

— Отново! — извика Роран.

Стъпка по стъпка те бавно напредваха в морето, докато ледената вода не достигна до кръста им. Една вълна се стовари върху Роран, изпълвайки устата му с морска вода. Веднага я изплю, отвратен от вкуса на сол — беше много по-силен, отколкото очакваше.

Когато шлепът се освободи от морското дъно, Роран доплува до „Червеният глиган“ и се изкачи по едно от въжетата, провесени от мостика. Междувременно моряците спуснаха във водата дълги пръти, с които избутаха съда още по-надълбоко във водата. Същото направиха и екипажите на „Мерибел“ и „Еделин“.

Когато разстоянието до брега вече беше безопасно, Кловис нареди да извадят греблата и с тях моряците насочиха „Червеният глиган“ към изхода на залива. Вдигнаха платната, така че да уловят лекия вятър, и отплаваха към Теирм по несигурната повърхност на океана.