Първородният

По зъберите на Тел’наир

Бам.

Ярък като пламтящо слънце, драконът се носеше пред Ерагон и всички останали, струпани по зъберите на Тел’наир, и ги удряше с поривите на вятъра под крилете му. Тялото му сякаш гореше, озарено от лъчите на зората. Златните му люспи обливаха земята и дърветата с отразената светлина. Създанието бе много по-голямо от Сапфира — достатъчно огромно, за да е поне на няколкостотин години, — с много по-дебели врат, крака и опашка. На гърба му седеше Ездач, облечен в бяла роба, която също блестеше под златното зарево.

Ерагон падна на колене, с вдигнато лице. „Не съм сам…“ В ума му бушуваха възхищение и облекчение. Вече нямаше да му се налага да носи на плещите си цялата отговорност за Варден и Галбаторикс. Пред него се намираше един от древните пазители, съживен от дълбините на времето, за да го напътства — жив символ и доказателство за истината в легендите, с които бе отраснал. Неговият учител. Жива легенда!

Когато драконът се обърна, за да кацне, Ерагон ахна — предният ляв крак на създанието бе отсечен от ужасен удар, оставяйки безполезен бял чукан на мястото на някога могъщия крайник. От очите му бликнаха сълзи.

Около хълма се разрази ураган от сухи клечки и листа, предизвикан от драконовите криле, докато кацаше на поляната. Ездачът внимателно слезе от гърба му по здравия десен крак и се приближи към Ерагон със сключени пред себе си ръце. Беше елф със сребърна коса, неизмеримо стар, макар и единственият признак за възрастта му да бе изражението, изпълнено с вековно състрадание и тъга.

— Остато Четова — каза Ерагон. — Печалния мъдрец… Аз дойдох, както поискахте.

После стреснато си спомни обноските и докосна устни.

— Атра естерни оно телдуин.

Ездачът се усмихна. Хвана момчето за раменете и го изправи, взирайки се в очите му с такава доброта, че Ерагон не можеше да отклони поглед. Чувстваше как безкрайните дълбини в очите на елфа го поглъщат.

— Истинското ми име е Оромис, Ерагон Сенкоубиец.

— Ти си знаел — прошепна тревожно Исланзади. После почудата се превърна в буреносна ярост. — Знаел си за съществуването на Ерагон, а не ми каза? Защо си ме предал, Шур’тугал?

Оромис освободи момчето от взора си и го насочи към кралицата.

— Реших да запазя мълчание, защото не беше сигурно дали Ерагон или Аря ще оживеят и стигнат дотук. Не исках да ти давам напразна надежда, която можеше да бъде стъпкана всеки миг.

Исланзади се извъртя рязко и наметалото й от лебедови пера се разпери като криле.

— Нямаше право да криеш подобна информация от мен! Можех да пратя воини да пазят Аря, Ерагон и Сапфира още във Фардън Дур, а после да ги доведат тук.

Оромис се усмихна тъжно.

— Не съм скрил нищо от теб, Исланзади, освен онова, което сама избра да не разбереш. Ако бе претърсила страната с магия, както повелява дългът ти, щеше да откриеш източника на хаоса, който помете цяла Алагезия отвъд пределите на гората ти, и да научиш истината за Аря и Ерагон. Това, че в мъката си забрави Варден и джуджетата, е разбираемо, но Бром? Винр Алфакин? Последният от приятелите на елфите? Ти беше сляпа за света, Исланзади, и не изпълняваше задълженията, заради които седиш на трона. Не исках да те хвърлям в още по-дълбока бездна, като те подложа на нова загуба.

Ядът на кралицата премина, оставяйки лицето й бледо, а раменете — приведени.

— Аз съм посрамена — прошепна.

Златният дракон се наведе, за да разгледа Ерагон с блестящите си очи, и облъхна момчето със струя горещ, влажен въздух.

— Добра среща, Ерагон Сенкоубиец. Аз съм Глаедр. — Гласът му — защото явно бе мъжки — удари ума на момчето като грохота на лавина.

Единственото, което Ерагон можеше да стори, бе да докосне устните си и да отвърне:

— За мен е чест.

После Глаедр насочи вниманието си към Сапфира. Тя стоеше неподвижна, с изпънат врат, докато той душеше бузите и крилата й. Ерагон видя, че мускулите й треперят несъзнателно.

— Миришеш на хора — каза й Глаедр. — И знаеш за собствената си раса единствено онова, което са ти показали инстинктите, но сърцето ти е на истински дракон.

През това време Орик се представи на Оромис.

— Наистина това надминава всичките ми надежди и очаквания. Ти си светлина в тези тъмни времена, Ездачо. — Той удари гърди с юмрук. — Ако не е твърде нагло от моя страна, бих искал да помоля за услуга от името на своя крал и клан, както е обичаят между нашите народи.

Оромис кимна.

— Разбира се, ако е във възможностите ми.

— Тогава ми кажи защо си се крил през всичките тези години? Светът имаше ужасна нужда от теб, Аргетлам.

— Ах — отвърна елфът. — Има много видове мъка на тази земя, но една от най-великите е да не можеш да помогнеш на онези, които се нуждаят от теб. Не можех да рискувам да напусна това убежище, защото, ако ме бяха убили преди някое от яйцата на Галбаторикс да се е измътило, нямаше да има кой да предаде нашите тайни и знания на новия Ездач и щеше да бъде невъзможно да надвием Империята.

— Това ли е причината? — изплю ядно Орик. — Думи на страхливец! Яйцата можеше и никога да не се измътят.

Всички замълчаха, като ударени от мълния, като се изключи леко ръмжене от страна на Глаедр.

— Ако не бе мой гост тук, щях да те ударя заради тази обида — каза студено Исланзади.

Оромис разпери ръце.

— Не, не съм се засегнал. Това е нормална реакция. Трябва да разбереш, Орик, че двамата с Глаедр не можем да се бием. Той има своите рани, а аз… — той докосна тила си от едната страна. — Аз също съм осакатен. Докато бях пленник на клетвопрестъпниците, те пречупиха нещо в мен и макар и все още да мога да обучавам и сам да се уча, вече не мога да управлявам истинска магия, само най-простите заклинания. Силата ми убягва, независимо колко упорито се мъча да я възвърна. По време на битка бих бил безполезен и по-лошо — слабост и спънка за останалите. Лесно биха могли да ме заловят и да ме използват срещу всички вас. Затова се оттеглих от взора на Галбаторикс, макар и да копнеех да му се опълча открито.

— Сакатия, който е цял — промърмори Ерагон.

— Прости ми — каза Орик. Изглеждаше сломен.

— Няма какво да се прощава. — Оромис постави ръка на рамото на Ерагон. — С твое позволение, Исланзади Дрьотнинг?

— Вървете — отвърна тя изморено. — Вървете и да се свършва.

Глаедр се приведе до земята и Ездача ловко се качи по крака му. После седна на седлото и каза:

— Ерагон, Сапфира, елате. Имаме да говорим за много неща.

Златният дракон скочи от скалата и се понесе над тях, сякаш управлявайки теченията на вятъра.

Ерагон и Орик стиснаха ръце.

— Нека твоят клан се гордее с теб — каза джуджето.

Докато момчето се качваше на гърба на Сапфира, имаше чувството, че му предстои дълго пътуване и че трябва да се прости с онези, които оставя тук. Затова погледна към Аря и се усмихна, без да крие радостта на лицето си. Тя се намръщи половинчато, сякаш разтревожена, но… после той изчезна, хвърлен в небето от нетърпението на Сапфира, и не разбра дали иска да му каже нещо.

Заедно двата дракона се понесоха над бялата скала на север. Летяха няколко мили, съпровождани единствено от звука на собствените им криле. Сапфира летеше до Глаедр. Ентусиазмът й се изливаше върху съзнанието на Ерагон и удвояваше собствените му емоции.

Приземиха се на друга поляна, накрая на скалата, точно преди стената от оголен камък да се скрие обратно в земята. Малка пътека водеше към прага на ниска колиба, израснала между дънерите на четири дървета, едно от които обкрачваше малко поточе, извиращо сякаш от мрачните дълбини на гората.

— Добре дошли в моя дом — каза Оромис, докато слизаше с нечовешка лекота от гърба на дракона. — Живея тук — в покрайнините на зъберите на Тел’наир, защото уединението ми дава възможността да мисля и да се уча на спокойствие. Умът ми работи по-добре, когато съм далеч от Елесмера и другите елфи.

Той изчезна в колибата, а после се върна с два стола в едната ръка и гарафи, пълни с чиста, студена вода за него и Ерагон. Момчето отпи, прехласнато от гледката към Ду Велденварден. Опитваше се да прикрие удивлението и нервността си, докато чакаше елфът да заговори. „Намирам се в компанията на друг Ездач!“ До него Сапфира се излежаваше, впила очи в Глаедр и бавно чистеше калта от ноктите си.

Мълчанието ставаше все по-дълго и по-дълго. Изминаха десет минути… половин час… цял час. Ерагон започна да изчислява времето по движението на слънцето. И докато в началото умът му гъмжеше от мисли и въпроси, с часовете те се сляха в спокойно търпение. Беше му приятно просто да се наслаждава на времето и да не мисли за предстоящото.

Чак тогава Оромис проговори:

— Научил си се на търпение. Това е добре.

На Ерагон му отне няколко мига да си възвърне гласа.

— Не можеш да преследваш елен, ако бързаш.

Елфът сведе главата си в знак на съгласие.

— Така е. Нека видя ръцете ти. Открих, че те могат да ми кажат много за личността на притежателя си.

Ерагон свали ръкавиците си и позволи на Оромис да стисне китките му със слабите си сухи пръсти. Той огледа мазолите му и каза:

— Поправи ме, ако греша. Използвал си косата и плуга по-често, отколкото меча, макар и да си свикнал с лъка.

— Така е.

— И не си писал или рисувал много, може би всъщност никога не ти се е случвало.

— Бром ме научи на нашата азбука в Теирм.

— Ммм. Изглеждаш ми склонен към безразсъдство. Май не те е грижа особено за собствената ти безопасност.

— Какво те кара да мислиш така, Оромис-елда? — запита момчето, използвайки най-учтивата и възпитана форма, която можеше да измисли.

— Не елда — поправи го елфът. — Можеш да ме наричаш учител на този език или ебритил на древния, но нищо повече. Същата учтивост използвай и към Глаедр. Ние сме ваши учители, а вие — наши ученици, така че е редно да възприемеш съответното поведение.

Оромис говореше меко, но в думите му се усещаше авторитетът на мъж, очакващ пълно подчинение.

— Да, учителю Оромис.

— Същото се отнася и за теб, Сапфира.

Ерагон почувства колко й бе трудно да сподави гордостта, но и тя отвърна:

— Да, учителю.

Оромис кимна.

— Така. Всеки с подобна колекция от белези трябва или да е имал безнадеждно лош късмет, или да се е бил със сляпа ярост, или целенасочено да е търсил опасностите. Ти биеш ли се със сляпа ярост?

— Не.

— Нито ми изглеждаш кой знае колко лишен от късмет, всъщност точно обратното. Което ни оставя с едно-единствено обяснение. Освен ако ти нямаш друго мнение?

Ерагон прехвърли в ума си спомените си от дома и извървения дотук път, опитвайки се да категоризира поведението си.

— По-скоро бих казал, че веднъж посветя ли се на някакъв път, или цел, стигам докрай, независимо от цената… особено ако някой, когото обичам, е в опасност.

Погледът му за миг се спря на Сапфира.

— А захващаш ли се с предизвикателни цели?

— Обичам предизвикателствата.

— Значи изпитваш нужда да се изправяш срещу опасности, за да изпиташ уменията си?

— Обичам да преодолявам препятствия, но съм се сблъсквал с достатъчно мъка в живота си, за да знам, че е глупаво да правиш умишлено нещата по-сложни, отколкото са и без това. Само това мога да сторя, за да оцелея.

— Но при все това предпочете да последваш Ра’зак, въпреки че щеше да е много по-лесно да останеш в долината Паланкар. И ето те тук.

— Струваше ми се, че така е редно да постъпя… Учителю.

Тишината отново се спусна, но този път само за минути. Ерагон се опита да познае за какво си мисли елфът, но се сблъска в преградата на подобното му на маска изражение. Накрая Оромис се размърда на стола си.

— Ерагон, случайно някой да ти е давал някакъв подарък в Тарнаг? Може би украшение, броня или дори монета?

— Да — отвърна момчето и извади изпод туниката си огърлицата с миниатюрния сребърен чук. — Ганел направи това за мен по заповед на Хротгар, за да попречи на всеки, който се опита да открие мен или Сапфира с магия. Страхуваха се, че Галбаторикс може да е… Но как позна?

— Защото отдавна престанах да те усещам — отвърна Оромис.

— Някой се опита да ме проследи при Силтрим преди около седмица. Ти ли беше?

Елфът поклати глава.

— След като ви открих с Аря за пръв път, вече нямах нужда от подобни груби методи, за да ви намеря, когато пожелая. Можех просто да се пресегна и да докосна ума ти с моя, както го сторих, когато те раниха във Фардън Дур.

Той вдигна амулета и промърмори няколко думи на древния език, а след това го пусна.

— В него няма други магии, или поне аз не ги откривам. Дръж го винаги със себе си. Това е ценен дар. — Той докосна върховете на дългите си пръсти един в друг и се загледа през рамката, която те оформяха пред взора му към хоризонта. Ноктите му бяха кръгли и лъскави като рибешки люспи. — Защо си тук, Ерагон?

— За да завърша обучението си.

— И какво смяташ, че включва този процес?

Момчето се размърда с неудобство.

— Да науча повече за магията и битките. Бром не успя да ми предаде всичко, което знаеше.

— Магията, боравенето с меча и другите подобни умения са безполезни, ако не знаеш кога и как да ги използваш. И именно на това ще те науча. При все това обаче, както Галбаторикс ни демонстрира многократно, ако великата сила няма морал, тя се превръща в най-голямата опасност за света. Така че главната ми цел е да насоча теб и Сапфира — да ви накарам да разберете от какви принципи е редно да се водите и как да откривате точните причини за всеки избор. Трябва да научите повече за себе си, за това кои сте и на какво сте способни. Затова сте тук.

— Кога ще започнем? — запита Сапфира.

Оромис понечи да отговори, а после се вцепени и изпусна гарафата. Лицето му побеля, а пръстите му се свиха като нокти на граблива птица. Той задрапа по робата си. Промяната бе изненадваща и плашеща. Преди Ерагон да успее да направи каквото и да е, елфът отново се отпусна, макар и цялото му тяло да говореше за слабост.

— Добре ли си? — запита младежът притеснено.

Ъгълчетата на устата на Оромис потрепнаха в усмивка.

— Не толкова, колкото ми се иска. Ние елфите се хвалим с безсмъртието си, но не сме в състояние да избегнем някои болести на плътта. Знанията ни за магията не ни позволяват да ги спрем, а само да ги забавим. Не, не се бой… не е заразно, но и не мога да се избавя от него. — Той въздъхна. — Живях десетилетия, обгръщайки се със стотици малки и слаби магии. Взети заедно, те дублират ефектите на заклинания, на които вече не съм способен. Сторих го, за да мога да живея достатъчно дълго, за да стана свидетел на раждането на последните дракони и да наглеждам повторното съживяване на Ездачите от руините на нашите грешки.

— Колко време имаш, докато…

Оромис повдигна една остра вежда.

— Докато умра ли? Имаме време, но твърде малко и за двама ни, особено ако Варден решат да поискат помощта ти. Затова ще започнем обучението ви незабавно и ще трябва да ви тренирам по-бързо, отколкото някой Ездач някога е бил или ще бъде трениран. Налага ми се да сбия десетилетно познание в месеци и седмици.

— Нали знаеш — поде Ерагон, борейки се със срама и неудобството, които караха бузите му да поаленеят — за моята… за моята слабост? — Той почти изплю последната дума. Ненавиждаше звученето й. — Аз съм също толкова сакат, колкото си и ти.

В погледа на Оромис се четеше съчувствие, но гласът му остана твърд.

— Ерагон, ти си сакат само защото се смяташ за такъв. Разбирам как се чувстваш, но трябва да запазиш оптимизма си, защото примиряването с лошото е много по-голям недъг от всяка физическа рана. Говоря от личен опит. Самосъжалението не помага нито на теб, нито на Сапфира. Заедно с другите заклинатели ще изучим белега ти, за да видим дали не можем да открием начин да го неутрализираме, но междувременно тренировките ти ще продължат все едно ти няма нищо.

Стомахът на Ерагон се сви и му се доповръща при мисълта за подобен начин на действие. „Оромис не може да иска да ме прекара отново през това мъчение!“

— Болката е нетърпима — отвърна той разпалено. — Тя ще ме убие! Аз…

— Не, Ерагон. Няма да те убие. Поне дотолкова съм наясно с проклятието ти. Но и двамата имаме дълг. Ти — към Варден, а аз — към теб. Не можем да си позволим да бягаме от него заради някаква си болка. Всичко е заложено на карта и ние нямаме право да се проваляме.

Ерагон едва успя да поклати глава. Паниката заплашваше да го погълне. Опита се да отрече думите на Оромис, но истината бе неизбежна.

— Ерагон. Трябва да приемеш този товар по собствена воля. Нима няма никой или нищо, заради което да си готов да се пожертваш?

Първата му мисъл бе за Сапфира, но той не правеше всичко това за нея. Нито дори за Аря. Какво го тласкаше напред тогава? Когато положи клетвата си към Насуада, го стори заради Роран и всички други хора, страдащи в хватката на Империята. Но дали те означаваха толкова много за него, че да се подложи на подобна агония заради тях? „Да — реши накрая. — Да, означават, защото аз съм единственият, който има шанс да им помогне, и защото няма да съм свободен от сянката на Галбаторикс, докато те не се спасят. И защото това е единствената цел в живота ми. Какво друго мога да правя?“ Той потрепери, докато изговаряше плашещите думи:

— Приемам от името на тези, за които се боря: всички раси и народи в Алагезия, които страдат от бруталността на Галбаторикс. Независимо от болката, кълна се, че ще уча по-упорито от всеки ученик, който си имал преди.

Оромис кимна мрачно.

— Не съм съгласен на нищо по-малко. — Той погледна за момент към Глаедр, а после каза: — Стани и свали туниката си. Нека видя как изглеждаш.

— Почакай — намеси се Сапфира. — Бром знаеше ли за твоето съществуване, учителю?

Ерагон се сепна, изненадан от тази мисъл.

— Разбира се — отвърна Оромис. — Той бе мой ученик като момче в Илиреа. Щастлив съм, че го погребахте както подобава, защото той живя тежко и малцина се отнасяха добре с него. Надявам се, че е намерил покой, преди да пристъпи в бездната.

Ерагон бавно се намръщи.

— Познавал ли си и Морзан?

— Той бе мой чирак преди Бром.

— А Галбаторикс?

— Аз бях сред старейшините, които му отказаха друг дракон, след като неговият загина, но не, никога не съм имал нещастието да му преподавам. Той лично улови и изби всичките си учители.

Ерагон искаше да го пита за други неща, но знаеше, че ще е по-добре да изчака, затова се изправи и развърза вървите на туниката си.

— Изглежда, че никога няма да научим всички тайни на Бром — каза той на Сапфира. Потрепери, докато издърпваше дрехата над главата си от студения въздух, а после изпъна рамене и изпъчи гърди.

Оромис направи кръг около него и възкликна изненадано, когато видя белега на гърба му.

— Нима Аря или някой от лечителите на Варден не ти предложиха да го махнат? Не е нужно да го носиш.

— Аря предложи, но… — Ерагон се спря, неспособен да изрази ясно чувствата си. Накрая каза просто: — Сега той е част от мен по същия начин, по който белегът на Муртаг беше част от него.

— Белегът на Муртаг?

— Да, той имаше подобен на гърба си. От времето, когато баща му Морзан хвърлил Зар’рок по него, докато бил малко дете.

Оромис го оглеждаше изпитателно дълго време, а после кимна и продължи.

— Имаш доста мускули и не изглеждаш изкривен на една страна като повечето мечоносци. Еднакво добре ли си служиш и с двете ръце?

— Всъщност не, но се наложи да се науча да се бия и с лявата, когато си счупих дясната китка в Теирм.

— Добре. Това ще ни спести малко време. Сключи ръце зад гърба си и ги вдигни колкото можеш по-високо.

Ерагон изпълни нареждането, но раменете го заболяха от усилието и едва успя да накара ръцете си да се срещнат.

— Сега се наведи напред, но с изпънати колене. Опитай се да докоснеш земята.

Това се оказа още по-трудно. Накрая се оказа приведен като гърбушко, с ръце увиснали безпомощно до главата му, докато сухожилията на колената му горяха от болка. Пръстите му все още се намираха на двадесетина сантиметра от земята.

— Е, поне можеш да се протягаш, без да се нараниш. Не се надявах и на толкова. Ще можеш да правиш някои от упражненията за гъвкавост, без да се преумориш. Да, ще можеш.

После Оромис се обърна към Сапфира:

— Искам да науча и за твоите възможности, драконе.

Той я накара да застане в няколко сложни пози, от които краката й се извиха във всички посоки. Кулминацията бяха няколко въздушни акробатики, каквито Ерагон никога преди не беше виждал. Съвсем малко от задачите, които й постави, се оказаха сложни за Сапфира. Затрудни я единствено да се преобърне с главата надолу, докато се движи като свредел във въздуха.

Когато се приземи, Глаедр каза:

— Боя се, че сме разглезили Ездачите. Ако нашите новородени бяха принудени да живеят в пустошта така, както си живяла ти, както и нашите прадеди, сигурно щяха да притежават същите завидни умения.

— Не — каза Оромис. — Дори и ако Сапфира бе отгледана във Вроенгард според установените методи, пак щеше да е невероятен летец. Много рядко ми се е случвало да видя дракон така естествено пригоден към небето. — Сапфира примигна, а после сгъна криле и започна да си чисти една от лапите, така че главата й да не се вижда. — Разбира се, има накъде да подобряваш уменията си, но пътят не е никак дълъг.

Елфът отново седна с изпънат гръб.

През следващите пет часа Оромис проучи всеки аспект от познанията на Ерагон и Сапфира, или поне на младежа му се струваше така. От ботаника и дърводелство до металургия и медицина, макар и да се вълнуваше най-вече от познанията им по история и древния език. Разпитът успокои Ерагон, защото му напомни за начина, по който го изпитваше Бром по време на дългите им пътувания до Теирм и Драс-Леона.

Когато прекъснаха за вечеря, елфът го покани в дома си, оставяйки двата дракона насаме. Къщата на Оромис бе скромно обзаведена — имаше само най-необходимите неща за прехрана, лична хигиена и обучение. Цели две стени бяха покрити с рафтове, изпълнени със стотици свитъци. До масата бе окачена златна ножница, чийто цвят напомняше за люспите на Глаедр, а до нея — меч, чието острие изглеждаше като бронзово.

От вътрешната страна на вратата, вдълбан в сърцето на дървото, имаше плосък панел с височина една педя и дължина две. На него беше нарисуван красив град с високи кули, построен до стръмен склон, над който се издигаше яркочервена луна. Покритото с кратери лунно лице бе преполовено от хоризонта и изглеждаше като поставено на земята — купол с големината на планина. Картината бе толкова ясно и подробно нарисувана, че в първия миг Ерагон я помисли за магически прозорец. Чак когато се убеди, че образът наистина е неподвижен, успя да повярва, че вижда произведение на изкуството.

— Кое е това място? — запита той.

Острите черти на Оромис се изпънаха за момент.

— Ще бъде добре да запомниш този пейзаж, Ерагон, защото там се крие причината за всичките ти нещастия. Това някога бе нашият град Илиреа. Опожарен и изоставен по време на Ду Фирн Скулблака, той стана столица на кралство Бродринг, а накрая се превърна в черния град Уру’баен. Нарисувах този фаирт в нощта, в която заедно с другите бях принуден да избягам от дома си, преди пристигането на Галбаторикс.

— Нима ти си нарисувал този… фаирт?

— Не, нищо подобно. Фаиртът е образ, замразен с магия върху полиран панел, предварително обработен с няколко слоя багрила. Пейзажът на тази врата предава с абсолютна точност начина, по който изглеждаше Илиреа в моите очи в мига, в който направих заклинанието.

— А какво е това кралство Бродринг? — запита Ерагон, неспособен да спре прииждащите въпроси.

Очите на Оромис се разшириха от неверие.

— Нима не знаеш?

Ерагон поклати глава.

— Как е възможно? Предвид обстоятелствата и страха, който вся Галбаторикс у твоя народ, бих могъл да разбера, че си израснал сред тъмнина, незапознат с наследството си. Но за Бром няма оправдание, че е пропуснал неща, които дори най-младите елфи и джуджета знаят. Децата на вашите Варден сигурно са в състояние да кажат повече за миналото си от теб.

— Бром бе твърде зает с това да ме опази жив, за да ми разказва за хора, които вече са мъртви — отвърна Ерагон.

Това накара Оромис да замълчи. Накрая той каза:

— Прости ми. Не желаех да поставям под съмнение преценката на Бром, просто съм твърде нетърпелив. Имаме толкова малко време, а всяко ново нещо, което трябва да научиш, ще бъде за сметка на друго.

Той отвори няколко долапа, скрити в извитата стена, и извади от тях два самуна хляб и паници с плодове, които подреди на масата. За момент застана неподвижен над храната със затворени очи, а после седна.

— Кралството Бродринг бе човешката държава преди падането на Ездачите. Когато Галбаторикс уби Враел, той отлетя до Илиреа с неговите клетвопрестъпници и уби крал Ангреност, а после заграби трона и титлите му. Така кралството се превърна в бисера на завоеванията му. Към него добави Вроенгард и други земи на изток и юг към владенията си и така създаде Империята, която ти познаваш. Технически кралство Бродринг все още съществува, но се съмнявам на този етап да е нещо повече от име в имперските документи.

Тъй като се притесняваше да не досади на елфа с по-нататъшни въпроси, Ерагон се концентрира върху храната си. Лицето му обаче явно издаде мислите му, защото Орик каза:

— Напомняш ми за Бром, когато го избрах за свой чирак. Той беше по-млад от теб, само на десет, но любопитството му бе също толкова огромно. Съмнявам се, че в първата година съм чул от него нещо различно от как, какво, кога и най-вече защо. Не се срамувай да ме питаш за всичко, което те вълнува.

— Искам да науча толкова много — прошепна Ерагон. — Кой си ти? Откъде идваш?… Откъде е дошъл Бром? Какъв е бил Морзан? Как, какво, кога, защо? И искам да знам всичко за Вроенгард и Ездачите. Може би тогава собственият ми път ще стане по-ясен.

После двамата се умълчаха, докато Оромис методично разкъсваше една къпина, изваждайки едно по едно месестите топчета. Когато и последното изчезна между червените му устни, той потърка ръце в жест, който Гароу наричаше полиране на дланите. После каза:

— Тогава е редно да научиш за мен следното: роден съм преди няколко века в нашия град Лутивира, който се издигаше сред горите до езерото Тюдостен. Когато навърших двадесет, ме представиха пред яйцата, дарени от драконите на Ездачите, както се правеше с всяко дете на моя възраст. Глаедр избра да се излюпи за мен. Тренираха ни за Ездачи и в продължение на почти цял век обикаляхме света, изпълнявайки волята на Враел. Накрая дойде денят, когато решиха, че е редно да се оттеглим и да предадем опита си на следващото поколение, затова приехме мястото в Илиреа и започнахме да обучаваме нови Ездачи, по един или двама наведнъж. После Галбаторикс ни унищожи.

— А Бром?

— Той произлизаше от семейство на художници на витражи в Куаста. Майка му се казваше Нелда, а баща му — Холкомб. Куаста е толкова изолирана от останалата част на Алагезия заради Гръбнака, че се е превърнала в странно място, изпълнено с непонятни обичаи и суеверия. Когато бе все още новодошъл в Илиреа, Бром чукаше на рамката на вратата три пъти, преди да влезе или излезе от всяка стая. Учениците хора му се подиграваха, докато не се отказа от това, както и от още някои свои навици…

Морзан обаче бе моят най-голям провал. Бром го обожаваше. Никога не се отделяше от него, никога не му противоречеше и не вярваше, че е способен да го надмине в каквото и да било. Срам ме е да го призная, тъй като аз можех да го спра, но Морзан всъщност осъзнаваше този факт и се възползваше от предаността на Бром по стотици различни начини. Стана толкова горд и жесток, че обмислях дали да не ги разделя. Преди да успея обаче, Морзан помогна на Галбаторикс да открадне малкия дракон Шруйкан, за да замести неговия, и при това уби истинския му Ездач. После Морзан и Галбаторикс избягаха заедно и така предрешиха съдбата ни…

Без да познаваш чувствата на Бром към Морзан, не би могъл да си представиш какъв ефект имаше върху него предателството на приятеля му. И когато Галбаторикс се разкри, а клетвопрестъпниците убиха дракона на Бром, той насочи цялата си ярост и болка към онзи, който бе разрушил неговия собствен свят: Морзан.

Оромис замълча, а лицето му бе мрачно.

— Знаеш ли защо, като изгубиш дракона си — или той теб, — обикновено загива и оцелелият?

— Мога да си представя — отвърна Ерагон. От мисълта му призля.

— Болката е достатъчен шок, макар и невинаги да е главният фактор, но това, което причинява истинското поражение, е усещането, че част от твоя ум, от собствената ти същност, е умряло. Когато това стана с Бром, за известно време той сякаш загуби разума си. След като ме заловиха и успях да избягам, аз го отведох в Елесмера, за да бъде в безопасност, но той отказа да остане и вместо това тръгна с армията ни към равнините на Илиреа, където загина крал Евандар…

Объркването, което настана тогава, е неописуемо. Галбаторикс бе твърде зает да укрепва властта си, джуджетата отстъпваха, югозападните територии бяха погълнати от войната, в която хората се вдигнаха на бунт и се пребориха за създаването на Сурда, а ние току-що бяхме изгубили своя крал. Тласкан от жаждата за отмъщение, Бром се опита да използва хаоса за целите си. Събра със себе си мнозина от изгнаниците, освободи неколцина затворници на Империята и така сформира Варден. Стана техен водач за няколко години, но после се отказа, за да е свободен да преследва истинската си цел — унищожаването на Морзан. Бром лично уби трима от клетвопрестъпниците, включително и самия Морзан, и е отговорен за смъртта на петима други. Той не намери много щастие в живота си, но бе добър Ездач и добър човек, и за мен е чест, че го познавах.

— Никога не съм чувал името му, замесено в смъртта на клетвопрестъпници — възрази Ерагон.

— Галбаторикс не искаше да се разкрива фактът, че все още съществува някой, способен да победи слугите му. Голяма част от силата му идва от илюзията за неуязвимост, която е изградил около себе си.

На младежа отново му се налагаше да преосмисли представата си за Бром. От селския разказвач, за какъвто го бе взел в началото, през воина и магьосника, с когото бе пътувал, до Ездача, който най-сетне се разкри пред него, а сега и яростен водач на революционери и убиец. Беше трудно да свърже всички тези роли ведно. „Имам чувството, че изобщо не съм го познавал. Иска ми се да имах шанса да поговорим поне веднъж за всичко това“.

— Наистина беше добър човек — съгласи се накрая Ерагон.

Той погледна през един от кръглите прозорци, гледащ към ръба на стената. Следобедната топлина изпълваше стаята пред него. Загледа се в Сапфира и начина, по който се държеше с Глаедр — едновременно срамежлив и сдържан. В един момент се извръщаше, за да разгледа някаква част от поляната, а в следващия разперваше криле и се приближаваше полека към по-големия дракон, въртейки глава, а върхът на опашката й трепереше така, сякаш се готви да скочи върху дивеч. Напомняше на Ерагон на котенце, което се опитва да примами стария котак да си играе с него, но Глаедр остана неподвижен през цялото време.

— Сапфира — извика я той. Тя му отвърна с разсеяно проблясване на мислите си, сякаш едва го забелязва. — Сапфира, отговори ми.

— Какво?

— Знам, че си превъзбудена, но не се излагай.

— Ти си се излагал много пъти — отряза го тя.

Отговорът й бе толкова неочакван, че го вцепени. Това бе от типа злобни забележки, които хората си подхвърляха между другото, но не очакваше, че ще чуе подобно нещо от нея. Най-накрая успя да отвърне:

— Това не прави излагането ти по-добро.

Тя изсумтя и затвори ума си за неговия, макар че все още чувстваше нишката от емоции, която ги свързваше.

Ерагон прекъсна мисловния контакт и откри, че сивите очи на Оромис са се впили в него. Погледът на елфа бе толкова пронизващ, че младежът беше сигурен, че Оромис знае какво е станало. Ерагон се насили да се усмихне и посочи към Сапфира.

— Въпреки че сме свързани, никога не мога да предвидя какво ще направи. Колкото повече научавам за нея, толкова по-ясно осъзнавам колко сме различни.

Тогава Оромис каза първото нещо, което Ерагон можеше с чиста съвест да нарече мъдрост:

— Онези, които обичаме, често са ни най-чужди. — Елфът замълча за момент. — Тя е много млада, също както и ти. На двамата с Глаедр ни отне десетилетия, докато започнем да се разбираме истински. Връзката на Ездач и дракон е като всяка друга — постоянно променящ се процес. Вярваш ли й?

— Бих й поверил живота си.

— А тя на теб?

— Да.

— Тогава я остави на мира. Ти си бил отгледан като сирак. Тя пък мислеше, че е единственият представител на расата си. А сега разбра, че греши. Не се изненадвай, ако й отнеме месеци да спре да тормози Глаедр и да върне вниманието си върху теб.

Ерагон повъртя една боровинка между палеца и показалеца си. Апетитът му никакъв го нямаше.

— Защо елфите не ядат месо?

— А защо да го правим?

Оромис вдигна една ягода и я завъртя така, че светлината се отрази в набръчканата й обвивка и озари мъничките косъмчета.

— Можем да извлечем от растенията всичко, от което се нуждаем или поискаме, включително и храната. Би било варварско да караме животните да страдат, за да имаме допълнителни блюда на масата… Скоро изборът ни ще добие по-голям смисъл за теб.

Ерагон се намръщи. Винаги бе ял месо и не изгаряше от желание да кара на плодове и зеленчуци през целия си престой в Елесмера.

— Не ви ли липсва вкусът?

— Не може да ти липсва нещо, което никога не си имал?

— Ами Глаедр? Той не може да се храни с трева.

— Не, но и не причинява ненужно болка. Всички правим най-доброто, на което сме способни, с онова, което ни е дадено. Не можеш да промениш това как или какъв си се родил.

— А Исланзади? Наметалото й беше направено от лебедови пера.

— Да, паднали пера, събирани в продължение на много години. Нито една птица не е била убита, за да се направи тази дреха.

Приключиха с яденето и момчето помогна на Оромис да почисти чиниите с пясък. Докато елфът ги прибираше обратно в шкафа, той запита:

— Къпа ли се тази сутрин?

Въпросът удиви Ерагон, но все пак отвърна, че не е.

— Моля те, направи го утре, както и всеки следващ ден.

— Всеки ден! Но водата е твърде студена. Ще ме втресе.

Оромис го изгледа странно.

— Тогава си я стопли.

Сега беше ред на младежа да гледа подозрително.

— Не съм достатъчно силен, за да затопля цял поток с магия — възрази той.

Смехът на елфа проехтя из къщата. Навън Глаедр изви глава към прозореца и погледна Ездача си.

— Предполагам, че миналата нощ си огледал апартамента си. — Ерагон кимна. — И си видял малка стая с улей в пода?

— Помислих, че може да е предназначена за пране на дрехи.

— Не, предназначена е, за да се миеш ти в нея. В стената зад улея има скрити два накрайника. Отвори ги и можеш да се къпеш с вода — с каквато температура поискаш. Също така — той посочи брадичката на Ерагон, — докато си мой ученик, очаквам да си винаги гладко избръснат, поне до момента, в който ще можеш да си пуснеш истинска брада. Не искам да изглеждаш като обрулено дърво. Елфите не се бръснат, но аз помолих да ми доставят бръснач и огледало.

Ерагон се съгласи, въпреки накърнената си гордост.

Върнаха се навън, където Оромис изгледа Глаедр и драконът каза:

— Уточнихме учебния план за Сапфира и теб.

Елфът продължи:

— Ще започнете…

— … час след разсъмване утре, във времето на Червената лилия. Ще ви чакаме тук.

— И донеси седлото, което Бром ти е направил, Сапфира — продължи Оромис. — Междувременно правете каквото пожелаете. Елесмера крие много чудеса за един чужденец, стига да ви интересуват.

— Ще го имам предвид — отвърна Ерагон и сведе глава. — Преди да си тръгна, учителю, искам да ти благодаря, че ми помогна в Тронхайм, след като убих Дурза. Съмнявам се, че щях да оцелея без твоя помощ. Задължен съм ти.

— И двамата сме ти задължени — добави Сапфира.

Оромис се усмихна леко и наклони глава за поздрав.