Първородният

Дарът на драконите

Дните, които го приближаваха към Агаети Бльодрен, бяха най-добрите и най-лошите в живота на Ерагон. Гърбът го болеше повече от всякога, намаляваше издръжливостта и разрушаваше концентрацията му. Живееше в постоянен страх от пореден пристъп. В същото време двамата със Сапфира бяха по-близки от всякога. Всеки живееше в съзнанието на другия колкото в своето собствено. От време на време Аря посещаваше дървесния им дом и тримата се разхождаха из Елесмера. Но никога не идваше сама. Водеше със себе си или Орик, или котколака Мауд.

По време на тези пътешествия елфката запозна Ерагон и Сапфира с различни свои сънародници: велики воини, поети и художници. Водеше ги на концерти, изпълнени под клоните на боровете, и им показа много от скритите чудеса на Елесмера.

Ерагон използваше всяка възможност да разговаря с нея. Разказа й за детството си в долината Паланкар, за Роран, Гароу и леля си Мариан, както и различни истории за Слоун, Етлберт и другите селяни, както и за любовта си към планините, заобикалящи Карвахол, и пламтящите светлини, красящи зимното небе нощем. Разказа й как веднъж една лисица падна в казаните на Гедрик и трябваше да я вадят с мрежа. Сподели й за радостта, която човек можеше да изпита от посяването на различни растения и отглеждането им, от това да гледаш как зелените стръкове поникват под грижите ти — радост, която той знаеше, че Аря ще оцени.

От време на време Ерагон успяваше да надзърне и в нейния личен живот. Чу нещичко за детството й, приятелите и семейството, за преживяванията й с Варден, които тя описваше съвсем свободно — нападения и битки, в които бе участвала, договори, за чието подписване е помогнала, споровете й с джуджетата и ужасяващите събития, на които бе станала свидетел по време на престоя си като посланик.

Когато беше заедно с Аря и Сапфира, Ерагон чувстваше истински покой в сърцето си, но това бе крехко равновесие, което и най-малкото външно влияние можеше да наруши. Времето му беше враг. Аря щеше да напусне Ду Велденварден веднага след Агаети Бльодрен. Затова младежът се наслаждаваше на всеки миг с нея и се боеше от предстоящия празник.

Целият град кипеше като кошер. Елфите се готвеха за Тържеството на Кръвната клетва. Ерагон никога не ги бе виждал толкова превъзбудени. Украсяваха горите със знамена и фенери, а дървото Меноа вече имаше по един фенер на всеки клон и те блестяха като сълзи. Младежът забеляза, че дори растенията участваха в подготовката, тъй като наоколо непрестанно растяха нови цветя. Често чуваше елфите да им пеят късно през нощта.

Стотици представители на Красивия народ пристигаха всеки ден в Елесмера от своите разпръснати сред горите градове. Нито един елф не искаше да пропусне вековното честване на договора с драконите. Ерагон подозираше, че мнозина са дошли и за да се запознаят със Сапфира. „Изглежда, не правя нищо друго, освен да повтарям поздрава им“ — помисли си веднъж. Елфите, които отсъстваха заради задълженията си, щяха да устроят свои собствени празненства и да участват в церемониите в Елесмера чрез омагьосани огледала, които щяха да показват всеки детайл от церемонията.

Седмица преди Агаети Бльодрен — след края на поредните занятия в зъберите на Тел’наир — Оромис каза:

— И двамата трябва да помислите какво ще донесете на Тържеството на Кръвната клетва. Но имайте предвид, че никой няма да оцени труда ви, ако е бил създаден с магии и заклинания, вместо със собствените ви ръце. Освен това ви препоръчвам да направите, не общо, а две отделни произведения на изкуството. Това също е част от обичая.

— Имаш ли някакви идеи? — запита Ерагон, когато вече летяха във въздуха.

— Може и да имам. Но ако нямаш нищо против, първо искам да се убедя, че вършат работа, преди да ги споделя.

Той успя да мерне в ума й един оголен камък, издигащ се насред поляна, преди тя да го прикрие. Ерагон се ухили.

— Няма ли да ми подскажеш поне мъничко?

— Огън. Много огън.

Когато пристигнаха в дървесния си апартамент, момчето се замисли за уменията си.

— Знам повече за фермерството от всеки друг, но не виждам как мога да го използвам. Елфите ме превъзхождат и в магията, и във всяка друга област. Талантът им е по-голям дори от този на най-големите майстори в Империята.

— Но ти имаш едно качество, което никой друг няма — каза Сапфира.

— Нима?

— Идентичността си. Историята ти, делата и положението. Използвай ги, за да оформиш творението си, и ще направиш нещо уникално. Каквото и да решиш да бъде, използвай за основа онова, което е най-важно за теб. Само тогава то ще има дълбочина и значение и само тогава другите ще го почувстват достатъчно силно.

Той я изгледа изненадано.

— Нямах представа, че знаеш толкова много за изкуството.

— Не знам — отвърна тя. — Забравяш, че прекарах следобеда си в това да гледам как Оромис пише свитъци, докато вие летяхте с Глаедр. Той каза доста по темата.

— А, да. Бях забравил.

След като Сапфира излезе, за да се захване със собствения си проект, Ерагон закрачи край отвора в стената, размишлявайки над думите й. „Какво е важно за мен? — замисли се той. — Сапфира и Аря, разбира се, и това да стана добър Ездач, но всичко това е очевидно? Оценявам красотата на природата, но и тук елфите са ненадминати. Самата Елесмера е символ на отдадеността им“. Младежът насочи поглед навътре към себе си и се опита да прецени какво и кое е онова, което докосва най-дълбоките страни на същността му. Кое го изпълваше с изпепеляваща страст — независимо обич или омраза, — че да гори от желание да го сподели с другите?

Сети се за три неща: раната, нанесена му от Дурза, страха, че един ден ще трябва да се бие с Галбаторикс, и епичните истории на елфите, които пленяваха въображението му.

Изведнъж в ума му започна да се появява история, която комбинираше и трите елемента, и той усети силна възбуда. Затича се с лекота по извитото стълбище, вземайки по две стъпала наведнъж. В кабинета седна зад бюрото, потопи перото в мастило и го задържа с трепереща ръка над белия лист.

Ерагон започна да пише, а връхчето на перото скърцаше по хартията:

Думите се изливаха от перото, сякаш по своя собствена воля. Имаше чувството, че вместо да измисля историята си, той просто пренася на хартията нещо отдавна готово. Досега не бе създавал собствено произведение и се радваше на вълнението, съпътстващо всяко ново откритие. Преди никога не бе подозирал, че може да му хареса да го прави. Работеше трескаво, не спираше нито за храна, нито за вода. Ръкавите му бяха навити до лактите, за да не ги изцапа мастилото, хвърчащо от перото. Не чуваше нищо, освен ритъма на поемата си, не виждаше нищо, освен листа, и не можеше да мисли за друго, освен за думите, отпечатани на огнени редове зад очите му.

Час и половина по-късно младежът пусна перото с изтръпнала ръка, избута стола назад и стана. Пред него лежаха четиринадесет плътно изписани страници. Никога не бе писал толкова много наведнъж. Ерагон знаеше, че поемата му не може да се сравнява с тези на бардовете на елфите и джуджетата, но се надяваше, че е достатъчно искрена, за да не му се смеят.

Сапфира бе първата, която я чу, и когато свърши, тя възкликна:

— О, Ерагон, колко много си се променил, откак напуснахме долината Паланкар. Сигурна съм, че сега няма да познаеш онова несигурно момче, което потегли по пътя на отмъщението. Онзи Ерагон никога не би могъл да напише нещо подобно. Нямам търпение да видя в какво ще се превърнеш в следващите петдесет или сто години.

Той се усмихна стеснително:

— Ако изобщо живея толкова дълго.

— Грубовато, но искрено — каза Оромис, когато Ерагон му прочете поемата.

— Значи ти харесва?

— Добър портрет е на настоящото ти умствено състояние и е интересно, но не е шедьовър. Очакваше ли да бъде?

— Предполагам, че не.

— Все пак съм изненадан, че си в състояние да го прочетеш на този език. Няма бариери пред писането на измислици на древния език. Проблемът идва, когато се опиташ да го изговориш, защото това предполага да говориш неистини и магията няма да го позволи.

— Мога да го прочета, защото вярвам, че е истина — отвърна Ерагон.

— Това дава още повече сила на произведението ти… Впечатлен съм, Ерагон-финиарел. Поемата ти ще бъде ценно попълнение към Тържеството на Кръвната клетва. — Оромис вдигна пръст и бръкна в робата си. Извади свитък, завързан с лента, и го подаде на младежа. — Тук са написани девет защитни заклинания, които искам да поставиш върху себе си и джуджето Орик. Както си открил и в Силтрим, нашите празници са оплетени в могъщи заклинания. Ако сте незащитени, рискувате да се изгубите в мрежите на магията ни. Виждал съм го и преди. Дори и с тези предпазни мерки трябва да внимавате да не се отнесете във фантазиите, които ще се носят по ветровете. Бъдете предпазливи, защото по време на празника е напълно възможно елфите да полудеят. По невероятен и великолепен начин, но лудостта си е лудост.

В първата вечер на Агаети Бльодрен Ерагон, Сапфира и Орик отидоха с Аря до дървото Меноа, където вече се бяха събрали множество елфи. Черните им и сребристи коси блестяха на светлината на фенерите. Исланзади бе стъпила на един по-висок корен в основата на дънера — висока, бледа и красива като бреза. На лявото рамо на кралицата стоеше Благден, а Мауд, котколакът, се криеше зад гърба й. Глаедр също бе там, както и Оромис, облечен в червено и черно, а също и други елфи, които Ерагон познаваше, като например Лифаен, Нари и — за негово огромно неудоволствие — Ванир. Над тях звездите блестяха на кадифеното небе.

— Чакайте тук — каза Аря. Тя се запромъква сред тълпата и се върна, водейки със себе си Руньон. Ковачката мигаше като бухал и гледаше с недоумение обкръжението си. Ерагон я поздрави и тя му кимна, а после и на Сапфира.

— Добра среща, Ярколюспеста и Сенкоубиец.

После погледна Орик и му заговори на джуджешки, а той й отвърна ентусиазирано, очевидно радостен, че може да говори с някого на грубата реч на родната си земя.

— Какво каза тя? — запита Ерагон.

— Покани ме в дома си, за да видя нещата, които е правила, и да обсъдим работата с метал. — На лицето му се изписа възхищение. — Ерагон, тя е научила нашия занаят от самия Футарк, един от легендарните гримстборитн на Дургримст Ингетум! Какво ли не бих дал да можех да се срещна с него.

Зачакаха заедно дванайсетия час. В полунощ Исланзади вдигна голата си лява ръка, така че да сочи към новата луна като мраморно копие. Над дланта й се появи бяло кълбо от светлина. Исланзади пристъпи по корена и положи сферата в една малка хралупа, където тя започна да пулсира.

Ерагон се обърна към Аря.

— Започна ли?

— Започна! — елфката се засмя. — И ще свърши тогава, когато светлината изгасне сама.

Елфите се разделиха на групи из гората и поляната, заобикаляща дървото. Сякаш отникъде те извадиха маси, отрупани с фантастични ястия, които, съдейки по неземния им вид, бяха дело колкото на готвачите, толкова и на магьосниците.

После всички започнаха да пеят с ясните си, подобни на флейти, гласове. Изпяха много песни, но всяка бе само част от една по-голяма мелодия, която плетеше заклинание над тази приказна нощ, усилваше сетивата, премахваше задръжките и разпалваше веселието с дивата си магия. Думите им разказваха за героични дела и пътешествия по суша и по вода в забравени земи, за тъгата по изгубената красота. Пулсиращата музика обгърна Ерагон и той почувства как го обзема дива радост, желание да се затича свободен и да танцува из елфическите поляни завинаги. До него Сапфира си припяваше, а големите й очи бяха притворени.

Ерагон така и не успя да си спомни напълно всичко, което се случи след това. Сякаш имаше треска и периодично изплуваше и се потапяше в нея. Спомняше си кристално ясно отделни събития като ярки и шарени картини, пълни с веселие, но не можеше да възстанови реда, в който са се случили. Не осъзнаваше дали е ден, или нощ, защото независимо от времето здрачът бе изпълнил гората. Нямаше и спомен дори дали е спал по време на цялото празненство…

Спомняше си как се върти в кръг, държейки ръцете на девойка с червени устни, и вкуса на мед по езика си, и миризмата на хвойна във въздуха…

Спомняше си елфите, накацали по разперените клони на дървото Меноа като ято скорци. Те подрънкваха на златни арфи и задаваха гатанки на стоящия под тях Глаедр. От време на време сочеха към небето, където се появяваха дъгоцветни светлини в най-разнообразни форми, проблясваха за миг и изчезваха…

Спомняше си как стои в долчинка, облегнал се на рамото на Сапфира, и как гледа вълшебния танц на елфическа девойка и как чува нейната песен:

Спомняше си безбройните поеми, някои тъжни, други весели, а повечето — и двете. Чу завършеното стихотворение на Аря и си помисли, че наистина е много хубаво, а после и това на Исланзади, което бе по-дълго, но също толкова изящно…

Спомняше си чудесата, сътворени от Красивия народ за празненството, много от които преди това би сметнал за непостижими дори и с помощта на магия. Главоблъсканици и играчки, произведения на изкуството и оръжия, както и предмети, чиято функция не можеше да разбере. Един елф бе омагьосал стъклена топка и на всеки няколко секунди в сърцето й цъфтеше различно цвете. Друг пък бе прекарал десетилетия в пътешествия из Ду Велденварден, запомняйки звуците на стихиите, и сега изпълни най-красивите от тях с гърлата на сто бели лилии.

Руньон им представи щит, който не можеше да се счупи, чифт ръкавици, изплетени от стоманена нишка, които позволяваха да се държи разтопено олово, без да причинява вреда, както и филигранна скулптура на летяща птица, издялана от твърдо парче метал, боядисана с такова майсторство, че изглеждаше жива.

Приносът на Орик бе дървена пирамида, висока двадесет сантиметра и изградена от петдесет и осем преплитащи се парчета. Елфите й се зарадваха като деца и я разглобяваха и сглобяваха постоянно. Наричаха го господарю Дългобрад и казваха: „Сръчните ръце означават сръчен ум“.

Спомняше си как Оромис го придърпа настрани от музиката.

— Какво не е наред? — попита Ерагон.

— Трябва да прочистиш ума си. — Елфът го отведе до един паднал дънер и го накара да седне. — Постой тук няколко минути. Ще се почувстваш по-добре.

— Но аз съм си наред. Нямам нужда от почивка — възрази разпалено момчето.

— В момента не си в състояние да прецениш трезво. Остани тук, докато не можеш да изброиш всички големи и малки магии за промяна, а после ела пак при нас. Обещай ми го…

Спомняше си тъмни и странни създания, които се появяваха от дълбините на гората. Повечето бяха животни, изменени от натрупаните магии в Ду Велденварден и привлечени сега от Агаети Бльодрен като прегладнял човек към храна. Изглежда, трупаха сили в близост до заклинанията на елфите. Повечето не смееха да се показват, като се изключи по някой чифт блестящи очи в покрайнините на светлината от фенерите. Едно от създанията, което се осмели да се покаже, бе вълчицата, която Ерагон бе видял преди, но сега се появи в облика на облечената в бяло жена. Тя се прокрадваше зад храстите, острите й като кинжали зъби бяха оголени в щастлива усмивка, а жълтите й очи се стрелкаха на всички посоки.

Но не всички същества бяха животни. Няколко се оказаха елфи, изменили първоначалната си форма, за да преследват различни представи за съвършенство и красота. Един от тях, покрит с кафеникава козина, скочи над Ерагон и продължи да подскача наоколо, често на четири, вместо на два крака. Главата му бе тясна и издължена, с котешки уши, ръцете висяха до коленете, а на дланите си имаше меки възглавнички.

По-късно две напълно еднакви елфически жени се представиха на Сапфира. Те се движеха с невероятна грация и когато докоснаха пръсти до устните си в традиционния поздрав, Ерагон видя, че между тях има прозрачни мембрани.

— Идваме отдалеч — прошепнаха те. Когато проговориха, от двете страни на тънките им вратове запулсираха по три реда хриле, разкриващи розовата плът отдолу. Кожата им блестеше, като намазана с масло. Косите им се спускаха под тесните рамене.

Срещна и елф, покрит със застъпващи се люспи като дракон, с твърд гребен на челото си и колона от шипове, които се спускаха по гърба му. В ноздрите му постоянно горяха два тънки пламъка.

Видя и други, които не бях толкова лесни за разпознаване: елфи, чиито черти се размиваха, сякаш гледани през вода. Такива, които бяха неразличими от дърветата, докато не помръднеха. Високи елфи с изцяло черни очи дори там, където трябваше да са бели. Те излъчваха зловеща красота, която изплаши Ерагон, а когато докоснеха нещо, преминаваха през него като сенки.

Най-странният пример за невероятните промени сред Красивия народ бе самото дърво Меноа, известно някога като елфката Линеа. Мислите му сякаш се ускориха под влиянието на всичко, което се случваше на поляната. Клоните му се размърдаха, макар и да нямаше дори лек бриз, а от време на време се чуваше скърцане на корени винаги в ритъм с музиката. От дънера се излъчваше нежна добронамереност, която всички наоколо можеха да почувстват.

Спомняше си и два пристъпа в гърба си, как крещи и стене в сенките, докато полуделите елфи не спираха да се веселят около него. В тези мигове Сапфира идваше, за да го пази…

На третия ден от Агаети Бльодрен, или поне така му казаха по-късно, Ерагон прочете поемата си на елфите. Той се изправи и каза:

— Аз не съм ковач, нито художник, нито скулптор. Нямам умения и в другите изкуства и не бих могъл да се меря с вашите постижения в магията. Така че ми остава само собственият ми опит, който се опитах да опиша на хартия, макар да не съм и добър бард.

После Ерагон започна да рецитира така, както бе виждал Бром да го прави в Карвахол:

И така Ерагон разказа как мъжът пътувал до земите на Дурза, където открил и преборил врага, въпреки студения ужас в сърцето си. Но макар и накрая да триумфирал, не нанесъл последния удар, защото сега, когато победил съперника си, не се боял от съдбата на смъртните. Нямало нужда да убива врага Дурза. Тогава мъжът прибрал меча и се върнал у дома си, където се оженил за своята любима в една лятна вечер. И с нея прекарал много години, докато брадата му не станала дълга и бяла. Ала:

Гласът на Ерагон затихна и той усети, че всички са впили погледи в него. Сведе глава и бързо седна обратно на мястото си. Чувстваше се засрамен, че е разкрил толкова много от себе си пред другите.

Елфическият лорд Детедр каза:

— Подценяваш се, Сенкоубиецо. Изглежда, си открил нов талант у себе си.

Исланзади вдигна бледата с ръка.

— Ще прибавим произведението ти към голямата библиотека на Тиалдари Хол, Ерагон-финиарел, така че всеки, който поиска, да може да й се наслади. Макар и поемата ти да е алегорична, вярвам, че е помогнала на мнозина сред нас да разберат трудностите, които си преодолял от откриването на яйцето на Сапфира насам. Трябва да ни я прочетеш отново, за да можем да я обмислим.

Доволен, Ерагон отново сведе глава и изпълни молбата й. След това дойде ред на Сапфира. Тя отлетя в нощта и се върна с един черен камък в ноктите си. Бе три пъти по-висок от едър мъж. Синият дракон се приземи на задните си крака и постави скалата изправена в центъра на поляната, така че всички да я виждат. Полираният камък бе разтопен и Сапфира бе успяла по някакъв начин да го покрие с филигранни извивки, които се гънеха една около друга като замръзнали вълни. Фигурите бяха спираловидни и окото трудно можеше да проследи една линия от началото до края й, а вместо това се прехвърляше от една плетеница на друга.

Тъй като и той самият виждаше скулптурата за пръв път, Ерагон я зяпна с не по-малък интерес от елфите.

— Как го направи?

Очите на Сапфира проблеснаха весело.

— Като ближех разтопената скала.

Тя се наведе и издиша дълга огнена струя върху камъка, къпейки го в златисто сияние, което се издигна към звездите и задраска към тях с прозрачни пръсти. Когато затвори челюсти, тънките като хартия ръбове на скулптурата блестяха в черешовочервено, а в тъмните кухини пламтяха неугаснали огньове, сякаш течните извивки на скалата се движеха под хипнотизиращата светлина.

Елфите възкликнаха удивено, плеснаха с ръце и затанцуваха около камъка. Един извика:

— Прекрасна творба, Ярколюспеста!

— Красиво е — каза и Ерагон.

Сапфира го докосна по ръката с нос.

— Благодаря ти, малки мой.

Тогава Глаедр донесе своето произведение: плоча от червен дъб, която бе издялал с върха на нокътя си в подобие на Елесмера, видяна отгоре. После бе ред на Оромис да даде своя принос: завършения свитък, над който Ерагон често го бе виждал да работи по време на уроците им. По горната половина на свитъка имаше колони от глифове, копие на „Песен за Вестари Мореплавателя“. Долната половина пък представляваше панорама на фантастичен пейзаж, изрисуван със спиращи дъха майсторство, детайл и умение.

Аря взе ръката на Ерагон и го поведе през гората към дървото Меноа.

— Виж, светлината отслабва. Имаме само няколко часа, преди идването на зората, и трябва да се върнем в света на здравия разум.

Елфите се събираха около дървото с лица, блеснали от нетърпеливо очакване. Исланзади излезе напред с огромно достойнство и пристъпи до един корен, широк колкото коларски път. Тя застана на покритата с кора тераса и погледна към насъбралите се чакащи елфи.

— Както е обичаят и според договора в края на драконовата война, сключен от кралица Тармунора, първият Ерагон и белият дракон, представлявал своята раса, чието име не може да се произнесе на този и никой друг език, когато преплели съдбите на елфи и дракони, ние се събрахме, за да почетем Кръвната клетва с песни, танци и плодовете на труда си. Последния път, когато се състоя този празник, положението ни наистина бе отчайващо. Оттогава то се подобри в резултат на нашите собствени усилия, тези на джуджетата и на Варден, макар и Алагезия още да лежи под сянката на Вирдфел и ние все още да живеем в срам от това как предадохме доверието на драконите…

От древните Ездачи днес живи са само Оромис и Глаедр. Бром и мнозина други потънаха в бездната. Но днес имаме нова надежда — Ерагон и Сапфира, и е редно те да са тук сега, когато ние подновяваме клетвата между нашите три раси.

При дадения от кралицата сигнал, елфите разчистиха широко пространство около основата на дървото Меноа. Там поставиха кръг от фенери, издигнати на извити колове. По дължината на един гигантски корен се струпаха музиканти с флейти, арфи и барабани. Воден от Аря към кръга, Ерагон се озова седнал между нея и Оромис, а Сапфира и Глаедр легнаха до тях, като покрити с кристали хълмове.

Оромис се обърна към Ерагон и Сапфира:

— Сега гледайте внимателно, защото това е от огромно значение за вашето наследство като Ездачи.

Когато всички елфи се бяха настанили, две млади момичета пристъпиха към центъра на празното пространство сред поляната и застанаха с гръб едно към друго. Бяха зашеметяващо красиви и еднакви във всяко отношение, освен в цвета на косите: едната имаше къдрици — черни като старо блато, а косата на другата блестеше като полирано сребърно огледало.

— Надзирателките Идуна и Нея — прошепна Оромис.

От рамото на Исланзади Благден изпищя:

— Вирда!

Двете елфки вдигнаха ръце към брошките на гърдите си в унисон, разкопчаха ги и оставиха белите си роби да паднат на земята. Макар и да не носеха други дрехи, двете жени бяха обвити в дъгоцветна татуировка на дракон. Тя започваше с драконовата опашка, обвита около левия глезен на Идуна, продължаваше по крака й, през гърдите и после по гърба на Нея, завършвайки с главата на гърдите й. Всяка люспа на дракона бе оцветена в различен цвят и различните отсенки придаваха на татуировката усещане за дъга.

Двете момичета сплетоха ръце, така че драконът да изглежда напълно цял, пробягвайки от едното тяло до другото без прекъсване. После всяка от тях вдигна голия си крак и го стовари на земята с меко тупване.

И отново: туп.

При третото туп музикантите заудряха барабани в ритъм. След четвъртото се включиха арфистите, а миг по-късно и флейтистите подхванаха пулсиращата мелодия.

В началото бавно, а после с все по-голяма скорост Идуна и Нея започнаха да танцуват, отмервайки такта с тропане на крака в пръстта и извивайки се така, че изглеждаше сякаш не те, а драконът по телата им се движеше. Въртяха се в кръг и драконът правеше безкрайни кръгове по кожата им.

После близначките добавиха гласовете си към музиката. Свирепите им викове се присъединиха към ритъма с магическите думи на заклинание, което бе толкова сложно, че Ерагон не успя да разгадае смисъла му. Също като издигащия се вятър, предвещаващ буря, елфите акомпанираха на магията, пеейки с един език, един ум и едно намерение. Ерагон не знаеше думите, но откри, че е започнал да ги произнася заедно с тях, понесен от неумолимото течение на песента. Чу, че Сапфира и Глаедр припяват в ритъм — плътен пулсиращ звук, който бе толкова силен, че вибрираше в самите кости и караше кожата да трепери под заредения с енергия въздух.

Идуна и Нея се въртяха все по-бързо, докато краката им се превърнаха в прашен облак, а косите им се понесоха около тях и заблестяха от пот. Двете жени се движеха вече с нечовешка скорост, а музиката стана още по-бясна. Тогава по цялата драконова татуировка пробяга ярка светлина и драконът се разбуди. В началото Ерагон си мислеше, че очите го лъжат, но създанието наистина примигна, разпери криле и присви нокти.

От пастта на дракона избликна пламък и той скочи напред, отскубвайки се от кожата на девойките и издигайки се във въздуха, където се понесе, махайки с могъщите си криле. Краят на опашката му оставаше свързан с близначките под него като блестяща пъпна връв. Колосалният звяр се бореше да достигне черната луна и нададе необуздан рев, дошъл сякаш от отминалите векове, а после се извърна и огледа насъбралите се елфи.

Когато злобният поглед попадна върху Ерагон, той разбра, че създанието не е просто привидение, а разумно същество, приковано и поддържано от магия. Бученето, което излизаше от гърлата на Сапфира и Глаедр, се усили още по-силно и заглуши всички други звуци в ушите му. Над тях фантомът се носеше над елфите, докосвайки ги с безплътното си крило. Накрая се спря пред Ерагон и го погълна с всеобхватния си пламтящ поглед. Подтикнат от някакъв инстинкт, младежът вдигна дясната си ръка, усетил гъдел в дланта си.

Огнен глас проехтя в ума му: „Нашият дар за теб, за да сториш онова, което трябва“.

Драконът преви шия и докосна центъра на Гедвей игнасия на Ерагон с върха на муцуната си. Между тях проблесна искра и младежът се вцепени от изпепеляващата горещина, която премина през тялото му, поглъщайки цялата му същност. Пред погледа му избухнаха червени и черни петна и белегът на гърба му го заболя, сякаш раната се отваряше наново. Ерагон се опита да избяга в безопасност и се спусна дълбоко в себе си, където мракът го сграбчи и той нямаше силата да му се опълчи.

Последното, което чу, бе огненият глас:

„Нашият дар за теб“.