Първородният

Началото на мъдростта

Дните на Ерагон в Елесмера се сляха в едно неделимо цяло. Сякаш времето не можеше да достигне боровия град. Сезонът не се променяше, дори когато следобедите и вечерите станаха по-дълги, само гората бе изпълнена с повече сенки. Цветята все така си цъфтяха, подхранвани от магията на елфите и заклинанията, носещи се из въздуха.

Ерагон започна да обиква града заради красотата и тишината му, заради сградите — изваяни от самите дървета, заради призрачните песни — носещи се из мрака, заради произведенията на изкуството — скрити в мистериозните жилища, и заради самите елфи — и вглъбени, и весели.

Дивите животни в Ду Велденварден не се бояха от ловци. Ерагон често поглеждаше надолу от прозореца на дома си и виждаше как някой елф гали елен или сива лисица, или да мърмори на някоя срамежлива мечка, която обикаля краищата на поляната, несигурна дали да се покаже. Не успяваше да разпознае някои от животните. Появяваха се през нощта, движеха се сред храстите и сумтяха, но бягаха винаги щом Ерагон посмееше да се приближи. Веднъж забеляза създание, подобно на космата змия, а друг път — облечена в бяла роба жена, чието тяло потрепери, за да се превърне във вълчица.

Двамата със Сапфира продължаваха да изучават Елесмера, когато имаха време. Разхождаха се сами или с Орик. Аря вече не искаше да ги развежда. Нито пък Ерагон бе успял да поговори след случката с фаирта му. Виждаше я от време на време, прокрадваща се сред дърветата, но винаги когато се приближеше, с желанието да й се извини, тя изчезваше и го оставяше сам сред древните борове. Накрая момчето проумя, че трябва то да поеме инициативата, ако иска да оправи нещата. Затова една вечер набра букет цветя от пътеката около дървото си и отиде в Тиалдари Хол, където разпита за жилището на Аря.

Когато стигна дотам, платнената врата бе отворена. Почука, но никой не му отговори. Той влезе, ослушвайки се за приближаващи стъпки. Огледа се из просторния, обвит от лиани, хол, който се преливаше в малка спалня от едната страна и кабинет от другата. На едната стена имаше два фаирта: портрет на суров, горд елф със сребърна коса, за когото Ерагон предположи, че е крал Евандар, и един по-млад мъж, когото не разпозна.

Той се заразхожда из апартамента, без да пипа нищо, наслаждавайки се на това прозорче към живота на Аря. Опитваше се да отгатне, колкото се може повече за интересите и любимите й занимания. До леглото й видя стъклена сфера със запазено вътре мъртво черно грамофонче. На бюрото имаше няколко прилежно подредени реда свитъци със заглавия като „Осилон: доклад за жътвата“ и „Забелязана активност до наблюдателницата на Гил’еад“. На рамката на един отворен прозорец растяха три миниатюрни дървета с форма на глифове от древния език. Те бяха мир, сила и мъдрост, до тях бе оставен лист хартия с недовършена поема, покрит със задраскани думи и бележки. Ерагон го зачете:

Младежът отиде до малката масичка при входната врата, остави букета и се обърна, за да си тръгне. Тогава съзря Аря на прага и замръзна. Тя изглеждаше изненадана от присъствието му, а после прикри емоциите си зад безчувствено изражение.

Те се гледаха в пълно мълчание.

След малко Ерагон вдигна букета си и й го поднесе плахо.

— Не зная как да направя цвете специално за теб, както е сторил Фаолин, но това са си истински цветя и бяха най-доброто, което можах да открия.

— Не мога да ги приема, Ерагон.

— Те не са… не са такъв подарък — той замълча. — Това не е извинение, но не бях осъзнал в колко сложна ситуация ще те постави фаиртът ми. Извинявам се за това и моля за прошка… Просто исках да направя красив фаирт, не да причинявам проблеми. Разбирам колко е важно обучението ми, Аря, и ти не бива да се боиш, че ще го изоставя, за да тичам след теб с изплезен език. — Изстреля всичко на един дъх и се облегна на стената, замаян. — Това е всичко.

Тя го изгледа. После бавно се пресегна, взе букета и го поднесе към носа си. Очите й не се отделиха от неговите.

— Прав си, истински цветя са — потвърди тя. Погледът й пробяга до краката му и обратно към лицето. — Болен ли си бил?

— Не. Гърбът ми…

— Чух, но не мислех, че…

Той се изправи и се отдръпна от стената.

— Трябва да си вървя.

— Почакай.

Аря се поколеба, после го отведе до отворения прозорец и му посочи покритата с възглавнички пейка, която се подаваше с плавна извивка от самата стена. После извади две чаши от шкафа, сложи в тях стрити листа от коприва, напълни ги с вода и промълви: „Заври“, за да получи чай, и му подаде едната чаша.

Ерагон я стисна с две ръце, за да поеме топлината й. Младежът погледна през прозореца към земята на двадесет стъпки по-надолу, където елфите се разхождаха сред красивите градини, разговаряха и пееха, а край тях в здрача се носеха светулки.

— Иска ми се… — започна Ерагон… — иска ми се винаги да е като сега. Толкова е съвършено и тихо.

Аря разбърка чая си.

— Как е Сапфира?

— Все така. А ти?

— Приготвях се да се върна при Варден.

Той изведнъж се стресна.

— Кога?

— След Тържеството на Кръвната клетва. Останах тук твърде дълго, но не ми се тръгваше, а и Исланзади пожела да остана. Освен това… Никога не съм присъствала на Тържеството, а то е най-важният ни ритуал. — Тя го погледна над ръба на чашата си. — Оромис нищичко ли не може да направи за теб.

Ерагон се насили да свие рамене.

— Опита всичко, което знае.

Те отпиха от чая и се загледаха в двойките сред алеите на градината.

— Ученето ти обаче върви добре, нали? — запита тя.

— Да.

Последва тишина и Ерагон вдигна листчето, оставено между дърветата, разглеждайки стиховете на Аря така, сякаш ги вижда за пръв път.

— Колко често пишеш поезия?

Елфката протегна ръка, за да вземе листа, и когато той й го даде, го нави на руло, за да не се виждат думите.

— Според обичая всеки, който присъства на Тържеството на Кръвната клетва, трябва да донесе поема, песен или някое друго произведение на изкуството, което е направил, за да го сподели с останалите. Едва започнах да работя над моите стихове.

— Мисля, че са добри.

— Ако беше чел малко повече поезия…

— Чел съм.

Аря замълча, а после сведе глава:

— Прости ми. Ти вече не си онзи, когото срещнах при Гил’еад.

— Не. Аз… — той млъкна и стисна силно чашата между ръцете си, докато търсеше правилните думи. — Аря… ти ще си тръгнеш съвсем скоро. Ще бъде жалко, ако това е последният път, в който те виждам. Не можем ли да се срещнем нормално както преди и да ни разведеш със Сапфира из Елесмера?

— Не би било разумно — отвърна тя с нежен, но твърд глас.

Той вдигна очи.

— Трябва ли цената на моята недискретност да бъде нашето приятелство? Не мога да променя онова, което чувствам към теб, но по-скоро бих понесъл още една рана от Дурза, отколкото да допусна глупостта ми да унищожи връзката помежду ни. Твърде много я ценя.

Аря вдигна чашата си и допи чая си, преди да отговори:

— Нашето приятелство ще издържи това изпитание, Ерагон. Но що се отнася до това — да прекарваме време заедно… — устните й се извиха в намек за усмивка. — Може би. Налага се обаче да изчакаме и да видим какво ще ни донесе бъдещето, защото сега съм много заета и не мога да обещая нищо.

Ерагон знаеше, че думите й означават помирение, и беше благодарен за тях.

— Разбира се, Аря Свит-кона — отвърна той и сведе глава.

Размениха още няколко любезности, но беше ясно, че Аря няма да стигне по-далеч днес, затова младежът се върна при Сапфира. Постигнатото му носеше някаква надежда. „Сега всичко зависи от съдбата“ — помисли си, докато отваряше последния свитък, даден му от Оромис.

Ерагон бръкна в кесията на колана си и извади малкото флаконче налгаск — пчелен восък, смесен с лешниково масло. Намаза устните си с него, за да ги опази от студения вятър, който шибаше лицето му. Затвори кесията, обви ръце около врата на Сапфира и зарови лице в сгъвката на лакътя си, за да го скрие от стихията, която бушуваше в облаците под тях. Неуморните махове на драконовите криле заглушаваха всичко друго. Движеха се по-високо и по-бързо от Глаедр, когото трябваше да следват. Летяха на югозапад още от заранта и спираха често за приятелски счепквания между Сапфира и Глаедр, като Ерагон трябваше да завързва ръцете си за седлото, за да не бъде изхвърлен при обръщащите стомаха му акробатики. После се освобождаваше, като дърпаше възлите със зъби.

Пътуването приключи, щом стигнаха до четири скупчени един до друг върхове, които се издигаха над гората — първата планина, която Ерагон виждаше в Ду Велденварден. Покрити със сняг и под постоянната атака на стихиите, върховете пронизваха облачната обвивка и оголваха острите си зъбери под яркото слънце, което на тази височина изобщо не носеше топлина.

— Изглеждат толкова малки в сравнение с Беор — каза Сапфира.

Развил навика си по време на седмиците медитация, Ерагон отвори ума си във всички посоки, докосвайки съзнанията около себе си, в търсене на някой, който би искал да му навреди. Усети един мармот, свил се на топло в хралупата си, гарвани, зидарки и ястреби, множество катерици, тичащи сред дърветата, а по-надалеч и скални змии, които се криеха сред храсталаците, в търсене на мишките, с които се хранеха, както и вездесъщите насекоми.

Глаедр се насочи към първия връх и кацна на една малка скална тераса. Сапфира трябваше да го изчака да свие могъщите си криле, за да й направи място за приземяване. Сипеят, до който се намираха, беше яркожълт от изсъхналите лишеи. Над тях се издигаше масивна черна скала. Тя, изглежда, изпълняваше ролята на бент срещу синия лед, който стенеше и се пукаше под напора на вятъра. От време на време от тази посока падаха назъбени парчета, които се строшаваха в гранита долу.

— Този връх е кръстен с женско име — Фионула — каза Глаедр. — А братята й са Етрундр, Мероговен и Гриминсмал. Всеки има собствена история, която ще ви разкажа по време на обратния полет. А причината за нашето пътуване е да усетите природата на връзката, изкована между дракони и елфи, а по-късно — и хора. И двамата знаете по нещо за нея. Намеквал съм за пълния й мащаб пред Сапфира, но сега дойде времето да научите истинското и най-дълбоко значение на вашия съюз, за да можете да го защитавате и предадете на поколенията, когато двамата с Оромис вече няма да ни има.

— Учителю? — рече Ерагон, обвивайки се по-плътно с наметалото си, за да се опази от студа.

— Да, Ерагон.

— Защо Оромис не е с нас?

— Защото това е дълг на всеки древен дракон от векове насам. Аз трябва, да съм сигурен, че най-новото поколение Ездачи разбира истинската значимост на ситуацията, в която се намира — отсече Глаедр и допълни тъжно. — А и защото Оромис не е толкова добре, колкото изглежда.

Златният дракон се сви върху сипея и скалите изскърцаха приглушено под тежестта му. Той положи глава на земята, така че да вижда Ерагон и Сапфира. Огледа ги със златното си голямо като полиран кръгъл щит и два пъти по-ярко око. От ноздрите му се издигна сива струйка дим, която вятърът бързо разнесе.

— Част от това, което смятам да ви разкрия, е известно сред елфите, Ездачите и учените хора, но повечето знаят само водачът на Ездачите, неколцина елфи, сегашният владетел на хората и разбира се — драконите…

Слушайте сега, деца мои. Когато в края на нашата война бил сключен мирът между драконите и елфите, Ездачите били създадени като гаранция, че подобен конфликт между двете ни раси никога повече няма да бъде възможен. Кралица Тармунора от страна на елфите и драконът, избран да ни представлява, чието име… — Той спря да говори и предаде на Ерагон поредица от образи: дълъг зъб, бял зъб, счупен зъб, спечелени битки, загубени битки, безброй изядени Шрг и Нарфа, седемстотин и двадесет яйца от неговото семе и деветнадесет пораснали деца — … не може да бъде изразено на нито един език, решили, че обикновен договор няма да свърши работа. Подписаната хартия няма стойност за един дракон. Нашата кръв е гореща, а обещанията — кратки, и щом изминело достатъчно време, повторен конфликт с елфите бил възможен — така се случило с джуджетата преди хилядолетия. Но за разлика от дребния народ, нито ние, нито елфите сме можели да си позволим нова война. И двете раси са твърде могъщи и бихме се унищожили взаимно. Единственият начин да избегнем това бил да се изкове съюз, който да свърже двете раси с магия.

Ерагон потрепери и Глаедр се обърна към Сапфира с иронична усмивка:

— Сапфира, ако си достатъчно умна, ще нагорещиш един от тези камъни с огъня си, защото иначе Ездачът ти ще умре от студ.

Тя изпъна шия и между острите й зъби избликна струя син пламък, който близна сипея. От горящите лишеи се разнесе зловонна миризма. Въздухът стана толкова горещ, че Ерагон трябваше да извърне лице. С ума си усещаше как огънят изпепелява насекомите под камъните. След около минута Сапфира затвори челюсти и той видя нажежените до червено скали.

— Благодаря ти — каза й. Присви се до един от обгорените камъни и простря ръце, за да се стопли.

— Сапфира, научи се най-сетне да използваш езика си, за да насочваш струята — смъмри я Глаедр и после продължи. — Тогава на най-мъдрите елфически магьосници им отнело девет години да измайсторят нужната магия. Когато успели, те се събрали в Илиреа с драконите. Елфите осигурили основата на заклинанието, а ние — силата. Заедно те слели ведно душите на двете раси. Сливането ни променило. Ние, драконите, сме получили способността да използваме думите, а елфите добили нашето безсмъртие, тъй като дотогава животът им бил кратък като човешкия. Нашата, драконовата магия, която изпълва всяка частица от съществото ни, се пренесла върху тях и с времето им дала силата и грацията, с която така се хвалят. Хората получили много по-малко дарове, защото били прибавени към заклинанието дълго след завършването му. И все пак — при тези думи окото на Глаедр проблесна — магията вече е загладила грубостта на расата ви и вие сте доста различни от дивите варвари, които дошли преди хилядолетия на бреговете на Алагезия.

— А джуджетата били ли са някога част от тази магия? — запита Ерагон.

— Не, и точно затова никога не е имало Ездач джудже. Те не се интересуват от драконите, нито ние — от тях, а и за тях мисълта да се слеят с нас е отблъскваща. Може би е добре, че не са се включили в нашия договор, защото така са избягнали упадъка на хората и елфите.

— Упадък — подскочи Сапфира.

— Да, упадък. Ако някоя от трите раси страда, това се прехвърля върху всички. Избивайки драконите, Галбаторикс нарани жестоко и своята собствена раса, както и елфите. Двамата все още не сте видели това, защото сте новодошли в Елесмера, но елфите линеят. Силата им не е такава, каквато бе някога. А хората изгубиха огромна част от културата си и са погълнати от хаос, поквара и варварство. Само поправянето на този дисбаланс между трите раси може да върне реда в света. — Старият дракон разбърка сипея с нокти и го стри на чакъл, за да му е по-удобно. — В заклинанието на кралица Тармунора е включена и съставката, която позволява на неизлюпения дракон да се свърже с Ездача си. Когато една майка реши да даде яйце на Ездачите, над него се изричат определени думи, на които ще ви науча по-късно. Те не позволяват на бебето вътре да се излюпи, докато не се окаже в пряка близост до онзи, с когото иска да се обвърже. Драконите могат да остават в яйцата си безкрайно дълго време, така че периодът не е от значение, а и бебето няма да пострада. Ти самата си пример за това, Сапфира. Връзката между Ездач и дракон е копие на тази, която вече съществува между нашите раси. Човекът или елфът става по-силен и по-красив, а някои от най-свирепите черти на дракона се заглаждат и цивилизоват… Виждам, че нещо напира да изскочи от устата ти, Ерагон. Какво има?

— Ами просто… — той се поколеба. — Не мога да си представя теб или Сапфира по-свирепи от това. — После побърза да добави: — Не че е лошо.

Земята се разтърси като от лавина от кикота на Глаедр, който превъртя огромното си око под твърдия клепач.

— Ако някога беше виждал необвързан дракон, нямаше да мислиш така. Ако сме сами, ние не отговаряме пред никого и нищо, взимаме каквото пожелаем и сме добри единствено към собствените си деца. Дивите дракони бяха свирепи и горди, дори арогантни… Женските бяха толкова могъщи, че се смяташе за истинско чудо, обвързан с Ездач мъжкар, да им стане спътник в живота…

Липсата на тази връзка е причината партньорството на Галбаторикс и втория му дракон Шруйкан да е толкова болен и покварен съюз. Шруйкан не го е избирал за свой партньор. Той е бил заблуден от черни магии, за да служи на лудостта на Галбаторикс. Кралят е успял да изгради магическа имитация на връзката, която имате вие двамата и която той е изгубил, когато ургалите убили собствения му дракон. — Глаедр се умълча и се загледа между двамата си ученици. Единствено окото му помръдваше. — Вашите души, самата ви същност — наречете го както искате — са се слели на първично ниво. — Погледът му се стрелна към Ерагон. — Вярваш ли, че душата ти може да бъде отделена от тялото?

— Не зная — отвърна момчето. — Веднъж Сапфира ме извади от тялото ми и ми позволи да гледам през нейните очи… Имах чувството, че вече не съм свързан с плътта си. А ако духовете, които магьосниците призовават, могат да съществуват, значи може би съзнанията ни също са независими от телата.

Златният дракон протегна острия си като бръснач нокът и преобърна малък камък, под който се криеше плъх. Той сграбчи животинчето с червения си език. Ерагон потрепна в мига, в който почувства, че животът на плъха секна.

— Когато плътта бъде унищожена, умира и душата — каза Глаедр.

— Но животното не е разумна личност — възрази Ерагон.

— След всичките си медитации, наистина ли вярваш, че сме толкова различни от този плъх? Че сме надарени с някакво чудно качество, което другите живи твари не притежават, и че някак си то предпазва душите ни след смъртта?

— Не — промърмори момчето.

— Така си и мислех. Заради близостта помежду ни, когато драконът или Ездачът бъде наранен, те трябва да намерят в сърцето си сили да прекъснат връзката, за да защитят другия от ненужно страдание, дори от лудост. И тъй като душата не може да бъде откъсната от плътта, трябва да устоиш на изкушението да се опиташ да прибереш същността на партньора си в собственото си тяло, за да я защитиш там. Това би означавало смъртта и на двама ви. Дори и ако беше възможно, щеше да се получи изчадие. Едно тяло с две души е дяволско изчадие.

— Колко ужасяващо — каза Ерагон. — Да умреш сам, разделен дори от най-близките си.

— Всеки умира сам, Ерагон. Независимо дали си крал на бойното поле, или беден селянин, който лежи в леглото си, заобиколен от цялото си семейство. Никой няма да ти прави компания в бездната… Сега искам да упражнявате прекъсване на връзката помежду ви. Ще започнем с…

Ерагон зяпаше подноса с вечерята си, оставен в преддверието на дървесния си дом. Мислено състави списък с продуктите: хляб с лешниково масло, боровинки, боб, паница зеленина, две твърдо сварени яйца — неоплодени, в съответствие с вярванията на елфите, и кана с прясна изворна вода. Знаеше, че всяко ястие е било приготвено с огромна грижа, че домакините му използват всичките си кулинарни умения в готвенето и че дори Исланзади не се хранеше по-различно от него.

Но пак не можеше да понесе гледката пред себе си.

— Искам месо — изръмжа той и отиде обратно в спалнята си. Сапфира го изгледа от ложето си. — Бих се примирил дори с риба или птица, с всичко друго, само не и с този безкраен потоп от зеленчуци. Те просто не засищат стомаха ми. Аз не съм кон, защо трябва да ме хранят като такъв?

Сапфира разгъна краката си, пристъпи до ръба на отвора, гледащ към Елесмера, и каза:

— Последните няколко дни все се каня да отида да ловувам. Искаш ли да дойдеш с мен? Можеш да си наготвиш колкото месо поискаш и елфите изобщо няма да разберат.

— Възможно е — отвърна той и се оживи. — Да донеса ли седлото?

— Няма да ходим толкова далеч.

Ерагон взе запаса си от сол, билки и подправки от дисагите, а после, внимавайки да не се пренапрегне, се качи между раменете на Сапфира.

Тя скочи и улови едно течение, което я понесе високо над града. Оттам се насочиха надолу, следвайки поточе, виещо се между дърветата на Ду Велденварден. Стигнаха до малко езерце на няколко мили от града. Сапфира се приземи и се сниши ниско до земята, за да може Ерагон да слезе по-лесно.

— В тревата точно до водата има зайци. Виж дали можеш да ги хванеш. Междувременно аз ще си уловя някоя сърна.

— Какво, не искаш да споделиш собствената си плячка?

— Не, не искам — отвърна тя кисело. — Но ще го сторя, ако не можеш да се справиш с тези тлъсти мишки.

Той се усмихна, докато проследяваше полета й в небето, а после се отправи към туфите трева и храсти, които растяха край брега на езерцето, за да си набави вечеря.

Минута по-късно Ерагон вече държеше връзка мъртви зайци, извадени от леговището им. Беше му отнело само миг да ги намери с ума си и да ги убие с една от дванадесетте смъртоносни думи. Наученото от Оромис бе отнело предизвикателството и удоволствието от преследването. „Дори не се наложи да ги дебна“ — помисли си той, спомняйки си годините, в които бе усъвършенствал преследваческите си умения. На лицето му се появи кисела усмивка. „Най-накрая съм в състояние да уловя всеки дивеч, който пожелая, само дето хем не се радвам, хем ми изглежда напълно безсмислено. Докато ловувах с камъчето на Бром, поне имаше някакво предизвикателство, а това… това е клане“.

Тогава си спомни предупреждението на ковачката Руньон: „Когато можеш да имаш всичко, което пожелаеш само с няколко думи, целта губи смисъл, важен остава само пътят към нея“.

„Трябваше да й обърна по-голямо внимание“ — осъзна Ерагон.

Той извади стария си ловджийски нож и с отработени движения одра и изкорми зайците, а после отдели сърцата, дробовете и бъбреците настрана и зарови останалите карантии, за да не привлекат хищници. След това изкопа малка яма, напълни я с дърва и ги запали с магия, защото бе забравил да вземе огниво. Подклажда огъня, докато стана толкова голям, колкото му трябваше, отряза малко клонче от близкото дърво, обели кората и разположи пръчката над пламъците, за да изгори горчивия сок. Накрая наниза телата и ги закрепи между два разклонени клона, забити в земята. За органите избра плосък камък, който също постави в огъня, намазвайки го преди това с мазнина, за да се получи импровизиран тиган.

Когато Сапфира се върна, той стоеше коленичил до огъня и бавно въртеше пръчката, за да се изпече месото равномерно. От челюстите й висеше мъртва сърна, а в ноктите си стискаше останките от втора. Тя се излегна на меката трева и продължи да се храни. Изяде цялата сърна заедно с козината. Между острите й като бръснач зъби костите се трошаха като сухи клонки.

Когато зайците се сготвиха, Ерагон размаха пръчката във въздуха, за да ги поохлади, а после се загледа в блестящото златисто месо, чиято миризма бе непоносимо примамлива.

Точно когато отвори уста за първата хапка, мислите му сами се насочиха към предишните му размишления. Спомни си разходките из умовете на птици, катерици и мишки, колко пълни с енергия бяха и с каква ярост се бореха за правото си да съществуват дори пред лицето на неминуема гибел. „А ако този живот е всичко, което имат…“

Обхванат от внезапна погнуса, Ерагон захвърли месото настрани. Чувстваше се отвратен от убийството на зайците. Сякаш бе заколил хора. Стомахът му се сви на кълбо. Повдигна му се.

Сапфира спря угощението си и го огледа с притеснение.

Момчето си пое дълбоко дъх, притисна юмруци в коленете си, в опит да се успокои и да разбере защо се вълнува толкова силно. Беше ял месо през целия си живот. Обичаше го. И все пак сега му ставаше лошо дори само от мисълта за тези зайци. Той погледна към Сапфира.

— Не мога да го направя.

— Такъв е кръговратът на живота — всеки изяжда нещо друго. Защо искаш да се опълчиш на естествения ход на нещата?

Той обмисли въпроса й. Не можеше да обвини онези, които се хранеха само с месо — в крайна сметка за бедните селяни това бе единственият начин да оцелеят. Но вече не можеше да изяде живо същество, освен ако не го заплашваше гладна смърт. Да изяде животинчето беше равнозначно на това да изяде част от себе си.

— Защото ние можем да се усъвършенстваме — отвърна й той накрая. — Трябва ли да се поддаваме на импулсите си, да нараняваме и убиваме онези, които ни ядосат, да взимаме всичко, което поискаме, от по-слабите и да не зачитаме чувствата на другите? Ние сме несъвършени и трябва да се борим с недостатъците си, за да не ни унищожат. — Той посочи зайците. — Както каза и Оромис, защо трябва да причиняваме ненужно страдание?

— Нима ще отхвърлиш всичките си желания?

— Не, само онези, които са разрушителни.

— И си твърдо решен?

— Да.

— В такъв случай от тези ще стане разкошен десерт — каза Сапфира и се приближи към него. И само за миг погълна зайците, а после облиза мазнината от камъка. — Аз поне не мога да живея само от растения. Те са храна за моята плячка, не за мен. Отказвам да се срамувам за онова, което ми е нужно, за да оцелея. Всяко нещо има своето място в света. Дори един заек го знае.

— Аз не искам да те карам да се чувстваш виновна — каза той и я потупа по крака. — Това е лично мое решение. Няма да натрапвам избора си никому.

— Колко мъдро — отговори тя с нотка сарказъм.