Първородният

Магьосница, змия и свитък

Същата вечер, когато Ерагон се върна в покоите си след живителна баня, откри, че в коридора го очаква висока жена. Имаше тъмна коса, невероятни сини очи и сочни устни, макар и изкривени в кисела усмивка. Около китката й се виеше златна гривна, изваяна във формата на съскаща змия. Момчето си пожела да не е тук, за да му иска съвет както мнозина от Варден.

— Аргетлам — поздрави го тя учтиво.

Той смутено сведе глава.

— Мога ли да ви помогна?

— Надявам се. Аз съм Триана, магьосница от Ду Врангр Гата.

— Наистина? Магьосница? — запита той, заинтересован.

— Също и боен маг, шпионин и каквото още им дотрябва на Варден. Няма достатъчно хора, способни да използват магия, затова всеки от нас има безброй задачи. — Тя се усмихна ласкаво, разкривайки броеница от изящни, бели зъби. — Затова и дойдох днес. За нас ще бъде чест, ако поемеш контрола над групата ни. Само ти можеш да замениш Близнаците.

Почти неволно, той се усмихна в отговор. Тя беше толкова убедителна и… чаровна, че му стана неприятно да й откаже.

— Боя се, че не мога. Сапфира и аз ще напуснем Тронхайм съвсем скоро. Освен това така или иначе ще трябва първо да се консултирам с Насуада.

„Повече не искам да се забърквам в политически игри… особено на мястото на Близнаците“.

Триана прехапа устни.

— Съжалявам да го чуя — тя пристъпи към него. — Навярно ще можем да прекараме малко време заедно, преди да напуснеш. Мога да ти покажа как да призоваваш и контролираш духове… Ще бъде полезно и за двама ни.

Ерагон усети как по лицето му плъзва червенина.

— Оценявам предложението, но наистина съм твърде зает в момента.

В очите й проблесна яростна искра, но после изчезна толкова бързо, че той се зачуди дали изобщо я е видял. Тя въздъхна изкусително.

— Разбирам.

Звучеше толкова разочарована и изглеждаше толкова отчаяна, че Ерагон се почувства виновен. „Е, няма да ме заболи, ако си поговорим няколко минути“ — каза си той.

— Любопитно ми е как се научи да използваш магия?

Триана се оживи.

— Майка ми беше лечителка в Сурда. Притежаваше сила и ме напътстваше в старите учения. Разбира се, аз не мога да се меря с един Ездач. Никой от Ду Врангр Гата не би могъл да победи Дурза сам, а ти… го стори. Това беше героична постъпка.

Смутен, Ерагон пристъпи от крак на крак.

— Нямаше да оцелея без Аря.

— Твърде скромен си, Аргетлам — смъмри го тя. — Не друг, а ти нанесе финалния удар. Трябва да се гордееш. Извърши дело, достойно за самия Враел. — Магьосницата се наведе към него. Сърцето му пропусна няколко удара, когато усети съблазнителния аромат на парфюма й — богат и екзотичен. — Чувал ли си песните в твоя чест? Варден ги пеят всяка вечер около огньовете си. Казват, че си дошъл да вземеш трона от Галбаторикс!

— Не — отвърна Ерагон бързо и остро. Това беше слух, който не възнамеряваше да толерира. — Може и да го казват, но не съм. Каквато и да е съдбата ми, нямам желание да управлявам.

— И е мъдро от твоя страна да не искаш. В крайна сметка какво друго е кралят, ако не мъж, в плен на задълженията си? Това би било като окови за последния свободен Ездач и неговия дракон. Не, на теб е отредена свободата да отидеш, където пожелаеш и да определиш бъдещето на Алагезия. — Триана замълча за момент. — Имаш ли семейство на територията на Империята?

„Моля?“

— Само един братовчед.

— Значи не си сгоден?

Въпросът го хвана неподготвен. Никога не го бяха питали нещо такова лично.

— Не, не съм.

— Несъмнено има някой, за когото си мислиш в студените нощи, нали. — Тя приближи още по-близо и докосна ръката му.

— Не бях близък с никого в Карвахол — заекна той. — А оттогава само пътувам.

Триана се отдръпна леко, а после вдигна китка, така че змийската гривна да е на нивото на очите му.

— Харесваш ли я? — запита.

Ерагон премигна объркано и кимна, макар че всъщност му действаше доста притеснително.

— Наричам я Лорга. Тя е мой фамилиар1 и защитник — навеждайки се напред, тя духна нежно към гривната и промълви: — Се орум торнеса хавр шарджалви лифс.

Змията оживя и се раздвижи със сухо шумолене. Ерагон гледаше удивен, докато създанието се извиваше около бледата китка на жената, а после се надигна и впи своите въртящи се рубинени очи в него. Езикът й се стрелкаше. Очите нарастваха все повече и повече — по-големи от юмрук. И Ерагон почувства, че пропада в огнените им дълбини; вече не можеш да отлепи погледа си от тях.

Последва ново заклинание и змията застина в първоначалната си форма. Магьосницата въздъхна изморено и се облегна на стената.

— Малко хора осъзнават с какво се занимават заклинателите. Просто исках да знаеш, че има и други като теб и че ще ти помогнем, ако можем.

Ерагон импулсивно постави ръка върху нейната. Никога досега не бе докосвал жена по този начин, но инстинктът го подтикваше да поеме риска. Беше малко страшничко, но толкова сладостно!

— Искаш ли да… да отидем да хапнем. Наблизо има кухня.

Тя постави другата си ръка върху неговата. Пръстите й бяха толкова гладки, нежни и това бе така различно от грубото ръкостискане, с което бе свикнал.

— Бих искала. Нека…

И тогава Триана отскочи напред, защото вратата се отвори рязко зад нея. Магьосницата се извърна яростно, само за да изпищи, когато се озова лице в лице срещу Сапфира.

Муцуната й бавно се разтвори и разкри страховитите остри зъби. После драконът изръмжа — тихо, но зловещо, сякаш с презрение и заплаха. Триана трескаво мачкаше роклята си с две ръце. Лицето й бе побеляло от страх. Едва успя да се поклони на дракона и клатушкайки се, хукна по коридора. Сапфира се престори, че нищо не е станало, вдигна лапа и облиза единия си нокът.

— Интересно, доста трудно отворих вратата, защо ли? — изсумтя след малко.

Ерагон не можеше да се сдържа повече.

— Защо го направи? — избухна той. — Защо се намеси!

— Нуждаеше се от помощта ми — отвърна тя, без да се притесни.

— Ако ми трябваше помощта ти, щях да извикам!

— Не ми крещи, ако обичаш — скастри го тя, щракайки с челюсти. — Няма да допусна да отпрашиш с някоя мърла, която ламти за Ерагон Ездача и не се интересува от Ерагон човека.

— Не беше мърла — изрева Ерагон и ядно удари стената. — Вече съм мъж, Сапфира, и не съм отшелник. Не можеш да очакваш да отбягвам… да игнорирам жените само защото съм това, което съм. И определено нямаш право да взимаш подобни решения вместо мен. Най-малкото… просто можеше да ми е приятно да си поговоря с нея за нещо различно от битки, трагедии, политика, погребения… от всичко, което ни заобикаля напоследък. Нали си в главата ми, знаеш как се чувствам. Защо не ме остави да се оправям сам? Какво толкова щеше да стане?

— Ти не разбираш — тя отказа да срещне погледа му.

— Не разбирам! Нима ще ми попречиш да имам някога жена и деца? Семейство?

— Ерагон — тя най-сетне впери едното си огромно око в него. — Ние с теб сме интимно свързани.

— Очевидно!

— И ако ти имаш връзка, със или без моята благословия, ако се… обвържеш… с някого, моите чувства също ще се обвържат. Трябва да го разбираш. Така че… и ще те предупредя само веднъж — бъди внимателен кого избираш, защото ще повлечеш и двама ни.

Той се замисли върху думите й.

— Да, нашата връзка е двустранна. Ако ти мразиш някого — и аз ще го намразя, ако ти обикнеш… Разбирам тревогата ти. Значи не е било просто ревност?

Тя облиза нокътя си още веднъж.

— Може би мъничко.

Този път Ерагон изръмжа. Той мина покрай нея и влезе в стаята. Взе Зар’рок и отпраши нанякъде, втъквайки меча в колана си.

Часове наред броди из Тронхайм, избягвайки всякакъв контакт. От случилото се го болеше, макар и да не можеше да отрече истината в думите на Сапфира. Тази нощ, за първи път откак ги бяха заловили в Гил’еад, той спа далеч от нея, в една от казармите на джуджетата.

Върна се в покоите им чак на следващата сутрин. Двамата се спогледаха и отказаха да обсъждат случилото се. Спорът бе излишен. Нито една от страните нямаше да отстъпи. Освен това и двамата бяха щастливи, че отново са заедно и не искаха да застрашават приятелството си.

Сапфира тъкмо разкъсваше един грамаден кървав бут, когато в столовата изникна Джарша. Също както преди, той зяпна дракона, хипнотизиран, следвайки всяко нейно движение.

— Да? — запита Ерагон, избърсвайки брадичка и чудейки се дали Съветът на старейшините го вика. Не беше чувал нищо от тях от погребението насам.

Джарша едва успя да откъсне поглед от Сапфира и хлъцна:

— Насуада би искала да ви види, сър. Чака ви в кабинета на баща си.

Сър! Ерагон почти се изсмя. Съвсем доскоро на него щеше да му се налага да нарича хората сър, а не обратното. Той хвърли един поглед на Сапфира.

— Готова ли си, или да изчакаме няколко минути?

Тя завъртя очи с досада, а после набута останалото месо в устата си и строши кокала със силно пукане.

— Готова съм.

— Добре — каза Ерагон и стана. — Можеш да си вървиш, Джарша. Знаем пътя.

Заради размерите на града планина им отне почти половин час да стигнат кабинета. Също както по времето на Аджихад, пред вратата имаше стражи, но вместо двама мъже на пост стоеше цял отряд от закалени в битки воини, готови да скочат и при най-малкия намек за опасност. Явно бяха готови да се пожертват, за да защитят новия си водач. И въпреки че със сигурност бяха познали Ерагон и Сапфира, те блокираха пътя. Един от тях влезе да предупреди Насуада за посетителите и чак тогава им позволиха да влязат.

Ерагон незабавно забеляза промяната: ваза с цветя на бюрото. Малките лилави цветчета изпълваха въздуха с ненатрапчив мек аромат, който извика спомени за лято, прясно набрани малини и окосени ливади, с цвят на бронз под слънцето. Той жадно вдиша аромата, оценяйки умелия начин, по който Насуада бе успяла да внесе в кабинета на баща си и нещо от себе си, без да погазва паметта на Аджихад.

Тя седеше зад широкото бюро, все още облечена в траурно черно. Докато Ерагон сядаше пред нея, а Сапфира се излягаше до него, момичето каза:

— Ерагон — простичко — нито приятелско, нито враждебно. Насуада се извърна за кратко, а после отново фокусира твърдия си поглед върху него. — Прекарах последните няколко дни в проучване на делата на Варден такива, каквито са в действителност. Мрачно преживяване. Ние сме бедни, разпръснати на твърде голяма площ, и без провизии. Възнамерявам да променя това. Джуджетата не могат да ни поддържат безкрайно, защото реколтата беше лоша и имат собствените си грижи за изхранване… Имайки предвид това, реших да преселя Варден в Сурда. Решението бе трудно, но вярвам, че е единственото правилно. Веднъж пристигнали там, най-накрая ще сме достатъчно близо, за да атакуваме Империята директно.

Дори Сапфира се размърда изненадано.

— Представи си каква работа ще бъде това! — каза Ерагон. — Ще отнеме месеци да се пренесе всичко до Сурда, да не говорим за самите хора. И вероятно ще ги атакуват по пътя.

— Мислех, че крал Орин не смее да се изправи открито срещу Галбаторикс — възрази той.

Насуада се усмихна мрачно.

— Позицията му се промени донякъде след нашата победа над ургалите. Той ще ни подслони и нахрани. И ще се бие рамо до рамо с нас. Мнозина от Варден вече са в Сурда, най-вече жените и децата, които не могат или не пожелаха да се бият. Те също ще ни подкрепят, или ще им отнема правото да живеят като наши поданици.

— А как успя толкова бързо да осъществиш връзка с крал Орин? — запита Ерагон.

— Джуджетата използват система от огледала и фенери, за да пренасят съобщения през тунелите си. Могат да пращат оттук чак до края на планините Беор само за един ден. После куриерите го предават в столицата на Сурда — Аберон. Колкото и да е бърз, този метод все пак е твърде бавен, ако Галбаторикс реши да ни изненада. С ургалска армия ще ни изтреби за по-малко от ден. Възнамерявам да осигуря много по-бърза връзка между Ду Врангр Гата и магьосниците на Хротгар, преди да тръгнем.

Насуада отвори едно чекмедже в бюрото и извади дебел свитък.

— Варден ще напуснат Фардън Дур в рамките на един месец. Хротгар се съгласи да ни осигури безопасно придвижване през тунелите. И най-важното, изпратил е отряд до Ортиад, за да унищожи и последните остатъци от ургалите и после да взриви тунелите, така че никой да не може да нападне по същия маршрут. Но тъй като и това може да се окаже недостатъчно, за да гарантирам оцеляването на Варден, трябва да те помоля за услуга.

Ерагон кимна. Беше очаквал молба или заповед. Само затова можеше да го е повикала тук.

— На твоите заповеди съм.

— Може би… — погледът й за момент се отклони към Сапфира. — Във всеки случай това не е заповед и искам да помислиш внимателно, преди да ми отговориш. За да привлека подкрепа за Варден, искам да разпространя сред Империята новината, че нов Ездач на име Ерагон Сенкоубиец и неговият дракон Сапфира са се присъединили към нас. Искам обаче да имам твоето позволение, преди да го сторя.

— Твърде опасно е — възрази Сапфира.

— Новината за нашето присъствие тук така или иначе ще достигне Империята — изтъкна Ерагон. — Варден ще искат да се хвалят с победата си и смъртта на Дурза. И след като това ще стане независимо от позволението ни, може просто да се съгласим да помогнем.

Тя изсумтя тихо:

— Тревожа се за Галбаторикс. Досега не сме показали открито към кого сме лоялни.

— Действията ни са достатъчно ясни.

— Да, но дори когато Дурза се би с теб в Тронхайм, той не се опитваше да те убие. Ако открито се противопоставим на Империята, Галбаторикс вече няма да е толкова благосклонен. Докато не демонстрираме открито позицията си, няма да знае какво да стори.

— Времето за неяснота приключи — натърти Ерагон. — Бихме се с ургалите, убихме Дурза и се заклехме във вярност към водача на Варден. Вече няма двусмисленост. Край! С твое позволение искам да се съглася с нейното предложение.

Тя помълча известно време, а после сведе глава.

— Както пожелаеш.

Той положи ръка на рамото й и се обърна към Насуада:

— Стори това, което сметнеш за необходимо. Ако това е начинът най-добре да помогнем на Варден, така да бъде.

— Благодаря ти. Знам, че искам много. А сега, както вече ти казах и преди погребението на баща ми, държа да отпътуваш за Елесмера и да завършиш обучението си.

— С Аря?

— Разбира се. Елфите отказаха всякакъв контакт с хората и джуджетата след нейното залавяне. И тя е единствената, която може да ги убеди в обратното.

— Нима не може да използва магия, за да ги извести за освобождаването си?

— За съжаление не. Когато елфите се скриха в Ду Велденварден след падането на Ездачите, те поставиха около гората прегради, които пречат на всяка мисъл, предмет или създание да проникне вътре чрез магически средства. Така че за да разбере кралица Исланзади, че пратеничката й е жива, че вие двамата със Сапфира съществувате и за събитията около Варден през последните месеци, Аря трябва да влезе физически в Ду Велденварден. — Насуада му подаде свитъка. Беше запечатан с восъчен печат. — Това е съобщение до кралица Исланзади, което й разкрива състоянието на Варден и моите планове. Пази го с цената на живота си. В погрешните ръце може да причини огромна вреда. Надявам се, че Исланзади ще е все още достатъчно благосклонна, за да възстанови дипломатическите връзки. Помощта й може да се окаже фаталната разлика между победата и поражението. Аря знае това и се съгласи да защитава каузата ни, но искам ти също да си наясно със ситуацията, за да можеш да се възползваш от всяка появила се възможност.

Ерагон прибра свитъка в джоба на жилетката си.

— Кога ще потеглим?

— Утре сутрин… освен ако нямаш други планове?

— Не.

— Добре — тя сключи ръце. — Трябва обаче да знаеш, че с теб ще пътува още някой. — Той я погледна въпросително. — Крал Хротгар настоя, че в името на почтеността трябва да има и джудже, което да наблюдава твоето обучение, понеже то засяга и тяхната раса. Затова праща Орик.

Първата реакция на Ерагон бе раздразнение. Сапфира можеше да прелети с него и Аря до Ду Велденварден и така да им спести седмици ненужно пълзене. Трима пътници бяха твърде много за раменете на дракона. Присъствието на Орик щеше да ги прикове към земята. Но след кратко обмисляне, проумя мъдростта на Хротгар. За новия Ездач и Сапфира беше важно да поддържат баланс в отношенията си с другите раси. Накрая момчето се усмихна.

— Е, това ще ни забави, но предполагам, че трябва да угодим на краля на джуджетата. Честно казано се радвам, че Орик ще дойде. Да прекося цяла Алагезия само с Аря ми се струва доста страшничко преживяване. Тя е…

Насуада също се усмихна.

— Тя е различна.

— Да — той отново стана сериозен. — Наистина ли смяташ да атакуваш Империята? Сама каза, че Варден са слаби. Не ми се струва най-мъдрият план за действие. Ако почакаме…

— Ако почакаме — прекъсна го тя твърдо, — Галбаторикс само ще стане по-силен. За пръв път от убийството на Морзан насам имаме шанс да го хванем неподготвен. Той дори не подозираше, че ще победим ургалите — което сторихме единствено благодарение на теб, — и не очаква наш удар в сърцето на Империята.

— Удар! — възкликна Сапфира. — И как планира да се изправи срещу магията на Галбаторикс и да го убие?

Насуада поклати глава в отговор, когато Ерагон повтори възражението.

— От онова, което знаем, той няма да се бие, докато самият Уру’баен не бъде застрашен. Дори и да победим половината Империя — какво от това. Защо да се безпокои наистина? Ако успеем да го достигнем, войските ни ще са изчерпани и смазани от умора, което ще ги направи много по-лесна плячка.

— Все още не си отговорила на Сапфира — настоя Ерагон.

— Не съм, защото не мога. Подготовката ще бъде дълга. Когато приключи, ти вече може да си достатъчно силен, за да победиш Галбаторикс, или пък елфите може да са се присъединили към нас… а техните заклинатели са най-силните в Алагезия. Независимо какво ще стане, не можем да си позволим да се бавим повече. Сега е времето да поемем риск и да заложим всичко на карта. Достатъчно дълго живяхме в сенките. Трябва да предизвикаме Галбаторикс или да се примирим и да изтлеем.

Мащабът в думите на Насуада притесни Ерагон. В тях имаше толкова много рискове и неизвестни опасности, че изглеждаха почти абсурдни. Но решението не беше негово. Той го приемаше и не смяташе да спори.

„Сега трябва да се доверим на преценката й“.

— Ами ти, Насуада? В безопасност ли ще си, докато ни няма? Дал съм обет. Сега сигурността, че няма скоро да присъстваме и на твоето погребение, е моя отговорност.

Тя стисна челюст и посочи към вратата и воините зад нея.

— Няма от какво да се боиш, добре защитена съм — после погледна надолу. — Трябва да призная… една от причините да отивам в Сурда е, че Орин ме познава отдавна и ще ми предложи защитата си. Не мога да си позволя да остана, когато вас с Аря ви няма. Съветът на старейшините все още е властен и няма да ме приеме за свой водач, докато не докажа, че не той, а аз контролирам Варден. — После, сякаш призовала някаква вътрешна сила, Насуада изпъна рамене и вдигна гордо брадичка: — Върви, Ерагон. Подготви коня си, събери провизии и утре заран ме чакайте пред северната порта.

Той се поклони ниско и напусна заедно със Сапфира.

След вечеря Ерагон полетя с дракона над Тронхайм. От стените на Фардън Дур висяха вкаменени ледени висулки, оформящи величествена бяла мантия. Въпреки че до падането на нощта оставаха часове, във вътрешността на планината вече бе тъмно.

Ерагон отметна глава, наслаждавайки се на вятъра в лицето си. Липсваше му вятърът, носещ се през тревата, вятърът, който вихреше облаците, вятърът, който носеше дъжд и бури, вятърът, който караше дърветата да се огъват…

— Като стана дума, липсват ми и дърветата — помисли си той. — Фардън Дур е невероятно място, но е точно толкова бедно на животни и растения, колкото и гробницата на Аджихад.

Сапфира се съгласи.

— Джуджетата явно си мислят, че скъпоценните камъни могат да заменят цветята.

Тя утихна, а светлината продължи да избледнява. Когато стана прекалено тъмно и Ерагон престана да вижда, без да се напряга, отново чу гласа й в главата си:

— Късно е. Трябва да се връщаме.

— Добре.

Сапфира се понесе към земята в плавни спирали, приближавайки се към Тронхайм, който блестеше като фар в центъра на Фардън Дур. Все още се намираха далеч от града планина, когато тя изви глава и каза:

— Виж.

Той проследи погледа й, но видя само сивата безлична равнина под тях.

— Какво?

Вместо да отговори, тя изви криле и се понесе наляво, спускайки се над единия от четирите пътя, които излизаха от Тронхайм в четирите посоки на света. Докато кацаха, той забеляза някакво бяло петънце на близкия хълм. Петното трептеше странно в мрака като пламъче на свещ, а после се превърна в Анджела, която бе облечена с бледа, вълнена туника. Вещицата носеше плетена кошница, широка почти четири стъпки, пълна с гъби. Докато се приближаваха, той й махна и извика:

— Пак ли си събирала отровни гъби?

— Здравейте — засмя се Анджела и остави товара си на земята. — Отровни гъби е твърде широко понятие. И в крайна сметка наистина трябва да ги наричат жабешки2. — Тя бръкна в кошницата. — Тази е сулфурно снопче, а тази — мастилена шапчица, имам и джуджешки щит, червен крак, кървав пръстен, петнист измамник… Прекрасно, нали! — Тя посочи гъба с розови, лавандулови и жълти петна по чашката.

— А тази? — запита той, сочейки към една със синьо като мълния стъбло, оранжеви ресни и черна двуредова чашка.

Тя я погледна с умиление.

— Фрикаи Андлат, както биха казали елфите. Стъблото е моментална смърт, а чашката може да предотврати въздействието на всички отрови. От нея се изцежда нектарът на Тунивор. Фрикаи Андлат расте само в пещерите в Ду Велденварден и Фардън Дур. И ще изчезне, ако джуджетата решат да изхвърлят своята тор другаде.

Ерагон погледна към хълма и си даде сметка, че е точно това — купчина тор.

— Здравей, Сапфира — каза Анджела и погали дракона по носа. Сапфира премигна доволно и махна с опашка. В същото време се появи Солембум. В устата си стискаше безжизнен плъх. Без дори да помаха с мустаци, котколакът седна на земята и започна да дъвче гризача, игнорирайки нарочно и тримата.

— Е — каза Анджела, приглаждайки непослушен кичур от огромната си коса. — Към Елесмера, а?

Ерагон кимна. Не си направи труда да пита как е разбрала. Тя винаги знаеше всичко, което става наоколо. Но тъй като не отговори, тя се намръщи.

— Е, не се преструвай на чак толкова тъжен. Не е като да те пращат на екзекуция, нали!

— Знам.

— Тогава се усмихни. Щом не е екзекуция, бъди щастлив! Отпуснал си се като… плъха на Солембум. Отпуснат. Прекрасна дума, не мислиш ли?

Това успя да го развесели, а нейде от дълбините на гърлото на Сапфира също изклокочи нещо, подобно на кикот.

— Не съм сигурен, че е чак толкова прекрасна, колкото си мислиш, но, да, разбирам какво искаш да кажеш.

— Радвам се, че разбираш. Разбирането е хубаво нещо — тя повдигна вежди и обърна една гъба с пънчето нагоре. После прокара нокътя си по него и каза: — Добре, че се срещнахме тази нощ, защото ти ще заминеш, а аз… аз ще изпроводя Варден до Сурда. Както ти казах и преди, обичам да се намирам там, където се случват важните неща.

Ерагон отново се усмихна:

— Вероятно това означава, че пътят ни ще бъде спокоен, иначе ти щеше да си с нас.

Анджела сви рамене, а после каза сериозно:

— Внимавай в Ду Велденварден. Това, че елфите не разкриват емоциите си, не означава, че не изпитват ярост или страст като останалите смъртни.

— Била ли си там?

— Някога, много отдавна.

Последва пауза, след това той запита:

— Какво мислиш за плановете на Насуада?

— Ммм… обречена е! И ти си обречен! Всички са обречени! — тя се изкикоти, преви се надве, а после рязко се изправи. — Забележи, че не уточних на какво точно сте обречени, така че каквото и да стане, ще съм познала. Не съм ли безкрайно мъдра? — тя вдигна отново кошницата си и я намести в сгъвката на лакътя. — Предполагам, че няма да те видя дълго време, така че сбогом, много късмет, избягвай печено зеле, не яж ушна кал и гледай само веселата страна на живота!

И с игриво смигване Анджела отпраши, оставяйки слисания Ерагон да примигва на парцали. Веднага след нея Солембум прибра останките от вечерята си и все така гордо и високомерно пое след господарката си.