Първородният

Нарда

Роран се наведе на едно коляно и почеса покаралата си брада, докато гледаше надолу към Нарда.

Малкото градче бе тъмно и компактно, като комат ръжен хляб, натъпкан в една пукнатина до брега. Отвъд него виненочервеното море блестеше под последните лъчи на умиращия залез. Водата го изпълваше с възхищение. Бе напълно различна от пейзажа, с който беше свикнал.

„Успяхме“.

Той се отдръпна от издатината и отиде до импровизираната палатка, наслаждавайки се на хладния солен въздух. Намираха се високо сред Гръбнака, за да не ги открие някой, който би предупредил Империята за местонахождението им.

Докато вървеше сред селяните, свити под дърветата, Роран за кой ли път изпита тъга и ярост от състоянието им. Пътуването от долината Паланкар бе оставило всички болни, изтормозени и изтощени. Лицата им бяха изпити от глад, а дрехите — разкъсани. Почти всички носеха дрипи, увити около ръцете си, за да се предпазят от измръзване през зловещите нощи в планината. Седмиците носене на тежките раници бяха превили някога гордо изправените рамене. Най-зле бяха децата: слаби и неестествено тихи.

„Те заслужават нещо по-добро — помисли си Роран. — Ако не ме бяха защитили, сега щях да съм в лапите на Ра’зак“.

Неколцина се приближиха до него. Повечето не искаха нищо повече от това да докосне рамото им или да каже нещо успокояващо.

Някои му предложиха малко от храната си, но той отказа, а когато не можеше, я даваше на друг, по-нуждаещ се. Онези, които останаха настрани, го гледаха с кръгли, бледи очи. Знаеше какво се говори за него — че е луд, че е обладан от духове, че дори и Ра’зак не биха могли да го надвият в битка.

Прекосяването на Гръбнака се оказа по-тежко, отколкото Роран очакваше. Единствените пътища през горите бяха пътеките, използвани от дивеча, а те бяха твърде тесни, стръмни и криволичещи за тяхната група. Бяха принудени да си проправят път през дървета и храсталаци — мъчителна работа, която всички мразеха. Работа, която оставяше следи и правеше проследяването им от Империята по-лесно. Единственото добро, което му се случи, бе, че усилията възстановиха раненото му рамо до предишната му сила, макар че все още не можеше да движи ръката си под определени ъгли.

И други беди взеха своята дан. Една внезапна буря ги хвана в капан насред гол проход над горите. Трима старци умряха в снега — Хида, Брена и Несбит. Това бе първата нощ, когато Роран помисли, че цялото село ще измре, защото го е последвало. Скоро след това едно момче си счупи ръката при падане, а после Саутуел се удави в буен поток. Мечки и вълци постоянно нападаха добитъка им, без да се страхуват от огньовете. Гладът гризеше стомасите им, поглъщаше силите им и изпиваше волята им да продължават напред.

И все пак те оцеляха, показвайки същите упоритост и сила на духа, които бяха задържали прадедите им в долината въпреки глада, войната и болестите.

Сега, когато достигнаха Нарда, из лагера се усещаше надежда. Никой не знаеше какво следва, но фактът, че са стигнали толкова далеч, им даваше вяра в успеха.

„Няма да сме в безопасност, докато не напуснем Империята — помисли си Роран. — И само от мен зависи да не ни хванат. Сега аз съм отговорен за всички тук…“ Отговорност, която бе приел с цялото си сърце, защото му позволяваше едновременно да предпази селяните от Галбаторикс и да преследва целта си — да спаси Катрина. „Толкова време мина, откак я заловиха. Нима е възможно още да е жива?“ Той потрепери и отблъсна тази мисъл. Очакваше го истинска лудост, ако си позволеше да мисли, че не е така.

Призори Роран, Хорст, Балдор, тримата синове на Лоринг и Гертруде потеглиха за Нарда. Те се спуснаха от хълмовете до главния път към града, опитвайки се да се крият, докато не излязоха на открито. Тук в низините въздухът се струваше твърде гъст на Роран. Имаше чувството, че диша под вода.

Той стисна чуха на колана си, когато приближиха портите на града. Двама войници стояха на пост. Те огледаха групата му сурово, спирайки поглед върху изпокъсаните дрехи, а после снижиха алебардите си и блокираха пътя.

— Откъде идвате? — запита мъжът отдясно. Не можеше да е по-стар от двадесет и пет, но косата му вече бе изцяло бяла.

Хорст изду гърди, скръсти ръце и каза:

— От Теирм, след много обикаляне, ако това ви задоволява.

— Какво ви води тук?

— Търговия. Изпратиха ни няколко магазинера, които искат да купят стоки директно от Нарда, вместо чрез обичайните търговци.

— Така ли? И какви стоки?

Когато Хорст се запъна, Гертруде каза:

— На мен ми трябват лекарства и билки. Растенията, които ми носят оттук, винаги са или твърде стари, или развалени. Трябва да си купя пресни.

— Ние с братята ми дойдохме да се пазарим с вашите обущари — каза Дармен. — В Драс-Леона и Уру’баен обувките в северен стил са модерни. — Той се намръщи. — Или поне бяха, когато потегляхме.

Хорст кимна с престорена увереност.

— Аха. А аз съм тук да прибера една пратка железария за моя господар.

— Така, значи. Ами този? Той какво търси? — запита войникът, сочейки Роран с брадвата си.

— Грънци — отвърна младежът.

— Грънци?

— Грънци.

— А защо ти е тоя чук?

— Как си мислиш, че се отварят бутилки и делви? Не става от само себе си, знаеш ли. Трябва да ги удряш.

Белокосият мъж се опули невярващо, но Роран му отвърна с празен поглед, сякаш го предизвикваше да оспори твърдението му.

Войникът изсумтя и отново ги огледа.

— Дори така да е, не ми приличате на търговци. По-скоро на гладни улични котки.

— Имахме трудности по пътя — отвърна Гертруде.

— Лесно ми е да го повярвам. Но ако сте дошли от Теирм, къде са ви конете?

— Оставихме ги в лагера — вметна Хамънд. После посочи на юг, точно в противоположната посока на истинското скривалище на селяните.

— Нямате пари да останете в града, а? — Войникът се изсмя подигравателно, а после вдигна алебардата си и подкани с жест другия мъж да стори същото. — Добре, може да влезете, но не създавайте проблеми или ще се озовете на платформите за роби, че и по-лошо.

Щом преминаха през портата, Хорст дръпна Роран настрана и изръмжа в ухото му:

— Това беше глупаво, много, много глупаво. Да отваряш делви с чук! Просиш си боя ли? Не можем…

Той спря, защото Гертруде го дръпна за ръкава.

— Виж — промърмори лечителката.

Отляво на входа висеше високо шест стъпки табло с тясна дървена стреха, която да пази пожълтяващия пергамент на него. Половината от пространството бе посветено на официалните съобщения и обяви. На другата половина висяха няколко рисунки, показващи различни престъпници. И най-отпред сред тях бе образът на Роран без брада.

Втрещен, младежът се огледа, за да види дали някой по улицата е достатъчно близо, за да сравни лицето му с илюстрацията. Очакваше Империята да го преследва, но доказателството все пак бе стряскащо. „Галбаторикс явно изразходва огромни ресурси, за да ни залови“. Когато се намираха в Гръбнака, беше лесно да забравят за съществуването на останалата част от света. „Бас ловя, че моите рисунки са разлепени из цялата Империя“. Той се ухили, доволен, че е спрял да се бръсне и че заедно с другите са си избрали фалшиви имена за престоя си в Нарда.

На дъното на плаката бе изписана наградата. Гароу така и не го научи да чете, но му показа числата, защото, както казваше: „Трябва да знаеш колко имаш, какво струва и какво са ти платили за него, за да не те обере някой двуличен подлец“. Така че Роран разбра, че Империята предлага десет хиляди крони за залавянето му — достатъчно, за да живее в охолство десетилетия наред. И по някакъв почти перверзен начин тази награда го зарадва, защото го накара да се чувства важен.

После погледът му попадна на плаката до неговия. Там бе нарисуван Ерагон. Стомахът на Роран се сви, сякаш някой го е ударил, и за няколко секунди забрави да диша.

„Той е жив!“

След като първоначалното облекчение отмина, Роран почувства как старият му гняв към ролята на Ерагон в смъртта на Гароу и унищожението на фермата се надига отново, но този път примесен с любопитство да разбере защо Империята търси братовчед му. „Сигурно е свързано по някакъв начин със синия камък и посещението на Ра’зак в Карвахол“. Роран отново се зачуди в какви демонични интриги се е забъркал заедно с останалите хора от селото.

Вместо награда, под лицето на Ерагон имаше два реда руни.

— В какво престъпление е обвинен? — обърна се младежът към Гертруде.

Кожата около очите на лечителката се набръчка, когато тя примижа към таблото.

— И двамата сте виновни в измяна. Пише, че Галбаторикс ще даде херцогска титла на онзи, който залови Ерагон, но че трябва да са особено внимателни, защото е невероятно опасен.

Роран замига на парцали, удивен. „Ерагон?“ Изглеждаше немислимо, докато не си даде сметка колко се е изменил самият той през последните няколко седмици. „В нашите вени тече една и съща кръв. Кой знае, Ерагон може и да е постигнал също толкова, че и повече от мен, откак избяга“.

— Ако убийството на войниците на Галбаторикс и опълчването на Ра’зак ти спечелва само десет хиляди крони награда — не че това не е огромна сума де, — какво трябва да направиш, за да струваш херцогство? — запита тихо Балдор.

— Да застрашиш самия крал — предположи Ларн.

— Достатъчно по тоя въпрос — намеси се Хорст. — Дръж си езика зад зъбите, Балдор, за да не свършим оковани. А ти, Роран, не привличай повече вниманието към себе си. С такава награда хората непременно ще наблюдават всички странници наоколо, търсейки някой, който да прилича на описанието.

Ковачът прокара ръка през косата си и придърпа колана си нагоре.

— Добре. Всички имаме работа за вършене. Върнете се тук по обяд, за да видим докъде сме стигнали.

С тези думи групата им се раздели на три. Дармен, Ларн и Хамънд тръгнаха заедно да купят храна и провизии за следващата част от пътуването. Гертруде отиде да възстанови запаса си от корени, тинктури и лекарства, точно както каза на стража. А Роран, Хорст и Балдор се насочиха по стръмните улици към пристанището, където се надяваха да намерят кораб, който да може да пренесе селяните до Сурда или поне до Теирм.

Когато достигнаха мижавата алея до плажа, Роран се спря и се взря в океана, който сивееше под ниските облаци. Никога не си беше представял, че хоризонтът би могъл да е толкова плосък. Глухият тътен на водата се блъскаше в пясъка под краката му и го караше да се чувства така, сякаш стои на повърхността на огромен тъпан. Миризмата на риба — прясна, изкормена или изгнила — го блъсна в главата.

Хорст прехвърли поглед между Роран и Балдор, който бе пленен по същия начин, а после каза:

— Невероятна гледка, а?

— Аха — отвърна Роран.

— Кара те да се чувстваш доста малък, нали?

— Аха — отвърна Балдор.

Ковачът кимна.

— Спомням си първия път, когато видях океана. Имаше същия ефект и върху мен.

— Кога е било това? — запита Роран. В добавка към ятата чайки, носещи се над залива, забеляза и някакъв странен вид птици, накацали по кейовете. Животното имаше тромаво тяло с раиран клюн, който държеше прилепен към гърдите си като претенциозен стар мъж, бяла глава и врат, и тяло с цвят на сажди. Една от птиците вдигна клюн, разкривайки кожеста торбичка под него.

— Бартрам, ковачът, който работеше в селото преди мен — каза Хорст. — Той умря, когато аз бях на петнадесет — една година преди края на чиракуването ми. Трябваше да си намеря ковач, който бе склонен да завърши работата на друг мъж, затова отидох до Сеунон, който е построен до Северно море. Там срещнах Келтон — зъл стар човек, но пък много добър в занаята си. Той се съгласи да ме обучи. — Ковачът се засмя. — Когато приключихме, не знаех дали да му благодаря, или да го прокълна.

— Да му благодариш, мисля си — отвърна Балдор. — Иначе никога нямаше да се ожениш за мама.

Роран се намръщи, докато гледаше водата.

— Няма твърде много кораби — забеляза той.

И наистина, в южния край на пристанището бяха закотвени два, а от другата страна — трети. Помежду им нямаше нищо освен рибарски лодки. На единия от южните му беше счупена мачтата. Роран нямаше опит с кораби, но и трите му се струваха ужасно малки, за да пренесат почти триста пътници.

Проверявайки кораб след кораб, скоро откриха, че всеки от тях е зает по един или друг начин. Беше нужен месец, за да се поправи съдът със счупената мачта. Онзи до него, наречен „Гонещият вълните“, бе снабден с кожени платна и щеше да поеме на север към опасните острови, където растеше билката Сеитр. А „Албатрос“, последният кораб, тъкмо бе пристигнал от далечния Фейнстър и сега го стягаха, преди да потегли с товара си от вълна.

Един от докерите се изсмя на въпросите на Хорст.

— Едновременно сте и закъснели, и подранили. Повечето пролетни кораби дойдоха и си заминаха преди две-три седмици. След месец ще задухат северозападните ветрове и с тях ще се върнат ловците на тюлени и моржове. После идват корабите от Теирм и останалата част от Империята, за да отнесат кожите, месото и маслото. Чак тогава има шанс да намерите капитан с празен трюм. А дотогава — никакъв.

Роран беше отчаян.

— Няма ли друг начин да прекараш стоки оттук до Теирм? Не е нужно да бъде бързо или удобно.

— Ами… ако няма нужда да е бързо и искаш да стигнеш само до Теирм, можеш да опиташ с Кловис, ей там — каза мъжът, вдигайки един дървен сандък на рамо и сочейки към редица закрити докове между два кея, където можеха да се съхраняват лодки. — Той притежава няколко шлепа, с които пренася зърно наесен. През останалото време Кловис лови риба, като всички останали в Нарда. — После той се намръщи. — Какви стоки имате? Овцете вече са остригани, а реколтата още не е прибрана.

— Това-онова — отвърна Хорст и му метна една медна монета.

Докерът я прибра и му намигна.

— Точно така, сър. Това-онова. Познавам ги тия работи, като ги видя. Но не се бойте от стария Улрик — ням съм като мъртвец, точно така. Значи ще се виждаме, сър.

Той отпраши нанякъде, като си подсвиркваше.

Оказа се, че Кловис го няма на доковете. След като ги упътиха, им отне около половин час да стигнат до дома му на другия край на Нарда, където най-сетне го откриха. Мъжът садеше перуники около пътеката към входната си врата. Той бе едър, със загорели от слънцето бузи и прошарена черна брада. Измина още час, докато убедят моряка, че наистина се интересуват от шлеповете му въпреки сезона, а после да отидат пак до доковете, където той отключи вратите, за да им покаже трите съда — „Мерибел“, „Еделин“ и „Червеният глиган“.

Всеки от тях беше седемдесет и пет стъпки дълъг, двадесет широк и боядисан в ръждивочервено. Имаха открити трюмове, които можеха да бъдат покрити с мушама, мачта, която да се издига при нужда в центъра, за да поддържа единично квадратно платно, и няколко надпалубни каюти в задната част — или кърмата, както я нарече Кловис.

— Плават по-дълбоко от речни гемии — обясни мъжът. — Така че недейте да се боите, че ще се преобърнат при силна буря, макар че ще е добре да внимавате да не ви хване някой истински ураган. Тези шлепове не са правени за откритото море. Трябва да виждат брега. И сега е най-лошото време да ги пусна. Кълна се в честта си, вече цял месец всеки следобед има гръмотевични бури.

— Имате ли екипажи и за трите? — попита Роран.

— Ами… това е проблемът. Повечето мъже, които наемам, напуснаха преди седмици, за да ловят тюлени както винаги. И понеже ми трябват чак след жътва, са свободни да ходят където си искат през останалата част от годината… Сигурен съм, че вие, джентълмени, разбирате положението ми.

Кловис се опита да се усмихне, а после погледна поотделно Роран, Хорст и Балдор, несигурен към кого да се обърне.

Роран обходи цялата дължина на „Еделин“, проверявайки за повреди. Шлепът изглеждаше стар, но дървото бе здраво, а боята — прясна.

— Ако заменим липсващите ви хора, колко ще ни струва да отидем до Теирм с всичките три шлепа?

— Зависи — отвърна Кловис. — Моряците искат петнадесет медника на ден, храна и по глътка уиски. Онова, което печелят вашите хора, си е ваша работа. Няма да ги слагам в сметката. Нормално наемаме и стражи, но те са…

— … отишли да ловуват, да — прекъсна го младежът. — Ще уредим и стражите.

Кловис преглътна и адамовата му ябълка подскочи.

— Това би било разумно… да, наистина. В добавка към заплатата на моряците искам и двеста крони, както и компенсация за всички поражения на шлеповете, нанесени от вашите хора, както и — в качеството ми на собственик и капитан — дванадесет процента от общата печалба, която ще реализира товарът ви.

— Нашето пътуване няма да има печалба.

Това, изглежда, притесни Кловис повече от всичко досега. Той почеса брадата си с левия си палец, два пъти понечи да заговори и спираше, но накрая каза:

— Щом е така, ще искам още четиристотин крони след завършването на пътуването. А какво, ако мога да бъда толкова смел да попитам, искате да пренасяте?

„Плашим го“ — помисли си Роран.

— Добитък.

— Овце, крави, коне, кози, биволи…?

— Имаме всякакви животни в стадата си.

— И защо искате да ги пренесете до Теирм?

— Имаме си причини — Роран почти се усмихна при вида на объркването му. — А бихте ли обмислили да продължите и след Теирм?

— Не! Това е крайната ми точка. Не познавам водите отвъд него, нито бих искал да съм разделен толкова дълго от жена си и дъщеря си.

— Кога можете да сте готови?

Кловис се поколеба и направи две крачки към шлеповете.

— Може би пет или шест дни. Не… не, по-добре седмица. Имам работи, за които трябва да се погрижа, преди да отпътуваме.

— Ще ви платим още десет крони, ако тръгнем вдругиден.

— Аз не…

— Дванадесет крони.

— Другиден тогава — обеща Кловис. — По един или друг начин дотогава ще съм готов.

Роран прокара ръка по планшира на кораба и кимна, без да се обръща. После попита:

— Мога ли да поговоря за минута насаме със съдружниците си?

— Както искате, сър. Ще отида да огледам доковете, докато сте готови. — Кловис забързано тръгна към вратата. Точно когато излизаше, се обърна и попита: — Извинете, но как беше името ви? Боя се, че съм го пропуснал по-рано, а понякога паметта ми е наистина ужасна.

— Стронгхамър. Името ми е Стронгхамър.

— А, разбира се. Добро име е това.

Когато вратата се затвори, Хорст и Балдор се събраха около Роран.

— Не можем да си позволим да го наемем — каза Балдор.

— Не можем да си позволим да не го наемем — отвърна другият младеж. — Нямаме златото да купим шлеповете, нито смятам да се уча точно сега как да ги управлявам сам, когато животът на всички зависи от това. Ще бъде по-бързо и по-безопасно, ако просто платим на екипажа.

— Все пак е твърде скъпо — каза Хорст.

Роран почука с пръсти по дървото.

— Можем да заплатим първоначалната му такса от двеста крони. Щом стигнем Теирм, или ще откраднем шлеповете и ще използваме уменията, които сме натрупали по време на пътуването, или ще хванем Кловис и мъжете му в капан, докато успеем да избягаме по друг начин. Така ще си спестим допълнителните четиристотин крони, както и заплатите на моряците.

— Не обичам да мамя, когато става дума за честна работа — каза Хорст. — Против принципите ми е.

— И на мен не ми харесва, но можеш ли да измислиш алтернатива?

— А и как ще качиш всички на шлеповете?

— Ще ги накараме да ни чакат на около миля надолу по брега, където от Нарда няма да ни виждат.

Хорст въздъхна.

— Добре, ще го направим, но това оставя лош вкус в устата ми. Балдор, извикай Кловис, за да се разберем твърдо.

Същата вечер селяните се събраха около малък огън, за да чуят какво е станало в Нарда. От мястото, където бе коленичил, Роран гледаше припламващите въглени, докато слушаше как Гертруде и тримата братя описваха приключенията си. Новината за обявите за Роран и Ерагон предизвика неспокоен шепот.

Когато Дармен приключи, Хорст зае мястото му и накратко обясни, че в града няма нормални кораби, че са прибягнали до шлепове и каква е сделката. За съжаление в мига, в който спомена думата шлепове, ядосаните викове на селяните заглушиха гласа му.

Лоринг се приближи до него и вдигна ръце за внимание.

— Шлепове? — извика обущарят. — Шлепове? Ние не искаме смрадливи шлепове!

После се изплю и мнозина го последваха.

— Всички запазете тишина! — извика Делвин. — Ако продължаваме по този начин, ще ни чуят. — И щом пращенето на огъня стана най-силният звук, той продължи с по-тих глас: — Съгласен съм с Лоринг. Шлеповете са бавни и уязвими. А и ще сме струпани заедно без никаква възможност за уединение и без реално убежище за кой знае колко време. Хорст, Илейн е бременна в шестия месец. Не можеш да искаш такива като нея — а също и болните, и сакатите — да седят под изпепеляващото слънце седмици наред.

— Можем да опънем мушами над трюмовете — отвърна Хорст. — Не е много, но поне ще ни пази от слънцето и дъжда.

Гласът на Биргит преряза като нож ропота на тълпата:

— Аз се тревожа и за друго. — Хората се отдръпнаха, докато тя вървеше към огъня. — Като имаме предвид тези двеста крони, както и парите, които Дармен и братята му са похарчили, ми се струва, че сме изхарчили по-голямата част от парите си. За разлика от онези в града, нашето богатство не е в злато, а в животните и имота ни. Него вече го няма, а от добитъка ни остана малко. Дори и ако станем пирати и откраднем шлеповете, как ще платим за провизии в Теирм, а и за пътя на юг?

— Сега най-важното е изобщо да стигнем до Теирм — изръмжа Хорст. — Едва когато стигнем там, можем да започнем да се безпокоим за това какво ще правим после… Възможно е да се наложи да прибегнем към по-драстични мерки.

Кокалестото лице на Лоринг се превърна в плетеница от бръчки.

— Драстични? Какво имаш предвид под драстични? Ние вече минахме през драстичното. Цялото това премеждие е драстично! Не ме интересува какво казваш. Няма да използвам тези шлепове, не и след като сме преминали през Гръбнака. Шлеповете са за животни и жито. Ние искаме кораб с каюти и нарове, където да можем да спим удобно. Защо не почакаме още седмица и да видим дали няма да пристигне някой кораб, на който да можем да се качим? Или пък… — Той продължи да изброява около петнадесетина минути, нахвърляйки планина от възражения, преди да отстъпи на Тейн и Ридли, които допълниха аргументите му.

Разговорът секна, когато Роран застана до огъня. Самото му присъствие накара селяните да замълчат. Те зачакаха, останали без дъх, с надеждата, че ще чуят още някоя пророческа реч.

— Или шлеповете, или ще ходим пеша — каза той.

И отиде да си легне.