Принцеса с часовников механизъм

8 Пламък, изтъкан от пламък

Теса седеше пред тоалетната си масичка и грижливо решеше косата си. Въздухът навън беше хладен, ала влажен, сякаш напоен с водите на Темза, и лъхаше на желязо и градска мръсотия. От това време краищата на обикновено гъстата й, къдрава коса се оплитаха. Не че Теса мислеше за косата си; ресането беше просто еднообразно движение, което й позволяваше да запази принудително спокойствие.

В ума си тя отново и отново виждаше шока на годеника си, докато Шарлот четеше писмото на Мортмейн, изгорените ръце на Уил и жалкото количество уин фен, което бе успяла да събере от пода. Виждаше Сесили, прегърнала брат си, и болката на Джем, докато отново и отново се извиняваше на приятеля си: „Толкова съжалявам, толкова съжалявам“.

Не бе могла да го понесе. И двамата бяха в агония, а тя ги обичаше. И двамата. Именно тя бе причината за болката им… Мортмейн искаше нея. Заради нея уин фена на Джем беше изчезнал и пак заради нея Уил беше толкова нещастен. Как можеше трима души, свързани от толкова силна обич, да си причиняват такава болка?

Теса остави четката за коса и се погледна в огледалото. Изглеждаше уморена, под очите й имаше сенки. Точно същият вид имаше и Уил през целия ден, докато седеше с нея в библиотеката и помагаше на Шарлот с документите на Бенедикт, превеждайки пасажи от гръцки, латински или пургатски. Писалката му се носеше бързо по листа, тъмната му глава — наведена над работната маса. Странно бе да го гледа на дневна светлина и да си спомня момчето, което се беше вкопчило в нея като удавник в спасително въже на стъпалата пред къщата на Улси. Не можеше да се каже, че през деня лицето му не беше помрачавано от каквато и да било сянка, но не можеше да се каже и че е открито или отзивчиво. Той не беше недружелюбен, нито студен, но пък и не бе вдигнал глава от работата си, не й се беше усмихнал през масата, нито по някакъв начин бе намекнал за случилото се предишната нощ.

На Теса й се беше искало да го придърпа настрани и да го попита дали Магнус се е свързал с него, да му каже: „Никой, освен мен, не разбира какво изпитваш и никой, освен теб, не разбира какво изпитвам аз. Не може ли да го изпитваме заедно?“

Ала ако Магнус се беше свързал с него, Уил щеше да й каже — той беше благороден. Те всички бяха благородни. Може би ако не бяха такива, помисли си Теса, взирайки се в ръцете си, всичко нямаше да е чак толкова ужасно.

Глупаво беше да предложи да отиде при Мортмейн — сега си даваше сметка за това, но тогава мисълта я беше завладяла като някаква необуздана страст. Тя просто не можеше да бъде причината за цялото това нещастие и да не се опита да го облекчи. Ако се предадеше на Мортмейн, годеникът й щеше да живее по-дълго, Уил и Джем щяха да се имат един друг и всичко щеше да бъде така, сякаш тя изобщо не беше идвала в Института.

Ала сега, в студените часове на вечерта, тя си даваше сметка, че нищо не би могло да върне времето назад, нито да изличи чувствата между тях. Струваше й се, че е празна отвътре, сякаш нещо в нея липсваше, и едновременно с това сякаш беше парализирана. Част от нея искаше да се втурне при Уил, да види дали ръцете му са се оправили и да го умолява да й прости. Никога досега не се бяха сърдили един на друг и тя не знаеше как да се държи с Джем, когато е толкова разгневен. Дали щеше да поиска да развали годежа им? Дали беше разочарован от нея? Мисълта, че годеникът й може да се чувства огорчен от нея, беше почти непоносима.

Скръц. Теса вдигна глава и се огледа — дочула бе тихичък звук. Дали не си беше въобразила? Беше уморена. Може би бе време да повика Софи да й помогне да се съблече, след което да си легне със „Замъка Отранто“ — книгата, която четеше сега и която чудесно се справяше с отвличането на вниманието й за известно време.

Вече бе станала от стола и отиваше да дръпне звънеца за прислугата, когато звукът се повтори, този път — по-настоятелен. Скръц, скръц — до вратата на спалнята. С лек трепет тя прекоси стаята и рязко отвори вратата.

Чърч беше приклекнал от другата страна. Сивкавосинята му козина беше разрошена, изражението му — свирепо. Около врата му беше завързана панделка от сребриста дантела, за която бе закачено навито листче, като миниатюрен свитък. Теса коленичи, посегна към панделката и я развърза. Дантелената нишка падна на пода и котаракът начаса избяга.

Теса взе листчето хартия и го разгъна. Вътре, с познат изящен почерк, беше написано:

„Ще те чакам в музикалната стая.

Дж.“

— Тук няма нищо — оповести Гейбриъл.

Двамата с брат му се намираха в гостната. Пердетата бяха пуснати и вътре беше доста тъмно. Ако не носеха магическа светлина, наоколо щеше да цари непрогледен мрак. Той трескаво претърсваше кореспонденцията на Шарлот. За втори път.

— Как така нищо? — попита Гидеон, който стоеше до вратата. — Ей там виждам купчина писма. Несъмнено поне едно от тях…

— Нищо скандално — заяви Гейбриъл и затръшна чекмеджето на бюрото. — Нито дори интересно. Кореспонденция с някакъв чичо в Идрис. Той, изглежда, страда от подагра.

— Очарователно — промърмори брат му.

— Човек не може да не се запита в какво всъщност консулът смята, че е забъркана Шарлот. Някакво предателство към Съвета? — Гейбриъл взе купчинката с писмата й и направи физиономия. — Можем да го уверим, че е невинна, единствено ако знаем в какво я подозира.

— И ако вярвах, че иска да се убеди в невинността й — отвърна Гидеон. — На мен ми се струва по-вероятно, че се надява да я улови да прави нещо нередно. — Той протегна ръка. — Дай ми това писмо.

— Кое? До чичо й? — По-младият Лайтууд не изглеждаше особено сигурен, но се подчини.

Вдигна магическата светлина над бюрото, докато брат му се наведе и след като си присвои една от писалките на Шарлот, се зае да напише послание до консула.

Тъкмо духаше мастилото, за да засъхне, когато вратата на гостната се отвори внезапно и Гидеон се изправи рязко. Жълт лъч, много по-ярък от магическата светлина, се разля в стаята. Гейбриъл примига и вдигна ръка, за да заслони очите си. Помисли си, че трябваше да си сложи руна за нощно зрение, ала те отнемаха време, за да се изличат, и се тревожеше, че това би повдигнало въпроси. В броените мигове, които му трябваха, за да привикне със светлината, до ушите му достигна ужасеното възклицание на брат му.

— Софи?

— Вече ви помолих да не ме наричате така, господин Лайтууд. — Тонът й беше студен и когато Гейбриъл си възвърна зрението, видя, че прислужницата е застанала на прага със запалена лампа в ръка. Очите й, бездруго присвити, станаха съвсем тесни, когато се спряха върху младежа, стиснал писмата на Шарлот в ръка.

— Вие… Това кореспонденцията на госпожа Брануел ли е?

Гейбриъл побърза да остави купа пликове на бюрото.

— Аз… ние…

— Да не би да четяхте писмата й? — Стиснала лампата в ръка, Софи имаше свиреп вид, като някакъв ангел на отмъщението. Гейбриъл хвърли поглед към брат си, но Гидеон сякаш беше изгубил ума и дума.

През целия си живот младежът не помнеше брат му някога да се беше заглеждал и по най-красивите момичета ловци на сенки, ала ето че съзерцаваше тази белязана, мунданска прислужница сякаш беше изгревът. Ясно видя ужаса, изписал се по лицето на Гидеон, докато доброто мнение на Софи за него ставаше на пух и прах пред очите му.

— Да — отвърна Гейбриъл. — Наистина четяхме кореспонденцията й.

Момичето направи крачка назад.

— Незабавно ще я доведа…

— Не… — Той протегна ръка. — Не е каквото си мислите. Почакайте. — И побърза да й разкаже какво се бе случило: заплахите на консула, искането му да шпионират Шарлот и тяхното решение на проблема. — Никога не сме възнамерявали да издадем и дума, излязла изпод перото й — довърши той. — Целта ни бе да я защитим.

Лицето на девойката не изгуби подозрителното си изражение.

— И защо да повярвам и на дума от това, господин Лайтууд?

Тук Гидеон най-сетне се обади.

— Госпожице Колинс — каза той. — Моля ви… Разбирам, че… злополучната история с кифличките… мнението ви за мен е пострадало сериозно, но моля ви, повярвайте ми, че никога не бих предал доверието на Шарлот в мен, нито пък бих й се отплатил за гостоприемството с измяна.

Софи се поколеба за миг, а после сведе очи.

— Съжалявам, господин Лайтууд. Бих искала да ви вярвам, но преди всичко дължа лоялност на госпожа Брануел.

Гейбриъл сграбчи от бюрото писмото, което брат му току-що беше довършил.

— Госпожице Колинс. Моля ви, прочетете това. Ето какво се канехме да изпратим на консула. Ако и след това все още възнамерявате да отидете при ръководителката ни, няма да се опитаме да ви спрем.

Софи погледна от него към Гидеон, а после кимна лекичко и се приближи. Остави лампата на масата, взе писмото и зачете на глас:

Когато девойката замлъкна, се възцари тишина. Софи сякаш цяла вечност се взира в листа с широко отворени очи, преди най-сетне да проговори:

— Кой от вас написа това?

Гидеон се прокашля.

— Аз.

Софи вдигна поглед. Макар и присвити, устните й потръпваха лекичко и в продължение на един ужасен миг Гидеон си помисли, че тя ще заплаче.

— О, боже! И това е първото ви писмо?

— Не, имаше едно преди него — призна по-малкият брат. — То беше за шапките на Шарлот.

— За шапките й? — От устните на Софи се откъсна звънък смях и Гидеон я погледна така, сякаш никога не бе виждал нещо по-прекрасно. Гейбриъл трябваше да признае, че наистина беше хубава, когато се смееше, със или без белега. — Консулът ядоса ли се?

— Побесня — увери я Гидеон.

— Ще кажете ли на госпожа Брануел? — настоя да узнае Гейбриъл, който не можеше да понесе това напрежение нито миг повече.

Софи беше престанала да се смее.

— Няма. Защото не искам да ви изложа пред консула и защото смятам, че една такава новина би я наранила, без от това да има някаква полза. Да я шпионира по този начин, ама че ужасен човек! — Очите й хвърляха искри. — Ако искате да ви помогна в опитите да осуетите кроежите на консула, на драго сърце ще го сторя. Нека задържа писмото и утре ще се погрижа то да замине.

Музикалната стая не беше толкова прашна, колкото Теса си я спомняше. Всъщност изглеждаше така, сякаш наскоро я бяха почистили основно. Дървените первази и подът направо грееха, също като голямото пиано в ъгъла. В огнището подскачаха пламъци, обгръщайки застаналия пред камината Джем в огнен контур. Той се обърна и когато я видя, се усмихна нервно.

Всичко в стаята излъчваше уют, като картина, нарисувана с водни бои — светлината на огъня, която сякаш вдъхваше призрачен живот на музикалните инструменти, покрити с бели чаршафи; тъмният блясък на пианото; отражението на пламъците в стъклата на прозорците, досущ като тъмно злато. Теса виждаше и тях с Джем, застанали един срещу друг: момиче с тъмносиня вечерна рокля и слабичко като вейка момче с рошава сребриста коса и черно сако, което висеше мъничко по-широко, отколкото трябва, около крехката му фигура.

Лицето му в сенките беше изтъкано от уязвимост, в извивката на устните му имаше тревога.

— Не бях сигурен дали ще дойдеш.

Теса пристъпи напред. Искаше й се да го прегърне, но не го стори. Първо трябваше да каже нещо.

— Разбира се, че дойдох. Джем, толкова много съжалявам. Не мога да обясня… беше някаква лудост. Не бях в състояние да понеса мисълта, че ти ще пострадаш заради мен… заради това, че по някакъв начин съм свързана с Мортмейн.

— Вината не е твоя. Не ти си избрала да е така…

— Не мислех трезво. Уил беше прав — не можем да имаме доверие на Мортмейн. Дори ако отида при него, няма никаква гаранция, че той ще удържи на думата си. А и по този начин щях да сложа оръжие в ръцете на вашия враг. Не знам за какво иска да ме използва, но то не може да бъде за доброто на ловците на сенки, в това поне сме сигурни. В крайна сметка може да се окажа онова, което ще навреди на всички ви. — Сълзи пареха очите й, ала тя ги преглътна с усилие. — Прости ми, Джем. Не бива да пропиляваме в гняв времето заедно, с което разполагаме. Разбирам защо постъпи така… аз бих сторила същото за теб.

Докато Теса говореше, очите на годеника й бяха топли и сребристи.

— Zhe shi jie shang, wo shi zui ai ne de — прошепна той.

Тя го разбра. „В целия свят, ти си онова, което обичам най-много.“

— Джем…

— Знаеш го, не може да не го знаеш. Никога не бих те оставил да си тръгнеш от мен, не и за да отидеш там, където те грози опасност, не и докато все още дишам. — Преди девойката да успее да направи още една крачка, Джем вдигна ръка. — Почакай. — Наведе се, а когато се изправи, държеше калъфа на цигулката си и лъка. — Аз… Исках да ти дам нещо. Сватбен подарък, когато се оженим. Но ми се ще да ти го дам сега, ако ми позволиш.

— Подарък? — повтори Теса учудено. — След като… Но ние се скарахме!

Той се усмихна, същата онази прекрасна усмивка, от която лицето му грейваше и която караше човек да забрави колко слаб и изпит изглеждаше.

— Жизненоважна част от семейния живот, както разбирам. Ще се окаже добра практика.

— Но…

— Теса, наистина ли вярваш, че съществува кавга, независимо сериозна или незначителна е тя, която би ме накарала да престана да те обичам? — Джем звучеше учуден и тя си помисли за Уил, за годините, през които той беше подлагал лоялността на Джем на изпитание, беше го подлудявал с лъжи, увъртания и самонараняване, и въпреки това обичта към неговия побратим не само не бе изчезнала, но дори не бе отслабнала.

— Боях се — меко каза тя. — И… и нямам подарък, който да ти дам в замяна.

— Напротив, имаш. — Каза го тихо, ала твърдо. — Седни, моля те. Спомняш ли си как се запознахме?

Теса се настани на един нисък стол с позлатени облегалки, а полите на роклята й прошумоляха около нея.

— Аз нахлух в стаята ти посред нощ, като умопобъркана.

Джем се усмихна широко.

— Ти пристъпи изящно в стаята ми и ме завари да свиря на цигулка. — Пръстите му затягаха винта на лъка; когато приключи, го остави и нежно извади цигулката от калъфа й. — Имаш ли нещо против да ти посвиря?

— Знаеш, че обожавам да те слушам как свириш.

И наистина беше така. Обичаше дори да го слуша как говори за цигулката, макар да не разбираше много от думите. Без изобщо да се отегчи, часове наред можеше да го слуша как бърбори за колофон, ключове, гриф, лъкове, разположение на пръстите и склонността на една от струните да се къса…

— Wo wei ni xie de. — С тези думи той вдигна цигулката към лявото си рамо и я намести под брадичката си. Беше й казвал, че много цигулари използват подложка за рамо, но не и той. От едната страна на гърлото му, там, където се опираше цигулката, имаше мъничко петънце, сякаш синина, която отказваше да избелее.

— Ти… направил си нещо за мен?

— Написах нещо за теб — поправи я Джем с усмивка и засвири.

Теса гледаше прехласната. Той започна простичко, тихо; беше уловил лъка съвсем леко и изтръгваше мек, хармоничен звук с него. Мелодията въздейства на момичето като хладна и сладка вода, беше прекрасна и изпълнена с надежда като изгрев-слънце. Не можеше да откъсне очарован поглед от пръстите му, докато те се движеха, извличайки прелестни трели от цигулката. Звукът стана по-плътен, когато лъкът ускори темпото си, ръката на Джем се движеше напред-назад, слабото му тяло се превърна в неясно петно от раменете надолу. Пръстите му промениха позицията си едва забележимо и музиката зазвуча по-ниско, сякаш буреносни облаци се сбираха над ясен хоризонт, поток, превърнал се изведнъж в буйна река. Мелодията се разбиваше в краката на Теса и се надигаше, за да я обгърне. Цялото тяло на момчето сякаш се движеше в унисон със звуците, които той изтръгваше от инструмента, макар годеницата му да знаеше, че краката му са стъпили твърдо на земята.

Ритъмът на сърцето й се учести, за да не изостава от темпото на музиката; очите на Джем бяха затворени, ъгълчетата на устните му — извити надолу, сякаш изпитваше болка. Част от нея копнееше да скочи и да го прегърне, ала другата не искаше да направи нищо, което би прекъснало музиката, нищо, което би накарало прелестните звуци да затихнат. Струваше й се, че в неговата ръка лъкът сякаш се превръща в четка, с която той рисува платно, разкриващо самата му душа. Докато последните ноти се издигаха все по-нависоко, сякаш се опитваха да достигнат небесата, Теса си даде сметка, че лицето й е мокро, но едва когато и последният звук отшумя и Джем свали цигулката, тя осъзна, че плаче.

Много бавно годеникът й прибра инструмента в калъфа и постави ръка до него. След това се изправи и се обърна към Теса. Изражението му беше срамежливо, бялата му риза беше подгизнала от пот, а вената на шията му туптеше.

Девойката беше останала без думи.

— Хареса ли ти? — попита той. — Можех да ти подаря украшение, но исках да бъде нещо, което да е само твое. Нещо, което никой друг да не може да чуе или притежава. И понеже не ме бива с думите, излях онова, което изпитвам към теб, в музика. — Младежът замълча за миг. — Е, хареса ли ти? — повтори след малко и затихващата интонация на въпроса му говореше, че очаква отрицателен отговор.

Теса вдигна лице, така че да види сълзите й.

— Джем…

Той коленичи пред нея с разкаяно изражение.

— Ni jue de tong man, qin ai de?

— Не… не — отвърна Теса, като едновременно плачеше и се смееше. — Не съм наранена. Нито нещастна. Ни най-малко.

Усмивка се разля по лицето на годеника й и очите му грейнаха от удоволствие.

— Значи ти е харесало?

— Сякаш видях душата ти отразена в нотите. И тя беше красива. — Теса се приведе напред и нежно докосна лицето му, гладката кожа над коравите скули, косата му като перца по опакото на дланта й. — Видях реки, лодки с формата на цветя, всички цветове на нощното небе.

Джем изпусна шумно дъха си и се отпусна на пода до стола й, сякаш и последната капчица сила го беше напуснала. Облегна глава на коляното й и тя започна да го милва по косата, прокарвайки пръсти през меките кичури.

— И двамата ми родители обичаха музиката — каза той изведнъж. — Баща ми свиреше на цигулка, а майка ми — на цин15. Аз предпочетох цигулката, макар че бих могъл да избера и инструмента на майка ми. Понякога съжалявам, защото в Китай има мелодии, които не могат да бъдат изсвирени на цигулка; мелодии, които майка ми би искала да науча. Тя ми разказваше историята на Ю Бо Я, който бил майстор свирач на цин. Най-добрият му приятел бил дървар на име Джун Дзъ Ци и той му свирел. Казват, че когато Бо Я свирел песен за вода, приятелят му веднага разбирал, че мелодията описва буйни води, а когато свирел за планини, Дзъ Ци можел да види върховете им. А Бо Я му казвал: „То е, защото ти разбираш музиката ми“. — Джем сведе поглед към ръката си, обвила леко коляното му. — Хората все още използват израза „джъ ин“ в смисъл на „близки приятели“ или „сродни души“, ала истинското му значение е „разбиращ музика“. — Той се пресегна и улови ръката й. — Докато свирех, виждах онова, което и ти. Ти разбираш музиката ми.

— Но аз нищо не разбирам от музика, Джем. Не мога да различа партита от соната…

— Не. — Младежът се обърна и се изправи на колене, подпирайки се на облегалките на стола й. Сега бяха толкова близо, че Теса можеше да види, че косата му беше овлажняла от пот на слепоочията и тила, да усети миризмата на колофон и горена захар. — Не такава музика имах предвид. Искам да кажа… — Отрони нетърпелива въздишка и като улови ръката й, я допря до гърдите си, така че тя усети ритмичните удари на сърцето му. — Всяко сърце има своя собствена мелодия. Ти разбираш тази на моето.

— Какво станало с тях? — прошепна Теса. — С дърваря и музиканта?

Джем се усмихна тъжно.

— Джун Дзъ Ци умрял и Ю Бо Я изсвирил последната си песен над гроба му. След това строшил своя цин и никога повече не свирил.

Теса усети как горещи сълзи напират под клепачите й, мъчейки се да се излеят навън.

— Каква ужасна история.

— Така ли мислиш? — Сърцето на Джем прескочи един удар под пръстите й. — Докато бил жив и двамата били приятели, Ю Бо Я написал някои от най-прекрасните песни, които познаваме. Дали би могъл да го стори сам? Сърцата ни се нуждаят от огледало, Теса. Виждаме по-доброто си „аз“ в очите на онези, които ни обичат. Пък и съществува красота, която единствено мимолетността може да роди. — Той снижи поглед, а после отново го вдигна и срещна нейния. — Бих ти дал всичко от себе си. Бих ти дал повече за две седмици, отколкото повечето мъже биха ти дали за цял живот.

— Няма нищо, което да не си ми дал, нищо, от което да съм недоволна…

— Ала аз съм — рече той. — Искам да се оженя за теб. Бих те чакал до края на времето, но…

Но ние не разполагаме с такова.

— Аз нямам семейство — бавно каза Теса, без да откъсва очи от неговите. — Никакъв настойник. Никой, който би… се засегнал… от една по-бърза сватба.

Очите на Джем се разшириха мъничко.

— Аз… Наистина ли го мислиш? Не искам да те лиша от времето, което ти е необходимо, за да се подготвиш.

— Каква подготовка смяташ, че ми е нужна? — попита тя и за миг мислите й литнаха към Уил и се сети как той бе бръкнал в огъня с голи ръце, за да спаси лекарството на Джем. Докато го виждаше в ума си, не можеше да не си спомни деня в гостната, когато й бе казал, че я обича, а когато си бе тръгнал, бе обвила ръка върху един горещ ръжен, та парещият допир до кожата й да заличи поне за миг болката в сърцето й.

Уил. Тогава го бе излъгала… ако не с думите, които беше изрекла, то с това, което се подразбираше от тях. Бе го оставила да вярва, че не го обича. Тази мисъл и досега й причиняваше болка, но не съжаляваше за стореното. Нямаше друг начин. Познаваше го достатъчно добре, за да е наясно, че дори да сложи край на връзката си с Джем, той пак нямаше да бъде с нея. Никога не би приел любов, купена с цената на щастието на неговия парабатай. А ако част от сърцето й принадлежеше на Уил, и само на него, и винаги щеше да си остане така, за никого не би било от полза, ако истината излезеше наяве. Обичаше и Джем… обичаше го дори по-силно от деня, когато бе приела да се омъжи за него.

„Понякога човек трябва да избира дали да бъде мил, или да постъпи доблестно“, беше й казал той. „Понякога е невъзможно да направиш и двете.“ Може би наистина зависи от книгата, помисли си Теса. Ала в книгата на живота й, пътят на доблестта и добротата беше един и същ. Дори ако тогава в гостната беше наранила Уил, с течение на времето чувствата му към нея щяха да избледнеят и той щеше да й благодари, задето го бе освободила. Тя наистина го вярваше. Той не можеше да я обича вечно.

Беше поела по този път много отдавна. Ако възнамеряваше да го извърви през следващия месец, значи можеше да го стори и през следващия ден. Знаеше, че обича Джем и макар част от нея да бе влюбена в Уил, най-добрият подарък, който можеше да направи и на двамата, бе да не допусне те да го научат.

— Не знам — каза Джем, съзерцавайки я от пода. По лицето му се четяха надежда и недоверчивост. — Съветът все още не е одобрил молбата ни… а и ти нямаш рокля.

— Не ме е грижа за Съвета. Нито пък за облеклото ми, стига и за теб да няма значение. Ако наистина го мислиш, Джем, ще се омъжа за теб, когато поискаш.

— Теса… — промълви той. Посегна към нея, сякаш беше удавник и девойката наведе глава за бърза целувка. Той се надигна на колене и устните му помилваха нейните — веднъж, два, три пъти, докато ги накараха да се отворят и тя вкуси сладостта му на горена захар. — Твърде си далеч — прошепна младежът, а после ръцете му я обгърнаха и между тях вече нямаше никакво разстояние.

Притегли я от стола и ето че двамата бяха коленичили на пода, обвили ръце един около друг.

Притискаше я до себе си, а нейните пръсти проследяваха очертанията на лицето му, изпитите му бузи. „Скулите му са толкова остри, костите на лицето му изпъкват. Пулсът му тупти под почти прозрачната му кожата. Ключиците му са корави като метална огърлица.“

Ръцете му се плъзнаха от кръста към раменете й, а устните му докоснаха ключицата й, ямката на шията й, докато нейните пръсти се впиха в ризата му, повдигайки я, така че дланите й вече докосваха голата му кожа. Беше толкова слаб, ребрата му се четяха под допира й. На светлината на огъня Теса го виждаше изрисуван от сенки и пламъци, които позлатяваха бялата му коса.

„Обичам те“, беше казал той. „В целия свят ти си онова, което обичам най-много.“

Почувства горещия допир на устата му по врата си, а после — по-надолу. Целувките му спряха там, където започваше роклята й. Теса усещаше как сърцето й бие под устните му, сякаш се опитваше да го достигне, да бие за него. Почувства как ръцете му се обвиха около тялото й, там, където бяха връзките на роклята й…

Вратата се отвори със скърцане и те отскочиха един от друг, запъхтени, сякаш току-що бяха пробягали маратон. Теса чуваше как кръвта бучи в ушите й, докато се взираше в прага, където нямаше никого. Изведнъж тежкото дишане на Джем до нея се превърна в смях.

— Какво…

— Чърч — обясни й той и когато сведе поглед, Теса видя котаракът да прекосява музикалната стая с крайно самодоволен вид, след като си беше отворил вратата.

— Никога не съм виждала котка да изглежда толкова доволна от себе си — подхвърли тя, докато Чърч — без да й обръща никакво внимание, както обикновено — отиде с мека стъпка при Джем и го побутна с муцунка.

— Когато казах, че може би ще се нуждаем от компаньонка, нямах това предвид — каза младежът, но въпреки това погали котарака по главата и се усмихна на Теса с крайчеца на устните си. — Наистина ли мислеше това, което каза? Че би се омъжила за мен още утре?

Тя вирна брадичка и го погледна право в очите. Не можеше да понесе мисълта да чака и да пропилее още миг дори от живота му. Внезапно и необуздано поиска да бъде обвързана с него — в болест и здраве, в радост и мъка… да бъде свързана с него чрез обет и да може да му даде думата си и любовта си изцяло и докрай.

— Да, наистина го мислех — заяви девойката.

Когато Джем направи съобщението, трапезарията не беше съвсем пълна, тъй като не всички бяха слезли за закуска.

— С Теса ще се венчаем — заяви той най-спокойно, докато разстилаше салфетката върху скута си.

— Очаква ли се да бъдем изненадани? — попита Гейбриъл, който беше в бойно облекло, тъй като възнамеряваше да потренира след закуска. Беше взел всичкия бекон от масата за сервиране и Хенри го гледаше опечалено. — Нали вече сте сгодени?

— Сватбата беше насрочена за декември — отвърна Джем, посягайки под масата, за да стисне окуражително ръката на Теса. — Но размислихме. Възнамеряваме да се оженим утре.

През стаята сякаш премина електричество. Хенри се задави с чая си, и Шарлот, която сякаш беше изгубила ума и дума, трябваше да го потупа по гърба. Гидеон постави чаената си чаша в чинийката с дрънчене и дори Гейбриъл застина, когато тъкмо поднасяше вилицата към устата си. Софи, която току-що беше влязла откъм кухнята, носейки прясно препечени филийки, ахна.

— Не можете да го направите! Роклята на госпожица Грей беше съсипана, а новата дори още не е започната!

— Теса може да носи каквото и да е — отвърна Джем. — Не е нужно да е облечена в типичното за ловците на сенки златно, защото не е ловец на сенки. Тя има няколко красиви рокли — просто ще избере любимата си. — Тук той наведе срамежливо глава към годеницата си. — Искам да кажа, ако нямаш нищо против.

Девойката не отговори, тъй като в този миг в трапезарията влязоха Уил и сестра му.

— Вратът ми е ужасно схванат — тъкмо казваше Сесили с усмивка. — Не мога да повярвам, че изобщо успях да заспя в такава поза…

Усетила, също като брат си, настроението в стаята, така и не довърши и се огледа наоколо.

Уил определено изглеждаше по-отпочинал от предишния ден и като че ли му беше приятно Сесили да е край него, макар че доброто му настроение очевидно се изпаряваше, докато очите му обхождаха лицата на останалите в стаята.

— Какво става? — попита той. — Да не се е случило нещо?

— С Теса решихме да избързаме със сватбената церемония — отвърна Джем. — Ще се състои през следващите няколко дни.

Уил не каза нищо. Лицето му не промени изражението си, само пребледня като платно. Отказваше да погледне към Теса.

— Джем, Клейвът. — Шарлот най-сетне престана да потупва Хенри по гърба и се изправи с разтревожено лице. — Те все още не са одобрили брака ви. Не може да вървите против тях.

— Но не можем и да ги чакаме — отвърна той. — Може да минат месеци, дори година… знаете, че предпочитат да протакат, вместо да дадат отговор, който се боят, че няма да се хареса.

— А и не е като нашият брак да е сред приоритетите им в момента — допълни Теса. — Документите на Бенедикт Лайтууд, издирването на Мортмейн — тези неща несъмнено са по-важни. А това е личен въпрос.

— За Клейва не съществуват лични въпроси — каза Уил. Гласът му бе особен и глух, сякаш долиташе от голямо разстояние; вената на шията му пулсираше. Теса си помисли за крехкото разбирателство, започнало да се възцарява между тях през последните няколко дни и се зачуди дали това щеше да го разруши, да го пръсне на парчета като деликатен порцелан, разбит в скала. — Майка ми и баща ми…

— Има закони за браковете с мундани. Но не и за брак между нефилим и някой като Теса. Пък и ако се налага, и аз, също като баща ти, бих се отказал от това да бъда ловец на сенки.

— Джеймс…

— Мислех, че поне ти ще разбереш. — В погледа, който Джем спря върху Уил, се четеше объркване и болка.

— Не казвам, че не разбирам. Просто те подтиквам да помислиш…

— Помислих. — Джем се облегна в стола си. — Имам мунданско разрешително за брак, законно издадено и подписано. Можем да влезем във всяка църква и да се оженим още днес. Наистина бих предпочел и вие да присъствате, но дори да не можете, пак ще го направим.

— Да се ожениш за момиче, само за да го оставиш вдовица… — подхвърли Гейбриъл Лайтууд. — Мнозина биха казали, че не й правиш кой знае каква услуга.

Джем се вкамени, ръката му, стиснала тази на годеницата му, се вкочани. Уил пристъпи напред, ала Теса вече се беше изправила, вперила изпепеляващ поглед в Гейбриъл.

— Не смей да говориш така, сякаш всичко зависи единствено от Джем, а аз изобщо нямам думата — заяви тя, без нито за миг да откъсва очи от лицето му. — Никой не ме е принудил на този годеж, нито пък храня някакви илюзии за здравето на Джем. Искам да бъда с него през всички дни или минути, с които разполагаме, и ще се смятам за благословена, че съм ги имала.

Очите на Гейбриъл бяха студени като морето, миещо бреговете на Нюфаундленд.

— Просто съм загрижен за вашето добруване, госпожице Грей.

— По-добре се тревожи за своето — сопна се Теса.

Зелените очи насреща й се присвиха.

— В смисъл?

— Вярвам, че това, което дамата се опитва да каже — провлечено се обади Уил, — е, че не тя уби собствения си баща. Или толкова бързо се съвзе от случилото се, че няма защо да се тревожим за чувствата ти, Гейбриъл?

Сесили ахна. По-младият от братята Лайтууд се изправи и в изражението му Теса отново зърна момчето, което беше предизвикало Уил на двубой първия път, когато го бе срещнала — изтъкано от арогантност, напрежение и омраза.

— Ако някога посмееш… — започна той.

— Престанете — каза Шарлот, но спря, когато откъм прозорците се чу как ръждясалата порта на Института се отваря със скърцане, а после по плочките зачаткаха конски копита. — О, в името на Ангела! Джесамин. — Шарлот скочи на крака, захвърляйки салфетката си в чинията. — Да вървим… трябва да слезем да я посрещнем.

Макар в други отношения пристигането на Джесамин да беше доста ненавременно, то свърши отлична работа за отвличане на вниманието им. След лека суматоха и известна доза объркване от страна на Гейбриъл и Сесили, които не бяха наясно коя бе Джесамин и каква роля беше изиграла в живота на Института, те всички поеха хаотично по коридора. Теса, която имаше чувството, че не й достига въздух, сякаш корсетът й беше прекалено стегнат, поизостана малко. Мислите й се върнаха към предишната нощ и как беше държала Джем в прегръдките си, докато часове наред се целуваха и си шепнеха за сватбата, която щяха да направят, и съвместния живот, който им предстоеше… сякаш разполагаха с всичкото време на света. Сякаш женитбата щеше да му дари безсмъртие, макар тя да знаеше, че не е така.

Потънала в мислите си, Теса се спъна, когато стигна до най-горното стъпало. Нечия ръка я задържа и когато вдигна поглед, видя Уил.

Останаха така в продължение на един миг, замръзнали заедно като статуи. Другите вече слизаха по стълбите, а гласовете им заглъхваха. Ръката на Уил бе уловила нежно нейната, ала лицето му беше безизразно, издялано сякаш от гранит.

— Не си съгласен с останалите, нали? — попита Теса по-остро, отколкото бе възнамерявала. — Че не бива да се омъжа за Джем днес. Попита ме дали го обичам достатъчно, за да се омъжа за него и да го направя щастлив, и аз ти казах, че отговорът ми е „да“. Не знам дали съм в състояние да го направя напълно щастлив, но мога да опитам.

— Ако някой би могъл да го стори, това си ти — отвърна той, приковал очи в нейните.

— Останалите смятат, че храня някакви илюзии относно здравето му.

— Надеждата не е илюзия.

Думите му бяха окуражителни, но в гласа му имаше нещо мъртвешко, което я плашеше.

— Уил… — Теса улови китката му. — Няма да ме изоставиш сега… няма да ме оставиш сама да търся лек, нали? Не бих могла да го сторя сама.

Той си пое дълбоко дъх, притворил сините си очи с тъмни сенки под тях.

— Разбира се, че няма. Никога няма да се откажа от него, нито от теб. Ще продължа. Просто…

Той замълча и извърна глава. Светлината, струяща през прозореца високо над тях, огряваше бузата, брадичката и извивката на челюстта му.

— Просто какво?

— Помниш ли какво още ти казах онзи ден в гостната? Искам да бъдеш щастлива. Искам и Джем да бъде щастлив. И все пак, докато отиваш към олтара, където той те очаква, за да бъдете свързани завинаги, ти ще стъпваш по невидима пътека от отломките на разбитото ми сърце, Теса. Бих дал живота си за всекиго от вас двамата. Бих дал живота си за вашето щастие. Когато ми каза, че не ме обичаш, си мислех, че чувствата ми ще закърнеят и ще изчезнат, но не стана така. Те се усилваха с всеки изминал ден. Сега, в този миг, те обичам по-отчаяно, отколкото когато и да било преди, а след един час ще те обичам повече, отколкото сега. Знам, че не е честно спрямо теб да ти казвам всичко това, когато не можеш да направиш нищо. — Той си пое накъсано дъх. — Колко ли ме презираш!

Теса имаше чувството, че някой бе издърпал земята изпод краката й. Спомни си какво си бе казала предишната нощ — че чувствата на Уил към нея несъмнено са избледнели, че след години неговата болка ще е по-малка от нейната. И наистина го бе повярвала. Ала сега…

— Не те презирам, Уил. Ти винаги си се държал благородно… по-благородно, отколкото бих могла да очаквам…

— Не — горчиво каза той. — Мисля, че ти никога не си очаквала нищо от мен.

— Очаквала съм всичко, Уил — прошепна тя. — Повече, отколкото ти от себе си. Ала ти ми даде дори повече от това. — Гласът й изневери. — Казват, че човек не може да раздвои сърцето си, но…

— Уил, Теса! — Шарлот ги викаше от преддверието. — Стига сте се размотавали! И може ли един от вас да доведе Сирил? Възможно е да имаме нужда от помощ с каретата, ако Мълчаливите братя възнамеряват да останат за малко.

Теса погледна безпомощно Уил, но магията на момента между тях си бе отишла. Изражението му беше сдържано, отчаянието, подтиквало го допреди миг, се бе изпарило. Изведнъж сякаш хиляди заключени врати го отделяха от нея.

— Ти върви, аз ей сега идвам — рече той равнодушно и като се обърна, хукна нагоре по стълбите.

Девойката заслиза като вцепенена по стъпалата, подпирайки се лекичко на стената. Какво не бе сторила за малко? Какво едва не му беше казала?

И все пак аз те обичам.

Ала, всемилостиви Боже, каква полза би имало от тези думи, кому биха помогнали? За Уил те щяха да са като ужасен товар на плещите, защото той щеше да знае какво изпитва Теса, без да може да стори каквото и да било. Те биха го привързали още по-силно към нея, нямаше да го освободят, за да си потърси друга, която да обича… някоя, която не беше сгодена за най-добрия му приятел.

„Друга, която да обича.“ Тя излезе на стъпалата пред входа на Института и усети как вятърът я прониза като с нож. Всички се бяха събрали на стълбите с леко неловък вид, особено Гейбриъл и Сесили, които изглеждаха така, сякаш се чудят какво търсят тук. Ала Теса почти не ги забелязваше. Сърцето й се свиваше от болка и знаеше, че не е заради студа. Беше заради мисълта за Уил, влюбен в друга.

Само че това беше толкова себично. Ако обикнеше друга, тя щеше да си наложи да го понесе, прехапала устни мълчаливо, така, както той бе изтърпял нейния годеж с Джем. Дължеше му поне това, мислеше си момичето, докато една тъмна карета, управлявана от мъж в пергаментовите на цвят одежди на Мълчаливите братя, изтрополи през отворената порта. Дължеше на Уил същото благородство, което бе проявил той.

Каретата стигна до стъпалата на Института и спря. Теса усети как ръководителката на Института се размърда неспокойно зад нея.

— Още една карета? — каза Шарлот и когато проследи погледа й, Теса видя, че зад първата карета безшумно идва още една, напълно черна, без никакъв герб.

— Ескорт — рече Гейбриъл. — Може би Мълчаливите братя се тревожат, че тя ще се опита да избяга.

— Не. — В гласа на Шарлот се долавяше объркване. — Тя не би…

Мълчаливият брат върху капрата на първата карета пусна юздите, слезе и отиде до вратичката. В този миг втората карета спря зад него и той се обърна. Теса не можеше да види изражението му, тъй като качулката скриваше лицето му, но нещо в стойката му издаваше изненада. Тя присви очи… имаше нещо странно в конете, които теглеха втората карета — телата им нямаха кожата на обикновени животни, а блестяха като желязо, и движенията им бяха неестествено бързи.

Кочияшът на втората карета скочи от мястото си, приземявайки се с разтърсващ тропот и Теса зърна металическо проблясване, когато ръката му се вдигна към робата с цвят на пергамент… и я смъкна.

Отдолу се показа лъскаво тяло с яйцевидна глава без очи. Медни нитове крепяха ставите на лактите, коленете и раменете. Дясната му ръка — ако можеше да бъде наречена така — завършваше с грубо изработен бронзов арбалет. Създанието я вдигна и я сви. Стоманена стрела, с черен метален връх, полетя във въздуха и се заби в гърдите на първия Мълчалив брат с такава сила, че го запрати на няколко крачки през двора, преди той да се строполи на земята с почервеняла от кръв роба.