Принцеса с часовников механизъм

3 Последният час

Джем се бе облегнал върху каретата на Института; очите му бяха затворени, лицето — бяло като чаршаф. Уил стоеше до него, стиснал здраво рамото му, и докато бързаше към тях, Теса знаеше, че това не беше просто братски жест — именно ръката на Уил го задържаше изправен.

Двамата с Хенри бяха чули предсмъртния писък на червея и сякаш едва броени секунди по-късно Гейбриъл ги беше видял да се втурват по стъпалата навън. Останал без дъх, той им беше разказал за смъртта на чудовището, а след това и за случилото се с Джем и тогава пред очите на Теса сякаш се спусна бяла пелена, като че ли някой я беше зашлевил през лицето.

Това бяха думи, които не беше чувала отдавна, ала въпреки това част от нея непрекъснато ги очакваше и понякога ги чуваше в кошмари, от които скачаше в леглото, борейки се за въздух: „Джем“, „припадна“, „дишане“, „кръв“, „Уил“, „Уил е с него“, „Уил…“

Разбира се, че Уил беше с него.

Останалите се бяха събрали около тях. Братята Лайтууд бяха със сестра си и дори Татяна мълчеше, или пък Теса просто не чуваше истеричните й пристъпи. За сметка на това виждаше, че Сесили е наблизо и си даваше сметка, че Хенри е застанал неловко до нея, сякаш иска да я утеши, но не знае как.

Очите на Уил срещнаха тези на Теса, докато тя се приближаваше, препъвайки се в скъсаната си рокля. За миг те се разбираха съвършено. Джем бе онова, за което все още можеха да се погледнат право в очите. Когато ставаше дума за него, и двамата бяха еднакво непреклонни, а чувствата им — еднакво силни. Теса видя как пръстите на Уил се сключиха по-здраво около ръката на приятеля му.

— Тя е тук.

Джем бавно отвори очи и девойката трябваше да положи усилие, за да прикрие шока, който изпита. Зениците му бяха толкова разширени, че ирисите се бяха превърнали в тънки сребърни пръстени около черното.

— Ni shou shang le ma, quin ai de? — прошепна той.

По настояване на Теса, Джем бе започнал да я учи на мандарин, така че тя разбра поне последната част, „quin ai de“. „Обич моя“, „скъпа моя“. Улови ръката му и я стисна.

— Джем…

— Ранена ли си, обич моя? — каза Уил с равен глас, като я гледаше право в очите.

Теса усети как кръвта нахлува в бузите й и сведе поглед към ръката си, сключена около тази на Джем. Пръстите му бяха по-бледи от нейните, като на порцеланова кукла. Как така не бе видяла колко е болен?

— Благодаря за превода, Уил — отвърна, без да откъсва поглед от своя годеник.

И Джем, и Уил бяха оплискани с черна демонска кръв, ала по брадичката и гърлото на Джем имаше алени петна. Неговата собствена кръв.

— Не съм ранена — прошепна Теса, после си помисли: „Не, така няма да стане. Трябва да бъдеш силна заради него“. Тя изпъна рамене, без да пуска ръката му, и се обърна към Уил: — Къде е лекарството му? Не го ли взе, преди да тръгнем от Института?

— Не говорете за мен сякаш не съм тук — намеси се Джем, ала в гласа му нямаше гняв.

След това обърна глава и каза тихичко нещо на Уил, който кимна и пусна рамото му. Теса съвсем ясно усещаше напрежението в стойката му — беше като дебнеща котка, нащрек, готов да улови болния си парабатай, ако той се олюлее или падне. Джем обаче се задържа на крака.

— Когато Теса е тук, съм по-силен. Нали ти казах? — промълви Джем все така тихо.

При тези думи Уил наведе глава, така че девойката не можеше да види очите му.

— Да, каза ми. Теса, лекарството му не е тук. Мисля, че го остави в Института, без да вземе достатъчно, макар че никога няма да го признае. Трябва да се върнеш там заедно с него и да го наглеждаш… все някой трябва да го направи.

Джем си пое накъсано дъх.

— Останалите…

— Аз ще карам каретата. Нищо работа. Балиос и Ксантос знаят пътя. Хенри ще откара семейство Лайтууд. — Уил действаше енергично и експедитивно, твърде енергично и експедитивно, за да могат да му благодарят… не че той изглеждаше така, сякаш иска да му благодарят.

Двамата с Теса помогнаха на Джем да се качи в каретата, при което Уил много внимаваше да не докосне рамото или ръката й, а после отиде да каже на другите какво става. Докато се пресягаше, за да затвори вратата на каретата, Теса чу как Хенри обяснява, че трябва да вземе архивите на Бенедикт от къщата, а после двамата с Джем бяха обгърнати от така желаната тишина.

— Какво имаше в къщата? — попита Джем, докато каретата излизаше с трополене през портата на имението Лайтууд. Все още изглеждаше ужасно, облегнал глава на седалката, с полупритворени очи и пламнали от треска скули. — Чух Хенри да разказва за кабинета на Бенедикт…

— Полудял е там вътре — отвърна Теса, като разтриваше студените му ръце между своите. — В дните преди трансформацията, когато отказвал да излиза от стаята, умът му трябва да го е напуснал. С нещо, което приличаше на кръв, беше надраскал по стените изречения за „адските устройства“. Че не знаели милост, че никога нямало да престанат да прииждат…

— Трябва да е имал предвид армията от автоматони.

— Сигурно. — Теса потръпна лекичко и още повече се приближи до него. — Предполагам, че е било глупаво от моя страна, но… през последните два месеца всичко беше толкова спокойно…

— Че си забравила за Мортмейн?

— Не. Никога не съм забравяла за него. — Тя погледна към прозореца, макар да не можеше да види нищо навън — беше дръпнала пердетата, защото светлината като че ли дразнеше очите на Джем. — По-скоро се надявах, че е насочил вниманието си някъде другаде.

— Не може да сме сигурни, че наистина не е така. — Пръстите на Джем се обвиха около нейните. — Смъртта на Бенедикт навярно е трагедия, ала началото й бе поставено много отдавна. Случилото се няма нищо общо с теб.

— В библиотеката имаше и други неща. Записки и книги на Бенедикт. Дневници. Хенри ще ги вземе в Института, за да бъдат изучени. В тях се споменава и моето име. — Теса изведнъж спря — как можеше да го занимава с тези неща, когато той беше толкова зле?

Сякаш прочел мислите й, Джем прокара пръст по китката й, слагайки го там, където се усещаше пулсът й.

— Теса, това е просто мимолетен пристъп. Ще отмине. Бих искал да ми кажеш истината, цялата истина, независимо каква е, дори да е горчива или страшна, за да мога да я споделя с теб. Нито аз, нито който и да било от Института ще допуснем да ти се случи нещо лошо. — Той се усмихна. — Пулсът ти се ускори.

„Истината, цялата истина, независимо каква е, дори да е горчива или страшна.“

— Обичам те — прошепна тя.

Джем я погледна, станал сякаш още по-красив от светлината, огряла слабото му лице.

— Wo xi wang ni ming tian ke yi jia gei wo.

— Ти… — Теса сбърчи вежди. — Искаш да се оженим? Но нали вече сме сгодени. Не мисля, че е възможно да се сгодиш два пъти.

Джем се засмя, а после се закашля. Тялото на Теса се напрегна, но кашлицата беше слаба и нямаше кръв.

— Казах, че ако можех, бих се оженил за теб още утре.

Теса отметна престорено глава.

— Утре не ми е удобно, господине.

— Но така или иначе вече си подходящо облечена — усмихна се той.

Теса сведе поглед към съсипаната сватбена рокля.

— Да, ако се омъжвах в кланица — съгласи се тя. — Е, така или иначе не я харесвах особено. Беше прекалено крещяща.

— Според мен изглеждаше прекрасно — меко й отвърна Джем.

Теса облегна глава на рамото му.

— Ще има и друго време. Друг ден, друга рокля. Ти ще се чувстваш добре и всичко ще бъде съвършено.

Гласът на Джем си остана все така нежен, ала сега в него се долавяше ужасяваща слабост.

— Нищо не е съвършено, Теса.

Софи стоеше до прозореца на малката си стая, пердето беше дръпнато, очите й — вперени в двора. Бяха минали часове, откакто каретите бяха изтрополели навън, и тя би трябвало да почиства камината, ала четката и кофата си стояха в краката й.

Откъм кухнята на долния етаж долиташе гласът на Бриджет:

Понякога, когато Бриджет беше в особено музикално настроение, на Софи й минаваха мисли за това как слиза на долния етаж и я напъхва в пещта като вещицата в „Хензел и Гретел“. Ала Шарлот определено нямаше да одобри. Даже ако Бриджет пееше за забранена любов между класите в същия миг, в който Софи се проклинаше, задето стиска пердето с все сила и вижда две сиво-зелени очи, докато се чуди и тревожи: дали с Гидеон всичко ще бъде наред? Ранен ли е? Може ли да се изправи срещу баща си? И колко ужасно би било, ако му се наложи да…

Портите на Института се отвориха и една карета изтрополи вътре, карана от Уил, който бе без шапка, с развяна от вятъра черна коса. Софи го видя как скочи от капрата и отиде да помогне на Теса да слезе (дори от толкова далеч, не можеше да не забележи в какво отчайващо състояние е роклята й), а след това и на Джем, който се отпусна безсилно на рамото на своя парабатай.

Софи си пое рязко дъх. Макар вече да не мислеше, че е влюбена в Джем, все още я беше грижа за него. И как иначе, като се имаше предвид колко открит, сърдечен и внимателен бе той. Никога не се бе отнасял към нея с нещо друго, освен с изключителна добрина. За девойката бе такова облекчение, че през последните няколко месеца не беше имал някой от своите „епизоди“ както ги наричаше Шарлот, и макар щастието да не го беше излекувало, той сякаш бе по-укрепнал, състоянието му се беше подобрило…

Тримата влязоха в Института. Сирил се беше показал от конюшнята и се занимаваше със запотените Балиос и Ксантос. Софи си пое дълбоко дъх и пусна пердето. Шарлот може би щеше да се нуждае от нея, за да й помогне за Джем. Ако можеше да стори каквото и да било… Откъсна се от прозореца, излезе в коридора и забърза по тясното стълбище за прислугата.

В коридора на долния етаж се натъкна на Теса с пребледняло, измъчено лице, да се колебае пред вратата на Джем. През полуотворената врата се виждаше, че той е приседнал на леглото, а Шарлот се бе привела над него. Скръстил ръце, Уил стоеше до камината и от цялото му тяло се излъчваше напрежение. Теса вдигна глава и при вида на Софи лицето й възвърна мъничко от цвета си.

— Софи — проплака тя тихо. — Софи, Джем не е добре. Той получи… нов пристъп на болестта си.

— Всичко ще бъде наред, госпожице Теса. Виждала съм го много зле и винаги му минава като на кученце.

Теса затвори очи, под които имаше сивкави сенки. Нямаше нужда да изрича онова, което и двете си мислеха — че един ден Джем ще получи пристъп, от който няма да се съвземе.

— Би трябвало да отида да донеса гореща вода — обади се Софи, — и кърпи…

— Аз би трябвало да ги донеса — рече Теса — и щях да го направя, но Шарлот каза да съм сваляла тази рокля, защото демонската кръв била опасна, ако остане твърде дълго върху кожата. Изпрати Бриджет за кърпи и компреси, а брат Енох ще пристигне всеки момент. Пък и Джем настоява…

— Достатъчно — твърдо заяви Софи. — С нищо няма да му помогнете, ако допуснете и вие да се разболеете. Да се погрижим за роклята ви. И то бързичко.

Теса повдигна клепачи.

— Скъпата, разумна Софи. Естествено, че си права. — Тя тръгна към стаята си, но на прага спря и се обърна към девойката. Големите й сиви очи обходиха лицето на другото момиче, а после тя кимна на себе си, сякаш догадката й се беше оправдала. — Той е добре. Изобщо не пострада.

— Господарят Джем?

Теса поклати глава.

— Гидеон Лайтууд.

Софи се изчерви.

Гейбриъл не беше съвсем сигурен защо се намира в гостната на Института, освен дето Гидеон му беше казал да дойде тук и да чака, а дори след всичко случило се, той все още бе свикнал да се подчинява на брат си. Остана учуден от това колко простичко беше обзаведена стаята, съвсем различна от великолепните гостни в къщите на семейство Лайтууд в Пимлико и Чезуик. Стените бяха облепени с избелели тапети на рози, по писалището имаше мастилени петна и резки, оставени от писци и ножове за отваряне на писма, решетката пред огнището беше почерняла от сажди. Над камината висеше огледало в позлатена рамка, по което имаше петна от вода.

Гейбриъл погледна отражението си. Бойното му облекло беше разкъсано на врата, а върху челюстта му имаше червено петно — дълга драскотина, която вече зарастваше. Дрехите му бяха изпоцапани с кръв…

„Твоята собствена или тази на баща ти?“

Гейбриъл побърза да заглуши тази мисъл. Замисли се колко странно бе, че именно той приличаше на майка им, Барбара. Тя беше висока и слаба, с къдрава кестенява коса и очи, които в спомените му имаха най-наситения зелен цвят — като тревата, спускаща се към реката зад къщата. Гидеон приличаше на баща им — широкоплещест и набит, с по-скоро сиви, отколкото зелени очи. Което си беше такава ирония, при положение че именно Гейбриъл беше наследил характера на баща им — също като него, и той беше твърдоглав, лесно избухваше и трудно прощаваше. Гидеон и Барбара бяха по-скоро миротворци, спокойни и трезви, непоклатими в своите вярвания. И двамата много повече приличаха на…

В този миг Шарлот Брануел влезе през отворената врата. Беше облечена в широка рокля, блестящите й очи бяха като на малка птичка. Както всеки път, когато я видеше, Гейбриъл и сега беше поразен от това колко бе дребна и как той се извисяваше над нея. Как изобщо му беше хрумнало на консул Уейланд да даде на това миниатюрно създание контрола над Института и над лондонските ловци на сенки?

— Гейбриъл — тя наклони глава на една страна, — брат ти каза, че не си ранен.

— Нищо ми няма — кратко потвърди той и начаса си даде сметка, че думите му са прозвучали грубо. Не беше имал точно това намерение. В продължение на години баща му беше набивал в главата му каква глупачка била Шарлот, колко безполезна и податлива на чуждо влияние и макар да знаеше, че брат му не е на същото мнение (дотам, че бе оставил семейството си и бе дошъл да живее тук), това бе урок, който му беше трудно да забрави. — Мислех, че ще си при Карстерс.

— Брат Енох пристигна заедно с още един Мълчалив брат и ни накараха да излезем от стаята му. Уил крачи пред нея като пантера в клетка. Горкото момче. — Шарлот го погледна за секунда, преди да отиде до камината. В погледа й личеше пронизваща интелигентност, скрита мигновено от спуснатите й клепачи. — Но достатъчно сме говорили за това. Разбирам, че сестра ти е била откарана в дома на семейство Блекторн в Кенсингтън. Има ли някой, на когото би искал да изпратя съобщение от твое име?

— Съобщение?

Шарлот спря пред камината, сключила ръце зад гърба си.

— Трябва да отидеш някъде, Гейбриъл, освен ако не искаш да те изпратя на улицата без покрив над главата?

„Да ме изпрати на улицата?“

Възможно ли бе тази ужасна жена да възнамерява да го изхвърли от Института? Спомни си какво бе казвал баща му неведнъж: „Феърчайлд не ги е грижа за никого, освен за себе си и за Закона.“

— Аз… къщата в Пимлико…

— Консулът много скоро ще научи за случилото се — каза Шарлот. — И двете ви лондонски къщи ще бъдат конфискувани в името на Клейва, поне докато не бъдат претърсени и не бъде установено, че баща ти не е оставил никакви улики, които биха могли да бъдат от полза на Съвета.

— Улики за какво?

— За плановете на баща ти — отвърна тя, без да трепне. — За връзката му с Мортмейн, за онова, което е знаел за кроежите на Мортмейн. За адските устройства.

— Никога не съм чувал за никакви шибани адски устройства — избухна Гейбриъл и се изчерви — беше изругал и то пред една дама. Не че Шарлот приличаше на която и да било дама.

— Вярвам ти. Не знам дали и консул Уейланд ще ти повярва, но това си е твоя грижа. Ако ми дадеш адрес…

— Нямам такъв — отчаяно каза Гейбриъл. — Къде бих могъл да отида според теб?

Тя просто го гледаше, повдигнала леко вежди.

— Искам да остана с брат си — заяви най-сетне той, като прекрасно си даваше сметка, че звучи сприхаво и сърдито, макар да не беше сигурен какво да стори по въпроса.

— Ала брат ти живее тук — отвърна Шарлот. — А ти недвусмислено даде да се разбере какво е мнението ти за Института и за моите права върху него. Джем ми каза какво мислиш — че баща ми е подтикнал чичо ти към самоубийство. Не е така, но не очаквам да ми повярваш. Не мога обаче да не се зачудя защо би искал да останеш тук.

— Институтът е убежище.

— Нима баща ти се канеше да го ръководи като такова?

— Не знам! Не знам какви са плановете му… какви бяха плановете!

— Тогава защо ги подкрепяше? — Гласът й беше мек, ала безмилостен.

— Защото ми е баща! — изкрещя Гейбриъл и се извърна рязко. Дишането му беше накъсано и без да си дава сметка какво точно прави, той обви ръце около тялото си, сякаш се боеше, че ще се разпадне на късчета.

Спомени от последните няколко седмици, спомени, които той всячески се бе мъчил да потисне в най-затънтените кътчета на ума си, заплашваха да изскочат на повърхността — седмиците, прекарани в къщата, след като прислугата беше отпратена, в които чуваше звуците, долитащи от стаите на втория етаж, писъците нощем и кръвта по стълбите на сутринта, баща му, който крещеше безсмислици иззад заключената врата на библиотеката, сякаш вече не можеше да оформя думи на английски…

— Ако възнамеряваш да ме изхвърлиш на улицата — добави той, а в гласа му имаше плашещо отчаяние, — направи го сега. Не искам да си мисля, че имам дом, когато не е така. Не искам да вярвам, че отново ще видя брат си, когато това няма да стане.

— Наистина ли мислиш, че той няма да тръгне да те търси? Че няма да те намери, където и да си?

— Мисля, че той вече доказа на кого държи най-много — отвърна Гейбриъл. — И това не съм аз. — Изпъна бавно рамене и свали ръце от тялото си. — Отпрати ме или ми позволи да остана. Няма да те моля.

Шарлот въздъхна.

— Няма да се наложи. Никога досега не съм отпращала някой, който ми е казал, че няма къде да отиде, и не възнамерявам да започна сега. Ще те помоля само за едно. Да позволя някому да живее в Института, в самото сърце на Анклава, означава да се доверя на добрите му намерения. Не ме карай да съжалявам, че съм ти се доверила, Гейбриъл Лайтууд.

Сенките в библиотеката се удължиха. Теса седеше край един от прозорците, а до нея малка лампа със син абажур разпръскваше бледа светлина. Отворена книга почиваше в скута й от няколко часа, ала тя не бе в състояние да се съсредоточи. Очите й се плъзгаха по думите върху страниците, без да ги разбират и тя неведнъж установяваше, че се мъчи да си спомни кой беше този герой и защо прави онова, което прави.

Тъкмо започваше за пореден път пета глава, но щом чу пода да поскърцва, вдигна глава и видя пред себе си Уил, с влажна коса и ръкавици в ръцете.

— Уил — Теса остави книгата на перваза до себе си, — стресна ме.

— Не исках да те прекъсвам — тихо каза той. — Ако четеш… — Той понечи да се извърне.

— Не чета. — Думите на момичето го накараха да спре и да я погледне през рамо. — Сега не мога да се потопя в света на литературата. Не мога да успокоя разтревожения си мозък.

— Нито пък аз — рече младежът, обръщайки се към нея.

Вече не беше изцапан с кръв. Дрехите му бяха чисти, кожата — също, макар че Теса все още можеше да види върху шията му светлорозовите драскотини, които изчезваха в яката на ризата, зараствайки под целебната сила на иратцето.

— Има ли новини за моя… за Джем?

— Няма промяна — отвърна момчето, макар че Теса вече се бе досетила. Ако имаше промяна, Уил нямаше да е тук. — Братята все още не пускат никого в стаята му, дори и Шарлот. А ти защо си тук — смени той темата, — седнала в мрака самичка?

— Бенедикт беше писал на стената в кабинета си — тихо каза Теса. — Преди да се превърне в онова създание, предполагам, или по време на трансформацията. Не съм сигурна. „Адските устройства не знаят милост. Адските устройства не знаят пощада. Адските устройства нямат чет. Адските устройства никога няма да престанат да прииждат.“

— Адските устройства? Предполагам, че е имал предвид създанията с часовников механизъм на Мортмейн. Не че са се мяркали от месеци насам.

— Това не означава, че няма да се върнат. — Теса сведе поглед към надрасканата повърхност на масата в библиотеката. Колко ли пъти Уил и Джем бяха седели тук заедно, уж за да учат и като толкова много отегчени ученици, бяха вдълбавали инициалите си в дървото. — Докато съм тук, ви излагам на опасност.

— Теса, и преди сме говорили за това. Опасността не си ти. Да, Мортмейн иска теб, но ако не си тук, на сигурно място, той лесно ще те пипне и за каква ли разруха ще използва силите ти? Никой не знае… но сме наясно, че си му нужна за нещо и че за нас е най-добре да те държим далеч от него. Не е проява на самопожертвование. Ловците на сенки не са самопожертвователни.

При тези думи Теса вдигна очи.

— Аз пък мисля, че сте много себепожертвователни. — Уил издаде звук на несъгласие и тя продължи: — Несъмнено знаеш, че онова, което вършите, е похвално. Вярно, в Клейва има известна студенина. „Ние сме прах и сенки.“ Но вие сте като героите от древността, като Ахил и Язон.

— Ахил е бил пронизан с отровна стрела, а Язон умрял сам, убит от отломките на собствения си кораб. Такава е съдбата на героите; единствено Ангелът знае защо някой би искал да бъде герой.

Теса го погледна. Под очите му имаше сенки, а пръстите му подръпваха маншетите разсеяно, сякаш и сам не си даваше сметка, че го прави. Месеци, помисли си тя. От месеци насам двамата не бяха оставали насаме за повече от един миг. Случайни срещи в коридора или на двора, неловко разменени любезности. Бяха й липсвали шегите му, книгите, които й заемаше, смехът в очите му. Потънала в спомените за онзи Уил, с когото се разбираше в едно отминало време, тя подхвърли, без да мисли:

— Не мога да забравя какво ми каза веднъж.

Той я погледна изненадано.

— Така ли? Какво?

— Че понякога, когато не можеш да решиш как да постъпиш, си представяш, че си герой от книга, защото е по-лесно да предположиш как би постъпил той.

— Аз навярно не съм онзи, от когото да поискаш съвет, ако търсиш щастие.

— Не щастие. Поне не точно. Искам да помагам… да правя добро… — Тя замълча и въздъхна. — Изчетох много книги, но ако в тях се е криело разковничето, не можах да го намеря. Ти каза, че си Сидни Картън…

Уил издаде неопределен звук и се настани в стола от другата страна на масата. Полуспуснати, миглите му закриваха очите.

— И мисля, че знам кои сме ние тогава — продължи Теса. — Ала аз не искам да бъда Луси Манет, защото тя не прави нищо, за да спаси Чарлс и оставя Сидни да свърши всичко. И освен това е жестока към него.

— Към Чарлс? — попита Уил.

— Към Сидни. Той искал да стане по-добър човек, но тя не му помогнала.

— Не е могла. Била е сгодена за Чарлс Дарней.

— И все пак, не е било мило.

Уил скочи от стола така бързо, както се беше хвърлил в него, и като подпря ръце на масата, се приведе напред. На светлината на синята лампа очите му бяха изключително сини.

— Понякога човек трябва да избира дали да бъде мил, или да постъпи доблестно — каза той. — В някои случаи е невъзможно да направиш и двете.

— Кое е по-добро? — прошепна Теса.

Горчива усмивка изви устните на Уил.

— Предполагам, че зависи от книгата.

Теса изви глава назад, за да го погледне в очите.

— Нали знаеш онова чувство, когато четеш някоя книга и знаеш, че ще се окаже трагедия. Просто усещаш приближаването на студа и мрака, виждаш как примката се затяга около героите, които живеят и дишат върху страниците. Ала ти си въвлечен в историята — сякаш те теглят зад карета и не си в състояние нито да се пуснеш, нито да промениш посоката. — Сините му очи потъмняха от разбиране — естествено, че Уил щеше да разбере — и Теса побърза да продължи. — Струва ми се, че сега се случва съвсем същото, само че не с група персонажи от романите, а с приятелите ми, с хората, които обичам. Не искам да си седя ей така, докато трагедията връхлита отгоре ни. Искам да я отклоня, но не знам как да го направя.

— Боиш се за Джем.

— Да — отвърна Теса. — Тревожа се и за теб.

— Недей — дрезгаво каза Уил. — Не хаби загрижеността си за мен, Тес.

Преди тя да успее да отговори, вратата на библиотеката се отвори. Беше Шарлот, която изглеждаше направо капнала. Уил бързо се обърна към нея.

— Как е Джем?

— Буден и говори — отвърна Шарлот. — Взе малко уин фен, а Мълчаливите братя успяха да спрат вътрешния кръвоизлив и да стабилизират състоянието му.

При споменаването на вътрешен кръвоизлив Уил придоби вид, сякаш всеки момент ще повърне; Теса предположи, че и нейното изражение не е много по-различно.

— Може да приеме един посетител — продължи Шарлот. — Всъщност той дори каза кого иска.

Уил и Теса се спогледаха учудено. Теса знаеше какво си мислят и двамата: кой от тях щеше да бъде посетителят? Тя беше годеницата на Джем, но пък Уил беше негов парабатай, което беше свещено само по себе си. Уил тъкмо правеше крачка назад, когато Шарлот, която звучеше изтощена до мозъка на костите си, отново проговори:

— Помоли да повикам теб, Уил.

Слисан, Уил хвърли поглед към Теса.

— Аз…

Девойката не можеше да се престори, че не забеляза жегналата я изненада, както и нещо, което доста приличаше на завист, но безжалостно смаза и двете чувства. Обичаше Джем достатъчно, за да иска онова, което и той искаше за себе си. А и годеникът й винаги имаше основание.

— Върви — меко го подтикна тя. — Разбира се, че ще иска да те види.

Уил тръгна към вратата, за да се присъедини към Шарлот, но в средата на стаята спря и се върна при момичето.

— Теса — каза, — докато съм при Джем, ще направиш ли нещо за мен?

Тя го погледна и преглътна с усилие. Беше твърде близо, прекалено близо — очертанията на лицето и тялото на Уил бяха плътно пред очите й, а гласът му отекна в ушите й.

— Естествено. Какво?

Сесили яростно зачеркна изписаните редове, смачка листа в юмрука си и облегна глава върху бюрото.

Беше започвала това писмо толкова пъти и нито веднъж не бе успяла да напише нещо задоволително. Навярно не би трябвало да опитва сега, помисли си тя, не и когато откак се върна в Института всячески се опитваше да успокои нервите си. Всички се суетяха около Джем. А Уил, след като погледна набързо контузиите й в градината, почти не й беше проговорил. Хенри се бе втурнал да намери Шарлот, Гидеон беше придърпал Гейбриъл настрани и ето че Сесили беше поела по стълбите на Института сама.

Беше отишла в стаята си и без да си дава труда да свали бойното облекло, се бе сгушила върху мекото легло с балдахин. Докато лежеше в сенките, заслушана в далечните звуци на града отвън, сърцето й се бе свило от внезапна носталгия по дома. Спомнила си бе зелените хълмове на Уелс и своите родители и бе скочила от леглото, сякаш я бяха изхвърлили оттам. Препъвайки се в бързината, беше отишла до бюрото, взела бе писалка и лист хартия, изцапвайки пръстите си с мастило в нетърпението си. Ала така и не бе успяла да намери правилните думи. Струваше й се, че съжалението и самотата се процеждат от порите й, но така и не можеше да оформи тези чувства в нещо, което родителите й биха били в състояние да прочетат.

В този миг на вратата се почука. Сесили посегна към книгата, която бе оставила на бюрото, отвори я, сякаш четеше, и каза:

— Влез.

Вратата се отвори и Теса се показа колебливо на прага. Вече не носеше съсипаните булчински одежди, а обикновена рокля от син муселин. Двете украшения проблясваха около шията й — ангелът с часовников механизъм и нефритеният медальон, който бе сватбен подарък от Джем.

Сесили я погледна любопитно. Въпреки че отношенията между тях бяха дружелюбни, двете момичета не бяха особено близки. У Теса имаше някаква предпазливост и макар да подозираше каква бе причината за това, Сесили не можеше да го докаже. На всичкото отгоре, госпожица Грей притежаваше и някакво особено, почти магическо излъчване. Сесили знаеше, че тя е в състояние да се превъплътява, като приема външния вид на всяко същество, и просто не можеше да се отърве от усещането, че това е неестествено. Как би могъл да познаваш истинското лице на някого, който може да го измени с лекотата, с която другите сменяха дрехите си?

— Да? — каза тя. — Госпожице Грей?

— Моля те, наричай ме Теса — отвърна другото момиче, затваряйки вратата след себе си. Не за първи път молеше сестрата на Уил да й говори на малко име, ала навикът и опърничавостта пречеха на Сесили да го стори. — Дойдох да видя дали си добре и дали не се нуждаеш от нещо.

— А! — Сесили почувства как я жегна мимолетно разочарование. — Съвсем добре съм.

Теса направи малка крачка напред.

— Това „Големите надежди“ ли са?

— Да.

Сесили не й обясни, че бе видяла Уил да чете тази книга и я бе взела, за да се опита да разбере поне малко начина на мислене на брат си. До момента беше безнадеждно объркана. Пип беше прекалено угнетяващ, а Естела беше толкова ужасна, че на Сесили й се искаше да я разтърси.

— Естела — меко каза Теса, — До последния ми час, вие ще бъдете част от моето същество, част от малкото добро и от злото в него.5

— Значи и ти, като Уил, помниш наизуст пасажи от книгите? Или този ти е от любимите?

— Не съм надарена с неговата памет — каза Теса, пристъпвайки още мъничко навътре. — Нито пък с руната му мнемозина. Но наистина обичам тази книга. — Сивите й очи обходиха изпитателно лицето на другото момиче. — Защо все още си в бойно облекло?

— Мислех да се кача в тренировъчната зала — отвърна Сесили. — Открих, че там мисля добре, пък и никой не го е грижа какво правя.

— Още тренировки? Сесили, та ти току-що участва в битка! — възкликна Теса. — Знам, че понякога е необходимо повече от едно поставяне на руни, за да се излекува човек напълно… Преди отново да започнеш да тренираш, трябва да изпратя някого при теб — Шарлот или…

— Или Уил? — сопна се тя. — Ако някой от тях го беше грижа, вече щеше да е дошъл.

Теса спря до леглото.

— Не мислиш наистина, че брат ти не се интересува от теб.

— Е, не е тук, нали?

— Той ме изпрати — каза Теса, — защото е при Джем.

Сякаш това обясняваше всичко. Всъщност, предположи Сесили, в някои отношения наистина беше така. Знаеше, че Уил и Джем са много добри приятели, но имаше и още нещо. Беше чела в Кодекса за парабатаите и знаеше, че подобна връзка не съществува между мунданите и че е по-силна дори от кръвната връзка между братя.

— Джем е неговият парабатай — продължи Теса. — Уил е дал клетва да бъде до него в мигове като този.

— Щеше да бъде до него, независимо дали е дал клетва, или не. Би бил до всеки от вас. Ала дори не мина да провери дали не се нуждая от още едно иратце.

— Сеси… — започна Теса. — Проклятието на Уил…

— Не беше истинско проклятие!

— Знаеш ли — замислено каза Теса, — по един особен начин, е било истинско. Вярвал е, че никой не може да го обича и че ако го допусне, това ще струва живота на обикналия го. Ето защо ви е напуснал. Тръгнал си е, за да бъдеш в безопасност, а ето че сега си тук… което за него е пълната противоположност на това да си в безопасност. Не е в състояние да дойде и да погледне раните ти, защото в неговите очи той е причината да ги получиш.

— Сама го избрах. Да бъда ловец на сенки. И то не само защото исках да бъда с брат си.

— Знам — увери я Теса. — Но също така бях край Уил, докато бълнуваше, отровен с демонска кръв и давещ се със светена вода, и знам чие име викаше. Твоето.

Сесили вдигна учудено очи.

— Той ме е викал?

— О, да. — Бегла усмивка докосна устните на Теса. — Разбира се, отказа да ми каже коя си, когато го попитах, и това едва не ме подлуди… — Тя не довърши и извърна поглед.

— Защо?

— Любопитство — сви рамене Теса, макар че бузите й бяха поруменели. — Това е най-големият ми недостатък. Знам, че при Уил всичко е наопаки и надолу с главата, но фактът, че не е тук, за мен е още едно доказателство за това колко си му скъпа. Свикнал е да отблъсква всички, които обича, и колкото по-силно те обича, толкова по-яростно ще се опитва да не го показва.

— Но нали няма никакво проклятие…

— Трудно е да се освободиш от навици, създавани с години — промълви Теса, а в очите й имаше тъга. — Не допускай заблуждението да повярваш, че не те обича, само защото се преструва, че не го е грижа, Сесили. Ако трябва, изправи се срещу него, но не прави грешката да се отвърнеш от него, защото вярваш, че е изгубена кауза. Защото сториш ли го, ще съжаляваш.