Принцеса с часовников механизъм

13 Умът си има планини

По-късно Теса не можеше да си спомни дали бе изпищяла, когато политна в пропастта. Помнеше единствено едно дълго и безмълвно падане, реката и камъните, носещи се към нея със страховита скорост, небето в краката й. Вятърът брулеше лицето и развяваше косата й, докато тя се премяташе във въздуха. Внезапно нещо я дръпна за гърлото и тя посегна към врата си.

Медальонът с ангела се беше вдигнал над главата й, сякаш някаква огромна ръка се беше протегнала от небето, за да го свали. Обгърна я металическо бръмчене, две големи крила се разпериха и нещо я улови, забавяйки падането й. Очите на Теса се разшириха… беше невъзможно, невъобразимо… ала незнайно как нейният ангел с часовников механизъм беше придобил размерите на човешко същество и се рееше над нея, размахал големите си механични криле. Тя се взря в красивото лице над себе си, лицето на метална статуя, все така безизразно, както винаги… но ангелът имаше ръце, също толкова истински като нейните, и те я държаха здраво, докато крилете му пляскаха във въздуха и тя падаше бавно, нежно, като пух от глухарче, понесен от вятъра.

„Може би умирам“, помисли си. А после: „Това е невъзможно“. Но докато ангелът я държеше и те се носеха заедно надолу, земята ставаше все по-ясна и по-ясна под нея, така че Теса вече можеше да различи отделните камъни край потока, течащата вода, която се лееше в руслото си, отражението на слънцето в нея. Сянка с формата на криле се появи под тях, все по-голяма и по-голяма, и ето че девойката се спускаше към нея, докато двамата с ангела не докоснаха земята, кацвайки върху меката пръст и камъните, пръснати по брега на потока.

Момичето ахна, по-скоро от изумление, отколкото от съприкосновението със земята и посегна нагоре, сякаш за да омекоти падането на ангела със своето тяло… но той вече се свиваше, ставаше все по-малък и по-малък, крилете му се сгънаха и когато падна до нея, отново беше с размерите на мъничка играчка. Теса протегна разтреперана ръка и го вдигна. Лежеше върху неравни скали, наполовина потопена в студената вода на потока, която вече бе започнала да се просмуква в полите на роклята й. Сграбчи медальона и повика на помощ последните останки от силата си, за да изпълзи на брега, където рухна, притиснала до гърдите си ангела, тиктакащ с познатия ритъм до сърцето й.

Седнала в креслото, където обикновено се настаняваше Уил, Софи гледаше как Джем спи.

Имаше време, помисли си тя, когато би била едва ли не благодарна за възможността да бъде толкова близо до него, да слага студени компреси върху челото му, когато той се размърда и промърмори нещо, изгарян от треска. И въпреки че вече не го обичаше така, както някога — сега си даваше сметка, че това не бе било точно любов, а по-скоро възхищение отдалеч по някого, когото изобщо не познава — сърцето й се късаше, когато го виждаше такъв.

Едно момиче в родния град на Софи бе умряло от туберкулоза и тя си спомни как всички бяха обсъждали колко красиво бе станало то от болестта, преди тя да го убие — бледо и слабо, с трескаво розови бузи. Същият цвят бе обагрил страните на Джем сега, докато той се мяташе върху възглавниците. Сребърнобялата му коса беше като скреж, неспокойните му пръсти потръпваха върху одеялото. От време на време отронваше нещо на мандарин, което Софи не разбираше. Викаше Теса: „Wo ai ni, Теса. Bu lu run, he qing kuang fa sheng, wo men dou hui zai yi qi“.24 Както и Уил, „sheng si zhi jiao“25, по начин, от който на Софи й се искаше да се пресегне и да улови ръката му в своята, макар че когато го докосна, той изгаряше от треска и дръпна ръка с вик.

Софи се облегна в креслото, чудейки се дали не трябва да повика Шарлот. Ръководителката на Института щеше да знае дали състоянието на Джем се беше влошило. Тъкмо се канеше да стане, когато момчето внезапно ахна и отвори очи. Софи се отпусна обратно в креслото, вперила поглед в него. Ирисите му бяха толкова бледо сребристи, че бяха почти бели.

— Уил? — каза той. — Уил, ти ли си?

— Не — отвърна прислужницата, почти боейки се да помръдне. — Софи е.

Джем издиша дълбоко и обърна глава към нея, без да я вдига от възглавницата. Софи го видя как съсредоточи с усилие погледа си върху лицето й, а после, колкото и да беше невероятно, се усмихна с онази неизразимо мила усмивка, която първа бе спечелила сърцето й.

— Разбира се — припомни си той. — Софи. Уил не е… Аз го отпратих.

— Тръгна след Теса — обясни му девойката.

— Добре. — Дългите му пръсти подръпнаха одеялото, свиха се за миг в юмрук, а после отново се отпуснаха. — Аз… радвам се.

— Той ви липсва — отбеляза Софи.

Джем кимна бавно.

— Усещам го… разстоянието… сякаш някаква нишка вътре в мен е опъната до краен предел. Не го очаквах. Двамата не сме се разделяли, откакто станахме парабатаи.

— Сесили каза, че вие сте го отпратили.

— Да — отвърна момчето. — Не беше лесно да го убедя. Мисля, че ако и той не беше влюбен в Теса, нямаше да успея.

Девойката го зяпна с отворена уста.

— Знаели сте?

— Отскоро. Иначе не бих бил толкова жесток. Ако бях наясно, никога нямаше да й направя предложение. Щях да се отдръпна. Не, не знаех. И все пак, сега, когато ми остава малко живот, го виждам толкова ясно, че щях да се досетя, дори и той да не ми беше признал. В самия край щях да разбера. — Той се усмихна лекичко, виждайки поразеното изражение на Софи. — Радвам се, че не се наложи да чакам до края.

— Значи не сте ядосан?

— Радвам се — отвърна Джем. — Двамата ще могат да се грижат един за друг, когато аз си отида. Или поне така се надявам. Уил твърди, че Теса не го обича, но… с течение на времето несъмнено ще го обикне. Лесно е да обичаш Уил, а и той й е отдал цялото си сърце. Виждам го. Надявам се, че тя няма да го разбие.

Софи не знаеше какво да каже. Не знаеше какво би могъл да каже който и да било, изправен пред подобна любов… пред такова себеотрицание, такава издръжливост, такава надежда. През последните месеци много пъти се бе разкайвала за отношението си към Уил Херондейл. Съжаляваше за всяка лоша мисъл, която бе хранила по негов адрес, откакто го видя да се отдръпва, за да могат Теса и Джем да бъдат щастливи заедно. Знаеше и за болката, която мисълта, че Уил страда заради нея, причинява на Теса насред щастието й. Софи мислеше, че единствено тя знае, че понякога Теса вика името на Уил в съня си; единствено тя знаеше, че белегът върху дланта на момичето не се дължеше на случайно изгаряне, а бе получен нарочно, че сама си го беше причинила в опит по някакъв начин да даде физически израз на емоционалната болка, която бе изпитала, отхвърляйки Уил. Софи беше държала Теса, докато девойката ридаеше и махаше от косата си цветята с цвета на очите на Уил, и пак Софи бе прикривала с пудра следите от сълзите и безсънните й нощи.

Трябваше ли да каже на Джем, запита се тя. Дали би сторила добро, ако му каже: „Да, Теса също го обича. Опита се да го превъзмогне, но не можа“? Възможно ли бе който и да е мъж наистина да иска да чуе това за момичето, за което възнамерява да се ожени?

— Госпожица Грей високо цени господин Херондейл — рече тя. — Но ми се ще да не говорите за смъртта си така, сякаш е неизбежна, господин Карстерс. Дори сега госпожа Брануел и останалите вярват, че ще намерят лек. Мисля, че ще доживеете до дълбока старост с госпожица Грей и ще бъдете много щастливи заедно.

Джем се усмихна, сякаш знаеше нещо, което не й беше известно.

— Мило е, че го казваш, Софи. Знам, че съм ловец на сенки и че ние не си отиваме лесно от този свят. Борим се до последно. Идваме от царството на ангелите и въпреки това се боим от него. Ала мисля, че човек може да се изправи срещу края и да не се бои, без да се е преклонил пред смъртта. Смъртта никога няма да ме покори.

Прислужницата го погледна, леко разтревожена. Думите му й звучаха мъничко като бълнуване.

— Господин Карстерс? Да повикам ли госпожа Брануел?

— След малко, но, Софи… в изражението ти… току-що… докато говорех… — Той се приведе напред. — Значи е вярно?

— Кое? — тихичко попита девойката, макар да знаеше какъв ще е въпросът и че няма да е в състояние да излъже.

Уил беше в ужасно настроение. Още от изгрев-слънце денят беше мъглив, мокър и отвратителен. Беше се събудил с разстроен стомах и едва бе успял да преглътне жилавите яйца и студения бекон, които съпругата на ханджията му беше поднесла в задушния салон. Всяка част от тялото му изгаряше от нетърпение да се метне на седлото и да продължи по пътя си.

Заради дъжда, който ту спираше, ту отново шурваше, той зъзнеше, въпреки щедрата употреба на руни за стопляне, а Балиос не харесваше калта, която полепваше по копитата му. Двамата се мъчеха да препускат по пътя и Уил мрачно се питаше как е възможно мъглата да се кондензира от вътрешната страна на дрехите му. Поне беше стигнал до Нортхамптъншър, което пак беше нещо, въпреки че беше изминал едва двайсет мили, така че отказваше да спре, макар жребецът да го беше погледнал настойчиво, когато минаха през Тоустър, сякаш се молеше за топла конюшня и малко овес — две неща, които Уил почти беше готов да му даде. Чувство за безнадеждност се бе загнездило дълбоко в костите му, вледеняващо като дъжда и също толкова неумолимо. Какво си мислеше, че прави? Наистина ли вярваше, че ще открие Теса по този начин? Глупак ли беше?

Бяха оставили населените места зад гърба си и сега се носеха по каменист път, който калта правеше коварно опасен. От едната му страна се издигаше стръмна скала и закриваше слънцето, а от другата имаше страховита клисура, пълна с остри скали, на чието дъно проблясваха водите на мътен поток. Младежът държеше здраво юздите на Балиос, за да не му позволи да се приближава много до ръба на клисурата, но въпреки това конят изглеждаше уплашен. Самият Уил беше навел глава възможно най-ниско, за да избегне студения дъжд, ала съвсем случайно погледна за миг настрани и видя нещо яркозелено и златно да проблясва между скалите на ръба на пътя.

Спря жребеца и скочи от седлото толкова бързо, че едва не се подхлъзна в калта. Под проливния дъжд, който се бе усилил още повече, Уил се приближи и коленичи, за да разгледа златната верижка, която се бе закачила на една остра скала. След това я вдигна внимателно. Беше нефритен медальон, кръгъл, с гравирани на гърба символи. Символи, чието значение Уил много добре знаеше.

„Когато двама души слеят душите си в едно, заедно те могат да разтрошат дори желязото и бетона.“

Сватбеният подарък на Джем за Теса. Стиснал здраво украшението, младият мъж се изправи. Спомни си как тя стои на стълбището, а нефритеният медальон блещука насреща му, като жестоко напомняне за неговия парабатай, докато устните й изричаха: „Казват, че човек не може да раздвои сърцето си, но…“

— Теса! — изкрещя той изведнъж и гласът му отекна между скалите. — Теса!

За миг остана на ръба на клисурата, треперейки. Не беше сигурен какво е очаквал… Отговор? Тя едва ли беше тук, спотаена между камъните. Наоколо цареше тишина, нарушавана единствено от шума на вятъра и дъжда. И все пак, Уил знаеше, че със сигурност това бе медальонът на Теса. Може би го беше свалила от врата си и го бе изхвърлила през прозореца на каретата, за да му показва пътя, като Хензел и Гретел и пътечката от трохи. Това би било напълно в стила на героинята на някоя книга и следователно — съвсем в стила на неговата Теса. Може би напред го очакваха и други следи. За първи път във вените му се вля надежда.

С възобновена решителност, Уил се върна при Балиос и се метна на седлото. Никакво забавяне — до вечерта щяха да са стигнали в Стафордшър. Докато обръщаше главата на коня обратно към пътя, той прибра медальона в джоба си, където гравираните думи за любов сякаш го изгаряха като дамга.

Шарлот никога не се бе чувствала толкова уморена. Детето, растящо в утробата й, я изтощаваше повече, отколкото беше предполагала в началото, пък и нали по цял ден не спираше, а нощем не можеше да мигне. По роклята й имаше петна от криптата на Хенри, а глезените я боляха от катеренето по стъпалата и стълбите в библиотеката. Въпреки това, когато отвори вратата на стаята на Джем и видя, че той не само е буден, но и разговаря със Софи, начаса забрави умората си, а по лицето й се разля безпомощна усмивка на облекчение.

— Джеймс! — възкликна тя. — Чудех се… искам да кажа, радвам се, че си буден.

Прислужницата, която изглеждаше странно зачервена, се изправи на крака.

— Да си вървя ли, госпожо Брануел?

— А, да, ако обичаш. Бриджет пак е в едно от нейните настроения — казва, че не може да намери някакъв си Бен Мари, а аз нямам никаква представа за какво говори.

Софи за малко да се усмихне… навярно би го сторила, ако сърцето й не биеше лудешки от чувството, че току-що може би бе извършила нещо ужасно.

— Бен-мари26 — обясни тя. — Аз ще й го намеря.

Тръгна към вратата, но после поспря и хвърли особен поглед през рамо към Джем, който отново се беше отпуснал върху възглавниците, много блед, ала спокоен на вид. Преди Шарлот да успее да каже каквото и да било, Софи излезе, а Джем подкани с уморена усмивка ръководителката на Института да пристъпи напред.

— Шарлот, ако не те затруднява твърде много… дали би могла да ми подадеш цигулката?

— Разбира се. — Тя отиде до масичката край прозореца, където струнният инструмент почиваше в калъфа си от палисандър, заедно с лъка и кръгла кутийка с колофон. Тя го вдигна и го отнесе до леглото, където момчето го пое внимателно от ръцете й, след което се отпусна благодарно в креслото до него. — О! — каза миг по-късно. — Съжалявам. Забравих лъка. Да посвириш ли искаше?

— Няма нищо. — Джем подръпна лекичко струните с върха на пръстите си, изтръгвайки мек, трептящ звук. — Това е пицикато… първото, на което баща ми ме научи, когато ми показа цигулката. Напомня ми за времето, когато бях дете.

„Ти все още си дете“, искаше да му каже Шарлот, но не го стори. В крайна сметка, само няколко седмици го деляха от осемнайсетия му рожден ден, когато ловците на сенки навършваха пълнолетие и това, че когато го погледнеше, тя все още виждаше тъмнокосото момченце с широко отворени очи насред бледото лице, което бе пристигнало от Шанхай, стискайки цигулката си, не означаваше, че той вече не бе пораснал.

Шарлот посегна към кутийката с уин фен на нощното му шкафче. Имаше съвсем малко на дъното, не повече от чаена лъжичка. Гърлото й се сви и тя преглътна с усилие, докато изтръскваше съдържанието на кутийката в една чаша, след което я допълни с вода, оставяйки уин фена да се разтвори като захар. Когато подаде лекарството на Джем, той остави цигулката настрани и пое чашата от ръката й, взирайки се в съдържанието със замислени бледи очи.

— Това последната доза ли е?

— Магнус търси лек — каза Шарлот. — Всички го правим. Гейбриъл и Сесили отидоха да купят съставките за лекарство, което да поддържа силите ти, а Софи, Гидеон и аз сме се заели с проучвания. Правим абсолютно всичко възможно. Абсолютно.

Джем изглеждаше леко изненадан.

— Нямах представа.

— Но, разбира се — рече тя. — Ние сме твоето семейство и бихме сторили всичко за теб. Моля те, не губи надежда, Джем. Трябва да останеш силен.

— Всичката сила, която имам, е ваша — загадъчно отвърна той, след което изпи водата с разтворения в нея уин фен и й върна празната чаша. — Шарлот?

— Да?

— Спечели ли битката за името на бебето?

Жената се засмя сепнато. Странно й се струваше да мисли за детето си в този момент, но всъщност — защо не? „Насред живота, ние сме в смъртта.“27 Защо да не мисли и за нещо различно от болести, изчезването на Теса или пък опасната мисия на Уил.

— Още не — отговори му тя. — Хенри продължава да настоява за Бюфорд.

— Ти ще надделееш. Винаги става така. От теб ще излезе прекрасен консул, Шарлот.

Шарлот сбърчи нос.

— Жена консул? След всички неприятности, които си имам само задето ръководя Института?

— Все някой трябва да е пръв — рече Джем. — Не е лесно и невинаги е удовлетворяващо, но е важно. — Той наклони глава настрани. — Едно от най-големите ми съжаления е свързано с теб.

Тя го погледна озадачено.

— Щеше ми се да видя бебето.

Тези простички думи, изпълнени с тиха печал, се забиха в сърцето й като парче стъкло. Бъдещата майка заплака и по лицето й безмълвно се застичаха сълзи.

— Шарлот — каза момчето, сякаш искаше да я утеши. — Ти винаги си се грижила за мен. Ще се грижиш прекрасно за това дете. От теб ще излезе невероятна майка.

— Не можеш да се предадеш, Джем — приглушено рече тя. — Когато те доведоха при мен за първи път, казаха, че ще живееш най-много година-две. Оттогава минаха почти шест години. Моля те, остани жив още няколко дни. Само още няколко дни — за мен.

Той я погледна меко и замислено.

— Живях за теб. Живях за Уил, а после и за Теса… и за себе си, защото исках да бъда с нея. Но не мога да живея до безкрай за другиго. Никой не би могъл да каже, че съм приветствал охотно смъртта, или че съм си отишъл без съпротива. Ако кажеш, че се нуждаеш от мен, ще остана тук, докогато мога. Ще живея заради теб и другите и ще се съпротивлявам на смъртта, докато от мен не останат само кости. Ала това не би бил моят избор.

— Тогава… — Шарлот го погледна колебливо. — Какъв би бил твоят избор?

Джем преглътна и ръката му се отпусна, докосвайки цигулката до него.

— Взех решение. Направих го, когато казах на Уил да върви. — Момчето наклони глава на една страна, а после вдигна поглед към жената и бледите му очи със сини сенки се приковаха в лицето й, сякаш я молеха да разбере. — Искам всичко това да свърши — заяви той. — Софи казва, че търсите лек за мен. Знам, че дадох разрешение на Уил, но искам всички да престанете. Шарлот, това е краят.

Когато Сесили и Гейбриъл се прибраха в Института, навън вече бе започнало да се стъмва. Да се разхожда из града с другиго, освен с брат си, беше непознато изживяване за девойката и тя остана силно изненадана от това колко й беше приятно в компанията на Гейбриъл Лайтууд. Беше я накарал да се смее, въпреки че тя бе сторила всичко възможно, за да го скрие, и най-услужливо се беше натоварил с всички пакети, макар Сесили да бе очаквала, че ще възрази против ролята на носач.

Вярно, че може би не трябваше да изхвърля онзи сатир през витрината… нито пък в канала след това. Ала й беше трудно да го вини. Прекрасно знаеше, че бе избухнал не заради непристойните рисунки, които Салоус й беше показал, а заради напомнянето за баща му.

„Странно — помисли си момичето, докато изкачваха стъпалата на Института, — колко много се различава той от брат си.“ Тя беше харесала Гидеон още с пристигането си, но го намираше тих и затворен. Той не говореше много и макар че понякога помагаше на Уил с нейното обучение, беше сдържан и сериозен с всички, освен със Софи. В нейно присъствие понякога човек можеше да забележи проблясъци на шеговитост от негова страна. Притежаваше особено чувство за хумор и мрачно наблюдателна природа в допълнение към спокойната си душа.

Събирайки късчета информация от Теса, брат си и Шарлот, Сесили бе успяла да скърпи историята на семейство Лайтууд, което й бе помогнало да разбере защо Гидеон е толкова мълчалив. Почти като нея и Уил, той също беше обърнал гръб на семейството си и носеше белезите от тази загуба. Изборът на Гейбриъл беше различен. По-малкият брат бе останал до баща си и бе наблюдавал бавната разруха на ума и тялото му. Какви ли мисли се бяха въртели в главата му, докато това се бе случвало? В кой момент си бе дал сметка, че е направил погрешния избор?

Обектът на мислите й отвори входната врата и когато Сесили прекрачи прага на Института, бе посрещната от гласа на Бриджет, долитащ от вътрешността:

— Тя пее — рече Сесили, докато поемаше по стълбите. — Отново.

Гейбриъл, крепейки ловко пакетите, издаде равнодушен звук.

— Умирам от глад. Чудя се дали бих могъл да си изпрося малко хляб и студено пилешко, ако й кажа, че нямам нищо против песните й.

— Всички имат нещо против песните й. — Сесили хвърли кос поглед към твърде красивия му профил. Гидеон също изглеждаше добре, но Гейбриъл сякаш беше изваян от сурови черти, брадичка и скули, което на момичето й се струваше много по-изящно. — Нали знаете, че вината не е ваша — добави тя неочаквано.

— За какво?

Вече бяха изкачили стълбата и сега вървяха по коридора на втория етаж. Магическите светлини бяха приглушени и той се стори доста тъмен на девойката. Пеенето на Бриджет все още достигаше до ушите й:

— За баща ви — рече Сесили.

Лицето на Гейбриъл се стегна и за миг момичето си помисли, че се кани да й отвърне гневно, ала той каза само:

— Вината може и да е била моя, може и да не е била, но аз избрах да си затворя очите за престъпленията му. Повярвах му, когато не трябваше, и той опозори името Лайтууд.

Тя замълча за миг, преди да отговори:

— Дойдох тук, защото вярвах, че ловците на сенки са чудовища, които ми бяха отнели брата. Вярвах го, защото и родителите ми го вярваха. Само че те грешаха. Ние не сме като своите родители, Гейбриъл. Не е нужно да носим на плещите си товара на техния избор или греховете им. Вие може да накарате името Лайтууд отново да засияе.

— Това е разликата между нас двамата — рече той с немалка доза горчивина. — Вие сте тук по свой избор, а аз бях прогонен от дома си… прокуден от чудовището, което някога беше мой баща.

— Е — меко каза Сесили, — не точно прогонен чак дотук. По-скоро само до Чезуик.

— Какво…

Тя му се усмихна.

— Все пак съм сестра на Уил Херондейл. Не можете да очаквате да съм сериозна през цялото време.

Изражението му при тези думи беше толкова комично, че девойката се изкиска. Все още се смееше, когато отвориха вратата на библиотеката, влязоха… и се заковаха на място.

Шарлот, Хенри и Гидеон седяха край една от дългите маси. Изпънал сковано гръб, Магнус стоеше малко встрани, до прозореца, сплел ръце зад себе си. Хенри изглеждаше изпит и уморен, лицето на съпругата му беше мокро от сълзи, а това на Гидеон бе сковано като маска.

Смехът замря върху устните на Сесили.

— Какво има? Да не сте научили нещо? Да не би Уил…

— Не е Уил — обясни Шарлот, — а Джем.

Сесили прехапа устни в същия миг, в който пулсът й се забави от гузно облекчение. Първата й мисъл беше за брат й, макар, разбира се, неговият парабатай да бе този, който се намираше в по-непосредствена опасност.

— Джем? — ахна тя.

— Все още е жив — отвърна на неизречения й въпрос Хенри.

— Добре тогава. Донесохме всичко — каза Гейбриъл, докато оставяше пакетите на масата. — Всичко, което Магнус поиска — дамяна, корен от…

— Благодаря ви — обади се магьосникът откъм прозореца, без да се обръща.

— Да, благодаря — каза Шарлот. — Направихте всичко, което ви възложих и съм благодарна. Но се боя, че усилията ви са били напразни. — Тя погледна за миг към пакетите, а после отново вдигна очи. Очевидно бе, че й е трудно да говори. — Джем взе решение. Иска да престанем да търсим лек. Изпи каквото беше останало от уин фена, така че сега е въпрос на часове. Повиках Мълчаливите братя. Време е да се сбогуваме.

В тренировъчната зала беше тъмно. Дълги сенки падаха на пода, през високите сводести прозорци струеше лунна светлина. Сесили седеше на една от изтърканите пейки и се взираше във фигурите, които лунните лъчи оформяха върху очукания дървен под.

Дясната й ръка подръпваше разсеяно червения медальон около врата й. Не можеше да не мисли за брат си. Част от ума й беше тук, в Института, ала останалата беше заедно с Уил: на гърба на коня, приведен срещу вятъра, носейки се с шеметна скорост по пътищата между Лондон и Долгелай. Чудеше се дали е уплашен, дали щеше да го види отново…

Толкова дълбоко беше потънала в мислите си, че се сепна, когато вратата се отвори със скърцане. Една дълга сянка падна върху пода и когато вдигна очи, тя видя Гейбриъл Лайтууд да примигва насреща й учудено.

— Криете се тук? Колко… странно.

— Защо? — Момичето се изненада колко нормално, дори спокойно прозвуча гласът й.

— Защото аз възнамерявах да се скрия тук.

Тя не отговори. Гейбриъл изглеждаше малко несигурен… което беше доста необичайно — винаги беше толкова самоуверен. Макар че неговата самоувереност беше по-крехка от тази на брат му. Беше твърде тъмно, за да може Сесили да различи цвета на очите и косата му и за първи път тя наистина видя приликата между него и Гидеон. И двамата имаха еднакви волеви брадички, същите широко разположени очи и предпазлива стойка.

— Може да се криете тук заедно с мен — предложи му тя. — Стига да искате.

Той кимна и прекоси стаята, ала вместо да седне до нея, отиде до прозореца и погледна навън.

— Каретата на Мълчаливите братя е тук.

— Да — отвърна Сесили. От Кодекса знаеше, че в света на ловците на сенки Мълчаливите братя са и лекари, и свещеници. Човек можеше да ги види край леглата на смъртници, болни и новородени. — Мислех си, че навярно би трябвало да видя Джем. Заради Уил. Но просто… просто не съм в състояние. Аз съм страхливка — добави тя след миг. Това бе нещо, което никога досега не бе мислила за себе си.

— Тогава значи и аз съм страхливец — отвърна Гейбриъл. Лунните лъчи осветяваха едната страна лицето му, от което той изглеждаше така, сякаш носи маска. — Дойдох тук, за да остана сам и честно казано, за да не съм близо до Братята, защото от тях ме побиват тръпки. Мислех си, че мога да редя пасианси. Ако искате, можем да поиграем на карти.

— Като Пип и Естела в „Големите надежди“ — каза Сесили, развеселена за миг. — Само че — не, не умея да играя карти. Майка ми се стараеше да не допуска карти у дома, защото баща ми… имаше слабост към тях. — Тя вдигна очи към Гейбриъл. — Знаете ли, в някои отношения ние много си приличаме. Братята ни си тръгнаха, оставяйки ни сами, без друг брат или сестра, с баща, който се влошава. Моят малко полудя, когато Ела умря, а Уил ни напусна. Отне му години, докато се съвземе, а междувременно изгубихме дома си. Точно както вие сте изгубили Чезуик.

— Чезуик ни беше отнет. — В гласа на Гейбриъл имаше жлъчна нотка. — Но ако трябва да съм откровен, едновременно съжалявам и не съжалявам. Спомените ми от онова място… — Той потръпна. — Баща ми, заключен в кабинета си през последните две седмици, преди да дойда тук за помощ. Трябваше да го сторя по-рано, но бях прекалено горд. Не исках да призная, че съм сгрешил за него. През цялото това време почти не съм мигнал. Чуках по вратата на кабинета му и го умолявах да излезе, да говори с мен, но отвътре долитаха единствено нечовешки звуци. Нощем се заключвах в стаята си, а сутрин на стълбите откривах кръв. Казвах си, че слугите са избягали. Ала знаех, че не е така. Така че — не, не си приличаме, Сесили, защото вие сте си тръгнали. Вие сте храбра. Аз останах там, докато вече нямах друг избор, освен да се махна. Останах, дори когато знаех, че съм сгрешил.

— Вие сте Лайтууд. Останали сте, защото сте били верен на бащиното си име. Това не е страхливост.

— Нима? Може ли верността да се смята за нещо похвално, когато е отдадена погрешно?

Сесили отвори уста, а после отново я затвори. Впити в нея, очите на Гейбриъл проблясваха на лунната светлина. Изглеждаше така, сякаш отчаяно иска да чуе отговора й и тя се зачуди дали има с кого другиго да говори. Не й беше трудно да разбере защо би му било трудно да сподели угризенията и колебанията си с Гидеон — той й се струваше толкова непоколебим, сякаш никога през живота си не бе поставял под съмнение постъпките си и не би могъл да разбере онези, които го правеха.

— Мисля — отвърна девойката, подбирайки думите си много внимателно, — че всяка добра подбуда би могла да бъде изкривена в нещо зло. Вижте само Магистъра. Той прави онова, което прави, защото ненавижда ловците на сенки, тласкан от лоялност към родителите си, които са го обичали и са били убити. Не е невъзможно да бъде разбран. И все пак, нищо не извинява резултата. Мисля, че когато правим избор (защото всеки избор е отделен, независим от тези, които сме направили преди), трябва да се вгледаме внимателно не само в мотивите си за този избор, но и в резултата, който той ще има и дали от нашите решения няма да пострадат добри хора.

Последва мълчание. А след това той заяви:

— Вие сте много мъдра, Сесили Херондейл.

— Не съжалявайте твърде много за изборите, които сте направили в миналото, Гейбриъл — каза момичето. Даваше си сметка, че му говори на малко име. — Просто се погрижите да вземате правилните решения за в бъдеще. Винаги можем да се променим и да станем по-добри.

— Не мисля, че това е промяната, която баща ми би искал да види у мен — рече младежът. — И въпреки всичко, все още ми е трудно да отхвърля надеждата за неговото одобрение.

Сесили въздъхна.

— Можем да направим единствено най-доброто, на което сме способни, Гейбриъл. Самата аз се опитах да бъда детето, което родителите ми искаха да бъда — младата дама, която очакваха да стана. Тръгнах си, за да върна Уил у дома, защото смятах, че така е правилно. Знаех, че ги боли, задето той беше избрал друг път… правилния път за него, колкото и странно да го откри. Това е неговият път. Не избирайте пътя, който баща ви би избрал за вас. Нито пък брат ви. Бъдете ловец на сенки, само ако вие го искате.

Когато отговори, Гейбриъл прозвуча като детенце:

— Как ще разбера дали правя верния избор?

Отвън се разнесе тропот на конски копита. Мълчаливите братя си тръгваха. „Джем“, помисли си Сесили с остра болка в сърцето. Брат й винаги беше гледал на него като на своята пътеводна звезда — компас, който неизменно го насочва в правилната посока. Тя никога досега не беше смятала брат си за щастливец и изобщо не бе очаквала да си го помисли точно днес и все пак… все пак беше точно така. Да имаш някого, на когото винаги можеш да разчиташ по този начин, без непрекъснато да се тревожиш, че поемаш по грешен път.

Колкото за себе си, толкова и за момчето до прозореца, Сесили придаде твърдо звучене на гласа си:

— Може би, Гейбриъл Лайтууд, аз имам вяра във вас.