Принцеса с часовников механизъм

7 Посмяла ли бих да мечтая

— Какво е финтифлюшка? — попита Гейбриъл, примигвайки като бухал срещу писанието, което току-що беше помогнал да съчинят. Всъщност Гидеон му беше продиктувал по-голямата част, а той просто беше движил писалката по листа. Започваше да подозира, че зад мрачната фасада на брат му се крие един непризнат комедиен гений.

Гидеон махна нехайно с ръка.

— Няма значение. Запечатай плика и да вървим да го дадем на Сирил, за да може да замине със сутрешната поща.

От битката с гигантския червей бяха минали няколко дни и Сесили отново беше в тренировъчната зала. Започваше да се чуди дали не би могла да премести леглото си и още малко мебели в нея, тъй като така или иначе прекарваше по-голямата част от времето си тук. В стаята, която Шарлот й беше отредила, нямаше почти никаква украса, нито нещо друго, което да й напомня за дома. Тя не беше донесла кой знае колко лични вещи от Уелс, тъй като не беше очаквала да остане много дълго.

Поне тук, в стаята с оръжията, се чувстваше в безопасност. Може би защото там, където беше отраснала, нямаше нищо, което да прилича на това помещение; то беше място само за ловци на сенки. Нищо тук не можеше да събуди у нея носталгия по дома. По стените висяха десетки оръжия. На първия си урок с Уил, когато той все още кипеше от ярост, че сестра му изобщо бе тук, Сесили трябваше да научи имената им и за какво служат. Японски мечове катана, двуостри саби, извити ятагани, мизерикорди, боздугани, арбалети, прашки и тънки тръбички, през които се изстрелваха отровни игли. Сесили помнеше как брат й изплюваше думите, сякаш те също бяха отровни.

„Ядосвай се колкото си искаш, големи братко“, помислила си беше тя. „Сега може и да се преструвам, че искам да бъда ловец на сенки, но само защото така нямаш друг избор, освен да ми позволиш да остана. Ще ти покажа, че тези хора не са твоето семейство. Ще те върна у дома.“

Сесили свали един меч от стената и го улови преценяващо. Уил й беше обяснил, че при мечовете, които се държат с две ръце, правилният начин на хващане бе пред гърдите, насочен право напред. Тежестта на тялото трябва да бъде разпределена равномерно между двата крака, а замахът трябваше да дойде от раменете, не от ръцете, за да може да бъде нанесен смъртоносен удар.

„Смъртоносен удар.“ В продължение на толкова години Сесили беше ядосана на брат си, задето ги беше изоставил, за да се присъедини към ловците на сенки в Лондон, отдавайки се, според думите на майка й, на живот на безсмислени убийства, оръжия, кръв и смърт. Какво не му бе достигало в зелените планини на Уелс? Какво липсваше на семейството им? Как бе могъл да обърне гръб на най-синьото море на света, за да го замени с нещо така лишено от съдържание като това?

Ала ето че сега тя беше тук и по свой избор прекарваше времето си сама в тренировъчната зала и нейната безмълвна колекция от оръжия. Тежестта на меча в ръката й беше успокояваща, сякаш бе бариера между нея и чувствата й.

Преди няколко вечери двамата с Уил бяха пребродили града, обикаляйки пушални за опиум, игрални домове и свърталища на ифрити, същински калейдоскоп от цветове, миризми и светлини. Държанието му не можеше да се нарече особено дружелюбно, но Сесили знаеше, че за него да й позволи да го придружи на подобна деликатна мисия, означава много.

Беше й приятно да бъдат заедно в онази нощ. Сякаш си бе върнала своя брат. Ала с напредването на вечерта Уил все повече се бе смълчавал и когато се върнаха в Института, той се бе отдалечил, очевидно желаещ да остане сам. На Сесили не й бе останало друго, освен да си отиде в стаята и да лежи в леглото си, загледана в тавана, докато не се бе съмнало.

Докато планираше идването си тук, си беше мислила, че връзките му с това място не може да са чак толкова силни. Не можеше да е привързан към тези хора така, както към семейството си. Ала докато нощта напредваше и тя гледаше как надеждата му постепенно се превръща в разочарование, засилващо се след всяко ново място, където му казваха, че уин фен не може да се намери никъде, Сесили беше разбрала (о, да, вече го беше чувала, знаеше го, но то не бе същото като да го разбере), че връзките, които брат й си бе създал тук, бяха също толкова силни, колкото и тези на кръвното родство.

Сега беше уморена и въпреки че държеше меча точно както Уил я беше научил (дясната ръка под предпазителя, лявата — върху главичката на ефеса), той й се изплъзна и политна към пода, забивайки се в дъските с острието напред.

— Олеле! — разнесе се глас откъм вратата. — Боя се, че за този опит не мога да ви пиша повече от три. Най-много четири, ако реша да ви дам допълнителна точка, задето се упражнявате да въртите меча в следобедна рокля.

Сесили, която действително не си беше дала труда да си сложи бойно облекло, отметна глава назад и се взря свирепо в Гейбриъл Лайтууд, който се беше появил на прага като някакъв пакостлив дух.

— А може би мнението ви ни най-малко не ме интересува, господине.

— Може би. — Той пристъпи в стаята. — Ангелът ми е свидетел, че брат ви никога не се е интересувал от него.

— По това си приличаме — подхвърли тя, докато издърпваше меча от пода.

— И по нищо друго. — Гейбриъл застана зад нея. И двамата се отразяваха в едно от тренировъчните огледала; младежът беше с цяла глава по-висок от нея и Сесили съвсем ясно виждаше лицето му над рамото си. То беше едно от онези особени лица със сурови очертания — красиво от някои ъгли и странно интересно от други. На брадичката му имаше малък белег, сякаш оставен от тънко острие. — Искате ли да ви покажа как се държи правилно?

— Ако настоявате.

Вместо отговор, той се пресегна около нея и намести хватката й около ефеса.

— Никога не бива да държите меча с острието надолу — обясни. — Дръжте го така — с върха напред, та ако противникът се нахвърли отгоре ви, да се наниже на него.

Сесили изпълни указанията му. Умът й препускаше. Толкова дълго бе смятала ловците на сенки за чудовища. Чудовища, които бяха отвлекли брат й, а тя беше героинята, която щеше да го спаси, макар той и сам да не си даваше сметка, че има нужда да бъде спасен. Осъзнаването, че те всъщност са нормални същества, бе станало постепенно и някак странно. Сесили усещаше топлината, която се излъчваше от тялото на Гейбриъл, дъха му, раздвижващ лекичко косата й… колко странно бе само да си даваш сметка за толкова много неща у другиго — усещането от близостта му допирът на кожата му, миризмата му…

— Видях ви как се биете в имението Лайтууд — прошепна Гейбриъл; коравата му ръка докосна пръстите й и Сесили трябваше да потисне тръпката, надигнала се в тялото й.

— Нескопосано? — попита тя, опитвайки се да звучи закачливо.

— С жар. Има такива, които се бият, защото им е задължение, както и такива, които го правят, защото им допада. На вас ви харесва.

— Аз не… — започна Сесили, но така и не можа да довърши, защото в този миг вратата на тренировъчната зала се отвори с трясък.

Беше Уил, изпълнил прага със стройното си, широкоплещесто тяло.

— Какво правиш тук? — попита той.

Е, дотук беше с краткото примирие, възцарило се между тях през онази нощ.

— Тренирам — отвърна тя. — Каза ми, че никога няма да стана по-добра, ако не тренирам.

— Не ти. Гейбриъл Лайтуърм14. — Брат й посочи с брадичка другото момче. — Извинявай, Лайтууд.

Гейбриъл бавно свали ръцете си, които беше обвил около Сесили.

— Който и да е обучавал сестра ти как да върти меч, й е създал немалко лоши навици. Просто се опитвах да помогна.

— Аз му казах, че нямам нищо против. — Сесили и сама не бе сигурна защо защитава Гейбриъл, освен може би за да ядоса брат си.

И успя. Очите му се присвиха.

— А той каза ли ти, че от години търси начин да ми отмъсти за нещо, което в неговите очи е оскърбление, нанесено от мен на неговата сестра? И какъв по-добър начин да го постигне, освен чрез теб?

Сесили завъртя рязко глава и се взря в Гейбриъл, върху чието лице се четеше смесица от раздразнение и предизвикателство.

— Вярно ли е това?

Той не отговори на нея, а на Уил.

— Ако ще живеем под един покрив, Херондейл, ще трябва да се научим да се отнасяме дружелюбно към другия. Не си ли съгласен?

— Докато съм в състояние да ти строша ръката без особено усилие, нямам намерение да се съгласявам с нищо такова. — Уил се пресегна и взе една рапира от стената. — А сега се махай оттук, Гейбриъл. И остави сестра ми на мира.

С един-единствен презрителен поглед младият Лайтууд мина покрай стария си враг и излезе от стаята.

— Наистина ли беше необходимо да го правиш, Уил? — попита Сесили в мига, в който вратата се затвори зад младежа.

— Аз познавам Гейбриъл Лайтууд, а ти — не. Съветвам те да ме оставиш аз да преценя характера му. Иска да те използва, за да ме нарани…

— Сериозно, наистина ли не си в състояние да си представиш, че може да е тласкан от подбуди, които не са свързани с теб?

— Познавам го — повтори Уил. — Той вече доказа, че е лъжец и предател…

— Хората се променят.

— Не чак толкова.

— Ти се промени. — Сесили прекоси стаята и пусна на една пейка меча, който издрънча.

— Както и ти. — Отговорът на Уил я изненада.

— Аз съм се променила? — рязко попита тя. — Как точно съм се променила аз?

— Когато се появи тук, непрекъснато говореше как трябвало да се върна у дома с теб. Обучението ти беше неприятно. Преструваше се, че не е така, но не можеше да ме заблудиш. А след това „Уил, трябва да се прибереш у дома“ отстъпи място на „Уил, напиши писмо“. Тренировките започнаха да ти харесват. Гейбриъл Лайтууд е негодник, но за едно е прав — хареса ти да се биеш с огромния червей в имението Лайтууд. Кръвта на ловците на сенки е като барут във вените ти, Сеси. Веднъж запален, няма да угасне толкова лесно. Остани тук достатъчно дълго и е почти сигурно, че ще станеш като мен — прекалено обвързана, за да си тръгнеш.

Тя присви очи насреща му. Яката на ризата му беше разкопчана, разкривайки нещо алено, което проблясваше в ямката на шията му.

— Това на врата ти женски медальон ли е, Уил?

Той сепнато сложи ръка на гърлото си, но преди да успее да отговори, вратата отново се отвори и Софи застана на прага с разтревожено изражение върху белязаното си лице.

— Господарю Уил, госпожице Херондейл — каза тя. — Търсех ви. Шарлот помоли всички веднага да отидат в гостната. Спешно е.

Сесили открай време беше саможиво дете. Трудно бе да не е, при положение че братята и сестрите ти са мъртви или изчезнали, а наоколо няма деца на твоята възраст, които родителите ти да смятат за подходяща компания. Тя много отрано се бе научила да се забавлява като наблюдава хората; не споделяше с никого онова, което виждаше, ала го скътваше в ума си и понякога го изваждаше и го разглеждаше, когато останеше сама.

Старите навици умираха трудно и макар че вече не беше самотна, откакто бе дошла в Института преди осем седмици, тя бе превърнала обитателите му в обекти на своите наблюдения. Все пак, те бяха ловци на сенки: първоначално — нейни врагове, а после, докато все по-малко и по-малко го беше вярвала — просто хора, които намираше за крайно интересни.

Докато влизаше в гостната заедно с Уил, Сесили ги огледа преценяващо. Първа беше Шарлот, седнала на бюрото си. Момичето не я познаваше отдавна, но въпреки това знаеше, че ръководителката бе от онези жени, които не губят самообладание, дори когато са под напрежение. Тя бе дребничка, ала силна, приличаше малко на майката на Сесили, макар и без склонността да си мърмори на уелски.

След това идваше Хенри, който се бе облегнал на бюрото на жена си. Той май беше първият от тях, който я убеди, че макар и различни, ловците на сенки не са опасно неузнаваеми. У Хенри, който сякаш се състоеше само от ръбове и кльощави крака, нямаше нищо плашещо.

След него погледът на Сесили се спря върху Гидеон Лайтууд, по-нисък и набит от брат си… Гидеон, чиито сиво-зелени очи обикновено следваха Софи из Института като изпълнено с надежда кутре. Девойката се зачуди дали и останалите в Института бяха забелязали слабостта му към прислужницата и какво мислеше по въпроса самата Софи.

А ето го и Гейбриъл. Когато ставаше дума за него, мислите на Сесили бяха объркани и неясни. Очите му горяха, тялото му — напрегнато като навита пружина, докато се облягаше на креслото на брат си. Върху тапицирания с тъмно кадифе диван срещу братята Лайтууд седяха Теса и Джем. При отварянето на вратата той беше вдигнал глава и както винаги, лицето му сякаш грейна мъничко при вида на Уил. Това бе свойствено и за двамата и Сесили се зачуди дали при всички парабатаи беше така или тези двамата бяха изключение. Във всеки случай, трябва да беше ужасяващо да бъдеш толкова силно обвързан с някого, особено когато този някой бе толкова крехък като Джем.

Докато Сесили ги наблюдаваше, Теса сложи ръка върху тази на годеника си и тихичко му каза нещо, което го накара да се усмихне. След това погледна бързо към Уил, но той просто прекоси стаята и отиде да се облегне на полицата над камината, както винаги. Сесили така и не беше сигурна дали го прави, защото вечно му беше студено, или защото смяташе, че изглежда особено привлекателен на фона на буйните пламъци.

„Сигурно ужасно се срамуваш от брат си — да храни забранени чувства към годеницата на своя парабатай…“, й беше рекъл Уил преди време. Ако ставаше въпрос за който и да било друг, тя би му казала, че няма смисъл да пази тайна. Рано или късно истината щеше да излезе наяве. Но в този случай не беше толкова сигурна. Уил имаше на своя страна дългогодишен опит в това да крие истината и да се преструва. Той беше обигран актьор. Ако тя не му беше сестра и ако не беше виждала изражението му в мигове, когато Джем не го гледаше, дори тя едва ли би се досетила.

И разбира се, ужасната истина бе, че нямаше да му се наложи да крие тайната си завинаги. А само докато парабатаят му е жив. Ако Джем Карстерс не беше така неизменно мил и добронамерен, помисли си Сесили, тя навярно би го мразила заради брат си. Не само че щеше да се ожени за момичето, което Уил обичаше, но и когато умреше, тя се боеше, че брат й никога нямаше да се съвземе. Само че не можеш да обвиниш някого за това, че умира. За това, че си е тръгнал нарочно (така, както Уил беше изоставил нея и родителите им) — може би, но не и за това, че умира — нещо, над което никой смъртен нямаше власт.

— Радвам се, че всички сте тук. — Напрегнатият глас на Шарлот изтръгна Сесили от мислите й. Тя се взираше мрачно в сребърния поднос на бюрото си, върху който имаше отворено писмо и малко пакетче, опаковано с навосъчена хартия. — Получих смущаваща кореспонденция. От Магистъра.

— От Мортмейн? — Теса се приведе напред и ангелът с часовников механизъм, който не сваляше от врата си, се люшна, проблясвайки на светлината от огъня. — Писал ти е?

— Предполагам, не за да се поинтересува за здравето ти — подхвърли Уил. — Какво иска?

Шарлот си пое дълбоко дъх.

— Ще ви прочета писмото.

— Това е всичко — рече Шарлот и като сгъна листа, го сложи върху подноса. — Има инструкции как да повикаме автоматона, на който иска да предадем отговора си, както и цифрите, които спомена, но те с нищо не издават местонахождението му.

Последва шокирано мълчание. Сесили, която се беше настанила в неголямо кресло на цветя, погледна към Уил и видя как той извърна бързо глава, сякаш за да скрие изражението си. Джем пребледня и лицето му придоби цвета на стара пепел, а Теса… тя седеше съвършено неподвижно, а светлината на пламъците хвърляше сенки по лицето й.

— Мортмейн иска мен — заяви девойката най-сетне, нарушавайки мълчанието. — В замяна на уин фена за Джем.

— Това е нелепо — избухна годеникът й. — Немислимо. Писмото трябва да бъде предадено на Клейва, в случай че те успеят да открият нещо за местонахождението му, но това е всичко.

— Няма да открият къде се намира той — обади се тихо Уил. — Магистърът неведнъж е доказвал, че е прекалено умен.

— Тук не става въпрос за ум — възрази Джем. — Това е най-долно изнудване…

— Не твърдя, че не е така — съгласи се Уил. — Казвам само, че трябва да приемем пакета като благословия, още мъничко уин фен, който ще ти помогне, и да забравим за останалото.

— В писмото на Мортмейн става дума за мен — напомни им Теса, прекъсвайки ги. — Решението би трябвало да е мое. — Тя се обърна към Шарлот. — Ще отида.

За втори път се възцари мъртвешка тишина. Ръководителката на Института пребледня като платно. Сесили усети, че ръцете, които беше сплела в скута си, са хлъзгави от пот. Братята Лайтууд като че ли се чувстваха болезнено неловко. Гейбриъл изглеждаше така, сякаш му се искаше да бъде където и да било другаде, само не и тук. Сесили не ги винеше. Напрежението между Уил, Джем и Теса беше като буре с барут, на което му трябваше само клечка кибрит, за да изригне.

— Не — отсече Джем най-накрая и се изправи. — Теса, не може да го сториш.

Теса също стана.

— Мога. Ти си ми годеник. Не мога да допусна да умреш, ако съм в състояние да го предотвратя. Мортмейн не възнамерява да ме нарани…

— Не знаем какво възнамерява! Не може да му се има доверие! — неочаквано каза Уил, а после отпусна глава. Ръцете му стискаха полицата над камината толкова здраво, че пръстите му бяха побелели. Сесили видя, че се мъчи да запази мълчание.

— Ако Мортмейн искаше теб, Уил, ти щеше да отидеш. — Теса го погледна с решителност, която не търпеше възражение. Младежът потръпна при тези думи.

— Не — заяви годеникът й. — И на него щях да забраня.

Теса се обърна към Джем и за първи път Сесили видя върху лицето й гняв.

— Не можеш да ми забраниш… както не би могъл да забраниш и на Уил.

— Мога. По една много проста причина. Наркотикът не е лек, Теса. Той само удължава живота ми. Няма да допусна да захвърлиш своя заради остатъка от моя. Ако отидеш при Мортмейн, ще бъде напразно. Защото аз няма да взема лекарството.

Уил вдигна глава.

— Джем…

Ала Теса и Джем бяха впили пронизващи погледи един в друг.

— Няма да го сториш — тихо каза девойката. — Няма да ме оскърбиш, като хвърлиш в лицето ми саможертвата, която съм направила за теб.

Годеникът й прекоси стаята и грабна пакета — както и писмото — от бюрото на Шарлот.

— По-скоро бих те оскърбил, отколкото да те изгубя — заяви той и преди някой да понечи да го спре, хвърли и двете в огъня.

В стаята изригнаха викове. Хенри се втурна напред, но Уил вече бе коленичил пред решетката и бе пъхнал и двете си ръце в пламъците.

Сесили скочи от креслото.

— Уил! — изкрещя тя и се хвърли към брат си.

Сграбчи го за раменете и го дръпна назад. Той залитна и все още горящият пакет изпадна от ръцете му. Миг по-късно Гидеон вече беше при тях и тъпчеше пламъчетата с крака, оставяйки купчинка изпепелена хартия и сребърен прашец по пода.

Сесили се взираше в камината. Писмото с инструкциите как да повикат автоматона на Мортмейн го нямаше, превърнало се бе в пепел.

— Уил… — Джем изглеждаше така, сякаш му се гади.

Той коленичи до Сесили, която все още държеше брат си за раменете, и извади едно стили от джоба си. Ръцете на приятеля му бяха яркочервени там, където по кожата бяха започнали да се надигат мехури, и почернени от сажди. Дишаше дрезгаво и на пресекулки от болка, досущ като онзи път, когато едва деветгодишен беше паднал от покрива на къщата им и си беше счупил костите на лявата ръка.

— Byddwch yn iawn, Уил — каза Сесили, докато Джем допираше върха на стилито до кожата на брат й. — Ще се оправиш.

— Уил… — тихо мълвеше Джем, докато рисуваше трескаво. — Уил, толкова съжалявам, толкова съжалявам, Уил…

Накъсаното дишане на младежа започна да се успокоява под действието на иратцето, кожата му си възвръщаше обичайния цвят.

— Все още можем да спасим част от уин фена — каза той, облягайки се на сестра си. Миришеше на пушек и желязо. Дори през гърба му Сесили усещаше биенето на сърцето му. — Трябва да го съберем, преди да…

— Ето. — Беше Теса, коленичила до тях. Сесили смътно си даде сметка, че всички останали са на крака, Шарлот — затиснала устата си с ръка от шок. Теса държеше носна кърпичка, в която имаше около половин шепа уин фен, всичко, което Уил бе успял да спаси от огъня. — Вземи го — рече тя, тиквайки кърпичката в свободната ръка на Джем, онази, с която не държеше стилито. Той вдигна глава, сякаш се канеше да отговори, ала годеницата му вече се беше изправила. Напълно съкрушен, Джем видя как тя излезе от стаята.

— О, Уил! Какво ще правим с теб?

Младежът се беше настанил в креслото на цветя — чувствайки се съвсем не на място — докато Шарлот, седнала на едно малко столче пред него, мажеше ръцете му с мехлем. След три иратцета, те почти не го боляха и си бяха възвърнали нормалния цвят, но въпреки това ръководителката на Института настояваше да се погрижи за тях.

Всички останали бяха излезли, с изключение на сестра му и парабатая му. Сесили беше приседнала на облегалката на креслото му, а Джем беше коленичил на прогорения килим, все още със стилито в ръце, без да докосва Уил, ала все пак — близо до него. Те двамата бяха отказали да си тръгнат, дори и след като другите се бяха разотишли, а Шарлот бе отпратила Хенри обратно в мазето при работата му. В края на краищата, нямаше какво повече да се направи. Инструкциите за това как да се свържат с Мортмейн бяха станали на пепел и вече нямаше какво да решават.

Шарлот беше задържала Уил, за да намаже ръцете му с мехлем. Сесили и Джем бяха отказали да го оставят и той не можеше да отрече, че му е приятно. Харесваше му сестра му да седи на облегалката на стола му, ласкаеха го погледите й, пълни с яростно желание да го защити, които тя хвърляше на всеки, доближил се до него, дори и на Шарлот — мила и безобидна с нейния мехлем и майчинско отношение. А и Джем в краката му, облегнат лекичко на креслото му, както толкова пъти преди, когато на Уил трябваше да му направят превръзка или да му сложат иратце заради рани, получени в битка.

— Помниш ли онзи път, когато Мелиорн опита да ти избие зъбите, защото го нарече остроух лентяй? — подхвърли Джем. Бе взел малко от уин фена на Мортмейн и бузите му си бяха възвърнали цвета.

Уил се усмихна, напук на всичко — просто не можеше да се сдържи. Това беше единственото през последните няколко години, което го караше да се чувства щастлив — че има в живота си някой, който наистина го познава, който знае какво си мисли, преди дори да го бе изрекъл на глас.

— Аз пък щях да избия неговите в ответ — рече той, — но когато отидох да го намеря, той беше емигрирал в Америка. Несъмнено — за да избяга от гнева ми.

— Хм… — изсумтя Шарлот, както винаги, когато сметнеше, че Уил започва да се самозабравя. — Доколкото чух, той си беше създал доста врагове в Лондон.

— Dydw I ddim yn gwybod pwy yw unrhyw un o’r bobl yr ydych yn siarad amdano — жално възропта Сесили.

— Ти може и да не знаеш за кого говорим, но пък никой тук не знае какво казваш ти — рече Уил, ала в тона му нямаше истински укор. И сам долови изтощението в гласа си. Липсата на сън от предишната нощ си казваше думата. — Говори на английски, Сеси.

Шарлот се изправи и отиде да остави бурканчето с мехлема на бюрото си. Сесили подръпна кичур от косата на брат си.

— Покажи ми ръцете си.

Той ги протегна, припомняйки си огъня, изпепеляващата агония и най-вече — потресеното лице на Теса. Знаеше, че ще разбере защо го бе направил, без дори да се замисли, но онова, което бе видял в очите й… сърцето й се късаше за него.

Искаше му се и тя да беше останала. Приятно му бе Джем и Сесили да са до него, да е заобиколен от обичта им, ала без нея нещо винаги липсваше, една дупка с формата на Теса, зейнала в сърцето му, която никога нямаше да запълни.

Сесили докосна пръстите му, които сега изглеждаха съвсем нормално, като се изключат саждите под ноктите му.

— Направо поразително — каза тя и го потупа лекичко, като внимаваше да не размаже мехлема, после добави с неприкрита нежност в гласа: — Уил открай време има склонност да се наранява. Изгубила съм бройката на всички случаи, в които си е чупил нещо, когато бяхме деца… на ожулванията, на белезите.

Джем се наведе по-близо към креслото, загледан в огъня.

— По-добре да бяха моите ръце — отрони той.

Уил поклати глава. Изтощението сякаш притъпяваше всичко в стаята, замъгляваше тапетите и ги превръщаше в едно тъмно петно.

— Не. Не и твоите ръце. Те ти трябват за цигулката. За какво са ми нужни моите?

— Трябваше да се досетя какво ще сториш — тихо каза Джем. — Винаги знам как ще постъпиш. Трябваше да се сетя, че ще бръкнеш в огъня.

— А аз трябваше да се досетя, че ще изхвърлиш пакета. — В гласа на Уил нямаше гняв. — Беше… беше безумно благородна постъпка. Разбирам защо го направи.

— Мислех за Теса. — Джем облегна брадичка на свитите си колене и се засмя тихичко. — Безумно благороден. Това не е ли по твоята част? Как така изведнъж аз съм този, който върши нелепи неща, а ти се опитваш да ме спреш?

— Господи! Кога си разменихме ролите?

Светлината, пръскана от пламъците, играеше по лицето и косата на Джем, когато той поклати глава.

— Странно нещо е да си влюбен — рече той. — То те променя.

Уил сведе очи към него и най-силното чувство в гърдите му, по-силно от ревност, повече от каквото и да било, бе печално желание да може да сподели болката на приятеля си, да му разкаже за собствените си чувства. Защото не бяха ли те същите като неговите? Нима и двамата не обичаха по един и същи начин едно и също момиче? Ала вместо това каза само:

— Ще ми се да не се излагаш на риск.

Джем се изправи.

— Открай време искам и ти да сториш същото.

Уил вдигна очи, които така бяха натежали от желанието за сън и умората, която идваше с ефекта на целебните руни, че виждаше своя парабатай като фигура от светлина.

— Тръгваш ли си?

— Да, отивам да спя. — Джем лекичко докосна с пръсти заздравяващи ръце на приятеля си. — Почини си, Уил.

Очите на младежа вече бяха започнали да се затварят и той дори не чу вратата, захлопнала се зад Джем. Някъде по коридора Бриджет пееше и гласът й се издигна над пращенето на огъня. Този път Уил не го намери така дразнещ както обикновено — то по-скоро му напомни за приспивната песен, която майка му пееше някога.

— Песен гатанка — каза Сесили сънливо. — Винаги съм ги харесвала. Помниш ли когато мама ни пееше?

— Май да — призна Уил.

Ако не беше толкова изтощен, не би признал и толкова. Майка му непрекъснато пееше и музиката изпълваше всяко кътче на имението им. Пееше, докато вървеше покрай коритото на река Маудах или между нарцисите в градината.

Llawn yw’r coed o ddail a blode, llawn o goriad merch wyf inne.

— Помниш ли морето? — попита Уил с натежал от умора глас. — Езерото Тал-ъ-Лин. В Лондон няма нищо толкова синьо като тях.

Чу как сестра му си пое рязко дъх.

— Разбира се, че си спомням. Мислех, че ти си забравил.

Образи, изплували от сънищата, се появиха пред затворените очи на Уил, сънят се обви около тялото му и го повлече като течение, далеч от осветения бряг.

— Не мисля, че мога да стана от това кресло, Сеси — промърмори той. — Тази нощ ще спя тук.

Ръката на Сесили се вдигна, търсейки неговата, и когато я намери, я стисна нежно.

— Тогава и аз ще остана тук — каза тя и гласът й се сля с вълните на съня, които най-сетне го заляха целия и го издърпаха в дълбините си.