Принцеса с часовников механизъм

19 Ще легнем и ще изгорим

Беше тъмно само в продължение на няколко мига. Ледената вода го повлече надолу и ето че Уил падаше… успя да се свие на кълбо в последния миг, преди да се блъсне в земята и ударът да изкара въздуха от дробовете му.

Той се задави и се претърколи по корем, а после се надигна на колене; от косата и дрехите му се стичаше вода. Посегна към магическата си светлина, ала после отпусна ръка — това можеше да привлече вниманието към него. Налагаше се да се задоволи само с руната за нощно виждане.

Тя му беше достатъчна, за да успее да различи, че се намира в скалиста пещера. Вдигнеше ли поглед нагоре, виждаше водите на езерото, завихрени над главата му, удържани сякаш от стъклена преграда, а над тях — размазано късче от луната. От пещерата тръгваха тунели без никакво обозначение, което да подсказва накъде водят. Уил се изправи на крака и като си избра наслуки най-крайния тунел отляво, предпазливо навлезе в мрака.

Тунелите бяха широки, с гладък под, по който нямаше никакви следи, показващи откъде бяха минали създанията с часовников механизъм. Стените бяха от груба вулканична скала. Той си спомни как преди години двамата с баща му бяха изкачили Кадер Идрис. За планината се разказваха много легенди: че е била трон на великан, който седял на него и съзерцавал звездите; че крал Артур и рицарите му спели под нея в очакване на времето, когато Британия ще се пробуди и отново ще има нужда от тях; че всеки, прекарал нощта в планината, на сутринта ще бъде или поет, или луд.

Само ако хората знаеха, помисли си Уил, когато сви зад един завой в тунела и се озова в друга пещера, колко необикновена бе истината всъщност.

В другия край имаше нова, още по-просторна пещера, в която проблясваше мъждива светлина. Младежът забеляза нещо да блещука тук-там и за миг реши, че е вода, стичаща се по черните стени, ала когато се приближи, за да погледне, видя, че са жили от кристален кварц.

Докато приближаваше към слабичкия светлик, усети, че пулсът му се ускорява и се насили да диша дълбоко, за да го успокои. Знаеше защо сърцето му бие така — Теса. Ако беше пленница на Мортмейн, тя беше тук… наблизо. Някъде в този подобен на медна пита лабиринт от тунели той щеше да я открие.

Чу гласа на своя парабатай да отеква в главата му, сякаш Джем стоеше до него и го съветваше. Той все повтаряше, че в края на мисиите Уил винаги прибързвал, вместо да действа систематично и добре премерено, и че човек трябвало да се съсредоточи върху следващата стъпка по пътеката пред себе си, а не върху планината, издигаща се в далечината, защото в противен случай може никога да не достигне целта си. Уил затвори очи за миг. Знаеше, че приятелят му бе прав, но му беше трудно да следва съвета му, когато целта пред него беше момичето, което обичаше.

Отвори очи и тръгна към мъждивата светлина в далечния край на пещерата. Земята под краката му беше гладка, без скали или камъчета, и с жили като мрамор. Светлината напред припламна по-силно… и Уил се закова на място. Единствено годините на подготовка като ловец на сенки му попречиха да политне към сигурна смърт.

Защото подът свършваше рязко и от другата страна зееше дълбока пропаст. Уил стоеше на ръба на скала, издигаща се над кръгъл амфитеатър, пълен с автоматони. Те бяха смълчани и неподвижни, като механични играчки, които никой не беше навил. Бяха облечени, също като онези в селото, в останки от военни униформи, подредени като оловни войници в естествен размер.

В средата на помещението се издигаше каменна платформа, върху която имаше маса и отгоре й, като труп, приготвен за аутопсия, лежеше друг автоматон. Главата му беше от гол метал, ала върху останалата част от тялото му беше опъната бледа човешка кожа… а по нея бяха нарисувани руни.

Докато се взираше в тях с широко отворени очи, Уил постепенно ги разпозна: за памет, за пъргавина, за бързина, за нощно зрение. Никога нямаше да подействат, разбира се, не и върху създание от метал и човешка кожа. Можеха и да заблудят ловците на сенки от разстояние, но…

„Ами ако използва кожа от ловци на сенки?“, прошепна едно гласче в ума на Уил. „Какво ще създаде тогава? Колко луд бе Мортмейн и докъде ще стигне?“ Тази мисъл, както и гледката на небесните руни, нарисувани върху едно толкова чудовищно създание, накараха стомаха на Уил да се свие. Той се отдръпна от ръба на скалата със залитане и се облегна на студената каменна стена, а ръцете му бяха влажни от пот.

Отново видя селцето с труповете по улиците и чу механичното съскане на демона с часовников механизъм: „През всички тези години вие ни прокуждахте от този свят с вашите оръжия с руни, ала сега ние притежаваме тела, срещу които те са безсилни и този свят ще бъде наш“.

Ярост се разля във вените му като огън. Откъсна се от стената и се втурна в един тесен коридор, далеч от просторното помещение. Докато вървеше му се стори, че чува нещо зад себе си — някакво бръмчене, сякаш навиваха огромен часовник, ала когато се обърна, не видя нищо, освен гладките стени на пещерата и неподвижните сенки.

Тунелът, по който вървеше, постепенно се стесняваше, докато накрая Уил трябваше да се провира обърнат на една страна покрай издадена скала, пълна с кварцови жили. Ако се стеснеше още малко, той щеше да е принуден да се върне обратно в пещерата; тази мисъл го накара да продължи с удвоена енергия и той се плъзна напред, при което едва не падна, когато стените внезапно се отдръпнаха и коридорът се разшири.

Беше почти като преддверието в Института, само че стените бяха от гладък камък и по тях, закрепени в метални скоби, бяха закачени факли. До всяка факла имаше сводеста врата, също изработена от камък. Първите две бяха отворени, разкривайки празни стаи, тънещи в мрак.

Зад третата се намираше Теса.

Уил не я забеляза веднага щом прекрачи прага. Каменната врата се притвори зад него, но той установи, че вътре не е съвсем тъмно — догарящите пламъци в камината в другия край на стаята хвърляха блещукаща светлина. За негово учудване мястото беше обзаведено като стая в странноприемница — с легло, умивалник, черги по пода и дори завеси по стените, макар да закриваха гол камък, а не прозорци.

Пред огъня, свита на земята, лежеше слаба сянка. Ръката на Уил автоматично се вдигна към камата, втъкната в колана му… а после сянката се обърна, косата й се разпиля по рамото и той видя лицето й.

Теса.

Ръката му пусна дръжката на камата, а сърцето подскочи в гърдите му с невъзможна, болезнена сила. Видя как изражението й се променя — любопитство, изумление, неверие. Тя стана, полите й се разстлаха около нея, докато се изправяше, и протегна ръка.

— Уил?

Беше като завъртането на ключ в ключалката — сякаш освободен, той пристъпи напред. Никога не бе имало по-голямо разстояние от това, което го делеше от Теса в този момент. Стаята беше голяма — в този миг разстоянието между Лондон и Кадер Идрис му се струваше нищо, в сравнение с това от единия до другия й край. Усети някаква тръпка, сякаш някаква съпротива, докато я прекосяваше. Видя как Теса протяга ръка, устните й оформяха думи… а после тя беше в прегръдките му, и двамата — почти останали без дъх, толкова силно се бяха блъснали един в друг.

Тя се изправи на пръсти, обвила ръце около раменете му и шепнейки името му:

— Уил, Уил, Уил…

Той зарови лице в шията й, там, където гъстата й коса се навиваше в къдрици; миришеше на дим и теменужки. Притисна я още по-силно до себе си, а тя зарови пръсти в яката на тила му и двамата останаха така, вкопчени един в друг. В продължение на този едничък миг железният юмрук на скръбта, който го бе стиснал от смъртта на Джем насам, сякаш охлаби хватката си и той отново можеше да диша.

Помисли си за ада, в който се намираше, откакто беше напуснал Лондон — дните, прекарани в безспирна езда, безсънните нощи. Кръв и загуба, и болка, и битки. Всичко това, за да стигне дотук. При Теса.

— Уил — повтори тя и той сведе поглед към мокрото й от сълзи лице.

Върху едната й буза имаше синина — някой я беше ударил и сърцето му се изпълни с ярост. Щеше да открие кой го е направил и да го убие. А ако беше Мортмейн, щеше да го убие едва след като изпепелеше до основи чудовищната му лаборатория, така че този луд да види унищожението на всичко, което беше създал…

— Уил… — Гласът на Теса го извади от мислите му. Звучеше като останала без дъх. — Уил, идиот такъв.

Романтичните му идеи увехнаха като попарени с вряла вода.

— Аз… какво?

— О, Уил! — Устните й потръпваха. Изглеждаше така, сякаш не може да реши дали да се разсмее, или да заплаче. — Помниш ли как веднъж ми каза, че красивият млад герой, който се опитва да ме спаси, никога не греши. Дори да твърди, че небето е пурпурно и валят таралежи.

— Първият път, когато те видях. Да.

— О, Уил. — Тя се отдръпна нежно от прегръдката му, прибирайки един кичур коса зад ухото си. Очите й не се откъсваха от неговите. — Не мога да си представя как си ме открил, колко трудно трябва да е било. Невероятно е. Но… наистина ли смяташ, че Мортмейн би ме оставил сама, неохранявана, в стая с отворена врата? — Тя се извърна и направи няколко крачки напред, а после се закова на място. — Ето — заяви и вдигна ръка с разперени широко пръсти. — Тук въздухът е солиден като стена. Това е затвор, Уил, и сега ти си в него заедно с мен.

Младият мъж се приближи и застана до нея, знаейки какво ще открие. Помнеше съпротивлението, което беше усетил, докато прекосяваше стаята. Въздухът се накъдри лекичко, когато го докосна с пръст, ала въпреки това беше корав като замръзнало езеро.

— Познавам това вещество. Понякога Клейвът използва негова разновидност. — Сви ръка в юмрук и я стовари върху плътния въздух, достатъчно силно, за да натърти костите си. — Uffern gwaedlyd39 — изруга на уелски. — Толкова път изминах, за да стигна до теб, и дори това не можах да направя като хората. В мига, в който те видях, единственото, за което бях в състояние да мисля, бе да изтичам при теб. В името на Ангела, Теса…

— Уил! — Тя го стисна за ръката. — Да не си посмял да се извиняваш. Не разбираш ли какво значи за мен това, че си тук? То е като чудо или манна небесна, защото се молех отново да видя лицата на онези, които обичам, преди да умра. — Говореше простичко и открито — едно от нещата, които Уил винаги бе харесвал у Теса, бе, че тя не се преструваше, не лицемерничеше, а казваше каквото мисли, без да украсява истината. — Когато бях в Къщата на мрака, нямаше никой, който да държи на мен достатъчно, за да тръгне да ме търси. Ти ме намери случайно. Ала сега…

— Сега обрекох и двама ни на една и съща съдба — дрезгаво каза той и като извади една кама от колана си, я заби в невидимата стена пред себе си. Покритото с руни сребърно острие се строши и младият мъж захвърли дръжката настрани, изругавайки тихичко.

Девойката сложи нежно ръка на рамото му.

— Не сме обречени, Уил. Без съмнение не си дошъл сам. Хенри, Джем — все някой ще ни открие. От другата страна на стената може да бъдем освободени. Виждала съм Мортмейн да го прави и…

Уил и сам не знаеше какво се случи тогава. Изражението му трябва да се бе променило при споменаването на Джем, защото видя как част от кръвта се отцеди от лицето на момичето. Ръката й го стисна по-силно.

— Теса — каза младежът, — аз съм сам.

Думата „сам“ излезе накъсано, сякаш горчеше на езика му и той се мъчеше да говори през нея.

— Джем?

Беше повече от въпрос, ала Уил не каза нищо. Гласът сякаш го бе напуснал. Беше възнамерявал да я отведе от това място, преди да й каже за годеника й. Бе си представял как й съобщава, едва когато са в безопасност, някъде, където щеше да има времето и мястото да я утеши. Сега си даваше сметка, че е бил истински глупак, за да си го помисли, да си повярва, че загубата няма да бъде изписана върху лицето му. И последните остатъци от кръвта се отдръпнаха от кожата й. Сякаш гледаше как пламъче потрепва и угасва.

— Не — прошепна тя.

— Теса…

Девойката направи крачка назад, клатейки глава.

— Не, не е възможно. Щях да разбера… не може да е възможно.

Уил протегна ръка към нея.

— Тес…

Мощни тръпки бяха започнали да разтърсват тялото й.

— Не — повтори тя. — Не, не го казвай. Ако не го кажеш, то няма да е вярно. Не може да е вярно. Не е честно.

— Съжалявам — прошепна той.

Лицето й се сгърчи, нещо се прекърши, като бент, поддал под твърде силен напор. Тя се свлече на колене и обви ръце около тялото си. Държеше се здраво, сякаш се боеше да не се разпадне на късчета. Уил усети как го връхлита нова вълна от безпомощната агония, която беше почувствал в двора на „Зеленият мъж“. Какво бе сторил? Беше дошъл, за да я спаси, ала вместо това бе успял единствено да й причини болка. Сякаш наистина беше прокълнат… способен да носи единствено страдание на онези, които обичаше.

— Съжалявам — повтори, влагайки цялото си сърце в думите си. — Съжалявам. Бих умрял вместо него, стига да можех.

Теса вдигна глава. Уил се приготви да посрещне укора в очите й, ала там нямаше такъв. Вместо това тя протегна безмълвно ръка към него. Учуден, Уил я улови и се остави да го притегли надолу, докато коленичи на пода срещу нея.

Очертана в златно от светлината на огъня, косата й обрамчваше мокрото й от сълзи лице.

— Аз също — рече тя. — О, Уил, аз съм виновна за всичко. Той захвърли живота си заради мен. Ако беше вземал лекарството по-пестеливо… ако си беше позволил да почива, да се лекува, вместо да се преструва, че е здрав заради мен…

— Не! — Младият мъж я улови за раменете и я обърна към себе си. — Вината не е твоя. Никой не би си го помислил…

Теса поклати глава.

— Как изобщо можеш да ме търпиш до себе си? — отчаяно каза тя. — Аз ти отнех твоя парабатай. А сега и двамата ще умрем тук. Заради мен.

— Теса… — прошепна слисано Уил. Не помнеше откога не бе попадал в подобно положение, кога за последен път бе трябвало да утешава някой, чието сърце бе съкрушено, и наистина бе могъл да го стори, вместо да бъде принуден да се извърне настрани. Чувстваше се несръчен, както когато беше дете и изпускаше ножовете, преди Джем да го научи как да ги използва. Младежът се прокашля. — Теса, ела.

Привлече я към себе си, като в същото време седна на пода, така че тя се озова притисната до него, облегнала глава на рамото му, докато той прокарваше пръсти през косата й. Усещаше как тялото й се тресе, но девойката не се отдръпна. Вместо това се вкопчи в него, сякаш черпеше утеха от присъствието му.

За секунда Уил се замисли колко топло бе тялото й в прегръдките му и как му въздействаше дъха й върху кожата му, ала само след миг тръсна глава да прогони неуместните си мисли и се престори, че не са го спохождали.

Мъката на Теса, също като буря, бавно започна да стихва с отминаването на часовете. Тя рида и Уил я държа в обятията си, без да я пуска, освен веднъж, когато му се наложи да стане, за да накладе огъня. Върна се бързо и отново седна до нея. И двамата бяха облегнали гърбове на невидимата стена. Тя докосна мястото на рамото му, където платът беше подгизнал от сълзите й.

— Съжалявам. — И сама не можеше да преброи колко пъти му го бе повторила през последните няколко часа, докато си разказваха един на друг какво им се бе случило след раздялата им в Института. Той й бе описал сбогуването си с Джем и Сесили, как беше препускал през страната, мига, в който бе осъзнал, че Джем си е отишъл… Тя, на свой ред, му бе разказала какво бе поискал Мортмейн от нея, как се бе превъплътила в неговия баща, давайки му последното късче от мозайката, което щеше да превърне армията му от автоматони в неудържима сила.

— Няма за какво да се извиняваш, Теса — увери я Уил сега. Гледаше към огъня — единствената светлина в стаята — който обагряше в златисти и черни отблясъци лицето му. Сенките под очите му бяха виолетови, извивките на скулите му и ключиците му — ярко очертани. — Ти си страдала не по-малко от мен. Да видиш как унищожават онова село…

— И двамата сме били там по едно и също време — с почуда каза тя. — Само ако знаех, че си наблизо…

— Ако аз знаех, че ти си наблизо, щях да пришпоря Балиос право към възвишението, където си била.

— И щеше да бъдеш убит от създанията на Мортмейн. По-добре, че не си знаел. — Теса проследи погледа му към огъня. — Нали в крайна сметка ме намери. Само това има значение.

— Разбира се, че те намерих. Обещах на Джем, че ще го сторя. Някои обещания не могат да бъдат нарушени.

Девойката, която се бе сгушила в него, усети как си поема дъх с усилие; ръцете му, които я прегръщаха, трепереха почти незабележимо. Някак смътно тя си даваше сметка, че не би трябвало да допусне да я прегръща така някой, който не й е брат или годеник… ала брат й и годеникът й бяха мъртви, а утре Мортмейн щеше да ги открие и да накаже и двамата. На фона на всичко това Теса усети, че не я е грижа за благоприличието.

— Какъв беше смисълът от цялата тази болка? — попита тя. — Толкова го обичах, а дори не бях там, когато е издъхнал.

Уил я помилва по гърба — бърза, лека ласка, сякаш се боеше, че може да се отдръпне от него.

— Нито пък аз. Аз бях в двора на една странноприемница, между Лондон и Уелс, когато почувствах как връзката между нас се скъсва. Сякаш огромна ножица сряза сърцето ми на две.

— Уил… — поде Теса. Болката му беше толкова осезаема, че се смесваше с нейната в една обща, раздираща скръб, някак по-лека от това, че беше споделена, макар да бе трудно да се каже кой кого утешаваше. — Ти винаги си бил половината от неговото сърце.

— Аз бях този, който го помоли да ми стане парабатай. Той се дърпаше. Искаше да разбера, че ще се свържа в доживотна връзка с човек, комуто не оставаше много живот. Ала аз исках отчаяно някакво доказателство, че не съм сам, начин да му покажа колко много му дължа. И в крайна сметка отстъпи мило пред онова, за което го молех. Както винаги.

— Недей — каза Теса. — Джем не беше мъченик. Да бъде твой парабатай не беше изтезание за него. Ти му беше като брат… повече от брат, защото сам го беше избрал. Когато говореше за теб, винаги го правеше с обич и лоялност, без помен от съмнение.

— Скарах му се — продължи Уил. — Когато открих, че е вземал повече уин фен, отколкото би трябвало. Обвиних го, че захвърля живота си. А той ми отговори; „Мога да избера да бъда за нея колкото се може повече, да горя за нея толкова ярко, колкото аз реша“.

Девойката издаде задавен звук.

— Изборът беше негов, Теса. Не беше нещо, което ти си му наложила. Никога не е бил по-щастлив, отколкото с теб. — Уил не гледаше към нея, а към огъня. — Каквото и да съм ти казвал някога, независимо от всичко, съм щастлив за времето, което споделихте заедно. Ти също би трябвало да си.

— Не изглеждаш щастлив.

Уил все така не откъсваше очи от огъня. Черната му коса, влажна, когато се бе появил в стаята, бе изсъхнала, оформяйки къдрици на слепоочията и челото му.

— Разочаровах го. Джем ми възложи тази едничка задача — да тръгна след теб и да те открия, да те върна невредима у дома. А ето че се провалих на последното препятствие. — Младият мъж най-сетне се обърна към нея с невиждащи сини очи. — Нямаше да се отделя от него. Щях да остана до леглото му, ако беше поискал така, до последния му дъх. Щях да удържа на клетвата си. Но той ме помоли да тръгна след теб…

— Значи си сторил само това, което е искал. Не си го разочаровал.

— Ала то бе и онова, което самият аз исках да сторя. Вече не правя разлика между себичност и самопожертвователност. Когато сънувах как те спасявам, начина, по който ти ме гледаше… — Гласът му секна рязко. — Е, подобаващо съм наказан за своята дързост.

— А аз съм възнаградена. — Теса пъхна ръка в неговата и усети мазолите по дланта му. Видя как гърдите му се повдигнаха рязко, когато си пое изненадано дъх. — Защото вече не съм сама — ти си с мен. И не бива да губим надежда. Може би все още имаме шанс да надвием Мортмейн или да се измъкнем незабелязано. Ако някой е в състояние да открие начин, това си ти.

Уил я погледна. Когато проговори, ресниците засенчваха очите му.

— Ти си истинско чудо, Теса Грей. Да имаш такава вяра в мен, когато не съм сторил нищо, за да я заслужа.

— Нищо? — Гласът й се извиси. — Нищо, за да я заслужиш? Уил, ти ме избави от Сестрите на мрака, отблъсна ме, за да ме спасиш, спасяваш ме отново и отново. Ти си добър човек, един от най-добрите, които съм срещала някога.

Уил изглеждаше толкова поразен, сякаш го беше ударила. Прокара език по пресъхналите си устни.

— Ще ми се да не казваш това — прошепна той.

Теса се приведе към него. Лицето му сякаш беше изтъкано от сенки, извивки и равнини. Искаше й се да го докосне, да проследи очертанията на устните му, дъгата на ресниците върху бузата му.

— Първият път, когато те видях, си помислих, че изглеждаш като герой от книга. Ти се пошегува, че си сър Галахад. Помниш ли? В продължение на толкова време се опитвах да те разбера по този начин — сякаш беше господин Дарси или Ланселот, или горкият нещастен Сидни Картън… с катастрофален резултат. Дълго ми отне, докато разбера, но го сторих и сега знам — ти не си герой от книга.

От устните на Уил се откъсна кратък, невярващ смях.

— Така е — потвърди той. — Не съм никакъв герой.

— Не — продължи Теса. — Ти си човешко същество, също като мен. — Уил впери изпитателно очи в лицето й, видимо недоумяващ. Тя стисна ръката му още по-силно, преплитайки пръсти в неговите. — Нима не виждаш, Уил? Ти си човек като мен. Ти си като мен. Казваш точно онова, което и аз мисля, но никога не смея да изрека на глас. Четеш книгите, които и аз чета. Харесваш поезията, която и аз харесвам. Караш ме да се смея с абсурдните си песни и начина, по който прозираш истината за всичко. Имам чувството, че си в състояние да надзърнеш в мен, да видиш всички мои странности и необичайни кътчета и сърцето ти да пасне около тях, защото и ти си странен и необичаен по съвсем същия начин. — Със свободната си ръка, тя го докосна лекичко по бузата. — Ние сме еднакви.

Уил притвори клепачи и девойката усети как ресниците му помилваха връхчетата на пръстите й. Когато отново проговори, гласът му беше дрезгав, но овладян:

— Не казвай тези неща, Теса. Недей!

— Защо?

— Твърдиш, че съм добър човек — рече той. — Ала аз не съм чак толкова добър. И освен това съм… катастрофално влюбен в теб.

— Уил…

— Обичам те толкова много, толкова невероятно много — продължи младият мъж, — и когато си така близо до мен, забравям коя си. Забравям, че принадлежиш на Джем. Трябва да съм най-ужасният човек на света, за да мисля това, което си мисля в момента. И въпреки това го правя.

— Обичах Джем — каза тя. — И все още го обичам. Той също ме обичаше. Но аз не принадлежа никому, Уил. Сърцето ми е само мое. Ти не можеш да го контролираш. Самата аз не мога да го контролирам.

Очите му все още бяха затворени. Гърдите му се повдигаха и спускаха забързано и Теса чуваше силните, учестени удари на сърцето му. Тялото му беше топло и живо до нейното, и тя си помисли за студените ръце на автоматоните върху нейните и за ледените очи на Мортмейн. Помисли си какво би станало, ако останеше жива и Магистърът постигнеше целта си; ако се окажеше прикована към него през целия си живот — към мъж, когото не просто не обичаше, а ненавиждаше.

Помисли си какво би било да усеща студените му ръце върху себе си и дали това щяха да бъдат единствените ръце, които щяха да я докоснат някога.

— Какво смяташ, че ще се случи утре, Уил? — прошепна тя. — Когато Мортмейн ни открие. Кажи ми честно.

Внимателно, сякаш почти неохотно, ръката му погали косата й и се спря в основата на шията й и Теса се зачуди дали усеща туптенето на пулса й, отвръщащо на неговия.

— Мисля, че Мортмейн ще ме убие. Или, за да бъда точен, ще накара създанията си да ме убият. Аз съм сносен ловец на сенки, Тес, но тези автоматони… те не могат да бъдат спрени. Оръжията с руни вършат толкова работа, колкото и обикновените остриета, а серафимските ками са безсилни.

— Но ти не се боиш.

— Има много неща, които са по-лоши от смъртта. Да не те обичат или пък да не си способен да обичаш — това е по-лошо. А да загинеш в бой, като истински ловец на сенки — това е достойна смърт. Нещо, което винаги съм искал.

По тялото на девойката пробяга тръпка.

— Има две неща, които искам — заяви тя и сама се изненада колко овладян беше гласът й. — Ако мислиш, че утре Мортмейн ще се опита да те убие, искам да получа оръжие. Ще сваля ангела с часовников механизъм и ще се бия рамо до рамо с теб. И ако паднем — ще паднем заедно. Защото и аз искам достойна смърт. Като Бодицея.

— Тес…

— Предпочитам да умра, отколкото да се превърна в инструмент на Магистъра. Дай ми оръжие, Уил.

Тя почувства как тялото му потрепери до нейното.

— Добре, мога да сторя това за теб — рече той накрая с глух глас. — Какво е другото, което искаш?

Теса преглътна.

— Искам да те целуна още веднъж, преди да умра.

Очите му се отвориха широко. Бяха сини като морето и небето от съня й, в който той бе паднал далеч, далеч от нея; сини като цветята, които Софи слагаше в косата й.

— Не…

— … казвай нищо, което не мислиш — довърши тя вместо него. — Знам. И не го правя. Наистина го мисля, Уил. И съм наясно, че е извън всякакви норми на приличието да искам това. Знам, че сигурно ти се струвам мъничко луда. — Тя сведе очи за миг, а после отново ги вдигна, събрала кураж. — И ако ти си в състояние да ми кажеш, че не би съжалявал, ако утре умреш, без устните ни да се докоснат никога вече, направи го и аз няма да те моля повече, защото знам, че нямам никакво право…

Така и не можа да довърши, защото Уил я сграбчи и като я притегли към себе си, впи устни в нейните. За миг целувката му беше почти болезнена, изпълнена с отчаяние и едва сдържана жажда, и тя усети в устата си сол и топлина, и рязкото му поемане на дъх. А после стана по-нежен, обуздавайки страстното си желание със сила, която Теса буквално почувства в цялото си тяло. Допирът на устните им, страстната игра на езиците им, се превърна само за миг от болка в наслада.

На балкона в имението Лайтууд той бе така внимателен, но не и този път. Сега ръцете му се плъзнаха по гърба й, заровиха се в косата й, сграбчиха материята на роклята й. Повдигна я и почти се сблъскаха. Тялото му се притискаше в нейното, високо и стройно, едновременно кораво и крехко. Главата й се наклони назад, когато устните му разтвориха нейните и ето че те не толкова се целуваха, колкото сякаш се опитваха да се влеят един в друг. Пръстите й така силно стиснаха косата му, че несъмнено му причиняваха болка, зъбите й одраскаха долната му устна. Младият мъж простена и я притегли толкова плътно до себе си, че тя с усилие си поемаше въздух.

— Уил… — прошепна Теса, а той се изправи, вдигайки я на ръце, без да престава да я целува.

Девойката се вкопчи в гърба и раменете му, докато любимият й я отнасяше до леглото и я поставяше върху него. Тя вече бе боса, а той изрита ботушите си и се покатери до нея. Част от обучението й беше как да сваля бойно облекло и сега ръцете й бяха леки и бързи върху дрехите му, разкопчаха ги и ги разтвориха като черупка. Уил ги смъкна нетърпеливо и коленичи, за да свали колана с оръжията.

Теса го гледаше, преглъщайки задъхано. Ако имаше намерение да го спре, сега беше моментът. Покритите му с белези ръце бяха пъргави, те разкопчаха колана и когато той се извърна, за да го пусне на пода, ризата му — мокра от пот и залепнала за него — се плъзна нагоре, разкривайки й вдлъбнатината на стомаха му, извивката на бедрото му. Открай време го беше смятала за красив — очите, устните, лицето му, но никога не бе мислила за тялото му по този начин. Ала очертанията му бяха прекрасни, като скулптурата „Давид“ на Микеланджело. Тя посегна, за да го докосне, да прокара пръсти, нежни като паяжина, по гладките твърди мускули на корема му.

Реакцията му беше мигновена и стряскаща. Той си пое рязко дъх и затвори очи, тялото му сякаш се вкамени. С разтуптяно сърце Теса плъзна пръсти по колана на панталона му, без сама да е сигурна какво прави… тласкаше я някакъв инстинкт, който не познаваше, нито можеше да обясни. Палецът й докосна за миг бедрото му, докато обвиваше ръка около кръста му и го притегляше надолу.

Уил се наведе над нея, бавно, подпрял лакти от двете страни на раменете й. Очите им се срещнаха и останаха приковани един в друг. Телата им бяха плътно прилепени, но никой от тях не говореше. Гърлото й се бе свило до раздираща болка от нескрито възхищение и разбито сърце.

— Целуни ме — промълви тя.

Той снижи глава бавно, много бавно, докато устните им се допряха едва-едва. Тя изви гръб като дъга от копнеж, ала Уил се отдръпна и погали бузата й… сега устните му докосваха едва крайчеца на нейните, а после се плъзнаха по линията на челюстта й и надолу по гърлото, изпращайки искри от неочаквано удоволствие по тялото й. Теса винаги бе мислила за ръцете, дланите, шията, лицето си, като за нещо отделно… никога не й бе хрумвало, че кожата й е една деликатна обвивка на всичко това и че би могла да усети целувка, положена върху врата й, чак до пръстите на краката си.

— Уил… — Ръцете й подръпнаха ризата му. Копчетата се скъсаха и главата му се измъкна от плата. С разрошената си черна коса, той досущ приличаше на Хийтклиф от „Брулени хълмове“. Неговите ръце не бяха така уверени с роклята й, но много скоро и тя бе свалена и захвърлена настрани, оставяйки девойката по долна риза и корсет. Тя се скова при мисълта да бъде толкова гола пред някой друг, освен Софи, а Уил погледна корсета й с почти обезумял поглед, изпълнен с желание.

— Как… — каза той. — Сваля ли се?

Теса не можа да се сдържи и се изкиска.

— Затяга се с връзки — прошепна тя. — На гърба.

Улови ръцете му и ги постави на точното място. По тялото й пробяга тръпка — не от студ, а от интимността на този жест. Уил я притегли нежно към себе си и отново прокара пътечка от целувки по шията й, спускайки се към рамото й, там, където то не бе скрито от долната риза. Дъхът му стопляше кожата й и много скоро Теса дишаше също толкова тежко, колкото него, а дланите й се плъзгаха по раменете, по ръцете, по гърдите му. Целуна бледите белези, които Знаците бяха оставили върху кожата му, увивайки се около него, докато не се превърнаха в гореща плетеница от крайници, а тя поглъщаше стоновете, с които бяха примесени целувките му.

— Теса… — прошепна той, — Тес… ако искаш да спра…

Тя поклати глава безмълвно. Пламъците в огнището бяха почти угаснали. Притиснат до нея, Уил беше изтъкан от ъгли и сенки, кожата му — едновременно мека и корава до нейната. Не.

— Искаш го? — Гласът му беше хриплив.

— Да — отвърна тя. — А ти?

Пръстът му проследи очертанията на устните й.

— За това бих отишъл в Ада. За това бих се отказал от всичко.

Теса усети, че очите й парят и в тях напират сълзи. Тя примига с мокри ресници.

— Уил…

— Dw i’n dy garu di am byth — каза той. — Обичам те. Завинаги.

А после покри тялото й със своето.

Късно през нощта или пък рано сутринта, Теса се събуди. Огънят беше догорял напълно, ала стаята беше осветена от странната факла, която сякаш се запалваше и угасваше без някаква видима причина.

Тя се отдръпна лекичко назад и се облегна на лакът. Уил спеше до нея, потънал в непробудния сън на онзи, който е изтощен до краен предел. Въпреки това изглеждаше умиротворен… повече, отколкото тя го бе виждала преди. Дишането му беше равномерно, ресниците му потрепваха лекичко.

Беше заспала, положила глава върху ръката му, и ангелът с часовников механизъм, който все още беше около врата й, почиваше върху рамото му, съвсем мъничко вляво от ключицата. Когато се отдръпна, Теса с изненада видя, че там, където беше лежал върху кожата на Уил, ангелът бе оставил следа, не по-голяма от един шилинг, с формата на бяла звезда.