Принцеса с часовников механизъм

1 Ужасяваща врява

— Декември е добър месец за сватба. — Въпреки че устата й беше пълна с карфици, шивачката говореше с ясна дикция, придобита от дългогодишна практика. — Както казват: „Ожени се, когато се сипе декемврийският сняг, и истинската любов ще просъществува“. — Тя заби и последната карфица в роклята и направи крачка назад. — Готово. Как ви се струва? Кройката е взета от модел, излязъл лично изпод ръката на Уърт.

Теса погледна отражението си в тясното, дълго огледало на стената в стаята си. Роклята беше от наситено златиста коприна, както бе обичайно за ловците на сенки, които вярваха, че бялото е цвят за траур, и никога не се женеха в бяло, въпреки че кралица Виктория бе поставила началото именно на такава мода. Брюкселска дантела обточваше тесния корсаж и се спускаше от ръкавите.

— Прелестна е! — Шарлот плесна с ръце и се приведе напред с грейнали от възторг очи. — Теса, този цвят толкова ти отива.

Теса се завъртя пред огледалото. Златистите багри придаваха на лицето й цвета, от който тя отчаяно се нуждаеше. Корсетът я пристягаше и оформяше точно там, където бе необходимо, а ангелът с часовников механизъм около шията й я успокояваше със своето тиктакане. Под него висеше нефритеният медальон, който Джем й беше подарил. Тя беше удължила верижката му, за да може да носи и двете украшения едновременно, тъй като просто не бе в състояние да свали някое от тях.

— Не мислите ли, че дантелата идва мъничко в повече?

— Ни най-малко! — Шарлот се поотдръпна назад и несъзнателно положи ръка върху корема си, сякаш за да го предпази. Тя открай време беше прекалено слаба — направо кльощава — за да се нуждае от корсет, а сега, когато очакваше дете, беше започнала да носи полуофициални следобедни рокли, от които приличаше на малка птичка. — Това е сватбеният ти ден, Теса. Какво по-добро извинение да се наконтиш? Само си го представи.

Теса бе прекарала много нощи, правейки точно това. И досега не знаеше къде ще се оженят двамата с Джем, тъй като Съветът все още обсъждаше техния случай. Но когато си представеше сватбата им, в съзнанието й винаги изникваше църква и тя се виждаше как крачи по пътеката в средата, може би уловила под ръка Хенри, без да поглежда нито наляво, нито надясно, вперила очи право напред, към своя годеник, като всяка уважаваща себе си булка. Джем щеше да е в бойно облекло — не онова, в което се биеше наистина, а с кройка на военна униформа и специално ушито за случая: черно със златни ивици на китките и златни руни по яката и биетата.

Щеше да изглежда толкова млад. И двамата бяха толкова млади. Теса знаеше, че не е обичайно булката и младоженецът да са на седемнайсет и осемнайсет години, ала те се надпреварваха с времето.

Времето, което оставаше на Джем.

Тя сложи ръка на шията си и усети познатото тиктакане на ангела с часовников механизъм, чиито крилца одраскаха дланта й. Шивачката я погледна притеснено. Жената беше мундан, не нефилим, но като всички, които служеха на ловците на сенки, притежаваше Зрението.

— Искате ли да махна дантелите, госпожице?

Преди Теса да успее да отговори, откъм вратата се разнесе почукване, последвано от познат глас:

— Джем е. Теса, тук ли си?

Шарлот се изправи в стола си.

— О! Не бива да те види в булчинската рокля!

Теса я зяпна поразена.

— И защо не?

— Традиция на ловците на сенки — смята се за лоша поличба! — Шарлот стана на крака. — Бързо! Скрий се зад гардероба!

— Гардероба? Но…

Теса така и не можа да довърши, изписквайки, когато Шарлот я сграбчи през кръста и я отнесе зад гардероба, както би сторил полицай с някой особено упорито съпротивляващ се престъпник. Щом ръководителката на Института най-сетне я пусна, девойката отупа роклята си и направи физиономия насреща й. След това и двете надникнаха иззад гардероба, а шивачката им хвърли недоумяващ поглед и отиде да отвори вратата.

Посребрената глава на Джем се показа вътре. Изглеждаше разчорлен, а якето му беше изкривено. Очите му обходиха объркано стаята, преди да се спрат върху жените, полускрити зад гардероба.

— Слава богу, че сте тук — каза той. — Нямах представа къде сте се дянали. Гейбриъл Лайтууд е долу и вдига ужасна врява.

— Пиши им, Уил — каза Сесили Херондейл. — Моля те. Само едно писмо.

Уил отметна назад мократа си от пот коса и я изгледа свирепо.

— Стъпи както трябва — каза в отговор, след което посочи с върха на камата си: — Там и там.

Сесили въздъхна и премести крака. Знаеше, че не е заела правилната позиция — правеше го нарочно, за да дразни Уил. Което изобщо не беше трудно. Това поне си спомняше за брат си, когато той беше на дванайсет години. Дори тогава отправеното му предизвикателство да направи нещо — като например да се покатери по стръмния покрив на къщата — винаги завършваше по един и същи начин — с гневен син пламък в очите му, стисната челюст и понякога със счупен крак или ръка.

Разбира се, този Уил, който беше почти възрастен, не бе същият брат, когото тя помнеше от детството си. Беше станал още по-избухлив и затворен в себе си. Беше наследил цялата красота на майка им и упоритостта на баща им… както и, опасяваше се Сесили, склонността му към пороците, макар че за това се досещаше единствено по онова, което си шепнеха останалите обитатели на Института.

— Вдигни оръжие. — Гласът на Уил беше хладен и професионален като този на гувернантката й.

Тя се подчини. Беше й отнело известно време, докато свикне с усещането на бойното облекло по тялото си, с широката туника и панталони, и с колана около кръста си, ала вече се движеше в него с лекота, сякаш бе облякла най-удобната си нощница.

— Не разбирам защо не искаш да напишеш писмо. Едно-едничко писмо.

— А аз не разбирам защо не искаш да се прибереш у дома — отвърна Уил. — Ако просто се съгласиш да се върнеш в Йоркшир, ще престанеш да се тревожиш за родителите ни, а аз бих могъл да уредя…

Сесили, която бе чувала тази реч поне хиляда пъти, го прекъсна:

— Какво ще кажеш за един облог, Уил?

За нейно удоволствие, но и мъничко разочарование, очите му блеснаха, досущ като тези на баща им, когато някой предложеше облог. Мъжете бяха толкова предсказуеми.

— Какъв облог?

Той направи крачка напред. Бе в бойно облекло и Сесили можеше да види Знаците, които обвиваха китките му, руната мнемозина около врата му. Беше й отнело известно време, докато Знаците престанат да й се струват обезобразяващи белези, ала вече бе свикнала с тях, така, както привикна и с бойното облекло, просторните, отекващи зали на Института и странните му обитатели.

Тя посочи стената пред тях, върху която имаше прастара мишена, нарисувана с черна боя — малък кръг, обграден с по-голям.

— Ако улуча центъра три пъти подред, ще напишеш писмо на мама и татко, и ще им кажеш как си. Ще им разкажеш за проклятието и защо се махна.

Изражението на Уил приличаше на рязко захлопнала се врата, както ставаше винаги, когато Сесили му отправеше тази молба. Ала след това промърмори:

— Никога няма да улучиш три пъти, без да пропуснеш, Сеси.

— Е, тогава не би трябвало да се боиш от подобен облог, Уилям.

Нарочно използва пълното му име. Знаеше, че това го дразни, поне когато идваше от нея, макар че от устата на Джем, неговия най-добър приятел (не, неговия парабатай — след като дойде в Института, научи, че това са две съвсем различни неща), Уил го смяташе за израз на привързаност. Може би защото все още си спомняше как тя се клатушка след него на пълничките си крачета и вика „Уил! Уил!“ на задъхан уелски. Никога не го беше наричала „Уилям“, единствено „Уил“ или уелското „Гуилем“.

Той присви очи насреща й — имаше същия тъмносин поглед като нейния. Някога, когато майка им подхвърляше с обич в гласа, че като порасне, Уил ще се превърне в истински разбивач на сърца, Сесили винаги я поглеждаше недоверчиво. Тогава брат й сякаш се състоеше само от ръце и крака, кльощав, рошав и вечно мръсен. Сега обаче виждаше какво бе имала предвид майка й; беше го прозряла в мига, в който прекрачи прага на трапезарията в Института. Той се бе изправил слисано, а тя си беше помислила: „Това не може да е Уил“.

Бе обърнал очи към нея, очите на майка им, и тя съзря гнева в тях. Изобщо не се радваше да я види. И докато в спомените й имаше кльощаво момче с чорлава черна коса, като на циганче, и листа, полепнали по дрехите, сега пред нея стоеше висок, плашещ мъж. Думите, които бе искала да изрече, се бяха стопили върху езика й, и тя бе отвърнала на суровия му поглед също толкова строго.

Оттогава нещата изобщо не се бяха променили и Уил едва изтърпяваше присъствието й, сякаш сестра му беше камъче в обувката му — постоянно, макар и дребно неудобство.

Сесили пое дълбоко дъх, вирна брадичка и се приготви за първото хвърляне. Уил не знаеше и никога нямаше да узнае за часовете, които бе прекарала в тази зала в тренировки, учейки се да балансира тежестта на ножа в ръката си, откривайки, че доброто хвърляне започва със стойката на тялото. Отпусна ръце до себе си, а после бавно изтегли дясната зад главата си, преди да я изнесе напред, заедно с тежестта на тялото си. Върхът на ножа беше наравно с мишената. Сесили го остави да полети и дръпна ръка назад, поемайки си рязко дъх.

Острието се заби право в центъра на мишената.

— Веднъж — заяви тя, отправяйки усмивка на превъзходство към Уил.

Той я изгледа студено, издърпа ножа от стената и й го подаде.

Сесили го хвърли отново. И този път оръжието потъна в центъра на мишената и остана там, вибрирайки лекичко като подигравателен пръст.

— Два пъти — каза тя с ангелско гласче.

Стиснал челюст, брат й отново извади ножа и й го подаде. Увереност течеше във вените й като нова кръв. Знаеше, че може да го направи. Открай време можеше да се катери толкова нависоко, колкото и Уил, да бяга също толкова бързо, да задържа дъха си също толкова дълго…

Хвърли ножа и той се заби в сърцето на мишената. Сесили подскочи във въздуха и плесна с ръце, отдавайки се за миг на триумфа от победата. Косата й се измъкна от фибите и падна върху лицето й. Тя я отметна назад и се усмихна широко на Уил.

— Ще трябва да напишеш писмото. Прие облога!

За нейна изненада, той отвърна на усмивката й.

— О, ще го напиша. Ще го напиша, а после ще го хвърля в огъня. — След това вдигна ръка, за да прекъсне възмущението й. — Казах, че ще го напиша. Но не и че ще го изпратя.

Сесили изпусна шумно дъха си.

— Как смееш да ми погаждаш подобен номер!

— Казах ти, че не ставаш за ловец на сенки, иначе нямаше да допускаш да те излъжат толкова лесно. Няма да напиша писмо, Сеси. То е в разрез със Закона, така че точка по въпроса.

— Сякаш пък точно теб те е грижа за Закона! — Сестра му тропна с крак и начаса го ядоса още повече — ненавиждаше момичета, които тропаха с крак по пода.

Уил присви очи.

— А теб не те е грижа дали ще бъдеш ловец на сенки. Какво ще кажеш да напиша писмо и да ти го дам, ако обещаеш да им го отнесеш лично… и да не се връщаш.

Сесили се дръпна сепнато. Спомняше си предостатъчно караници с Уил и цял куп порцеланови кукли, станали на парчета, след като той ги беше пуснал от таванския прозорец, но в спомените й имаше и много нежност: братът, който превързваше удареното й коляно или оправяше панделките на плитките й, когато те започнеха да се разплитат. Тази нежност липсваше у мъжа, който стоеше пред нея сега. През първите една-две години след заминаването на Уил, майка й все плачеше и повтаряше, че ловците на сенки щели „да изтръгнат цялата обич от него“. Разказваше на Сесили колко студени души имат те, как й бяха забранили да се ожени за своя съпруг. Защо му беше на Уил, нейното скъпо дете, да ходи при тях?

— Няма да отида — заяви момичето, измервайки брат си с решителен поглед. — И ако настояваш да го направя, аз ще… аз ще…

Вратата на таванското помещение се отвори и Джем застана на прага.

— А, заплашваме се един друг, както виждам. Цял следобед ли го правите или тъкмо започвате?

— Той започна пръв — каза девойката и посочи брат си с брадичка, макар да знаеше, че е безсмислено. Джем, парабатаят на Уил, неизменно се отнасяше към нея с онази сдържана доброта, която бе запазена за по-малките сестри на приятелите, но винаги вземаше страната на брат й. Благо, ала твърдо, той поставяше Уил над всичко друго на този свят.

Е, почти всичко друго. Именно Джем най-силно я беше поразил, когато бе пристигнала в Института — той притежаваше неземна, необикновена красота със своята сребриста коса и очи, и деликатни черти. Приличаше на принц от приказките и Сесили би могла да помисли дали да не започне да си го харесва, ако не беше толкова абсолютно ясно, че той бе изцяло и необратимо влюбен в Теса Грей. Очите му я следваха където и да отидеше, а когато говореше с нея, гласът му се променяше. Веднъж майката на Сесили беше подхвърлила развеселено, че едно от съседските момчета гледало някакво момиче така, сякаш то било „единствената звезда на небето“ и именно по този начин Джем гледаше Теса.

Сесили не се дразнеше от това — госпожица Грей беше мила и учтива с нея, макар и малко срамежлива, вечно забила нос в някоя книга, досущ като Уил. Ако Джем харесваше такива момичета, значи двамата никога нямаше да си паснат… а и колкото по-дълго живееше в Института, толкова по-ясно си даваше сметка, че това би направило нещата между нея и Уил ужасно неловки. Той беше готов да брани Джем едва ли не със зъби и нокти и щеше да я дебне неотклонно, в случай че тя го нарани или ядоса по някакъв начин. Не, за Сесили беше най-добре да няма нищо общо с цялата работа.

— Тъкмо си мислех да грабна сестра ми и да я хвърля на патиците в Хайд Парк — заяви Уил, като отметна мократа си коса и дари Джем с една от редките си усмивки. — Не бих отказал малко помощ.

— За съжаление май ще се наложи да поотложиш плановете си за сестроубийство. Гейбриъл Лайтууд е долу, а аз имам две думи за теб. Две от любимите ти думи, поне ако ги събереш.

— Пълен идиот? — предположи Уил. — Безполезно парвеню?

Джем се ухили.

— Демонска шарка.

Крепейки подноса върху едната си ръка с лекота, придобита от години практика, Софи почука на вратата на Гидеон Лайтууд.

Отвътре се разнесе звук на забързано тътрузене на крака, вратата се отвори и Гидеон застана пред нея по панталон, тиранти и риза, чиито ръкави бяха навити до лактите. Ръцете му бяха мокри, сякаш току-що беше прокарал пръсти през косата си, която също беше влажна. Сърцето на Софи подскочи лекичко в гърдите й, преди отново да се върне на мястото си. Тя се насили да се намръщи.

— Господин Лайтууд, донесох ви кифличките, за които позвънихте, а Бриджет ви приготви и чиния със сандвичи.

Гидеон отстъпи назад, така че тя да може да влезе. Стаята му беше като всички останали в Института — тежки мебели от тъмно дърво, масивно легло с колони, голяма камина и високи прозорци, с гледка към двора. Софи усещаше очите му върху себе си, докато прекосяваше стаята, за да сложи подноса на масичката пред камината. След това се изправи и се обърна към него, сключила ръце пред престилката си.

— Софи… — започна мъжът.

— Господин Лайтууд — прекъсна го тя, — ще желаете ли нещо друго?

Той я гледаше бунтарски, но и някак тъжно.

— Ще ми се да ме наричаш Гидеон.

— Вече ви казах, че не мога да ви наричам с християнското ви име.

— Аз съм ловец на сенки, нямам християнско име. Софи, моля те… — Той направи крачка към нея. — Преди да дойда да живея в Института, мислех, че между нас се заражда приятелство, ала от деня, в който пристигнах, ти се държиш хладно с мен.

Тя неволно вдигна ръка към лицето си. Спомни си господаря Теди, сина на някогашния й работодател, и ужасния начин, по който той я хващаше натясно в тъмните ъгли и я притискаше до стената, а ръцете му се плъзваха по тялото й, докато й шепнеше, че ще стори добре да бъде по-дружелюбна с него, ако си знае интереса. Дори сега от тази мисъл й се повдигаше.

— Софи? — Около очите на Гидеон се появиха тревожни бръчици. — Какво има? Ако с нещо съм те засегнал или наранил, моля те, кажи ми, за да мога да го поправя…

— С нищо не сте ме засегнали или наранили. Вие сте джентълмен, а аз — прислужница, всичко друго би било фамилиарничене. Моля ви, не ме карайте да се чувствам неудобно, господин Лайтууд.

Гидеон, който вече бе вдигнал лекичко ръка, отново я отпусна. Изглеждаше толкова съкрушен, че сърцето на Софи омекна.

„Аз мога да изгубя всичко, а той — нищо“, напомни си тя. Именно това си повтаряше нощем, когато лежеше в тясното си легло, а в ума й кръжеше споменът за две очи с цвят на буря.

— Мислех, че сме приятели — каза той.

— Не мога да бъда ваша приятелка.

Мъжът направи крачка напред.

— Ами ако те помоля…

— Гидеон! — Хенри бе застанал на прага, останал без дъх, облечен в една от ужасните си жилетки на зелени и оранжеви райета. — Брат ти е тук. На долния етаж.

Очите на Гидеон се разшириха.

— Гейбриъл е тук?

— Да. Крещи нещо за баща ви, но не иска да ни каже нищо повече, докато и ти не дойдеш. Само проклина. Ела.

Той се поколеба, местейки очи между Хенри и Софи, която се опитваше да изглежда невидима.

— Аз…

— Хайде, Гидеон! — Хенри рядко говореше остро. — Целият е в кръв.

Гидеон пребледня и посегна към меча, който висеше до вратата.

— Идвам.

Гейбриъл Лайтууд се беше облегнал на стената до входната врата — якето му го нямаше, а ризата и панталонът му бяха подгизнали от кръв. През отворената врата Теса виждаше каретата на семейство Лайтууд, с герба с формата на пламък, спряла пред стъпалата. Гейбриъл вероятно сам бе карал дотук.

— Гейбриъл… — успокояващо каза Шарлот, сякаш се опитваше да укроти див кон. — Гейбриъл, моля те, кажи ни какво е станало.

Гейбриъл, висок и строен, с кестенява коса, която сега беше лепкава от кръв, разтърка лице. Ръцете му също бяха окървавени, очите — широко отворени.

— Къде е брат ми? Трябва да говоря с брат си.

— Идва. Изпратих Хенри да го доведе, а Сирил — да приготви каретата на Института. Гейбриъл, ранен ли си? Нуждаеш ли се от иратце? — Шарлот звучеше толкова майчински, сякаш същото това момче не се бе изправило срещу нея иззад стола на Бенедикт Лайтууд и никога не бе заговорничило с баща си да й отнеме Института.

— Това е страшно много кръв — каза Теса, пристъпвайки напред. — Гейбриъл, тя не може да е само твоя, нали?

Той я погледна и Теса си помисли, че за първи път в държанието му няма и следа от позьорство. Имаше единствено вцепеняващ страх в очите му. Страх и… объркване.

— Не… тяхна е…

— Тяхна? Кои са те?

Въпросът беше зададен от Гидеон, който слизаше забързано по стълбите, стиснал меч в десницата си. Джем и Хенри бяха до него, а зад тях идваха Уил и Сесили. Джем спря сепнато на стълбите и Теса осъзна, че я беше видял в сватбената й рокля. Очите му се разшириха, но другите бяха продължили надолу, повличайки го със себе си, както поток отнася паднало листо.

— Татко добре ли е? — продължи Гидеон, спирайки пред Гейбриъл. — А ти?

Вдигна ръка, улови брадичката на брат си и обърна лицето му към себе си. Въпреки че Гейбриъл беше по-висок, изражението върху лицето му не можеше да бъде сбъркано — изражението на момче, изпълнено с облекчение, че батко му е тук, примесено с мъничко недоволство от властническия му тон.

— Баща ни… — започна Гейбриъл. — Баща ни е червей.

Уил се изсмя рязко. Беше в бойно облекло, сякаш идваше направо от тренировъчната зала, а влажни къдрици от косата му бяха залепнали по слепоочията му. Не се обърна към Теса, но тя беше свикнала с това. Той вече рядко я поглеждаше, освен ако наистина не се налагаше.

— Радвам се да чуя, че най-сетне дойде на нашето мнение, Гейбриъл, макар да си избрал странен начин да го обявиш.

Гидеон хвърли укоризнен поглед към Уил, а после отново се обърна към брат си.

— Какво искаш да кажеш, Гейбриъл? Какво е направил татко?

Момчето поклати глава.

— Той е червей — повтори глухо.

— Знам. Той опозори името Лайтууд и излъга и двама ни. Посрами ни и съсипа мама. Ала не е нужно и ние да бъдем като него.

Гейбриъл се отскубна от ръката на брат си и оголи зъби в гневна гримаса.

— Не ме слушаш! Той е червей. Червей. Огромно, подобно на змия изчадие. Откакто Мортмейн престана да изпраща лекарството, състоянието му непрекъснато се влошава. Промени се. Онези рани върху ръцете му… започнаха да го покриват целия. Дланите, врата, л-лицето му… — Зелените очи на Гейбриъл потърсиха Уил. — Била е шарката, нали? Ти знаеш всичко за нея, нали? Не си ли нещо като експерт?

— Е, няма защо да се държиш така, сякаш аз съм я изобретил — отвърна Уил. — Просто вярвах, че съществува. Описани са случаи… стари разкази в библиотеката…

— Демонска шарка? — каза Сесили, разкривила недоумяващо лице. — Уил, за какво говори той?

Брат й отвори уста, а по скулите му се разля бледа руменина. Теса прикри усмивката си. Сесили беше в Института от седмици, а присъствието й все още дразнеше и смущаваше Уил. Той сякаш не знаеше как да се държи с малката си сестра, която не беше детето от спомените му и чието присъствие според него беше нежелано. Ала въпреки това Теса го беше виждала да следи девойката с онзи поглед, изпълнен със закрилническа обич, който понякога спираше върху Джем.

— Нищо, за което трябва да знаеш.

Гейбриъл погледна към Сесили и зяпна лекичко. Теса видя как я изпива с очи и си помисли, че родителите на Уил трябва да са наистина хубави, защото момичето беше също толкова красива, колкото и брат й, и имаше същата лъскава черна коса и поразителни тъмносини очи. Сесили отвърна дръзко на погледа му; по лицето й се четеше любопитство — вероятно се чудеше кое е това момче, което май изобщо не харесва брат й.

— Татко мъртъв ли е? — настоя да узнае Гидеон, повишавайки глас. — Демонската шарка ли го уби?

— Не го уби — отвърна Гейбриъл. — Промени го. Преди няколко седмици се преместихме в Чезуик. Така и не ми каза защо. А преди няколко дни се заключи в кабинета си. Отказваше да излиза, дори и за да се нахрани. Тази сутрин отидох до кабинета му, за да се опитам да го изкарам оттам. Вратата беше изкъртена от пантите, по коридора имаше някаква… някаква слузеста диря. Проследих я до долния етаж и навън в градината. — Той се огледа в притихналото преддверие. — Беше се превърнал в червей. Това се опитвам да ти кажа.

— Предполагам, че не е било възможно — обади се Хенри в тишината, — да го… ъъъ… настъпиш?

Гейбриъл го изгледа отвратено.

— Претърсих градината и намерих част от слугите. И като казвам „намерих част от слугите“, имам точно това предвид. Бяха разкъсани… на парчета. — Той преглътна мъчително и сведе поглед към окървавените си дрехи. — После чух някакъв звук… пронизителен вой. Обърнах се и го видях да връхлита отгоре ми. Огромен сляп червей, като дракон, излязъл от някоя легенда. В зейналата му паст имаше зъби като ками. Обърнах се и побягнах към конюшнята. Запълзя след мен, но аз скочих в каретата и изхвърчах през портата. Създанието… баща ни… не ме последва. Мисля, че се бои да не го видят хората.

— Аха! — отбеляза Хенри. — Значи е прекалено голям, за да бъде настъпен.

— Не трябваше да бягам — заяви Гейбриъл и погледна брат си, — а да остана и да се бия с него. Може би щяхме да се разберем. Може би татко все още е вътре в това чудовище.

— А може би той щеше да те прегризе — подхвърли Уил. — Това, което описваш, трансформацията в демон, е последният стадий на шарката.

— Уил! — Шарлот вдигна ръце във въздуха. — Защо не ни каза?

— Е, книгите за демонската шарка са в библиотеката — засегнато отвърна момчето. — На никого не съм попречил да ги прочете.

— Да, но ако си знаел, че Бенедикт ще се превърне в гигантска змия, би могъл поне да го споменеш — упрекна го Шарлот. — Мисля, че мнозина биха го сметнали за интересно.

— Първо — започна Уил, — не знаех, че ще се превърне в огромен червей. Последната фаза на шарката е трансформация в демон. Би могъл да бъде всякакъв демон. И второ, това отнема седмици. Мислех, че дори пълен идиот като Гейбриъл би забелязал, че нещо става и би съобщил на някого.

— И на кого по-точно? — попита Джем, напълно основателно. Докато разговорът се водеше, той се беше приближил до Теса и сега двамата стояха съвсем близо, а дланите им се докосваха.

— На Клейва. На пощальона. На нас. На когото и да било — допълни Уил, хвърляйки подразнен поглед към Гейбриъл, който бе започнал да си възвръща цвета на лицето и изглеждаше адски ядосан.

— Не съм пълен идиот…

— По това може да се поспори — промърмори Уил.

— И както ви казах, през последната седмица татко се беше заключил в кабинета…

— И това не ти се стори достатъчно подозрително? — попита Уил.

— Не познаваш баща ни — каза Гидеон с онзи безизразен тон, който използваше понякога, когато разговорът за семейството му беше неизбежен.

След това отново се обърна към брат си, сложи ръце на раменете му и заговори с тих, равен глас, който останалите не можеха да чуят.

Джем преплете кутрето си с това на Теса — обичайният му жест на привързаност, с който девойката така бе свикнала през последните месеци, че понякога несъзнателно протягаше ръка, когато той беше до нея.

— Това булчинската ти рокля ли е? — попита той тихичко.

Тя бе спасена от необходимостта да отговори от появата на Бриджет, носеща бойно облекло, и това, че Гидеон изведнъж се обърна към тях и заяви:

— Чезуик. Трябва да отидем. Най-малкото аз и Гейбриъл.

— Да отидете сами? — Теса така се стресна, че проговори, без да са я питали. — Но защо не помолите някой да дойде с вас…

— Клейвът. — Сините очи на Уил гледаха проницателно. — Не желаят Клейвът да научи за баща им.

— А ти би ли искал — разгорещено каза Гейбриъл, — ако ставаше дума за твоето семейство? — Устните му се извиха. — Всъщност, забрави. Не е като да знаеш какво означава лоялност…

— Гейбриъл! — В гласа на Гидеон имаше строги нотки. — Не му говори по този начин.

Уил изглеждаше учуден и Теса не можеше да го вини. Като всички в Института, и Гидеон знаеше за проклятието на Уил, за убеждението, което бе причината за враждебността и рязкото му държание. Ала тази история се пазеше в тайна зад стените на Института и никой друг не я беше чувал.

— Ще дойдем с вас. Разбира се, че ще дойдем с вас. — Джем пусна ръката на Теса и пристъпи напред. — Гидеон ни помогна и ние не сме го забравили, нали, Шарлот?

— Естествено, че не — заяви Шарлот и се обърна. — Бриджет, бойното облекло…

— За щастие, аз вече съм в бойно облекло — каза Уил, докато Хенри сваляше жилетката си, за да я замени с връхната дреха на бойното облекло и колана за оръжия; Джем стори същото и изведнъж преддверието закипя: Шарлот говореше тихичко на Хенри с ръка върху корема си. Теса извърна очи от този личен момент между тях и видя глави, чернокоса и руса, доближени една до друга. Джем беше отишъл при Уил и рисуваше руна върху гърлото му. Сесили погледна към брат си и се намръщи.

— За щастие, аз също съм в бойно облекло — обяви тя.

Уил вдигна рязко глава, при което Джем възнегодува сърдито.

— В никакъв случай, Сесили.

— Нямаш право да се разпореждаш с мен. — Очите й хвърляха искри. — И аз идвам.

Уил завъртя глава към Хенри, който сви извинително рамене.

— Има право да дойде. Обучава се от близо два месеца…

— Та тя е още дете!

— Ти вършеше същото, когато беше на петнайсет — тихо каза Джем и Уил рязко се извърна към него.

За миг всички затаиха дъх, дори Гейбриъл. Джем издържа на погледа на Уил, без да трепне, и не за първи път Теса изпита чувството, че двамата разговарят безмълвно.

Уил въздъхна и притвори очи.

— Сега сигурно и Теса ще поиска да дойде.

— Разбира се, че ще дойда — заяви тя. — Може да не съм ловец на сенки, но и аз тренирам. Джем няма да отиде без мен.

— Но ти си с булчинска рокля! — изтъкна Уил.

— Е, сега, след като всички я видяхте, не мога да се омъжа с нея — отвърна тя. — Нали било на лош късмет.

Уил простена нещо на уелски — думите бяха неразбираеми, но тонът беше на човек, който си дава сметка, че е победен. От другия край на стаята Джем отправи тревожна усмивка на Теса. В този миг вратата на Института се отвори, пропускайки лъч светлина в преддверието. На прага, останал без дъх, стоеше Сирил.

— Втората карета е готова — съобщи той. — Е, кой идва?