Принцеса с часовников механизъм

11 Боязън от нощта

— Уил?

След мълчанието, проточило се толкова дълго и нарушавано единствено от накъсаното дишане на Джем, Уил бе започнал да мисли, че си е въобразил как най-добрият му приятел го беше повикал от сумрака. Болното момче пусна китката му и той се отпусна в креслото до леглото му. Сърцето му биеше лудешки — от облекчение, но и от вцепеняващ ужас.

Джем обърна глава към него, облегнат на възглавницата. Очите му бяха тъмни, среброто им — погълнато от чернота. В продължение на един миг двамата просто се взираха един в друг. Беше като затишието, преди да се впуснеш в битка, каза си Уил, когато мислите се изпаряват и на тяхно място се настанява неизбежността.

— Уил… — повтори Джем и се закашля. Когато свали ръка от устата си, по пръстите му имаше кръв. — Аз… Да не съм сънувал?

Уил се изпъна в креслото. Въпросът на Джем беше прозвучал толкова ясно, толкова уверено: „Какво имаше предвид Магнус, когато те попита дали знам, че си влюбен в Теса?“ Ала сякаш този прилив на сила го беше напуснал и сега той звучеше замаяно и объркано.

Дали наистина беше чул думите на Магнус? И ако беше така, възможно ли бе да ги сметне за сън, за халюцинация, родена от треската? Тази мисъл изпълни Уил със смесица от облекчение и разочарование.

— Какво да си сънувал?

Джем сведе поглед към изцапаната си с кръв ръка и бавно я сви в юмрук.

— Битката в двора. Смъртта на Джесамин. И те я отвлякоха, нали? Теса?

— Да — прошепна приятелят му, а после повтори думите, които Шарлот му бе казала по-рано. Те не бяха успели да му донесат облекчение, но може би щяха да помогнат на болния. — Да, но не вярвам, че ще я наранят. Не забравяй, че Мортмейн я иска невредима.

— Трябва да я намерим. Знаеш го, Уил. Трябва да… — Джем с усилие седна в леглото и веднага се разкашля. Кръв опръска бялата завивка. Приятелят му държа крехките му, разтърсвани от кашлицата рамене, докато пристъпът отмине, а после взе една влажна кърпа от нощното шкафче и се зае да избърше ръцете му. Когато посегна да изчисти и лицето му, Джем внимателно взе кърпата и като го изгледа, заяви сериозно: — Не съм дете, Уил.

— Знам. — Той отдръпна ръцете си. Не ги беше измил след битката в двора и засъхналата кръв на Джесамин по пръстите му се смеси с тази на неговия парабатай.

Джем си пое дълбоко дъх. След като двамата изчакаха за миг, за да видят дали това няма да предизвика нов пристъп на кашлица, той проговори:

— Магнус каза, че си влюбен в Теса. Вярно ли е?

— Да — отвърна Уил с чувството, че полита в пропаст. — Да, вярно е.

Очите на приятеля му бяха широко отворени и блестящи в мрака.

— А тя обича ли те?

— Не. — Гласът на Уил се прекърши за миг. — Казах й, че я обичам, но тя никога не се разколеба в обичта си към теб.

Мъртвешката хватка, с която Джем стискаше кърпата, поотслабна.

— Значи си й казал, че си влюбен в нея.

— Джем…

— Кога беше това и какво невъобразимо отчаяние те подтикна да го сториш?

— Беше преди да науча, че сте сгодени. В деня, когато открих, че над мен не тегне никакво проклятие. — Уил говореше накъсано. — Отидох при нея и й признах любовта си, а Теса ми отговори възможно най-мило, че обича теб, а не мен и че двамата сте сгодени. — Той сведе поглед. — Не знам дали това променя нещо, Джеймс. Ала наистина нямах представа за чувствата ти към нея. Бях напълно обсебен от това, което изпитвах.

Джем прехапа долната си устна, извиквайки най-сетне малко цвят в бледата си кожа.

— Извинявай, че те питам, но не става въпрос за мимолетна прищявка, преходно увлечение или…? — Той не довърши, загледан в лицето на приятеля си. — Не — промълви след миг, — виждам, че не е.

— Обичам я толкова много, че когато тя ме увери, че ще бъде щастлива с теб, аз се заклех пред себе си никога вече да не говоря за желанията си, да не показвам чувствата си — нито с дума, нито с жест — и никога да не сторя или кажа нещо, от което щастието й би могло да пострада. Любовта ми не е изчезнала, ала все пак държа и на двама ви достатъчно, за да не изложа на опасност дори с една дума онова, което имате вие помежду си. — Думите се лееха от устата на Уил; нямаше причина да ги удържа. Ако Джем щеше да го намрази, нека да е заради истината, а не заради една лъжа.

Той изглеждаше сломен.

— Прости ми, Уил. Толкова много съжалявам. Ще ми се да бях узнал по-рано…

Уил се отпусна назад в креслото.

— Какво би могъл да сториш?

— Можех да разваля годежа…

— И да разбиеш сърцата и на двама ви? С какво би ми помогнало това? Ти си ми толкова скъп, сякаш си другата половина на душата ми, Джем. Не бих могъл да бъда щастлив, ако ти си нещастен. А и Теса… тя обича теб. Какво чудовище бих бил, ако причиня огромна болка на двамата души, които обичам най-силно на този свят, само и само за да се насладя на знанието, че след като аз не мога да имам Теса, никой друг няма да я има?

— Ала ти си моят парабатай. Ако страдаш, аз искам да намаля болката ти…

— Това — заяви Уил — е единствената болка, която не би могъл да облекчиш.

Джем поклати глава.

— Но как може да не съм забелязал? Споменах ти, че видях как стените около сърцето ти рухват. Мислех… мислех, че ми е ясно защо. Казах ти, че от самото начало знаех, че носиш някакъв товар на плещите си и че си отишъл да се видиш с Магнус. Мислех си, че навярно си използвал магията му, за да се освободиш от някаква въображаема вина. Ако бях предположил, че е било заради Теса, искам да знаеш, че никога не бих й признал любовта си.

— Откъде би могъл да се досетиш? — Колкото и нещастен да беше, Уил се чувстваше свободен, сякаш от плещите му беше паднал тежък товар. — Правех всичко по силите си, за да го запазя в тайна, да го отричам. Ти… ти никога не криеше чувствата си. Като погледна назад, то е съвсем ясно и очевидно, и все пак аз не го забелязах. Бях слисан, когато Теса ми каза, че сте сгодени. Ти винаги си бил източник на толкова много хубави неща в живота ми, Джеймс. И през ум не ми беше минавало, че би могъл да бъдеш извор на болка и затова, макар и погрешно, никога не се бях замислял за твоите чувства. Ето защо бях толкова сляп.

Джем затвори очи. Клепачите му имаха синкав оттенък и бяха тънки като пергамент.

— Болката ти ме наскърбява — рече той. — Но се радвам, че я обичаш.

— Радваш се?

— Защото така е по-лесно да те помоля да сториш онова, което искам да направиш: остави ме и върви да намериш Теса — подтикна го приятелят му.

— Веднага? Просто така?

Колкото и да беше невероятно, Джем се усмихна.

— Не се ли канеше да сториш точно това, когато улових ръката ти?

— Но… тогава не вярвах, че ще дойдеш на себе си. Сега е различно. Не мога да те оставя просто така, да посрещнеш сам каквото и да е онова, което те очаква…

Джем вдигна ръка и за миг Уил помисли, че иска да улови неговата, ала вместо това той впи пръсти в ръкава му.

— Ти си моят парабатай. Все повтаряш, че мога да поискам всичко от теб.

— Но аз се заклех да бъда с теб. „Ако друго, освен смъртта ме разлъчи от теб…“

— Смъртта ще ни разлъчи — рече Джем.

— Знаеш, че тези думи са част от по-дълъг пасаж. „Не ме умолявай да те оставя и да не дойда подире ти: защото гдето идеш ти, и аз ще ида.“20

— Ти не можеш да дойдеш там, където отивам аз! — извика момчето с цялата останала му сила. — Нито пък бих искал да можеше!

— Не мога и да си тръгна, и да те оставя да умреш!

Ето. Беше го казал на глас, изрекъл бе думата, признал бе възможността. „Да умреш.“

— Това не може да бъде поверено на никой друг. — Очите на Джем горяха трескаво, почти обезумяло. — Сякаш не знам, че ако ти не тръгнеш след нея, никой няма да го стори! Сякаш не ме убива това, че не мога сам да отида, или поне да дойда с теб! — Той се приведе към приятеля си. Кожата му беше бледа като матирано стъкло на абажур и досущ като абажур, от някакъв източник в него сякаш извираше светлина. Пръстите му се плъзнаха по завивката. — Хвани ръцете ми, Уил.

Като вцепенен, младежът взе ръцете на Джем в своите. Стори му се, че за миг парабатайската руна на гърдите му го заболя, сякаш й беше известно нещо, което той не знаеше, и го предупреждаваше, че го очаква болка, толкова голяма, че не си представяше как би могъл да я понесе и да остане жив. „Джем е най-големият ми грях“, беше казал на Магнус и това сега беше наказанието му за него. Беше смятал, че загубата на Теса е неговото изкупление и дори не бе помислил какво ще бъде да изгуби и двамата.

— Уил — поде отново болното момче, — през всички тези години се опитвах да ти давам онова, което не можеше да си дадеш сам.

Ръцете му още по-силно стиснаха тънките като вейки пръсти на Джем.

— И какво е то?

— Вяра — отвърна приятелят му. — Че си по-добър, отколкото смяташе. Прошка. Че не е нужно непрекъснато да се самонаказваш. Винаги съм те обичал, Уил, каквото и да правеше. А сега искам да сториш за мен онова, което не съм в състояние да направя сам. Да бъдеш моите очи, когато аз нямам такива. Да бъдеш моите ръце, когато не мога да използвам своите. Да бъдеш моето сърце, когато моето престане да бие.

— Не! — буйно каза Уил. — Не, не, не. Няма да бъда всички тези неща. Очите ти ще виждат, ръцете ти ще докосват каквото поискаш, сърцето ти ще продължи да бие.

— Но ако не стане така, Уил…

— Ако можех да се разкъсам на две, бих го направил… така че половината от мен да остане тук, а другата — да тръгне след Теса…

— Половината от теб не би помогнала на никого — рече Джем. — На никой друг не бих имал доверие да я върне; няма човек, който би дал живота си, като мен, за да я спаси. Бих те помолил да тръгнеш на тази мисия, дори ако не знаех за чувствата ти, но сега, когато съм сигурен, че я обичаш, колкото и аз… Уил, имам ти доверие повече, отколкото на когото и да било, и вярвам в теб повече от всеки друг. Wo men shi jie bai xiong di — ние сме повече от братя, Уил. Тръгни на това пътуване и ще го направиш не само заради себе си, а заради двама ни.

— Не мога да те оставя да посрещнеш смъртта сам — прошепна приятелят му, ала знаеше, че е победен. Цялата му воля се бе изпарила.

Джем докосна парабатайската си руна през тънката материя на нощната риза.

— Няма да бъда сам. Където и да се намираме, ние сме едно цяло.

Уил бавно стана. Не можеше да повярва, че ще стори това, което възнамеряваше да направи, но беше ясно, че е така… толкова ясно, колкото и сребърните зеници на Джем.

— Ако има живот след този — каза той, — нека те срещна в него, Джеймс Карстерс.

— Ще има други животи. — Джем протегна длан и за миг те си стиснаха ръце, както бяха сторили по време на ритуала за парабатаи, пресягайки се през двата огъня, за да сплетат пръсти. — Животът е колело. Когато се издигаме или спускаме, го правим заедно.

Уил още по-здраво стисна ръката му.

— Добре тогава — отрони със свито гърло, — след като казваш, че ме очаква друг живот, нека и двамата се молим да не забъркам и в него такава ужасна каша като в този.

Джем се усмихна на Уил с онази усмивка, която винаги, дори и в най-черните му дни, разсейваше грижите му.

— Мисля, че все още има надежда за теб, Уил Херондейл.

— Ще се опитам да науча как да имам надежда, без ти да си до мен, за да ми помагаш.

— Теса — рече Джем. — Тя познава както отчаянието, така и надеждата. Ще се научите един друг. Открий я, Уил, и й кажи, че винаги съм я обичал. Нека моята благословия, такава, каквато е, бъде и с двама ви.

Погледите им се срещнаха и останаха така за миг. Уил не беше в състояние да каже довиждане, или каквото и да било друго. Вместо това стисна ръката на своя парабатай за последен път и като се обърна, излезе от стаята.

Конете бяха в конюшнята зад Института, през деня — територия на Сирил, където останалите рядко припарваха. Някогашен енорийски дом, тя имаше неравен каменен под, който винаги бе педантично преметен. Покрай стените имаше отделения за коне, макар че само две от тях бяха заети: едното — от Балиос, а другото — от Ксантос, които в момента бяха заспали, помахвайки лекичко с опашки, както правят конете по време на сън.

В яслите им имаше прясно сено, съвършено излъскани сбруи бяха окачени на стените и Уил реши, че ако се върне от мисията си жив, непременно трябва да каже на Шарлот, че Сирил се справя отлично с работата си.

Той събуди Балиос с тих шепот и го изведе от отделението му. Беше се научил да оседлава коне още като момче, преди да дойде в Института, и сега остави мислите си да блуждаят безцелно, докато ръцете му наместваха седлото, опъваха стремената и посягаха внимателно под животното, за да уловят опаса.

Не беше оставил бележка след себе си, никакво съобщение, адресирано до някой от Института. Джем щеше да им каже къде е отишъл, а Уил беше установил, че сега, когато най-силно се нуждаеше от тях, не беше в състояние да намери думите, които обикновено идваха така лесно. Умът му като че ли не беше в състояние да приеме мисълта, че се сбогува, затова отново и отново прехвърляше в главата си нещата, които вземаше със себе си: бойно облекло, чиста риза и яка — кой знае кога можеше да му се наложи да изглежда като джентълмен — две стилита, всички оръжия, които можеше да побере, хляб, сирене, сушени плодове и мундански пари.

Докато затягаше опаса, Балиос вдигна муцуна и изцвили. Уил се обърна рязко. Пред вратата на конюшнята стоеше слабичка женска фигура. Тя вдигна дясната си ръка и магическата светлина огря лицето й.

Беше Сесили, загърната в наметало от синьо кадифе. Тъмната й коса беше пусната и падаше свободно около лицето й, а босите й крака се подаваха изпод ръба на наметалото. Уил изпъна рамене.

— Сеси, какво правиш тук?

Тя пристъпи напред и спря на прага, свеждайки поглед към босите си нозе.

— И аз бих могла да те попитам същото.

— Обичам да си говоря с конете нощем. Добра компания са. А ти не бива да се разхождаш по нощница. Наоколо се навъртат лайтуудовци.

— Много смешно. Къде отиваш, Уил? Ако си тръгнал да търсиш още уин фен, вземи ме със себе си.

— Няма да търся уин фен.

По сините очи на сестра му си пролича, че започва да разбира.

— Отиваш да намериш Теса. Тръгнал си към Кадер Идрис.

Уил кимна.

— Вземи ме — повтори тя. — Вземи ме със себе си, Уил.

Той не беше в състояние да срещне погледа й, затова отиде да вземе юздите, макар че ръцете му трепереха, докато ги сваляше и се обръщаше към Балиос.

— Не мога да го направя. Нямаш нужната подготовка, за да яздиш Ксантос, а един обикновен кон би ни забавил.

— Каретата се теглеше от механични коне. Едва ли се надяваш да ги настигнеш.

— Не се надявам на нищо такова. Балиос може и да е най-бързият жребец в Англия, но и той се нуждае от почивка и сън. Вече съм се примирил, че няма да настигна Теса по пътя. Мога единствено да се надявам, че ще пристигна в Кадер Идрис, преди да е станало твърде късно.

— Тогава остави ме да яздя след теб и не се тревожи, ако ме задминеш…

— Бъди разумна, Сеси!

— Разумна? — избухна тя. — Виждам единствено как брат ми отново ме напуска! Минаха години, Уил! Години и аз дойдох в Лондон, за да те намеря, а ето че сега, когато пак сме заедно, ти ме изоставяш!

Балиос се размърда неспокойно, докато младежът наместваше мундщука в устата му и прекарваше поводите над главата му. Конят не обичаше виковете и Уил положи успокояващо ръка на шията му.

— Уил — в гласа на сестра му имаше опасни нотки, — погледни ме или ще събудя всички и ще те спра. Кълна ти се, че ще го направя.

Той облегна глава на врата на жребеца и затвори очи. Усещаше мирис на слама и коне, на вълнен плат и пот, както и малко от сладкия дъх на пушек, просмукал се в дрехите му от огъня в стаята на Джем.

— Сесили — каза той, — трябва да знам, че си тук, в безопасност, доколкото е възможно, иначе не бих могъл да тръгна. Не мога да се тревожа за Теса, която е някъде там, и за теб, която оставям зад себе си — страхът ще ме прекърши. И бездруго вече твърде много от онези, които обичам, са в опасност.

Дълго мълчание се възцари след думите му. Уил чуваше как сърцето на Балиос тупти под ухото му, но това беше единственият звук. Почуди се дали Сесили не си бе тръгнала, дали не беше излязла, докато той говореше, за да събуди останалите в къщата. Повдигна глава.

Не, тя все още стоеше там, а магическата светлина грееше в ръката й.

— Теса каза, че веднъж си ме повикал — рече тя, — когато си бил болен. Защо мен, Уил?

— Сесили… — Думата прозвуча като въздишка. — В продължение на години ти беше моят… моят талисман. Мислех, че съм убил Ела. Напуснах Уелс, за да бъдеш в безопасност. Докато можех да си те представя здрава и щастлива, болката от това колко ми липсвахте ти, мама и татко, си струваше.

— Така и не разбрах защо си тръгна — каза сестра му. — А и вярвах, че ловците на сенки са чудовища. Не можех да разбера защо би дошъл тук и възнамерявах, когато порасна достатъчно, да дойда тук и да се преструвам, че самата аз искам да стана ловец на сенки, докато не те убедя да се върнеш у дома. Когато научих за проклятието, не знаех какво да мисля. Стана ми ясно защо си дошъл, но не и защо си останал.

— Джем…

— Но дори ако той умре — продължи девойката и Уил потръпна, — ти няма да се върнеш у дома при мама и татко, нали? Ти си ловец на сенки, окончателно и безвъзвратно. Повече, отколкото татко е бил някога. Ето защо толкова упорито отказваше да им пишеш. Не знаеш как едновременно да поискаш прошка и да им обясниш, че няма да си дойдеш вкъщи.

— Не мога да се върна у дома, Сесили, или по-точно — Уелс вече не е моят дом. Аз съм ловец на сенки. Това е в кръвта ми.

— Даваш си сметка, че аз съм ти сестра, нали? То е и в моята кръв.

— Каза, че си се преструвала. — Той я погледна изпитателно за миг и добави бавно: — Но не е така, нали? Виждал съм те да тренираш, да се биеш. Усещаш същото като мен. Сякаш подът на Института е първата солидна почва под краката ти. Сякаш най-сетне си намерила своето място. Ти си ловец на сенки.

Сесили не отговори и Уил усети как усмивка подръпва ъгълчетата на устните му.

— Радвам се — каза той. — Радвам се, че в Института ще има един Херондейл, дори ако аз…

— Дори ако ти не се върнеш? Уил, нека дойда с теб, нека ти помогна…

— Не, Сесили. Не е ли достатъчно, че приемам избора ти на този живот, изпълнен с битки и опасности, макар винаги да съм искал нещо по-безопасно за теб? Не, не мога да ти позволя да дойдеш с мен, дори и ако ме намразиш заради това.

Сестра му въздъхна.

— Не драматизирай, Уил. Нужно ли е непрекъснато да настояваш, че хората те мразят, когато очевидно не е така?

— То ми е в кръвта — заяви младият мъж. — Ако не бях ловец на сенки, несъмнено ме очакваше бъдеще на театралната сцена и съм сигурен, че щях да пожъна огромни успехи.

Сесили очевидно не намираше думите му за особено забавни и Уил си каза, че не може да я вини.

— Не проявявам кой знае какъв интерес към постановката ти на „Хамлет“. Ако не ми позволиш да дойда с теб, поне ми обещай, че тръгнеш ли сега… обещай ми, че ще се върнеш.

— Не мога да ти дам такова обещание — отвърна той. — Но ако съм в състояние да се върна при теб, ще го сторя. И ако го направя, ще пиша на мама и татко. Това поне мога да ти обещая.

— Не — отсече девойката. — Никакви писма. Закълни ми се, че ако се върнеш, ще отидем заедно у дома и ще им кажеш защо си тръгна, че не ги виниш и че все още ги обичаш. Не искам от теб да се прибереш за постоянно. Нито ти, нито аз вече можем да се върнем завинаги, но смятам, че не искам твърде много, като те моля да им дариш утеха. И не ми казвай, че е против правилата, защото прекалено добре знам колко обичаш да ги нарушаваш.

— Виждаш ли? — рече Уил. — Значи все пак добре познаваш брат си. Давам ти думата си, че ако всички тези условия са изпълнени, ще направя това, което искаш. — Лицето и раменете на сестра му се отпуснаха. Сега, когато гневът й си беше отишъл, тя изглеждаше малка и беззащитна, макар младежът да знаеше, че не е така. — И още нещо, Сеси — меко каза той. — Преди да тръгна, искам да ти дам това.

Той бръкна под ризата си и свали медальона от Магнус. Украшението се полюшна, грейнало с рубиненочервено сияние на мъжделивата светлина в конюшнята.

— Женската ти огърлица? — рече Сесили. — Е, признавам, че не ти отиваше особено.

Уил пристъпи към нея и надяна проблясващата верижка през тъмнокосата й глава. Рубинът прилепна на шията й така, сякаш медальонът беше изработен специално за нея.

— Никога не го сваляй. Той ще те предупреждава, когато наблизо има демони. Ще те пази в безопасност, в каквато искам да бъдеш, и ще ти помогне да бъдеш истински воин, което пък е това, което ти желаеш.

Сестра му сложи ръка на бузата му.

— Da bo ti, Гуилем. Byddaf yn dy golli di.21

— И ти на мен — отвърна Уил, а после се обърна към Балиос и се метна на седлото. Сесили се отдръпна, когато брат й подкара коня към вратата и като наведе глава срещу вятъра, препусна в нощта.

Теса се събуди рязко от сънища, изпълнени с кръв и метални чудовища, и си пое рязко дъх.

Беше се сгушила като дете върху седалката на голяма карета, чиито прозорци бяха напълно закрити от тежки кадифени завеси. Седалката беше корава и неудобна, с пружини, които я мушкаха през разкъсаната и изцапана рокля. Косата й се беше развързала и падаше на провиснали кичури около лицето й. Насреща й, свита в далечния ъгъл на каретата, седеше неподвижна фигура, плътно увита в пътнически плащ и спуснала качулката над главата си. В каретата нямаше никой друг.

Теса седна с усилие, потискайки виенето на свят и прилошаването. Сложи ръка на стомаха си и се опита да диша дълбоко, макар че зловонният въздух в каретата не й помогна особено да успокои вътрешностите си. Тя докосна гърдите си и усети, че по роклята й се стича вадичка пот.

— Нали не се каниш да повърнеш? — обади се хриплив глас. — Понякога хлороформът има такъв ефект.

Фигурата с качулката обърна глава към нея и Теса разпозна госпожа Блек. На стъпалата пред Института беше прекалено шокирана, за да разгледа както трябва лицето на някогашната си похитителка, ала сега, когато можеше да го види отблизо, по тялото й пробягаха тръпки. Кожата имаше зеленикав оттенък, в очите тъмнееха черни вени, а провисналите устни разкриваха сив език.

— Къде ме водите? — настоя да узнае Теса. В готическите романи това неизменно беше първото, което питаха героините, когато ги отвлекат, и Теса, която винаги се беше дразнила на това, сега осъзна, че всъщност въпросът е напълно обясним. В подобна ситуация човек би искал най-напред да научи къде го водят.

— При Мортмейн — отвърна госпожа Блек. — Това е цялата информация, която ще получиш от мен, момиче. Дадоха ми най-строги инструкции.

Макар да беше очаквала такъв отговор, девойката усети, че гърдите й се стягат и не й достига въздух. Инстинктивно се отдалечи от госпожа Блек и дръпна перденцето на прозореца до себе си.

Отвън беше тъмно, луната бе полускрита от облаци. Пейзажът наоколо беше хълмист и суров, ненарушаван от никакви светлинки, от ни най-малък признак за живот. Тъмни канари осейваха пейзажа. Възможно най-незабелязано, Теса посегна към дръжката на вратата и я натисна. Беше заключена.

— Не се хаби — отсече госпожа Блек. — Не можеш да я отвориш, а дори да избягаш, ще те заловя. Ако не си забравила, съм много по-бърза от теб.

— Така ли успяхте да изчезнете на стълбите? — попита Теса. — В Института?

Госпожа Блек й отправи усмивка на превъзходство.

— Изчезнах в твоите очи. А всъщност просто се отдръпнах много бързо настрани, след което отново се върнах. Мортмейн ми даде това умение.

— Затова ли го правите? — изплю думите момичето. — От благодарност към Мортмейн? Не може да се каже, че той държеше особено на вас. Изпрати Джем и Уил да ви убият, когато сметна, че може да се окажете пречка за плановете му.

В мига, в който изрече имената им, Теса пребледня като платно. Бяха я отнесли, докато ловците на сенки се биеха за живота си на стъпалата пред Института. Дали бяха надвили автоматоните? Дали някой от тях беше ранен или, не дай боже, убит? Но тя несъмнено щеше да разбере, щеше да почувства, ако нещо подобно бе сполетяло някой от двамата. Та тя ги усещаше сякаш бяха късчета от собствената й душа!

— Не — рече госпожа Блек. — За да отговоря на въпроса, който се чете в очите ти — не би разбрала дали някое от онези красиви момчета, които харесваш толкова много, е мъртъв. Хората винаги си въобразяват подобни неща, но освен ако не съществува магическа връзка, като тази между двама парабатаи, това си остават просто фантазии. Когато си тръгнах, те се биеха за живота си. — Тя се ухили широко и зъбите й просветнаха с металически блясък в сумрака. — Ако Мортмейн не ми беше заповядал да те доведа при него невредима, щях да те оставя там, за да бъдеш накълцана на парчета.

— Защо ме иска невредими?

— Ти и твоите въпроси! Почти бях забравила колко е дразнещо. Има информация, която му трябва и която единствено ти можеш да му дадеш. И все още иска да се ожени за теб. Толкова по-зле за него. Не ме интересува дали ще го тормозиш цял живот. Аз ще си получа онова, което искам от него, и ще се махна.

— Не знам нищичко, което би могло да интересува Мортмейн!

Госпожа Блек изсумтя.

— Ти си млада и глупава. Ти не си човешко същество, госпожице Грей, и много слабо осъзнаваш способностите си. Можехме да те научим на още, ако не беше толкова своеволна. Ще установиш, че Мортмейн далеч не е толкова снизходителен наставник.

— Снизходителен? — изплющя гласът на Теса. — Та вие ме пребивахте почти до смърт!

— Има и по-страшни неща от физическата болка, госпожице Грей. Мортмейн не знае що е милост.

— Именно. — Девойката се приведе напред, ангелът с часовников механизъм биеше два пъти по-бързо под роклята й. — Защо правите онова, което е поискал от вас? Знаете, че не можете да му имате доверие. Наясно сте, че той на драго сърце би ви унищожил…

— Нуждая се от онова, което може да ми даде. И ще направя всичко, което трябва, за да се сдобия с него.

— И какво е то? — попита момичето.

Чу как госпожа Блек се разсмя, а после я видя да отмята качулката си и да разкопчава наметката си.

Теса беше чела в историческите книги за глави, набити на кол над Лондонския мост, но никога не си бе представяла колко ужасно са изглеждали всъщност. Очевидно каквото и разложение да беше понесла госпожа Блек, след като главата й е била отрязана, то не беше върнато назад и сега около железния кол, забит в черепа й, висяха късове сивкава кожа. Вместо тяло имаше гладка метална колона, от която стърчаха две съчковидни ръце със стави. Сивите ръкавици от ярешка кожа, които скриваха дланите — каквито и да бяха те — с които завършваха тези ръце, добавяха последните зловещи щрихи.

Девойката изпищя.