Принцеса с часовников механизъм

16 Принцът с часовников механизъм

Теса се разбуди бавно, сякаш за да дойде в съзнание трябваше да измине дълъг, тъмен коридор и тя пълзеше по него като охлюв, протегнала ръка напред. Най-сетне го достигна и отвори вратата, разкривайки…

Ослепителна светлина. Златни лъчи, не като тези на магическата светлина. Надигна се и се огледа наоколо.

Седеше в простичко месингово легло с мек дюшек, постлан върху обикновен матрак, и дебел пухен юрган, метнат отгоре. Стаята, в която се намираше, изглеждаше така, сякаш беше издълбана в някоя пещера. В нея имаше висок скрин, умивалник със синя кана върху него, както и гардероб, в който, както Теса видя през открехнатата му врата, висяха дрехи. Нямаше прозорци, но за сметка на това имаше камина, в която весело бумтеше огън. От двете страни на камината бяха окачени портрети.

Теса стана от леглото и потръпна, когато босите й крака докоснаха студения под. Не я заболя чак толкова, колкото би могло да се очаква, като се имаше предвид в какво състояние беше тялото й. Погледна надолу и две неща я накараха да се сепне: първо, че не носи нищо друго, освен прекалено голям халат от черна коприна, и второ, че синините и раните й бяха изчезнали почти напълно. Все още беше понатъртена, ала кожата й, бледа на фона на черната коприна, беше гладка. Докосна косата си и усети, че вместо да е сплъстена от кръв и кал, тя бе чиста и падаше меко по раменете й.

Което повдигаше въпроса кой я беше почистил, излекувал и сложил в това легло. Теса не помнеше нищо след схватката си с автоматоните в малката селска къщурка, докато госпожа Блек се смееше. Най-сетне едно от механичните създания я беше стиснало за гърлото и тя бе изгубила съзнание, потъвайки в благословен мрак. И все пак, мисълта за това как магьосницата я съблича и къпе беше ужасяваща, макар и може би не толкова, колкото мисълта, че го прави Мортмейн.

По-голямата част от мебелите в стаята бяха подредени в едната половина на пещерата, докато другата беше почти празна, макар че върху стената се виждаха правоъгълните очертания на черна врата. Един бърз поглед наоколо и тя се отправи натам…

Само за да бъде спряна по средата на стаята с болезнена сила. Тя залитна назад, увивайки се още по-плътно в халата си. Челото й смъдеше, сякаш го беше ударила в нещо. Протегна предпазливо ръка, за да опипа въздуха пред себе си.

И наистина усети нещо твърдо, сякаш между нея и другата половина на стаята се издигаше съвършено прозрачна стъклена стена. Тя долепи длани до нея. Стената може и да беше невидима, но беше твърда като диамант. Плъзна ръце нагоре, чудейки се колко ли беше висока…

— На ваше място не бих се хабил — разнесе се познат студен глас откъм вратата. — Инсталацията минава през цялата пещера, от стена до стена и от пода до тавана. Вие сте напълно изолирана зад нея.

Теса се бе вдигнала на пръсти, ала при тези думи се отпусна и направи крачка напред.

Мортмейн.

Беше точно такъв, какъвто го помнеше. Жилав, не особено висок, със смугло лице и грижливо оформена брада. Необикновено обикновен, с изключение на очите, които бяха студени и сиви като зимна буря. Носеше гълъбовосив костюм, не прекалено официален, а такъв, какъвто един джентълмен би облякъл, за да прекара следобеда в клуба си. Обувките му бяха излъскани до съвършенство.

Теса не каза нищо, само се загърна още по-плътно с черния халат. Той беше огромен и скриваше цялото й тяло, ала без долна риза, корсет, чорапи и турнюр, тя се чувстваше гола и изложена на показ.

— Не изпадайте в паника — продължи Мортмейн. — Не можете да стигнете до мен през стената, но и аз не мога да стигна до вас. Не и без да разваля цялата магия, а това би отнело време. — Той замълча за миг. — Исках да се чувствате по-сигурна.

— Ако сте искали да се чувствам сигурна, щяхте да ме оставите в Института. — Тонът й беше вледеняващ.

Мортмейн не отвърна нищо, само наклони глава на една страна и присви очи насреща й, като моряк, примигващ срещу хоризонта.

— Моите съболезнования за смъртта на брат ви. Никога не съм искал това да се случи.

Теса усети как устните й се извиха в ужасяваща форма. Бяха минали два месеца, откакто Нат бе издъхнал в ръцете й, но тя не беше забравила, нито простила.

— Не искам съжалението ви. Нито благопожеланията ви. Вие го превърнахте в свое оръдие, а после той умря. Вие сте толкова отговорен за смъртта му, колкото и ако го бяхте застреляли на улицата.

— Предполагам, че е безсмислено да изтъквам, че Нат сам ме потърси.

— Той беше просто момче. — На Теса й се искаше да коленичи и да заудря с юмруци по невидимата преграда, ала въпреки това си остана изправена и студена. — Нямаше и двайсет години.

Мортмейн пъхна ръце в джобовете си.

— Имате ли представа какъв беше моят живот като момче? — Тонът му беше така спокоен, сякаш седеше до нея на някоя официална вечеря и бе принуден да поддържа разговора.

Девойката си спомни образите, които беше видяла в съзнанието на Алойзиъс Старкуедър.

Мъжът бе висок, широкоплещест и със зелена като на гущер кожа. Косата му бе тъмна. Детето, което държеше в ръцете си, за разлика от него, изглеждаше съвсем нормално, като всяко друго дете — малко, с пухкави ръчички и розова кожа. Теса знаеше името на мъжа, защото Старкуедър го знаеше.

Джон Шейд.

Шейд вдигна детето върху раменете си, когато през вратата на къщата се изсипаха множество странно изглеждащи метални същества, като сглобени от дете кукли, но с размерите на човек и с кожа от блестящ метал. Съществата не се отличаваха едно от друго. Само че, доста странно все пак, бяха облечени — някои в груби облекла на йоркширски фермери, други в обикновени муселинови рокли. Металните създания се хванаха за ръце и започнаха да се поклащат сякаш танцуваха. Детето се засмя и запляска с ръце.

— Виж добре това, синко — каза мъжът със зелената кожа. — Един ден ще управлявам царство от механични създания като тези, а ти ще си неговият принц.

— Знам, че осиновителите ви са били магьосници — рече Теса — и че са ви обичали. Наясно съм, че баща ви е изобретил съществата с часовников механизъм, които толкова обичате.

— Знаете и какво се случи с тях.

… една разпердушинена стая, в която навсякъде бяха разхвърляни зъбци, палци и зъбчати колела, а мъжът със зелената кожа и жената със синята коса лежаха мъртви сред руините…

Девойката извърна очи.

— Нека ви разкажа за детството си — каза Мортмейн. — Нарекохте ги осиновители, но те бяха толкова мои родители, колкото и цялата кръв на света не би могла да ги направи. Отгледаха ме с обич и грижа, точно както и вашите са отгледали вас. — Той махна към камината и с вцепеняващ шок Теса си даде сметка, че картините, които висяха от двете страни на камината, бяха портрети на собствените й родители: русокосата й майка и баща й с кафяви очи, замислен вид и разкривена вратовръзка. — А след това бяха убити от ловци на сенки. Баща ми искаше да създаде тези красиви автоматони, тези същества с часовников механизъм, както ги наричате. Те щяха да бъдат най-великите машини, изобретявани някога, мечтаеше си той, и щяха да бранят долноземците от ловците на сенки, които редовно ги избиваха и обираха. Виждала сте трофеите в Института на Старкуедър. — Мортмейн буквално изплю последните думи. — Виждала сте парчета от родителите ми. Той държеше кръвта на майка ми в буркан.

И останки от магьосници. Балсамирани ръце със закривени нокти като тези на госпожа Блек. Гладък череп, напълно лишен от плът, наподобяващ човешки, но със зъби на вампир. Стъкленици с помътняла кръв.

Теса преглътна.

„Кръвта на майка ми в буркан.“ Не можеше да каже, че не разбира гнева му. И все пак… помисли си за Джем, чиито родители бяха издъхнали пред очите му, а животът му — съсипан, и въпреки това той никога не беше потърсил отмъщение.

— Да, било е ужасно — каза тя. — Ала не оправдава стореното от вас.

Дълбоко в очите на Мортмейн проблесна нещо: ярост, потушена само след миг.

— Нека ви кажа какво сторих — продължи той. — Създадох армия. Войска, която, след като и последното парченце от мозайката си дойде на мястото, ще бъде непобедима.

— И последното парченце от мозайката…

— Сте вие — довърши Мортмейн.

— Непрекъснато го повтаряте, но отказвате да го обясните — рече Теса. — Изисквате от мен да ви сътруднича, а не ми казвате нищо. Държите ме като пленница тук, господине, но не можете да ме принудите да говоря, нито да ви помогна, ако не искам…

— Вие сте наполовина ловец на сенки и наполовина демон — каза Мортмейн. — Това е първото, което трябва да знаете.

Теса, която бе започнала да се извръща от него, се закова на място.

— Невъзможно. Децата на ловци на сенки и демони винаги са мъртвородени.

— Така е — съгласи се той. — Наистина е така. Кръвта на ловците на сенки и руните по телата им са сигурна смърт за магьосническото дете, растящо в утробата им.

— Майка ми не беше ловец на сенки! — Теса погледна като обезумяла портрета на Елизабет Грей над камината. — Или твърдите, че е лъгала баща ми, че е лъгала всички, през целия си живот…

— Не е знаела — обясни Мортмейн. — Ловците на сенки не са знаели. Не е имало кой да й каже. Баща ми изработи вашия ангел с часовников механизъм. Трябваше да бъде подарък за майка ми. В него има късче от духа на ангел, нещо наистина рядко, което е носил със себе си от времето на кръстоносните походи. Самият механизъм е трябвало да бъде настроен към живота й, така че всеки път, когато я заплашва опасност, ангелът да се намеси и да я защити. Ала баща ми така и не успя да го довърши. Беше убит преди това. — Магистърът закрачи напред-назад. — Разбира се, родителите ми не били избрани нарочно. Старкуедър и другите като него изпитваха удоволствие от това да убиват долноземци, забогатяваха от заграбеното и биха се възползвали и от най-жалкия претекст, за да извършат насилие срещу тях. Ето защо долноземците го ненавиждаха. Когато родителите ми бяха убити, аз се спасих благодарение на елфи, които ме криха, докато ловците на сенки престанаха да ме издирват. — Мъжът си пое глътка въздух. — Години по-късно, когато те решиха да си отмъстят, аз им помогнах. Институтите са защитени от нахлуване на долноземци, но не и на мундани, нито пък, естествено, на автоматони.

Ужасна усмивка изви устните му.

— Именно аз се промъкнах в Института в Йорк с помощта на едно от изобретенията на баща ми и подмених бебето в кошчето с мунданче. Внучката на Старкуедър, Адел.

— Адел — прошепна Теса. — Виждала съм неин портрет.

Съвсем младо момиче с дълга светла коса, облечено в старомодна детска рокля, а огромна панделка увенчаваше малката й глава. Лицето й бе слабо, бледо и болнаво, но очите й бяха блестящи.

— Тя умряла, когато сложили първите руни върху нея — каза Мортмейн със задоволство. — Умряла, пищейки, като толкова много долноземци преди нея от ръцете на ловците на сенки. А ето че сега бяха убили някого, когото обичаха. Подобаващо възмездие.

Теса го погледна с ужас. Как би могъл някой да смята, че мъчителната смърт на едно дете е подобаващо възмездие. В мислите си отново видя Джем, ръцете му — така нежни върху цигулката.

— Елизабет, майка ти, израсна, без да знае, че е ловец на сенки. Не получи руни. Разбира се, аз следях какво се случва с нея, и когато тя се омъжи за Ричард Грей, се постарах да го взема на работа. Вярвах, че липсата й на руни означава, че тя е в състояние да зачене дете, наполовина ловец на сенки и наполовина демон, и за да изпитам теорията си, изпратих при нея един демон, приел образа на баща ви. Тя никога не разбра истината.

Единствено това, че стомахът й беше празен, попречи на Теса да повърне.

— Какво сте изпратили на майка ми? Демон? Аз наполовина демон ли съм?

— Той беше велик демон, ако това е някаква утеха. Повечето от тях някога са били ангели. В собствения си образ той беше доста хубав. — Мортмейн се подсмихна. — Преди майка ти да забременее, години наред бях работил, за да завърша ангела с часовников механизъм на баща си. Успях и когато ти беше зачената, го настроих към твоя живот. Моето най-велико изобретение.

— Но защо майка ми се е съгласила да го носи?

— За да те спаси — отвърна той. — Когато забременя, тя осъзна, че нещо не е наред. Да носиш магьосническа рожба не е като да носиш обикновено дете. Тогава отидох при нея и й дадох ангела с часовников механизъм. Казах й, че ако го носи, медальонът ще опази живота на детето й. Тя ми повярва. А аз не лъжех. Ти си безсмъртна, момиче, но не и неуязвима. Можеш да бъдеш убита. Ангелът е настроен към живота ти; създаден е да те спаси, ако умираш. Възможно е да те е спасил сто пъти, още преди да се родиш, спасявал те е и след това. Спомни си всички пъти, когато си била близо до смъртта. Помисли си за начина, по който той се е намесвал.

Мислите на Теса се върнаха назад и тя видя как ангелът се спуска върху автоматона, който я душеше; как отбива настрани остриетата на създанието, нападнало я край имението Рейвънскар; как й попречи да се разбие върху скалите на дъното на клисурата.

— Ала никога не ме е спасявал от мъчения или рани.

— Не. Защото те са част от човешкото състояние.

— Както и смъртта — рече Теса. — Аз не съм човек, а вие оставихте Сестрите на мрака да ме измъчват. Никога няма да ви го простя. Дори ако успеете да ме убедите, че брат ми сам си е виновен за своята смърт, че гибелта на Томас е оправдана, че омразата ви е основателна, за това никога няма да ви простя.

Мортмейн вдигна кутията в краката си и я обърна с дъното нагоре. Разнесоха се дрънчене и трясък и отвътре изпаднаха зъбчати колелца… зъбчати колелца и палци, и зъбци, метални стружки, покрити с черна течност и най-сетне, отскачайки от върха на купчината като червена гумена топка — една отрязана глава.

Главата на госпожа Блек.

— Унищожих я — заяви той. — За теб. Исках да ти покажа, че съм искрен, госпожице Грей.

— Искрен за кое? — попита Теса. — Защо сте направили всичко това? Защо сте ме създали?

Устните на Мортмейн потръпнаха едва-едва — не беше усмивка, не съвсем.

— По две причини. Първо, за да можеш да раждаш деца.

— Но магьосниците не могат…

— Не — съгласи се Мортмейн. — Но ти не си обикновена магьосница. В твоите вени кръвта на демони и ангели е водила своя собствена небесна битка и ангелите са победили. Ти не си ловец на сенки, но не си и магьосница. Ти си нещо ново, нещо съвършено различно. Ловци на сенки — изплю се той. — Всички хибриди между ловци на сенки и демони умират и нефилимите се гордеят с това, радват се, че кръвта им никога няма да бъде омърсена, а наследството им — опетнено от магия. Ала ти… ти можеш да правиш магии. Можеш да имаш деца, като всяка жена. Ала не и преди да са минали още няколко години, когато съзрееш напълно. Най-великите магьосници на нашето време ме увериха, че е така. Заедно с теб ще поставим началото на нова раса, надарена с красотата на ловците на сенки и без Знакът на магьосниците. Раса, която ще прекърши арогантността на ловците на сенки, като ги измести от този свят.

Краката на Теса се подкосиха и тя се свлече на пода, а халатът се разстла около нея като черна вода.

— Искате… искате да ме използвате, за да ви раждам деца?

Сега вече Мортмейн се усмихна широко.

— Не съм някой безсрамен тип. Предлагам ти брак. Винаги съм го предвиждал така. — Той махна с ръка към жалката купчинка от нащърбен метал и плът, която бе останала от госпожа Блек. — Бих предпочел да участваш доброволно, ако е възможно. И ти обещавам, че ще постъпя по същия начин с всичките ти врагове.

„Враговете ми.“ Теса си помисли за Нат, сключил окървавена ръка около нейните в скута й, докато издъхваше. Отново си спомни Джем, който никога не беше проклинал съдбата си, а я бе посрещнал безстрашно; за Шарлот, която ридаеше заради смъртта на Джесамин, въпреки че Джеси я беше предала; и разбира се, за Уил, който бе сложил сърцето си в краката им, на нея и Джем, защото ги обичаше повече от себе си.

В света имаше човешка доброта, помисли си тя… преплетена с желания и мечти, съжаления и горчивина, негодувание и жажда за власт, ала все пак я имаше, а Мортмейн никога нямаше да я види.

— Никога няма да разберете — заяви тя. — Казвате, че строите, че изобретявате, но аз познавам един изобретател — Хенри Брануел — и вие изобщо не приличате на него. Той вдъхва живот, а вие унищожавате. А сега идвате с още един мъртъв демон, сякаш ми носите цветя, а не смърт. Вие нямате съвест, господин Мортмейн, никаква човечност и съчувствие. Дори да не го бях знаела преди, щях да го разбера без съмнение от начина, по който се опитахте да използвате болестта на Джеймс Карстерс, за да ме принудите да дойда тук. Въпреки че умира заради вас, той отказа да ме пусне… отказа да приеме вашия уин фен. Така постъпват добрите хора.

Теса видя изражението, изписало се върху лицето му. Разочарование. Задържа се там само за миг, преди да бъде заменено от проницателен поглед.

— Отказал е да те пусне? Значи не съм те преценил погрешно — щяла си да го направиш. Щяла си да дойдеш при мен, от любов.

— Не от любов към вас.

— Не — съгласи се той замислено. — Не към мен.

След това извади от джоба си предмет, който Теса разпозна начаса.

Погледна часовника, висящ на златната си верижка. Определено не беше навит. Стрелките явно отдавна не се въртяха, спрели на полунощ. С елегантен шрифт на гърба му бяха изписани инициалите Дж. Т. Ш.

— Казах, че си създадена по две причини — продължи Мортмейн. — Тази е втората. В света има и други превъплъщенци: демони и магьосници, които могат да приемат чужд външен вид. Ала единствено ти си в състояние наистина да се превърнеш в някого. Този часовник принадлежеше на баща ми. Джон Тадиъс Шейд. Умолявам те да го вземеш и да се превъплътиш в баща ми, за да поговоря с него още веднъж. Ако го сториш, ще изпратя всички количества уин фен, с които разполагам (а те са значителни) на Джеймс Карстерс.

— Той няма да го приеме — заяви Теса незабавно.

— И защо не? — Тонът на Мортмейн беше рационален. — Ти вече не си условието за получаване на лекарството. То ще бъде подарък. Да отхвърлиш предложението ми би било глупаво и безсмислено. А ако го приемеш, може да спасиш живота му. Какъв е отговорът ти, Теса Грей?

Уил, Уил, събуди се.

Беше гласът на Теса, в това нямаше съмнение, и той накара ловеца на сенки да се изправи в седлото. Сграбчи гривата на Балиос, за да се задържи, и се огледа наоколо със замъглени очи. Беше оставил Уелшпул и англо-уелската граница зад гърба си някъде призори. Не помнеше почти нищо от пътуването си, само безкрайна, мъчителна поредица от места: Нортън, Атчъм, Емстри, Уийпинг Крос. Беше отбил коня си край Шрусбъри и най-сетне приближаваше границата и хълмовете на Уелс в далечината. На ранната утринна светлина те имаха призрачен вид, обгърнати в мъгла, която бавно се бе разсеяла, докато слънцето се издигаше в небето.

Предполагаше, че е близо до Лангадфан. Беше красив път, построен върху древен римски маршрут, ала земите около него бяха почти необитавани, ако не се брояха фермите, които се мяркаха тук-там, а самият той сякаш се простираше до безкрай, по-необхватен и от сивото небе отгоре. В странноприемницата „Кан Офис“33 Уил се насили да спре и да хапне нещо, но само за броени минути. Пътуването беше единственото, което имаше значение.

Сега, когато вече беше в Уелс, усещаше как нещо във вените го тегли към родното му място. Въпреки всички приказки на Сесили, досега така и не бе почувствал тази връзка в себе си… не и докато отново не бе вдишал уелски въздух и не бе спрял очи върху цветовете на Уелс: зеленото на хълмовете, сивото на шистовите плочи и небето, белите петънца на овцете сред тревата. Борове и дъбове тъмнееха като изумруди в далечината, по-нависоко, ала край пътя растителността беше зелено-сивкава и жълтеникаво-кафява.

Докато Уил навлизаше все по-навътре, меките вълни на хълмовете започнаха да стават по-резки, пътят — по-стръмен, а слънцето се заспуска към ръба на далечните планини. Сега вече знаеше къде е; разбра, когато навлезе в долината Дави и планините се издигнаха пред него, остри и назъбени. От лявата му страна беше върхът Кар Афрон, купчина от шист и чакъл, като накъсана сива паяжина, ширнала се край него. Пътят беше стръмен и дълъг и като пришпори Балиос, Уил се отпусна прегърбен в седлото и против волята си потъна в дрямка. Присъниха му се Сесили и Ела, които тичаха по склоновете на хълмове, доста подобни на тези, и го викаха: „Уил! Ела и потичай с нас, Уил!“ А после в съня му се появи Теса, протегнала ръце към него и той разбра, че не може да спре, не и докато не стигне до нея. Дори ако тя никога не го гледаше по този начин наяве, дори и ако мекотата в очите й беше за някой друг. А от време на време, като сега, пъхаше ръка в джоба и сключваше пръсти около нефритения медальон в него.

Изведнъж нещо го удари силно отстрани и той изпусна медальона, докато падаше тежко върху затревените скали край пътя. Остра болка плъзна по ръката му, ала успя да се изтърколи тъкмо навреме, за да избегне Балиос, който също се сгромоляса до него. Отне му един задъхан миг, докато си даде сметка, че не са ги нападнали. Конят му, твърде изтощен, за да направи дори още една крачка, бе рухнал под него.

Уил се надигна на колене и изпълзя до жребеца. Запотен, покрит с пяна, черният ат вдигна жално очи към ездача си, когато той се приближи и обви ръка около врата му.

— Балиос, Балиос… — прошепна младежът, милвайки гривата на коня. — Съжалявам. Не биваше да яздя по този начин.

Сякаш отново видя Хенри, след като беше купил двата жребеца и се чудеше как да ги нарече. Тъкмо Уил беше предложил тези имена: Балиос и Ксантос, като безсмъртните коне на Ахил. „Двамата ние сега ще летим със Зефира наравно, който е, казват, най-бързият вятър в простора.“34

Онези коне бяха безсмъртни, но не и този. Бе по-силен и по-бърз от обикновен кон, но силите на всяко живо същество си имат своя предел. Уил, на когото започна да му се вие свят, се отпусна на земята, зареял поглед към небето, което бе като сив чаршаф, опънат над него, набразден тук-таме от черни облаци.

Някога, в краткия промеждутък между вдигането на „проклятието“ и мига, в който бе научил за годежа на Теса и Джем, си бе представял как довежда момичето в Уелс, за да й покаже местата, в които беше отраснал. Мислил си бе да отиде с нея в Пембрукшър, да се разходят по носа Сейнт Дейвидс Хед и да се любуват на цветята, растящи на върха на скалата, да видят синьото море от Тенби и да събират мидени черупки по брега. Всичко това му се струваше като далечни фантазии на едно дете сега, когато пред него се простираше единствено пътят, в края на който, след дълга езда и изтощение, може би го очакваше смърт.

Уил отново потупа успокояващо Балиос и се надигна на колене, а после се изправи на крака. Борейки се с пристъпа на замайване, той докуцука до ръба на хребета и погледна надолу.

Под него се простираше малка долина, в която се гушеше миниатюрно каменно селце. Той откачи стилито от колана си и нарисува руна за виждане върху лявата си китка. С нейна помощ успя да различи, че селцето има площад и малка църква. Почти сигурно щеше да има и хан или друго място, където да може да се подслони за през нощта.

Цялото му сърце крещеше да продължи, да довърши започнатото — от целта му едва ли го деляха повече от двайсет мили — ала ако продължеше, не само щеше да убие коня си, но и когато пристигнеше в Кадер Идрис, нямаше да е в състояние да се бие с когото и да било. Обърна се към Балиос и с добре премерена смесица от увещания и шепи овес успя да го накара да се изправи. Взел юздите в ръка и примижал срещу залеза, той поведе жребеца към селото в подножието на хълма.

Столът, на който седеше Теса, имаше висока облегалка с дърворезба и масивни гвоздеи, чиито главички я убиваха. Върху широко писалище пред нея, в едната част на което бяха натрупани книги, имаше бели листове, мастилница и перо, а до хартията почиваше джобният часовник на Джон Шейд.

От двете й страни стоеше по един внушителен автоматон. Почти никакво усилие не беше положено, за да им се придаде човешки вид. Бяха почти триъгълни и от телата им стърчаха дебели ръце, които завършваха с наточени като бръсначи остриета. Създанията бяха достатъчно плашещи, но Теса неволно си помисли, че ако Уил беше тук, щеше да изкоментира, че приличат на репи и вероятно дори би съчинил песен за това.

— Вземи часовника — каза Мортмейн. — И се превъплъти.

Той седеше насреща й в стол като нейния, със същата висока, извита облегалка. Намираха се в друга пещерна стая, в която я бяха довели автоматони. Единствената светлина идваше от огромното огнище, достатъчно голямо, за да може в него да бъде опечена цяла крава. Лицето на Магистъра беше в сянка, пръстите му бяха сплетени под брадичката.

Теса вдигна часовника, тежък и хладен в ръцете й, и затвори очи.

Разполагаше единствено с думата на Мортмейн, че е изпратил уин фена, ала въпреки това му вярваше. В крайна сметка, защо да не го направи? Какво значение имаше за него дали Джем Карстерс ще живее малко по-дълго? Уин фенът беше просто средство, с което да я принуди да дойде при него и ето че тя беше тук, със или без уин фен.

Девойката го чу как изсъска през зъби и още по-здраво стисна часовника. Изведнъж той сякаш затуптя в ръката й, така както понякога правеше ангелът й с часовников механизъм, сякаш притежаваше свой собствен живот, заключен в него. Теса усети как ръката й подскочи и в следващия миг промяната вече я беше завладяла, без да се налага тя да я предизвиква, както ставаше обикновено. Ахна тихичко, почувствала как я помита като бурен вятър, повличайки я със себе си, и ето че Джон Шейд беше около нея, присъствието му — обгърнало нейното. Болка в ръката я накара да пусне часовника и той тупна на бюрото, но превъплъщаването вече не можеше да бъде спряно. Раменете й се разшириха под халата, пръстите й позеленяха, а после цветът плъзна и по останалата част от тялото й, като меден окис по бакър.

Тя вдигна рязко глава. Чувстваше тежест, сякаш я притискаше някакъв огромен товар. Сведе поглед надолу и видя, че има масивни мъжки ръце с тъмнозелена кожа и големи, извити длани. В гърдите й припламна паника — мъничка искрица насред необхватна бездна от мрак. Никога досега не се бе изгубвала така напълно в промяната.

Мортмейн се бе изправил в стола си и я гледаше втренчено; устните му бяха стиснати, очите му грееха със сурова, мрачна светлина.

— Татко — каза той.

Теса не отговори. Не беше в състояние да отговори. Гласът, който се надигна в нея, не беше нейният — бе този на Шейд.

— Моят принц с часовников механизъм — каза Шейд.

Светлината в очите на Мортмейн се усили и той се приведе напред, побутвайки нетърпеливо листовете към Теса.

— Татко, трябва ми помощта ти, и то бързо. Разполагам с Пиксис, както и със средство да го отворя. Имам телата на автоматоните. Липсва ми единствено магията, която ти създаде, магията за свързване. Напиши ми я и тогава ще разполагам и с последното късче от мозайката.

Искрицата паника в Теса се усилваше. Това не беше трогателна среща между баща и син. Имаше нещо, от което Мортмейн се нуждаеше, нещо, което искаше да получи от магьосника Джон Шейд. Тя започна да се съпротивлява, да се мъчи да се отскубне от промяната, но въпреки че Джон Шейд беше мъртъв, волята му стискаше нейната в стоманена хватка, задържайки я пленена в тялото му и подтиквайки я към действие. Ужасена, Теса видя как собствената й ръка се протяга към перото, потапя връхчето в мастилото и започва да пише.

Писецът заскърца по хартията. Мортмейн се приведе напред, задъхан, сякаш тичаше. Зад него пламъците пращяха в огнището, високи и оранжеви.

— Това е — каза той, прокарвайки език по долната си устна. — О, да, виждам как ще се получи. Най-сетне. Точно това е.

Девойката гледаше с широко отворени очи. Онова, което излизаше изпод перото й, приличаше на порой от безсмислици: цифри, знаци и символи, които тя не разбираше. Отново опита да се съпротивлява, но успя единствено да зацапа страницата, а после перото отново заскърца по хартията. Ръката, която го държеше, трепереше яростно, ала символите продължаваха да се леят. Теса прехапа устната си — силно, а после още по-силно. Усети вкус на кръв в устата си; малко от алената течност капна върху листа, но перото продължи да пише през нея, размазвайки я върху хартията.

— Това е — повтори Мортмейн. — Татко…

Писецът на перото се счупи със звук, който изтрещя като изстрел и отекна между стените на пещерата. Строшеното перо изпадна от ръката на момичето и тя се отпусна изтощено в стола си. Зеленият цвят на кожата й избледняваше, тялото й се смаляваше, собствената й кестенява коса падаше по раменете й. Все още усещаше вкус на кръв в устата си.

— Не — ахна тя, посягайки към листовете. — Не…

Ала движенията й бяха забавени от болката и промяната и Мортмейн я изпревари. Смеейки се, той ги сграбчи изпод ръката й и се изправи.

— Много добре. Благодаря ти, малка моя магьоснице. Даде ми всичко, от което се нуждая. Автоматони, отведете госпожица Грей в стаята й.

Една метална ръка се сключи около задната част на халата й и я повдигна на крака. Светът се залюля пред нея. Тя видя как Мортмейн се пресегна и като взе златния часовник, който беше паднал върху бюрото, се усмихна с хищна, жестока усмивка.

— Ще те накарам да се гордееш с мен, татко — каза той. — Изобщо не се съмнявай.

Неспособна да гледа повече, Теса затвори очи.

„Какво направих?“, помисли си тя, докато автоматонът я побутваше към вратата. „Господи, какво направих?“