Принцеса с часовников механизъм

2 Победител-червей

Докато каретата на Института влизаше през портата в Чезуик, Теса имаше възможност да огледа къщата на семейство Лайтууд така, както не бе могла първия път, когато беше тук посред нощ. Дълга алея, застлана с чакъл и заслонена от дърветата, отвеждаше до внушителна бяла постройка, където описваше кръг. Къщата страшно приличаше на рисунките, които беше виждала на класически римски и гръцки храмове, с техните строги, симетрични линии и изчистени колони. Пред стъпалата беше спряла карета, чакълести пътеки се виеха из просторните градини.

А те бяха наистина прелестни. Дори през октомври в тях грееше изобилие от цветове — късно цъфтящи червени рози и бронзово-оранжеви, жълти и тъмно златни хризантеми растяха около грижливо поддържаните пътечки, които лъкатушеха между дърветата. Хенри спря каретата и когато Теса слезе, подпомагана от Джем, тя чу звук на вода — поточе, както предположи, отклонено, за да прекоси градината. Мястото беше толкова прекрасно, че й беше трудно да го свърже с онова, в което Бенедикт беше дал пъкления си бал, макар да виждаше пътеката, която завиваше зад къщата, същата, по която беше минала онази нощ. Тя водеше до крило, което изглеждаше наскоро построено…

Гидеон спря каретата на Лайтууд зад тази на Института, а Гейбриъл, Уил и Сесили се изсипаха навън. Докато Гидеон се присъединяваше към тях, Уил и Сесили продължаваха да спорят. Младежът ръкомахаше оживено, а сестра му се мръщеше насреща му и свирепото й изражение подчертаваше приликата им толкова осезаемо, че при други обстоятелства би било смешно.

Гидеон, по-блед и от преди, се завъртя в кръг, стиснал меча си в ръка.

— Каретата на Татяна — обясни кратко, когато Джем и Теса се приближиха, и посочи каретата пред стъпалата. И двете й врати бяха отворени. — Вероятно е решила да дойде на гости.

— Точно сега ли… — Гейбриъл звучеше ядосано, ала зелените му очи бяха потъмнели от страх.

Татяна беше сестра им, която наскоро се бе омъжила. Гербът на каретата — венец от тръни — сигурно принадлежеше на семейството на съпруга й, помисли си Теса. Малката групичка стоеше като вцепенена и гледаше как Гейбриъл се приближава до каретата, откачайки дълга сабя от кръста си. Надникна през вратата и изруга на глас.

След това се дръпна назад и очите му срещнаха тези на Гидеон.

— По седалките има кръв. Както и… това. — При тези думи той побутна едно от колелата с върха на сабята си, а когато го отдръпна, от оръжието се проточи нишка воняща слуз.

Уил извади серафимската кама от палтото си и извика:

— Иеремиил! — Острието засия като бледа звезда на есенната светлина и той го насочи първо на север, а после на юг. — Градините обграждат цялата къща и стигат чак до реката — обясни той. — Знам го със сигурност, нали една нощ преследвах демона Марбас през тях. Където и да се намира Бенедикт, съмнявам се, че ще се махне оттук. Опасността да бъде забелязан е прекалено голяма.

— Ние ще се заемем със западната страна на къщата. Вие поемете източната — каза Гейбриъл. — Ако видите нещо, извикайте и ще се съберем.

След това изчисти сабята си в чакъла, изправи се и последва брат си зад къщата. Уил пое в обратната посока заедно с Джем, Сесили и Теса. Когато стигна до ъгъла, спря и обходи градините с поглед, за да види дали няма да зърне или чуе нещо необичайно. Миг по-късно даде знак на останалите да тръгват.

Когато поеха напред, токът на Теса се закачи за някакво камъче под живия плет. Тя залитна, но макар че моментално си възвърна равновесието, Уил погледна назад и се намръщи.

— Теса… — Някога я наричаше Тес, ала тези времена бяха отминали. — Не би трябвало да идваш с нас. Не си подготвена. Поне изчакай в каретата.

— Няма! — възпротиви се тя.

Уил се обърна към Джем, който се мъчеше да потисне усмивката си.

— Теса е твоята годеница. Накарай я да се вразуми.

Джем, стиснал своя бастун-меч в ръка, се приближи до нея.

— Теса, би ли го направила за мен, ако те помоля?

— Мислиш, че не съм в състояние да се бия. — Теса се поотдръпна и отвърна решително на погледа му. — Защото съм момиче.

— Мисля, че не си в състояние да се биеш, защото си облечена в булчинска рокля — поправи я Джем. — Честно казано, не мисля, че и Уил би могъл да се бие в нея.

— Навярно не бих могъл — подхвърли Уил, който имаше остър слух като на прилеп. — Но от мен би излязла една наистина сияйна булка.

Сесили вдигна ръка и посочи нещо в далечината.

— Какво е това?

Четиримата се завъртяха като един и видяха, че някой тича към тях. Слънцето грееше право в очите им и за миг, докато свикне със светлината, Теса виждаше само едно размазано петно. То обаче бързо прие очертанията на бягащо момиче. Беше без шапка и светлокестенявата му коса се развяваше зад него. Беше високо и слабичко, облечено в ярка цикламена рокля, която някога вероятно е била елегантна, но сега бе разкъсана и изцапана с кръв. Без да престава да пищи, момичето връхлетя върху малката им групичка и се хвърли в ръцете на Уил.

Той политна назад и едва не изпусна оръжието си.

— Татяна…

Теса не беше съвсем сигурна дали Уил я бутна лекичко или пък тя се отдръпна, но така или иначе, Татяна се отмести мъничко и бъдещата булка за първи път можа да види лицето й. Тя беше слабичко, ъгловато момиче, което имаше жълтеникаво-червената коса на Гидеон и зелените очи на Гейбриъл. Би била хубава, ако лицето й нямаше някак неодобрителен вид. Въпреки че беше обляна в сълзи и останала без дъх, у нея имаше нещо театрално, сякаш прекрасно си даваше сметка, че погледите на всички — и най-вече този на Уил — са приковани в нея.

— Огромно чудовище — изхлипа тя. — Изчадие… то… то издърпа скъпия Рупърт от каретата и го завлече нанякъде!

Уил я поотдръпна още мъничко от себе си.

— Какво искаш да кажеш, че го е завлякло нанякъде?

Татяна посочи с ръка.

— Н-натам — проплака тя. — Замъкна го в италианската градина. В началото Рупърт успя да се изплъзне от пастта му, но то го погна из пътеките и колкото и да пищях, не го п-пусна!

И тя отново избухна в сълзи.

— Пищяла си — повтори Уил. — Само това ли направи?

— Пищях много. — В гласа на Татяна прозвучаха засегнати нотки. Тя напълно се отдръпна от Уил и прикова зелените си очи в него. — Виждам, че си все така безчувствен, както винаги. — Погледът й се прехвърли върху останалите трима. — Господин Карстерс — поздрави го сдържано, сякаш бяха на градинско парти. Очите й се присвиха, когато се спряха на Сесили. — А вие…

— О, в името на Ангела! — Уил мина покрай нея.

Джем се усмихна на Теса и го последва.

— Вие не може да сте друга, освен сестрата на Уил — каза Татяна на Сесили, докато момчетата се отдалечаваха. На Теса тя подчертано не обръщаше внимание.

Сесили я зяпна, сякаш не вярваше на очите си.

— Да, аз съм сестра му, макар че не виждам какво значение има това. Теса, идваш ли?

— Да — отвърна Теса и се присъедини към нея.

Независимо какво мислеше Уил (пък и Джем), тя не можеше просто да си седи и да ги гледа как се хвърлят в лапите на опасността и да не иска да бъде до тях. Миг по-късно чу неохотните стъпки на Татяна зад себе си.

И ето че вече се отдалечаваха от къщата и вървяха към официалната градина, полускрита зад високия жив плет. В далечината слънчевите лъчи се отразяваха от парник с купол на покрива. Беше хубав есенен ден — подухваше свеж ветрец, а във въздуха се носеше мирис на листа. Нещо изшумоля и Теса погледна към къщата зад тях. Бялата й фасада се издигаше нависоко, нарушавана единствено от сводовете на балконите.

— Уил — прошепна тя, когато той вдигна ръце и раздели сплетените й зад шията му ръце. Смъкна ръкавиците й и те, подобно на маската й и фуркетите, полетяха към каменния под. После свали маската си, хвърли я настрани и прокара ръце през влажната си черна коса, отмахвайки я от челото си. Долните ръбове на маската бяха оставили около скулите му белези като резки, но когато тя протегна ръце да ги докосне, той нежно взе ръцете й и ги върна обратно.

— Не — каза той. — Нека първо аз да те докосна. Исках…

Пламнала, Теса се извърна от къщата и спомените, които тя събуждаше. Малката им групичка беше достигнала дупка в плета от дясната им страна, през която се виждаше нещо, което със сигурност беше италианската градина. В кръга от зеленина се издигаха статуи, изобразяващи различни класически герои и митологични фигури. Венера наливаше вода от една амфора във фонтана в средата, докато статуи на велики историци и управници — Цезар, Херодот, Тукидид — се гледаха с празни очи през пътечките, които тръгваха от центъра на кръга. Имаше също така поети и драматурзи. Докато бързаше напред, Теса мина покрай Аристотел, Овидий, Омир (около чиито очи имаше каменна маска, символизираща слепотата му), Вергилий и Софокъл. Внезапно въздухът беше раздран от пронизителен писък.

Теса се обърна рязко. На няколко крачки зад нея Татяна се беше заковала на място и очите й почти бяха изскочили от орбитите си. Теса се втурна към пищящата жена, следвана по петите от останалите. Достигна я първа и Татяна я сграбчи слепешката, забравила за миг коя е.

— Рупърт — простена Татяна, втренчила се сляпо напред.

Теса проследи погледа й и видя, че изпод един плет стърчи мъжки ботуш. За миг си помисли, че мъжът сигурно лежи в безсъзнание на земята и че остатъкът от тялото му е скрит от растителността, но когато се приведе напред, осъзна, че ботушът, както и парчето изгризана, окървавена плът, което стърчеше от него, са всичко, което има да се види.

— Дванайсетметров червей — промърмори Уил на Джем, докато се придвижваха през италианската градина. Благодарение на две руни за беззвучност, ботушите им не вдигаха никакъв шум върху чакъла.

— Само си помисли каква риба може да се улови с него.

Устните на Джим потръпнаха лекичко.

— Не е смешно.

— Е, всъщност е малко смешно.

— Не можеш да сведеш положението до шеги за червеи, Уил. Говорим за бащата на Гейбриъл и Гидеон.

— Не просто говорим за него, а го преследваме през градина със статуи, защото се е превърнал в червей.

— Демоничен червей — уточни Джем и спря, за да надникне предпазливо зад един жив плет. — Огромно влечуго. Това ще те улесни ли в измислянето на неуместни шеги?

— Някога неуместните ми шеги те забавляваха — въздъхна Уил. — Ала ето че гъсеницата вече се е превърнала в пеперуда.

— Уил…

Джем беше прекъснат от оглушителен писък. Двете момчета се обърнаха рязко, тъкмо навреме, за да видят как Татяна полита назад. Теса я улови и я подкрепи, а Сесили се приближи до една дупка в живия плет, изваждайки серафимската кама от колана си с лекотата на обигран ловец на сенки. Уил не я чу да проговаря, но острието лумна в ръката й, осветявайки лицето й и разпалвайки пожар от ужас в стомаха му.

Той хукна натам, следван плътно от Джем. Татяна се беше отпуснала безжизнено в ръцете на Теса, а лицето й бе разкривено в див писък.

— Рупърт! Рупърт!

Теса се огъваше под тежестта на другото момиче и на Уил му се искаше да спре и да й помогне, ала Джем вече го бе сторил. Ръката му почиваше върху тази на Теса и така и трябваше да бъде. Той трябваше да бъде до нея, като неин годеник.

Уил сурово си заповяда да откъсне очи от тях и насочи внимание към сестра си, която се движеше към пролуката в плета, вдигнала високо камата, докато заобикаляше страховитите останки на Рупърт Блекторн.

— Сесили! — извика той сърдито.

Тя започна да се обръща…

… и целият свят сякаш избухна. Висока струя от пръст и кал изригна пред тях като гейзер, обсипвайки ги с град от парчета пръст. А насред гейзера — огромно, сляпо, сиво-бяло влечуго. Цветът на мъртва плът, помисли си Уил. Вонята, която се излъчваше от него, бе като от отворен гроб. Татяна изпищя и припадна, повличайки Теса със себе си.

Червеят започна да се полюшва напред-назад, мъчейки се да се измъкне от земята. Устата му — по-скоро огромна цепка, прорязваща главата му и пълна със зъби като на акула — зейна широко и от гърлото му излезе оглушително съскане.

— Спри! — Вдигнала серафимската кама пред себе си, Сесили изглеждаше напълно безстрашна. — Назад, прокълнато създание!

Червеят се засили към нея. Тя стоеше, без да трепва, стиснала оръжието си в ръка, докато страховитите челюсти се спускаха към нея… Уил се хвърли напред и я изблъска настрани. Двамата се претърколиха на земята и се блъснаха в плета, а главата на чудовището се удари в земята, където сестра му бе стояла до преди малко, и остави голяма вдлъбнатина.

— Уил! — Сесили се отскубна от него, но не достатъчно бързо — серафимската й кама го поряза по ръката, оставяйки червена следа от изгорено. Очите й приличаха на сини пламъци. — Това беше излишно!

— Ти не си обучена! — изкрещя брат й, почти обезумял от гняв и ужас. — Ще те убият! Стой на мястото си!

Той посегна да вземе оръжието от ръката й, ала Сесили се дръпна и скочи на крака. Миг по-късно червеят отново се бе надигнал със зейнала паст. Уил беше изпуснал собствената си кама, докато се хвърляше към сестра си и тя бе на няколко крачки оттам. Той се метна настрани, разминавайки се на сантиметри с челюстите на червея, а в следващия миг Джем вече беше до него, стиснал бастуна си в ръка. Замахна с все сила и острието потъна в тялото на червея. Адски писък се изтръгна от гърлото на създанието, плисна черна кръв и като се дръпна рязко, то потъна, съскайки, зад един плет.

Уил се обърна рязко. Едва виждаше Сесили — Джем се беше хвърлил между нея и Бенедикт и сега беше изцапан с черна кръв и кал. Зад него Теса беше издърпала Татяна в скута си. Полите им се бяха оплели, крещяща циклама и съсипан златен плат. Теса се беше надвесила над нея, сякаш за да я защити от гледката на баща й и голяма част от демонската кръв беше оплискала косата и роклята й. Тя вдигна пребледнялото си лице и очите й срещнаха тези на Уил.

За миг градината, шумът, вонята на кръв и демон изчезнаха, и Уил се озова в едно безмълвно място, където бяха само двамата с Теса. Искаше да се втурне към нея и да я вземе в обятията си. Да я защити.

Ала не той имаше право да го стори, а Джем. Не той.

Моментът отмина и Теса се изправи, като издърпа Татяна на крака и обви ръката й около раменете си; почти изпаднало в несвяст, другото момиче се облегна тежко на нея.

— Трябва да я махнеш оттук, ако не искаш да бъде убита — каза Уил, оглеждайки градината. — Няма никаква подготовка.

Устните на Теса се свиха в типичната упорита черта.

— Няма да ви оставя.

Сесили изглеждаше ужасена.

— Нали не мислиш… Няма ли нещо да го възпре? Та тя му е дъщеря. Ако у него е останало каквото и да било чувство за семейна принадлежност…

— Той е изял зет си, Сеси — сопна се Уил. — Теса, ако искаш да спасиш Татяна, върви с нея. И останете близо до къщата. Би било пагубно, ако отново се втурне тук.

— Благодаря ти, Уил — промърмори Джем, докато Теса отвеждаше препъващото се момиче възможно най-бързо.

Думите се забиха като три иглички право в сърцето на Уил. Винаги, когато стореше нещо, за да предпази Теса, Джем мислеше, че го прави заради него, а не заради себе си. И на Уил винаги му се искаше да беше така. Всяко убождане си имаше свое име. Вина. Срам. Любов.

Сесили изпищя. Сянка закри слънцето, живият плет пред Уил изригна и ето че се взираше в тъмночервената зейнала паст на огромен червей. Между страховитите зъби се проточваха нишки слюнка. Уил посегна към меча на кръста си, ала чудовището вече бе политнало назад, а от врата му стърчеше кама, която Уил разпозна, без да се обръща. Камата на неговия парабатай. Чу как Джем извика предупредително, а после червеят отново се спусна към него и той вдигна високо меча си. Острието потъна в меката плът под челюстта на създанието и то изсъска, а черната кръв, бликнала между зъбите му, оплиска Уил. Нещо го блъсна в задната част на коленете и го запрати напред по очи, паднал на земята.

Ударът изкара въздуха от дробовете му и той се задави. Тънката прешленеста опашка на червея беше увита около коленете му и той зарита яростно. Започнаха да му се привиждат звезди, а после над него изникна разтревоженото лице на Джем и синьото небе…

В този миг нещо изсвистя и една стрела се заби в опашката на червея, точно под коляното на Уил. Хватката на Бенедикт се разхлаби, а Уил се претърколи настрани и се надигна на колене, тъкмо навреме, за да види как Гидеон и Гейбриъл Лайтууд се носят към тях по пътеката. Гейбриъл държеше лък и докато го гледаше да поставя нова стрела в тетивата, без да забавя крачка, Уил с изненада си даде сметка, че той току-що беше прострелял баща си, за да спаси неговия живот.

Червеят политна назад, а нечии ръце уловиха Уил под мишниците и го изправиха на крака. Джем. Той го пусна и когато се обърна, Уил видя, че вече е извадил бастуна си и се взира свирепо напред. Демонският червей се гърчеше в агония, полюшвайки масивната си сляпа глава наляво-надясно и изкоренявайки храстите наоколо в конвулсиите си. Въздухът се изпълни с листа и прах, които давеха малката групичка ловци на сенки. Уил чу как Сесили кашля и му се прииска да я отпрати към къщата, ала знаеше, че тя няма да се подчини.

Докато щракаше с челюсти, червеят някак си бе успял да издърпа меча от тялото си и оръжието тупна между розовите храсти, изпоцапано с черна демонска кръв. Създанието запълзя назад, оставяйки след себе си диря от слуз и още кръв. Гидеон направи гримаса и се спусна да вземе падналия меч с облечена в ръкавица ръка.

Изведнъж Бенедикт надигна горната част на тялото си като кобра, от зейналата му паст капеше отвратителна течност. Гидеон стисна меча пред себе си; на фона на масивното туловище на влечугото, той изглеждаше невъобразимо малък.

— Гидеон!

Пребледнял като платно, Гейбриъл вдигна лъка си и Уил отскочи тъкмо навреме, за да пропусне стрелата, която прелетя покрай него и потъна в тялото на чудовището. То изпищя и се обърна, отдалечавайки се от тях с невероятна скорост. Докато бягаше, опашката му закачи една статуя и я стисна здраво, превръщайки я на прах, който се посипа в пресъхналия декоративен фонтан.

— В името на Ангела! Току-що направи Софокъл на пух и прах — обади се Уил, докато влечугото изчезваше зад голяма постройка с формата на древногръцки храм. — Вече никой ли не уважава класиците?

Дишайки тежко, Гейбриъл свали лъка си.

— Глупак такъв! — яростно се обърна той към брат си. — Полудя ли, та му се нахвърли по този начин? А ако той…

Гидеон се завъртя рязко и насочи окървавения си меч към Гейбриъл.

— Не „той“. „То“. Това вече не е баща ни, Гейбриъл. Ако не си в състояние да преглътнеш този факт…

— Аз го прострелях! — извика Гейбриъл. — Какво повече искаш от мен, Гидеон?

Гидеон поклати глава, сякаш брат му го отвращаваше. Дори Уил, който не харесваше Гейбриъл, усети, че го жегва съчувствие. Все пак, той беше прострелял чудовището.

— Трябва да тръгнем след него — заяви Гидеон. — Изчезна зад мнимия замък…

— Зад какво? — попита Уил.

— Мнимия замък — обясни Джем. — Декоративна структура. Предполагам, че вътре няма нищо.

Гидеон поклати глава.

— Просто гипс. Ние двамата ще минем от едната страна, а ти и Джеймс — от другата…

— Сесили, какво правиш? — поиска да узнае Уил, прекъсвайки Гидеон. Даваше си сметка, че звучи като раздразнен родител, но не го беше грижа. Сесили беше прибрала оръжието си в колана и се опитваше да се покатери по един от невисоките тисове, които растяха от вътрешната страна на първия ред жив плет. — Сега не е моментът да се катериш по дърветата!

Сестра му го погледна сърдито, черната й коса се развяваше около лицето й. Отвори уста, за да му отговори, но не можа да каже каквото и да било, защото в този миг отекна звук като от земетресение и декоративният замък се пръсна на парчета гипс. Червеят се понесе към тях, връхлитайки с ужасяващата бързина на влак, излязъл от контрол.

Докато стигнат до предния двор на имението, Теса вече я боляха шията и гърбът. Корсетът под тежката булчинска рокля я стягаше, а теглото на ридаещата Татяна, отпуснала се върху лявото й рамо, го дърпаше болезнено надолу.

Видът на каретите я изпълни с облекчение… облекчение и изумление. Сцената пред нея бе толкова пасторална — каретите си бяха там, където ги бяха оставили, конете пасяха кротко, по фасадата на къщата нищо не помръдваше. След като полупренесе, полудовлече Татяна до първата карета, Теса отвори вратата и й помогна да влезе вътре, потръпвайки от болка, когато острите нокти на другото момиче се впиха в раменете й, докато то се качваше и наместваше полите си на седалката.

— О, господи! — простена Татяна. — Какъв срам, какъв ужасен срам! Клейвът би могъл да узнае какво е сполетяло баща ми. За бога, не можа ли да помисли за мен, поне за миг?

Теса примига.

— Онова нещо? — удиви се тя. — Съмнявам се, че то е в състояние да мисли за когото и да било, госпожо Блекторн.

Татяна я погледна замаяно и за миг Теса се засрами от негодуванието, което бе изпитвала към нея. Не й беше харесало да я отпратят от градината, където навярно би могла да е полезна… но Татяна току-що бе видяла как нейният баща разкъсва съпруга й на парчета. Несъмнено заслужаваше повече съчувствие, отколкото Теса изпитваше.

Тя се постара да говори по-меко:

— Знам, че преживяхте ужасен шок. Защо не полегнете…

— Вие сте много висока — каза Татяна. — Джентълмените оплакват ли се от това?

Момичето я зяпна.

— И сте облечена като булка — продължи Татяна. — Това не е ли доста странно? Нямаше ли да ви е по-удобно в бойно облекло? Разбирам, че то не стои така добре на фигурата както роклята, но срещу ръжен не се рита и…

Внезапно отекна силен трясък. Теса се отдръпна от каретата и се огледа. Звукът беше дошъл от вътрешността на къщата.

„Хенри“, помисли си Теса. Той беше влязъл вътре. Сам. Разбира се, създанието беше в градините навън, но все пак — това беше къщата на Бенедикт. Тя си спомни балната зала, която предишния път, когато бе тук, беше пълна с демони, и стисна полите на роклята си с две ръце.

— Останете тук, госпожо Блекторн — заповяда тя. — Трябва да разбера какъв е този шум.

— Не! — Татяна се изпъна върху седалката. — Не ме оставяйте!

— Съжалявам. — Теса отстъпи назад, поклащайки глава. — Налага се. Моля ви, останете в каретата!

Татяна извика нещо след нея, ала девойката вече се бе обърнала и изкачваше стълбите на бегом. Прекрачи прага на входната врата и се озова във величествено преддверие, чийто под на черни и бели квадрати приличаше на шахматна дъска. От тавана висеше внушителен полилей, но никоя от свещите в него не беше запалена. Единствената светлина идваше от слънчевите лъчи, струящи през високите прозорци. Великолепно, извито стълбище водеше нагоре.

— Хенри! — извика Теса. — Хенри, къде си?

В отговор, от горния етаж долетя вик, последван от нов трясък. Девойката залитна по стълбите, когато кракът й се закачи в подгъва на роклята й и го разкъса. Тя нетърпеливо повдигна полата си и продължи да тича по дълъг коридор с бледосини стени, върху които висяха десетки офорти2 в златни рамки, докато не стигна до една двукрила врата.

Стаята, в която се озова, несъмнено беше стая на мъж — библиотека или кабинет. Завесите бяха от тъмна тежка материя, маслени картини, изобразяващи огромни бойни кораби, бяха окачени по стените, покрити с тъмнозелени тапети, върху които се виждаха причудливи тъмни петна. Усещаше се особена миризма, подобна на онази, която тегнеше край Темза, където странни неща се разлагаха под бледата дневна светлина, само че тази тук беше примесена с металическия привкус на кръв. Една етажерка беше паднала върху персийския килим и до бъркотията от натрошено стъкло и дървени отломки Хенри се беше вкопчил в схватка с някакво същество със сива кожа и страховит брой ръце. Хенри крещеше и риташе с дългите си крака, а съществото (несъмнено, демон) дращеше бойното му облекло с нокти и щракаше с вълчата си муцуна в лицето му.

Теса се огледа наоколо като обезумяла, грабна ръжена, който стоеше до незапалената камина, и се хвърли в атака. Опита се да мисли за обучението си, за всички онези часове, в които Гидеон прилежно й беше обяснявал за калибриране, бързина и захват, но в крайна сметка инстинктът бе онзи, който я накара да забие дългата стоманена пръчка там, където у едно обикновено животно от този свят би трябвало да се намира гръдният кош.

Чу как нещо изхрущя, когато оръжието потъна в тялото на създанието, което нададе вой, подобен на кучешки лай, и се претърколи встрани от Хенри. Ръженът издрънча на пода и от раната рукна черна кръв, която изпълни стаята с воня на пушек и разложение. Теса политна назад и токът се закачи в раздрания подгъв на роклята й. Строполи се на земята в същия миг, в който Хенри се надвеси над чудовището и като проклинаше тихо, преряза гърлото му с подобно на кама острие, което грееше от руни. От гърлото на демона се откъсна клокочещ звук и той се отпусна безжизнено.

Хенри се изправи на крака. Рижата му коса беше мокра от кръв — неговата и тази на демона; бойното му облекло беше разкъсано на рамото и от раната бликаше алена струйка.

— Теса! — възкликна той, като само за миг се озова до нея и й помогна да стане. — В името на Ангела, и ние сме една двойка — подхвърли той с типичния си печален тон и я погледна разтревожено. — Нали не си ранена?

Девойката се погледна и разбра какво има предвид Хенри: роклята й беше подгизнала от демонска кръв, а върху ръката й зееше грозна рана, получена, когато беше паднала върху натрошеното стъкло. Все още не я болеше много, но имаше кръв.

— Нищо ми няма — увери го тя. — Какво стана, Хенри? Какво беше това нещо и защо беше тук?

— Демон пазач. Претърсвах писалището на Бенедикт и трябва да съм разместил или докоснал нещо, което го събуди. От чекмеджето излезе струя черен дим и се превърна в това. Нахвърли се отгоре ми…

— И те е изподрало — разтревожено каза Теса. — Тече ти кръв…

— Не, за това аз съм си виновен. Паднах върху камата си — смутено обясни Хенри и извади едно стили от колана си. — Не казвай на Шарлот.

Теса за малко да се усмихне, но после си спомни какво се случваше и изтича към един от високите прозорци. Дръпна пердетата и погледна навън. Зелени чемшири и ниско подрязана трева, започнала да покафенява с наближаването на зимата, се простираха пред очите й, ала за нейно огромно недоволство от тази част на къщата не можеше да види италианската градина.

— Трябва да вървя — разбърза се тя. — Уил, Джем и Сесили се бият с чудовището. То е убило съпруга на Татяна Блекторн. Трябваше да я отведа при каретите, защото беше на път да припадне.

Последва мълчание. А после Хенри се обади със странен глас:

— Теса.

Тя се обърна и го видя, замръзнал със стилито в ръка, докато рисуваше иратце върху кожата си. Взираше се в стената насреща си… стената, върху която малко по-рано Теса си бе помислила, че вижда някакви странни петна. Сега си даде сметка, че това съвсем не са случайни петна. Върху тапета имаше букви, големи поне трийсетина сантиметра и написани с нещо, което приличаше на засъхнала черна кръв.

А отдолу, почти нечетливо, сякаш ръцете на онзи, който го беше писал, едва са го слушали, имаше едно последно изречение. Теса си представи как Бенедикт, заключен в тази стая и полудяващ бавно от трансформацията си, го надрасква на стената със собствената си, почти демонска кръв.

Червеят се хвърли към него и Уил се преметна презглава, избягвайки на сантиметри зейналата му паст. След това приклекна, преди да скочи на крака и да се втурне към опашката на създанието. Обърна се и го видя да се извисява като кобра над Гидеон и Гейбриъл. За негова изненада обаче, то беше застинало и макар да съскаше, не се нахвърли отгоре им. Дали беше разпознало децата си? Дали изпитваше нещо към тях? Невъзможно бе да се каже.

Сесили се беше покатерила до средата на тиса, където се беше вкопчила в един клон. Надявайки се, че сестра му ще прояви здрав разум и ще си остане там, Уил се обърна към Джем и вдигна ръка, така че той да го види. Двамата отдавна си бяха изработили система от жестове, с които да могат да общуват, ако по време на битка нямаха възможност да се чуят. Джем очевидно го разбра, защото му подхвърли бастуна си със съвършено премерено движение, така че Уил го улови за дръжката и я натисна. Скритото острие се показа и Уил замахна, разсичайки дебелата кожа на чудовището. То се дръпна рязко и изрева, а младежът му нанесе втори удар, откъсвайки опашката от тялото му. Бенедикт се замята в конвулсии, а черната кръв, рукнала от раната, обля Уил, който извика и отскочи настрани. Кожата му гореше.

— Уил!

Джем се втурна към него, докато Гидеон и Гейбриъл замахваха към главата на червея, правейки всичко по силите си да задържат вниманието му върху себе си. Докато Уил изтриваше парещата демонска кръв от очите си, Сесили скочи от дървото и се приземи върху гърба на влечугото.

В потреса си Уил изпусна бастуна меч. Никога досега не го беше правил, никога не беше изпускал оръжието си посред битка, ала ето че малката му сестричка се беше вкопчила с мрачна решителност в гърба на огромния демоничен червей, като миниатюрна бълха — в козината на куче. Пред ужасения поглед на брат си, Сесили извади камата от колана си и яростно я заби в плътта на чудовището.

„Какво си мисли, че прави? Сякаш това малко острие би могло да убие нещо толкова грамадно!“

— Уил, Уил — настойчиво шепнеше Джем в ухото му и той си даде сметка, че бе изрекъл мислите си на глас и че влечугото вече обръща глава към Сесили, отворило широко устата си — огромна и пълна със зъби…

Сесили пусна дръжката на камата и като се претърколи настрани, тупна от тялото на червея, изплъзвайки се на сантиметри от челюстите му, които се сключиха около собствената му плът. Рукна черна кръв и демонът отметна глава назад, надавайки смразяващ вой. Върху тялото му зееше грамадна рана, от устата му висяха късчета от плътта му. Пред широко отворените очи на Уил, Гейбриъл вдигна лъка си и опъна тетивата.

Изстрелът му беше точен и стрелата потъна дълбоко в едното око на червея, черно и без клепач. Влечугото се олюля… а после главата му се отпусна напред и то рухна, изчезвайки миг по-късно, както ставаше с демоните, когато животът ги напусне.

Лъкът на Гейбриъл тупна на земята с тропот, който Уил почти не чу. Изпотъпканата пръст беше подгизнала от кръвта на червея и насред всичко това Сеси се изправяше бавно на крака, дясната й китка висеше под странен ъгъл, лицето й беше разкривено в гримаса.

Уил дори не усети, че понечва да се втурне към нея. Даде си сметка, че го е сторил, едва когато ръката на Джем го спря. Той се обърна като обезумял към своя парабатай.

— Сестра ми…

— Лицето ти — отвърна Джем забележително спокойно, като се имаше предвид ситуацията. — Облян си в демонска кръв, Уилям, и тя те изгаря. Трябва да ти направя иратце, преди да ти е нанесла необратима вреда.

— Пусни ме — настоя Уил и опита да се отскубне, ала хладната ръка на приятеля му вече беше върху тила му, стилито опари китката му и болка, за която той дори не си беше давал сметка, че изпитва, започна да се отцежда от тялото му.

След миг Джем го пусна, просъсквайки лекичко от болка — част от демонската кръв беше изцапала пръстите му. Уил поспря нерешително, но Джем му махна да върви и допря стилито до собствената си китка.

Уил се бе забавил съвсем малко, ала докато стигне до сестра си, Гейбриъл вече го бе изпреварил. Беше сложил ръка под брадичката й и зелените му очи обхождаха лицето й. Сесили го гледаше учудено, когато Уил се приближи и я улови за рамото.

— Махни се от сестра ми — сопна се той и Гейбриъл отстъпи назад, свил устни в тънка черта.

Гидеон също се присъедини към тях и те наобиколиха Сесили, докато Уил я държеше здраво с една ръка, рисувайки иратце с другата. Тя го наблюдаваше с пламнали сини очи, докато той рисуваше иратце от едната страна на врата й и целебна руна — от другата. Черната й коса се бе измъкнала от плитката й и тя приличаше на дивото момиченце от спомените му, буйно и непознаващо страх.

— Ранена ли си, кариад3? — Думата се изплъзна от устните му, преди да успее да я спре — гальовно обръщение от детството му, което почти беше забравил.

— Кариад? — повтори тя и в очите й проблесна изумление. — Съвсем нищо ми няма.

— Не е точно така — възрази Уил и посочи китката й и драскотините по лицето и ръцете й, които вече бяха започнали да се затварят под въздействието на иратцето. В гърдите му се надигна гняв, толкова силен, че дори не чу как зад него Джем се разкашля — звук, който обикновено му действаше като искра, попаднала в суха прахан. — Сесили, какво си мислеше…

— Това бе едно от най-безстрашните неща, които съм виждал някой ловец на сенки да прави — прекъсна го Гейбриъл. Не гледаше към Уил, а към Сесили и по лицето му се четеше смесица от изненада и още нещо. Като всички останали и той беше изцапан с кал и кръв, ала зелените му очи грееха.

Сесили се изчерви.

— Аз само…

Така и не довърши, а очите й, вперени покрай Уил, се разшириха. Джем отново се изкашля и този път Уил го чу и се обърна тъкмо навреме, за да види как неговият парабатай се свлича на колене на земята.