Принцеса с часовников механизъм

24 Мярката на любовта

Заседателната зала беше пълна със светлина. Върху подиума в предната част на помещението бяха нарисувани два големи кръга, разстоянието между които беше изпълнено с руни — обвързващи руни, руни за знание, руни за умение и ловкост, както и руни, които символизираха името на Софи. Самата Софи беше коленичила в средата на кръговете. Тъмната й коса не беше вързана и се спускаше до кръста й, водопад от тъмни къдрици, посипал се по още по-тъмното й бойно облекло. Тя беше много красива на фона на светлината, която струеше от прозореца на сводестия таван над тях, белегът върху бузата й — ален като роза.

Консулът стоеше над нея с вдигнати бели ръце, в които държеше Бокала на смъртните. Шарлот беше облечена в простички червени одежди, които се диплеха около тялото й. Дребничкото й лице беше сериозно и строго.

— Вземи Бокала, София Колинс — разнесе се гласът й в притихналата зала.

Тя не беше пълна, с изключение на една от редиците: Гидеон и Гейбриъл, Сесили и Хенри, Теса и Уил, всички до един — приведени нетърпеливо напред в очакване Софи да се Извиси. Край всеки от ъглите на подиума стоеше по един Мълчалив брат с наведена глава и одежди, които изглеждаха така, сякаш бяха изваяни от мрамор.

Шарлот свали Бокала и го подаде на девойката, която го пое внимателно.

— Заклеваш ли се, София Колинс, да се отречеш от света на мунданите и да поемеш по пътя на ловците на сенки? Ще приемеш ли в себе си кръвта на ангела Разиел и ще бъдеш ли достойна за нея? Заклеваш ли се да служиш на Клейва, да спазваш Закона, постановен от Съглашението, и да се подчиняваш на Съвета? Ще браниш ли смъртните хора, знаейки, че честта ще бъде единственото възнаграждение и благодарност, които ще получиш в замяна на службата си?

— Заклевам се — отвърна Софи с равен глас.

— Можеш ли да бъдеш щит за слабите, светлина в мрака, истина насред лъжите, кула в потопа, зрящо око, когато всички други са слепи?

— Мога.

— А когато издъхнеш, ще дадеш ли тялото си на нефилимите, за да бъде изгорено, та пепелта ти да бъде използвана за съзиждане на Града от кости?

— Да.

— Тогава пий — рече Шарлот. Теса чу как Гидеон си пое дъх. Това беше опасната част от ритуала. Частта, която можеше да убие необучените или недостойните.

Софи наведе тъмнокосата си глава и допря Бокала до устните си. Теса приседна съвсем на ръба на мястото си, гърдите й бяха сковани от тревога. Усети как ръката на Уил се плъзна над нейната — топла, успокояваща тежест. Гърлото на Софи помръдна, когато преглътна.

Кръгът, в който бяха застанали тя и Шарлот, изведнъж лумна със студена, синьо-бяла светлина, която скри и двете от погледа на останалите. Когато светлината започна да угасва, Теса примигна няколко пъти, за да прогони звездите, които се бяха появили пред очите й, и видя Софи да вдига обгърнатия от сияние Бокал и да го подава на Шарлот, която се усмихваше широко.

— Сега ти си нефилим — заяви тя. — Наричам те София Шадоухънтър49, от кръвта на Джонатан, ловеца на сенки, дете на нефилимите. Изправи се, София.

И Софи се изправи под одобрителните викове на тълпата. Тези на Гидеон бяха най-силни насред много други. Девойката се усмихваше и цялото й лице светеше, огряно от лъчите на зимното слънце, които струяха през прозореца на тавана. Сенки се стрелнаха по пода, бързи и леки. Теса вдигна очи в почуда — отвън имаше бели пухчета, вихрещи се изящно зад стъклото на прозореца.

— Сняг — меко прошепна Уил в ухото й. — Весела Коледа, Теса.

Тази нощ беше нощта на ежегодното коледно тържество на Анклава. Теса за първи път виждаше голямата бална зала в Института отворена и пълна с хора. Огромните прозорци грееха, отразявайки светлината, и хвърляха златен отблясък върху лъснатия под. Отвъд тъмните стъкла се виждаше как навън се сипят едри меки снежинки, но вътре всичко бе топло, безопасно и обгърнато в златиста светлина.

Коледата сред ловците на сенки не беше същата като онази, която Теса познаваше. Не се виждаха рождественски венци, не се пееха коледни песни, нямаше коледни бомбички. Имаше дърво — огромна елха, която се издигаше почти до тавана в далечния край на балната зала — макар и да не беше украсено по традиционния начин. Когато Уил бе попитал Шарлот как, за бога, бяха успели да го вкарат вътре, тя бе махнала с ръце и бе промърморила нещо за Магнус. Върху всички клони имаше свещи, макар че Теса не виждаше как точно са закрепени, нито какво ги поддържа, и те хвърляха още златна светлина в стаята.

Завързани за клоните на дървото — както и висящи от аплиците по стените, свещниците на масите и дръжките на вратите — имаше блещукащи кристални руни. Макар и прозрачни като стъкло, те пречупваха светлината и осейваха стаята с проблясващи дъги. Стените бяха украсени с венци от бодлива зеленика и бръшлян. Червените плодчета изпъкваха на фона на зелените листа. Тук-там се виждаха клонки с белите плодчета на имел. Такава беше закачена дори на каишката на Чърч, който се въртеше около една от коледните маси със свиреп вид.

Теса не помнеше някога да е виждала толкова много храна. Масите бяха отрупани с резени пилешко и пуешко месо, дивеч и заешко, коледна шунка и пайове, тънки сандвичи, сладолед и сладкиши със сметана, желиран крем и пудинг, плодови желета с цвят на скъпоценни камъни, пандишпан, напоен с вино и коледни пудинги, полети с бренди, леден шербет, греяно вино и огромни сребърни купи, пълни с коледен пунш. Имаше рогове на изобилието, от които се изсипваха дребни лакомства и бонбони, както и торбички на Сейнт Никълъс50, всяка от които съдържаше парче въглен, бучка захар или кисел бонбон, за да покаже на онзи, който я получеше, дали държанието му през изминалата година е било непослушно, сладко или кисело. По-рано през деня, преди пристигането на гостите, обитателите на Института бяха пили чай и си бяха разменили подаръци. Настанена в скута на Хенри, който седеше в своя подвижен стол, Шарлот беше отваряла подарък след подарък за бебето, което трябваше да се роди през април. И чието име, както бе решено, щеше да бъде Чарлс. „Чарлс Феърчайлд“, гордо бе заявила Шарлот, вдигайки мъничкото одеялце, което Софи бе изплела за нея и в чийто ъгъл имаше красива бродерия — „Ч. Ф.“

— Чарлс Бюфорд Феърчайлд — поправил я бе Хенри.

Шарлот бе направила гримаса и Теса, избухвайки в смях, бе попитала:

— Феърчайлд? Не Брануел?

Шарлот се беше усмихнала срамежливо.

— Тъй като съм консул, беше решено, че детето ще носи моето име. Хенри няма нищо против, нали, скъпи?

— Ни най-малко — отвърнал бе съпругът й. — Особено при положение че Чарлс Бюфорд Брануел би звучало доста глупаво, докато Чарлс Бюфорд Феърчайлд звучи прекрасно.

— Хенри…

Теса се усмихна при спомена. Беше застанала близо до коледното дърво и гледаше как членовете на Анклава в целия им блясък крачат насам-натам и се смеят. Жените бяха в наситените искрящи тонове на зимата — рокли от червен сатен, сапфиреносиня коприна и златна тафта, а мъжете — в елегантни вечерни костюми. Софи стоеше заедно с Гидеон, спокойна и сияеща в рокля от тъмнозелено кадифе. Сесили също беше тук, облечена в синьо и обикаляща навсякъде с видимо удоволствие, докато Гейбриъл я следваше, изтъкан сякаш от дълги крайници, разрошена коса и развеселено обожание. Огромен бъдник, обвит с венци от бръшлян и бодлива зеленика, гореше в каменното огнище, над което висяха фини тюлени торбички, в които имаше златни ябълки, орехи, разноцветни пуканки и бонбони. Имаше и музика, тиха и меланхолична — Шарлот като че ли най-сетне беше открила приложение за пеенето на Бриджет, защото то се издигаше над мелодията на инструментите, благозвучно и сладостно.

— Нека от небето да валят картофи — разнесе се замислен глас. — Нека гръмотевици трещят с мелодията на „Грийнслийвс“.

Сепната, Теса се обърна. Незнайно как Уил бе изникнал до лакътя й, което беше дразнещо, тъй като тя го търсеше откакто бе влязла в стаята, без да открие и помен от него. Както обикновено, видът му във вечерно облекло — синьо, черно и бяло — я остави без дъх, но тя прикри стягането в гърдите си с усмивка.

— Шекспир. „Веселите уиндзорки“. Не може да се нарече една от добрите му пиеси. — Уил присви очи, докато я оглеждаше от главата до петите. Тази вечер Теса бе избрала да носи розова коприна и никакви украшения, освен една кадифена панделка, която обгръщаше шията й два пъти и се спускаше по гърба й. Софи й беше направила прическа — приятелска услуга, а не задължение на прислужница — и бе сплела ситни бели плодчета във вдигнатите нагоре къдрици. Теса се чувстваше ужасно елегантна и забележима. — Макар че си има своите моменти.

— Литературен критик, както винаги — въздъхна тя и зарея поглед към другия край на стаята, където Шарлот говореше с висок, русокос мъж, когото Теса не познаваше.

Уил се приведе към нея. От него се излъчваше едва доловим мирис на нещо зелено и зимно, елха, кипарис или зелени лимони.

— Това в косата ти е имел. — Дъхът му опари бузата й. — Строго погледнато, това означава, че всеки би могъл да те целуне, когато си поиска.

Теса го погледна с широко отворени очи.

— Смяташ ли, че е вероятно някой да опита?

Той я докосна лекичко по бузата. Носеше бели велурени ръкавици, ала младата жена сякаш усети допира на кожата му върху своята.

— Ще убия всеки, който посмее.

— Е — отвърна тя, — няма да е първият път, в който правиш нещо скандално навръх Коледа.

Уил направи моментна пауза, а после се усмихна широко, с онази рядка усмивка, от която цялото му лице грейваше и се променяше. Усмивка, която Теса се бе опасявала, че си е отишла завинаги, изгубена заедно с Джем в мрака на Града на тишината. Джем не беше мъртъв, но част от Уил бе отишла с него, когато той си бе тръгнал — част, откъсната насила от сърцето му и погребана там, сред шептящите кости. През онази първа седмица Теса се бе тревожила, че любимият й никога няма да се съвземе, че завинаги ще си остане като призрак, който броди из Института, без да се храни, и час по час се обръща да каже нещо на някой липсващ, само за да си спомни за отсъствието му и да замълчи с помръкнало лице.

Ала Теса беше твърдо решена. Сърцето й беше разбито, но като излекуваше неговото, сигурна бе тя, по някакъв начин щеше да изцели и своето. Веднага щом стана достатъчно силна, тя се зае да му носи чай, който той не искаше, и книги, които искаше; да го кара да ходи тук и там, и да й помага в тренировките. Каза на Шарлот да престане да се отнася с него така, сякаш е направен от стъкло и да го праща да се бие, както преди, заедно с някой от братята Лайтууд, вместо с Джем. Шарлот го беше сторила, макар и с тревога, и Уил се връщаше от битките окървавен и покрит със синини, ала с грейнали, оживени очи.

— Това беше мъдро — казала й бе Сесили по-късно, докато двете стояха край прозореца и гледаха как Уил и Гейбриъл разговарят на двора. — Да бъде нефилим дава смисъл на живота му. Задълженията му на ловец на сенки ще му помогнат да се съвземе. Задълженията му на ловец на сенки и ти.

Теса бе пуснала пердето замислено. Двамата не бяха разговаряли за случилото се в Кадер Идрис, за нощта, която бяха прекарали заедно. Всъщност сега тя изглеждаше далечна като сън. Сякаш се бе случило с някой друг, не с нея. Не беше сигурна дали и Уил изпитва същото. За сметка на това бе сигурна, че Джем е знаел или предполагал, и че прощаваше и на двама им, но от деня, в който Джем си бе тръгнал, Уил повече не се бе приближил до нея, не й бе казал, че я обича, не я бе попитал дали тя го обича.

Като че ли бяха минали векове, макар че всъщност бяха едва две седмици, преди той да я завари сама в библиотеката и да я попита, някак отсечено, дали иска да отиде на разходка с каретата на следващия ден. Озадачена, Теса бе приела, чудейки се тайничко дали няма и друга причина Уил да търси компанията й. Загадка, която да разследват? Признание, което искаше да й направи?

Ала не, оказало се бе най-обикновена разходка с карета през парка. Застудяваше и по краищата на езерцата бе започнала да се образува ледена коричка. Голите клони на дърветата бяха печални и красиви и Уил бе подхванал учтив разговор за времето и забележителностите на града. Изглеждаше твърдо решен да продължи обучението й за Лондон оттам, докъдето бе спрял Джем. Отидоха в Британския музей и Националната галерия, в Кю Гардънс51 и в катедралата „Сейнт Пол“, където Теса най-сетне изгуби търпение.

Бяха в прочутата „Галерия на шепота“ и тя се бе облегнала на перилата, загледана в катедралата под тях, докато Уил й превеждаше латинския надпис на стената на криптата, в която беше погребан Кристофър Рен — „Ако търсите неговия паметник, огледайте се наоколо“. Разсеяно, тя бе протегнала ръка назад, за да я пъхне в неговата, при което той незабавно се бе дръпнал с пламнало лице.

Теса го бе погледнала изненадано.

— Нещо не е наред ли?

— Не — отвърнал бе Уил прекалено бързо. — Просто… не те доведох тук, за да те награбя в „Галерията на шепота“.

Младата жена избухна.

— Не те моля да ме награбиш в „Галерията на шепота“! В името на Ангела, Уил, ще престанеш ли да бъдеш толкова любезен!

Той я погледна слисано.

— Но не предпочиташ ли…

— Не, не предпочитам. Не искам да бъдеш любезен! Искам да си бъдеш Уил! Не искам да ми показваш архитектурни забележителности, сякаш си някакъв пътеводител! Искам да казваш ужасно шантави, забавни неща, да съчиняваш песни и да бъдеш… — „онзи Уил, в когото се влюбих“, за малко да каже тя. — И да си бъдеш Уил — довърши вместо това. — Или ще те цапардосам по главата с чадъра си.

— Опитвам се да те ухажвам — разгневи се Уил. — Да те ухажвам, както подобава. Затова се държа така. Знаеш го, нали?

— Господин Рочестър никога не е ухажвал Джейн Еър — изтъкна Теса.

— Не, той се облече като жена и изкара акъла на горкото момиче. Това ли искаш?

— От теб би излязла страшно грозна жена.

— Напротив. От мен би излязла поразяваща красавица.

Девойката се разсмя.

— Ето — каза тя. — Това е истинският Уил. Не е ли по-добре така? Не си ли съгласен?

— Не знам — отвърна той, измервайки я с поглед. — Боя се да отговоря. Казвали са ми, че когато си отворя устата, на американските момичета им иде да ме цапардосат с чадър.

Теса отново се разсмя и много скоро и двамата се смееха, а приглушеният им кикот ехтеше сред дебелите стени на „Галерията на шепота“. След това нещата между тях определено бяха станали по-лесни и усмивката, с която Уил й бе помогнал да слезе от каретата, когато се върнаха в Института, беше ведра и истинска.

Същата нощ някой бе почукал тихичко на вратата на стаята й и когато бе отишла да отвори, тя бе открила една книга на пода в коридора. „Повест за два града“. Странен подарък, помислила си бе Теса. В библиотеката имаше екземпляр от книгата, който тя можеше да чете толкова често, колкото си поискаше, но този тук беше чисто нов, с квитанция от „Хатчардс“52, пъхната между корицата и заглавната страница. Едва когато я отнесе в леглото със себе си, Теса забеляза, че на заглавната страница е написано нещо.

Теса бе седяла дълго след това, стиснала книгата, без да я чете, гледайки как здрачът се спуска над Лондон. На сутринта беше изхвърчала да се облече, след което бе грабнала книгата и се бе втурнала на долния етаж. Беше хванала Уил тъкмо когато излизаше от стаята си, с все още влажна коса, и се бе хвърлила на врата му. Вкопчила се бе в реверите му и го бе притеглила към себе си, заравяйки лице в гърдите му. Книгата бе тупнала на пода между тях, когато той бе посегнал да я прегърне, приглаждайки косата й, докато шепнеше меко:

— Теса, какво има, какво не е наред? Не ти ли хареса…

— Никой никога не ми е писал нещо толкова красиво — каза тя, притиснала лице в гърдите му, усещайки ритъма на сърцето му, тих и равномерен под ризата и сакото. — Никога.

— Написах го веднага, след като разбрах, че проклятието не е истинско — отвърна младият мъж. — Възнамерявах да ти го дам тогава, но… — Пръстите му, които все още милваха косата й, се напрегнаха. — Когато открих, че си сгодена за Джем, го прибрах. Не знаех кога бих могъл, кога бих имал право да ти го дам. И вчера, когато ми каза да бъда себе си, събрах достатъчно надежда, за да извадя тези някогашни мечти, да ги отърся от прахта и да ти ги поднеса.

Този ден двамата отидоха в парка, макар времето да беше твърде студено. Езерото Серпентайн грееше под зимното слънце и Уил й показа мястото, където той и Джем бяха хранили патиците с пай с патешко месо. Това бе първият път, в който Теса го видя да се усмихва, докато говори за Джем.

Знаеше, че не би могла да замени неговия парабатай в живота му. Никой не би могъл. Ала постепенно празните места в сърцето му се запълваха. Това, че Сесили беше край него, му носеше истинска радост. Теса го виждаше, когато двамата седяха заедно пред камината и си приказваха тихичко на уелски, а очите му грееха. Дори бе започнал да харесва братята Лайтууд и сега те бяха негови приятели, макар че никой не би могъл да му бъде толкова близък, колкото Джем. И разбира се, обичта на Шарлот и Хенри бе все така силна, както винаги. Раната никога нямаше да зарасне, знаеше Теса, нито нейната, нито тази на Уил. Ала докато времето застудяваше, а любимият й се усмихваше все по-често и се хранеше все по-редовно, очите му започнаха да губят измъчения си вид и тя си отдъхна, спокойна, че раната не е смъртоносна.

— Хм… — въздъхна той сега, полюшвайки се леко на пети, докато оглеждаше балната зала. — Може и да си права. Май именно около Коледа се сдобих с татуировката си на уелския дракон.

При тези думи Теса трябваше да положи немалко усилие, за да не се изчерви.

— Как точно се случи?

Уил махна нехайно с ръка.

— Бях пиян…

— Глупости. Никога не си бил наистина пиян.

— Напротив… за да се научи как да се преструва на пиян, човек трябва да се напие поне веднъж, за да има отправна точка. Шестопръстият Найджъл здравата се беше заел с греяния сайдер…

— Не ми казвай, че Найджъл Шестопръстия наистина съществува!

— Разбира се, че съществува… — започна Уил с усмивка, която бързо помръкна. Погледът му беше насочен някъде покрай Теса и когато се обърна, за да го проследи, тя видя, че високият русокос мъж, с когото Шарлот разговаряше по-рано, си пробиваше път през тълпата към тях.

Той наближаваше четирийсетте, имаше набито телосложение, разрошена, русолява коса и сини очи. Кожата му, бездруго загоряла от слънцето, изглеждаше още по-тъмна на фона на бялата колосана риза, а по линията на челюстта му минаваше белег. У него имаше нещо познато, нещо, което се опитваше да пробуди някакъв спомен у Теса.

Мъжът спря пред тях и очите му се насочиха към Уил. Синият им цвят беше по-блед от тези на Уил, почти като цвета на метличини. Кожата около тях беше почерняла от слънцето и осеяна с мрежа от ситни бръчици.

— Ти ли си Уилям Херондейл?

Уил кимна безмълвно.

— Аз съм Елиас Карстерс — каза мъжът. — Джем Карстерс беше мой племенник.

Младежът пребледня, а Теса най-сетне разбра защо мъжът й се беше сторил познат — имаше нещо в него, в стойката му и във формата на ръцете му, което й напомняше на Джем.

— Да, това е Уил Херондейл — заяви тя, тъй като любимият й явно не беше в състояние да говори. — А аз съм Тереза Грей.

— Момичето, което умее да се превъплъщава — рече мъжът… Елиас, напомни си Теса; ловците на сенки си говореха на малки имена. — Била си сгодена за Джеймс, преди да стане Мълчалив брат.

— Така е — тихичко отвърна Теса. — Много го обичам.

Той я погледна… не враждебно или предизвикателно, просто любопитно, а после се обърна към Уил.

— Ти си бил неговият парабатай?

Младият мъж най-сетне си възвърна гласа.

— Все още съм — заяви той и стисна решително челюст.

— Джеймс говореше за теб — каза Елиас. — След като си тръгнах от Китай, когато се върнах в Идрис, го попитах дали иска да дойде да живее с мен. Бяхме го отпратили от Шанхай, тъй като не смятахме, че е безопасно за него, докато кохортите на демона Янлуо върлуваха там. Ала когато го поканих да дойде при мен в Идрис, той ми отказа. Помолих го да размисли. Казах му, че аз съм неговото семейство, неговата плът и кръв. Той обаче ми отвърна, че не можел да изостави своя парабатай и че има неща, които са по-важни от кръвта. — Светлосините очи на Елиас гледаха право в младежа. — Донесох ти подарък, Уил Херондейл. Нещо, което възнамерявах да дам на него, когато навърши пълнолетие, защото баща му вече го няма, за да му го подари лично. Но вече не мога да го сторя.

Тялото на Уил цялото се бе напрегнало, като тетива на лък, опъната прекалено силно.

— Не съм направил нищо, за да заслужа подарък — отсече той.

— Аз пък мисля, че си. — С тези думи Елиас откачи от колана си къс меч с богато украсена ножница и го подаде на Уил, който се поколеба в продължение на един миг, преди да го поеме.

Ножницата беше покрита със сложна, грижливо изработена плетеница от листа и руни, които проблясваха на златната светлина. С решително движение Уил извади меча и го вдигна пред лицето си.

Дръжката беше украсена със същите листа и руни, ала самото острие беше обикновено и голо, с изключение на редичката думи, които се спускаха по протежението му. Теса се приведе, за да ги прочете.

„Аз съм Кортана, от същата стомана и закалка като Жоайоз53 и Дюрандал54.“

— Жоайоз се е наричал мечът на Карл Велики — каза Уил с онзи неестествен глас, който Теса знаеше, че означава, че потиска някакво чувство. — Дюрандал е бил на Ролан, неговия военачалник. Този меч е… излязъл направо от легендите.

— Изкован е от първия майстор на оръжия на ловците на сенки, Уейланд, Ковача. В дръжката му има перо от крилото на Ангела — отвърна Елиас. — От стотици години е притежание на рода Карстерс. Бащата на Джем ми заръча да му го дам, когато навърши осемнайсет години. Само че Мълчаливите братя не могат да приемат подаръци. — Той погледна към младежа. — Ти си бил неговият парабатай. Ти трябва да го получиш.

Уил прибра меча в ножницата с рязко движение.

— Не мога да го приема. Няма да го приема.

Елиас изглеждаше поразен.

— Трябва да го приемеш. Ти беше неговият парабатай, той те обичаше…

Младият мъж му подаде меча с дръжката напред. След един миг Елиас Карстерс го пое, а Уил се обърна и потъна в тълпата.

Елиас го проследи с недоумяващ поглед.

— Нямах намерение да засегна никого.

— Говорихте за Джем в минало време — рече Теса. — Той не е с нас сега, но и не е мъртъв. Уил… не понася да мислят за приятеля му сякаш е изгубен, забравен.

— Нямах това предвид. Просто Мълчаливите братя нямат чувства като нас. Не изпитват същото, което и ние. Ако обичат…

— Джем все още обича Уил — заяви Теса. — Независимо дали е Мълчалив брат, или не. Има неща, които никоя магия не е в състояние да разруши, защото те самите са магия. Вие никога не сте ги виждали заедно, но аз съм.

— Просто исках да му подаря Кортана — рече Елиас. — Не мога да го дам на Джеймс, затова си помислих, че неговият парабатай би трябвало да го получи.

— Намеренията ви са били добри. Извинете дързостта ми, господин Карстерс, но… нямате ли намерение някога да имате свои деца?

Очите му се разшириха.

— Не ми беше минало през ума…

Теса погледна към проблясващото оръжие, а после към мъжа, който го държеше. Виждаше частица от Джем в него, сякаш се взираше в онова, което обичаше, отразено в набраздена от вълнички вода. Тази любов, незабравена и все още жива, придаде на гласа й мека нежност, когато отново заговори:

— Ако не сте сигурен, тогава го задръжте. Запазете го за вашите собствени потомци. Уил би предпочел да постъпите така. Защото той не се нуждае от оръжие, за да не забрави Джем. Независимо колко легендарно е то.

Студено беше на стъпалата на Института, където Уил бе застанал без палто и шапка, загледан в заскрежената нощ. Вятърът навяваше миниатюрни преспи сняг по бузите и голите му ръце и както винаги, той чу как гласът на Джем отеква в ума му, казвайки му да не се държи като глупак и да влезе вътре, преди да се е простудил.

Зимата открай време му се струваше най-чистия сезон… дори пушекът и мръсотията на Лондон сякаш замръзваха и се пречистваха. Тази сутрин му се беше наложило да строши ледената кора, която се бе образувала в каната му за вода, преди да наплиска лицето си със смразяващата течност и разтреперан да вдигне очи към огледалото, откъдето го гледаше собственото му лице, по което мократа коса бе полепнала в черни ивици. Първото коледно утро без Джем от шест години насам. Най-чист студ, носещ със себе си най-чиста болка.

— Уил.

Гласът беше шепот, от тези, които му бяха страшно познати. Обърна глава, докато в ума му изникваше образът на Старата Моли… но призраците твърде рядко се отдалечаваха от мястото, където бяха умрели или погребани, пък и какво ли би могла да иска от него сега?

Един поглед срещна неговия, нетрепващ и тъмен. Останалата част от нея бе не толкова прозрачна, колкото като че ли изтъкана от сребро: русата коса, кукленски красивото лице, бялата рокля, в която беше умряла. Кръв, алена като цвете, върху гърдите й.

— Джесамин — каза той.

— Весела Коледа, Уил.

Сърцето му, което беше спряло за миг, сега отново заби и кръвта забърза във вените му.

— Джесамин, защо… какво правиш тук?

Тя се понацупи.

— Тук съм, защото умрях тук — отвърна с глас, който постепенно се усили. Не беше нещо необичайно за призраците да станат по-плътни, а гласът им — по-силен, когато се намират близо до човешко същество, особено такова, което може да ги чуе. Джесамин махна към двора в краката им, там, където Уил я бе държал в последните мигове от живота й, докато кръвта й изтичаше върху каменните плочи. — Не се ли радваш да ме видиш, Уил?

— Трябва ли? Джеси, обикновено, когато виждам призраци, то е защото недовършена работа или пък някаква скръб ги задържат на този свят.

Джесамин вдигна глава и се загледа в снега. Въпреки че се сипеха около нея, снежинките не я докосваха, сякаш се намираше под стъклен купол.

— И ако наистина има скръб, която ме задържа тук, ще ми помогнеш ли да се изцеля от нея? Приживе никога не те е било грижа особено за мен.

— Не е вярно — каза Уил. — И наистина съжалявам, че съм оставил у теб впечатлението, че не ме е грижа за теб, или пък, че те мразя, Джесамин. Мисля, че ми напомняше за мен самия повече, отколкото ми беше приятно да си призная и затова те съдех също така сурово, както и себе си.

Думите му я накараха да го погледне.

— Я виж ти, това май беше неподправена откровеност, а, Уил? Колко си се променил само. — Тя направи крачка назад и младежът видя, че стъпките й не оставят следи в снежеца, който беше покрил едва-едва стъпалата. — Тук съм, защото приживе не исках да бъда ловец на сенки, да пазя нефилимите. И сега съм натоварена да пазя Института, докато той се нуждае от това.

— И нямаш нищо против? — попита Уил. — Да си тук, с нас, когато би могла да преминеш от другата страна…

Джесамин сбърчи нос.

— Не изгарях от желание да премина от другата страна. Толкова много се изискваше от мен приживе, само Ангелът знае какво би било там. Не, тук съм щастлива, като се рея наоколо и ви гледам, тиха и незабелязана. — Тя наклони глава към него и сребристата й коса проблесна на лунните лъчи. — Макар че ти си на път да ме подлудиш.

— Аз?

— Да. Винаги съм казвала, че от теб ще излезе ужасен ухажор, Уил, и ти правиш всичко по силите си, за да го докажеш.

— Ама ти сериозно ли? Върнала си се от мъртвите като призрака на Стария Марли55, само за да ми мърмориш за романтичните ми изгледи?

— Какви изгледи? Заведе Теса на толкова разходки с карета, че съм готова да се обзаложа, че тя може да нарисува карта на Лондон само по памет, но направи ли й предложение? Не си. Една дама не може да направи предложение сама, Уилям, нито пък може да ти каже, че те обича, ако не обявиш намеренията си!

Уил поклати глава.

— Джесамин, ти си непоправима.

— Но освен това съм и права — изтъкна тя. — От какво толкова се страхуваш?

— Че ако обявя намеренията си, тя ще каже, че не ме обича, не и така, както обичаше Джем.

— Теса никога няма да те обича така, както обичаше Джем. Тя ще те обича така, както обича теб, Уил, един съвършено различен човек. Иска ли ти се никога да не беше обичала Джем?

— Не, но не ми се иска и да се оженя за някоя, която не ме обича.

— Ще трябва да я попиташ, за да разбереш истинските й чувства — каза Джесамин. — Животът е пълен с рискове. Смъртта е много по-проста.

— Защо не съм те виждал досега, след като си била тук през цялото време? — попита я Уил.

— Все още не мога да влизам в Института, а когато си на двора, винаги си с някой друг. Опитах се да мина през вратата, ала някаква сила ме спира. Но вече е по-добре. В началото не можех да изкача повече от няколко стъпала. А сега ето ме тук. — При тези думи тя посочи към мястото си на стълбите. — Един ден ще успея да вляза вътре.

— И когато го направиш, ще откриеш, че стаята ти е недокосната и че куклите ти са съвсем добре — каза Уил.

Усмивката, с която Джесамин отвърна на думите му, го накара да се зачуди дали тя винаги е била толкова тъжна, или смъртта я беше променила повече, отколкото бе смятал, че призраците могат да се променят. Преди да е успял да каже още нещо обаче, на лицето й се изписа тревога и тя изчезна сред вихрушка от сняг.

Уил се обърна, за да види какво я бе уплашило. Входната врата на Института се бе отворила и отвътре се бе показал Магнус. Носеше астраганено палто, а високата му копринена шапка беше посипана със снежинки.

— Би трябвало да се досетя, че ще те открия тук, правейки всичко по силите си да се превърнеш в ледена висулка — подхвърли магьосникът и като слезе по стъпалата, застана до младежа и се загледа към двора.

На Уил не му се искаше да споменава Джесамин. Някак си имаше чувството, че тя би предпочела да не го прави.

— Тръгваш ли си вече? Или търсеше мен?

— И двете — отвърна Магнус, докато нахлузваше чифт бели ръкавици. — Всъщност напускам и Лондон.

— Напускаш Лондон? — слиса се младият мъж. — Не говориш сериозно!

— И защо не? — Магьосникът бръсна с пръст една нахална снежинка. Тя проблесна със синя светлина и изчезна. — Аз не съм лондончанин, Уил. Останах при Улси за известно време, но неговият дом не е и мой, а със Скот доста бързо си омръзваме един на друг.

— Къде ще отидеш?

— Ню Йорк. Новия Свят! Нов живот, нов континент. — Магнус вдигна ръце. — Може би дори ще взема котарака ти със себе си. Шарлот казва, че откакто Джем си е тръгнал, сякаш скърби за него.

— Хапе всички. На драго сърце ще ти го отстъпим. Смяташ ли, че Ню Йорк ще му хареса?

— Кой знае? Ще го открием заедно. Неочакваното е това, което ми пречи да изпадна в застой.

— Онези от нас, които не живеят вечно, навярно не обичаме промяната така, както онези, които са безсмъртни. Уморих се да губя хора — рече Уил.

— Аз също — отвърна Магнус. — Но онова, което ти казах по-рано, си остава вярно — човек се научава да живее с нетърпимото.

— Чувал съм, че хора, изгубили ръка или крак, изпитват фантомна болка в отдавна липсващите си крайници — каза Уил. — И с мен е същото понякога. Струва ми се, че Джем е тук, макар да не е вярно, и сякаш част от тялото ми я няма.

— Само че не е така. Той не е мъртъв, Уил. Жив е, защото ти го остави да си отиде. Ако го беше поискал от него, Джем би останал заради теб и би умрял, но ти го обичаше достатъчно, за да предпочетеш приятелят ти да живее, дори и далеч от очите ти. И това повече от всичко друго доказва, че ти не си Сидни Картън, Уил, че твоята обич не е от онези, които могат да намерят израз единствено в унищожението. Именно това видях у теб от самото начало и заради него исках да ти помогна. Ти не си от онези, които се отчайват. Че притежаваш безкрайна способност за щастие. — Магнус сложи облечената си в ръкавица ръка под брадичката на младежа и повдигна лицето му. Нямаше много хора, които, за да погледне в очите, на Уил му се налагаше да вдигне глава, ала господин Бейн беше един от тях. — Ярка звезда — рече магьосникът и очите му бяха замислени, сякаш си спомняше нещо или някого. — Вие, смъртните, горите толкова ярко, а ти, Уил — по-ярко от повечето. Никога няма да те забравя.

— Нито аз — теб — отвърна младият мъж. — Дължа ти толкова много. Ти развали проклятието ми.

— Ти не беше прокълнат.

— Напротив, бях. Благодаря ти, Магнус, за всичко, което направи за мен. Ако досега не съм го казвал, нека го кажа сега. Благодаря ти.

Магьосникът отпусна ръка.

— Не мисля, че някой ловец на сенки ми е благодарил някога.

Уил се усмихна криво.

— На твое място не бих свиквал с това. Ние не сме от най-благодарните.

— Не — засмя се Магнус. — Няма да свикна. — Блестящите му котешки очи се присвиха. — Вярвам, че те оставям в добри ръце, Уил Херондейл.

— Имаш предвид Теса.

— Да, имам предвид Теса. Или ще отречеш, че сърцето ти й принадлежи? — Магьосникът вече бе започнал да слиза по стъпалата, но поспря и погледна назад към ловеца на сенки.

— Така е. Но тя ще се натъжи, че си си тръгнал, без да се сбогуваш с нея.

— О! — възкликна Магнус и достигнал най-долното стъпало, отново се обърна. — Не мисля, че ще е необходимо. Кажи й, че отново ще се видим.

Уил кимна, а магьосникът пъхна ръце в джобовете на палтото си и тръгна към портата на Института. Младият мъж проследи с поглед отдалечаващата се фигура, докато не се изгуби в белотата на падащия сняг.

Теса се бе измъкнала от балната зала, без никой да я забележи. Дори Шарлот, която обикновено беше толкова наблюдателна, днес беше позволила на вниманието си да се разсее — седнала до Хенри в стола му с колела, сложила ръка в неговата, тя се усмихваше на лудориите на музикантите.

На Теса не й отне много време, за да намери Уил. Беше се досетила къде може да е и се оказа права — застанал на стъпалата пред Института, без палто и шапка, а снегът се сипеше по главата и раменете му. Целият двор беше покрит с тънка бяла пелена, сякаш пудра захар бе поръсила редицата карети, които чакаха там, черната желязна порта, каменните плочи, където беше умряла Джесамин. Любимият й се взираше съсредоточено напред, сякаш се опитваше да различи нещо през падащите снежинки.

— Уил — повика го Теса и той се обърна, за да я погледне. Беше си взела копринен шал, ала нищо по-дебело и сега усещаше хапещия допир на снежинките по голата кожа на врата и раменете си.

— Трябваше да бъда по-любезен с Елиас Карстерс — рече Уил в отговор. Бе вдигнал поглед към небето, където бледият сърп на луната ту се показваше, ту изчезваше между гъстите валма от облаци и мъгла. Бели снежинки се смесваха с черната му коса. Устните и бузите му бяха почервенели от студа и той изглеждаше по-красив от всякога. — Вместо това се държах както… както преди.

Теса знаеше какво има предвид. За Уил съществуваше само едно преди и след.

— Позволено ти е да избухнеш от време на време — успокои го девойката. — И преди съм ти казвала — не искам да бъдеш съвършен. Искам да бъдеш Уил.

— Който никога няма да бъде съвършен.

— Да си съвършен е скучно — заяви тя и слезе до последното стъпало, за да застане до него. — Вътре играят на „довърши цитата от стихотворение“. Ти щеше да обереш точките. Съмнявам се, че там има някой, чиито литературни познания биха могли да се мерят с твоите.

— Освен теб.

— Това би било наистина оспорвано състезание. Навярно бихме могли да направим отбори и да си разделим печалбата.

— Струва ми се в разрез с добрия тон — разсеяно отвърна Уил, отмятайки глава назад. Снегът описваше бели кръгове около тях, сякаш бяха застанали в основата на водовъртеж. — Днес, когато Софи се Извиси…

— Да?

— Би ли искала същото? — Обърна се, за да я погледне. По черните му ресници имаше снежинки. — За себе си?

— Знаеш, че не е възможно, Уил. Аз съм магьосница. Или приблизително нещо такова. Никога не бих могла да бъда изцяло нефилим.

— Знам. — Той сведе поглед към ръцете си и разтвори пръсти, оставяйки снежинките да кацнат — и да се разтопят — върху дланите му. — Ала в Кадер Идрис каза, че си се надявала да станеш ловец на сенки… че Мортмейн е сложил край на тези надежди…

— Тогава наистина го мислех — призна тя. — Но когато се превърнах в Итуриел… когато се превъплътих и унищожих Магистъра… как бих могла да мразя нещо, което ми помогна да защитя онези, които обичам? Не е лесно да бъдеш различен, а още по-трудно е да си единствен по рода си. Ала започвам да си мисля, че не ми е бил отреден лесен път в живота.

Уил се разсмя.

— Лесен път? Не, не и за теб, моя скъпа Теса.

— Наистина ли съм твоята Теса? — Младата жена се уви още по-плътно с шала, преструвайки се, че тръпката, пробягала по тялото й, се дължи единствено на студа. — Теб притеснява ли те това, което съм, Уил? Това, че не съм като вас?

Думите увиснаха неизречени между тях: „Няма бъдеще за ловец на сенки, който си има работа с магьосници“.

Уил пребледня.

— Онези неща, които наговорих на покрива, преди толкова много време… знаеш, че не ги мислех наистина.

— Знам…

— Не искам да бъдеш различна от това, което си, Теса. Ти си такава, каквато си, и аз те обичам. Не обичам единствено онези части от теб, които Клейвът одобрява…

Теса повдигна вежди.

— Готов си да изтърпиш останалото?

Уил прокара пръсти през тъмната си, влажна от снега коса.

— Не, не се изразих добре. Няма нищо у теб, което бих могъл да си представя, че не обичам. Наистина ли смяташ, че за мен е важно да бъдеш нефилим? Майка ми не е ловец на сенки. А когато те видях да се преобразяваш в ангела… когато видях Небесният огън да лумва в теб… беше великолепно, Тес. — Той направи крачка към нея. — Това, което си, на което си способна, то е като едно от чудесата на земята — като огъня, дивите цветя или простора на морето. Ти си единствена в света, така, както си единствена и в сърцето ми, и никога няма да настъпи миг, в който да не те обичам. Бих те обичал, дори ако във вените ти нямаше и капка нефилимска кръв…

Теса се усмихна малко несигурно.

— И все пак се радвам, че съм ловец на сенки поне наполовина — рече тя. — Защото заради това мога да остана с теб в Института. А семейството, което открих тук, може да остане мое семейство. Шарлот каза, че ако поискам, мога да се откажа от името Грей и да взема това, което майка ми е трябвало да носи, преди да се омъжи. Бих могла да бъда Старкуедър. Бих могла да имам истинско име на ловец на сенки.

Чу как Уил изпусна дъха си и видя бялото облаче, образувало се пред лицето му. Широко отворени и ясни, сините му очи бяха приковани върху лицето й. Изражението му беше на човек, който бе решил да извърши нещо ужасяващо, и повикал целия си кураж на помощ, възнамеряваше да го стори.

— Разбира се, че можеш да имаш истинско име на ловец на сенки — заяви той. — Можеш да имаш моето.

Теса го зяпна, застинала на фона на черно-белите стъпала и сняг.

— Твоето име?

Уил направи крачка към нея, така че сега те стояха лице в лице. След това посегна към ръката й и като свали ръкавицата, която пъхна в джоба си, взе дланта й в своята. Задържа я там, обвил пръсти около нейните. Ръката му беше топла и твърда и допирът му накара Теса да потрепери. Очите му бяха сигурни и сини. Те разкриваха цялата му същност — честни и нежни, интелигентни и остроумни, пълни с обич и доброта.

— Омъжи се за мен — каза Уил. — Омъжи се за мен, Тес. Омъжи се за мен и стани Теса Херондейл. Или пък си бъди Теса Грей, или както поискаш да се наричаш, но се омъжи за мен, остани с мен и никога не си отивай, защото не бих могъл да понеса дори един ден от живота ми да отмине, без ти да си до мен.

Снегът се вихреше наоколо, бял, студен и съвършен. Над тях облаците се бяха разкъсали и през пролуките между тях Теса виждаше звездите.

— Джем ми повтори думите на Рейгнър Фел за баща ми — продължи Уил. — Че в живота си той обичал една-единствена жена и за него било или тя, или нищо. За мен това си ти. Обичам те и ще обичам единствено теб, докато умра…

— Уил!

Той прехапа устни. Косата му беше натежала от сняг, ресниците му — обсипани със снежинки.

— Прекалено помпозно ли прозвуча това? Уплаших ли те? Нали знаеш колко ме бива с думите…

— О, знам.

— Не съм забравил какво ми каза веднъж — продължи той. — Че думите имат силата да ни променят. Твоите думи ме промениха, Тес. Направиха ме по-добър човек, отколкото бих бил иначе. Животът е книга и има стотици страници, които все още не съм прочел. Бих искал да ги прочета заедно с теб, колкото се може повече, преди да умра…

Теса сложи ръка на гърдите му, точно над сърцето и усети как то бие под дланта й, с ритъм, който бе само негов.

— Ще ми се да не говореше за смърт — рече тя. — Но дори и така — да, знам колко те бива с думите, Уил… и ги обичам до една. Всяка дума, която изричаш. Глупавите, щурите, красивите и онези, които са само за мен. Обичам тях, както обичам и теб. — Той понечи да каже нещо, ала Теса запуши устата му с ръка. — Обичам думите ти, Уил, но ги задръж за миг — прекъсна го девойката и му се усмихна. — Помисли си за всички думи, които си задържал в себе си през цялото това време, когато дори не подозирах за намеренията ти. Да те отпратя, когато дойде в гостната и ми призна, че ме обичаш, бе най-трудното нещо, което съм правила в живота си. Тогава ми каза, че обичаш думите на сърцето ми, душата ми. Спомням си. Спомням си всяка дума, изречена от теб от онзи ден насам. Никога няма да ги забравя. Толкова много неща искам да ти кажа и толкова много, които искам да чуя от теб. Надявам се, че разполагаме с цял живот, за да ги изречем.

— Значи ще се омъжиш за мен? — попита Уил с леко зашеметен вид, сякаш не можеше да повярва съвсем на късмета си.

— Да — отвърна тя… последната, най-простичката и най-важна дума от всички.

И Уил, който имаше дар слово за всеки случай, отвори уста, само за да я затвори безмълвно. Вместо това се пресегна и я притегли към себе си. Шалът й падна върху стъпалата, ала ръцете му около нея бяха топли, а устните му — горещи върху нейните, когато се наведе, за да я целуне. Имаше вкус на снежинки и вино, на зима, на Уил и на Лондон. Устата му нежно покри нейната, а пръстите му се заровиха в косата й и разпиляха бели плодчета по стъпалата. Теса се вкопчи здраво в него, докато снегът се вихреше около тях. През прозорците на Института чуваше далечните звуци на музиката в балната зала — пиано, виолончело, а над тях, издигащи се като искри, подскочили към небето, сладките, тържествуващи трели на цигулката.

— Не мога да повярвам, че наистина си отиваме у дома — каза Сесили. Беше сплела ръце пред себе си и подскачаше нагоре-надолу в белите си ботуши от ярешка кожа. Беше увита в червено палто, най-яркото нещо в тъмната крипта, с изключение на самия Портал, който грееше със сребърна светлина на насрещната стена.

През него, сякаш зърнати насън, Теса виждаше синьо небе — небето над Института беше в потискащия лондонски сив цвят — и хълмове, завити с тънка снежна покривка. Уил стоеше до нея и рамото му докосваше нейното. Беше пребледнял, изглеждаше нервен и тя копнееше да го улови за ръка.

— Не си „отиваме у дома“, Сеси — възрази той. — Не и за да останем. Отиваме на гости. Искам да представя родителите си на своята годеница… — при тези думи бледността му като че ли понамаля и устните му се извиха в усмивка, — за да се запознаят с момичето, за което ще се оженя.

— О, я стига — скастри го сестра му. — С помощта на Портала можем да ги виждаме, когато си поискаме! Шарлот е консул, така че няма как да загазим.

Шарлот простена.

— Сесили, това е единично пътуване. Порталът не е играчка, която можеш да използваш, когато ти щукне, а тази малка екскурзия трябва да остане в тайна. Никой, освен тези, които сме се събрали тук, не бива да знаят, че сте посетили родителите си, че съм допуснала да нарушите Закона!

— Аз няма да кажа на никого! — възмути се девойката. — Нито пък Гейбриъл. — Тя хвърли поглед към момчето до себе си. — Няма да кажеш на никого, нали?

— Обяснете ми още веднъж защо го вземаме с нас? — попита Уил, обръщайки се колкото към сестра си, толкова и към всички наоколо.

Сесили сложи ръце на кръста си.

— А ти защо вземаш Теса?

— Защото с нея ще се женим — каза Уил и годеницата му се усмихна. Това, че малката сестричка на Уил бе в състояние да го ядосва, както никой друг, все още й се струваше страшно забавно.

— Е, ние с Гейбриъл като нищо може да се венчаем — отвърна Сесили. — Някой ден.

Гейбриъл издаде задавен звук и лицето му придоби стряскащ лилав оттенък.

Уил вдигна ръце.

— Не можеш да се омъжиш, Сесили! Ти си само на петнайсет! Когато аз се оженя, ще съм на осемнайсет! Възрастен човек!

Сестра му не изглеждаше особено впечатлена.

— Може пък да изкараме дълъг годеж — заяви тя. — Не разбирам обаче защо ме съветваш да се омъжа за някого, когото родителите ми никога не са виждали.

Уил за малко да се задави.

— Не те съветвам да се омъжиш за някого, когото родителите ти никога не са виждали!

— Значи сме на едно и също мнение. Гейбриъл трябва да се запознае с мама и татко. — Сесили се обърна към Хенри. — Порталът готов ли е?

Теса се наклони към годеника си.

— Харесва ми как се оправя с теб — прошепна тя. — Отстрани е ужасно забавно.

— Само почакай да се запознаеш с майка ми — отвърна той и пъхна ръка в нейната. Пръстите му бяха студени, а сърцето му биеше лудешки. Любимата му знаеше, че цяла нощ не е мигнал. Мисълта, че след цялото това време отново ще види родителите си, го плашеше толкова, колкото го и радваше. Самата Теса прекрасно познаваше тази смесица от надежда и страх, неизмеримо по-лоша от всяко от двете чувства поотделно.

— Порталът е напълно готов — каза Хенри. — И не забравяйте, че след един час ще го отворя отново, за да може да се върнете.

— И разберете, че го правим само този път — тревожно напомни Шарлот. — Макар и да съм консул, не мога да ви позволявам да посещавате мунданското си семейство…

— Нито дори за Коледа? — попита Сесили с широко отворени печални очи.

Госпожа Брануел видимо омекна.

— Е, може би за Коледа…

— И рождените дни — обади се Теса. — Рождените дни са специални.

Шарлот закри лицето си с ръце.

— О, в името на Ангела!

Хенри се разсмя и махна с ръка към Портала.

— Тръгвайте.

Сесили мина първа, изчезвайки през магическата врата, сякаш беше прекрачила през водопад. Гейбриъл я последва, а след него — Уил и Теса, хванати здраво за ръце. Теса се съсредоточи върху топлината на дланта му, върху ритъма на пулса му под кожата, докато студът и мракът ги обгърнаха, завихряйки ги в продължение на няколко стремглави, сякаш извадени от времето мигове. Зад клепачите им изригна светлина и ето че тя излезе от тъмнината, като примигваше и се препъваше. Уил я придърпа към себе си, задържайки я да не падне.

Намираха се на широката, криволичеща алея пред имението Рейвънскар. Тя бе виждала мястото само отгоре, когато тримата с Джем и Уил бяха посетили Йоркшир заедно, без да си дават сметка, че в него живеят родителите на Уил. Помнеше, че имението се намира в центъра на дълбока падина, заобиколено от полегати хълмове, обрасли с прещип и пирен… които сега бяха покрити с тънка пелена от сняг. Тогава дърветата бяха зелени, ала сега клоните им бяха голи, а от покрива, застлан с тъмносиви плочи, висяха бляскави ледени шушулки.

В средата на тъмната дъбова врата имаше тежко месингово чукало. Уил погледна сестра си, която му кимна едва забележимо, а после изпъна рамене и посегна към чукалото. Грохотът, който последва, сякаш огласи цялата долина и младежът изруга под нос.

Теса го докосна лекичко по китката.

— Бъди смел. Все пак не е патица, нали така?

С тъмна коса, която му влизаше в очите, той се обърна, за да й се усмихне, и в същия миг вратата се отвори, разкривайки спретнато облечена прислужница с черна рокля и бяла шапчица. Тя хвърли един поглед към групичката пред вратата и се ококори.

— Госпожице Сесили — ахна тя, а после очите й се спряха върху Уил. Тя захлупи устата си с ръка, обърна се и се втурна във вътрешността на къщата.

— О, боже — каза Теса.

— Имам такъв ефект върху жените — подхвърли Уил. — Вероятно трябваше да те предупредя, преди да се съгласиш да се омъжиш за мен.

— Все още мога да размисля — сладко-сладко рече годеницата му.

— Да не си посмяла… — започна той с тих смях, а после на вратата изведнъж се появиха хора — висок, широкоплещест мъж със светлосини очи и буйна руса коса, прошарена със сребристи нишки. Зад него стоеше жена: стройна и поразително красива, с мастиленочерната коса на Уил и Сесили и тъмносини очи с цвят на теменужки. В мига, в който зърна Уил, тя извика и ръцете й подскочиха, като бели птици, подплашени от внезапен порив на вятъра.

Теса пусна ръката на годеника си, който сякаш се беше вцепенил, като лисица, настигната от хрътки.

— Върви — меко го побутна тя и той пристъпи напред.

В същия миг майка му вече го прегръщаше, мълвейки:

— Знаех, че ще се върнеш. Знаех го.

Последва порой от думи на уелски, от които Теса разбра единствено името на Уил. Баща им беше поразен, но се усмихваше, протегнал ръце към Сесили, която се хвърли в прегръдките му с такава охота, с каквато бъдещата госпожа Херондейл не я бе виждала да прави нищо друго.

През следващите няколко мига Теса и Гейбриъл стояха неловко на прага, без да се поглеждат съвсем, но и без да знаят накъде другаде да обърнат очи. Най-сетне Уил се откъсна от майка си и я потупа нежно по рамото. Тя се засмя, макар очите й да бяха пълни със сълзи и подхвърли на уелски нещо, което Теса силно подозираше, че е коментар как сега той е по-висок от нея.

— Малката ми майчица — отвърна Уил, потвърждавайки предположението на Теса, а после се обърна, в същия миг, в който погледът на по-възрастната жена падна първо върху Теса, а после върху Гейбриъл и очите й се разшириха.

— Мамо, татко, това е Тереза Грей. Сгодени сме и идната година възнамеряваме да се оженим.

Майката на Уил ахна — макар че, за облекчение на Теса, звукът бе по-скоро изненадан, отколкото нещо друго — а баща му начаса погледна към Гейбриъл, а после към Сесили, присвивайки очи.

— А кой е този джентълмен?

Усмивката на Уил стана още по-широка.

— А, той ли. Това е… приятелят на Сесили, господин Гейбриъл Лайтуърм.

Гейбриъл, който тъкмо протягаше ръка, за да се здрависа с господин Херондейл, застина ужасено.

— Лайтууд — едва не се задави той. — Гейбриъл Лайтууд.

— Уил! — Сесили се откъсна от прегръдката на баща си и изгледа брат си свирепо.

Той се обърна към Теса с грейнали сини очи и тя отвори уста, за да му се скара, да каже: „Уил!“, както бе сторила Сесили, ала беше твърде късно — вече бе избухнала в смях.