Принцеса с часовников механизъм

Епилог

Лондон, мостът Блекфрайърс, 2008 г.

Пронизващият вятър разнасяше покрай тротоара песъчинки чакъл и дребни боклуци — пакетчета от чипс, откъснати страници от вестници, непотребни касови бележки — докато Теса, оглеждайки се за идващи коли, прекоси забързано моста „Блекфрайърс“.

На всеки страничен наблюдател тя би се сторила най-обикновено момиче на около двайсет години: дънки, втъкнати в ботушите, син кашмирен пуловер, който бе купила с голямо намаление по време на януарските разпродажби, и дълга кестенява коса — която се бе накъдрила лекичко от влажното време — разпиляна небрежно по гърба. Ако страничният наблюдател наистина разбираше от мода, щеше да си помисли, че шалът с пейсли десен е имитация, а не стогодишен оригинал, и че гривната около китката й е купена от някой антиквариат, а не е подарък, който бе получила от съпруга си по случай трийсетата годишнина от сватбата им.

Теса забави крачка, когато наближи една от каменните ниши в стената на моста. Сега в тях имаше бетонни пейки, така че човек можеше да седне и да съзерцава сиво-зеленикавата вода, която се плискаше отдолу, или пък катедралата „Сейнт Пол“ в далечината. Навсякъде се носеха най-различни звуци: автомобилни клаксони и трополенето на двуетажни автобуси, звъненето на десетки мобилни телефони, бъбренето на минувачите, едва доловимата музика, долитаща от миниатюрни бели слушалки на айпод.

Теса приседна на една от пейките и подви крака под себе си. Въздухът беше шокиращо чист и ясен — пушекът и замърсяването, които го правеха жълто-черен, когато тя беше момиче, ги нямаше, небето имаше цвят на сиво-синкав мрамор. Отвратително грозният железопътен мост от източната му страна също го нямаше, само колоните все още стърчаха от водата, напомнящи за онова, което вече не съществуваше. Сега във водата се поклащаха жълти шамандури, туристически лодки минаваха насам-натам, а гласовете на гидовете ехтяха от високоговорителите им. Бонбоненочервени автобуси профучаваха по моста, изпращайки малки облачета от листа по бордюрите.

Теса погледна часовника на китката си. Пет минути до пладне. Беше подранила мъничко, но тя винаги идваше по-рано на тяхната ежегодна среща. Така имаше възможност да помисли… да помисли и да си спомни, а нямаше по-добро място и за двете от моста „Блекфрайърс“ — първото място, където наистина бяха разговаряли.

До часовника й беше перлената гривна, която тя никога не сваляше. Уил й я беше подарил на трийсетата годишнина от сватбата им, усмихвайки се, докато я закопчаваше. По онова време в косата му вече бяха започнали да се появяват сиви нишки, знаеше Теса, макар самата тя никога да не ги виждаше. Сякаш обичта й бе надарила и него с умението да се превъплъщава — независимо колко време минаваше, всеки път щом го погледнеше, тя виждаше единствено необузданото, чернокосо момче, в което се беше влюбила.

И досега понякога й се струваше невероятно, че бяха успели да остареят заедно, тя и Уил Херондейл, момчето, за което Гейбриъл Лайтууд веднъж бе казал, че няма да доживее и деветнайсет години. Бяха останали добри приятели със семейство Лайтууд през всичките тези години. Разбира се, съпругът й едва ли можеше да не бъде приятел с мъжа на сестра си. И Сесили, и Гейбриъл бяха посетили Уил в деня на смъртта му, както и Софи, макар че Гидеон бе починал няколко години по-рано.

Теса прекрасно помнеше този ден, деня, в който Мълчаливите братя бяха заявили, че не могат да направят нищо, за да продължат живота на съпруга й. По онова време той вече не можеше да става от леглото. Тя бе изпънала рамене и бе отишла да съобщи новината на семейството и приятелите им, опитвайки се, заради тях, да бъде възможно най-спокойна, макар да имаше чувството, че някой изтръгва сърцето от гърдите й.

Беше юни, яркото, топло лято на 1937 година, пердетата бяха дръпнати и спалнята им беше пълна със слънчева светлина… слънчева светлина и децата на Уил, техните внуци и племенници — синеоките момчета на Сеси, високи и красиви, и двете момичета на Гидеон и Софи — както и онези, които бяха близки на семейството — Шарлот, с побеляла коса, ала с гордо изправен гръб, синовете и дъщерите й, всичките наследили къдравата рижа коса на Хенри.

През целия ден Теса бе седяла на леглото до Уил, който бе облегнал глава на рамото й. Гледката навярно би се сторила странна на някой друг — млада жена, прегърнала с обич мъж, който изглеждаше достатъчно стар, за да й бъде дядо, преплела пръсти в неговите — ала за семейството им тя бе нещо съвсем нормално, това бяха просто Теса и Уил. И тъй като това бяха точно те, през целия ден идваха и си отиваха хора, както правеха ловците на сенки, когато някой умираше, разказваха истории за живота на Уил и за нещата, които двамата с Теса бяха извършили през дългите години, прекарани заедно.

Децата им бяха говорили с топлота за това как бе обичал майка им, неизменно и страстно, как никога не бе имал очи за никоя друга и как родителите им бяха дали пример за любовта, която самите те се надяваха да открият в живота си. Говориха и за обичта му към книгите и как я бе предал и на тях, как ги бе научил да уважават печатното слово и да ценят историите, които то разказваше. Споменаха и как все още ругаеше на уелски, когато изпуснеше нещо, макар иначе рядко да използваше родния си език, както и това, че макар прозата му да беше отлична, поезията му открай време си беше ужасна, което обаче никога не го бе спирало да я рецитира. Когато Уил се беше оттеглил от дейност, беше написал няколко тома история на ловците на сенки, които се радваха на добро име.

Най-големият им син, Джеймс, беше говорил през смях за неотслабващия му страх от патици и постоянната му борба да ги държи настрани от езерцето в имението им в Йоркшир.

Внуците им му бяха напомнили за песента за демонската шарка, на която ги беше научил — когато бяха прекалено малки, както Теса смяташе открай време — и която те бяха запомнили наизуст. Бяха я изпели заедно и фалшиво, скандализирайки Софи.

Със стичащи се по лицето сълзи, Сесили бе разказала за прекрасната реч, която бе произнесъл на сватбата й с Гейбриъл и как след като надълго и нашироко беше възхвалявал качествата на младоженеца, бе завършил с думите: „Мили боже, мислех, че тя се омъжва за Гидеон. Вземам си думите назад“, като по този начин бе подразнил не само Сесили и Гейбриъл, но и Софи. Макар и твърде уморен, за да се засмее, Уил се бе усмихнал на сестра си при спомена и бе стиснал ръката й.

Всички се бяха посмели на навика му да води Теса на романтични „ваканции“ по най-различни места от готически романи, включително и едно отвратително тресавище, където някой беше умрял, ветровит замък, обитаван от призрак, и разбира се, площада в Париж, където си бе наумил, че е бил гилотиниран Сидни Картън, и където бе изкарал акъла на минувачите, крещейки на френски: „Виждам кръвта върху паважа!“

В края на деня, когато небето бе започнало да потъмнява, семейството се бе събрало около леглото му и всички го бяха целунали един по един, след което се бяха разотишли, докато Теса и Уил не бяха останали сами. Тя бе легнала до него, пъхнала бе ръка под главата му и облягайки се на гърдите му, се бе заслушала в постепенно отслабващия ритъм на сърцето му. Шепотът им беше изпълнил сенките, докато те си разказваха истории, които бяха известни единствено на тях двамата. За момичето, което бе цапардосало с каната за вода момчето, дошло да го спаси, и за момчето, което се влюбило в момичето в този миг. За бална зала и балкон, и луна, плаваща по небето като кораб. За пърхащите крила на ангел с часовников механизъм. За светена вода и кръв.

Малко преди полунощ вратата се бе отворила и Джем бе влязъл в стаята. Теса предполагаше, че дотогава вече би трябвало да мисли за него като за брат Закарая, но нито тя, нито Уил някога го бяха наричали така. Беше се появил като сянка в белите си одежди и Теса си бе поела дълбоко дъх, защото знаеше, че именно това бе очаквал Уил и че часът беше ударил.

Джем не бе отишъл направо при него. Вместо това прекоси стаята и отиде при кутията от палисандрово дърво, която почиваше върху скрина. Те бяха запазили цигулката му, както Уил беше обещал. Грижеха се да е винаги чиста и добре поддържана и сега кутията не изскърца, когато Джем повдигна капака й и извади инструмента. Двамата го гледаха как натърква лъка с колофона с все така тънките си пръсти, а после бледите му китки изчезнаха под още по-бледата материя на пергаментовите одежди на Братята.

Той закрепи цигулката на рамото си и вдигна лъка. А после засвири.

Zhi yin. Някога Джем й бе казал, че означавало „разбиращ музиката“, но се използвало, за да опише и връзка, по-силна от обикновено приятелство. Джем свиреше и в музиката му се съдържаха годините от живота на Уил, така както ги беше видял. Свиреше за две малки момчета в една тренировъчна зала, които се учеха как да хвърлят ножове, а после за ритуала за парабатай — за огъня и клетвите, и изгарящите руни. Свиреше за двама млади мъже, които тичаха из улиците на Лондон, а после спряха и като се подпряха на една стена, избухнаха в смях. Свири за деня в библиотеката, когато той и Уил се бяха шегували с Теса за патиците, свири и за влака до Йоркшир, когато Джем бе казал, че парабатаите се обичали така, както обичали собствената си душа. Свири за тази любов и за любовта им към Теса и нейната — към тях, свири и за Уил, който казваше: „В твоите очи откривах благословия“. Свири за твърде редките случаи, в които ги беше виждал, след като се присъедини към Братята — кратките срещи в Института; онзи път, когато Уил беше ухапан от демон Шакс и едва не бе умрял, и той бе дошъл от Града на тишината и бе прекарал цялата нощ до него, рискувайки да бъде разкрит и наказан. Свири за раждането на първия им син и за защитната церемония, състояла се в Града на тишината. Уил бе отказал да приеме тя да бъде извършена от друг, освен Джем. Свири и за това как бе закрил лицето си с ръце и се бе извърнал, когато бе научил, че името на детето е Джеймс.

Свири за любов и загуба, и години на мълчание, неизказани думи и неизречени клетви, и разстоянието между неговото сърце и техните. Най-сетне свърши и прибра цигулката в калъфа й. Очите на Уил бяха затворени, ала тези на Теса бяха пълни със сълзи. Джем остави лъка и се приближи до леглото, отмятайки качулката си, така че тя видя затворените му очи и белязаното лице. А после бе приседнал на леглото до тях, уловил ръката на Уил, онази, която Теса не държеше, и гласът му се бе разнесъл в умовете на двамата.

— Вземам ръката ти, братко, за да си отидеш в мир.

Уил бе отворил сините си очи, които не бяха изгубили цвета си през годините, погледнал бе към Джем, а после към Теса, усмихнал се бе и бе издъхнал, с глава върху рамото на съпругата си и ръка в тази на верния си приятел.

Болката от спомена за смъртта му никога не я бе напуснала. След като той си отиде, Теса бе избягала. Децата й бяха пораснали, самите те бяха станали родители; казваше си, че не се нуждаят от нея и потулваше дълбоко в ума си мисълта, която я преследваше: че не може да понесе да остане и да ги гледа как стават по-стари от нея. Едно бе да надживее съпруга си. Да преживее смъртта на децата си… не, не беше в състояние да остане и да го види. То щеше да се случи, трябваше да се случи, но тя нямаше да бъде там.

Пък и нали Уил я беше помолил да направи нещо.

Пътят, отвеждащ от Шрусбъри до Уелшпул вече не беше същият, като онзи, по който той бе препускал като луд в отчаяния си, необмислен опит да я спаси от Мортмейн. Беше й оставил инструкции, подробности, описания на градове и на един листат дъб. Теса на няколко пъти бе минала нагоре-надолу по пътя в своя „Морис Майнър“, преди да го открие — дървото, което бе точно такова, каквото той го беше нарисувал в дневника, който й беше дал, с леко трепереща ръка, ала ясна памет.

Камата си беше там, между корените, които бяха израсли около дръжката. Беше се наложило да отреже някои от тях и да копае в пръстта и камъните с малката си лопатка, преди да успее да го освободи — оръжието на Джем, сега потъмняло от времето.

Беше го занесла на срещата им на моста тази година. Беше 1937 година и „Лондонският блиц“56 все още не бе дошъл, за да сравни със земята сградите край катедралата „Сейнт Пол“, да посипе огън и жупел от небето и да опожари стените на града, който Теса обичаше. И все пак, над света вече беше надвиснала сянка, подозрение за приближаващия мрак.

— Избиват се едни други, отново и отново, а ние не можем да направим нищо — казала бе Теса, облегнала длани върху изтърканите камъни на парапета.

Мислеше си за Великата война57, за безсмисленото прахосване на живот. Не беше една от войните на ловците на сенки, но демоните се раждаха от кръв и войни, а нефилимите отговаряха за това да не позволят на демоните да посеят още по-голяма разруха на земята.

— Не можем да ги спасим от самите тях — отвърнал бе Джем. Качулката му беше вдигната, ала силният вятър бе отметнал ръба й, разкривайки крайчеца на белязаната му буза.

— Наближава нещо. Ужас, който Мортмейн само би могъл да си представи. Усещам го в костите си.

— Никой не може да прочисти света от цялото зло, Теса.

А когато тя извади от джоба на палтото си камата, увита в коприна, макар и все още изцапана с пръст и кръвта на Уил, и му я подаде, той наведе глава и я притисна до себе си, привел рамене, сякаш за да защити раната, която някой му бе нанесъл право в сърцето.

— Уил искаше да я видиш — рече Теса. — Знам, че не можеш да я вземеш.

— Задръж я вместо мен. Може би някога ще дойде ден.

Теса не го попита какво има предвид, но задържа камата. Носеше я със себе си, докато прекосяваше Ламанша, напускайки Англия, а белите скали на Доувър се изгубваха в далечината. В Париж намери Магнус, който живееше в една мансарда и рисуваше, занимание, за което нямаше абсолютно никаква дарба. Беше я оставил да се наспи на един дюшек до прозореца, а когато тя се събуди, викайки името на Уил, дойде, миришещ на терпентин, и я прегърна.

— С първия винаги е най-трудно — каза магьосникът.

— Първия?

— Когато за първи път изгубиш някого, когото обичаш. След това става по-лесно.

Когато войната пристигна в Париж, те отидоха в Ню Йорк и Магнус отново я запозна с града, в който се бе родила — оживена, ярка, кипяща от живот столица, която тя едва разпознаваше, с улици, пълни с автомобили, и трамваи, които профучаваха върху издигнати платформи. Тази година не се видя с Джем, защото Луфтвафе бомбардираше Лондон и Джем бе преценил, че е прекалено опасно да се срещнат, ала през следващите години…

— Теса?

Сърцето й спря.

Заля я разтърсваща вълна от замайване и за миг тя се зачуди дали не полудява, дали след всички тези години минало и настояще не се бяха слели в спомените й, така че вече не можеше да ги различи. Защото гласът, който чу, не беше мекият, беззвучен, изпълващ ума й глас на брат Закарая. Онзи, който от сто и трийсет години насам отекваше в главата й веднъж годишно.

Това бе глас, извадил изведнъж спомени, които бяха изтънели от безбройните пъти, в които умът й се бе връщал към тях, като хартия, сгъвана и разгъвана твърде много пъти. Глас, събудил спомена за друга среща на този мост, за една нощ толкова отдавна, в която всичко бе черно и сребърно, а реката отминаваше забързано под краката й…

Сърцето й биеше така силно, сякаш щеше да изскочи от гърдите й. Много бавно тя се извърна от парапета. И очите й се разшириха.

Той стоеше на тротоара пред нея, срамежливо усмихнат и мушнал ръце в джобовете на чифт модерни дънки. Носеше син памучен пуловер, с навити до лактите ръкави. Плетеница от избелели белези покриваше ръцете му. Теса различи очертанията на руната за Безмълвие, която някога бе така отчетлива и черна върху кожата му, ала сега се бе превърнала в блед сребрист отпечатък.

— Джем? — прошепна тя, осъзнала защо не го беше видяла, докато го търсеше из тълпата. Беше се оглеждала да зърне брат Закарая, облечен в пергаментово-белите си одежди, да се придвижва незабелязан между лондончани. Ала това не беше брат Закарая.

Това беше Джем.

Не бе в състояние да откъсне поглед от него. Винаги бе смятала, че Джем е красив и сега той й се струваше не по-малко красив от всякога. Някога бе имал сребърнобяла коса и очи с цвят на сиво небе. Този Джем имаше гарвановочерна коса, накъдрена леко от влажния въздух, и тъмнокафяви очи, в чиито ириси проблясваха златисти пръски. Някога бледа, сега кожата му имаше цвят, а върху лицето му, съвършено гладко, преди да стане Мълчалив брат, сега тъмнееха два белега, останали от първите руни, които Братството бе поставило на скулите му.

Яката на пуловера му разкриваше деликатните очертания на парабатайската руна, която някога го бе свързвала с Уил и която може би и досега ги свързваше, ако човек вярваше, че душите биха могли да бъдат свързани дори отвъд смъртта.

— Джем — повтори тя, останала без дъх. На пръв поглед изглеждаше на около деветнайсет-двайсет години, съвсем малко по-голям отколкото бе, когато бе станал Мълчалив брат. Ала когато се вгледа по-внимателно, Теса видя пред себе си мъж, видя дългите години на болка и мъдрост в очите му. Дори начинът, по който се движеше, говореше за тиха саможертва. — Ти си… — Гласът й се извиси с необуздана надежда. — Това за постоянно ли е? Вече не си ли обвързан с Мълчаливите братя?

— Не — отвърна той. За миг сякаш му беше трудно да си поеме дъх. Гледаше я като че ли нямаше никаква представа как ще реагира тя на неочакваната му поява. — Не съм.

— Лекът… намерил си го?

— Не го намерих самият аз — бавно каза той. — Но… лек беше намерен.

— Видях Магнус в Аликанте едва преди няколко месеца. Говорихме за теб. Изобщо не ми каза…

— Не е знаел — рече Джем. — Беше трудна година за ловците на сенки, черна година. Ала от кръвта и огъня, от загубата и скърбите, се родиха и големи промени. — Той разпери ръце и някак срамежливо и с мъничко почуда в гласа, добави: — Самият аз съм променен.

— Как…

— Ще ти разкажа всичко. Още една история за родовете Лайтууд, Херондейл и Феърчайлд. Но ще ми отнеме повече от час да го сторя, а на теб сигурно ти е студено. — Той сякаш понечи да я докосне по рамото, но после като че ли размисли и свали ръка.

— Аз… — Думите я изоставиха. Все още усещаше до мозъка на костите си шока да го види такъв. Да, виждала го беше всяка година, тук, на този мост, ала едва в този миг си бе дала сметка колко различен бе онзи, с когото се бе срещала. А сега… сега сякаш се бе върнала обратно в собственото си минало, сякаш целият изминал век беше изтрит и това я изпълваше едновременно с възторг, замайване и страх. — Но… след днешния ден… Къде ще отидеш? В Идрис?

За миг по лицето му се изписа такова неподправено объркване… и въпреки годините, той й се стори толкова млад.

— Не знам — отговори. — Никога не съм имал цял живот пред себе си, за който да си съставя планове.

— Ами тогава… в някой друг Институт? — попита Теса, макар че всъщност искаше да каже: „Не си отивай. Остани. Моля те“.

— Не мисля, че ще отида в Идрис или в някой от Институтите — отвърна Джем след толкова дълга пауза, че Теса вече имаше чувството, че коленете й ще се подкосят, ако той не проговори. — Не знам как да живея като ловец на сенки без Уил. Не мисля дори, че искам да го сторя. Все още съм парабатай, но другата ми половинка я няма. Ако отида в някой от Институтите и ги помоля да ме приемат, никога няма да го забравя. Никога няма да бъда цял.

— Ами тогава…

— Зависи от теб.

— От мен?

Теса усети, че я сграбчва ужас. Знаеше какво иска да чуе от него, но то й се струваше невъзможно. През цялото това време, в което го бе виждала, откакто бе станал Мълчалив брат, той й се бе струвал някак дистанциран. Не безчувствен или груб, ала сякаш между него и света се издигаше стена от стъкло. Тя помнеше момчето, което познаваше и което бе раздавало обичта си с лекотата, с която дишаше, но това не беше мъжът, с когото се бе срещала веднъж в годината в продължение на повече от век. Знаеше колко много изтеклото време бе променило нея самата. Колко повече трябва да бе променило него? Нямаше представа какво очаква той от новия си живот, нито пък от нея. Жадуваше да му каже онова, което той искаше да чуе от нея. Копнееше да го докосне, да го задържи, да сграбчи ръцете му, за да си припомни допира им… но не се осмеляваше. Не и без да знае какво искаше той от нея. Бяха минали толкова много години. Как би могла да си въобрази, че чувствата му са си останали същите?

— Аз… — Той сведе поглед към тънките си ръце, които стискаха бетонния парапет. — В продължение на сто и трийсет години всеки час от живота ми беше планиран. Често си мислех какво бих сторил, ако бях свободен, ако някога бъдеше намерен лек. Представях си, че незабавно ще полетя нанякъде, като птица, пусната от клетката си. Изобщо не си представях, че ще изляза навън и ще заваря света така променен, толкова отчаян. Потопен в огън и кръв. Исках да оцелея, но само по една причина. Исках…

— Какво искаше?

Вместо отговор той протегна ръка и докосна лекичко перлената й гривна.

— Това е подаръкът за трийсетгодишнината ти — каза. — Все още я носиш.

Теса преглътна. По кожата й пробягваха тръпки. Даде си сметка, че не бе изпитвала това усещане, това особено възбудено неспокойство, от толкова години, че почти го беше забравила.

— Да.

— След Уил никого другиго ли не си обичала?

— Нима не знаеш отговора на този въпрос?

— Нямам предвид по начина, по който обичаш децата или приятелите си. Теса, знаеш какво те питам.

— Не. Мисля, че имам нужда да го изречеш на глас.

— Някога щяхме да се оженим — каза той. — През цялото това време не съм преставал да те обичам… век и половина. Знам, че обичаше Уил. Виждах ви през годините. Знам също така, че тази любов бе толкова голяма, че пред нея всяка друга обич, дори онази между нас, когато и двамата бяхме толкова млади, трябва да е изглеждала малка и незначителна. Двамата сте споделили цял живот, изпълнен с любов, Теса. Толкова много години. Деца. Спомени, които не бих могъл да се надявам да… — Той спря рязко. — Не — заяви и пусна китката й. — Не мога да го направя. Глупак бях, че си помислих… Теса, прости ми.

И с тези думи се отдръпна и потъна в тълпата, която бързаше по моста.

В продължение на един миг тя беше като вкаменена от шок — само миг, но бе достатъчен, за да може Джем да се изгуби между хората. Теса се улови за перилата на моста, за да се успокои. Те бяха студени под пръстите й, така студени, както и първата нощ, когато бяха дошли на това място, където за първи път бяха разговаряли. Джем бе първият човек, с когото бе споделила най-големият си страх — че уменията й я правеха нещо, което не бе съвсем човек. „Ти си човек“, отвърнал бе той, „във всяко отношение, което има значение“.

Тя не го бе забравила, не бе забравила прекрасното умиращо момче, което си бе дало труда да утеши едно уплашено момиче, което не познаваше, без да изрече и дума за собствените си страхове. Разбира се, че бе оставил отпечатък върху сърцето й. Как би могло да бъде другояче?

Помнеше как й бе подарил нефритения медальон на майка си, протегнал трепереща ръка. Помнеше целувки в една карета. Помнеше как влиза в стаята му, окъпана от лунна светлина и вижда сребърното момче, застанало пред прозореца, да изтръгва от цигулката в ръцете си музика по-прекрасна от желание.

„Уил“, бе казал той. „Уил, ти ли си това?“

Уил. За миг сърцето й се поколеба. Спомни си смъртта му и собствената си агония. Спомни си дългите самотни нощи и как в продължение на години, всяка сутрин щом се събудеше, протягаше ръка, очаквайки да го открие до себе си и как много бавно бе започнала да свиква с това, че неговата половина на леглото завинаги ще си остане празна. Миговете, в които, попаднала на нещо забавно, се обръщаше, за да го сподели с него, само за да изпита наново шока от това, че той не е там. И най-ужасните мигове, когато седнала да закусва сама, си бе дала сметка, че е забравила точния оттенък на сините му очи или пък дълбочината на смеха му; че също като музиката на Джем, те бяха избледнели, потънали в онова далечно място, където спомените са безмълвни.

Сега Джем беше смъртен. Щеше да остарее като Уил и също като него щеше да умре, и тя не бе сигурна дали е в състояние да го понесе.

И все пак…

„Огромен късмет е човек да срещне дори една голяма любов в живота. Ти си открила две.“

И ето че краката й се движеха, почти от само себе си. Тя се втурна в тълпата и се запровира между хората, като се извиняваше, останала без дъх, когато за малко не се спънеше в нечии крака или пък удареше някого с лакът. Не я беше грижа обаче. Тичаше с всички сили по моста, спирайки рязко едва когато стигна до края му, там, където тесни каменни стъпала се спускаха към водите на Темза.

Вземаше ги по две наведнъж, като едва не се подхлъзна на влажните камъни. В подножието им имаше малък бетонен пристан, обграден от железен парапет. Реката беше пълноводна и се плискаше в пролуките между метала, изпълвайки мястото с мирис на тиня и речна вода.

Джем стоеше до перилата, загледан във водата. Беше мушнал ръце дълбоко в джобовете си, раменете му бяха прегърбени, сякаш за да се предпази от силен вятър. Взираше се напред почти невиждащо и така съсредоточено, че явно не я чу да се приближава зад него. Тя го улови за ръкава и го обърна към себе си.

— Какво? — рече задъхано. — Какво се опитваше да ме попиташ, Джем?

Очите му се разшириха. Бузите му бяха пламнали, дали от тичането или от студа, Теса не бе сигурна. Гледаше я, сякаш тя бе някакво странно растение, избуяло най-неочаквано пред него.

— Теса… последвала си ме?

— Разбира се, че те последвах. Ти избяга по средата на изречението!

— Не беше кой знае колко добро изречение. — Той сведе очи към земята, а когато отново ги вдигна към нея, една усмивка, така позната, както и собствените й спомени, подръпваше крайчеца на устата му. И тогава той се завърна, един изгубен, но не и забравен спомен — усмивката на Джем открай време беше като лъчите на слънцето. — Никога не съм бил онзи, който го биваше с думите. Ако цигулката ми беше у мен, бих могъл да ти изсвиря онова, което исках да кажа.

— Опитай.

— Аз… дори не съм сигурен дали ще мога… Бях си подготвил шест-седем речи и май ги прехвърлях всичките.

Ръцете му бяха натъпкани дълбоко в джобовете на дънките. Теса се протегна и нежно го улови за китките.

— Е, мен ме бива с думите — рече тя. — Нека тогава аз те попитам.

Той извади ръце от джобовете си и я остави да обвие пръсти около китките му. Останаха така, Джем — загледан в нея изпод тъмната си коса, която речният вятър бе разпилял по лицето му. В нея все още имаше една-единствена сребърна нишка, която изпъкваше ярко сред черните кичури.

— Попита ме дали съм обичала друг, освен Уил — каза Теса. — Отговорът е „да“. Обичах теб. Винаги съм те обичала и винаги ще те обичам.

Чу как той си пое рязко дъх. Виждаше как пулсът му тупти под бледата кожа на врата му, по която все още личаха избеляващите руни на Братята.

— Казват, че не можеш да обичаш двама души едновременно с еднаква сила — продължи Теса. — И навярно за другите е така. Ала ти и Уил… вие не сте като някой друг — двама души, които биха ревнували един от друг или биха решили, че любовта ми към единия намалява тази към другия. Вие сляхте душите си, когато бяхте още деца. Не бих могла да обичам Уил толкова силно, ако не обичах и теб. И не бих могла да те обичам така, както те обичам, ако не бях обичала Уил, както го обичах.

Пръстите й обвиваха нежно китките му, точно под ръба на ръкавите. Да го докосва така… беше странно, но едновременно с това я изпълваше желание да го докосва още. Почти бе забравила колко много й липсва допирът на някого, когото обича.

Заповяда си да го пусне и пъхна ръка под яката на ризата си. Внимателно улови верижката около врата си и я повдигна, за да може той да види какво се поклаща на нея — нефритения медальон, който й беше подарил преди толкова много време.

„Когато двама души слеят душите си в едно, заедно те могат да разтрошат дори желязото и бетона.“

— Помниш ли, че ми го остави? Никога не съм го сваляла.

Джем затвори очи. Ресниците му почиваха върху бузите му, дълги и фини.

— През всичките тези години… — прошепна той и звукът, изтръгнал се от гърлото му, не беше гласът на момчето, което той бе някога, но тя все още го обичаше. — Носила си го през всички тези години? Нямах представа.

— Струваше ми се, че това би било товар за теб, докато беше Мълчалив брат. Боях се да не си помислиш, че след като го нося, очаквам нещо от теб. Нещо, което не можеш да ми дадеш.

Дълго време той не каза нищо. Теса чуваше тихия плисък на реката и далечния шум на трафика. Струваше й се, че може да чуе как облаците се движат по небето. Всеки нерв в тялото й крещеше, умоляваше го да каже нещо, но тя чакаше, докато израженията се сменяха по лицето му, преди най-сетне да проговори:

— Да бъдеш Мълчалив брат е като да виждаш всичко и едновременно с това — нищо. Виждах голямата карта на живота, разстлана пред себе си. Виждах теченията на света. И човешкият живот започна да ми прилича на театрално представление, което наблюдавах отстрани. Когато свалиха руните от мен, когато махнаха мантията на Братята от плещите ми, сякаш се пробудих от дълъг сън или пък стъклената стена, която ме бе обграждала до този миг, се строши. Усетих как всичко ме връхлетя, едновременно. Цялата човечност, която магиите на Братята ми бяха отнели. Имах толкова човечност, която се завърна в мен… Това е заради теб. Ако не беше ти, Теса, ако не бяха нашите срещи всяка година, които ми служеха като котва и пътеводна светлина, не мисля, че бих успял да се върна.

В тъмните му очи се беше появила светлина и сърцето на Теса запърха в гърдите й. През целия си живот бе обичала само двама мъже и никога не се бе надявала, че отново ще зърне лицето на когото и да било от тях.

— Ала ти го направи — прошепна тя. — И това е чудо. Помниш ли какво ти казах веднъж за чудесата?

При тези думи Джем се усмихна.

— Човек не бива да поставя чудесата под въпрос, нито пък да се оплаква, че не отговарят съвършено на неговите желания. Предполагам, че е така. Ще ми се да бях дошъл при теб по-рано. Ще ми се да бях онова момче, което обичаше преди толкова много време. Боя се, че годините са ме превърнали в друг човек.

Погледът на Теса обходи лицето му. В далечината чуваше бученето на автомобилите, но тук, на брега на реката, почти би могла да си представи, че отново е момиче, а въздухът е пълен с мъгла и пушек, и тракането на железницата…

— Годините промениха и мен — отвърна тя. — Станах майка и баба, видях как умират любими мои хора и на тяхно място се раждат други. Ти спомена теченията на света. Аз също ги видях. Ако все още бях момичето, което познаваше някога, никога не бих могла да изразя с думи какво изпитва сърцето ми с лекотата, с която го сторих току-що. Не бих могла да те помоля онова, което се каня да те помоля.

Джем вдигна ръка и докосна бузата й с длан. Теса видя надеждата, която бавно осветли лицето му.

— И какво е то?

— Ела с мен — рече тя. — Остани с мен. Бъди с мен. Виж всичко с мен. Пътувала съм по света и съм видяла много, ала все още има толкова непознати неща и не бих искала да ги видя с никого другиго повече, отколкото с теб. С теб бих отишла навсякъде, Джеймс Карстерс.

Палецът му се плъзна по извивката на скулата й и тя потрепери. Толкова отдавна никой не я бе гледал по този начин, сякаш бе най-прекрасното чудо на света. Знаеше, че и тя го гледа по същия начин.

— Струва ми се недействително — дрезгаво каза той. — Толкова дълго те обичах. Възможно ли е да е истина?

— Това е една от най-големите истини в живота ми — отвърна Теса. — Е, ще дойдеш ли с мен? Защото нямам търпение да споделя света с теб, Джем. Толкова много имаме да видим.

Не беше сигурна кой първи посегна към другия, знаеше само, че миг по-късно беше в обятията му, а той шептеше в косата й:

— Да, естествено, че да!

Потърси предпазливо устните й…

Теса почувства лекото му напрежение, товара на всички години, които бяха изминали от последната им целувка и тази. Вдигна ръка и като я сложи на тила му, го притегли към себе си, прошепвайки:

— „Bie zhao ji.“ — „Не се тревожи, не се тревожи.“ Целуна го по бузата, в ъгълчето на устните и най-сетне по устата. Допирът на устните им — страстен и великолепен и… О, ударите на сърцето му, вкусът на устата му, ритъмът на дъха му. Спомени замъглиха сетивата й — колко слаб бе той някога; усещането от лопатките на раменете му — остри като ножове под фините ленени ризи, които носеше тогава. Сега, когато го прегръщаше, усещаше твърди, здрави мускули, силния пулс на живота в тялото му, притиснато в нейното, мекия памук на пуловера му между пръстите й.

Теса си даваше сметка, че над малкото им кейче хората все още вървят по моста „Блекфрайърс“, че трафикът не спира и че минувачите вероятно ги зяпат, ала не я бе грижа. След като прекараш достатъчно години на този свят, научаваш кое е важно и кое — не. А това беше важно — Джем, забързаните удари на сърцето му, изяществото на нежните му ръце, плъзнали се, за да уловят лицето й, устните му — така меки до нейните, докато проследяваха очертанията им. Солидното му, топло, реално присъствие. За първи път от дълги години насам Теса почувства как сърцето й се разтваря и тя отново позна любовта не просто като спомен.

Не, последното, за което я беше грижа в този миг, бе дали хората зяпат момчето и момичето, които се целуваха край реката, докато Лондон, със своите квартали, кули, църкви, мостове и улици ги обгръщаше като спомена за далечен сън. И ако Темза, която течеше до тях, неотменна и сребърна на следобедната светлина, си спомняше една нощ много отдавна, когато ярката като шилинг луна, огряваше същото това момче и момиче, или пък камъните на моста „Блекфрайърс“, разпознали стъпките им, си помислиха: „Най-сетне Колелото направи пълен кръг“, те запазиха мълчание.