Принцеса с часовников механизъм

9 Изкован или излят от метал

Теса, парализирана от ужас, видя, че кръвта на Мълчаливите братя бе червена, също като на обикновените хора.

Чу как Шарлот даде няколко нареждания със силен глас, а после Хенри се втурна по стълбите и се хвърли към първата карета. Отвори вратата и Джесамин се строполи в ръцете му. Тялото й беше отпуснато безжизнено, очите й — полузатворени. Беше облечена в същата опърпана бяла рокля, която носеше и когато Теса я беше видяла при посещението си в Града на тишината, а прекрасната й руса коса беше подстригана почти до черепа, като на болна от треска.

— Хенри… — изхлипа тя и се вкопчи в реверите му. — Помогни ми, Хенри. Отведи ме в Института, моля те…

Той се обърна с Джесамин на ръце в същия миг, в който вратите на другата карета се отвориха рязко и отвътре се изсипаха още автоматони, присъединявайки се към първия. Те сякаш се разгъваха, докато излизаха, като хартиени играчки… един, двама, трима, а после Теса престана да ги брои, тъй като ловците на сенки около нея наизвадиха оръжията от коланите си. Видя проблясването, когато от върха на бастуна на Джем изскочи метално острие и чу шепот на латински, докато серафимски ками лумваха около нея, заобикаляйки я като обръч от свещен огън.

А после автоматоните се хвърлиха в атака. Един от тях се втурна към Хенри и Джесамин, докато останалите се насочиха към стъпалата. Теса чу как Джем извика името й и осъзна, че няма никакво оръжие. Днес не беше възнамерявала да тренира. Огледа се наоколо като обезумяла, търсейки нещо, каквото и да било — по-тежък камък или дори пръчка. По стените на преддверието висяха оръжия — за украса, ала оръжието си беше оръжие. Тя се шмугна вътре, грабна един меч и отново изтича навън.

Там я посрещна хаос. Джесамин беше до колелото на каретата, с която беше дошла, закрила лицето си с ръце. Хенри стоеше до нея, а серафимската кама проблясваше в ръката му, докато той отбиваше атаките на автоматона, който се опитваше да мине покрай него, протегнал към Джесамин завършващите си с шипове ръце. Останалата част от създанията с часовников механизъм се бяха разпръснали пред стъпалата, вкопчени в схватка с ловците на сенките.

Теса вдигна меча с две ръце, обхождайки двора с поглед. Тези автоматони бяха различни от онези, които беше виждала преди — движенията им бяха по-бързи и не така отсечени, медните им стави се сгъваха и разгъваха плавно.

На най-долното стъпало братята Лайтууд се биеха ожесточено с триметрово механично чудовище, размахало ръцете си с шипове като боздугани. Върху рамото на Гейбриъл вече беше зейнала дълбока рана, от която бликаше кръв, ала двамата с Гидеон, единият — отпред, другият — отзад, даваха силен отпор на чудовището. Джем, който беше приклекнал, се изправи и заби бастуна си в главата на друг от автоматоните. Ръцете на съществото потръпнаха конвулсивно и то опита да се отдръпне, но оръжието вече беше потънало дълбоко в металния му череп. Джем издърпа острието и когато автоматонът отново се нахвърли върху него, той замахна към краката му, отсичайки единия. Съществото залитна и се сгромоляса на калдъръма.

Малко по-близо до Теса, камшикът на Шарлот изплющя във въздуха като мълния, откъсвайки арбалета от ръката на първия автоматон, но това изобщо не забави чудовището. То посегна към нея с другата си ръка, подобна на шпатула и завършваща с хищни нокти, ала в този миг Теса се хвърли между тях, замахвайки с меча така, както я беше учил Гидеон — като използва цялото си тяло и нанесе удар отгоре, за да използва и силата на гравитацията на своя страна.

Острието се спусна, отсичайки втората ръка на създанието. Този път от раната шурна черна течност, но и това не спря автоматона и той се наведе над Шарлот, за да нанесе удар с главата си, от която стърчеше късо острие. То се заби над лакътя на жената и тя извика, а след това изплющя с камшика си. Сребристозлатният електрум се обви около гърлото на създанието и го стисна здраво. После Шарлот дръпна с все сила и главата на автоматона, отделена от тялото му, тупна на земята; черна течност рукна от дупките, зейнали в металния му корпус, и механичното създание най-сетне се сгромоляса.

Теса ахна и отметна глава назад. Мокра от пот, косата бе залепнала за челото и слепоочията й, ала тя се нуждаеше и от двете си ръце, за да държи тежкия меч и не можеше да я прибере. С парещи очи видя, че Гейбриъл и Гидеон бяха повалили противника си на земята и му нанасяха удар след удар. Зад тях Хенри в последния миг успя да избегне поредния замах на създанието, което го беше приклещило до каретата. Подобната му на тояга ръка строши прозореца и дъжд от стъкла се посипа върху Джесамин, която изпищя и закри главата си с ръце. Хенри вдигна оръжие и го заби в тялото на автоматона. Теса беше свикнала да вижда как серафимските ками изпепеляват плътта на демоните и ги превръщат в прах, ала автоматонът просто залитна назад и отново поднови нападението си, а острието стърчеше от гърдите му, грейнало като факла.

Шарлот извика и се спусна по стълбите към съпруга си. Теса се огледа… и не видя Джем. Сърцето й се сви. Тя направи крачка напред…

И една тъмна фигура, облечена в черни одежди, се изпречи пред нея. Черни ръкавици покриваха ръцете й, краката й бяха обути в черни ботуши. Теса не виждаше нищо друго, освен бяло като сняг лице, обрамчено от гънките на черна качулка, познато и ужасяващо като кошмар, явявал й се безброй пъти.

— Здравей, госпожице Грей — каза госпожа Блек.

Въпреки че надникна във всички стаи, за които се сети, Уил така и не успя да намери Сирил. Това го дразнеше, а и споменът за разигралото се между него и Теса на стълбите изобщо не помагаше. След като в продължение на два месеца едва ли не беше ходил на пръсти, когато беше край нея, толкова много бе внимавал, ето че сега бе оставил чувствата му да се излеят като кръв от отворена рана и единствено намесата на Шарлот беше попречила глупостта му да доведе до истинска катастрофа.

И все пак, докато минаваше покрай кухнята и продължаваше по коридора, отговорът на Теса го човъркаше.

„Казват, че човек не може да раздвои сърцето си, но…“

Но какво? Как бе възнамерявала да довърши?

Гласът на Бриджет долетя откъм трапезарията, където двамата със Софи чистеха.

Докато се чудеше разсеяно как Софи се сдържа да не я прасне по главата с някоя чиния, Уил усети, че през тялото му премина тръпка, сякаш го бяха ударили в гърдите. Той ахна и се олюля, подпирайки се на стената. Вдигна ръка към гърлото си и почувства нещо да тупти там, като второ сърце до неговото. Верижката на медальона, който Магнус му беше дал, беше студена; той побърза да я извади изпод ризата си и се взря в рубина, който висеше на нея — наситеночервен и пулсиращ с алена светлина, като сърцето на огън.

Смътно си даде сметка, че Бриджет вече не пее и че двете момичета стоят на прага на трапезарията и го гледат с разширени от изумление очи. Той пусна медальона и украшението падна върху гърдите му.

— Какво има, господарю Уил? — попита Софи. Откакто истината за проклятието му беше излязла наяве, тя беше престанала да го нарича „господин Херондейл“, макар че той все още се чудеше понякога дали тя всъщност го харесва особено. — Добре ли сте?

— Не аз — отвърна той. — Веднага трябва да слезем на долния етаж. Случило се е нещо ужасно.

— Но вие сте мъртва — ахна Теса и направи крачка назад. — Видях как умряхте…

Думите й отстъпиха място на писък, когато дълги метални ръце се обвиха около нея изотзад и я вдигнаха във въздуха. Мечът й издрънча на земята, когато автоматонът затегна хватката си около нея, и по лицето на госпожа Блек се разля ужасната й студена усмивка.

— Е, хайде сега, госпожице Грей. Не се ли радваш поне мъничко да ме видиш? В крайна сметка, нали именно аз първа те приветствах с добре дошла в Англия. Макар да смея да кажа, че оттогава доста добре си се уредила тук.

— Пусни ме! — Девойката зарита яростно, но в отговор автоматонът просто я удари с глава, което я накара да прехапе устната си. Давейки се, тя се изплю — слюнка и кръв опръскаха все още бялото лице на мъчителката й. — По-скоро бих умряла, отколкото да тръгна с вас…

Госпожа Блек избърса лице с ръкавицата си и се намръщи отвратено.

— За съжаление, това не може да бъде уредено. Мортмейн те иска жива. — Тя щракна с пръсти към автоматона. — Отнеси я в каретата.

Автоматонът направи крачка напред, както държеше Теса… и рухна. Момичето едва успя да протегне ръце, за да омекоти удара, когато двамата се сгромолясаха на земята, механичното създание — отгоре й. Остра болка проряза дясната й китка и тя извика, но въпреки това се подпря на нея, за да се измъкне изпод автоматона. Претърколи се по няколко от стъпалата, а гневният писък на госпожа Блек отекна в ушите й.

Теса вдигна замаяно глава. Госпожа Блек беше изчезнала. Автоматонът, който я държеше допреди малко, се беше килнал на една страна върху стълбите; част от металното му тяло липсваше и докато той се обръщаше, девойката зърна какво имаше вътре: зъбчати колелца и механизми, и прозрачни тръбички, през които течеше някакво тъмно вещество. Дишайки тежко и оплискан с мазната черна течност от съществото, Джем беше застанал над него. Лицето му беше бяло и решително. Той погледна към Теса за миг, за да се увери, че е добре, и като скочи от стълбите, нанесе нов удар на автоматона, отсичайки един от краката му. Съществото потръпна конвулсивно като умираща змия, а после единствената останала му ръка се стрелна напред, сграбчи Джем за глезена и дръпна с все сила.

Кракът на Джем се изви под него и той падна, претъркулвайки се презглава по останалите стъпала, приклещен в ужасяваща прегръдка от металното чудовище. Звукът, с който автоматонът се тътрузеше по стълбите — метал, дращещ върху камък — беше отвратителен. Те се удариха едновременно в земята и силата на сблъсъка ги откъсна един от друг. Пред ужасения поглед на Теса Джем се изправи зашеметен. Алената му кръв се смесваше с черната течност, изцапала дрехите му. Бастунът му го нямаше — лежеше на каменните стъпала, където го беше изпуснал при падането си.

— Джем… — прошепна Теса и се надигна на колене. Опита се да запълзи напред, но китката й поддаде; отпусна се на лакти и протегна ръка към бастуна…

В този миг две ръце се обвиха около нея и я изправиха, а гласът на госпожа Блек изсъска в ухото й:

— Не се съпротивлявай, госпожице Грей, или нещата ще се развият зле за теб, много зле.

Теса опита да се извърти, ала нещо меко захлупи носа и устата й; отвратително сладникава миризма изпълни ноздрите й, а после пред очите й се спусна черна пелена и тя изгуби съзнание.

Със серафимска кама в ръка, Уил изхвърча през входната врата и се озова насред истински хаос.

Автоматично първо потърси Теса, но за щастие не я видя. Явно беше проявила здрав разум и се бе скрила някъде. Черна карета беше спряла до стъпалата и насред купчина строшени стъкла, отпусната безсилно до едно от колелата й, се беше свила Джесамин. От другата й страна Хенри и Шарлот (той — с меч в ръка, а тя — с камшика си), удържаха атаките на три дългокраки метални автоматона с гладки като яйца глави и ръце, които завършваха с остриета. Бастунът на Джем лежеше на стъпалата, хлъзгав от мазна черна течност. Недалеч от вратата братята Лайтууд се биеха с други два автоматона с отработената ловкост на воини, които години наред бяха тренирали заедно. Сесили беше коленичила до тялото на един Мълчалив брат, чиито одежди бяха алени от кръвта му.

Портата на Института беше отворена и друга черна карета тъкмо излизаше през нея, носейки се с пълна скорост. Уил обаче почти не й обърна внимание, защото в долния край на стълбите видя Джем. Бял като платно, но изправен на крака, той отстъпваше заднишком, докато един автоматон бавно се приближаваше към него. Механичното създание се олюляваше като пияно, голяма част от едната му половина, включително и ръката му, липсваха, ала Джем не беше въоръжен.

Хладният фокус на битката се спусна над Уил и всичко около него сякаш тръгна на забавен кадър. Даде си сметка, че прислужниците, и двете въоръжени, също се включиха в битката — Софи изтича при Сесили, а Бриджет, същинска вихрушка от червена коса и свистящи остриета, вече превръщаше един учудващо огромен автоматон в купчина непотребно желязо с ярост, която при други обстоятелства би го слисала. Но в този миг светът на Уил се бе стеснил неимоверно, съсредоточен върху автоматоните и Джем, който вдигна поглед и като го видя, протегна ръка към него.

Младежът прескочи четири стъпала и като се хвърли настрани, сграбчи бастуна на своя парабатай и му го подхвърли. Той го улови във въздуха, тъкмо когато механичното същество замахваше към него, и го посече. Горната половина тупна на земята, но краката и долната част, от която сега шуртеше отвратителна смесица от черна и зелена течност, продължи да настъпва към него. Джем се завъртя на една страна и отново замахна със своеобразния си меч, посичайки съществото през коленете. Най-сетне то рухна, парчетата, на които беше станало тялото му, потръпваха конвулсивно.

Джем завъртя глава и погледна приятеля си. Очите им се срещнаха за миг и Уил се усмихна… ала Джем не отвърна на усмивката му. Беше бял като призрак и Уил не бе в състояние да разчете погледа му. Ранен ли беше? Бе покрит с толкова много от мазната тъмна течност, че не можеше да се види дали кърви. Тревога се разля по тялото на Уил и той тръгна по стълбите към своя парабатай… но преди да беше направил и няколко крачки, Джем се обърна и хукна към портата. Пред слисаните очи на Уил приятелят му изскочи навън и се изгуби из лондонските улици.

Уил се затича… и рязко спря, когато на най-долното стъпало един автоматон, движейки се бързо и плавно като вода, му препречи пътя. Ръцете му завършваха с дълги ножици. Ловецът на сенки се наведе, за да избегне едната от тях, стрелнала се към лицето му, след което заби серафимската си кама в гърдите на създанието.

Разнесе се съскането на топящ се метал, ала съществото само се олюля и отново замахна. Младежът се мушна под острите му ръце, като в същото време извади от колана си един кинжал. Завъртя се рязко, вдигнал оръжието за удар… само за да види как автоматонът се превръща в метални панделки, големи метални стружки, белещи се като кората на портокал. Черна течност изригна и опръска момчето по лицето, а отломките от създанието рухнаха на земята.

Уил зяпна, а Бриджет го погледна преспокойно над посеченото метално тяло. Косата й беше щръкнала около главата, същински ореол от червени къдрици, бялата й престилка беше покрита с черна кръв, но лицето й беше безизразно.

— Трябва повече да внимавате — каза тя. — Не мислите ли така?

Той бе изгубил дар слово. За щастие Бриджет явно не очакваше отговор. Тя отметна косата си назад и се запъти към Хенри, който се биеше с особено ужасяващ на вид автоматон, висок над четири метра. Ловецът на сенки беше успял да отсече едната му ръка, но другата — дълга страхотия с няколко стави, завършваща с подобно на кинжал острие — все още продължаваше да замахва към него. Прислужницата се приближи най-спокойно изотзад и го прониза там, където у един човек би бил кръстът. Разлетяха се искри и създанието политна напред. Джесамин, която все още стоеше сгушена до колелото на каретата, изпищя и запълзя на четири крака към Уил, за да избяга от пътя на съществото.

В продължение на един миг Уил гледаше като поразен как тя разкървави дланите и коленете си на парчетата стъкло, посипали земята, но не спря да пълзи. После, сякаш някой му беше ударил шамар, за да го накара да се размърда, той се втурна напред, заобикаляйки Бриджет, за да стигне до Джесамин. Пъхна ръце под мишниците й и я вдигна от земята. От гърдите й се откъсна възклицание — стори му се, че бе неговото име — а после тя се отпусна безжизнено, вкопчена в реверите му.

Уил я отнесе по-надалеч от каретата, оглеждайки случващото се в двора. Шарлот се беше справила с автоматона пред себе си, а Бриджет и Хенри тъкмо правеха друго от създанията на парченца. Софи, Гидеон, Гейбриъл и Сесили бяха повалили два автоматона на земята и ги кълцаха, като че бяха коледно печено. Джем не се бе върнал.

— Уил… — гласът на Джеси беше тъничък като конец. — Уил, моля те, пусни ме.

— Трябва да те занеса вътре, Джесамин.

— Не. — Тя се закашля и младежът с ужас видя, че от ъгълчетата на устата й се процежда кръв. — Няма да оцелея толкова дълго. Уил… ако някога изобщо съм означавала нещо за теб, дори мъничко, пусни ме.

Той приседна на стъпалата, като все още я държеше в ръце, правейки каквото му беше по силите, за да подпре възможно най-удобно главата й на рамото си. Гърлото й беше обляно в кръв, предницата на бялата й рокля беше подгизнала толкова, че платът беше залепнал за тялото й. Беше ужасяващо слаба — ключиците й стърчаха като криле на птица, бузите й бяха хлътнали. Повече приличаше на пациентка, излязла с несигурна стъпка от лудницата, отколкото на красивото момиче, оставило ги едва преди осем седмици.

— Джес… — меко каза той. — Джеси, къде си ранена?

Ужасяваща усмивка подръпна устните й. Крайчетата на зъбите й бяха обагрени в червено.

— Един от ноктите на чудовището ме прониза в гърба — прошепна тя и наистина, когато погледна надолу, Уил видя, че задната част на роклята й е пропита с кръв. Животворната течност беше изцапала ръцете, панталона, ризата му; задушаваше гърлото му с металическия си мирис. — Мина през сърцето ми. Усещам го.

— Едно иратце… — Уил трескаво зарови в колана си за стилито.

— Никакво иратце не може да ми помогне вече. — Гласът й беше сигурен.

— Тогава Мълчаливите братя…

— Дори тяхната сила не е в състояние да ме спаси. Пък и не бих понесла отново да ме докоснат. По-скоро бих умряла. Умирам и се радвам, че е така.

Уил я погледна поразен. Спомняше си как Джеси беше пристигнала в Института, четиринайсетгодишна и проклета като разгневена котка с извадени нокти. Той никога не се беше държал мило с нея, нито пък тя с него — всъщност никога не се бе държал мило с когото и да било, освен Джем — но тази девойка му беше спестила усилието да съжалява за поведението си. Въпреки това й се беше възхищавал по един особен начин, бе във възторг от жарта на нейната омраза и силата на волята й.

— Джеси… — Той сложи ръка на бузата й, непохватно избърсвайки кръвта.

— Няма нужда. — Тя отново се закашля. — Да бъдеш мил с мен, имам предвид. Знам, че ме мразиш.

— Не е вярно.

— Нито веднъж не ме посети в Града на тишината. Другите дойдоха. Теса и Джем, Хенри и Шарлот. Но не и ти. Ти не си от онези, които прощават, Уил.

— Така е, не съм. — Каза го, защото беше вярно и защото част от причината никога да не бе харесвал Джесамин беше, че в някои отношения тя му приличаше на самия него. — Джем е онзи, който умее да прощава.

— И все пак винаги съм харесвала теб повече. — Очите й обходиха замислено лицето му. — О, не, не така. Не си мисли глупости. Просто разбирах защо ненавиждаше сам себе си. Джем винаги беше готов да ми даде втори шанс, също както и Шарлот. Но аз не се нуждая от даровете на великодушните сърца. Искам да ме виждат такава, каквато съм в действителност. И понеже ти не ме съжаляваш, знам, че ако те помоля за нещо, ще го направиш.

Тя си пое накъсано дъх. Около устата й имаше кървави мехурчета. Уил знаеше какво означава това — дробовете й или бяха пронизани, или се стопяваха, разяждани от нещо, защото тя се давеше в собствената си кръв.

— Какво е то? — попита той настойчиво. — Какво искаш да направя?

— Погрижи се за тях — прошепна тя. — Бебето Джеси и останалите.

Отне му миг, преди да осъзнае, че говори за куклите си. Мили боже.

— Няма да допусна да унищожат никоя от вещите ти, Джесамин.

Бледа усмивка пробяга по лицето й.

— Помислих си, че… не биха искали нищо, което да им напомня за мен.

— Никой тук не те мрази, Джесамин. Какъвто и свят да ни очаква след този, не преминавай в него, въобразявайки си, че те мразим.

— Така ли? — Клепачите й бяха започнали да натежават. — Но със сигурност бихте ме харесвали повече, ако ви бях казала къде се намира Мортмейн. Тогава може би нямаше да изгубя обичта ви.

— Кажи ми сега — подтикна я Уил. — Кажи ми, ако си в състояние, и си върни тази любов…

— Идрис — прошепна тя.

— Джесамин, знаем, че това не е вярно…

Очите й се отвориха. Бялата им част сега имаше ален оттенък, като вода, в която имаше кръв.

— Ти… — започна момичето — ти най-добре от всички би могъл да разбереш. — Пръстите й се свиха конвулсивно, стискайки още по-здраво ревера му. — Ти си ужасен уелсец — хрипливо каза тя. Гърдите й се повдигнаха рязко за последен път и това бе всичко. Джесамин беше мъртва.

Очите й бяха отворени, приковани в лицето на Уил. Той ги докосна лекичко и затвори клепачите й, оставяйки два кървави отпечатъка от палеца и показалеца си.

— Ave atque vale, Джесамин Лъвлис.

— Не!

Беше Шарлот. Уил вдигна замъглен от ужаса поглед и видя, че останалите се бяха събрали около него: Шарлот — отпусната безсилно в прегръдките на Хенри; Сесили — с широко отворени очи и Бриджет — с напълно безизразно лице и две изцапани с мазна черна течност остриета в ръце. Зад тях, напълно пребледнял, Гидеон бе приседнал на стъпалата на Института с брат си и Софи от двете му страни. Облягаше се назад и беше свалил връхната си дреха. Единият му крак беше превързан с парче плат, а Гейбриъл рисуваше на ръката му нещо, което най-вероятно беше целебна руна.

Хенри зарови лице в шията на Шарлот, шепнейки нещо успокояващо, докато по лицето на съпругата му се стичаха сълзи. Уил погледна първо към тях, а после към сестра си.

— А Джем? — попита ги той.

— Тръгна след Теса — отвърна Сесили, която се взираше в Джесамин със смесица от съжаление и ужас.

Бяла светлина лумна пред очите на Уил.

— Тръгна след Теса? Какво искаш да кажеш?

— Един… един от автоматоните я залови и я хвърли в каретата им — запъна се Сесили при свирепия му тон. — Нямаше как да ги последваме. Създанията ни препречваха пътя. А после Джем изхвърча през портата. Предположих…

Уил си даде сметка, че пръстите му несъзнателно се бяха вкопчили в ръцете на Джесамин, оставяйки сиво-синкави петна върху кожата й.

— Някой да вземе Джесамин — дрезгаво заповяда той. — Трябва да тръгна след тях.

— Уил, не… — започна Шарлот.

— Шарлот — името й сякаш раздра гърлото му, — трябва да отида…

Разнесе се дрънчене — звукът от затварянето на портата на Института. Уил вдигна рязко глава… и видя Джем.

Портата току-що се беше затръшнала зад него и той идваше към тях. Вървеше бавно, сякаш беше пиян или ранен, и когато дойде малко по-близо, Уил видя, че е покрит с кръв — с катраненочерната течност от автоматоните, но и с доста алена кръв — по ризата, лицето, ръцете и косата му.

Той стигна до тях и се закова на място. Изглеждаше както Томас, когато Уил го бе открил на стъпалата на Института, облян в кръв и полумъртъв.

— Джеймс?

В тази едничка дума се съдържаха цял куп въпроси.

— Няма я — рече момчето с глух, безизразен глас. — Изтичах след каретата… но тя вече набираше скорост, а аз не можех да бягам достатъчно бързо. Изгубих ги близо до Темпъл Бар. — Очите му пробягаха по Джесамин, ала сякаш не забеляза нито безжизненото й тяло, нито Уил, който го държеше, нито каквото и да било. — Само ако се бях оказал малко по-бърз… — самообвиняваше се Джем, а после се преви, сякаш го бяха ударили, раздиран от силна кашлица. Рухна на колене и лакти. Кръв оплиска земята в краката му. Пръстите му задраскаха по камъните, а после той се претърколи по гръб и остана да лежи неподвижно.