Принцеса с часовников механизъм

6 И нека мракът

В началото по време на закуската цареше мълчание. Братята Лайтууд слязоха заедно, и двамата — унили; Гейбриъл почти не говореше, ако не се броеше това, че помоли Хенри да му подаде маслото. Сесили се беше настанила в далечния край на масата и четеше, докато се хранеше; Теса копнееше да види заглавието на книгата й, но девойката я бе сложила под такъв ъгъл, че това беше невъзможно. Под очите на Уил, който седеше срещу Теса, имаше тъмни сенки от недоспиване — спомен от изпълнената им със събития нощ. Самата Теса пък побутваше неохотно своето кеджири12, потънала в мълчание, докато вратата не се отвори и Джем не се присъедини към тях.

Теса вдигна очи, обзета едновременно от изненада, но и удоволствие. Не изглеждаше твърде болен, по-скоро уморен и блед. Той се настани до нея с изящно движение.

— Добро утро.

— Изглеждаш много по-добре, Джеми — отбеляза Шарлот с удоволствие.

„Джеми?“ Теса погледна развеселено към Джем, който сви рамене и й отвърна с леко снизходителна усмивка.

Теса погледна през масата и видя, че Уил ги наблюдава. Очите й срещнаха неговите само за миг и в тях се появи въпрос. Възможно ли бе по някакъв начин той да беше открил още уин фен в периода от връщането им вкъщи и тази сутрин? Ала не, младежът изглеждаше точно толкова учуден, колкото и тя.

— Наистина съм по-добре — отвърна Джем. — Мълчаливите братя много ми помогнаха.

Той посегна да си налее чаша чай и годеницата му смущаващо ясно видя как костите и сухожилията в тънката му китка се раздвижиха. Когато Джем остави чайника, тя посегна към другата му ръка под масата и я улови. Слабите му пръсти се обвиха успокояващо около нейните.

Откъм кухнята долетя гласът на Бриджет:

— В името на Ангела, тя е наистина потискаща — обади се Хенри и остави вестника право върху чинията пред себе си, при което единият му край се натопи в жълтъка. Шарлот отвори уста, сякаш за да възрази, но я затвори, без да каже нищо. — Пее само за разбити сърца, смърт и несподелена любов.

— Е, повечето песни са за това — отбеляза Уил. — Споделената любов е идеална, но от нея трудно ще излезе свястна балада.

Джем вдигна очи, но преди да успее да каже каквото и да било, из целия Институт отекна силен кънтеж. Теса вече познаваше лондонския си дом достатъчно добре, за да знае, че това е входният звънец. Едновременно, сякаш главите им бяха закачени на пружини, всички погледнаха към Шарлот.

Придобила изведнъж леко стреснат вид, Шарлот остави вилицата си.

— О, боже. Канех се да ви кажа нещо, но…

— Госпожо? — Беше Софи, влязла в стаята с поднос в едната ръка. Теса не можеше да не забележи, че макар Гидеон да не откъсваше очи от нея, тя избягваше да срещне погледа му, а бузите й порозовяха лекичко. — Консул Уейланд е на долния етаж и иска да говори с вас.

Шарлот взе сгънатото листче от подноса, погледна го, въздъхна и каза:

— Много добре. Покани го да се качи горе.

Софи изчезна сред вихрушка от поли.

— Шарлот? — Хенри звучеше озадачен. — Какво става?

— Да, и аз питам. — Приборите на Уил издрънчаха върху чинията му. — Консулът? Да прекъсва закуската ни? Какво може да очакваме занапред? Посещение за чаша чай от инквизитора? Пикници с Мълчаливите братя?

— Пай с патешко месо в парка — промърмори Джем под носа си и двамата с Уил си размениха мимолетни усмивки, преди вратата да се отвори и консулът да нахлуе вътре.

Консул Уейланд беше едър широкоплещест мъж с яки ръце и одеждите му винаги падаха някак странно от раменете му. Русата брада му придаваше вид на викинг и точно в този миг лицето му имаше буреносно изражение.

— Шарлот — започна той направо, — тук съм, за да говорим за Бенедикт Лайтууд.

Разнесе се леко шумолене — пръстите на Гейбриъл бяха стиснали покривката на масата. Гидеон леко сложи ръка върху китката му, за да го успокои, но консулът вече се беше обърнал към тях.

— Гейбриъл — заяви той. — Мислех, че ще отидеш у семейство Блекторн заедно със сестра си.

Младежът стисна дръжката на чашата си.

— Те са твърде покрусени от загубата на Рупърт — отвърна. — Не мислех, че точно сега е най-подходящият момент да им се натрапвам.

— Е, ти пък оплакваш загубата на баща си, не е ли така? — каза консулът. — Споделената скръб е половин скръб.

— Консул Уейланд… — започна Гидеон, хвърляйки разтревожен поглед към брат си.

— Макар че навярно би било малко неловко да живееш заедно със сестра си, когато тя те е обвинила в убийство.

Гейбриъл издаде звук, сякаш някой го беше залял с вряла вода. Гидеон хвърли салфетката и се изправи.

— Татяна е направила какво?

— Чу ме — отвърна консулът.

— Не беше убийство — обади се Джем.

— Така твърдите вие — рече консулът. — На мен ми беше доложено, че е било.

— Беше ли ви доложено също така, че Бенедикт се беше превърнал в гигантски червей? — поиска да узнае Уил и Гейбриъл го погледна учудено, сякаш изобщо не беше очаквал именно той да му се притече на помощ.

— Уил, моля те — намеси се Шарлот. — Консул Уейланд, вчера ви уведомих, че Бенедикт Лайтууд беше открит в последния стадий на астриола…

— Каза ми, че е имало битка, в която той е бил убит — отвърна мъжът. — Ала на мен ми беше съобщено, че е бил болен от шарка, в резултат на което е бил преследван и убит, въпреки че не е оказал никаква съпротива.

Уил, чиито очи подозрително блестяха, понечи да проговори отново, ала Джем се пресегна и затисна устата му с ръка.

— Не разбирам — каза той, заглушавайки сподавените протести на Уил, — как е възможно да знаете, че Бенедикт Лайтууд е мъртъв, но не и как е умрял. Няма тяло, защото той беше повече демон, отколкото човек, и когато бе убит, се изпари, както става с демоните. Ала изчезналите слуги… смъртта на съпруга на Татяна…

Консулът изглеждаше уморен.

— Татяна Блекторн казва, че група ловци на сенки от Института са убили баща й и че Рупърт загинал в схватката.

— А спомена ли, че баща й изяде съпруга й? — попита Хенри, вдигайки най-сетне поглед от вестника си. — О, да. Изяде го. Оставяйки кървавия му ботуш в градината, където го намерихме. По него имаше следи от зъби. Интересно ми е да узная как нещо такова би могло да е злополука.

— И това ако не е оказване на съпротива… — додаде Уил. — Да изядеш собствения си зет, имам предвид. Макар че, разбира се, във всички семейства има пререкания.

— Не смяташ сериозно — вметна Шарлот, — че червеят… че Бенедикт би могъл да бъде надвит и взет в плен, нали, Джосая? Та той беше в последния стадий на шарката! Беше полудял и се беше превърнал в червей!

— Възможно е първо да се е превърнал в червей и после да е полудял — изтъкна Уил дипломатично. — Не можем да сме напълно сигурни.

— Татяна е изключително разстроена — каза консулът. — Обмисля дали да не поиска обезщетение…

— Тогава ще го платя. — Гейбриъл оттласна стола си назад и се изправи. — До края на живота си ще давам заплатата си на глупавата ми сестра, ако това иска, но няма да призная, че съм извършил нещо грешно… нито аз, нито някой от нас. Да, стрелата ми се заби в окото му. Окото на червея. И бих го направил отново. Каквото и да бе онова нещо, то вече не беше баща ми.

След думите му се възцари мълчание. Дори консулът сякаш нямаше готов отговор подръка. Сесили беше оставила книгата си на масата и местеше изпитателен поглед между Гейбриъл и консула.

— Извинете ме, консул Уейланд, но каквото и да ви е наговорила Татяна, тя не знае истината за ситуацията — продължи Гейбриъл. — Единствено аз бях в къщата заедно с баща ми, докато болестта му се влошаваше. Бях сам с него, докато полудяваше през последните две седмици. Най-сетне дойдох тук и помолих брат си за помощ. Шарлот бе така добра да постави на мое разположение своите ловци на сенки. Докато се върнем в къщата, създанието, което някога беше баща ми, бе разкъсало съпруга на сестра ми на парчета. Уверявам ви, консул Уейланд, че нямаше никакъв начин татко да бъде спасен. Биехме се за живота си.

— Тогава защо Татяна…

— Защото е унижена — обади се Теса, проговаряйки за първи път, откакто консулът беше влязъл в стаята. — Сама ми го каза. Разчуе ли се за демонската шарка, това ще опетни семейното име. Предполагам, че се опитва да измисли някаква алтернативна история с надеждата вие да я повторите на Съвета. Ала ви лъже.

— Наистина, консул Уейланд — намеси се и Гидеон. — Кое ви се струва по-логично? Че всички сме полудели и сме убили баща ми, а сега синовете му се опитват да покрият истината, или че Татяна лъже? Тя никога не обмисля нещата докрай и вие го знаете.

— Ако вярвате, че с такава лека ръка бих извършил отцеубийство — каза Гейбриъл, сложил ръка върху стола на брат си, — отведете ме на разпит в Града на тишината.

— Това навярно би било най-разумният подход.

При тези думи на консула Сесили така тресна чаената си чаша върху масата, че всички подскочиха.

— Не е честно — заяви тя. — Той казва истината. Всички ние казваме истината. Не може да не го знаете.

Консулът я измери с продължителен преценяващ поглед, след което се обърна към Шарлот.

— Очакваш да ти имам доверие? И все пак криеш постъпките си от мен. Действията имат последствия, Шарлот.

— Джосая, съобщих ти за случилото се в дома на семейство Лайтууд веднага след като всички се прибраха и се уверих, че са добре…

— Трябваше да ми кажеш по-рано — отсече консулът. — В мига, в който Гейбриъл е пристигнал. Не е ставало дума за рутинна мисия. Както стоят нещата, ти сама си се поставила в положение, в което трябва да те защитавам, въпреки факта, че сте нарушили протокола и сте отишли на тази мисия, без одобрението на Съвета.

— Нямаше време…

— Достатъчно — прекъсна я консулът с глас, който говореше, че изобщо не беше достатъчно. — Гидеон и Гейбриъл ще дойдат с мен в Града на тишината, за да бъдат разпитани. — Шарлот понечи да възрази, но той вдигна ръка. — От наложителна важност е момчетата Лайтууд да бъдат оправдани от Мълчаливите братя; така ще избегнем нежелана бъркотия, а аз ще мога да отхвърля искането на Татяна за обезщетение. Вие двамата — тук консулът се обърна към тях, — слезте и ме чакайте при каретата. Тримата ще отидем в Града на тишината заедно. Когато братята приключат с вас, ако не открият нищо интересно, ще ви върнем тук.

— Ако не открият — отвратено повтори Гидеон.

След това улови брат си за раменете и го изведе от стаята. Докато Гидеон затваряше вратата зад гърба си, Теса забеляза нещо да проблясва върху ръката му. Той отново носеше пръстена на Лайтууд.

— Добре — рече консулът и се обърна към Шарлот. — Защо не ми съобщи в мига, в който хората ти се завърнаха и ти казаха, че Бенедикт е мъртъв?

Ръководителката на Института не откъсваше очи от чашата с чай, устните й бяха свити в тънка черта.

— Исках да защитя момчетата — отговори тя. — Исках да получат поне малко спокойствие и почивка. Малко покой, след като баща им беше умрял пред очите им, преди да започнеш да им задаваш въпроси, Джосая!

— Това далеч не е всичко — продължи консулът, без да обръща внимание на изражението й. — Книгите и записките на Бенедикт. Татяна ни каза за тях. Претърсихме къщата му, ала дневниците му ги няма и писалището му е празно. Това разследване не е твое, Шарлот; тези документи принадлежат на Клейва.

— Какво търсите в тях? — попита Хенри, отмествайки вестника от чинията си. Звучеше така, сякаш не се интересува особено от отговора, но в очите му имаше суров блясък, който беше в разрез с привидното му безразличие.

— Информация за връзката му с Мортмейн. Информация за който и да било друг член на Клейва, който би могъл да е имал нещо общо с Мортмейн. Улики за местонахождението на Мортмейн…

— И устройствата му? — попита Хенри.

Консулът млъкна по средата на изречението.

— Устройствата му?

— Адските устройства. Армията му от автоматони. Тя е създадена, с цел да унищожава ловци на сенки и той възнамерява да я впрегне срещу нас — обясни очевидно възстановилата се Шарлот, докато оставяше салфетката си на масата. — Всъщност, ако може да се вярва на все по-неразбираемите бележки на Бенедикт, този момент ще настъпи по-скоро, отколкото си мислим.

— Значи наистина сте взели записките и дневниците му. Инквизиторът беше сигурен в това. — Консулът потърка очи с опакото на ръката си.

— Естествено, че ги взех. И разбира се, че ще ви ги дам. От самото начало възнамерявах да го сторя. — Изцяло овладяна, Шарлот вдигна сребърното звънче до чинията си и позвъни. Когато Софи се появи, тя й прошепна нещо и с един реверанс към консула момичето отново излезе.

— Трябваше да оставиш документите на мястото им, Шарлот. Процедурата е такава — каза консулът.

— Нямаше причина да не ги погледна…

— Трябва да се доверяваш на моята преценка и на тази на Закона. Да защитиш момчетата Лайтууд не е по-важно от това да открием местонахождението на Мортмейн, Шарлот. Не ти ръководиш Клейва. Ти си част от Анклава и ще се отчиташ пред мен. Ясно ли е?

— Да, консул Уейланд — каза Шарлот, докато Софи се връщаше в стаята с наръч листове, които подаде безмълвно на консула. — Следващия път, когато един от нашите почитаеми членове се превърне в червей и изяде друг от почитаемите ни членове, незабавно ще ви уведомя.

Консулът стисна челюст.

— Баща ти ми беше приятел — рече той. — Имах му доверие и поради тази причина вярвах и на теб. Не ме карай да съжалявам, че те назначих, нито за подкрепата, която ти оказах, когато Бенедикт Лайтууд се опита да оспори властта ти.

— Та ти беше на негова страна! — извика Шарлот. — Когато той предложи да ми бъдат отпуснати едва две седмици за довършването на една невъзможна задача, ти се съгласи! Не изрече и дума в моя защита! Ако не бях жена, никога не би постъпил по този начин.

— Ако не беше жена — отвърна консулът, — нямаше да се налага да го правя.

И с тези думи той си тръгна, сред вихрушка от тъмни одежди и мътно проблясващи руни. Вратата едва-що се беше затворила зад гърба му, когато Уил изсъска:

— Как можа да му дадеш документите? Те ни трябват…

Шарлот, която отново се бе отпуснала в стола, полупритворила очи, каза:

— Уил, цяла нощ стоях будна и преписвах важните пасажи. Голяма част беше…

— Безсмислици? — подхвърли Джем.

— Порнография? — обади се Уил едновременно с него. — Или пък и двете — допълни той. — Никога ли не си чувал за порнографски безсмислици?

Джем се ухили, а Шарлот зарови лице в ръцете си.

— По-скоро първото, отколкото второто, ако толкова държите да знаете. Преписах всичко, което успях, с неоценимата помощ на Софи. — Тя вдигна глава. — Уил… не забравяй, че това вече не е наше задължение. Мортмейн е проблем на Клейва, или поне те така виждат нещата. Имаше време, когато единствено ние бяхме отговорни за него, ала…

— Ние сме отговорни за безопасността на Теса! — Остротата в гласа на Уил изненада дори Теса, а той пребледня, когато си даде сметка, че всички го гледат изненадано, но въпреки това продължи: — Мортмейн все още иска да се добере до нея. Не може да си въобразяваме, че се е отказал. Може да се върне с автоматони, с магия и огън, чрез предателство, ала едно е сигурно — той ще се върне.

— Разбира се, че ще я защитим — рече Шарлот. — Не е нужно да ни го напомняш, Уил. Тя е една от нас. И като стана дума за това… — Тя погледна към чинията си. — Джесамин се връща утре.

— Какво? — Уил събори чашата си с чай и утайката попи в покривката. Около масата настана оживление, макар че Сесили просто се взираше в останалите объркано, а Теса само си пое рязко дъх, като запази мълчание. Спомни си последния път, когато бе видяла Джесамин, в Града на тишината, със зачервени очи, бледа, ридаеща и ужасена… — Тя се опита да ни предаде, Шарлот. А ти просто ще й разрешиш да се върне?

— Тя няма друго семейство, богатството й беше конфискувано от Клейва и освен това състоянието й не позволява да живее сама. Двата месеца на разпити в Града от кости едва не са я накарали да полудее. Не смятам, че ще представлява опасност за когото и да било от нас.

— И преди не смятахме, че ни грози опасност от нея. — Тонът на Джем беше по-суров, отколкото Теса бе свикнала да чува от него. — И все пак действията й за малко да изпратят Теса в ръцете на Мортмейн, а нас — в немилост.

Шарлот поклати глава.

— Ще са ни нужни милост и състрадание. Джесамин не е каквато беше преди… както бихте се убедили сами, ако я бяхте посетили в Града на тишината.

— Нямам никакво желание да посещавам предатели — студено заяви Уил. — Все още ли бръщолевеше как Мортмейн бил в Идрис?

— Да… именно затова Мълчаливите братя най-сетне се отказаха — така и не можаха да измъкнат нищо смислено от нея. Тя не знае никакви тайни, нищо важно. И го разбира. Чувства се безполезна. Ако просто можехте да се поставите на нейното място…

— О, изобщо не се съмнявам, че добре се преструва пред теб, Шарлот, че ридае и си къса дрехите…

— Е, ако си къса дрехите… — подхвърли Джем, усмихвайки се лекичко на своя парабатай. — Нали знаеш колко обича дрехите си.

Усмивката, с която Уил му отвърна, беше неохотна, ала непресторена. Шарлот видя, че й се открива подходяща възможност и побърза да се възползва от нея.

— Въобще няма да я познаете, когато я видите, уверявам ви. Моля ви само за седмица, една-едничка седмица, и ако след това никой от вас не може да търпи присъствието й тук, ще уредя да бъде откарана в Идрис. — Шарлот побутна чинията си настрани. — А сега е време да прегледаме копията, които направих на документите на Бенедикт. Кой ще ми помогне?

Каретата на консула беше лъскаво червено ландо13 с пет прозорчета и четирите букви на Клейва, нарисувани отстрани; теглеха го два прекрасни сиви жребеца. Беше влажен ден, ръмеше и кочияшът седеше прегърбен на капрата, скрит почти напълно под мушамена шапка и наметало. Намръщен, консулът, който не бе казал нито дума откакто бяха излезли от трапезарията на Института, даде знак на Гидеон и Гейбриъл да се качат в каретата, след което ги последва и залости вратичката.

Докато каретата потегляше рязко, Гейбриъл се обърна, за да погледне през прозореца. Зад очите и в стомаха си усещаше някакво парещо напрежение, което от предишния ден насам ту се появяваше, ту изчезваше и понякога го връхлиташе с такава мощ, че той си мислеше, че ще повърне.

„Гигантски червей… последния стадий на астриола… демонската шарка.“

Когато Шарлот и останалите за първи път бяха изрекли обвиненията си против баща му, той не искаше да повярва. Отстъпничеството на брат му му се бе сторило безумие, предателство толкова огромно, че можеше да бъде обяснено единствено с лудост. Баща му го бе уверил, че Гидеон ще размисли и ще се върне, за да се заеме отново с управляването на дома и с това да бъде Лайтууд. Само че Гидеон не се беше върнал и докато дните ставаха все по-кратки и по-мрачни, а Гейбриъл виждаше баща си все по-малко и по-малко, той за първи път бе започнал да се чуди, а след това и да се страхува.

„Бенедикт беше преследван и убит.“

Преследван и убит. Гейбриъл прехвърляше думите в ума си, ала така и не откриваше смисъл в тях. Бе убил чудовище, както го бяха обучили да прави, но това чудовище не беше баща му. Той все още бе жив някъде и момчето всеки момент щеше да погледне през прозореца на къщата и да го види как се приближава по пътеката, с развяно от вятъра дълго сиво палто, изчистените, остри линии на профила му — очертани на фона на небето.

— Гейбриъл. — Гласът на Гидеон проряза мъглата на спомените и виденията му. — Гейбриъл, консулът ти зададе въпрос.

Младежът вдигна глава. Тъмните очи на консула го гледаха очаквателно. Каретата се носеше по улица „Флийт“ и журналисти, адвокати и амбулантни търговци се провираха забързано между трафика.

— Попитах те — каза консулът, — как ти харесва гостоприемството на Института.

Гейбриъл примига насреща му. Малко неща изпъкваха в съзнанието му от мъглата на последните няколко дни. Шарлот, която го прегръща. Гидеон, който бърше кръвта от ръцете си. Лицето на Сесили, като ярко, гневно цвете.

— Ами, предполагам, че става — отвърна той хрипливо. — Но не е моят дом.

— Е, имението Лайтууд е великолепно — рече консулът. — Издигнато върху кръв и плячка, разбира се.

Гейбриъл го зяпна неразбиращо. Гидеон се взираше през прозореца с изражение сякаш му беше прилошало леко.

— Мислех, че искате да говорим за Татяна — каза той.

— Познавам Татяна. Тя не притежава и капка от разума на баща ви, нито пък от добротата на майка ви. Извадила е доста лош късмет, боя се. Естествено, молбата й за обезщетение ще бъде отхвърлена.

Гидеон се завъртя и го погледна слисано.

— Ако толкова малко вярвате на историята й, защо сме тук?

— За да разговарям с вас насаме — отвърна консулът. — Разбирате ли, когато за първи път предадох Института във властта на Шарлот, си мислех, че малко женско влияние ще му се отрази добре. Гранвил Феърчайлд беше един от най-строгите мъже, които съм срещал и макар да ръководеше Института съгласно Закона, го беше превърнал в студено, негостоприемно място. Тук, в Лондон, най-великия град на света, един ловец на сенки не можеше да се чувства у дома си. — Той сви бавно рамене. — Мислех, че да предам управлението на Института в ръцете на Шарлот би помогнало.

— Шарлот и Хенри — поправи го Гидеон.

— Хенри е кръгла нула — отвърна консулът. — Всички знаем, че, както казва поговорката: „в тоя дом кокошка пее“. От Хенри никога не се е очаквало да се намесва и той не го прави. Но същото важеше и за Шарлот. От нея се очакваше да е покорна и да се подчинява на желанията ми. В това отношение тя ме разочарова дълбоко.

— Вие я подкрепихте против баща ни — избъбри Гейбриъл на един дъх и веднага съжали. Гидеон го стрелна със сърдит поглед, който сякаш му казваше да замълчи, и той сви ръце в скута си и стисна устни.

Веждите на консула подскочиха.

— Защо, може би, за разлика от нея, баща ви щеше да бъде покорен? Пред мен имаше два лоши избора и аз се спрях на по-малкото зло. Все още хранех надежда да я контролирам. Ала сега…

— Сър — прекъсна го Гидеон, използвайки възможно най-любезния си глас. — Защо ни казвате всичко това?

— А! — рече консулът, поглеждайки през прозореца, по който се стичаха дъждовни вадички. — Ето че пристигнахме. — Той почука по стъклото. — Ричард! Спри пред „Сребърните стаи“.

Гейбриъл стрелна с очи брат си, който сви недоумяващо рамене. Разположен на „Пикадили Съркъс“, „Сребърните стаи“ беше клуб за джентълмени и вариете с лоша слава. Посещаваха го жени със съмнителна репутация, а освен това се говореше, че собствениците му са долноземци и че в някои от вечерните „магически представления“ всъщност има истинска магия.

— Някога идвах тук с баща ви — рече консулът, когато и тримата слязоха от каретата. Братята Лайтууд се взираха през ситния дъждец в доста безвкусната фасада в италиански стил, която очевидно беше присадена върху далеч по-скромните сгради, издигали се тук преди. Имаше тройна лоджия и ярка синя боя. — След като полицията отне лиценза на „Алхамбра“, защото управлението допуснало в заведението да се танцува канкан. Но разбира се, „Алхамбра“ се държеше от мундани. Това място е далеч по-добро. Е, ще влезем ли?

Тонът му не оставяше никакво място за възражения. Гейбриъл го последва през сводестия вход, където пари смениха собствениците си и всеки от тях получи билет. Гейбриъл изгледа своя с немалко учудване. Беше под формата на реклама и обещаваше най-доброто забавление в Лондон!

— Атлетически номера — четеше той на Гидеон, докато вървяха по дълъг коридор. — Дресирани животни, демонстрации на сила, гимнастици, циркови номера и вариететни певци. — Брат му си мърмореше под носа. — И акробати — бодро добави Гейбриъл. — Изглежда, че има жена, която е в състояние да сложи крака си върху…

— В името на Ангела, това място с нищо не е по-добро от евтините вариетета на низшите класи — каза Гидеон. — Гейбриъл, не поглеждай към нищо, освен ако не ти кажа, че може.

Младежът извъртя очи, когато брат му го улови за лакътя и го повлече през това, което очевидно беше главният салон — огромна зала, чийто таван беше покрит с репродукции на големите италиански майстори, (включително и „Раждането на Венера“ на Ботичели), които сега бяха поопушени и доста овехтели. Газени полилеи висяха от позлатени гипсови издатини и изпълваха помещението с жълтеникава светлина.

Покрай стените бяха наредени тапицирани с кадифе пейки, върху които имаше скупчени фигури — джентълмени, заобиколени от дами, чиито рокли бяха прекалено ярки, а смехът им — прекалено гръмогласен. Откъм сцената в далечния край на залата се носеше музика и консулът се насочи именно натам, с широка усмивка на лицето. Жена с цилиндър и фрак пристъпваше напред-назад по сцената, пеейки песен, наречена „Палаво е, но приятно“. Тя се обърна и за миг очите й проблеснаха в зелено под светлината на полилея.

„Върколак“, помисли си Гейбриъл.

— Изчакайте ме тук за миг, момчета — рече консулът и се изгуби в тълпата.

— Прекрасно — измърмори Гидеон и придърпа брат си по-близо до себе си, когато една жена с тясна сатенена рокля мина покрай тях с полюшваща се походка. Миришеше на джин и още нещо, нещо тъмно и сладко, което мъничко напомняше за дъха на горена захар на Джеймс Карстерс.

— Кой да предположи, че консулът си падал по такива забавления — подхвърли Гейбриъл. — Не можеше ли това да почака, докато се върнем от Града на тишината?

— Няма да ходим там. — Устните на Гидеон се бяха свили в тънка черта.

— Така ли?

— Не бъди такъв глупак, Гейбриъл. Естествено, че не. Той иска нещо друго от нас. Все още не знам какво. Доведе ни тук, за да ни смути… и нямаше да го стори, ако не бе сигурен, че ни държи в ръцете си с нещо, което ще ни попречи да кажем на Шарлот или на някой друг къде сме били.

— Може би наистина е идвал тук с баща ни.

— Може би. Но не това е причината да сме тук — отсече Гидеон и още по-здраво стисна рамото на брат си, тъй като точно в този миг консулът се върна. Носеше нещо, което приличаше на малка бутилка газирана вода, ала Гейбриъл предполагаше, че вътре е капнато и нещо по-силничко.

— Какво? Нищо за нас, така ли? — подхвърли той и в отговор получи гневен поглед от брат си и кисела усмивка от консула. Даде си сметка, че няма никаква представа дали консулът има семейство или деца. Той беше просто консулът.

— Имате ли изобщо някаква представа в каква опасност се намирате, момчета?

— Опасност? От страна на кого? Шарлот? — Гидеон звучеше така, сякаш не вярваше на ушите си.

— Не от Шарлот. — Мъжът отново спря поглед върху тях. — Баща ви не просто наруши Закона, той го опетни. Не просто си имаше вземане-даване с демони, той си легна с един от тях. Вие сте Лайтууд… всичко, което е останало от семейство Лайтууд. Нямате братовчеди, нито лели или чичовци. Бих могъл да излича цялото ви семейство от регистрите на нефилимите и да изхвърля сестра ви и вас на улицата, за да умрете от глад или да си изкарвате прехраната, просейки сред мунданите, без с нищо да наруша правилата на Клейва и Съвета. Кой мислите, че би се застъпил за вас? Кой би ви защитил?

Гидеон беше пребледнял като платно, кокалчетата на ръката, с която стискаше брат си, също бяха бели.

— Не е честно — заяви той. — Ние нямахме представа. Брат ми имаше доверие на баща ни. Не може да бъде държан отговорен…

— Имал му е доверие? Та нали точно той е изстрелял фаталната стрела? О, всички сте допринесли, но именно неговата ръка е нанесла смъртоносния удар… което показва, че е знаел точно какво представлява баща ви.

Гейбриъл си даваше сметка, че Гидеон го гледа с тревога. Въздухът в „Сребърните стаи“ беше горещ и тежък, и направо отнемаше дъха. Жената на сцената беше подхванала песен, наречена „Само за да угоди на една дама“ и крачеше напред-назад по сцената, почуквайки с бастун, от което подът трепереше.

— Греховете на бащите, деца. Стига да поискам, вие можете и наистина ще бъдете наказани за неговите престъпления. Какво ще направиш, Гидеон, докато руните на брат ти и Татяна биват изгаряни? Просто ще си стоиш и ще гледаш?

Дясната ръка на Гейбриъл потръпна; сигурен бе, че ако брат му не беше задържал китката му, той щеше да се протегне и да сграбчи консула за гърлото.

— Какво искате от нас? — попита по-големият Лайтууд с овладян глас. — Не ни доведохте тук, за да ни заплашвате. Не и ако не искате нещо в замяна. И ако беше нещо, което бихте могли да поискате лесно и законно, щяхте да го сторите в Града на тишината.

— Умно момче — рече консулът. — Искам да сторите нещо за мен. Направете го и дори имението Лайтууд да бъде конфискувано, аз ще се погрижа да запазите честта и името си, земите си в Идрис и мястото си сред ловците на сенки.

— Какво искате да направим?

— Да наблюдавате Шарлот. И най-вече кореспонденцията й. Да ми казвате какви писма получава и изпраща, особено ако са от Идрис.

— Искате да я шпионираме — равнодушно каза Гидеон.

— Не искам още изненади като тази с баща ви — отвърна консулът. — Тя не трябваше да крие заболяването му от мен.

— Нямаше друг избор — каза Гидеон. — Това беше условието на тяхното споразумение…

Консулът сви устни.

— Шарлот Брануел няма никакво право да сключва споразумения от такъв мащаб, без да се допита до мен. Аз съм по-висшестоящ от нея. Не бива и не може да ме прескача по този начин. Тя и онази групичка в Института се държат, сякаш са независима държава със свои собствени закони. Само вижте какво се случи с Джесамин Лъвлис. Тя предаде всички ни и това едва не ни погуби. Малката Грей е дете на фея или на магьосник, и мястото й изобщо не е в Института, независимо от нелепия й годеж. А що се отнася до Уил Херондейл… той е лъжец и разглезен хлапак, който ще свърши като престъпник, ако изобщо доживее да порасне. — Консулът млъкна за миг, дишайки тежко. — Шарлот може и да управлява мястото като феодално владение, но то не е такова. То е Институт и като такъв се отчита пред Съвета. Както ще сторите и вие.

— Шарлот не е направила нищо, с което да заслужи подобно предателство от моя страна — заяви Гидеон.

Консулът размаха пръст пред лицето му.

— Точно за това говоря. Лоялността ви не е към нея; не може да бъде към нея. А към мен. Трябва да бъде към мен. Не го ли разбирате?

— И ако откажа?

— Тогава ще изгубите всичко. Дом, земи, име, потекло, цел…

— Ще го направим — рече Гейбриъл, изпреварвайки брат си. — Ще я наблюдаваме и ще ви докладваме.

— Гейбриъл… — започна Гидеон и брат му се обърна към него.

— Не. Това е твърде много. Разбирам, че не искаш да се превърнеш в лъжец, ала преди всичко дължим вярност на семейството си. Семейство Блекторн ще изхвърлят Татяна на улицата, а тя няма да изкара дълго там, тя и детето…

По-големият от двамата Лайтууд пребледня.

— Татяна очаква дете?

Въпреки ужаса на ситуацията, Гейбриъл почувства мимолетен пристъп на задоволство, задето знаеше нещо, което не беше известно на брат му.

— Да. Щеше да го знаеш, ако все още беше част от семейството ни.

Гидеон се огледа наоколо, сякаш търсеше някое познато лице, а после отново се обърна безпомощно към брат си и консула.

— Аз…

Консул Уейланд се усмихна студено първо на единия, а после и на другия.

— Е, споразумяхме ли се, господа?

След един дълъг миг Гидеон кимна.

— Ще го направим.

Гейбриъл едва ли щеше да забрави скоро изражението, изписало се върху лицето на консула при тези думи. В него имаше задоволство, но не и изненада — очевидно не бе очаквал нещо по-различно (нито пък по-добро) от момчетата Лайтууд.

— Кифлички? — повтори Теса невярващо.

Софи, която беше коленичила пред решетката на камината с парцал и кофа сапунена вода, се усмихна.

— С перце да ме бяха бутнали, щях да падна, толкова бях изненадана — потвърди тя. — Дузини кифлички. Под кревата, корави като камък.

— Мили боже!

Теса се плъзна до ръба на леглото и се облегна назад. Всеки път, когато Софи идваше да почисти стаята й, тя трябваше да полага усилие да не отиде да й помогне. На няколко пъти се беше опитала да го направи, но след като прислужницата я беше възпряла за четвърти път — нежно, ала твърдо — тя най-сетне се беше отказала.

— И ти се ядоса?

— Разбира се, че се ядосах! — отвърна Софи. — Да ми създава цялата тази допълнителна работа, да ме кара да разнасям подносите нагоре-надолу по стълбите, а после да ги крие по този начин… изобщо няма да се учудя, ако в края на есента завъдим мишки.

Теса кимна, за да покаже, че напълно осъзнава сериозността на опасността от гризачи.

— Но не те ли ласкае поне мъничко, че е стигнал дотам, само и само да те види?

Софи се изпъна.

— Изобщо не ме ласкае. Гидеон не мисли. Той е ловец на сенки, а аз — мундан. Не мога да очаквам нищо от него. В най-най-добрия случай би могъл да поиска да ме направи своя любовница, когато се ожени за някоя като него.

Гърлото на Теса се сви при спомена за Уил на онзи покрив и как й предлага именно това — срам и безчестие — и колко дребна и нищожна се бе почувствала тя. Всичко бе лъжа, но въпреки това споменът все още й причиняваше болка.

— Не — продължи Софи, поглеждайки към зачервените си, загрубели от работа ръце. — По-добре е изобщо да не мисля за тези неща. Така ще си спестя разочарованието.

— Мисля, че двамата Лайтууд са по-добри — рече Теса.

Софи отметна косата от лицето си и пръстите й докоснаха лекичко белега, който пресичаше бузата й.

— Понякога ми се струва, че никой мъж не е по-добър.

Братята Лайтууд не отрониха нито дума, докато каретата им трополеше по улиците на Уест Енд на път към Института. Дъждът се беше усилил и така барабанеше по покрива, че Гейбриъл се съмняваше дали някой би го чул, дори ако беше казал нещо.

Гидеон се взираше в обувките се и не вдигна поглед, докато се връщаха в Института. Когато сградата изникна пред тях от дъжда, консулът се пресегна покрай по-малкия брат и им отвори вратата.

— Имам ви доверие, момчета — заяви той. — А сега вървете и направете така, че Шарлот също да ви се довери. И не споменавайте на никого за разговора ни. Що се отнася до този следобед — прекарали сте го с Братята.

Без да каже нищо, Гидеон слезе от каретата, последван от Гейбриъл. Ландото обърна и се изгуби с трополене в сивия лондонски следобед. Небето беше жълтеникаво-черно, ситните капки на дъжда — тежки като оловни сачми, а мъглата така гъста, че Гейбриъл едва различи портата на Института, когато тя се затвори зад каретата. И определено не видя ръцете на брат си, когато той го сграбчи за яката и го издърпа зад ъгъла.

За малко да падне, когато Гидеон го притисна към каменната стена на старата църква. Бяха близо до конюшнята, полускрити от една подпорна колона, която обаче изобщо не ги предпазваше от дъжда. Студени капки се сипеха върху главата и шията на Гейбриъл и му влизаха в яката.

— Гидеон… — опита да се възпротиви той, подхлъзвайки се върху калните плочки.

— Не говори. — Очите на брат му бяха огромни и сиви в мътната светлина, прошарени едва-едва със зелено.

— Имаш право — понижи глас Гейбриъл. — Трябва да съгласуваме историята си. Когато ни попитат какво сме правили този следобед, отговорите ни трябва да са съвършено еднакви, иначе няма да ни повярват…

— Казах да не говориш. — Гидеон прикова раменете на брат си до стената, достатъчно силно, за да го накара да изохка от болка. — Няма да разкажем на Шарлот за разговора си с консула. Ала също така няма и да я шпионираме. Гейбриъл, ти си ми брат и аз те обичам. Бих сторил всичко, за да те защитя. Но няма да продам душата ти, нито пък своята.

Гейбриъл се взря в него. Косата на Гидеон беше подгизнала от дъжда и капките се процеждаха в яката на палтото му.

— Може да умрем на улицата, ако откажем да изпълним това, което консулът иска от нас.

— Няма да лъжа Шарлот.

— Гидеон…

— Не видя ли изражението му? — прекъсна го Гидеон. — Когато се съгласихме да шпионираме за него, да предадем гостоприемството на дома, който ни подслони? Изобщо не беше учуден. И за миг не е имал съмнение, защото не очаква нищо друго, освен измяна, от онези, които носят името Лайтууд. Това е нашето наследство. — Пръстите му се сключиха още по-здраво около ръцете на брат му. — Животът не е просто оцеляване. Ние сме нефилими, имаме достойнство. Ако ни отнеме това, тогава наистина няма да имаме нищо.

— Защо? — попита Гейбриъл. — Защо си толкова сигурен, че трябва да вземем страната на Шарлот?

— Защото тази на баща ни бе погрешна. Защото познавам ръководителката на Института. Защото от месеци живея тук сред тях и знам, че са добри хора. Защото Шарлот Брануел никога не е проявила към мен друго, освен доброта. А и Софи я обича.

— А ти обичаш Софи.

Гидеон стисна устни.

— Тя е мундан и прислужница — каза Гейбриъл. — Не разбирам какво очакваш да излезе от това, Гидеон.

— Нищо — рязко отсече брат му. — Не очаквам нищо. Но след като смяташ, че би трябвало да очаквам нещо, значи татко ни е възпитал да вярваме, че трябва да постъпваме правилно само когато очакваме нещо в замяна. Няма да изменя на думата, която дадох на Шарлот. Така стоят нещата, Гейбриъл. Ако не ти харесва, ще те отпратя да живееш с Татяна и семейство Блекторн. Сигурен съм, че ще те приютят. Но няма да лъжа Шарлот.

— О, ще го направиш — възрази Гейбриъл. — И двамата ще го сторим. Но ще измамим и консула.

Гидеон присви очи, от ресниците му се процеждаха дъждовни капки.

— Какво искаш да кажеш?

— Ще сторим това, което консулът поиска и ще четем кореспонденцията на Шарлот. Ала онова, което ще му докладваме, няма да бъде вярно.

— Ако така или иначе ще му докладваме неверни неща, защо изобщо трябва да четем писмата й?

— За да знаем какво да не кажем — обясни Гейбриъл и усети влага в устата си. Имаше такъв вкус, сякаш се беше отцедила от покрива на Института — горчива и мръсна. — За да не би случайно да му издадем истината.

— Ако ни открият, ни очакват крайно сурови последствия.

Гейбриъл изплю глътка дъждовна вода.

— Тогава ми кажи едно. Готов ли си да поемеш риска от сурови последствия заради обитателите на Института? Защото аз… аз го правя заради теб и защото…

— Защото?

— Защото сбърках. Сгреших за баща ни. Вярвах в него, а не трябваше. — Той си пое дълбоко дъх. — Допуснах грешка и искам да я поправя и ако трябва да си платя за нея, съм готов да го сторя.

Гидеон го изгледа продължително.

— Това ли планираше от самото начало? Когато се съгласи на условията на консула в „Сребърните стаи“, това ли беше замислил?

Гейбриъл извърна очи от брат си и погледна към мокрия двор. В съзнанието си отново видя себе си и Гидеон, много по-малки от сега, застанали там, където Темза минаваше през края на имението им. Батко му му показваше безопасните места през мочурливата почва — винаги той му показваше сигурните пътеки. Имаше време, когато двамата си имаха пълно доверие и макар че Гейбриъл не бе сигурен кога то бе отминало, от тази загуба сърцето го болеше повече, отколкото от загубата на баща му.

— Ще ми повярваш ли — горчиво рече той, — ако ти кажа „да“? Защото това е истината.

Гидеон остана неподвижен в продължение на още един дълъг миг. След това Гейбриъл усети, че го придърпват напред, лицето му — притиснато в мокрото вълнено палто на брат му, който го прегръщаше силно и шептеше, докато се полюшваше напред-назад в дъжда:

— Всичко е наред, братленце. Всичко ще бъде наред.