Принцеса с часовников механизъм

23 По-силни от злото

Теса потрепери. Студената вода я обливаше в мрака. Помисли си, че може би лежи на дъното на вселената, където реката на забравата разделя света на две, или пък все още беше в потока, където бе паднала, след като скочи от каретата на госпожа Блек, и всичко, което се бе случило след това, бе само сън. Кадер Идрис, Мортмейн, механичната армия, ръцете на Уил около нея…

Вина и мъка се врязаха в нея като копие и тялото й се изви като дъга, докато пръстите й се мъчеха да се заловят за нещо в мрака. Огън плъзна по вените й, стотици ручейчета от агония. Тя ахна, борейки се за въздух и изведнъж нещо хладно се допря до зъбите й и устата й се изпълни със смразяваща киселина. Тя преглътна с усилие, давейки се…

И почувства как огънят във вените й утихва. Ледена тръпка разтърси тялото й. Очите й се отвориха, светът престана да се върти около нея и си дойде на мястото. Първото, което видя, бяха две бледи, тънки ръце, които отдръпваха стъкленица — студенината в устата й, горчивият вкус върху езика й — а после очертанията на стаята й в Института.

— Теса — каза познат глас, — това ще ти помогне да останеш в съзнание за известно време, но не бива да допуснеш да потънеш обратно в мрака и сънищата.

Тя се вкамени, без да смее да погледне.

— Джем? — прошепна младата жена.

Звук от поставяне на стъкленицата върху нощното шкафче. Въздишка.

— Да — рече той. — Теса, ще ме погледнеш ли?

Вдигна очи към него и си пое рязко дъх.

Наистина бе Джем и едновременно с това не беше.

Беше облечен в пергаментовите одежди на Мълчаливите братя, разтворени на врата, така че се виждаше обикновената риза, която носеше отдолу. Качулката беше отметната назад, разкривайки лицето му. Сега Теса съвсем ясно виждаше у него промените, които едва бе зърнала насред шума и хаоса на битката в Кадер Идрис. Деликатните му скули бяха белязани с руните, които бе забелязала преди, по една върху всяка буза — дълги разрези, които не изглеждаха като обикновените руни, използвани от ловците на сенки. Косата му вече не беше изцяло сребърна — кичури от нея бяха потъмнели до кафеникавочерно, несъмнено цвета, с който се беше родил. Миглите му също бяха потъмнели и сега изглеждаха като фини нишки от черна коприна върху бледата му кожа… макар че и тя вече не беше чак толкова бледа, колкото преди.

— Как е възможно да си тук? — прошепна Теса.

— Съветът ме повика от Града на тишината. — Гласът му също беше различен. Сега в него се долавяше нещо хладно, което го нямаше преди. — Влиянието на Шарлот, както разбрах. Отпуснат ми е един час с теб, не повече.

— Час… — повтори Теса поразено. Ръката й се вдигна, отмятайки кичур коса от лицето й. Колко ли ужасно изглеждаше в омачканата си нощница, косата й — увиснала в рошави плитки, устните — сухи и напукани. Пръстите й потърсиха ангела около врата й — познат, успокояващ жест, но ангелът го нямаше. — Джем, мислех, че си мъртъв.

— Да — отвърна той и в гласа му отново прозвуча онази далечна нотка, която й напомни за айсбергите, които бе видяла от борда на „Мейн“ — ледени късове, плаващи в мразовитата вода. — Съжалявам. Съжалявам, че нямаше как… че не можах да ти кажа.

— Мислех, че си мъртъв — повтори Теса. — А сега не мога да повярвам, че наистина си тук, от плът и кръв. Сънувах те, отново и отново. Намирах се в тъмен коридор и ти се отдалечаваше от мен и колкото и да те виках, ти не можеше, не искаше да се обърнеш и да ме погледнеш. Може би това също е просто сън.

— Не, не е сън. — Джем се изправи и застана пред нея. Бледите му ръце бяха сплетени пред тялото и Теса не можеше да не си припомни, че именно така й беше направил предложение — застанал пред леглото, в което седеше тя, вдигнала невярващ поглед към него, точно както сега.

Той бавно разтвори ръце и върху дланите му, също като върху бузите, Теса видя големи черни руни. Не познаваше Кодекса достатъчно добре, за да ги различи, но инстинктивно разбра, че това не са руните на обикновен ловец на сенки. Тези говореха за много по-голямо могъщество.

— Каза ми, че е невъзможно — прошепна тя. — Че не би могъл да станеш Мълчалив брат.

Той се извърна от нея. В движенията му също имаше нещо различно, нещо от плавното плъзгане на Мълчаливите братя, което беше едновременно прекрасно и плашещо. Какво правеше? Нима му беше непоносимо да я погледне?

— Казах ти онова, което вярвах — рече, обърнат към прозореца, и докато гледаше профила му, Теса забеляза, че лицето му вече не бе така болезнено слабо както преди. Скулите му не бяха толкова изпъкнали, нито вдлъбнатините на слепоочията му — толкова тъмни. — И наистина беше така. Уин фенът в кръвта ми не позволяваше руните на Братството да бъдат поставени върху мен. — Теса видя как гърдите му се повдигат и спускат под одеждите с цвят на пергамент и това почти я сепна — нуждата да дишаш й се струваше толкова човешка. — Всички опити, правени някога, да спра постепенно уин фена, едва не ме убиха. Когато престанах да го вземам, защото не ми беше останала и прашинка, почувствах как тялото ми започва да се разпада, отвътре навън. И си помислих, че вече нямам нищо за губене. — Интензивността в гласа на Джем го сгряваше… нима имаше човещина в тона му, пукнатина в бронята на Братството? — Помолих Шарлот да повика Мълчаливите братя и да поиска да ми сложат руните си в последния възможен миг — мига, в който животът напускаше тялото ми. Знаех, че руните можеха да направят така, че да умра в агония. Ала това беше единственият шанс.

— Каза, че не искаш да бъдеш Мълчалив брат. Че не искаш да живееш вечно…

Джем беше направил няколко крачки и сега стоеше до тоалетката й. Посегна и взе нещо метално и проблясващо от една плитка кутийка за бижута — ангелът й с часовников механизъм, осъзна с учудване Теса.

— Вече не тиктака. — Тонът му беше далечен, гладък и хладен като камък, и младата жена не можеше да го разгадае.

— Сърцето му го няма. Когато се преобразих в ангела, аз го освободих от механичния му затвор. Той вече не живее вътре. Не ме защитава повече.

Пръстите на Джем се сключиха около ангела и крилата се забиха в дланта му.

— Трябва да ти кажа — рече той. — Когато чух за искането на Шарлот да дойда тук, то беше в разрез с моите желания.

— Не искаше да ме видиш?

— Не. Не исках да ме гледаш по начина, по който го правиш сега.

— Джем… — Теса преглътна и усети върху езика си горчилката на отварата, която той й беше дал да пие. Вихрушка от спомени, мракът под Кадер Идрис, селцето, обгърнато от пламъци, ръцете на Уил около нея… Уил. Ала тя бе вярвала, че Джем е мъртъв. — Джем — повтори отново, — когато те видях жив там, под Кадер Идрис, помислих, че е сън или лъжа. Мислех, че си умрял. Това беше най-страшният миг в живота ми. Повярвай ми, моля те, повярвай ми, че душата ми ликува отново да те види, а си мислех, че никога вече няма да те зърна. Просто…

Джем пусна металния ангел и тя видя кръвта по линиите на дланта му, там, където връхчетата на крилата го бяха порязали през руните.

— Аз съм нещо странно за теб. Не съм човек.

— За мен ти винаги ще бъдеш човек — прошепна Теса. — Но сега не мога да видя в теб моя Джем.

Той затвори очи. Девойката бе свикнала под тях да има тъмни сенки, но и те бяха изчезнали.

— Нямах избор. Теб те нямаше и вместо мен, Уил тръгна да те търси. Не се боях от смъртта, но се страхувах да ви изоставя. И това бе единственият ми изход. Да живея, да се изправя и да се бия.

В гласа му се беше прокраднал мъничко цвят — под хладната откъснатост на Мълчаливите братя, у него все още имаше страст.

— Давах си сметка какво ще изгубя — продължи той. — Някога ти разбра музиката ми. А сега ме гледаш така, сякаш изобщо не ме познаваш. Сякаш никога не си ме обичала.

Теса отметна завивката и стана. Което беше грешка. Начаса й се зави свят и коленете й се подкосиха. Вдигна ръка, за да се залови за една от колоните на леглото и вместо това установи, че стиска пергаментовите одежди на Джем. Той се бе втурнал към нея с изящната безшумна стъпка на Братята, която бе като виещ се дим, и сега ръцете му бяха около нея и я подкрепяха.

Тя се вкамени в прегръдките му. Беше близо, толкова близо, че би трябвало да почувства топлината на тялото му, но не беше така. Обичайната му миризма на пушек и горена захар я нямаше. Долавяше се единствено лек полъх на нещо сухо и студено като стар камък, или пък хартия. Усещаше приглушеното биене на сърцето му, виждаше пулса на шията му. Гледаше го с широко отворени очи, опитвайки се да запомни очертанията на лицето му, белезите върху скулите му, коприната на ресниците му, извивката на устата му.

— Теса… — Думата прозвуча като стон, сякаш го беше ударила. По бузите му се появи едва забележим намек за цвят, кръв под сняг. — О, господи — каза Джем и зарови лице в шията й. Бузата му докосваше косата й, дланите му бяха на гърба й, притискайки я към него.

Младата жена почувства, че той трепери.

За миг едва не се олюля от опияняващото облекчение да го усеща под ръцете си. Навярно човек наистина не можеше да повярва в нещо, преди да го е докоснал. И ето че Джем, когото тя бе смятала за мъртъв, сега я държеше в обятията си, дишаше, живееше.

— Допирът ти си е същият — каза тя. — И все пак, изглеждаш толкова различен. Ти си различен.

При тези думи Джем се откъсна от нея с усилие, което го накара да прехапе устни и от което мускулите на врата му се обтегнаха. Придържайки я нежно за раменете, той я настани да седне на ръба на леглото. Когато я пусна, сви ръце в юмруци и отстъпи назад. Теса го виждаше как диша, виждаше пулса, туптящ на врата му.

— Различен съм — каза той с нисък глас. — Променен. И то по начин, от който няма връщане назад.

— Но още не си изцяло един от тях. Можеш да говориш… и виждаш…

Джем изпусна бавно дъха си. Все така се взираше в колоната на леглото, сякаш тя съдържаше тайните на вселената.

— То е процес. Поредица от ритуали и процедури. Така че — не, още не съм станал напълно Мълчалив брат. Но скоро ще бъда.

— Значи уин фенът не го е предотвратил.

— Почти. Имаше… болка, когато промяната започна. Огромна болка, която едва не ме уби. Те сториха каквото можаха. Но аз никога няма да съм като останалите Мълчаливи братя. — Джем сведе поглед и ресниците закриха очите му. — Никога няма да бъда… съвсем като тях. Няма да съм толкова могъщ, защото все още има руни, които не мога да понеса.

— Но вероятно сега те могат просто да изчакат тялото ти да се изчисти напълно от уин фена?

— Не. Тялото ми беше задържано в състоянието, в което беше, когато положиха първите руни ето тук. — При тези думи той посочи белезите върху лицето си. — Поради това ще има умения, които никога няма да притежавам. Ще ми отнеме много по-дълго, докато усвоя тяхното зрение и мисловната реч.

— Означава ли това, че няма да ти вземат очите… нито ще зашият устните ти?

— Не знам. — Сега гласът му беше мек, почти същият като онзи, който тя познаваше. Бузите му бяха порозовели и Теса неволно си помисли за куха колона от блед мрамор, която бавно се пълнеше с човешка кръв.

— Ще бъда с тях дълго време. Може би завинаги. Не знам какво ще се случи. Аз се предадох в техните ръце и сега съдбата ми е в тях.

— Ако можехме да те освободим…

— Тогава уин фенът, останал в тялото ми, отново ще се възпламени и ще бъда както преди. Наркоман, който умира. Това е моят избор, Теса, защото в противен случай ме очаква смърт. Знаеш, че е така. Не искам да те напусна. Макар да знаех, че като се превърна в Мълчалив брат бих могъл да спася живота си, аз се съпротивлявах, сякаш става въпрос за затворническа присъда. Мълчаливите братя не могат да се женят. Не могат да имат парабатаи. Могат да живеят единствено в Града на тишината. Не се смеят. Нямат музика.

— О, Джем… — въздъхна Теса. — Мълчаливите братя може и да нямат музика, но същото важи и за мъртвите. Ако това е единственият начин да живееш, тогава душата ми се радва за теб, дори и ако сърцето ми скърби.

— Познавам те твърде добре, за да си помисля, че би изпитвала нещо друго.

— А аз те познавам твърде добре, за да знам, че си съкрушен от чувство за вина. Но защо? Не си сторил нищо погрешно.

Джем отпусна глава и като затвори очи, опря чело в колоната на леглото.

— Ето защо не исках да идвам.

— Но аз не ти се сърдя…

— Не съм си и мислел, че ще ми се сърдиш — избухна той и усещането бе като от трошенето на замръзнал водопад, освобождаващо мощна струя. — Ние бяхме сгодени, Теса. Предложение за брак… обещание. Обет да обичаш и да се грижиш за някого завинаги. Нямах намерение да наруша клетвата си към теб. Но трябваше да избирам между това и смъртта. Исках да почакам, да се оженя за теб и да живеем заедно дълги години, но не беше възможно. Умирах твърде бързо. Бих се отказал от това — от всичко това — само и само да бъда женен за теб поне за ден. Ден, който никога нямаше да имам. Ти си напомняне… напомняне за всичко, което губя. За живота, който няма да имам.

— Да се откажеш от живота си в замяна на един-едничък ден брак не би си струвало — каза Теса. Сърцето й биеше с ритъм, който сякаш говореше за ръцете на Уил около нея, устните му — впити в нейните, там, в пещерата под Кадер Идрис. Не, тя не заслужаваше нежните признания на Джем, разкаянието, копнежа му. — Джем, трябва да ти кажа нещо.

Той вдигна очи към нея, така красиви и необикновени сега, когато насред сребърния им цвят се бяха появили черни пръски.

— Става дума за Уил. За Уил и мен.

— Той те обича — рече Джем. — Знам, че те обича. Говорихме за това, преди да поеме след теб. — Въпреки че хладината се бе завърнала в гласа му, той звучеше почти неестествено спокоен.

Теса беше слисана.

— Не знаех, че сте говорили за това. Уил не ми каза.

— Нито пък ти ми спомена за чувствата му, макар да си знаела за тях от месеци. Всички си имаме тайни, които пазим, защото не искаме да нараним онези, които ни обичат.

В гласа му имаше нотка на предупреждение… или пък тя си внушаваше?

— Повече не искам да пазя тайни от теб — заяви Теса. — Мислех, че си мъртъв. И двамата с Уил го мислехме. В Кадер Идрис…

— Обичала ли си ме? — прекъсна я той. Странен въпрос и все пак в начина, по който той го зададе и зачака тихичко отговора й, не се долавяше никаква умисъл или враждебност.

Теса го погледна и изведнъж сякаш чу думите на Улси, тихи като прошепната молитва: „Огромен късмет е човек да срещне дори една голяма любов в живота. Ти си открила две“. За миг тя остави настрана своето признание.

— Да. Обичах те. Все още те обичам. Обичам и Уил. Не мога да го обясня. Не го знаех, когато приех да се омъжа за теб. Обичах те тогава, обичам те и сега и никога не съм те обичала по-малко заради това, че обичам и него. Звучи безумно, но ако някой е в състояние да разбере…

— Наистина разбирам — рече Джем. — Не е нужно да ми казваш повече за теб и Уил. Нищо, което сте направили, не би могло да убие любовта ми към вас. Той е част от мен, собствената ми душа, и ако не мога да имам сърцето ти, няма друг, на когото повече бих искал да се падне честта да го притежава, отколкото нему. А когато аз си отида, ти трябва да му помогнеш. На него ще… ще му бъде тежко.

Теса се взря изпитателно в лицето на Джем. Кръвта се беше отцедила от бузите му и той беше блед, но овладян. Решително стиснатата му челюст казваше всичко, което тя трябваше да знае: „Не ми разказвай повече. Не искам да знам“.

Някои тайни, помисли си тя, е по-добре да бъдат споделени, но има и такива, които трябва да останат да тежат на плещите единствено на онзи, който ги знае, за да не причинят болка другиму. Именно затова не беше признала на Уил, че го обича, когато нямаше какво да направят.

Тя преглътна думите, които беше възнамерявала да изрече, и вместо това каза:

— Не знам как ще се справя без теб.

— И аз се питам същото. Не искам да си тръгна и да те оставя. Не мога да го направя. Но остана ли тук, ще умра.

— Не. Не бива да оставаш. Няма да останеш. Джем, обещай ми, че ще си тръгнеш. Върви, стани Мълчалив брат и живей. Бих ти казала, че те мразя, ако смятах, че ще ми повярваш, ако това би те накарало да си тръгнеш. Искам да живееш. Дори ако това означава никога повече да не те видя.

— Ще ме видиш отново — тихичко отвърна той и вдигна глава. — Всъщност има шанс… просто възможност, но…

— Но какво?

Той замълча… поколеба се и сякаш взе някакво решение.

— Нищо. Глупости.

— Джем…

— Ще ме виждаш отново, макар и не много често. Аз едва сега започвам своето пътуване, а Братството се ръководи от много Закони. Все повече ще се отдалечавам от предишния си живот. Не знам с какви умения ще се сдобия, нито пък с какви белези. Боя се, че ще изгубя себе си и своята музика. Страхувам се, че ще се превърна в нещо, което вече няма да е напълно човешко същество. Знам, че няма да бъда твоят Джем.

Теса поклати глава.

— Но Мълчаливите братя… те посещават… общуват с останалите ловци на сенки… Не би ли могъл…

— Не и докато се обучаваме. А дори и след това пак е по-скоро рядкост. Виждате ни, когато някой е болен или умира, когато се ражда дете, за ритуала по поставяне на първите руни или за създаването на парабатаи… но никога не посещаваме домовете на ловците на сенки без покана.

— Тогава Шарлот ще те повика.

— Тя го стори веднъж, но не може да продължава да го прави отново и отново, Теса. Един ловец на сенки не може да вика Мълчаливите братя без причина.

— Но аз не съм ловец на сенки — рече Теса. — Не и наистина.

Последва дълго мълчание, в което те се гледаха. И двамата упорити. И двамата неотстъпчиви. Най-сетне Джем проговори:

— Помниш ли, когато стояхме заедно на моста „Блекфрайърс“? — меко попита той и очите му бяха досущ като в онази нощ, изтъкани от черно и сребърно.

— Разбира се, че си спомням.

— Това бе мигът, в който за първи път разбрах, че те обичам. Ще ти обещая нещо, Теса. Всяка година, в един и същи ден, ще те чакам на онзи мост. Ще идвам от Града на тишината, за да се срещна с теб и ще бъдем заедно, макар и само за час. Ала не бива да казваш на никого.

— Един час всяка година — прошепна Теса. — Не е много. — После обаче се овладя и си пое дълбоко дъх. — Но ти ще живееш. Ще живееш. Това е важното. Няма да се налага да ходя на гроба ти.

— Не. Не и още дълго занапред — каза той и гласът му отново прозвуча далечно.

— Тогава значи това е чудо — заяви девойката. — А човек не бива да поставя чудесата под въпрос, нито пък да се оплаква, че не отговарят съвършено на неговите желания. — Тя вдигна ръка и докосна нефритения медальон на врата си. — Да ти го върна ли?

— Не — отвърна Джем. — Няма да се оженя за никоя друга. И няма да отнеса сватбения подарък на майка ми в Града на тишината. — Посегна и докосна лекичко лицето й, мимолетен допир на кожа до кожа. — Когато съм в мрака, искам да мисля, че той е в светлината, заедно с теб.

С тези думи изпъна рамене и като се обърна, пое към вратата. Одеждите на Братството се движеха около него с всяка негова крачка, докато Теса го гледаше като вцепенена, а всеки удар на сърцето й отмерваше думите, които не беше в състояние да изрече: „Довиждане. Довиждане. Довиждане“.

При вратата той поспря за миг.

— Ще се видим на моста, Теса.

А после си отиде.

Ако затвореше очи, Уил можеше да чуе звуците на Института, събуждащ се за живот около него рано сутринта, или поне можеше да си ги представи — Софи, която подрежда масата за закуска; Шарлот и Сирил, които помагат на Хенри да се настани в стола си; братята Лайтууд, които се боричкат сънливо по коридорите; Сесили, която несъмнено го търси в стаята му, както правеше от няколко сутрини насам, опитвайки се (безуспешно) да прикрие очевидната си тревога.

А в стаята на Теса — Джем и Теса, които разговаряха.

Знаеше, че Джем е тук, защото каретата на Мълчаливите братя беше спряла в двора — виждаше я от прозорците на тренировъчната зала. Ала това бе нещо, за което не бе в състояние да мисли. Беше го искал, именно той бе помолил Шарлот за него, но сега, когато то се случваше, просто не можеше да мисли за него. Ето защо беше дошъл в стаята, където отиваше винаги, когато нещо го тревожеше; хвърляше ножове от изгрев-слънце насам и ризата му, подгизнала от пот, беше залепнала за гърба му.

Туп. Туп. Туп. Ножовете се забиха в стената, потъвайки дълбоко в центъра на мишената. Уил си спомни как, когато беше на дванайсет, да улучи дори близо до мишената му се струваше непосилен подвиг. Джем му беше помогнал, показал му беше как да държи оръжието, как да се прицелва и да хвърля. От всички места в Института свързваше най-силно с приятеля си именно тренировъчната зала… ако не се броеше стаята на Джем, която вече беше изпразнена от вещите му. Сега тя бе просто още една свободна стая, очакваща следващия ловец на сенки, който ще се нанесе в нея. Дори Чърч като че ли не искаше да влиза в нея — понякога заставаше до вратата и чакаше, както правят котките, но вече не спеше на леглото, както правеше, когато Джем живееше там.

Уил потръпна — тренировъчната зала беше студена в сивотата на ранното утро. Огънят в камината догаряше, жаравата му хвърляше червени и златни отблясъци. Младият мъж сякаш виждаше две момчета, приседнали на пода пред огъня в същата тази стая, едното — с гарвановочерна коса, а другото — с коса като сняг. Учеше Джем да играе на карти с едно тесте, което беше задигнал от гостната.

В един момент, сърдит, че все губи, беше запратил картите в огъня и с огромен интерес бе гледал как пламъците пробиват дупки в лъскавата бяла хартия и ги изгарят една по една. Джем се беше разсмял:

— Не можеш да победиш така.

— Понякога това е единственият начин да победиш — отвърнал бе той. — Да изгориш всичко.

Отиде да си вземе ножовете. „Да изгориш всичко.“ Все още цялото тяло го болеше. Докато издърпваше остриетата от стената, забеляза, че въпреки иратцетата, по ръцете му има зеленикави синини, както и белези от битката в Кадер Идрис, които щеше да носи завинаги. Спомни си как се бие рамо до рамо с Джем. Тогава май не го беше оценил както трябва. Последният, най-последният път.

Като ехо в отговор на мислите му, в този миг на прага падна сянка. Уил вдигна очи… и едва не изпусна ножа, който държеше.

— Джем? Ти ли си, Джеймс?

— Че кой друг? — Гласът на Джем. Той пристъпи в стаята и Уил видя, че качулката на пергаментовите му одежди бе свалена, погледът — прикован в неговия. Лицето, очите, всичко му бе така познато. Ала преди винаги бе усещал Джем, долавял бе приближаването, присъствието му. Това, че появата му го беше изненадала, бе остро напомняне за промяната, настъпила в неговия парабатай.

„Вече не сте парабатаи“, обади се тъничко гласче в ума му.

Джем влезе в стаята с безшумната стъпка на Мълчаливите братя и затвори вратата зад себе си. Уил не помръдна от мястото си. Не беше сигурен, че е в състояние. Да види Джем в Кадер Идрис беше стрес, преминал през тялото му като ужасяващ и прекрасен пламък — Джем бе жив, но се беше променил — живееше, но бе изгубен за тях.

— Ама… — каза Уил, — нали си тук, за да се видиш с Теса.

Джем го погледна спокойно. Очите му бяха сиво-черни, като шистова плоча, изпъстрена с обсидианови жилки.

— Наистина ли си помисли, че няма да се възползвам от възможността, от всяка удала ми се възможност, да видя и теб?

— Не знаех какво да мисля. Ти си тръгна след битката, без да се сбогуваш.

Джем направи няколко крачки навътре и Уил усети напрежение в гръбнака си. Имаше нещо странно, нещо дълбоко различно в начина, по който приятелят му се движеше сега. Това не беше изяществото на ловеца на сенки, на което Уил в продължение на години се бе учил да подражава, а нещо различно, непознато и ново.

Джем вероятно бе забелязал нещо в изражението му, защото спря.

— Как бих могъл да се сбогувам с теб? — попита той.

Ножът се изплъзна от ръката на Уил и се заби с острието надолу в дървения под.

— Както го правят ловците на сенки. Ave atque vale. „Здравей и сбогом навеки, братко мой.“

— Ала това са думи за смърт. Катул ги е изрекъл над гроба на брат си, нали така? Multas per gentes et multa per aequora vectus advenio has miseras, frater, ad inferias…

Уил знаеше думите. „През много морета преминал, братко мой, аз идвам на твоя печален гроб, за да поднеса този последен дар на мъртвите. Последен поздрав и навеки сбогом, братко мой.“ Той зяпна.

— Научил си стихотворението… на латински? Но нали открай време ти беше този, който помни музика, не думи… — Не довърши и се засмя. — Няма значение. Ритуалите на Братството сигурно са променили това. — Завъртя се и направи няколко крачки към дъното на стаята, след което рязко се обърна към Джем. — Цигулката ти е в музикалната стая. Мислех, че ще я вземеш със себе си… толкова много я обичаше.

— В Града на тишината не можем да вземем нищо със себе си, освен телата и умовете си — отвърна Джем. — Оставих цигулката си тук, за да може някой друг ловец на сенки да свири на нея след време.

— Значи не е било заради мен.

— За мен би било чест, ако я вземеш и се грижиш за нея. Но за теб оставих и нещо друго. В стаята си ще откриеш кутията ми за уин фен. Помислих си, че може би ще я искаш.

— Струва ми се жесток подарък. Никога да не забравя… — „Какво те отне от мен. Какво ти причини толкова страдания. Какво търсех и не откривах. Как се провалих и не можах да те спася.“

— Уил, не. — Както винаги, Джем го бе разбрал, без да са нужни обяснения. — Тя невинаги е била кутията, в която държах лекарството си. Някога беше на майка ми. Куан Ин е богинята, изобразена отпред. Твърди се, че когато умряла и стигнала пред райските двери, поспряла и чула плача, долитащ от света на хората. Така и не могла да го напусне — останала тук долу, за да помага на смъртните, когато не могат да си помогнат сами. Тя е утешителката на всички страдащи сърца.

— Една кутия не може да ме утеши.

— Промяната не е загуба, Уил. Невинаги.

Уил зарови пръсти във влажната си коса.

— О, да — горчиво каза той. — Може би в някой друг живот — след този, когато прекосим реката, или се завъртим на Колелото на живота, или каквито и красиви думи да използваш, за да опишеш напускането на този свят — тогава отново ще открия своя приятел, своя парабатай. Ала аз те изгубих сега… сега, когато се нуждая от теб повече от всякога!

Джем беше прекосил стаята — сякаш мимолетно потрепване на сянка, с изяществото на Мълчаливите братя, въплътено в тялото му — и сега стоеше пред огъня. Пламъците осветяваха лицето му и Уил видя, че нещо сякаш грее в него, някаква светлина, която я нямаше досега. Джем и преди грееше — с буен живот и безкрайна доброта, ала това бе нещо различно. Сега светлината в него сякаш гореше — далечна и самотна, като светлината на звезда.

— Нямаш нужда от мен, Уил.

Уил сведе поглед надолу, към ножа в краката си и си спомни онзи, който бе забил в корените на дървото край пътя между Шрусбъри и Уелшпул, острието — обагрено с неговата кръв и тази на Джем.

— През целия ми живот, откакто дойдох в Института, ти беше огледалото на моята душа. У теб виждах доброто в себе си. Единствено в твоите очи откривах благословия. Кой ще ме гледа по същия начин, когато ти си отидеш?

Думите му бяха последвани от мълчание. Джем стоеше неподвижен като статуя. Уил потърси с поглед парабатайската му руна и откри, че също като неговата, и тази на Джем бе избледняла.

Най-сетне приятелят му проговори. Хладната дистанцираност си беше отишла от гласа му и Уил си пое рязко дъх, припомняйки си колко много му бе повлиял този глас, докато израстваше, неотменната му доброта беше като фар, грейнал в мрака около него.

— Имай вяра в себе си. Сам можеш да бъдеш своето огледало.

— А ако не мога? — прошепна Уил. — Дори не знам как да бъда ловец на сенки без теб. Никога не съм се бил, без ти да си до мен.

Джем пристъпи напред и този път той не се отдръпна. Приближи се толкова, че би могъл да го докосне и Уил някак разсеяно си помисли, че никога не се бе намирал така близо до един Мълчалив брат, че одеждата му с цвят на пергамент беше изтъкана от особена, корава, бледа материя, наподобяваща дървесна кора, и че от кожата му сякаш се излъчваше хлад, като от камък в горещ ден.

Джем се пресегна и повдигна брадичката му, принуждавайки го да срещне погледа му. Допирът му беше студен.

Уил прехапа устни. Това навярно бе последният път, в който приятелят му го докосваше в стария си облик. Спомените го прерязаха като нож — за всички онези пъти през годините, в които Джем го бе потупвал лекичко по рамото; в които му бе протягал ръка, за да му помогне да се изправи, когато той паднеше; в които го бе удържал, когато той побеснееше; неговите собствени ръце върху слабичките рамене на Джем, разтърсвани от кашлица, от която ризата на Уил поаленяваше от кръв.

— Чуй ме. Аз си тръгвам, но не от този свят. Не те напускам завинаги, Уил. Когато се биеш, аз все още ще бъда до теб. Когато бродиш по света, аз ще бъда светлината до теб, стабилната почва под краката ти, силата, която движи меча в ръката ти. Свързва ни много повече от клетвата. Знаците не промениха това, не го промени и клетвата. Тя просто изрази в думи нещо, което вече съществуваше.

— А ти? — рече Уил. — Кажи ми какво мога да сторя, защото ти си моят парабатай и не искам да отидеш в сенките на Града на тишината сам.

— Нямам избор. Ала ако има нещо, което бих могъл да поискам от теб, то е да бъдеш щастлив. Да имаш семейство и да остарееш с онези, които те обичат. И ако искаш да се ожениш за Теса, не допускай спомена за мен да ви раздели.

— Тя може и да не ме иска — подхвърли Уил.

По устните на Джем пробяга мимолетна усмивка и за миг те отново бяха предишните приятели. Уил виждаше Джем, но виждаше и през него, в миналото им. Спомни си как тичат заедно из тъмните улици на Лондон, как прескачат от покрив на покрив, а серафимските ками проблясват в ръцете им; часовете, прекарани в тренировъчната зала; как се бутат един друг в калните локви; как замерят Джесамин със снежни топки иззад леденото укрепление, което си бяха издигнали в двора на Института; как спят като две кутрета на килимчето пред камината.

„Ave atque vale“, помисли си Уил. „Здравей и сбогом.“ Преди не се бе замислял особено върху думите, върху това защо бяха не просто сбогуване, но и поздрав. Всяка среща води до раздяла и винаги щеше да бъде така, докато светът е смъртен. Във всяка среща има частица от скръбта на раздялата, но и във всяка раздяла се съдържа мъничко от радостта на срещата.

Той никога нямаше да забрави радостта.

— Говорехме за това как да се сбогуваме — каза Джем. — Когато Джонатан се сбогува с Давид, му казва: „Иди с мир, както се заклехме ние двамата, като казахме: Господ да бъде между мене и тебе до века“.46 Те никога повече не се срещнали, но не се забравили. Така ще бъде и с нас. Когато се превърна в брат Закарая, вече няма да виждам с очите на хората, но част от мен все още ще бъде онзи Джем, когото ти познаваше, и ще те виждам с очите на сърцето.

— Wo men shi sheng si ji jiao47 — каза Уил и видя как очите на Джем се разшириха за миг и в тях проблеснаха развеселени нотки. — Върви с мир, Джеймс Карстерс.

Двамата останаха, преплели погледи в продължение на един дълъг миг, а после Джем вдигна качулката, скривайки лицето си в сянка, и се обърна.

Уил затвори очи. Не можеше да чуе как Джем си отива, вече не. Не искаше да почувства мига, в който той си тръгва и го оставя сам. Не желаеше да знае кога е настъпило истинското начало на първия му ден като ловец на сенки без парабатай. И щом усети как го жегва изгаряща болка в мястото над сърцето, там, където някога се намираше парабатайската му руна, когато вратата се затвори зад Джем, той си каза, че трябва да е някоя искра, отхвръкнала от огъня.

Облегна се на стената, а после бавно се плъзна надолу, докато не седна на пода, до ножа, който беше изпуснал по-рано. Не знаеше колко дълго остана така, но чу чаткането на конски копита навън, трополенето на каретата на Мълчаливите братя, докато излизаше от двора, затварянето на портата зад нея. „Прах и сянка сме.“

— Уил?

Той вдигна поглед. Не беше забелязал дребничката фигурка на прага, докато тя не заговори. Шарлот направи крачка напред и му се усмихна. Усмивката й беше пропита с обичайната й доброта и младият мъж трябваше да положи усилие, за да не затвори очи срещу залелите го спомени. Шарлот, застанала на вратата на същата тази стая: „Забрави ли какво ти казах вчера? Че днес очакваме ново попълнение в Института?… Джеймс Карстерс“.

— Уил — повтори тя. — Беше прав.

Младежът повдигна глава, провесил ръце между коленете си.

— За кое?

— За Джем и Теса — отвърна тя. — Годежът им беше разтрогнат. А Теса е будна. Будна е и пита за теб.

„Когато съм в мрака, искам да мисля, че той е в светлината, заедно с теб.“

Седнала в леглото, облегната на възглавниците, които Софи грижливо беше подредила, Теса сведе поглед към нефритения медальон в ръцете си.

Двете момичета се бяха прегърнали, а после Софи бе сресала косата й, като през цялото време благодареше на бога, докато накрая Теса трябваше да я помоли да престане, преди да е разплакала и двете.

Струваше й се, че е разкъсана на две части. Едната от тях беше неизразимо благодарна, че Джем е жив, че ще оцелее, за да види как слънцето изгрява отново и отново, че отровата, от която беше страдал толкова дълго, няма да изпепели живота във вените му. Ала другата…

— Тес? — Тя дочу нежния глас на Уил откъм вратата и когато вдигна очи, го видя да стои на прага, тялото му бе очертано от светлината, идваща от коридора.

Уил. Теса си спомни момчето, което се бе появило в стаята й в Къщата на мрака и я бе накарало да забрави ужаса си, бъбрейки за Тенисън и таралежи, и как младите герои, идващи да я спасят, не можело да грешат. Тогава й се бе сторил много красив, но сега мислеше за него по съвсем различен начин. Той беше Уил, в цялото си съвършено несъвършенство. Сърцето му бе точно толкова ранимо, колкото и добре пазено. Той обичаше не с разума си, а с цялата си същност.

— Тес… — повтори той, поколебавайки се при нейното мълчание, а после влезе, като притвори вратата зад себе си. — Аз… Шарлот каза, че си искала да говориш с мен…

— Уил… — Тя му кимна. Знаеше, че е прекалено бледа, кожата й — на петна от всички сълзи, които беше изплакала, а очите й — зачервени, ала това нямаше значение, защото пред нея стоеше Уил. Протегна ръце към него и той начаса се приближи и ги взе в своите топли, покрити с белези длани.

— Как се чувстваш? — попита, докато погледът му обхождаше изпитателно лицето й. — Трябва да говорим, но не искам да те натоварвам, преди да си оздравяла напълно.

— Добре съм — рече тя и също стисна пръстите му в отговор. — Видях Джем и това донесе облекчение на съзнанието ми. А на теб?

Уил извърна очи от нейните, макар че все още държеше ръцете й в своите.

— И да, и не.

— Умът ти е намерил облекчение — каза Теса, — но не и сърцето ти.

— Да — отвърна младият мъж. — Да, точно така. Толкова добре ме познаваш, Тес. — Тъжна усмивка пробяга по устните му. — Той е жив и аз съм благодарен за това. Ала по пътя, който си е избрал, го очаква огромна самота. Братята… те се хранят сами и вървят сами, стават сами и сами посрещат нощта. Бих му спестил това, ако можех.

— Ти би му спестил всичко неприятно, стига да можеше — тихичко каза девойката. — Както той го правеше за теб, както и всеки от нас се опитваше да го прави за останалите двама. Но в крайна сметка всеки трябва сам да взема решенията си.

— Да не искаш да кажеш, че не бива да скърбя?

— Не. Скърби. И двамата ще го направим. Скърби, но не се обвинявай, защото не си отговорен за случилото се.

Уил погледна сплетените им ръце и много нежно помилва кокалчетата й с палци.

— Може би не съм. Ала има други неща, за които съм отговорен.

Теса си пое бърза, малка глътка въздух. Беше понижил глас и в него се долавяше дрезгавина, която не беше чувала от…

Дъхът му стопляше кожата й и много скоро Теса дишаше също толкова тежко, колкото него, а дланите й се плъзгаха по раменете, по ръцете, по гърдите му…

Младата жена примига объркано и издърпа ръцете си от неговите. Не виждаше него, а светлината на пламъците, играеща по стените на пещерата, и чуваше гласа му в ухото си. Тогава всичко й се бе сторило като сън, мигове, извадени от истинския живот, които сякаш се случваха в някакъв друг свят. Дори сега й бе трудно да повярва, че онова наистина се беше случило.

— Теса?

Гласът му беше колеблив, ръцете му — все така протегнати. Част от нея искаше да ги улови, да го притегли към себе си и да го целуне, да се изгуби в него, както го бе сторила преди. Защото той бе по-опияняващ от всеки наркотик.

А после си спомни замъглените му очи в пушалнята на опиум, прекрасните видения, които се бяха пръснали на безброй късчета в мига, в който действието на наркотика беше отминало. Не. С някои неща човек можеше да се справи единствено като се изправи срещу тях. Теса си пое дъх и вдигна очи към Уил.

— Знам какво ще кажеш — заяви тя. — Мислиш за онова, което се случи между нас в Кадер Идрис, понеже вярвахме, че Джем е мъртъв и че ние също ще умрем съвсем скоро. Ти си почтен мъж, Уил, и знаеш какво трябва да сториш сега. Трябва да ми предложиш брак.

Уил, който я бе изслушал, без да помръдне, доказа, че все още е в състояние да я изненада, като се разсмя с тих, печален смях.

— Не очаквах да бъдеш толкова пряма, но предполагам, че би трябвало. Нали познавам моята Теса.

— Аз наистина съм твоята Теса — отвърна тя. — Ала, Уил, не искам да говориш за това сега. За брак, за обещания до края на живота…

Той приседна на ръба на леглото. Беше в бойно облекло, ръкавите на широката му риза бяха навити до лактите, яката — отворена, така че девойката можеше да види по кожата му зарастващите белези от битката, бледите следи от целителни руни. Виждаше и болката, която започваше да се появява в очите му.

— Съжаляваш за случилото се между нас?

— Нима може да се съжалява за нещо, което колкото и да е неразумно, бе така красиво? — отговори тя и болката в очите му се превърна в объркване.

— Теса, ако се боиш, че не го искам, че се чувствам задължен…

— Не. — Младата жена вдигна ръце. — Просто имам чувството, че в сърцето ти цари същински хаос от тъга, отчаяние, облекчение, щастие и объркване, и не искам да вземаш никакви решения, когато случващото се ти идва твърде много. И не ми казвай, че не е така. И двамата не сме на себе си, Уил, и никой от нас не е в състояние да взема решения.

В продължение на един миг той се поколеба. Пръстите му докоснаха лекичко мястото над сърцето му, там, където някога беше парабатайската му руна — девойката се запита дали изобщо си дава сметка, че го прави, — а после каза:

— Понякога се боя, че си твърде мъдра, Теса.

— Е — отвърна тя, — все единият от нас трябва да бъде.

— Нищо ли не мога да направя? Предпочитам да остана до теб. Освен ако ти не го искаш.

Погледът й падна върху нощното шкафче, където бяха подредени книгите, които четеше преди нападението на автоматоните върху Института… сякаш преди хиляда години.

— Можеш да ми четеш на глас — предложи Теса. — Ако нямаш нищо против.

При думите й Уил вдигна глава и се усмихна. Беше странна усмивка, в която се долавяше болка, ала беше истинска и беше негова. Тя му се усмихна в отговор.

— Не — отвърна той. — Нямам нищо против.

Когато около четвърт час по-късно Шарлот побутна предпазливо вратата и надникна в стаята на Теса, завари Уил да седи в едно кресло и да чете на глас „Дейвид Копърфийлд“. Трудно й беше да не се тревожи: младежът бе изглеждал толкова отчаян, отпуснат безсилно на пода в тренировъчната зала, така самотен, че тя не можеше да не си спомни страха, който таеше открай време — че ако Джем някога ги напусне, ще отнесе със себе си най-доброто от Уил. А Теса все още бе толкова крехка.

Топлият глас на Уил изпълваше стаята, заедно с приглушената светлина от огъня в камината. Девойката лежеше на една страна с разпиляна по възглавницата кестенява коса и съзерцаваше любимия си, който бе навел лице над книгата, с нежност, която се отразяваше в мекотата на гласа му, докато той четеше. Беше нежност толкова лична и така дълбока, че Шарлот побърза да се отдръпне, затваряйки безшумно вратата зад себе си.

И все пак гласът на Уил я последва по коридора, докато се отдалечаваше, с далеч по-голяма лекота в сърцето й, отколкото само преди няколко мига.

„… не мога да бдя над него така усърдно, както ми се иска, ако изобщо не е много смело от моя страна да казвам това. Но ако някакво лукавство или измама се упражняват срещу него, надявам се, че в края на краищата искрената любов и истината ще се окажат по-силни. Вярвам, че безкористната любов и истината винаги излизат по-силни от злото и подлостта в света.“48