Принцеса с часовников механизъм

15 Звезди, гасете своя огън

Стаята беше студена. Огънят в камината отдавна беше догорял, а вятърът отвън виеше около ъглите на Института и разтърсваше стъклата на прозорците. Лампата на нощното шкафче мъждукаше едва-едва и Теса зъзнеше в стола до леглото, въпреки шала, увит около раменете й.

Джем спеше в леглото, отпуснал глава върху ръката си. Дишаше толкова, колкото да раздвижва почти незабележимо завивките, ала лицето му беше бледо като чаршафите.

Девойката се изправи, оставяйки шала да се свлече от раменете й. Беше по нощница, също като в нощта, в която се бяха запознали, когато бе нахлула в стаята му и го беше заварила да свири на цигулка до прозореца. „Уил“, беше попитал тогава, „ти ли си това?“

Джем се раздвижи и промърмори, когато Теса се мушна в леглото до него и зави и двама им с одеялата. Обви ръце около неговите и ги задържа между дланите си. Преплете пръстите си в неговите и целуна хладната му буза, стопляйки кожата му с дъха си. Много бавно усети как той се размърда до нея, сякаш присъствието й го връщаше към живота.

Очите му се отвориха и потънаха в нейните. Бяха сини, мъчително сини, с онзи цвят, с който небето се сливаше с морето.

— Теса? — каза Уил и тя си даде сметка, че именно той е в ръцете й, че именно Уил умира, именно той поема последните си глътки въздух… а върху ризата му имаше кръв, точно над сърцето, бързо нарастващо алено петно…

Теса седна в леглото и си пое рязко дъх. В продължение на един дълъг миг се оглеждаше объркано наоколо. Малката тъмна стая, плесенясалото одеяло, увито около нея, влажните дрехи и израненото й тяло — всичко това й се струваше така чуждо. А после спомените се завърнаха в ума й като вълна, а с тях — и усещането, че й прилошава.

Институтът й липсваше до болка, по начин, по който никога не й беше липсвал дори домът й в Ню Йорк. Липсваше й властният, ала грижовен глас на Шарлот, изпълненото с разбиране докосване на Софи, размотаването на Хенри и разбира се — то беше по-силно от нея — липсваха й Джем и Уил. До смърт се боеше за Джем и за здравето му, но се страхуваше и за Уил. Битката в двора беше кървава, ожесточена. Всеки един от тях можеше да е бил ранен и дори убит. Какво означаваше сънят й, в който Джем се беше превърнал в своя парабатай. Годеникът й болен ли беше, опасност ли грозеше живота на Уил? Само не и някой от тях, молеше се тя безмълвно. Моля те, нека да умра аз, но не и някой от двамата да пострада.

Някакъв звук я откъсна от мислите й — внезапно сухо стържене, от което по гърба й плъзнаха тръпки. Тя се вцепени. Несъмнено беше просто драскането на някой клон по прозореца. Ала не… ето че звукът се разнесе отново. Стържещ, тътрещ се звук.

Теса скочи на крака само за миг, все още увита с одеялото. Ужас се надигна в нея като живо същество. Всички истории, които беше чувала за чудовища в тъмните гори, се блъскаха в ума й. Затвори очи, пое си дълбоко дъх и видя източените автоматони на стъпалата пред Института, сенките им — дълги и гротескни, като човешки създания, които някой бе разтеглил в странни очертания.

Уви се още по-плътно в одеялото, стискайки конвулсивно плата. Автоматоните бяха дошли за нея там, в двора на Института. Ала те не бяха особено интелигентни — умееха да изпълняват простички заповеди, да различават някои точно определени хора, но не и да мислят самостоятелно. Те бяха машини, а машините можеха да бъдат заблудени.

Одеялото беше съшито от различни парчета плат, от онези, които несъмнено бяха излезли изпод ръката на някоя жена — навярно някога живяла в тази къща. Теса си пое дъх и потърси… потърси дълбоко в одеялото, опитвайки се да улови следа от владение, отпечатък от духа, който го бе създал и притежавал. Беше като да потопи ръката си в тъмна вода, мъчейки се да напипа някакъв предмет. След цяла вечност (или поне така й се стори), тя го откри — проблясване в мрака, плътността на нечия душа.

Съсредоточи се върху нея, обвивайки я около себе си като одеялото, което продължаваше да стиска. Сега промяната беше по-лесна, не така болезнена. Видя как пръстите й се извиват и се превръщат в разкривени от артрит ръце на възрастна жена. Старчески петна избиха по кожата й, тя се прегърби и роклята увисна върху съсухрената й фигура. Когато косата се спусна пред очите й, тя видя, че е бяла.

Стърженето отново се разнесе. Дълбоко в съзнанието на Теса отекна глас — свадлив, старчески глас, който искаше да знае кой е влязъл в къщата й. Тя се затътрузи към вратата, като се задъхваше, а сърцето й пърхаше в гърдите, и излезе в основната стая.

В първия миг не видя нищо. Очите й сълзяха, замъглени от старчески плаки; всичко беше размазано и далечно. А после нещо се надигна пред огъня и Теса с усилие потисна писъка си.

Беше автоматон, направен така, че да изглежда почти като човек. Имаше масивно тяло, облечено в тъмносив костюм, но ръцете, които стърчаха от маншетите, бяха тънки като клечки и завършваха с широки, заоблени ръце, а главата, която се подаваше над яката, беше гладка и приличаше на яйце. Върху лицето имаше две изпъкнали очи, ала никакви други черти.

— Кой си ти? — попита Теса с гласа на старата жена и размаха подобния на вилица инструмент, който беше вдигнала по-рано. — Какво търсиш в къщата ми, изчадие?

Видимо объркано, създанието издаде бръмчащ, щракащ звук. Миг по-късно входната врата се отвори и госпожа Блек прекрачи прага. Беше увита в тъмния си плащ, бялото й лице под качулката гореше.

— Какво става тук? Намери ли… — Тя не довърши, приковала поглед в старицата.

— Какво става ли? — настоя да узнае Теса с пронизителен, хленчещ глас. — Аз би трябвало да ви попитам това… да нахлувате в домовете на порядъчните хора… — Тя примига, за да стане ясно, че не вижда добре. — Разкарайте се оттук и вземете и приятеля си… — Замахна с предмета, който стискаше в ръка — „Копитна кука“, отекна гласът на старата жена в ума й, „използва се за почистване на конски копита.“ — … със себе си. Тук няма да намерите нищо, което си струва да бъде откраднато.

За миг си помисли, че е подействало. Госпожа Блек направи крачка напред, а лицето й бе съвършено безизразно.

— Да си видяла едно младо момиче наоколо? — попита тя. — Изискано облечено, с кестенява коса и сиви очи. С вид сякаш се е изгубило. Хората й я търсят и предлагат солидно възнаграждение.

— Страшно убедителна история, уж че търсите някакво изчезнало момиче. — Теса се опита да звучи възможно най-кисело, което не беше никак трудно. Имаше чувството, че старицата, чийто вид беше приела, си е била кисела по природа. — Казах, махайте се!

Автоматонът избръмча, а устните на магьосницата изведнъж се свиха, сякаш се опитваше да потисне смеха си.

— Разбирам — рече тя. — Може ли да отбележа, че носиш страшно красива огърлица, стара жено?

Ръката на Теса се вдигна към гърдите й, ала беше прекалено късно. Ангелът с часовников механизъм беше там, съвсем ясно видим и тиктакащ тихичко.

— Хвани я — отегчено нареди госпожа Блек и автоматонът тръгна напред, протегнал ръце към момичето.

Тя пусна одеялата и заотстъпва, размахала куката за копита. Успя да остави дълбока драскотина по предницата на автоматона, докато той посягаше и отблъскваше ръката й настрани. Куката издрънча на пода, а Теса извика от болка в същия миг, в който вратата се отвори рязко и цял куп автоматони нахлуха в стаята; ръцете им се домогваха до нея, механичните им пръсти се впиваха в плътта й. Знаейки, че е победена, знаейки, че това с нищо няма да й помогне, тя най-сетне си позволи да изпищи.

Уил се събуди от слънчевите лъчи, падащи върху лицето му. Примига и бавно отвори очи.

Синьо небе.

Обърна се и седна, протягайки схванатото си тяло. Намираше се на склона на един зелен хълм, съвсем близо до пътя между Шрусбъри и Уелшпул, макар и скрит от него. Наоколо не се виждаше нищо друго, освен фермерски къщи, пръснати в далечината. Беше минал само покрай няколко малки селца по време на неистовата си нощна езда, отдалечавайки се от „Зеленият мъж“. Беше препускал, докато буквално се беше свлякъл от седлото на Балиос от умора и бе рухнал върху земята с разтърсващ удар. Наполовина вървейки, наполовина пълзейки, беше оставил също толкова изтощения си кон да го побутне настрани от пътя, в една плитка падинка, където се бе свил на кълбо и бе потънал в сън, без да обръща внимание на студения дъждец, който продължаваше да ръми.

По някое време между тогава и сега, слънцето беше изгряло, изсушавайки дрехите и косата му, макар че все още си беше мръсен, а ризата му — изпоцапана със засъхнала кал и кръв. Когато се изправи на крака, усети, че цялото тяло го боли. Предишната нощ не си беше направил труда да си нарисува нито една изцелителна руна. Беше влязъл в странноприемницата, навличайки кал след себе си, само за да си вземе нещата, след което се беше върнал в конюшнята, за да отвърже Балиос и да го изведе в нощта. Нараняванията, които беше понесъл в битката срещу глутницата на Улси, все още го боляха, както и натъртванията от падането от коня. Накуцвайки леко, той отиде при Балиос, който пощипваше трева до сянката на разлистен дъб. Порови в торбата си, извади едно стили и шепа сушени плодове, и докато похапваше, си начерта две руни — болкоуспокояваща и целителна.

Струваше му се, че от случилото се предишната нощ го делят светлинни години. Спомняше си битката с върколаците, трошенето на кости и вкуса на собствената си кръв, калта и дъжда. Помнеше болката на откъсването от Джем, макар че вече не я усещаше. Вместо нея, сега изпитваше празнина. Сякаш някаква огромна ръка се беше протегнала и бе изтръгнала от вътрешностите му всичко онова, което го правеше човек, превръщайки го в куха черупка на самия себе си.

Когато приключи със закуската, прибра стилито в торбата, свали съсипаната риза и си облече чиста. Докато го правеше, не можа да се сдържи да не погледне към парабатайската руна на гърдите си.

Вече не беше черна, а сребристобяла, като отдавна избледнял белег. Гласът на Джем отекна в съзнанието му, спокоен, сериозен и познат: „И се случило така, че… душата на Джонатан била свързана с душата на Давид. Джонатан го обичал, както обичал собствената си душа… После Джонатан и Давид сключили споразумение, защото той го обичал както собствената си душа. Били двама войници и душите им били свързани от Небето, и оттам нефилимът Джонатан взел идеята за парабатаите и закодирал церемонията в Закона“.

В продължение на години този Знак и присъствието на Джем бяха единственото доказателство, че някой го обича, с което Уил разполагаше. Единственото, на което се осланяше, за да е сигурен, че самият той е действителен, че наистина съществува. Пръстите му проследиха очертанията на избледнялата руна. Беше си мислил, че ще я мрази, че ще ненавижда вида й на слънчевата светлина, но за негово учудване не бе станало така. Радваше се, че тя не бе изчезнала от кожата му сега. Знак, който говореше за загуба, си оставаше Знак, напомняне. Не може да изгубиш нещо, което никога не си имал.

Уил бръкна в торбата и извади ножа, който Джем му беше дал — тясно острие с изящна сребърна дръжка. Под сянката на дъба поряза дланта си и загледа как кръвта му напоява земята. След това коленичи и заби острието в поаленялата пръст. За миг се поколеба с ръка върху дръжката на оръжието.

— Джеймс Карстерс — каза на глас и преглътна с усилие. Винаги беше така — когато най-силно се нуждаеше от думи, те не идваха. Словата на библейската парабатайска клетва изникнаха в съзнанието му: „Не ме умолявай да те оставя и да не дойда подире ти: защото, гдето идеш ти, и аз ще ида, и гдето останеш, и аз ще остана; твоите люде ще бъдат мои люде, и твоят Бог ще бъде мой Бог; гдето умреш ти, и аз ще умра и там ще се погреба; така да ми направи Ангелът, да! и повече да ми притури, ако друго, освен смъртта ме разлъчи от теб“.31

Ала не. Това се изричаше, когато ви съединяваха, не когато ви разделяха. Давид и Джонатан също бяха разделени от смъртта. Разделени, но не и разединени.

— Преди време ти казах, Джем, че никога няма да ме напуснеш — заяви Уил, стискайки дръжката на камата с окървавената си ръка. — И ти все още си с мен. Когато дишам, ще мисля за теб, защото без теб щях да умра още преди години. Когато се събуждам и когато заспивам, когато вдигам ръце, за да се защитя и когато легна, за да умра, ти ще бъдеш с мен. Ти вярваш, че се раждаме отново и отново. Аз вярвам, че има река, която разделя мъртвите и живите. Едно знам със сигурност: ако се преродим, ще те срещна в друг живот, а ако наистина има река, ти ще ме чакаш на брега й, за да я прекосим заедно. — Уил си пое дълбоко дъх и като пусна ножа, вдигна ръка. Порязването върху дланта му вече зарастваше — резултат от половин дузината иратцета по него. — Чу ли това, Джеймс Карстерс? Двамата сме свързани, ти и аз, през вододела на смъртта, през колкото и поколения да ни очакват. Завинаги.

Изправи се на крака и погледна към ножа. Оръжието беше на Джем, кръвта — негова. Това късче земя, независимо дали някога щеше да го намери отново, независимо дали оцелееше, за да го потърси, щеше да бъде тяхно.

Уил се обърна и тръгна към Балиос, към Уелс и Теса. И повече не погледна назад.

— Един мъж иска да ви види, госпожо Брануел.

Шарлот вдигна отпаднало очи и видя, че Софи стои на прага. Изглеждаше уморена, като всички тях; личеше си, че е плакала. Шарлот прекрасно познаваше следите от сълзи — нали ги виждаше върху собственото си лице всяка сутрин, когато се погледнеше в огледалото.

Седнала зад бюрото си в гостната, тя се взираше в писмото, което държеше. Не беше очаквала консулът да се зарадва на новините й, но не беше очаквала и подобна отявлена неприязън и такъв категоричен отказ. „Аз командвам армиите на ловците на сенки, госпожо, а не вие. Вместо това се постарайте да озаптите вашите ловци на сенки.“

„Постарайте се да ги озаптите.“ Шарлот беше бясна. Сякаш те бяха деца, а тя — тяхна бавачка или гувернантка, чиято задача беше да ги покаже на консула, чистички и спретнати, а през останалото време да ги държи далеч от очите му в стаята за игри, за да не му досаждат. Те бяха ловци на сенки, също като нея. И ако консулът смяташе, че на Уил не може да му се има доверие, значи беше глупак. Той знаеше за проклятието — самата Шарлот му беше казала за него. Лудостта на Уил открай време беше като тази на Хамлет — наполовина преструвка, наполовина буйност, и двете — стремящи се към определена цел.

Огънят пръскаше искри в камината, отвън дъждът се лееше като из ведро, рисувайки сребърни ивици по стъклата на прозорците. Тази сутрин беше минала покрай стаята на Джем — вратата беше отворена, чаршафите — свалени от леглото, вещите му — прибрани. Стаята би могла да бъде на когото и да било. Всички следи от годините, които той беше прекарал с тях, ги нямаше, изчезнали за миг. Шарлот се бе облегнала на стената в коридора с оросено от пот чело и горящи очи. „О, Разиел, правилно ли постъпих?“

Тя прокара ръка по очите си.

— Точно сега ли? Не е консулът, нали?

— Не, госпожо — поклати тъмнокосата си глава Софи. — Алойзиъс Старкуедър. Казва, че е дошъл по извънредно спешен въпрос.

— Алойзиъс Старкуедър? — въздъхна Шарлот. Някои дни й сервираха ужас след ужас. — Е, покани го да влезе тогава.

Тя сгъна отговора, който беше написала на консула, и тъкмо го беше запечатала, когато Софи се върна, въвеждайки мъжа в стаята, преди да се извини и да се оттегли. Шарлот не се изправи зад бюрото си. Той изглеждаше така, както и последния път, когато го беше видяла, все едно се беше калцирал — макар да не се подмладяваше, сякаш не можеше и да остарява повече. Лицето му беше същинска плетеница от бръчки, обрамчени от бяла брада и бяла коса. Дрехите му бяха сухи — Софи вероятно беше окачила палтото му на долния етаж. Носеше костюм, чиято кройка беше излязла от мода преди поне десет години и който лъхаше леко на нафталин.

— Моля, седнете, господин Старкуедър — покани го Шарлот, толкова любезно, колкото бе в състояние да се обърне към някого, когото знаеше, че не я харесва и че е ненавиждал баща й.

Ала той не седна. Беше сплел ръце зад гърба си и когато се обърна, оглеждайки стаята, Шарлот забеляза с пристъп на тревога, че единият от маншетите на сакото му е опръскан с кръв.

— Господин Старкуедър. — Сега вече тя се изправи. — Ранен ли сте? Да повикам ли Братята?

— Ранен? — излая той. — Защо да съм ранен?

— Ръкавът ви — посочи Шарлот.

Той вдигна ръка и я погледа за миг, преди да се изсмее шумно.

— Не е моята кръв. Бих се, по-рано. Той имаше някои възражения…

— Възражения за какво?

— За това, че му отсякох всички пръсти, а после му прерязах гърлото — заяви Старкуедър, срещайки очите й. Неговите собствени бяха сиво-черни, като цвета на камък.

— Алойзиъс — Шарлот забрави всякакви формалности, — Съглашението забранява непредизвикани нападения над долноземци.

— Непредизвикани? Аз бих казал, че е предизвикано, и още как. Тези като него убиха внучката ми. Дъщеря ми едва не умря от скръб. Домът Старкуедър — унищожен…

— Алойзиъс! — жената вече беше сериозно разтревожена. — Домът ти не е унищожен. В Идрис има и други от рода Старкуедър. Не го казвам, за да омаловажа болката ти, защото някои загуби никога не ни напускат. — „Джем.“ Мисълта изникна неканена в ума й и болката беше толкова силна, че я тласна обратно в стола. Тя подпря лакти на бюрото и зарови лице в ръцете си. — Не знам защо си дошъл да ми го кажеш точно сега — промълви. — Не видя ли руните върху вратата на Института? За нас това е време на голяма скръб…

— Дойдох да ти го кажа, защото е важно! — избухна старецът. — Става въпрос за Мортмейн и Теса Грей.

Шарлот свали ръце.

— Какво знаеш за Теса Грей?

Алойзиъс се извърна. Стоеше с лице към огъня и тялото му хвърляше дълга сянка върху персийския килим.

— Аз не съм от онези, които държат особено на Съглашението — каза той. — И ти го знаеш. Присъствала си на заседания на Съвета заедно с мен. Отраснах, вярвайки, че всичко, докоснато от демони, е скверно и нечисто. Че е кръвно право на всеки ловец на сенки да избива тези създания и да взема притежанията им като плячка и военни трофеи. Аз отговарях за стаята, в която ги съхранявахме в Института, и се грижех тя винаги да е пълна до деня, в който бяха прокарани новите Закони. — Мъжът се намръщи.

— Нека отгатна — рече Шарлот. — Не си спрял и след това.

— Разбира се, че не — отвърна възрастният господин. — Какво са човешките закони в сравнение с тези на Ангела? Знам как е правилно да се вършат нещата. Внимавах да не привличам ненужно внимание, но не престанах да вземам бойни трофеи, нито пък да унищожавам долноземците, изпречили се на пътя ми. Един от тях беше Джон Шейд.

— Бащата на Мортмейн.

— Магьосниците не могат да имат деца — озъби се Старкуедър. — Шейд е предал нечестивите си умения с метала на някое човешко момче, което са намерили и обучили. Спечелил е доверието му.

— Малко е вероятно семейство Шейд да са откраднали Мортмейн от родителите му — рече Шарлот. — Вероятно е бил дете, което иначе би умряло в някой приют за бедни.

— Беше противоестествено. Магьосниците не бива да отглеждат човешки деца. — Алойзиъс се взираше втренчено в горящите въглени. — Ето защо нахлухме в дома на Шейд. Убихме него и жена му. Момчето избяга. Неговият принц с часовников механизъм. — Той изсумтя. — Отнесохме някои от нещата му в Института, но никой от нас не успя да разбере какви са. Бе най-обикновено нападение. Всичко протече по план. Поне докато не се роди внучката ми, Адел.

— Знам, че е умряла по време на церемонията по поставянето на първата руна. — Шарлот несъзнателно сложи ръка върху корема си. — Съжалявам. Огромна мъка е да имаш болнаво дете…

— Тя не се роди болнава! — излая той. — Беше здраво дете. Красиво, наследило очите на сина ми. Всички я обожаваха, докато една сутрин не се събудихме от писъка на снаха ми. Настояваше, че детето в люлката не е нейната дъщеря, макар да си приличаха като две капки вода. Кълнеше се, че познава собственото си дете и че това не било то. Помислихме си, че е полудяла. Дори когато очите на детето от сини ставаха сиви… е, това често се случва с бебетата. Едва когато се опитахме да й поставим първите Знаци, започнах да си давам сметка, че снаха ми е била права. Адел… за нея болката беше убийствена. Тя пищеше ли, пищеше и се гърчеше. Кожата й изгоря там, където я беше докоснало стилито. Мълчаливите братя сториха всичко по силите си, ала на следващата сутрин тя вече беше мъртва.

Алойзиъс спря и дълго мълча, загледан в огъня, сякаш виждаше нещо ужасно интересно в него.

— Снаха ми едва не полудя. Не беше в състояние да издържа повече в Института. Аз останах. Вече знаех, че е била права… Адел не беше моя внучка. Чух да се говори за феи и други долноземци, които се хвалели, че си били отмъстили на рода Старкуедър, като откраднали едно от децата им и го заменили с болнаво човешко дете. Никое от разследванията ми не даде конкретен резултат, но бях твърдо решен да разбера какво е станало с моята внучка. — Той се облегна на полицата над камината. — Почти се бях отказал, когато Теса Грей пристигна в Института ми в компанията на двама от твоите ловци на сенки. Спокойно би могла да бъде призракът на моята снаха, толкова много си приличаха. Ала във вените й сякаш нямаше кръв на ловци на сенки. Беше истинска загадка и аз се заех да намеря отговора й. От елфа, който разпитвах днес, се сдобих с последните парченца от пъзела. Още като бебе, моята внучка била заменена с отвлечено човешко дете, хилаво създание, което умря при поставянето на Знаците, защото не беше нефилим. — В суровия му глас нещо сякаш се пропука, цепнатина в кремъка. — Моята внучка била оставена при мунданско семейство, което да я отгледа — тяхната болнава Елизабет, избрана заради повърхностната й прилика с Адел, заменена с нашето здраво момиче. Това беше отмъщението на Двора на елфите. Смятаха, че понеже аз съм убил техни близки, те ще убият някой от моите. — Очите му, когато се спряха върху Шарлот, бяха студени. — Адел… не, Елизабет… пораснала в онова семейство, без никога да разбере коя е всъщност. А после се оженила. За мундан. Името му било Ричард. Ричард Грей.

— Твоята внучка — бавно осъзна Шарлот — е майката на Теса? Елизабет Грей? Майката на Теса е била ловец на сенки?

— Да.

— Това са престъпления, Алойзиъс. Трябва да докладваш на Съвета за…

— Тях не ги е грижа за Теса Грей — дрезгаво каза Старкуедър. — Ала теб те е грижа. И заради това ще изслушаш разказа ми и може би ще ми помогнеш.

— Може би — отвърна Шарлот. — Ако това е правилният начин да се постъпи. Все още не разбирам по какъв начин Мортмейн е замесен в цялата история.

Алойзиъс се размърда нетърпеливо.

— Той научил за случилото се и решил да се възползва от Елизабет Грей, ловец на сенки, която не знаела, че е такава. Вярвам, че Мортмейн привлякъл Ричард Грей като свой служител, за да се добере до Елизабет. Вярвам също така, че й е изпратил един демон ейдолон, приел външния вид на съпруга й, и че го е сторил, за да може тя да зачене Теса. От самото начало Теса е била крайната му цел. Дете на демон и ловец на сенки.

— Ала децата на демони и ловци на сенки винаги се раждат мъртви — веднага възрази Шарлот.

— Дори ако ловецът на сенки не знае, че е такъв? Дори ако не носи руни?

— Аз… — Тя затвори уста. Нямаше представа какъв е отговорът. Доколкото й беше известно, това не се бе случвало никога. Ловците на сенки получаваха знаците си още като деца — и момчетата, и момичетата.

Но не и Елизабет Грей.

— Знам, че момичето може да се превъплътява — каза Старкуедър. — Но не мисля, че затова му е нужна. Има нещо друго, което Мортмейн иска от нея. Нещо, което единствено тя е в състояние да направи. Тя е ключът.

— Ключът към какво?

— Това бяха последните думи, които елфът ми каза този следобед. — Старкуедър хвърли поглед към окървавения си ръкав. — Каза: „Тя ще бъде нашето отмъщение за всичката смърт, която сте посели. Тя ще донесе унищожение на нефилимите, Лондон ще бъде изпепелен и когато Магистърът се възцари над всички, за него вие няма да бъдете нищо повече от добитък в кошара“. Дори ако консулът не иска да помогне на Теса заради самата нея, трябва да я намерят, за да предотвратят това.

— Стига да го повярват — рече Шарлот.

— Ще го сторят, ако излезе от твоята уста — каза Старкуедър. — Ако го чуят от мен, ще ми се присмеят и ще ме отпратят като някой луд старец, както правят от години.

— О, Алойзиъс. Ужасно надценяваш доверието, което консулът има в мен. Той ще заяви, че съм глупава, доверчива жена. Ще каже, че елфът те е излъгал… е, те не могат да лъжат, но че е изкривил истината, или че е повторил онова, което е смятал за истина.

Възрастният мъж извърна очи.

— Теса Грей е ключът към плана на Мортмейн — настоя той. — Не знам как точно, но е така. Дойдох при теб, защото когато става дума за Теса, нямам доверие на Съвета. Тя е наполовина демон. Не съм забравил какво съм причинявал самият аз в миналото на създания, които бяха наполовина демони.

— Теса не е „създание“ — рече Шарлот. — Тя е момиче, което беше отвлечено и вероятно е ужасено. Не мислиш ли, че ако се сещах за какъвто и да било начин да я спасим, вече нямаше да съм го направила?

— Причинявал съм злини — каза Алойзиъс. — Сега искам да поправя стореното. Във вените на това момиче тече моята кръв, дори ако е примесена с демонска. Тя е моя правнучка. — Той вирна брадичка. Воднистите му бледи очи бяха зачервени. — Моля те само за едно, Шарлот. Когато откриеш Теса — а ти ще я откриеш — кажи й, че стига да пожелае, може да използва името Старкуедър.

„Не ме карай да съжалявам, че съм ти се доверила, Гейбриъл Лайтууд.“

Гейбриъл седеше на бюрото в стаята си. Пред него имаше лист хартия, в ръката си държеше писалка. Лампите в стаята не бяха запалени и в ъглите тегнеха мрачни сенки, източили се и по пода.

Гейбриъл остави писалката и си пое дълбоко дъх. По-рано през деня беше чул входния звънец и беше видял от стълбите как Софи отваря вратата на Старкуедър и го въвежда в гостната. След това не му беше особено трудно да се долепи до вратата и да чуе всичко, което двамата си бяха казали.

В края на краищата, Шарлот не очакваше, че някой може да я шпионира.

Подът изскърца и Гейбриъл вдигна рязко глава. Сърцето му биеше лудешки. Ако беше Гидеон… брат му би бил ужасен, ако откриеше какво прави сега. Всички биха били ужасени. Младежът си представи нараненото от предателството изражение, което би се изписало върху дребничкото лице на Шарлот, ако тя узнаеше. Недоумяващия гняв на Хенри. А най-ярко виждаше чифт сини очи върху сърцевидно лице, които го гледат разочаровано.

„Може би, Гейбриъл Лайтууд, аз имам вяра във вас.“

Когато отново допря писалката до листа, го стори толкова яростно, че писецът едва не проби хартията.

Гейбриъл прехапа устни и си заповяда да не мисли за Сесили. Вместо това си представи имението Лайтууд, което му се полагаше по рождение; доброто име на рода Лайтууд — възстановено; брат му и сестра му — в безопасност. Пък и всъщност нямаше наистина да навреди на Шарлот. Ставаше дума само за нейната позиция, не за сигурността й. Консулът нямаше някакви злокобни планове за нея. Несъмнено тя щеше да е по-щастлива в Идрис или в някое провинциално имение, където щеше да гледа как децата й тичат по зелени поляни, вместо непрекъснато да се тревожи за съдбата на всички ловци на сенки.