Принцеса с часовников механизъм

5 Раздвоено сърце

Уил си спомняше.

Друг ден, преди месеци, в стаята на Джем. Дъжд потракваше по прозорците на Института и се стичаше на вадички по стъклата.

— И това е всичко? — бе попитал Джем. — Абсолютно всичко? Цялата истина?

Седеше на бюрото си, подвил крак под себе си — изглеждаше много млад. Цигулката му бе подпряна на стола. Беше свирил, когато Уил се бе появил и без никакво предисловие беше обявил, че с преструвките е свършено, че има да му признае нещо и че възнамерява да го стори сега.

Това бе сложило край на Бах. Джем беше оставил цигулката настрани, без нито за миг да откъсва очи от лицето на Уил, а в сребристите му очи бе разцъфнала тревога, докато приятелят му крачеше напред-назад и говореше, крачеше и говореше… докато не му бяха останали думи.

— Това е всичко — заявил бе Уил най-сетне. — И няма да те виня, ако ме мразиш. Ще те разбера.

Последвала бе дълга пауза, през която очите на Джем, сигурни и сребристи на треперливата светлина на огъня, не се откъсваха от лицето на неговия парабатай.

— Никога не бих могъл да те намразя, Уилям.

Вътрешностите на Уил се свиха, когато си припомни едно друго лице и видя как чифт нетрепващи синьо-сиви очи се вдигат към неговите. „Опитах се да те намразя, Уил. Но така и не успях“, беше промълвила тя и в този момент на него му бе станало болезнено ясно, че онова, което бе казал на Джем, всъщност не „беше всичко“. Имаше още. Като например любовта му към Теса. Ала този товар си беше само негов, не на Джем. Всъщност това бе нещо, което трябваше да бъде крито, за да може приятелят му да е щастлив.

— Заслужавам омразата ти — беше му казал Уил с пресеклив глас. — Изложих те на опасност. Вярвах, че съм прокълнат и че всички, които държат на мен, ще умрат. Оставих се да се привържа към теб, да ми станеш близък като брат, излагайки те на опасността…

— Не е имало никаква опасност.

— Но аз вярвах, че има. Ако допра револвер до главата ти, Джеймс, и натисна спусъка, би ли имало някакво значение, че не съм знаел, че не е зареден?

Очите на Джем се бяха разширили, а после той се бе засмял меко.

— Наистина ли вярваш, че не знаех за твоята тайна? Мислиш ли, че бих се впуснал в приятелството ни със затворени очи? Не знаех какъв точно е товарът, легнал на плещите ти, ала бях наясно, че има такъв. — Той се бе изправил. — Усещах, че според теб ти си като отрова за всички в живота си, обгърнат от разрушителна сила, която ще ме прекърши. Възнамерявах да ти покажа, че няма да се счупя, че обичта не е толкова крехка, колкото си мислиш. Успях ли да го постигна?

Уил беше свил безпомощно рамене. Почти му се искаше Джем да му е ядосан. Така би било по-лесно. Никога не се бе чувствал по-малък, както когато бе изправен срещу огромната доброта на Джем. Помисли си за Сатаната на Милтън: „Посрамен, дяволът се стресна и усети как страшна добротата е“.8

— Ти ми спаси живота — казал бе той на глас.

По лицето на Джем се бе разляла усмивка, сияйна като изгрева над Темза.

— Това е всичко, което съм искал някога.

— Уил? — Тих глас го извади от унеса му. Беше Теса, която седеше насреща му в каретата. На фона на бледата светлина сивите й очи имаха цвят на дъжд. — За какво мислиш?

С усилие на волята той се изтръгна от прегръдката на спомените и прикова очи в лицето й. Лицето на Теса. Не носеше шапка, а качулката на брокатената й наметка бе отметната назад. Лицето й беше бледо… с високи скули и леко заострена брадичка. Уил си помисли, че никога не бе виждал толкова изразително лице. Всяка нейна усмивка се врязваше в сърцето му, сякаш мълния разполовяваше почерняло дърво; същото правеше и всеки неин тъжен поглед. Точно сега тя го съзерцаваше с печална загриженост, от която сърцето му се сви.

— За Джем — отвърна той съвършено искрено. — Мислех си за реакцията му, когато му разказах за проклятието на Марбас.

— Беше му мъчно за теб — незабавно му отговори Теса. — Знам, че е така — сам ми го каза.

— Но никога не ме е съжалявал — допълни Уил. — Джем винаги ми е давал точно това, от което се нуждаех, по начина, по който се нуждаех от него, дори и сам да не съм бил наясно какво точно ми трябва. Всички парабатаи са така отдадени. Няма как да не сме, след като даваме толкова много от себе си на другия, дори и ако той на свой ред ни дава сила. Ала с Джем е различно. В продължение на толкова много години се нуждаех от него, за да оцелея, и той ме опази жив. Мислех, че не знае, че го прави, но може би съм грешал.

— Може би — рече Теса. — Той не би сметнал нито една секунда от това усилие за пропиляна.

— Никога ли не е говорил с теб за това?

Девойката поклати глава. Малките й ръце, скрити в бели ръкавици, бяха свити в юмруци в скута й.

— Говори за теб единствено с огромна гордост, Уил. Възхищава ти се повече, отколкото подозираш. Когато научи за проклятието, сърцето му щеше да се пръсне от болка за теб, ала едновременно с това почувства и нещо като…

— Задоволство, че се е оказал прав?

Теса кимна.

— Винаги е вярвал, че си добър. И ето че най-сетне имаше доказателство.

— О, не съм толкова сигурен — горчиво каза Уил. — Да бъдеш добър и да бъдеш прокълнат не е едно и също.

Девойката се приведе напред и взе дланта му между своите. Допирът й беше като нажежен до бяло огън във вените му. Докосваше единствено ръкавиците, не кожата й, но това нямаше значение. „Вие ме възпламенихте и накарахте една купчина пепел да лумне в огън.“9 Някога се бе чудил защо любовта винаги се описваше с думи, свързани с горене. Пожарът, бушуващ във вените му сега, му даде отговор.

— Ти си добър, Уил — каза тя. — Никой не би могъл да потвърди с по-голяма сигурност от мен колко добър си всъщност.

Бавно, защото не искаше тя да отдръпне ръцете си, Уил промълви:

— Знаеш ли, когато бяхме на петнайсет години, Янлуо, демонът, погубил родителите на Джем, най-сетне намери смъртта си. Чичото на Джем реши да напусне Китай и го покани да се премести заедно с него в Идрис. Той отказа — заради мен. Заяви, че човек не изоставя своя парабатай. Че това е част от клетвата. „Твоите люде ще бъдат мои люде.“ Чудя се, ако аз бях имал възможността да се върна при семейството си, дали бих постъпил по същия начин заради него.

— Та ти го правиш — рече Теса. — Сякаш не знам, че Сесили иска да се върнеш у вас заедно с нея. И си мислиш, че не съм наясно, че оставаш заради Джем.

— И заради теб. — Думите излязоха от устата на Уил, преди да успее да ги спре.

Теса отдръпна ръцете си от неговите и той се наруга, безмълвно и яростно: „Как може да си толкова глупав? Как можа, след цели два месеца? Толкова внимаваше. Любовта ти към нея е товар, който тя понася единствено от учтивост. Не го забравяй!“.

Ала Теса просто дърпаше завеските на каретата, която тъкмо бе спряла. Намираха се в началото на уличка с частни конюшни, над чийто вход висеше табела с надпис: „Всички кочияши трябва да водят конете си, докато минават под този свод“.

— Пристигнахме — обяви Теса, сякаш Уил не беше казал нищо.

Може би наистина беше така, помисли си той. Може би не беше изрекъл думите на глас. Може би чисто и просто полудяваше. Това определено не беше невъзможно при тези обстоятелства.

Вратата на каретата се отвори и хладният въздух на Челси нахлу в купето. Уил видя как момичето вдига глава, докато Сирил й помага да слезе, а после и той се присъедини към нея на калдъръмената уличка. Мястото миришеше на Темза. Преди укрепването на брега и построяването на крайбрежната улица, реката стигаше много по-близо до тази редица къщи, чиито ъгли бяха някак смекчени от светлика, който газениците пръскаха в мрака. Сега от реката ги делеше по-голямо разстояние, но във въздуха все още се долавяше миризмата на водите й, която беше смесица от сол, мръсотия и желязо.

Фасадата на номер 16 беше в джорджиански стил, от простички червени тухли и с еркерен прозорец, който се издаваше над предната врата. Имаше малък павиран двор и градина зад елегантна ограда с изящни спираловидни елементи.

Портата вече беше отворена. Теса влезе, изкачи стъпалата и почука на вратата, следвана само на крачка-две от Уил.

Вратата беше отворена от Улси Скот, облечен в яркожълт копринен халат, наметнат над панталони и риза. На едното око имаше златен монокъл, през който сега ги гледаше недружелюбно.

— Нарушавате ми спокойствието. Щях да накарам лакея да отвори и да ви отпрати, но мислех, че е някой друг — грубо каза той.

— Кой? — попита Теса.

Уил не смяташе, че това е най-важното в случая, но тя си беше такава — непрекъснато задаваше въпроси; човек можеше да я остави сама в някоя стая и тя щеше да започне да разпитва мебелите и растенията.

— Някой, който има абсент.

— Изпий достатъчно от това нещо и ще решиш, че ти си някой друг — подхвърли Уил. — Търсим Магнус Бейн — ако не е тук, просто ни кажи и няма да отнемаме повече от скъпоценното ти време.

Улси въздъхна, сякаш се предава.

— Магнус — извика той. — Твоето синеоко момче е тук.

В коридора зад него се разнесоха стъпки и магьосникът се появи в пълно вечерно облекло, сякаш идваше от бал. Колосана бяла риза и ръкавели, черен фрак и коса, която приличаше на груба тъмна коприна. Очите му се местеха между Уил и Теса.

— На какво дължа оказаната чест в тази късна доба?

— Услуга — каза Уил, но побърза да се поправи, когато веждите на Магнус подскочиха нагоре: — Въпрос.

Улси въздъхна и се отдръпна от вратата.

— Е, добре. Заповядайте в гостната.

Никой не им предложи да си свалят шапките или връхните дрехи и когато влязоха в гостната, Теса си махна ръкавиците и застана близо до огъня, протегнала ръце към него и потръпвайки лекичко. Косата й беше влажна плетеница от къдрици върху тила й и Уил си наложи да извърне поглед, преди да си е припомнил какво е усещането да сложи ръце там и да почувства как кичурите се увиват около пръстите му. В Института, където вниманието му беше отвличано от Джем и останалите, му беше по-лесно да не забравя, че не бива да мисли за нея по този начин. Ала тук, където имаше усещането, че се изправя срещу целия свят с Теса до себе си… чувството, че тя е тук заради него, а не, както беше разумно да се предположи, заради здравето на своя годеник, това беше почти невъзможно.

Улси се метна в едно кресло с тапицерия на цветя. Беше свалил монокъла от окото си и сега го въртеше около пръста си на дългата му златна верижка.

— Просто нямам търпение да чуя за какво става дума.

Магнус се приближи до камината и се облегна на полицата над нея, същинско олицетворение на млад джентълмен в нехайна домашна обстановка. Стаята беше боядисана в бледосиньо и украсена с картини, изобразяващи сиви скали, искрящи сини морета и хора в класически облекла. На Уил му се стори, че разпознава една репродукция на Алма-Тадема… или поне трябваше да е репродукция, нали така?

— Не зяпай стените, Уил — подхвърли Магнус. — От месеци насам не си се вясвал. Какво те води тук сега?

— Не исках да те притеснявам — промърмори той, което беше истина, но само донякъде. След като магьосникът бе доказал, че проклятието, което Уил вярваше, че тегне над него, не съществува, го беше избягвал — не понеже му беше ядосан, нито защото повече нямаше нужда от него, а защото видът на Магнус му причиняваше болка. Беше му написал кратко писмо, в което обясняваше какво се бе случило и че тайната му вече не е тайна. Беше споменал годежа на Джем и Теса. И го беше помолил да не му пише в отговор. — Но това… това е истинска криза.

Очите на Магнус се разшириха.

— Каква криза?

— Става дума за уин фен — обясни Уил.

— Всемогъщи боже — обади се Улси. — Не ми казвай, че глутницата ми отново е започнала да го взема?

— Не — отвърна младежът. — Защото не е останало нищо за вземане.

По лицето на магьосника си пролича, че започва да му просветва и Уил се зае да обясни положението, доколкото му беше възможно. Докато му разказваше, изражението на Магнус се промени толкова, колкото би се променило и това на котарака Чърч, когато някой му говореше. Магьосникът просто го наблюдаваше със златистозелените си очи.

— А без уин фен? — попита Магнус, когато Уил свърши разказа си.

— Джем ще умре — обади се Теса и се извърна от огнището. Бузите й бяха порозовели — дали от топлината, или от притеснение, Уил не беше сигурен. — Не веднага, но… до седмица. Тялото му не може да се справи без прашеца.

— Как го взема? — намеси се Улси.

— Разтворен във вода. Или пък го вдишва… Какво общо има това? — попита Уил.

— Нищо. Просто се чудех. Демонските наркотици са интересно нещо.

— За нас, които обичаме Джем, прашецът е нещо повече от „интересно нещо“. — Теса вирна брадичка и Уил си спомни как веднъж й бе казал, че прилича на Бодицея. Тя беше безстрашна и той я обожаваше заради това, дори когато смелостта й служеше, за да защити любовта й към друг мъж.

— Защо дойдохте при мен? — тихо попита Магнус.

— И преди сте ни помагали — каза Теса. — Помислихме си, че навярно бихте могли отново да го направите. Помогнахте с Де Куинси… както и на Уил с неговото проклятие…

— Не мислете, че съм постоянно на ваше разположение — заяви Магнус. — Помогнах с Де Куинси, защото Камила го поиска, а на Уил, защото той ми предложи услуга в замяна. Аз съм магьосник. И не служа на ловците на сенки безплатно.

— Аз не съм ловец на сенки. — Думите на момичето бяха последвани от мълчание.

— Хм — изсумтя Магнус и се извърна от огъня. — Разбирам, че трябва да те поздравя, Теса.

— Аз…

— За годежа ти с Джеймс Карстерс.

— О! — Тя се изчерви и вдигна ръка към гърлото си, където носеше подаръка от Джем — медальона на майка му. — Да. Благодаря.

Уил по-скоро почувства, отколкото видя как Улси мести очи между тях тримата и умът, скрит зад тези очи, изследва, вади си заключения, забавлява се.

Раменете на младежа се напрегнаха.

— На драго сърце ще ти предложа нещо в замяна — съобщи той. — Този път. Друга услуга или каквото поискаш. За уин фена. Ако става въпрос за пари, мога да уредя… тоест, бих могъл да опитам…

— Може и да съм ви помогнал преди — поде Магнус, — но това… — Въздъхна. — Помислете, и двамата. Ако някой изкупува уин фена в страната, значи си има причина да го прави. А кой има причина да го прави?

— Мортмейн — прошепна Теса, преди Уил да успее да го каже. Той все още помнеше разговора си с Джем:

„Хората на Мортмейн изкупуват запасите от уин фен в Ийст Енд. Убедих се в това. Ако го свършиш, а той е единственият, който го предлага…“

„Можем да се окажем в негова власт — бе казал Джем. — Освен ако, разбира се, не искаш да ме оставиш да умра, което би било най-разумното, всъщност.“

Ала с достатъчно уин фен, за да им стигне за цяла година, Уил бе решил, че не ги грози опасност. Беше помислил, че Мортмейн ще открие друг начин да ги тормози и измъчва, защото несъмнено щеше да види, че планът му не може да сработи. И през ум не му беше минало, че запаси за една година биха могли да свършат за осем седмици.

— Не искаш да ни помогнеш — заяви Уил. — Не искаш да се окажеш в положението на враг на Мортмейн.

— Е, можеш ли да го виниш? — Улси се изправи във вихрушка от жълта коприна. — Какво бихте могли да му предложите, което да си струва риска, на който ще се изложи?

— Ще ви дам всичко — каза Теса с нисък глас, при чийто звук Уил изтръпна до кости. — Абсолютно всичко, ако само ни помогнете да спасим Джем.

Магнус стисна шепа от черната си коса.

— Господи, ама че сте и двамата. Мога да поразпитам наоколо. Да проследя някои от по-необичайните търговски маршрути. Старата Моли…

— Бях при нея — прекъсна го Уил. — Нещо така я е наплашило, че отказва дори да изпълзи от гроба си.

Улси изсумтя.

— И този факт не ти говори нищо, малки ловецо на сенки? Наистина ли си заслужава всичко това, само и само да удължите живота на приятеля си с някой и друг месец, най-много година? Той така или иначе ще умре. И колкото по-скоро се случи това, толкова по-скоро можеш да имаш годеницата му, онази, в която си влюбен. — Той обърна развеселения си поглед към Теса. — Несъмнено броиш с голямо нетърпение дните, докато той издъхне.

Уил не беше сигурен какво точно се случи след това; изведнъж над всичко сякаш се спусна бяла пелена, а монокълът на Улси полетя през стаята. Главата на Уил се удари в нещо, върколакът беше под него, ритайки и ругаейки, и двамата се търкаляха по килима. Остра болка прониза китката му, когато Улси го одра. От това главата му най-сетне се проясни и той си даде сметка, че върколакът го беше притиснал към земята; очите му бяха станали жълти, зъбите му, остри като ками, бяха оголени и готови да го ухапят.

— Престанете! Спрете! — Теса, която все още бе до камината, беше грабнала един ръжен.

Давейки се, ловецът на сенки сложи ръка върху лицето на Улси и го оттласна от себе си. Долноземецът изкрещя и изведнъж тежестта изчезна от гърдите на Уил — Магнус беше вдигнал върколака и го беше бутнал настрани. След това ръцете на магьосника сграбчиха младежа за якето и той усети как го издърпват от стаята. Улси се взираше след тях, притиснал ръка до лицето си, където сребърният пръстен на Уил беше изгорил скулата му.

— Пусни ме! Пусни ме! — Уил се съпротивляваше, ала хватката на Магнус беше като стомана. Той прекоси коридора и го вкара в една полуосветена библиотека. Момчето най-сетне се отскубна, в същия миг, в който магьосникът го пусна, в резултат на което залитна не особено изящно и се блъсна в облегалката на един диван, тапициран с червено кадифе. — Не мога да оставя Теса сама с Улси…

— Непорочността й едва ли е в опасност точно в неговата компания — сухо отбеляза Магнус. — Улси ще се държи добре, което едва ли може да се каже и за теб.

Уил бавно се обърна, бършейки кръвта от лицето си.

— Гледаш ме сърдито — каза той. — Приличаш на Чърч, точно преди да ухапе някого.

— Да се сбиеш с главата на Претор Лупус… — горчиво отвърна Магнус. — Знаеш ли какво би направила глутницата му с теб, стига само да има оправдание? Ти май наистина искаш да умреш, а?

— Не искам. — Отговорът на Уил учуди мъничко дори самия него.

— Не знам защо изобщо ти помогнах.

— Харесваш счупените неща.

Магнус направи две крачки и като улови лицето му между дългите си пръсти, повдигна брадичката му нагоре.

— Ти не си Сидни Картън. Каква полза от това да загинеш заради Джеймс Карстерс, когато той така или иначе умира?

— Защото, ако го спася, ще си е струвало…

— Господи! — Очите на Магнус се присвиха. — Какво си струва? Какво би могло да си струва?

— Всичко, което съм изгубил! — изкрещя Уил. — Теса!

Магнус отпусна ръце. След това направи няколко крачки назад, като вдишваше и издишваше бавно, сякаш се молеше за търпение.

— Съжалявам — каза най-сетне. — За онова, което каза Улси.

— Ако Джем умре, не мога да бъда с Теса. Защото ще е все едно съм чакал да се случи точно това или съм се зарадвал на смъртта му, понеже благодарение на нея мога да имам годеницата му. А аз нямам намерение да бъда такъв човек. Няма да извлека полза от смъртта му. Така че той трябва да живее. — Уил свали ръка. Ръкавът му беше почервенял от кръв. — Това е единственият начин, по който случващото се някога ще означава каквото и да било. В противен случай то би било просто…

— Безсмислено, ненужно страдание и болка? Предполагам няма да помогне особено, ако изтъкна, че животът е именно това. Добрите страдат, злото процъфтява, а всичко тленно отминава.

— Искам нещо повече от това — рече Уил. — Ти ме накара да искам повече. Показа ми, че съм прокълнат само защото бях избрал да повярвам, че е така. Каза ми, че има надежда, смисъл. А сега искаш да обърнеш гръб на онова, което сам създаде.

Магнус се изсмя кратко.

— Ти си непоправим.

— Чувал съм го и преди. — Младежът се отдръпна от дивана и направи гримаса. — Значи ще ми помогнеш?

— Ще ти помогна. — Магьосникът посегна към ризата си и извади нещо, което висеше на верижка и грееше с мека алена светлина. Квадратен червен камък. — Вземи го — каза и го сложи в ръката на Уил, който го погледна учудено.

— Не беше ли на Камила?

— Аз й го подарих. — За миг устните на Магнус се извиха горчиво. — Миналия месец тя ми върна всички подаръци, които съм й правил. Няма причина да не го вземеш. Предупреждава, когато наблизо има демони. Може да действа и с онези създания с часовников механизъм на Мортмейн.

— Истинската любов никога не умира — преведе Уил надписа, инкрустиран на гърба на камъка, разчитайки го на светлината, долитаща откъм коридора. — Не мога да го нося, Магнус. Твърде е красиво за мъж.

— Същото важи и за теб. Върви си вкъщи и се оправи. Ще ти се обадя веднага щом науча нещо. — Той го погледна изпитателно. — А междувременно се постарай да бъдеш достоен за помощта ми.

— Ако се приближиш до мен, ще ти разбия главата с ръжена — заплаши Теса, размахвайки го между себе си и Улси, сякаш държеше меч.

— Не се и съмнявам, че ще го направиш. — Върколакът я гледаше с неохотен респект, докато попиваше кръвта от брадичката си с носна кърпичка с монограм. Уил също беше изцапан с кръв — своята и тази на Улси, а сега несъмнено беше в някоя от другите стаи и я размазваше навсякъде. Младежът открай време не държеше особено на чистотата и подредеността, особено когато беше обзет от силни емоции. — Виждам, че си започнала да приличаш на ловците на сенки, които сякаш обожаваш. Какво те прихвана, та си се сгодила за един от тях? При това такъв, който е на смъртен одър?

В гърдите на момичето лумна гняв и тя си помисли дали да не го удари с ръжена, дори и без да се е опитал да се приближи. Докато се биеше с Уил обаче, се беше движил забележително бързо и тя се съмняваше, че изгледите й са особено добри.

— Не познавате Джеймс Карстерс, така че не говорете за него.

— Обичаш го, нали? — Улси успя някак да придаде неприятно звучене на думите си. — Но си влюбена и в Уил.

Теса цялата се смрази. Знаеше, че Магнус е наясно с любовта на Уил към нея, но мисълта, че онова, което тя изпитваше, е изписано върху лицето й, беше прекалено ужасяваща.

— Не е вярно.

— Лъжкиня. Сериозно, какво толкова, ако единият от тях умре? Винаги ще имаш чудесен резервен вариант.

Тя си помисли за Джем: изражението на лицето му, очите, затворени съсредоточено, докато свиреше на цигулка, извивката на устните му, когато се усмихваше, пръстите му — така нежни в дланта й… всичко у него й беше неизразимо скъпо.

— Ако имахте две деца, бихте ли казали, че не е толкова страшно, ако едното умре, защото ще ви остане другото? — попита тя.

— Човек може да обича две деца. Ала с романтична любов може да отдаде сърцето си само на едного — отвърна Улси. — Такава е природата на Ерос, нали? Така твърдят романите, макар самият аз да нямам опит в това отношение.

— С времето разбрах нещо за романите — рече Теса.

— И какво е то?

— Че не са верни.

Улси повдигна лекичко едната си вежда.

— Ти си интересно създание. Бих казал, че ми е ясно какво виждат у теб двете момчета, но… — Той сви рамене. Върху раздрания му от боя жълт халат се бе проточила дълга ивица кръв. — Жените са нещо, което никога не съм разбирал.

— Какво у тях ви се струва толкова загадъчно, господине?

— Най-вече — смисълът от тях.

— Е, все трябва да сте имали майка.

— Някоя ме е родила, да — каза Улси без особен ентусиазъм. — Почти не си я спомням.

— Може и да е така, но без жена изобщо не бихте съществували, нали? Колкото и безполезни да ви се струваме, ние сме по-умни, по-решителни и по-търпеливи от мъжете. Вие може и да сте по-силни, но жените издържат повече.

— Това ли правиш и ти? „Издържаш“? Без съмнение една сгодена жена би трябвало да е по-щастлива. — Очите му се впиха пронизващо в нея. — „Ако едно сърце се раздели против себе си, то не ще може да устои“, както казват. Обичаш и двамата и това те раздира.

— Дом — поправи Теса.

Едната вежда на Улси подскочи.

— Моля?

— „Ако един дом се раздели против себе си, този дом не ще може да устои.“10 Не сърце. Навярно е по-добре да не се опитвате да използвате цитати, които не знаете съвсем.

— А за теб навярно ще е по-добре да престанеш да се самосъжаляваш — рече той. — Огромен късмет е човек да срещне дори една голяма любов в живота. Ти си открила две.

— Казва онзи, който няма нито една.

— Ох! — Улси сложи ръка върху сърцето си и залитна назад, сякаш щеше да припадне. — Гълъбчето можело да хапе. Много добре, ако не искаш да обсъждаме лични теми, защо не поговорим за нещо по-общо? Като природата ти, например. Магнус изглежда убеден, че си магьосница, но аз не съм толкова сигурен. Според мен у теб тече и кръв на феи, защото какво друго е превъплътяването, ако не магия на илюзиите? А кой няма равен на себе си в магията и илюзиите, ако не феите?

Теса се замисли за синьокосата фея на тържеството у Бенедикт, която бе заявила, че познава майка й, и дъхът й спря за миг. Преди обаче да успее да каже каквото и да било, на вратата се показаха Магнус и Уил, който, както можеше да се очаква, беше окървавен и намръщен. Той погледна първо Теса, а след това Улси и се изсмя.

— Май беше прав, Магнус. Теса не я грози опасност от негова страна. Виж, за обратното не съм толкова сигурен.

— Теса, миличка, остави ръжена — каза магьосникът и протегна ръка. — Улси може да бъде отвратителен, но съществуват по-добри начини за справяне с настроенията му.

С един последен свиреп поглед към върколака, Теса подаде ръжена на Магнус. След това отиде да си вземе ръкавиците, а Уил — палтото и наоколо настана бъркотия от движение и гласове. Теса чу как Улси се разсмя, но не му обърна почти никакво внимание — то цялото беше насочено към спътника й. По изражението му вече й беше станало ясно, че каквото и да си бяха казали двамата с магьосника насаме, то не беше решило проблема с наркотика на Джем. Уил имаше измъчен и мъничко страшен вид. От кръвта, опръскала високите му скули, синевата на очите изпъкваше още повече.

Магнус ги изпрати до входната врата, където хладният вятър блъсна Теса като вълна. Тя опъна ръкавиците си и кимна за довиждане на магьосника, който затвори вратата, оставяйки ги с Уил сами в нощта.

Темза проблясваше от другата страна отвъд дърветата, улицата и дигата, а газените фенери по моста „Батърсий“ осветяваха водата — нощен пейзаж в синьо и златно. Сянката на каретата се виждаше под дърветата до портата. Над тях луната ту се появяваше, ту изчезваше между облаците, плаващи по небето.

Уил беше съвършено неподвижен.

— Теса…

Гласът му беше особен и някак задавен. Тя бързо се приближи до него и вдигна поглед към лицето му. Обикновено променливо като лунната светлина, сега то сякаш се беше вкаменило.

— Магнус каза ли, че ще помогне? — попита го шепнешком.

— Ще се опита, но… начинът, по който ме гледаше… беше му жал за мен, Тес. Това означава, че няма надежда, нали? Ако дори Магнус смята, че усилията ни са обречени, няма какво да направя, нали?

Теса сложи ръка върху неговата. Той не помръдна. Толкова бе странно да е така близо до него, да усеща познатото му присъствие, след като в продължение на месеци се бяха избягвали един друг и почти не бяха разговаряли. Той дори бе отказвал да срещне очите й. А ето че сега беше тук и миришеше на сапун и дъжд, на кръв и Уил…

— Вече направи толкова много — прошепна тя. — Магнус ще се опита да помогне, а ние ще продължим да търсим и може би все нещо ще изскочи. Не бива да губиш надежда.

— Знам. Знам го. И въпреки това сърцето ми е сковано от такъв ужас, сякаш е ударил последният ми час. И преди съм изпитвал отчаяние, Тес, но никога такъв страх. И все пак знаех… винаги съм знаел…

„Че Джем ще умре.“ Теса не го каза на глас и думите увиснаха неизречени между тях.

— Кой съм аз? — прошепна Уил. — В продължение на години се преструвах на нещо различно от това, което съм, а после се възрадвах, задето отново мога да се върна към истинското си „аз“, само за да открия, че такова всъщност няма. Бях обикновено дете, превърнах се в не особено добър мъж, ала вече не знам как да бъда нито едното, нито другото. Не знам какво съм и когато Джем си отиде, няма да има кой да ми го показва.

— Аз знам точно кой си. Ти си Уил Херондейл — бе всичко, което Теса каза. В следващия миг ръцете му я обгърнаха, а главата му се отпусна на рамото й.

В първия момент тя се вкамени от изненада, а после предпазливо отвърна на прегръдката му, държейки го в обятията си, докато той потръпваше. Това не беше плач, а нещо различно, някакъв пристъп, сякаш се давеше. Теса знаеше, че не би трябвало да го докосва, но не можеше да си представи, че Джем би искал от нея да отблъсне Уил в миг като този. Не, тя не можеше да заеме мястото на Джем в живота му, не можеше да бъде неговият компас, който неизменно сочи север, но поне можеше да направи товара, легнал върху плещите му, малко по-лек.

— Искаш ли тази направо ужасна кутия за енфие, която някой ми подари? Сребърна е, така че не мога да я докосна — каза Улси.

Магнус, който стоеше до еркерния прозорец, дръпнал пердето съвсем мъничко, колкото да вижда Уил и Теса, които се бяха вкопчили един в друг, сякаш животът им зависеше от това, изсумтя неясно в отговор.

Върколакът извъртя очи.

— Още ли са там?

— Да.

— Объркана работа е това романтичната любов — рече Улси. — Нашият начин е далеч по-добър. Единственото, което има значение, е физическото.

— Да. — Двойката млади влюбени най-сетне се бяха пуснали, макар че продължаваха да се държат за ръце. Теса като че ли увещаваше Уил да слезе по стъпалата. — Мислиш ли, че щеше да се ожениш, ако нямаше племенници, които да продължат семейното име?

— Предполагам, че щеше да ми се наложи. Да викнем Божието име за Англия, Хари, Сейнт Джордж и Претор Лупус!11 — изсмя се Улси. Беше си налял чаша червено вино от гарафата върху бюфета и сега я въртеше небрежно, загледан в нейните непрестанно променящи се дълбини. — Дал си медальона на Камила на Уил — отбеляза той.

— Откъде знаеш? — Магнус участваше в разговора само с половината от ума си, другата половина следеше как младежите отиват към каретата. Въпреки разликата в ръста и фигурите им, изглеждаше така, сякаш момичето крепеше ловеца на сенки.

— Носеше го, когато излезе от стаята с него, но не и когато се върна. Предполагам не си му казал каква е истинската му стойност? Не си му обяснил, че носи рубин, който струва повече от целия Институт?

— Не го исках — обясни магьосникът.

— Трагично напомняне за една изгубена любов?

— Не подхождаше на тена ми. — Уил и Теса вече бяха в каретата и кочияшът им опъваше юздите. — Мислиш ли, че има шанс за него?

— Шанс за кого?

— За Уил Херондейл. Да бъде щастлив.

Върколакът въздъхна поривисто и остави чашата си.

— Има ли шанс ти да бъдеш щастлив, ако той не е?

Магнус не отговори.

— Влюбен ли си в него? — Във въпроса на Улси имаше единствено любопитство и нито помен от ревност.

Магьосникът се зачуди какво ли бе да имаш подобно сърце, или по-скоро — изобщо да нямаш сърце.

— Не — отвърна му той. — И аз съм се питал същото, но отговорът е „не“. Става дума за нещо различно. Имам чувството, че съм му длъжен. Чувал съм да казват, че когато спасиш живот, си отговорен за него. Ако той никога не открие щастието, ще ми се струва, че съм го разочаровал. Ако не може да има момичето, което обича, ще ми се струва, че съм го разочаровал. Ако не успея да спася живота на неговия парабатай, ще ми се струва, че съм го разочаровал.

— Значи ще го разочароваш — каза Улси. — А междувременно, докато ти униваш и търсиш уин фен, аз мисля да попътувам из провинцията. Градът ужасно ме потиска през зимата.

— Прави каквото искаш. — Магнус пусна завесата, скривайки каретата на Уил и Теса, която тъкмо се изгубваше от погледа му.