Принцеса с часовников механизъм

18 Ала само за това

Теса стоеше на ръба на пропаст в местност, която не познаваше. Хълмовете около нея бяха зелени и стръмните им склонове се спускаха към синьото море. Морски птици кръжаха и грачеха над нея. Сива пътечка криволичеше като змия покрай ръба на върха и там, недалеч от нея, стоеше Уил.

Носеше черно бойно облекло, а върху него — черно палто за езда, изцапано с кал по ръба, сякаш дълго беше вървял. Нямаше нито ръкавици, нито шапка и морският вятър рошеше тъмната му коса. Той развяваше и нейните къдрици, носейки мирис на сол, вода и мокрите неща, които растат край морето — миризма, която й напомняше за пътуването й на борда на „Мейн“.

— Уил! — извика тя.

Имаше нещо така самотно в него, като Тристан, зареял поглед над водите на Ирландско море, в очакване на кораба, който щеше да му върне неговата Изолда. Той не се обърна при звука на гласа й, само вдигна ръце и палтото му се развя зад него като криле.

Страх скова сърцето й. Изолда се бе върнала при Тристан, ала твърде късно — той беше умрял от скръб.

— Уил! — повика го отново.

Той направи крачка напред… през ръба на стръмнината. Теса се втурна натам, но когато погледна долу, не видя нищо, освен сиво-синя вода и бяла пяна далеч под себе си. Всяко полюшване на прилива сякаш донасяше гласа му: „Събуди се, Теса. Събуди се“.

— Събуди се, госпожице Грей. Госпожице Грей!

Теса се надигна рязко. Беше заспала на стола пред камината в своя малък затвор; беше завита с грубо синьо одеяло, макар че не помнеше да го е взела отнякъде. Стаята беше обляна в светлината на факли, огънят в камината догаряше. Невъзможно бе да разбере ден ли е, или нощ.

Мортмейн стоеше до нея заедно с един от по-човекоподобните автоматони, които Теса беше виждала. Този дори беше облечен, за разлика от повечето от другите — с военна туника и панталони. От дрехите главата, която се подаваше над коравата яка, имаше още по-зловещ вид с гладката си повърхност и гол метален скалп. А очите му… Теса знаеше, че са направени от стъкло и кристал, ирисите им — алени на светлината от огъня, ала начинът, по който сякаш се впиваха в нея…

— Студено ти е — каза Магистърът.

Теса изпусна дъха си и той образува бяло облаче пред нея.

— Топлината на гостоприемството ви оставя какво да се желае.

Мортмейн се усмихна с плътно стиснати устни.

— Много забавно. — Самият той носеше дебело астраганено палто над сив костюм. — Всъщност не те събудих просто така. Дойдох, защото исках да видиш какво успях да постигна благодарение на любезната ти помощ със спомените на баща ми. — И махна гордо към механичното създание до себе си.

— Още един автоматон? — попита Теса без особен интерес.

— Колко грубо от моя страна. — Мортмейн погледна към създанието. — Представи се.

Създанието отвори уста и Теса зърна месингов проблясък.

— Аз съм Армарос36 — проговори то. — В продължение на милиард години се носех по ветровете на великите бездни между световете. Бих се с Джонатан, ловеца на сенки, насред равнините на Брослинд. Хиляда години след това прекарах, затворен в Пиксиса. А сега моят господар ме освободи и аз ще му служа.

Теса се изправи и одеялото падна в краката й, ала тя не забеляза. Автоматонът я наблюдаваше. Очите му… очите му бяха пълни с мрачна интелигентност, разум, какъвто не бе притежавал никой автоматон, който бе виждала преди.

— Какво е това? — прошепна тя.

— Тяло на автоматон, съживявано от духа на демон. Долноземците вече си имат свои начини да пленяват енергията на демони и да я използват. Самият аз ги използвам, за да задвижвам автоматоните, които си виждала преди. Ала Армарос и неговите братя са различни. Те са демони в обвивка на автоматони. Могат да мислят и да разсъждават логично, не е лесно да бъдат надхитрени. И е ужасно трудно да бъдат убити.

Армарос посегна надолу — Теса нямаше как да не забележи, че се движи плавно, без рязката насеченост, с която го правеха автоматоните, които бе виждала преди; той се движеше като човек — извади меча, който висеше на кръста му и го подаде на Мортмейн. Острието беше покрито с руните, с които девойката така бе свикнала през последните месеци, руните, които украсяваха всички оръжия на ловците на сенки. Руните, които ги превръщаха в оръжия на ловци на сенки. Руните, които бяха смъртоносни за демоните. За Армарос би трябвало да е почти невъзможно да погледне подобно острие, още по-малко пък — да го държи.

Стомахът на момичето се сви. Демонът подаде меча на Мортмейн, който го завъртя с умението на опитен воин, замахна и го заби в гърдите на Армарос.

Разнесе се звук от трошене на метал. Теса бе свикнала да вижда как автоматоните се сгърчват, когато ги нападнат, как от тях шурва черна течност или как политат назад. Ала Армарос остана на мястото си, без да трепне, без дори да мигне, като гущер на слънцето. Мортмейн завъртя жестоко дръжката на оръжието, а после го издърпа.

Острието се превърна в пепел, като цепеница, изгоряла в огън.

— Както виждаш — каза Мортмейн, — те са войска, създадена, за да унищожи ловците на сенки.

Армарос беше единственият автоматон, който Теса бе виждала да се усмихва — дори не подозираше, че лицата им са изработени така, че да са способни на това.

— Те погубиха много от моите събратя — каза демонът. — Ще бъде удоволствие да ги избием.

Девойката преглътна мъчително, но се опита да го скрие от Мортмейн. Той местеше поглед между нея и демона автоматон и на Теса й бе трудно да прецени кой от двама им го изпълва с по-голямо удоволствие. Искаше й се да пищи, да се нахвърли отгоре му и да му издере лицето. Ала между тях се издигаше невидима стена, която проблясваше лекичко и през която Теса не можеше да премине.

„О, ти ще бъдеш повече от негова жена, госпожице Грей“, беше казала госпожа Блек. „Ти ще бъдеш гибелта на нефилимите. За това си била създадена.“

— Ловците на сенки не могат да бъдат унищожени толкова лесно — заяви тя. — Виждала съм ги да посичат на две вашите автоматони. Може би тези не могат да бъдат покосени от оръжията им с руни, но всяко острие е в състояние да разреже метал и да разкъса жици.

Мортмейн сви рамене.

— Ловците на сенки не са свикнали да се бият с врагове, против които оръжията им с руни са безполезни. Това ще ги забави. Пък и аз разполагам с безброй от тези автоматони. Ще бъде като да се опитват да удържат приливна вълна. — Той наклони глава на една страна. — Виждаш ли гениалността на изобретението ми? И все пак, трябва да ти благодаря, госпожице Грей, за последното парченце от мозайката. Мислех си, че може би дори ще се… възхитиш… на това, което създадохме заедно.

„Да се възхити“? Теса потърси в очите му следа от насмешка, но откри единствено искрен въпрос, любопитство, примесено с обичайната им студенина. Тя се зачуди откога ли Мортмейн не беше получавал похвала от друго човешко същество и си пое дълбоко дъх.

— Несъмнено сте велик изобретател.

Той се усмихна, видимо доволен.

Девойката усещаше погледа на механичния демон върху себе си, напрежението на тялото му, готово за мигновено действие, но още по-ясно долавяше присъствието на Мортмейн. Сърцето й биеше лудешки в гърдите. Досущ като в съня си, тя сякаш стоеше на ръба на пропаст. Да говори с Магистъра по този начин беше рисковано и тя можеше или да полети, или да се сгромоляса. Само че трябваше да рискува.

— Разбирам защо ме доведохте тук. Не е само заради тайните на баща ви.

В очите му припламна гняв, но и объркване. Тя не се държеше така, както бе очаквал.

— Какво имаш предвид?

— Вие сте самотен. Заобиколили сте се със създания, които не са истински, не са живи. Ние виждаме душите си отразени в очите на другите. Кога за последно сте видели, че имате душа?

Мортмейн присви очи.

— Някога имах душа. Ала тя беше изпепелена от онова, на което посветих живота си: търсенето на справедливост и отплата.

— Не наричайте отмъщението, към което се стремите, справедливост.

От гърдите на демона се откъсна нисък смях, но в него имаше презрение, сякаш наблюдаваше лудориите на малко котенце.

— Нима ще й позволите да ви говори по този начин, господарю? Мога да й отрежа езика, да я накарам да замлъкне завинаги.

— Никаква полза няма да има от това да я осакатим. Тя притежава умения, за които не знаеш — рече Мортмейн, все още загледан в Теса. — В Китай има стара поговорка, може би обичният ти годеник те е научил на нея, в която се казва: „Човек не може да живее под едно и също небе с убиеца на баща си“. Ще излича ловците на сенки от земята. Те няма да живеят под същото небе. Не се опитвай да събудиш доброто в мен, Теса — няма такова.

Тя неволно си спомни „Повест за два града“ и опитите на Луси Манет да пробуди доброто у Сидни Картън. Винаги бе мислила за Уил като Сидни, в плен на грях и отчаяние, против повелите на разума си, дори против собственото си желание. Само че Уил беше добър човек, много по-добър, отколкото Картън. А Мортмейн едва ли можеше да се нарече човек. Не, не се опитваше да достигне доброто у него, а суетата му. В крайна сметка, всички хора се смятаха за добри, нали така? Никой не гледаше на себе си като на злодей. Девойката си пое дълбоко дъх.

— Положително не е така… положително все още бихте могли да бъдете достоен и добър. Дарихте с живот и разум тези… тези ваши адски устройства. Създадохте това, което би могло да унищожи ловците на сенки. През целия си живот сте дирили справедливост, защото сте вярвали, че ловците на сенки са безчестни и жестоки. Ала ако сега спрете и не нанесете удара си, ще спечелите най-голямата си победа. Ще докажете, че сте по-добър от тях.

Тя се вгледа изпитателно в лицето му. Несъмнено върху него имаше следа от колебание… тънките устни потръпваха лекичко, а в раменете се усещаше напрегната несигурност.

Устата му се изви в усмивка.

— Значи смяташ, че бих могъл да бъда по-добър човек? И ако те послушам, ако не нанеса своя удар, навярно ще останеш с мен от възхищение и няма да се върнеш при ловците на сенки?

— Ами да, господин Мортмейн. Заклевам ви се. — Теса преглътна горчилката в гърлото си. Ако трябваше да остане с него, за да спаси Уил и Джем, Шарлот и Хенри, и Софи, щеше да го направи. — Вярвам, че сте способен да откриете доброто в себе си. Вярвам, че всички сме способни на това.

Крайчетата на тънките му устни подскочиха.

— Вече е следобед, госпожице Грей. Не исках да те будя по-рано. Ела с мен навън. Ела и виж какво съм свършил днес, защото има нещо, което искам да ти покажа.

Теса имаше чувството, че по гърба й плъзват ледени пръсти. Тя изпъна рамене.

— И какво е то?

Сега вече усмивката се разля по цялото му лице.

— Онова, което чаках.

Уил се събуди от писъци.

Годините на обучение мигновено си казаха думата — озова се приклекнал на пода, още преди да се беше събудил напълно. Огледа се наоколо и видя, че е сам в малката стаичка в странноприемницата и че мебелите — тясно легло и обикновена маса, която едва се виждаше в сенките — са си на мястото.

Писъците се повториха — още по-силни. Идваха откъм прозореца. Той се изправи на крака, пресече безшумно стаята и отмести лекичко едното перде, за да погледне навън.

Почти не помнеше как бе влязъл в селцето, водейки след себе си Балиос, чиито копита чаткаха бавно от изтощение. Малко уелско селце, досущ като толкова много други, незабележително с нищо. Лесно беше открил местната странноприемница и беше предал Балиос на грижите на коняря, нареждайки му да разтрие жребеца и да го нахрани с топла овесена ярма, за да го съживи. Това, че говореше уелски, като че ли беше подействало успокояващо на съдържателя и веднага го бяха отвели в единична стая, където почти на мига бе рухнал върху леглото, както си беше с дрехите, и бе потънал в безпаметен сън.

Луната светеше ярко и по разположението й в небето, Уил разбра, че вечерта не е напреднала много. Над селцето бе надвиснала сива мъгла. Или поне той си помисли, че е мъгла… докато не си пое дъх и не осъзна, че е дим. Яркочервени петна подскачаха между къщите. Младежът присви очи и видя, че в сенките притичват фигури. Още писъци… проблясване, което можеше да идва единствено от остриета…

Изхвръкна от стаята за миг, още незавързал ботушите си, стиснал серафимска кама в ръка. Спусна се по стълбите и нахълта в основното помещение на странноприемницата. То беше тъмно и студено — огънят беше угаснал, няколко от прозорците бяха счупени и през тях нахлуваше мразовит нощен въздух. Подът беше осеян с парчета стъкло, като ледени късове. Вратата зееше отворена и докато изскачаше навън, Уил забеляза, че част от пантите са изкривени, сякаш някой се беше опитал да я изкърти…

Когато се озова на открито, свърна зад постройката, където се намираше конюшнята. Там пушекът беше по-гъст и младият мъж се втурна напред… при което едва не се препъна в безжизнената купчинка в краката си. Коленичи и видя, че това е конярят — гърлото му беше прерязано и разкаляната земя под него беше подгизнала от кръв. Очите му бяха отворени, зареяни невиждащо напред, кожата му беше студена. Уил преглътна надигналата се в гърлото му горчилка и се изправи.

Насочи се автоматично към конюшнята, докато прехвърляше най-различни възможности през ума си. Нападение на демони? Или пък в случващото се нямаше нищо свръхестествено и той се бе натъкнал на вражда между жителите на селцето или бог знае какво? Едно беше ясно — никой не търсеше точно него.

Докато влизаше в конюшнята, чу отчаяното цвилене на Балиос. Постройката като че ли не беше пострадала — от хоросановия таван до калдъръмения под, върху който се кръстосваха канавки за дренаж. Балиос беше единственият кон, прибран да нощува там, което беше добре, защото в мига, в който Уил отвори вратата, жребецът се метна напред и едва не го повали. Той успя да отскочи в последния момент, а атът препусна покрай него и изскочи навън.

— Балиос! — Уил изруга и се втурна след него.

Заобиколи странноприемницата и се озова на главната улица… където се закова на място. Там цареше хаос. Край пътя, захвърлени като непотребен боклук, лежаха тела. Вратите на къщите зееха, прозорците им бяха изпочупени. Хора се щураха напред-назад в сенките, като пищяха и се викаха един друг. Няколко от къщите горяха. Пред ужасения поглед на Уил от една пламнала къща изскочи цяло семейство: бащата, по нощна риза, кашляше и се давеше, а жената зад него държеше за ръка малко момиченце.

Едва бяха успели да излязат, препъвайки се, на улицата, когато от сенките се отделиха фигури. Лунни лъчи се отразиха в метал.

Автоматони.

Те се движеха плавно, а не насечено и отривисто. Носеха дрехи — най-различни военни униформи, някои от които Уил познаваше, други — не. Ала лицата им бяха гол метал, също като ръцете, които стискаха мечове с дълги остриета. Бяха трима. Един от тях, облечен в разкъсана червена куртка, тръгна напред, смеейки се — смеейки се? — докато бащата от семейството се мъчеше да прикрие жена си и дъщеря си с тялото си, препъвайки се върху окървавения калдъръм.

Всичко свърши за броени секунди — прекалено бързо, за да може Уил дори да помръдне. Проблеснаха остриета и към купчините тела на улицата се прибавиха още три трупа.

— Точно така — каза автоматонът в разкъсаната туника. — Да подпалим домовете им и да ги изкараме навън като плъхове, подплашени от дима, а после да ги изтребим, докато бягат… — В този миг механичното създание вдигна глава и сякаш видя Уил. Дори през разстоянието, което ги делеше, младежът почувства силата на погледа му.

Той вдигна серафимската си кама.

— Накир!

Острието лумна, осветявайки улицата със сиянието си — бял лъч насред алените пламъци. През кръвта и огъня Уил видя как автоматонът с червената куртка се приближава към него, стиснал дълъг меч в лявата си ръка. Тя беше метална, с подвижни стави и се извиваше около дръжката на оръжието досущ като човешка ръка.

— Нефилиме — каза създанието, спирайки едва на крачка от Уил, — не очаквахме да открием някой като теб тук.

— Очевидно — отвърна Уил и като пристъпи напред, заби серафимската кама дълбоко в гърдите на автоматона.

Разнесе се леко пращене, като от бекон в тиган и под учудения поглед на механичното създание, Накир се превърна в пепел, оставяйки Уил да стиска дръжката му.

Разсмивайки се, автоматонът вдигна очи, в които горяха живот и разум, и със свито сърце Уил си даде сметка, че пред себе си има нещо, което не е виждал досега — не просто създание, което бе в състояние да направи серафимска кама на прах, а машина, която притежаваше достатъчно воля, ум и стратегическо мислене, за да изпепели едно селище и да избие обитателите му, докато се опитват да избягат.

— Вече знаеш — потвърди демонът, защото именно това бе създанието пред него. — Нефилиме, през всички тези години вие ни прокуждахте от този свят с вашите оръжия с руни, ала сега ние притежаваме тела, срещу които те са безсилни и този свят ще бъде наш.

Уил пое рязко дъх, когато демонът вдигна меча си. Направи крачка назад… острието се спусна надолу… той го избегна и в същия миг нещо профуча покрай него, нещо едро и черно, което се изправи на задни крака и събори автоматона с мощен ритник.

Балиос.

Младежът протегна ръка, напипвайки слепешком гривата на коня си. Демонът се изправи от калта и скочи към него, размахал оръжие, в същия миг, в който атът полетя напред. Уил се метна на гърба на жребеца и двамата се понесоха по калдъръмената улица. Ловецът на сенки се беше привел ниско над гърба му и вятърът развяваше косата и изсушаваше влагата по лицето му… дали кръв или сълзи, самият той не знаеше.

Теса седеше на пода в стаята си в укреплението на Мортмейн и се взираше вцепенено в огъня.

Светлината на пламъците играеше по ръцете й и по синята рокля, с която беше облечена. И двете бяха изцапани с кръв. Самата тя не знаеше как се бе случило. Китката й беше разранена и тя смътно си спомняше как някакъв автоматон я беше сграбчил там, разкъсвайки кожата й с острите си метални пръсти, докато тя се мъчеше да се отскубне.

Не можеше да пропъди образите, които бяха завладели ума й — спомените за опустошаването на селцето в долината. Бяха я отвели дотам с вързани очи — отнесена от автоматони, които я бяха тръснали безцеремонно върху една скала, от която се разкриваше гледка към селцето под нея.

— Виж — казал бе Мортмейн, злорадствайки, без да я поглежда. — Виж и после ми говори за изкупление.

Уловена като пленница от автоматона, който я държеше отзад, запушил устата й с ръка, Теса бе стояла там, докато Мортмейн тихичко й шепнеше какво ще направи с нея, ако се осмели да извърне очи от селцето. Така че тя бе гледала безпомощно как автоматоните нахлуват в него, посичайки невинните му жители по улиците. Луната се бе издигнала в небето обагрена в червено, докато механичната армия методично подпалваше къща след къща, избивайки семействата, които изскачаха недоумяващи и ужасени навън.

Мортмейн беше избухнал в смях.

— Виждаш ли сега? — бе попитал той. — Тези същества, тези мои създания умеят да мислят, да разсъждават, да планират. Досущ като хора. Само че не могат да бъдат унищожени. Виж там онзи глупак с пушката.

Теса не искаше да поглежда, ала нямаше друг избор. Беше гледала, сурова, със сухи очи, как една фигура далеч под нея вдига пушка, за да се защити. Изстрелите бяха запратили някои от автоматоните назад, но не ги бяха обезвредили и те бяха продължили да напредват. Избиха пушката от ръцете на мъжа, събориха го на улицата. И го разкъсаха на парчета.

— Демоните — промълвил бе Мортмейн — са свирепи и обичат да сеят разруха.

— Моля ви… — с усилие бе успяла да изкара думите от устата си Теса. — Моля ви, стига толкова, достатъчно. Ще направя каквото пожелаете, но моля ви, пожалете селото.

Магистърът се беше изсмял сухо.

— Създанията с часовников механизъм нямат сърца, госпожице Грей. Те са толкова способни на милост, колкото и водата или огънят. Със същия успех можете да умолявате някое наводнение или горски пожар да спрат разрухата си.

— Аз не моля тях — казала бе Теса. Стори й се, че с периферно зрение вижда как един черен кон, възседнат от ездач, препуска по улиците на селцето. Някой, който щеше да избяга от клането, надяваше се тя. — Умолявам вас.

Мортмейн беше обърнал студените си очи към нея и те бяха така празни, както и небето над тях.

— В моето сърце също няма милост. По-рано, за моя досада, ти се опита да пробудиш доброто в мен. Доведох те тук, за да ти покажа колко е безсмислено това. У мен няма нищо добро — то бе изпепелено много отдавна.

— Но аз сторих каквото поискахте от мен — отчаяно беше казала Теса. — Няма нужда да правите всичко това, не и заради мен…

— То не е заради теб — прекъснал я бе той, отвръщайки очи от нея. — Автоматоните трябва да бъдат изпитани, преди да бъдат изпратени в битка. Това е просто наука. Сега те притежават интелигентност. Стратегическо мислене. Нищо не може да им противостои.

— Тогава значи ще се обърнат срещу вас.

— Няма. Техният живот е обвързан с моя. Умра ли, те също ще бъдат унищожени. За да оцелеят, те трябва да ме бранят. — Погледът, с който бе изрекъл тези думи, беше студен и далечен. — Достатъчно. Доведох те, за да ти покажа истинската си същност и ти ще трябва да я приемеш. Ангелът с часовников механизъм закриля живота ти, ала много други невинни животи са в моите… твоите ръце. Не ме ядосвай повече и няма да се наложи същото да сполети и друго селище. Не искам да чувам повече отегчителни възражения.

„Ангелът с часовников механизъм закриля живота ти.“ Седнала сама в стаята си, Теса сложи ръка върху него и почувства познатото тиктакане под пръстите си. Затвори очи, ала ужасяващите образи се появиха в съзнанието й. Представи си нефилимите, подгонени от автоматоните като жителите на онова селце. Джем — разкъсан на парчета от механични чудовища, Уил — пронизан от метални остриета, Хенри и Шарлот — в пламъци…

Пръстите й се сключиха яростно около ангела и тя го откъсна от гърлото си, хвърляйки го на неравния каменен под в същия миг, в който една цепеница падна в огъня, изпращайки във въздуха стълб от червени искри. На тяхната светлина Теса видя дланта на лявата си ръка и бледия белег, останал й от онзи път, когато сама се бе изгорила, в деня, в който съобщи на Уил, че е сгодена за Джем.

Точно както тогава, и сега тя посегна към ръжена. Взе го и усети тежестта му в ръката си. Пламъците бяха станали още по-високи. Виждайки света като през златна мъгла, Теса вдигна ръжена и го стовари върху ангела с часовников механизъм.

Макар и изработен от желязо, ръженът се пръсна в дъжд от лъскави метални стружки, които се посипаха по пода, покривайки ангела с часовников механизъм, който си лежеше, недокоснат и невредим, на земята пред коленете й.

А после ангелът започна да се променя. Крилата му потрепериха, а затворените му клепачи се повдигнаха, разкривайки очи от бял кварц, от които струяха тънки лъчи бледа светлина. Досущ като в картините, изобразяващи Витлеемската звезда, светлината се издигаше ли, издигаше, пръскайки искри, които постепенно започнаха да придобиват форма — формата на ангел.

Блещукащото петно от светлина беше толкова ярко, че на Теса й беше трудно да го гледа и все пак успя да различи през него бледите очертания на нещо, приличащо на мъж. Видя очи, които нямаха нито ириси, нито зеници — късчета кристал, които проблясваха на огъня. От раменете му излизаха широки криле, всяко перо от които завършваше с лъскав метал. Ръцете му бяха сключени върху дръжката на изящен меч.

Празните му блестящи очи се спряха върху нея.

— Защо се опитваш да ме унищожиш? — отекна като музика в ума й благият му глас. — Аз те защитавам.

Изведнъж Теса си помисли за Джем, облегнат на възглавниците в леглото си, лицето му — бледо и озарено от светлина: „Животът е повече от това просто да не умреш“.

— Опитвам се да унищожа себе си, не теб.

— Но защо? Животът е дар.

— Искам да постъпя правилно — отвърна тя. — Като запазваш живота ми, допускаш съществуването на огромно зло.

— Зло. — Мелодичният глас беше замислен. — Толкова отдавна съм пленен в своя затвор с часовников механизъм, че съм забравил и добро, и зло.

— Затвор с часовников механизъм? — прошепна Теса. — Но как може един ангел да бъде държан в плен?

— Джон Тадиъс Шейд бе този, който ме плени. Улови душата ми с магия и я затвори в това механично тяло.

— Като Пиксиса — каза Теса. — Само че пленяващ не демон, а ангел.

— Аз съм небесен ангел — рече той, кръжейки над нея. — Брат на Сиджил, Кураби и Зура37, на Фраваши и Дакини38.

— И… това е истинската ти форма? Така изглеждаш в действителност?

— Ти виждаш едва частица от моята същност. В истинската си форма аз съм смъртоносно величие. Моя бе свободата на Рая, преди да бъда пленен и прикован към теб.

— Съжалявам — прошепна Теса.

— Вината не е твоя. Не ти ме плени. Нашите души са свързани, но още докато те защитавах в утробата на майка ти, знаех, че си невинна.

— Моят ангел пазител.

— Малцина могат да кажат, че имат ангел, който се грижи за тях. Ала ти можеш.

— Не искам да имам ангел — рече Теса. — Искам да умра, както аз реша, а не да бъда принудена да живея така, както Мортмейн иска.

— Не мога да те оставя да умреш. — Гласът на ангела беше пропит с тъга и девойката неволно си припомни цигулката на Джем, свиреща музиката на сърцето му. — Това е мое задължение.

Тя вдигна глава. Светлината от огъня минаваше през ангела като слънчеви лъчи през кристал и хвърляше сияйни цветове по стените на пещерата. Това не беше някакво скверно изобретение, а доброта, изкривена и подчинена на волята на Мортмейн, ала по същината си — божествена.

— Как се казваше, когато беше ангел? — попита момичето.

— Името ми — отвърна ангелът — беше Итуриел.

— Итуриел — прошепна Теса и протегна ръка към него, сякаш можеше да го достигне, да го утеши по някакъв начин. Ала пръстите й срещнаха единствено въздух. Очертанията на ангела потрепнаха и избледняха, оставяйки след себе си единствено меко сияние, взрив от светлина от вътрешната страна на клепачите й.

Ледена вълна заля Теса и тя се надигна рязко, отваряйки очи. Лежеше на студения каменен под пред почти угасналия огън. В стаята цареше мрак, разпръскван едва-едва от аленото сияние на жаравата. Ръженът беше на мястото си. Теса вдигна ръка… и напипа ангела с часовников механизъм около гърлото си.

Сън. Сърцето й се сви. Всичко беше просто сън. Нямаше ангел, който да я окъпе в светлината си. Имаше само тази студена стая, настъпващият мрак и ангелът с часовников механизъм, чието равномерно тиктакане отброяваше минутите до края на всичко в света.

Уил стоеше на върха на Кадер Идрис, стиснал юздите на коня си в ръка.

Докато яздеше към Долгелай беше видял планината да се издига като внушителна стена над коритото на река Маудах, и шумно бе изпуснал дъха си — беше пристигнал. Като дете се беше изкачил до върха заедно с баща си и спомените бяха с него, когато остави утъпкания път и препусна натам на гърба на Балиос, който сякаш продължаваше да бяга от пламъците на селото, което бяха оставили след себе си. Бяха прецапали през едно обрасло с тръстика езерце (от едната страна се виждаха сребристото море, а от другата — върхът на Сноудон) и бяха навлезли в долината Нант Кадер. Градчето Долгелай, което се бе разстлало под тях и в което тук-там проблясваше светлина, беше красиво, но Уил не бе тук, за да се наслаждава на гледката. С помощта на руната за нощно зрение, която си беше нарисувал, успя да проследи дирята на създанията с часовников механизъм. Те бяха достатъчно многобройни, за да изпотъпчат земята, откъдето бяха минали. С лудешки разтуптяно сърце, младежът тръгна към върха по пътеката от разруха, която чудовищата бяха оставили.

Следите им отвеждаха покрай купчина големи камъни, които Уил си спомни, че се наричат морени. Те образуваха нещо като стена, която защитаваше Куум Кау, малка долина в планината, в чието сърце лежеше Лин Кау, ледниково езеро с кристални води. Дирите на механичната армия тръгваха от брега на езерото…

И изчезваха.

Уил се взираше в студените, чисти води под себе си. На светлината на слънцето, спомни си той, гледката беше величествена: наситеносиньото езеро, заобиколено от тучна трева, лъчите на слънцето — докосващи острите като бръснач ръбове на Манит Пенкойд, скалите, които обграждаха Лин Кау. Струваше му се, че е на милион мили от Лондон.

Отражението на луната проблясваше във водите под него. Младежът въздъхна. Малки вълнички миеха бреговете на езерото, ала не можеха да изличат следите, оставени от автоматоните. Очевидно бе откъде бяха дошли. Уил протегна ръка назад и погали шията на Балиос.

— Чакай ме тук. А ако не се върна, се прибери в Института. Те страшно ще ти се зарадват, момчето ми.

Конят изцвили лекичко и го ухапа нежно по ръкава. Уил си пое дъх и нагази в Лин Кау. Студената вода се покачи над ботушите му и се просмука през панталоните чак до кожата му. Смразяващият допир беше толкова стресиращ, че той неволно ахна.

— Пак мокър — каза си мрачно и се гмурна във водата, която го придърпа надолу като плаващи пясъци, и едва успя да си поеме дъх, преди ледените води да го изтеглят в мрака.