Принцеса с часовников механизъм

10 Като вода върху пясък

Сесили побутна лекичко вратата на стаята на Джем и надникна.

Вътре цареше тишина, ала въпреки това кипеше дейност. Двама Мълчаливи братя се бяха изправили до леглото на момчето. Шарлот, с мрачно, мокро от сълзи лице, стоеше до тях. Уил беше коленичил до леглото, все още облечен в окървавените си дрехи от битката в двора. Беше облегнал глава на кръстосаните си ръце, сякаш се молеше. Изглеждаше толкова млад, уязвим и отчаян, че въпреки собствените й противоречиви чувства, част от Сесили копнееше да влезе в стаята и да го утеши.

Останалата част от нея виждаше неподвижната бледа фигура върху леглото и не смееше да се приближи. Девойката не беше тук от дълго време и в този миг се чувстваше като натрапница на обитателите на Института… на тяхната скръб и мъка.

Но тя трябваше да говори с Уил. Просто трябваше. Пристъпи напред…

И усети как една ръка се стовари върху рамото й и я дръпна назад. Гърбът й се допря в стената на коридора и Гейбриъл Лайтууд побърза да я пусне.

Сесили вдигна учудено очи към него. Изглеждаше изтощен, под зелените му очи тъмнееха сенки, в косата и по маншетите на ризата му имаше пръски кръв. Яката му беше влажна и очевидно идваше от стаята на брат си. Едно от остриетата на автоматоните беше ранило лошо Гидеон в крака и макар че иратцетата бяха облекчили състоянието му, очевидно и тяхната лечебна сила си имаше своя предел. Софи и Гейбриъл му бяха помогнали да се прибере в стаята си, въпреки протестите му през целия път, че всички трябва да се занимават с Джем.

— Не отивайте там — ниско каза Гейбриъл. — Опитват се да спасят Джем. Брат ви трябва да бъде до него.

— Но защо? Какво може да стори за него? Та той не е лекар.

— Дори докато е в безсъзнание, Джем ще черпи сила от своя парабатай.

— Трябва да поговоря с Уил само за минута.

Гейбриъл прокара пръсти през разчорлената си коса.

— Отскоро сте сред ловците на сенки — каза той. — Не можете да разберете. Да изгубиш своя парабатай… не е нещо дребно. За нас то е толкова сериозно, колкото и загубата на съпруг или съпруга, на брат или сестра. За него е все едно вие да лежите в онова легло.

— Нямаше да го е грижа толкова, ако в леглото лежах аз.

Младежът изсумтя.

— Брат ви едва ли щеше да положи толкова усилия да ме предупреди да стоя настрана, ако не държеше на вас, госпожице Херондейл.

— Не, той просто не ви харесва особено. Защо е така? И защо ми давате този съвет относно него? Вие също не го харесвате.

— Не — отвърна той. — Не е точно така. Аз не харесвам Уил Херондейл. Двамата от години изпитваме неприязън един към друг. Всъщност веднъж той ми строши ръката.

— Наистина ли? — Веждите на Сесили подскочиха против волята й.

— И все пак започва да ми става ясно, че доста неща, които винаги съм смятал за сигурни, не са такива. И Уил е едно от тях. Бях убеден, че е негодник, но Гидеон ми разказа повече за него и започвам да разбирам, че хлапакът има доста особено чувство за хумор.

— И това е нещо, което явно уважавате.

— Искам да е така. Искам да е нещо, което разбирам. А и Джеймс Карстерс е един от най-добрите между нас. Дори да мразех Уил, бих искал да бъде пощаден точно сега, заради Джем.

— Онова, което трябва да кажа на брат си… — започна Сесили. — Джем би искал да му го кажа. Достатъчно е важно. И ще отнеме само миг.

Гейбриъл потърка слепоочията си. Беше толкова висок, че направо стърчеше над момичето, колкото и да беше слаб. Имаше остро изсечено лице, не точно красиво, но изящно. Долната му устна беше извита почти като лък.

— Добре — отстъпи той. — Аз ще отида и ще ви го изпратя.

— Защо вие, а не аз?

— Ако е ядосан или сразен от скръб, е по-добре аз да го видя; по-добре да се разсърди на мен, а не на вас — обясни Гейбриъл простичко. — Вярвам ви, че наистина става дума за нещо важно, госпожице Херондейл. Надявам се да не ме разочаровате.

Тя не отговори и като побутна вратата, младежът влезе в болничната стая. Сесили се облегна на стената с разтуптяно сърце, когато отвътре се разнесоха приглушени гласове. Чу Шарлот да казва нещо за руни за възстановяване на изгубена кръв, които очевидно бяха опасни… а после вратата се отвори и Гейбриъл се показа на прага.

Сесили се изправи.

— Уил…

По-младият от братята Лайтууд я погледна и нещо в погледа му припламна. Миг по-късно Уил се появи зад него, затваряйки вратата след себе си. Гейбриъл кимна на Сесили и се отдалечи по коридора, оставяйки я насаме с брат й.

Тя винаги се бе чудила как всъщност е възможно да бъдеш насаме с някого. Ако си с някого, значи по дефиниция не си сам. Ала в този миг тя се чувстваше напълно сама, защото брат й сякаш изобщо не беше там. Дори не й се струваше ядосан. Макар да се облягаше на стената до нея, той изглеждаше някак безплътен, като призрак.

— Уил… — повика го Сесили. Сякаш не я чу. Трепереше, ръцете му се тресяха от напрежение. — Гуилем Оуайн — меко рече тя.

Той най-сетне обърна глава към нея и я погледна с очи, сини и студени като водите на езерото Мунгил, скътано между планините.

— Когато дойдох тук, бях на дванайсет години.

— Знам — отвърна объркано девойката. Да не мислеше, че тя е забравила? Да изгуби първо Ела, а после и своя Уил, обичния си по-голям брат, едва в рамките на няколко дни? Той като че ли пак не я чу.

— Ако трябва да съм съвсем точен, беше на десети ноември. Всяка следваща година на тази дата изпадах в мрачно отчаяние. Именно тя, както и рожденият ми ден, най-силно ми напомняше за мама, татко и теб. Знаех, че сте живи, че сте там някъде и искате да се върна, а аз не можех да го сторя, не можех дори да ви изпратя писмо. Написах ви десетки писма, разбира се, и ги изгорих. Трябваше да ме мразите и да ме обвинявате за смъртта на Ела.

— Никога не сме те обвинявали…

— След първата година, въпреки че все още с ужас очаквах този ден, започнах да забелязвам, че Джем винаги трябваше да направи нещо точно на десети ноември — някаква специална тренировка или пък издирване, което ни отвеждаше в другия край на града в смразяващото, влажно зимно време. И разбира се, аз здравата го наругавах за това. Понякога влагата и студът го разболяваха или пък той забравяше да си вземе лекарството и точно в този ден му ставаше зле, започваше да кашля кръв и трябваше да остане на легло, което, естествено, също отвличаше вниманието ми. Едва след като се случи три пъти — защото аз съм страшно глупав, Сеси, и мисля единствено за себе си — си дадох сметка, че той го прави заради мен. Вършеше всичко по силите си, за да ме изтръгне от меланхолията, обземаща ме на тази дата.

Сесили стоеше съвършено неподвижна, без да откъсва поглед от него. Въпреки думите, които се блъскаха в мислите й и напираха да излязат, не беше в състояние да каже каквото и да било. Времето сякаш се бе върнало назад и тя най-сетне виждаше брат си такъв, какъвто беше като дете: баткото, който я милваше непохватно, когато тя се удареше; братът, който заспиваше на килимчето пред камината с отворена книга върху гърдите; който излизаше от езерото, като се смееше и изтръскваше водата от черната си коса; Уил, който не бе издигнал стена между себе си и останалия свят.

Младежът обви ръце около тялото си, сякаш му беше студено.

— Не знам кой да бъда без него — рече той. — Теса я няма и всеки миг, в който не е тук, е като нож, който ме разсича отвътре. Няма я и те не знаят как да я открият, а аз нямам представа къде да ида, нито какво да сторя… а единственият човек, с когото бих могъл да споделя агонията си, не бива да научи. Дори и ако не умираше.

— Уил… Уил. — Сесили сложи ръка върху неговата. — Моля те, изслушай ме. Става въпрос за това да открием Теса. Мисля, че знам къде е Мортмейн.

При тези думи очите на брат й се отвориха широко.

— Откъде би могла да знаеш ти?

— Бях достатъчно близо до теб, за да чуя последните думи на Джесамин. — Сесили усещаше как кръвта пулсира под кожата му. Сърцето му биеше лудешки. — Каза, че си ужасен уелсец.

— Джесамин? — Уил звучеше объркано, но тя видя, че очите му се присвиха лекичко. Може би мислите му най-сетне бяха поели в същата посока като нейните.

— Непрекъснато повтаряше, че Мортмейн е в Идрис. Ала Клейвът знае, че не е там — бързо продължи Сесили. — За разлика от мен, ти не познаваше Мортмейн, докато той живееше в Уелс. Той познава планината прекрасно. Някога същото важеше и за теб. Та ние израснахме в подножието й, Уил. Мисли.

Той я зяпна.

— Нали не смяташ, че… Кадер Идрис17?

— Той познава тази планина, Уил. И би го сметнал за страшно забавно, страхотна шега, която да изиграе на теб и останалите нефилими. Отвел я е точно там, откъдето ти избяга. Отвел я е в родното ни място.

— Посет18? — каза Гидеон, докато поемаше димящата чаша от Софи. — Имам чувството, че съм се върнал в детството си.

— В него има вино и подправки. Ще ви се отрази добре. Ще подсили кръвта ви. — Софи се суетеше наоколо, без да среща погледа на младежа, докато оставяше върху нощното шкафче подноса, който му бе донесла.

Той седеше в леглото. Единият му крачол беше отрязан под коляното, а кракът му — превързан. Косата му все още беше разрошена от битката и макар че му бяха дали чисти дрехи, за да се преоблече, все още миришеше мъничко на кръв и пот.

— Ето какво ще подсили кръвта ми — каза Гидеон и протегна ръка, върху която бяха нарисувани две руни за възстановяване на изгубена кръв.

— Какво означава това? Че не харесвате посет ли? — Софи сложи ръце на хълбоците си.

Все още не бе забравила колко му беше сърдита заради кифличките под леглото, но му беше простила напълно предишната нощ, докато четеше писмото му до консула — което все още не беше имала възможност да изпрати и то почиваше в джоба на изцапаната й с кръв престилка. А днес, когато острието на автоматона се вряза в крака му и той рухна на стъпалата пред Института, облян в кръв, сърцето й се беше свило от ужас, който я бе изненадал.

— Никой не обича посет — отвърна Гидеон с немощна, ала очарователна усмивка.

— Трябва ли да остана и да ви накарам да го изпиете, или и него ще изхвърлите под леглото? Защото тогава ще завъдим мишки.

Той прояви благоприличието да придобие засрамен вид. На Софи й се прииска да беше присъствала, когато Бриджет бе нахлула в стаята му, заявявайки, че е дошла, за да изчисти кифличките изпод леглото.

— Софи — започна младежът и когато тя го погледна строго, побърза да отпие от посета. — Госпожице Колинс. Все още не съм имал възможност да ви се извиня както подобава, така че нека го сторя сега. Моля ви, простете ми за номера, който ви изиграх с кифличките. Не исках да проявя неуважение. Надявам се не мислите, че ви ценя по-малко заради положението ви в домакинството, тъй като вие сте една от най-прекрасните и безстрашни дами, които съм имал удоволствието да срещна някога.

Софи свали ръце от хълбоците си.

— Е — въздъхна тя, осъзнавайки колко малко бяха джентълмените, които биха се извинили на една прислужница, — това беше наистина хубаво извинение.

— И съм сигурен, че кифличките са били много хубави — побърза да добави той. — Аз просто не ги харесвам. Никога не съм ги обичал. Проблемът не беше във вашите кифлички.

— Умолявам ви, престанете да повтаряте думата „кифличка“, господин Лайтууд.

— Добре.

— И те не са моите кифлички. Бриджет ги приготвяше.

— Добре.

— И не си пиете посета.

Той отвори уста в ням протест, но побърза да я затвори и вдигна чашата. Когато я погледна над ръба, Софи най-сетне отстъпи и се усмихна. Очите му грейнаха.

— Е, добре — рече тя. — Не обичате кифлички. А харесват ли ви пандишпанени торти?

Беше късен следобед и немощното слънце се беше издигнало високо в небето. Дванайсетина ловци на сенки от Анклава, заедно с няколко Мълчаливи братя, се бяха пръснали из земите около Института. По-рано през деня бяха отнесли труповете на Джесамин и на убития Мълчалив брат, чието име Сесили така и не бе научила. Откъм двора до ушите й долиташе говор и дрънчене на метал, докато Анклавът пресяваше останките от нападението на автоматоните.

В гостната обаче най-силният шум беше тиктакането на големия часовник в ъгъла. Завесите бяха дръпнати и консулът стоеше в бледата слънчева светлина, намръщен и скръстил яките си ръце на гърдите си.

— Това е лудост, Шарлот — заяви той. — Пълна лудост, основана на приумиците на едно дете.

— Не съм дете — сопна се Сесили. Беше се настанила в едно кресло край камината, същото, в което Уил беше заспал предишната нощ… наистина ли беше толкова скоро? Уил стоеше до нея, ужасно намръщен. Все още не се беше преоблякъл. Хенри беше в стаята на Джем заедно с Мълчаливите братя. Той все още не беше дошъл в съзнание и единствено появата на консула бе откъснала Шарлот и Уил от леглото му. — Освен това родителите ми познаваха Мортмейн, както ви е добре известно. Той се сприятели със семейството ми, с баща ми. Даде ни имението Рейвънскар, когато татко… когато изгубихме дома си край Долгелай.

— Вярно е — обади се Шарлот иззад бюрото си, върху което бяха разстлани документи. — По-рано през лятото ви уведомих за това и за нещата, които Рейгнър Фел ми докладва за семейство Херондейл.

Уил извади свитите си в юмруци ръце от джобовете си и изгледа сърдито консула.

— За Мортмейн е било шега да даде онази къща на родителите ми! Той си играеше с нас. Защо сега да не продължи по този начин?

— Ето, Джосая — рече Шарлот, посочвайки един от листовете върху бюрото пред себе си. Карта на Уелс. — Това е езерото Лин в Идрис… а това е езерото Тал-ъ-Лин, в подножието на Кадер Идрис…

— „Лин“ означава „езеро“ — подразнено обясни Сесили. — И ние го наричаме Лин Мунгил, макар някои да му казват Тал-ъ-Лин…

— А на света вероятно има и други места на име Идрис — сопна се консулът, преди да си даде сметка, че спори с петнайсетгодишно момиче, и да утихне.

— Но този Идрис означава нещо — изтъкна Уил. — Казват, че езерата около планината са бездънни… че самата планина е куха и че в недрата й спят Кун Анун, Хрътките на Подземното царство.

— Дивият лов — каза Шарлот.

— Да. — Уил зарови пръсти в тъмната си коса и я отметна назад. — Ние сме нефилими. Вярваме в легенди, в митове. „Всички истории са верни.“ Нима има по-подходящо място да се скрие, заедно със своите изобретения, от недрата на планина, която вече се свързва с черна магия и поличби за смърт? На никой от местните няма да му се стори странно, че от дълбините й долитат странни шумове, нито би му хрумнало да отиде да провери на какво се дължат. Какво иначе би го отвело в онези земи? Винаги съм се чудил защо толкова се интересуваше от семейството ми. Може би беше просто заради близостта… възможността да изиграе жестока шега на семейство нефилими. Навярно не е бил в състояние да устои.

Консулът се беше навел над бюрото и разглеждаше картата под ръцете на Шарлот.

— Това не е достатъчно.

— Не е достатъчно? Не е достатъчно за какво? — извика Сесили.

— За да убеди Клейва. — Консулът се изправи. — Шарлот, ти ще ме разбереш. За да изпратим въоръжен отряд срещу Мортмейн въз основа на предположението, че той се крие в Уелс, ще трябва да свикаме събрание на Съвета. Не можем да изпратим само шепа хора и да рискуваме врагът да се окаже по-многоброен, особено ако става дума за онези създания… колко от тях ви нападнаха тази сутрин?

— Шест или седем, без да броим онова, което отвлече Теса — отвърна ръководителката на Института. — Мислим, че са в състояние да се сгъват и по този начин са успели да се вместят в тясната карета.

— А аз подозирам, че Мортмейн не е предполагал, че Гейбриъл и Гидеон Лайтууд ще бъдат с вас, поради което не е преценил правилно колко от създанията ще са му необходими. В противен случай всички щяхте да сте мъртви.

— Братята Лайтууд — друг път — измърмори Уил. — Според мен е подценил Бриджет. Тя ги накълца като коледна пуйка.

Консулът махна с ръце.

— Прочетохме документите на Бенедикт Лайтууд и в тях той твърди, че Мортмейн се е укрепил съвсем близо до Лондон и че възнамерява да изпрати войска срещу Лондонския анклав…

— Бенедикт Лайтууд вече беше започнал да полудява, когато го е писал — прекъсна го Шарлот. — Нима изглежда вероятно Мортмейн да е споделил с него истинските си планове?

— О, моля ти се! — Гласът на консула беше рязък, ала едновременно с това убийствено студен. — Бенедикт не е имал никаква причина да лъже в собствения си дневник, Шарлот, който ти не би трябвало да си прочела. Ако не смяташе, че ти се полага да знаеш повече, отколкото Съвета, незабавно щеше да ни го предадеш. Подобни прояви на неподчинение не ме насърчават да ти имам доверие. Ако настояваш, можеш да повдигнеш въпроса за Уелс на следващото заседание на Съвета след две седмици…

— Две седмици? — извиси се гласът на Уил. Бе пребледнял и само върху бузите му горяха две червени петна. — Теса беше отвлечена днес. Тя не разполага с две седмици.

— Магистърът я иска невредима. Знаеш го, Уил — тихо му напомни ръководителката на Института.

— Освен това искаше и да се ожени за нея! Не смяташ ли, че Теса би предпочела смъртта пред това да се превърне в негова играчка? До утре може вече да е омъжена…

— Много важно, ако я омъжат! — заяви консулът. — Едно момиче, което дори не е нефилим, не е — не може да бъде — наш приоритет!

— Тя е мой приоритет! — извика Уил.

Думите му бяха последвани от оглушителна тишина. Сесили чу как влажните дърва пропукват в огнището. Тъмножълта мъгла беше полепнала по прозорците и лицето на консула беше обвито в сянка. Най-сетне промълви:

— Мислех, че е годеница на твоя парабатай — каза той хладно. — Не твоя.

Младежът вирна брадичка.

— Ако е годеница на Джем, значи дългът ми повелява да я браня така, както бих бранил собствената си годеница. Това означава да бъдеш парабатай.

— О, да. — Гласът на консула преливаше от сарказъм. — Каква похвална вярност. — Той поклати глава. — Всички Херондейл са такива — твърдоглави до глупост. Спомням си времето, когато баща ти искаше да се ожени за майка ти. Нищо не беше в състояние да го разубеди, въпреки че тя изобщо не беше кандидат за Извисяване. Надявах се, че децата му ще се окажат по-покорни.

— Ще ни извините, предполагам, ако със сестра ми не споделяме мнението ви — отвърна Уил. — Понеже ако баща ми — как го казахте? — е бил по-покорен, с нея нямаше да съществуваме.

Консулът поклати глава.

— Това е война. Не спасителна операция.

— А тя не е просто едно момиче — намеси се Шарлот. — А оръдие в ръцете на врага. Казвам ти, че Мортмейн възнамерява да я използва срещу нас.

— Достатъчно. — Консулът взе палтото си от облегалката на стола, където го беше оставил, и го облече. — Това е безсмислен разговор. Шарлот, погрижи се за своите ловци на сенки. — Погледът му се плъзна по Уил и Сесили. — Изглеждат ми… превъзбудени.

— Виждам, че не можем да очакваме подкрепата ви, консул Уейланд. — Лицето на ръководителката на Института беше като буреносен облак. — Но помнете, че ще документирам факта, че ви предупредихме за тази ситуация. Ако в крайна сметка се окажем прави и това забавяне има катастрофални последици, вие ще сте отговорен за тях.

Сесили очакваше консулът да се ядоса, но той просто вдигна качулката си, скривайки изражението си.

— Ето какво означава да си консул, Шарлот.

Кръв. Кръв по плочките на двора. Кръв, оплискала стъпалата на къщата. Кръв по листата в градината, останките от онова, което някога беше зет му, проснати в дълбока локва засъхваща кръв; горещи струи кръв, залели бойното му облекло, когато стрелата се заби в окото на баща му…

— Съжаляваш ли за решението си да останеш в Института, Гейбриъл? — Хладният познат глас се вряза в трескавите мисли на по-младия от братята Лайтууд и той вдигна глава, а от гърдите му се откъсна стреснато възклицание.

Консулът стоеше над него, очертан от слабата слънчева светлина. Носеше тежко палто и ръкавици, а по лицето му беше изписано такова изражение, сякаш Гейбриъл бе направил нещо забавно.

— Аз… — Младежът си наложи да успокои дишането си и да говори спокойно. — Не. Разбира се, че не.

Консулът повдигна едната си вежда.

— Несъмнено това е причината да си се свил тук край църквата в окървавени дрехи и с вид, сякаш се боиш някой да не те открие.

Гейбриъл побърза да се изправи, благодарен за каменната стена зад себе си и нейната опора. След това изгледа свирепо мъжът насреща си.

— Да не би да намеквате, че съм избягал? Че не съм се бил?

— Нищо такова не намеквам — кротко отвърна консулът. — Знам, че си останал. Знам, че брат ти е бил ранен…

Гейбриъл си пое рязко дъх и очите на консула се присвиха.

— А! Това било значи? Видял си как баща ти умира пред очите ти и си решил, че същото ще се случи и с брат ти?

Младият мъж искаше да забие юмрук в стената зад себе си. Копнееше да цапардоса консула в противното лице, надянало маската на фалшиво състрадание. Щеше му се да изтича на горния етаж, да се хвърли на пода до леглото на брат си и да откаже да се махне оттам, както Уил бе отказал да се отдели от Джем, докато Гейбриъл не го беше накарал да излезе. Уил бе по-добър брат на Джем, отколкото той — на Гидеон, беше си помислил горчиво, а между двамата дори нямаше кръвна връзка. Това бе една от причините, подтикнали го да излезе от Института и да се скрие зад конюшнята. Несъмнено никой не би го потърсил тук, беше си казал.

Ала беше сгрешил. Толкова често бе грешил, какво значение имаше, че го е направил още веднъж?

— Видял си брат си, облян в кръв — каза консулът с все същия благ глас. — И си си спомнил…

— Аз убих татко — каза Гейбриъл. — Моята стрела се заби в окото му… аз пролях кръвта му. Мислите ли, че не знам какво означава това? Кръвта му ще ме вика от земята, както кръвта на Авел викала Каин. Всички казват, че онова нещо вече не беше баща ми, но то беше всичко, което бе останало от него. Някога той беше Лайтууд. А днес Гидеон можеше да умре. Да изгубя и него…

— Виждаш ли какво имах предвид, когато говорех за Шарлот и отказа й да се подчинява на Закона? Загубите на живот, до които това би могло да доведе. Днес спокойно брат ти можеше да стане жертва на нейната самонадеяна гордост.

— Тя не ми се струва горда.

— Затова ли написахте това? — Консулът извади от джоба на палтото си първото писмо, което двамата братя му бяха изпратили, и като го погледна с отвращение, го остави да падне на земята. — Тези нелепи драсканици, целящи да ме подразнят?

— И успяха ли?

За миг Гейбриъл си помисли, че консулът ще го удари. Ала гневът в очите на по-възрастния мъж бързо се изпари и когато отново заговори, гласът му беше спокоен:

— Предполагам, че не би трябвало да очаквам един Лайтууд да реагира добре, когато се опитат да го изнудят. На баща ти със сигурност не би му харесало. Признавам, че ви сметнах за по-слабоволни от него.

— Ако възнамерявате да опитате друг подход, за да ме убедите, не си правете труда — отсече младежът. — Няма смисъл.

— Наистина ли? Действително ли си толкова верен на Шарлот Брануел след всичко, което семейството й причини на твоето? Бих го очаквал от Гидеон — той прилича на майка ви. Прекалено доверчив. Но не и от теб, Гейбриъл. От теб очаквах повече да се гордееш с кръвта във вените си.

Младият мъж облегна глава на стената зад себе си.

— Нямаше нищо — рече той. — Разбирате ли? В кореспонденцията на Шарлот нямаше нищо, което би могло да представлява интерес за вас или за когото и да било. Казахте, че ще ни унищожите, ако не ви докладваме за действията й, ала нямаше нищо за докладване. Вие не ни оставихте никакъв избор.

— Можехте да ми кажете истината.

— Вие не пожелахте да я чуете. С брат ми не сме глупави. Искате Шарлот да изгуби поста си в Института, но не желаете да е прекалено ясно, че вие стоите зад това. Ще ви се да откриете, че е замесена в нещо незаконно. Но истината е, че няма нищо подобно.

— Истината е разтегливо понятие. Тя може да бъде разкрита, вярно е, но също така може да бъде и създадена.

Гейбриъл рязко вдигна поглед към него.

— Нима предпочитате да ви излъжа?

— О, не — отвърна консулът. — Не мен. — Той сложи ръка на рамото му. — Родът Лайтууд винаги е държал на честта си. Баща ти допусна грешки. Но не бива ти да плащаш за тях. Нека ти възстановя онова, което си изгубил. Нека ти върна имението Лайтууд и доброто име на семейството ти. Можеш да живееш там с брат си и сестра си. Няма да е нужно да зависиш от подаянията на Анклава.

Подаяния. Думата горчеше. Момчето си помисли за кръвта на брат си върху плочките пред Института. Ако Шарлот не беше проявила такава глупост, ако не бе така твърдо решена да приеме превъплъщенката в лоното на Института, въпреки възраженията на Клейва и консула, Магистърът никога нямаше да изпрати създанията си срещу Института. Кръвта на Гидеон нямаше да бъде пролята.

„Всъщност — прошепна едно слабо гласче в главата му — ако не беше Шарлот, тайната на баща ми щеше да си остане тайна.“ Бенедикт нямаше да бъде принуден да предаде Магистъра. Нямаше да изгуби източника на лекарството, което възпираше напредването на астриолата. Може би никога нямаше да се преобрази. Синовете му може би никога нямаше да научат за неговите грехове и семейство Лайтууд щеше да продължи да си живее в блажено неведение.

— Гейбриъл — каза консулът, — това предложение е само към теб. Трябва да го запазиш в тайна от брат си. Той е като майка ти, прекалено лоялен към Шарлот. Тази криворазбрана вярност може и да му прави чест, но няма да ни е от полза тук. Кажи му, че съм се уморил от щуротиите ви и че вече не искам да правите нищо. Ти си добър лъжец — тук мъжът се усмихна кисело — и съм сигурен, че ще успееш да го убедиш. Е, какво мислиш?

Младежът стисна челюсти.

— Какво искате да сторя?

Уил се размърда в креслото до леглото на Джем. Седеше в него от часове и гърбът му започваше да се схваща, ала въпреки това отказваше да помръдне. Нали парабатаят му би могъл да се събуди във всеки един момент и би очаквал да го завари там.

Поне не беше студено. Бриджет беше запалила огъня в камината. Влажните дърва пукаха и пращяха, като от време на време изпращаха рояк искри във въздуха. Нощта отвъд прозорците беше тъмна, без намек за синева или облаци — единствено ненарушавана от нищо чернота, която сякаш беше нарисувана върху стъклото.

Цигулката на Джем беше облегната в долната част на леглото, а бастунът му, все още изцапан с кръв от битката в двора, беше до нея. Джем лежеше съвършено неподвижен, облегнат на няколко възглавници. По лицето му не бе останал никакъв цвят. Уил имаше чувството, че го вижда за първи път след дълго отсъствие — онзи кратък миг, когато човек обикновено си дава сметка за промените върху едно познато лице, преди да свикне с тях и да престане да ги забелязва. Джем изглеждаше толкова слаб — как бе могъл Уил да не го види? — плътта по костите на бузите, челюстта и челото му се беше стопила и той сякаш беше изтъкан единствено от вдлъбнатини и ъгли. Затворените клепачи и устните му имаха леко синкав оттенък. Ключиците му бяха извити като нос на кораб.

Уил се укоряваше сурово. Как бе могъл през всички тези месеци да не разбере, че Джем умира… толкова бързо, толкова скоро? Как така не бе видял тъмната сянка на оная с косата?

— Уил… — Тих шепот долетя откъм вратата. Той вдигна бавно поглед и видя Шарлот да подава глава през прага. — Имаш… посетител.

Момчето примигна, когато Шарлот се отдръпна и Магнус Бейн я заобиколи, за да влезе в стаята. За миг не знаеше какво да каже.

— Твърди, че ти си го повикал. — В гласа на ръководителката на Института се долавяше съмнение, докато Магнус, облечен в оловносив костюм, стоеше с безразличен вид и бавно сваляше ръкавиците от тъмносива ярешка козина от тънките си кафяви ръце.

— Наистина го повиках — каза Уил с чувството, че се събужда от сън. — Благодаря ти, Шарлот.

Тя му отправи поглед, в който се четеше смесица от съчувствие и едно неизречено „Ти отговаряш за последствията, Уил Херондейл“, след което излезе от стаята, затваряйки подчертано внимателно вратата след себе си.

— Ти дойде. — Уил прекрасно си даваше сметка, че звучи глупаво. Никога не бе харесвал, когато хората отбелязваха на глас очевидното, а ето че сега самият той правеше точно това. Ала се чувстваше толкова странно. Гледката на Магнус тук, насред стаята на приятеля му, беше като да види елфически рицар насред адвокатите с бели перуки в Олд Бейли19.

Магнус остави ръкавиците си върху една маса и се приближи до леглото. Протегна ръка, за да се подпре на една от колоните и погледна към Джем, така неподвижен и блед, че спокойно би могъл да бъде надгробна статуя.

— Джеймс Карстерс — промълви така, сякаш думите му имаха някаква заклинателна сила.

— Той умира — каза Уил.

— Очевидно. — Отговорът му би могъл да прозвучи студено, ако в гласа му нямаше безгранична скръб, която Уил познаваше прекалено добре. — От думите ти бях разбрал, че разполага с няколко дни, може би дори седмица.

— Не е само липсата на лекарството. — Гласът на младежа беше пресипнал и той се прокашля. — Всъщност намира се малко от него и аз му го дадох. Но този следобед имаше битка, в която изгуби кръв и това го отслаби. Боим се, че не е достатъчно силен, за да се възстанови.

Магнус се пресегна и безкрайно внимателно повдигна ръката на Джем. По бледите пръсти имаше синини, вените прозираха под кожата на китката му.

— Страда ли?

— Не знам.

— Може би ще е по-добре да го оставим да умре. — Златистозелените очи на Магнус погледнаха към Уил. — Всеки живот рано или късно свършва, Уил. А когато го избра, ти знаеше, че той ще умре преди теб.

Момчето се взираше пред себе си. Имаше чувството, че полита с бясна скорост през тъмен тунел, без край и без място, където да се залови, за да забави падането си.

— Ако смяташ, че така би било най-добре за него.

— Уил — гласът на Магнус беше нежен, но настоятелен, — нима ме повика тук, защото се надяваше, че ще успея да му помогна?

Младият ловец на сенки вдигна невиждащ поглед.

— И аз не знам защо те повиках. Не мисля, че е било, защото вярвах, че може да се направи нещо. По-скоро смятах, че ти си единственият, който би могъл да разбере.

Магнус изглеждаше учуден.

— Единственият, който би могъл да разбере?

— Живял си толкова дълго. Трябва да си видял много хора да умират — хора, които си обичал. И въпреки това си оцелял и си продължил напред.

Магьосникът продължаваше да го гледа слисано.

— Повика ме тук — мен, един магьосник, в Института, веднага след битка, в която всички за малко да загинете — за да говорим?

— Лесно ми е да разговарям с теб — каза Уил. — И сам не знам защо.

Магнус бавно поклати глава и се облегна на колоната.

— Толкова си млад — промълви той. — И все пак, не мисля, че досега се е случвало някой ловец на сенки да ме потърси, просто за да споделя безсънните часове на нощно бдение с него.

— Не знам какво да правя — оплака се младият мъж. — Мортмейн отвлече Теса и мисля, че знам къде я държи. Част от мен иска единствено да тръгне да я търси. Ала не мога да оставя Джем. Дадох клетва. Ами ако се събуди посред нощ и открие, че не съм до него? — Уил изглеждаше изгубен, като малко дете. — Ще си помисли, че съм си тръгнал по свое желание, без да ме е грижа, че умира. Няма да узнае истината. И все пак, ако можеше да говори, нямаше ли да ми каже да тръгна след Теса? Не би ли искал точно това? — Той прокара длани по лицето си. — Не съм сигурен и това ме раздира отвътре.

Магнус го изгледа мълчаливо в продължение на един дълъг миг.

— Той знае ли, че си влюбен в годеницата му?

— Не. — Уил вдигна стреснато глава. — Не. Никога не съм му казвал нито дума. Този товар не е за неговите плещи.

Магьосникът си пое дълбоко дъх и каза меко:

— Уил, ти потърси моята мъдрост на човек, живял безкрайно дълго и погребал мнозина обичани хора. Мога да ти кажа, че смисълът на един живот е съвкупността от любовта, с която е бил изпълнен. Каквото и да си се заклел да сториш, важното не е да си бил с Джем през последните мигове от живота му, а че си бил с него през останалото време. Откакто сте се запознали, никога не си го изоставял, нито си преставал да го обичаш. Само това има значение.

— Наистина ли го мислиш? — с почуда каза Уил, а после попита: — Защо си толкова добър с мен? Все още ти дължа услуга, нали? Не съм го забравил, макар ти никога да не поиска да ти я върна.

— Не съм ли? — рече Магнус, а после му се усмихна. — Уил, ти се отнасяш с мен като с човешко същество, с равен на теб самия. Не са много ловците на сенки, които имат подобно отношение към един магьосник. Не съм толкова безчувствен, че да поискам услуга от едно момче с разбито сърце. И то момче, което според мен един ден ще се превърне в наистина достоен мъж. Така че ето какво ще ти кажа: ти върви, а аз ще остана тук и ще бдя над него, а ако се събуди, докато те няма, ще му кажа къде си отишъл и че си го направил за него. Ще сторя всичко по силите си, за да опазя живота му — не разполагам с уин фен, но за сметка на това владея магия и може би в някоя стара книга със заклинания ще открия нещо, което да му помогне.

— Бих го сметнал за огромна услуга — каза Уил.

Магнус съзерцаваше Джем. По лицето на магьосника, обикновено така весело, язвително или равнодушно, сега беше изписана скръб, която изненада ловеца на сенки.

— Нима тази отминала тъга не ме проряза чак до живеца с такава лекота, защото бях излял душата си в безплодния пясък, обичайки оногова, който е обречен да погине? — промълви той и Уил го погледна.

— Какво беше това?

— „Изповеди“ на Августин Блажени — отвърна Магнус. — Попита ме как, бидейки безсмъртен, съм преживял толкова много смърт. Не е кой знае каква тайна. Просто посрещаш нетърпимото и го изтърпяваш. Това е всичко. — Той се отдръпна от леглото. — Ще те оставя насаме с него за малко, за да се сбогуваш, ако искаш. Ще ме откриеш в библиотеката.

Уил кимна, неспособен да каже каквото и да било, и Магнус, след като си взе ръкавиците, излезе от стаята. Главата на младежа се въртеше.

Той отново погледна към приятеля си, който бе все така неподвижен в леглото.

„Трябва да приема, че това е краят“, помисли си и дори тази мисъл му се стори куха и далечна. „Трябва да приема, че Джем никога вече няма да ме погледне, никога няма да ми проговори. Посрещаш нетърпимото и го изтърпяваш. Това е всичко.“

И все пак случващото се не му изглеждаше истинско, сякаш беше сън. Надвеси се над неподвижното тяло на своя парабатай и леко докосна бузата му. Тя беше студена.

— Atque in perpetuum, frater, ave atque vale — прошепна той и думите на стихотворението никога не му се бяха стрували по-подходящи. „Здравей и сбогом навеки, братко мой.“

След това се изправи и понечи да се извърне от леглото. И в този миг усети как нещо го стисна за китката. Сведе поглед надолу и видя, че пръстите на Джем са се сключили около ръката му. Беше толкова потресен, че не можеше да стори нищо друго, освен да се взира изумено в него.

— Все още не съм мъртъв, Уил — меко каза приятелят му. Гласът му беше тих, ала плътен — като метална жица. — Какво имаше предвид Магнус, когато те попита дали знам, че си влюбен в Теса?