Принцеса с часовников механизъм

17 По-висше благородство от добро сърце

Шарлот беше навела тъмната си глава над едно писмо, когато Гейбриъл прекрачи прага. В гостната беше студено, огънят беше догорял в камината и той се почуди защо Софи не го беше запалила наново… Твърде много тренировки. Баща му не би търпял подобно нещо. Той харесваше прислужници, обучени да се бият, но предпочиташе да овладеят това умение, преди да постъпят на служба при него.

Шарлот вдигна поглед.

— Гейбриъл.

— Искала си да ме видиш. — Младежът се постара да звучи възможно най-нормално. Не можеше да се отърве от чувството, че тъмните очи на ръководителката на Института са в състояние да надникнат в него, сякаш беше направен от стъкло. Погледът му се стрелна към листа на бюрото й. — Какво е това?

Шарлот се поколеба.

— Писмо от консула. — Устните й се свиха в тънка, нещастна черта. Тя погледна надолу и въздъхна. — Всичко, което съм искала някога, е да ръководя този Институт така, както го правеше баща ми. И през ум не ми е минавало, че ще бъде толкова трудно. Отново ще му пиша, но… — Не довърши и извика върху устните си напрегната, изкуствена усмивка. — Но не те помолих да дойдеш, за да говоря за себе си. Гейбриъл, напоследък изглеждаш уморен и напрегнат. Знам, че всички сме тъжни и се боя, че в мъката си сме забравили твоята… ситуация.

— Моята ситуация?

— Баща ти — поясни тя и като стана от стола, се приближи до него. — Несъмнено скърбиш за него.

— А Гидеон? — попита той. — Той беше и негов баща.

— Брат ти отдавна оплака баща си — каза Шарлот и Гейбриъл с изненада установи, че тя е застанала до лакътя му. — За теб раната е прясна и болезнена. Не искам да си помислиш, че съм забравила.

— След всичко, което се случи… — каза младежът, чието гърло бе започнало да се свива от объркване… както и още нещо, в което предпочиташе да не се вглежда твърде отблизо. — След Джем и Уил, и Джесамин, и Теса, след като обитателите на Института намаляха почти наполовина, искаш да ме увериш, че не си забравила за мен?

Шарлот сложи ръка на рамото му.

— Тези загуби не омаловажават твоята…

— Не може да бъде. Не може да искаш да ме утешиш. Караш ме да призная дали съм верен на баща си, или на Института…

— Гейбриъл, не. Нищо такова.

— Не съм в състояние да ти дам отговора, който искаш — заяви момчето. — Не мога да забравя, че той остана с мен. Майка ми умря… Гидеон си тръгна… а Татяна е безполезна глупачка… никога не е имало никой друг, който да ме отгледа, а аз нямах нищо, единствено татко, само ние двамата, а сега ти и Гидеон очаквате от мен да го презирам, но аз не мога. Той ми беше баща и аз… — Гласът на Гейбриъл му изневери.

— Ти го обичаше — нежно довърши Шарлот. — Знаеш ли, помня те като малко момче. Познавах и майка ти. Както и брат ти, винаги до теб. Спомням си и ръката на баща ти върху твоето рамо. Ако това има някакво значение за теб, наистина вярвам, че и той те обичаше.

— Няма значение. Защото аз го убих — каза младежът с треперещ глас. — Забих стрела в окото му… пролях кръвта му. Отцеубийството…

— Не беше отцеубийство. Това вече не беше баща ти.

— Ако не е бил татко, ако не съм сложил край на живота му, тогава къде е той? — прошепна Гейбриъл. — Къде е баща ми? — Почувства как Шарлот го придърпва към себе си, за да го прегърне майчински, държейки го в обятията си, докато той хлипаше на рамото й, усетил вкуса на сълзи в гърлото си, ала неспособен да ги пролее. — Къде е баща ми? — повтори и когато Шарлот го прегърна още по-здраво, той усети стоманената твърдина на ръцете й, силата, с която го държеше, и се зачуди как изобщо му беше минало през ума, че тази дребничка жена е слаба.

Софи беше донесла писмото по време на закуската. Шарлот го беше отворила с ножа си за масло, разчупвайки печата на Уейланд (подкова с буквата „К“ за консул, под нея) и едва не го беше скъсала в нетърпението си да го прочете.

Всички около масата я наблюдаваха, Хенри — с тревога по интелигентното, открито лице, когато върху скулите на жена му бавно избиха две тъмночервени петна, докато очите й пробягваха по редовете. Останалите стояха като вкаменени над храната си и Сесили неволно си помисли колко странна бе гледката на групичка мъже, затаили дъх в очакване на реакцията на една жена.

Макар и групичка мъже, която бе по-малобройна, отколкото би трябвало. Отсъствието на Уил и Джем беше като прясна рана, чисто, бяло порязване, в което все още не беше избила кръв, шокът — едва ли не прекалено скорошен за болка.

— Какво има? — обезпокоено попита Хенри. — Шарлот, скъпа…

Тя прочете писмото на глас, с безстрастния ритъм на метроном. Когато свърши, побутна листа настрани, като продължаваше да се взира в него.

— Просто не мога… — започна. — Не разбирам.

Хенри беше пламнал под луничките си.

— Как смее да ти пише така! — каза той неочаквано яростно. — Как смее да се обръща към теб по този начин, да отхвърля тревогите ти с толкова лека ръка…

— Може би има право. Може би е луд. Може би всички ние сме луди — каза Шарлот.

— Не сме! — възкликна Сесили и видя как Гейбриъл й хвърли кос поглед. Трудно й беше да разгадае изражението му. Беше ужасно бледен още с появата си в трапезарията и почти не беше проговорил, нито пък хапнал. Вместо това се взираше в покривката на масата, сякаш в нея се съдържаха отговорите на всички въпроси във вселената. — Магистърът е в Кадер Идрис. Сигурна съм в това.

Гидеон се беше намръщил.

— Вярвам ти — каза той. — Всички ти вярваме, ала без одобрението на консула, въпросът не може да бъде поставен пред Съвета, а без Съвета няма откъде да получим помощ.

— Порталът е почти готов — каза Хенри. — Когато това стане, за броени секунди ще мога да прехвърля в Кадер Идрис толкова ловци на сенки, колкото е необходимо.

— Само че няма да има ловци на сенки, които да прехвърляме — каза Шарлот. — Вижте, ето тук консулът ми забранява да повдигам този въпрос пред когото и да било от Анклава. Неговата власт превъзхожда моята. Наруша ли подобна заповед… можем да изгубим Института.

— Е, и? — разгорещено се намеси Сесили. — Да не би да държиш повече на поста си, отколкото на Уил и Теса?

— Госпожице Херондейл — започна Хенри, но съпругата му му даде знак да замълчи.

Изглеждаше ужасно уморена.

— Не, Сесили, не е това, ала Институтът ни дава защита. Без него шансовете ни да помогнем на Уил и Теса сериозно ще пострадат. Като ръководител на Института мога да им осигуря помощ, на каквато няма да съм способна като обикновен ловец на сенки…

— Не — обади се Гейбриъл изведнъж. Беше бутнал чинията си настрани; тънките му пръсти, когато махна с ръка, бяха побелели от напрежение. — Не можеш да го направиш.

— Гейбриъл? — въпросително подхвърли Гидеон.

— Няма да мълча повече. — Младежът се изправи, сякаш възнамеряваше да държи реч или да избяга от стаята, Сесили не беше сигурна кое от двете. Измъчените му зелени очи се обърнаха към Шарлот. — В деня, в който консулът беше тук и отведе мен и брат ми за разпит, той ни заплашва, докато не се съгласихме да те шпионираме и да му докладваме.

Шарлот пребледня, Хенри понечи да се изправи, а Гидеон направи умолителен жест.

— Шарлот — каза той. — Ние така и не го сторихме. Не му казахме и дума. Или поне нищо, което да е вярно — поправи се той, оглеждайки лицата на останалите, които се взираха в него. — Само лъжи. Насочване в погрешна посока. Две писма му бяха достатъчни, за да ни остави на мира. Разбра, че е безсмислено.

— Вярно е, госпожо — обади се тихичък глас от ъгъла на стаята.

Софи. Сесили почти не я беше забелязала, застанала там с пребледняло лице под бялата шапчица.

— Софи! — Хенри звучеше напълно потресен. — Ти си знаела?

— Да, но… — Гласът на прислужницата трепереше. — Той ги заплашил с ужасни неща, господин Брануел. Казал им, че ще изличи името Лайтууд от регистрите на ловците на сенки, че ще изхвърли Татяна на улицата. И въпреки това те не му казаха нищо. Когато престана да ги притиска за информация, реших, че му е станало ясно, че няма нищо за откриване и се е отказал. Толкова съжалявам. Аз…

— Тя не искаше да ви навреди — отчаяно се намеси Гидеон. — Моля ви, не обвинявайте Софи за това!

— Не я обвинявам. — Шарлот местеше тъмните си очи между братята Лайтууд и Софи. — Но предполагам, че има и още нещо, нали?

— Това е всичко, наистина… — започна по-големият брат.

— Не — прекъсна го Гейбриъл. — Не е. Гидеон, когато ти казах, че консулът повече не иска да му докладваме за Шарлот, те излъгах.

— Какво? — Гидеон изглеждаше ужасен.

— В деня на нападението той ме дръпна настрани, за да говорим насаме — обясни младежът. — Каза, че ако му помогна… ако открия някое нарушение на Шарлот, ще ни върне имението Лайтууд, ще възстанови честта на фамилното ни име, ще покрие стореното от баща ни… — Той си пое дълбоко дъх. — И аз му отговорих, че ще го направя.

— Гейбриъл — простена Гидеон и зарови лице в ръцете си. Малкият му брат изглеждаше така, сякаш едва се държи на крака и всеки миг ще му прилошее. Разкъсвана между съжаление и ужас, Сесили си припомни онази нощ в тренировъчната стая, когато му беше казала, че има вяра в него и е сигурна, че ще вземе правилните решения.

— Ето защо изглеждаше толкова уплашен, когато те повиках да говорим по-рано — каза Шарлот, приковала поглед в Гейбриъл. — Решил си, че съм те разкрила.

Хенри отново понечи да се изправи. Приятното му, открито лице беше потъмняло от първия пристъп на истински гняв, който Сесили бе виждала върху него.

— Гейбриъл Лайтууд — каза той. — Никога не си видял друго, освен добрина от жена ми, а ето как й се отплащаш.

Шарлот сложи успокоително ръка върху тази на съпруга си.

— Хенри, почакай. Гейбриъл, какво си направил?

— Подслушах разговора ти с Алойзиъс Старкуедър — призна момчето с приглушен глас. — След това написах писмо на консула и му казах, че основаваш искането си за изпращане на отряд в Уелс върху думите на един луд, че си доверчива и твърдоглава…

Очите на Шарлот се впиваха пронизващо в Гейбриъл и Сесили си помисли, че за нищо на света не би искала да попадне под този поглед.

— Написал си го — каза тя. — А изпрати ли го?

Гейбриъл си пое дъх, дълбоко и накъсано.

— Не. — Той бръкна в ръкава си, извади сгънат лист и го хвърли на масата. Сесили се взря в него и видя, че е изпоцапан с отпечатъци от пръсти, а краищата му са омачкани, сякаш беше сгъван и разгъван безброй пъти. — Не можах да го направя. Нищо не съм му казал.

Сесили изпусна дъха, който до този миг дори не си бе дала сметка, че е сдържала.

Софи издаде тих звук и тръгна към Гейбриъл, който изглеждаше така, сякаш се съвзема след удар в стомаха. Без нито за миг да изгуби спокойствието, което беше запазила от самото начало, Шарлот се пресегна, взе писмото, хвърли му един поглед и отново го върна на масата.

— Защо не си го изпратил? — попита тя.

Очите на младежа срещнаха нейните и двамата си размениха особен поглед, с който сякаш споделяха нещо, известно само на тях.

— Имах си причини да размисля.

— Защо не дойде при мен? — каза Гидеон. — Гейбриъл, ти си ми брат…

— Не можеш да вземаш всички решения в живота ми, Гидеон. Понякога трябва сам да избирам. Като ловци на сенки от нас се очаква да бъдем самопожертвувателни. Да умираме за мунданите, заради Ангела и най-вече — един за друг. Това са нашите принципи. Шарлот живее в съответствие с тях. Татко никога не го е правил. Дадох си сметка, че съм грешал, поставяйки верността към семейството над принципи, над всичко. Дадох си сметка също така, че консулът греши за Шарлот. — Гейбриъл млъкна рязко, свил устни в тънка, бледа черта. — Консулът грешеше. — Той се обърна към ръководителката на Института. — Не мога да върна назад нито стореното, нито онова, което възнамерявах да извърша. Не знам и как бих могъл да изкупя съмненията си спрямо твоята власт, нито пък неблагодарността, с която ти се отплатих за добрината. Само мога да ти кажа това, което знам: че не бива да очакваш одобрението на консул Уейланд, защото той никога няма да ти го даде. Никога няма да изпрати отряд срещу Кадер Идрис заради теб, Шарлот. Няма да приеме никой план, измислен от теб. Иска да бъдеш махната от Института. Заменена.

— Но именно той ме назначи на този пост — каза тя. — Подкрепи ме…

— Защото е мислел, че ще бъдеш слаба — обясни Гейбриъл. — Защото вярва, че жените са слаби и лесни за манипулиране, ала ти не си се оказала такава и това е провалило всичките му планове. Не просто иска да те дискредитира, нуждае се от това. Достатъчно ясно даде да се разбере, че дори да не открия никакво нарушение от твоя страна, разполагам със свободата да си измисля лъжа, която да те осъди. Стига само да е достатъчно убедителна.

Шарлот сви устни.

— Значи никога не е имал вяра в мен — прошепна тя. — Никога.

Хенри още по-здраво стисна ръката й.

— А би трябвало. Подценил те е, но това не е трагедия. Да докажеш, че си по-добра, по-умна и по-силна, отколкото някой е очаквал, е триумф.

Шарлот преглътна и за миг Сесили се зачуди какво ли би било някой да я гледа така, както господин Брануел гледаше съпругата си — сякаш тя бе най-прекрасното чудо на света.

— Какво да правя?

— Това, което смяташ за най-добро, Шарлот, скъпа — отвърна Хенри.

— Ти си глава на Анклава и на Института — каза Гейбриъл. — Ние имаме доверие в теб, дори ако консулът няма. — Той наклони глава на една страна. — От днес нататък имаш моята лоялност. Ако това означава нещо за теб.

— Означава, и то много — отвърна тя и в гласа й имаше нещо, някакъв тих авторитет, от който на Сесили й се прииска да се изправи и също да заяви своята лоялност, само и само за да почувства балсама на одобрението на Шарлот. Никога не би могла да изпита същото по отношение на консула, помисли си тя.

„И точно затова той я мрази“, каза си тя. „Защото Шарлот е жена и въпреки това събужда лоялност така, както той никога не би могъл.“

— Ще действаме така, сякаш консулът не съществува — продължи Шарлот. — Ако наистина е решил да ме свали от поста ми, значи няма какво да пазя. Трябва просто да направим онова, което се налага, преди той да е имал възможност да ни попречи. Хенри, кога ще завършиш изобретението си?

— Утре — отвърна съпругът й незабавно. — Ще работя цяла нощ…

— Това ще бъде първото му използване — обади се Гидеон. — Не е ли малко рисковано?

— Не разполагаме с друг начин да стигнем в Уелс навреме — каза Шарлот. — След като изпратя съобщението си, ще имаме съвсем малко време, преди консулът да се появи, за да ме освободи от задълженията ми.

— Какво съобщение? — попита Сесили объркано.

— Съобщението, което ще разпратя до всички членове на Клейва — отвърна Шарлот. — Незабавно. Не на Анклава. На Клейва.

— Ала единствено консулът има право… — започна Хенри, а после затвори уста. — А!

— Ще им опиша реалната ситуация и ще ги помоля за съдействие. Не съм сигурна на какво мога да разчитам, но несъмнено поне някои ще застанат на наша страна.

— Аз ще застана на ваша страна — оповести Сесили.

— Както и аз, разбира се — добави Гейбриъл. Изражението му беше примирено, нервно, преценяващо, решително и Сесили никога не го беше харесвала повече.

— И аз — заяви Гидеон. — Макар че… — разтревоженият му поглед се плъзна покрай брат му. — Ние сме едва шестима, при това един от нас все още не е обучен както трябва, срещу кой знае колко многочислените сили на Мортмейн… — Сесили усети, че се раздвоява между удоволствието да я смятат за една от тях, и раздразнението, че според него все още не е обучена както трябва. — Може да се окаже самоубийствена мисия.

— Може да имате само шестима ловци на сенки на своя страна, но разполагате с деветима бойци — разнесе се отново тихият глас на Софи. — Аз съм обучена и бих искала да се бия заедно с вас. Същото важи за Бриджет и Сирил.

Шарлот изглеждаше едновременно зарадвана и учудена.

— Но, Софи, та ти съвсем наскоро започна да се обучаваш…

— Тренирам по-дълго от госпожица Херондейл — изтъкна Софи.

— Сесили е ловец на сенки…

— Госпожица Колинс има природна дарба. — Гидеон говореше бавно, видимо раздвоен. Не искаше Софи да се бие, да се излага на опасност, но едновременно с това не можеше да лъже за способностите й. — Би трябвало да й се позволи да се Извиси и да стане ловец на сенки.

— Гидеон… — сепнато започна Софи, ала Шарлот вече я гледаше с проницателни тъмни очи.

— Това ли искаш, Софи, мила? Да се Извисиш?

— Аз… — заекна девойката. — Винаги съм го искала, госпожо Брануел, но не и ако това би означавало да напусна службата си при вас. Вие винаги сте били толкова мила с мен и за нищо на света не бих искала да ви се отплатя, като ви изоставя…

— Глупости — каза Шарлот. — Винаги мога да си намеря нова прислужница, но не и друга Софи. Ако си искала да станеш ловец на сенки, трябваше да ми кажеш, моето момиче. Можех да отида при консула преди отношенията ни да се влошат. Все пак, когато се върнем… — Тя замълча и Сесили сякаш чу неизречени думи, скрити под тези, които бе изрекла: ако се върнем. — Когато се върнем, ще те предложа за Извисяване — довърши ръководителката на Института.

— Аз също ще я подкрепя — добави Гидеон. — В крайна сметка, сега мястото на баща ми в Съвета е мое… приятелите му ще се вслушат в думите ми. Те все още дължат лоялност на семейството ни… пък и как иначе бихме могли да се оженим?

— Какво? — Гейбриъл направи толкова рязък жест, че без да иска събори най-близката чиния на пода, където тя се пръсна на парчета.

— Да се ожениш? — каза Хенри. — Смяташ да се ожениш за приятелите на баща ти в Съвета? За кого по-точно?

Лицето на Гидеон беше придобило странен зеленикав цвят. Очевидно не бе възнамерявал да остави тези думи да му се изплъзнат и сега, когато ги беше изрекъл, не знаеше какво да прави. Взираше се в Софи ужасено, но по нищо не личеше, че тя би могла да му помогне — самата тя изглеждаше напълно слисана, като риба, озовала се изведнъж на сухо.

Сесили се изправи и пусна салфетката в чинията си.

— Много добре — заяви тя, придавайки на гласа си онзи заповеднически тон, който майка й използваше, когато искаше нещо да се свърши в къщата. — Всички да излязат от стаята.

Шарлот, Хенри и Гидеон понечиха да се изправят и Сесили вдигна ръце в отчаян жест.

— Не вие, Гидеон Лайтууд! Честно! А вие — при тези думи тя посочи Гейбриъл — стига сте зяпали! И се размърдайте.

И като го улови за гърба на якето, тя почти го издърпа от стаята. Хенри и Шарлот ги следваха по петите.

В мига, в който излязоха от трапезарията, Шарлот обяви, че отива да напише съобщение до членовете на Клейва и се отправи към гостната заедно със съпруга си. Преди да свърне в коридора, тя поспря за миг, за да хвърли поглед към Гейбриъл, и устните й потръпнаха развеселено, макар Сесили да се съмняваше, че той е забелязал. Не че мисли дълго за това, тъй като първото, което стори, бе да долепи ухо до вратата на трапезарията, мъчейки се да чуе какво става вътре.

След моментна пауза, Гейбриъл се облегна на стената до вратата, едновременно пребледнял и пламнал, зениците му бяха разширени от учудване.

— Не бива да го правите — каза той най-сетне. — Да се подслушва, е крайно непристойно, госпожице Херондейл.

— Става въпрос за вашия брат — прошепна Сесили, без да отлепя ухо от дървото. Чуваше тихи гласове, но не можеше да различи думите. — Мислех си, че бихте искали да знаете.

Той прокара ръце през косата си и издиша шумно, сякаш току-що беше пробягал дълго разстояние. След това се обърна към момичето и извади стилито от джоба на жилетката си. Нарисува набързо една руна върху китката си и допря ръка до вратата.

— Искам, и още как.

Очите на Сесили се стрелнаха от ръката към замисленото изражение на лицето му.

— Чувате ли ги? — попита тя. — Ама това не е честно!

— Страшно е романтично — каза Гейбриъл, а после се намръщи. — Или поне би било, ако брат ми не звучеше като жабок, който се е задавил. Боя се, че едва ли ще влезе в историята като един от най-великите ухажори на света.

Девойката скръсти подразнено ръце.

— Не разбирам защо се държите така. Или ви дразни това, че брат ви иска да се ожени за прислужница?

Изражението, с което я погледна, беше такова, че тя изведнъж съжали, задето го беше закачила по този начин след всичко, което бе преживял току-що.

— Нищо, което той би могъл да направи, няма да е по-ужасно от стореното от баща ми. Поне него го привличат човешки жени.

И все пак, толкова трудно беше да не се закача с него. Направо я предизвикваше.

— Това едва ли е особено подходящо описание за такава чудесна жена като Софи.

Гейбриъл изглеждаше така, сякаш се канеше да й отвърне с някоя остра забележка, но после се отказа.

— Не исках да прозвучи така. Тя е прекрасно момиче и от нея ще стане чудесен ловец на сенки, когато се Извиси. Ще донесе чест на семейството ни, а Ангелът ми е свидетел, че се нуждаем от това.

— Аз вярвам, че и вие ще донесете чест на семейството си — тихичко каза Сесили. — Това, което сторихте… да си признаете по този начин пред Шарлот — изискваше се доста кураж.

За миг Гейбриъл застина. А после протегна ръка към нея.

— Хванете ме за ръка. Така ще може да чувате какво се случва вътре през мен, стига да желаете.

След моментно колебание, Сесили взе ръката му. Дланта му беше топла и корава в нейната и тя усещаше ритъма на кръвта му през кожата, някак странно успокояващ… и наистина, през него, сякаш беше долепила ухо до вратата, долови думи: тихият, колеблив глас на Гидеон и нежните нотки на Софи.

— О! — немощно ахна Софи и се отпусна в един от столовете. — О, боже!

Просто трябваше да седне — краката й бяха омекнали и едва я държаха. Гидеон, междувременно, стоеше до бюфета и изглеждаше паникьосан. Кестеняворусата му коса беше разрошена, сякаш беше прокарвал трескаво ръце през нея.

— Скъпа госпожице Колинс… — започна той.

— Това… — започна едновременно с него Софи, а после спря. — Не знам… Това е крайно неочаквано.

— Наистина ли? — Гидеон се дръпна от бюфета и се подпря на масата. Ръкавите му се вдигнаха лекичко и девойката установи, че се взира в китките му, покрити с фини руси косъмчета и белязани с бледите следи от Знаци. — Несъмнено сте забелязали колко много ви уважавам и ви ценя. Колко ви се възхищавам.

— Аха — кимна тя. — Възхищение. — Изрече думата така, че тя прозвуча страшно слабовато.

Младежът се изчерви.

— Скъпа госпожице Колинс — започна той отново, — вярно е, че чувствата ми към вас далеч превъзхождат обикновеното възхищение. Бих ги описал като най-гореща любов. Вашата доброта, красотата ви, благородното ви сърце… те хвърлят в смут цялото ми същество и единствено на това се дължи поведението ми тази сутрин. Не знам какво ме прихвана, та изрекох на глас най-съкровеното желание на сърцето си. Моля ви, не се чувствайте длъжна да приемете предложението ми, само защото го направих пред всички. Неудобството в случая е за мен.

Софи вдигна поглед към него. Кръвта ту прииждаше, ту се оттегляше от бузите му — вълнението му беше очевидно.

— Ала вие не сте ми направили предложение.

Гидеон се сепна.

— Аз… какво?

— Не сте ми направили предложение — повтори младата жена хладнокръвно. — Наистина обявихте на всеослушание, че възнамерявате да се ожените за мен, но това не е предложение, а само оповестяване. Предложение е, когато ме попитате.

— Ама как само го постави на място — заяви Гейбриъл с онова задоволство, което по-малките деца изпитват, когато някой даде на по-големия им брат или сестра да се разбере.

— Шт! — скастри го Сесили и стисна ръката му още по-силно. — Искам да чуя какво ще отговори господин Лайтууд.

— Много добре тогава — каза Гидеон с решителен глас, макар и мъничко ужасен, сякаш бе Свети Джордж, поемащ на битка с дракона. — Щом искате предложение.

Очите на Софи го проследиха, докато той прекосяваше стаята, за да коленичи пред нея. Животът беше несигурно нещо и имаше моменти, които човек искаше да запомни, да запечата в ума си, така че след време да може да извади спомена, като цвете, изсушено между страниците на книга, и отново да му се възхити.

Девойката знаеше, че за нищо на света не би искала да забрави начина, по който Гидеон протегна разтреперана ръка към нейната, нито как прехапа долната си устна, преди да заговори.

— Скъпа госпожице Колинс, моля ви, простете злощастния ми изблик. Просто толкова много ви… ценя… не, не ценя… толкова ви се възхищавам, че ми се иска да го оглася надлъж и шир. Откакто за първи път пристигнах в този дом, вашата красота, смелост и благородство ме пленяват все по-силно с всеки изминал ден. Макар и никога да не бъда достоен за нея, от все сърце ви моля за честта да бъдете мо… искам да кажа, да се съгласите да станете моя жена.

— Мили боже — каза Софи, изгубила ума и дума. — Да не сте го репетирали?

Гидеон примига.

— Уверявам ви, че беше напълно импровизирано.

— Е, беше прекрасно. — Тя стисна ръцете му. — И отговорът ми е „да“. Да, Гидеон, обичам те и ще се омъжа за теб.

Лицето му грейна в усмивка и той изненада и двамата, като я взе в прегръдките си и я целуна по устните. Младата жена улови лицето му в ръце, докато отвръщаше на ласката му… усещаше далечен вкус на чаени листа, устните му бяха меки, а целувката — неизразимо сладка. Софи се понесе в нея, в призмата на момента, чувствайки се в безопасност от целия свят.

Поне докато гласът на Бриджет не нахлу в нейното щастие, носейки се печално откъм кухнята:

Откъсвайки се неохотно от Гидеон, девойката се изправи и изтупа роклята си.

— Моля да ме извините, господин Лайтууд… искам да кажа, Гидеон… но трябва да отида да убия готвачката. Ей сега се връщам.

— О! — ахна Сесили. — Това беше толкова романтично.

Гейбриъл свали ръка от вратата и й се усмихна. Когато се усмихваше, лицето му се променяше напълно: острите му линии омекваха, а вместо обичайния си цвят на лед, очите му придобиваха зелените багри на пролетни листа.

— Да не би да плачете, госпожице Херондейл?

Момичето примига с мокри ресници и изведнъж си даде сметка, че ръката й все още е в неговата… все още усещаше как пулсът тупти меко в китката му до нейната. Той се приведе към нея и Сесили усети утринната му миризма — на чай и сапун за бръснене…

Тя се дръпна рязко, измъквайки дланта си от неговата.

— Благодаря, че ми позволихте да слушам — каза. — Трябва… трябва да отида в библиотеката. Имам да свърша нещо преди утрешния ден.

Той се намръщи объркано.

— Сесили…

Ала момичето вече се отдалечаваше забързано по коридора, без да поглежда назад.