Принцеса с часовников механизъм

20 Адските устройства

Толкова е красиво! — ахна Хенри.

Ловците на сенки от Института в Лондон — заедно с Магнус Бейн — бяха оформили нещо като полукръг в криптата и се взираха в една от голите каменни стени… или по-точно — в нещо, което се беше появило върху една от голите каменни стени.

То беше греещ портал, висок около три метра и широк около метър и половина. Не беше издялан в камъка, а по-скоро беше изтъкан от светещи руни, които се преплитаха една в друга като пълзящи растения. Не бяха от Сивата книга — в това Гейбриъл беше сигурен, защото щеше да ги разпознае. Не, това бяха руни, които не бе виждал никога преди. Изглеждаха някак различни, сякаш бяха на друг език, ала всяка от тях беше красива по свой специфичен начин и нашепваше песен за пътуване и разстояния, за завихрено черно пространство и разстоянието между световете.

Грееха със зелена светлина в мрака, бледи и киселинни. В техните очертания стената не се виждаше… имаше единствено непрогледен мрак, като онзи, който тегне в дълбоки бездни.

— Наистина е невероятно — каза Магнус.

Всички, освен него, бяха с бойно облекло и въоръжени до зъби — Гейбриъл беше преметнал през рамо любимия си двуостър меч и ръцете направо го сърбяха да стиснат дръжката му. Въпреки че харесваше лъка, той беше обучен в умението да върти меч от учител, който можеше да проследи своите наставници чак до Лихтенауер41 и Гейбриъл смяташе, че именно мечът е най-силната му част. Освен това лъкът и стрелите едва ли биха му били от същата полза срещу автоматоните, колкото оръжие, което можеше да ги посече на съставните им части.

— Единствено благодарение на теб, Магнус — каза Хенри. Той сияеше… или пък, помисли си Гейбриъл, това се дължеше на светлината на руните, отразена върху лицето му.

— Ни най-малко — отвърна магьосникът. — Ако не беше твоят гений, това никога нямаше да бъде създадено.

— Колкото и да ми е приятна тази размяна на любезности — намеси се Гейбриъл, виждайки, че Хенри се кани да отговори, — остават още няколко… съществени въпроса относно това изобретение.

Хенри го погледна неразбиращо.

— Като например?

— Вярвам, Хенри, че Гейбриъл се интересува дали тази… врата… — започна Шарлот.

— Нарекохме го Портал — заяви Хенри. Главната буква пролича съвсем ясно в гласа му.

— … действа — довърши ръководителката на Института. — Опитахте ли го?

Съпругът й изглеждаше сломен.

— Ами… не. Нямаше време. Но те уверявам, че изчисленията ни са безпогрешни.

Всички, освен Хенри и Магнус, погледнаха към Портала с удвоена тревога.

— Хенри… — започна Шарлот.

— Аз смятам, че двамата трябва да минат първи — заяви Гейбриъл. — Нали те изобретиха проклетото нещо.

Всички се обърнаха към него.

— Сякаш е решил да замести Уил — подхвърли Гидеон, повдигайки вежди. — Говорят едно и също.

— Аз не съм като Уил — сопна се брат му.

— Силно се надявам — каза Сесили толкова тихичко, че той се зачуди дали някой друг, освен него, я чу. Днес тя изглеждаше особено хубава, макар Гейбриъл и сам да не бе сигурен защо. Носеше същото бойно облекло като Шарлот — простичко и черно; косата й беше прибрана скромно на тила и рубиненият медальон грееше върху кожата й. Все пак, строго си напомни той, като се имаше предвид, че най-вероятно се отправят към смъртна опасност, умът му не биваше да се занимава с мисли за това дали Сесили е хубава. Каза си, че трябва веднага да престане.

— Изобщо не съм като Уил — повтори.

— На драго сърце ще мина пръв — каза Магнус с многострадалния тон на учител в стая, пълна с непослушни ученици. — Ще имам нужда от няколко неща. Надеждата ни е, че Теса ще бъде от другата страна, може би и Уил. Ще ми трябват резервно бойно облекло и оръжия, които да занеса там. Разбира се, възнамерявам да ви чакам от другата страна, но ако се случи… да го наречем, нещо неочаквано, е добре да съм подготвен.

Шарлот кимна.

— Да… разбира се. — Тя сведе поглед за миг. — Не мога да повярвам, че никой не дойде да се присъедини към нас. Мислех, че след писмото ми… поне неколцина… — Тя не довърши и като преглътна, вирна брадичка. — Нека доведа Софи. Тя ще приготви нещата, от които се нуждаеш, Магнус. Тя, Сирил и Бриджет всеки момент ще се присъединят към нас.

И Шарлот изчезна по стълбите, проследена от загрижения, пълен с обич поглед на Хенри.

Не че Гейбриъл можеше да го вини. Очевидно беше жесток удар за Шарлот, че никой не се беше отзовал на молбата й за помощ, макар че той би могъл да й каже, че ще стане точно така. Хората по природа бяха себични и мнозина не бяха във възторг от това една жена да бъде начело на Института. Те не биха се изложили на опасност заради нея. Едва преди няколко седмици той би казал същото и за себе си. Сега, когато я познаваше, Гейбриъл с изненада установи, че да изложи живота си на опасност за Шарлот му се струваше истинска чест — така, както за повечето англичани би било чест да рискуват живота си за кралицата.

— Как точно работи Порталът? — попита Сесили, поглеждайки към проблясващия праг с наклонена настрани глава, сякаш разглеждаше картина в някоя галерия.

— Той ще ни прехвърли от едно място на друго само за миг — отвърна Хенри. — Ала номерът е… ами, точно тази част е магия. — Той произнесе думата някак нервно.

— Човек трябва да си представи мястото, където отива — каза Магнус. — Няма да подейства с място, където никога не е бил и не може да си представи. В този случай, за да стигнем до Кадер Идрис ще се нуждаем от теб, Сесили. Колко близо до Кадер Идрис смяташ, че можеш да ни отведеш?

— До самия връх — уверено заяви тя. — Има няколко пътечки, които се изкачват по планината, а аз съм минавала по две от тях с баща ми. Прекрасно помня хребета.

— Отлично — каза Хенри. — Сесили, ти ще застанеш пред Портала и ще си представиш целта ни…

— Но тя няма да мине първа, нали? — намеси се Гейбриъл. Думите му сепнаха дори самия него — изобщо не бе възнамерявал да ги изрече на глас. Е, след като така и така го беше сторил, можеше поне да доведе нещата докрай. — Имах предвид, че тя е най-малко тренираната от нас — няма да е безопасно.

— Мога да мина първа. — Девойката изобщо не изглеждаше благодарна за подкрепата на Гейбриъл. — Не виждам причина…

— Хенри! — Беше Шарлот, появила се на стълбището. Зад нея идваха прислужниците на Института, и тримата — в бойно облекло. Бриджет изглеждаше така, сякаш бе излязла на сутрешна разходка, Сирил имаше сериозен и решителен вид, а Софи носеше голяма кожена торба.

Зад тях имаше още трима души. Високи мъже, които се движеха с особена плъзгаща се походка и носеха одежди с цвят на пергамент.

Мълчаливи братя.

За разлика от всички Мълчаливи братя, които Гейбриъл беше виждал някога обаче, тези бяха въоръжени. Около кръста си, над робите бяха препасали колани с оръжия, от които висяха дълги, извити остриета с дръжки от искрящ адамас — същия материал, от който се изработваха стилитата и серафимските ками.

Хенри премести поглед, първо — озадачен, а после — гузен, от Портала към Братята. Лицето му, осеяно с бледи лунички, пребледня.

— Брат Енох — започна той, — аз…

— Успокой се — гласът на Мълчаливия брат отекна в умовете им. — Не сме дошли, за да те предупредим, че си нарушил Закона, Хенри Брануел. Тук сме, за да се бием заедно с вас.

— Да се биете заедно с нас? — Гидеон изглеждаше изумен. — Но Мълчаливите братя не… искам да кажа, те не са воини…

— Това не е вярно. Някога бяхме ловци на сенки и си оставаме такива, дори и след промяната, превърнала ни в Братя. Орденът ни беше основан от самия Джонатан, ловеца на сенки, и макар животът ни да е посветен на знанието, можем да умрем в битка, стига да изберем така.

Шарлот грееше.

— Научили са за съобщението ми — каза тя. — И дойдоха. Брат Енох, брат Мика и брат Закарая.

Двамата Братя зад Енох кимнаха безмълвно. Гейбриъл потисна тръпката, пробягала по тялото му. Мълчаливите братя винаги му се бяха стрували зловещи, макар да знаеше, че са съществена част от живота на ловците на сенки.

— Освен това брат Енох ми обясни защо никой друг не е дошъл — продължи Шарлот и усмивката й помръкна. — Консул Уейланд е свикал заседание на Съвета тази сутрин, без обаче да ни уведоми. Всички ловци на сенки са били задължени да присъстват по Закон.

Хенри изпусна шумно дъха си през стиснати зъби.

— Ама че ку… Ама че лош човек — поправи се той навреме, като хвърли бърз поглед на Сесили, която извъртя очи. — За какво е заседанието?

— За замяната ни начело на Института — отвърна Шарлот. — Той все още вярва, че Мортмейн ще нападне Лондон и че мястото се нуждае от силен предводител, който да удържи атаката на армията от същества с часовников механизъм.

— Госпожо Брануел! — Софи, която тъкмо подаваше торбата на Магнус, едва не я изпусна. — Не могат да го направят!

— О, могат и още как. — Шарлот огледа лицата им едно по едно и вирна брадичка. В този момент, въпреки че бе толкова дребничка, Гейбриъл си помисли, че изглежда по-висока от консула. — Всички знаехме, че това ще се случи. То няма значение. Ние сме ловци на сенки и имаме дълг един към друг и към онова, което смятаме за правилно. Вярваме на Уил и в способностите му. Вярата ни доведе дотук, тя ще ни отведе и малко по-напред. Ангелът бди над нас и ние ще надделеем.

Никой не каза нищо. Гейбриъл огледа лицата на останалите — те до едно бяха решителни и дори Магнус му се стори, ако не трогнат или убеден, поне замислен и изпълнен с уважение.

— Госпожо Брануел — заяви той най-сетне. — Ако консул Уейланд не ви смята за достоен предводител, значи е глупак.

Шарлот му кимна лекичко.

— Благодаря ти. Ала не бива да губим повече време… трябва да тръгваме и то възможно най-бързо, защото задачата, която ни предстои, няма да ни чака.

Хенри погледа жена си в продължение на един дълъг миг, а после се обърна към Сесили.

— Готова ли си?

Сестрата на Уил кимна и се приближи до Портала. Светлината му хвърляше сенки с очертанията на непознати руни върху дребничкото й, решително лице.

— Извикай образа в съзнанието си — каза Магнус. — Напълно ясно си представи, че гледаш от върха на Кадер Идрис.

Сесили сви ръце в юмруци до тялото си и докато се взираше напред, Порталът се раздвижи, руните се развълнуваха и промениха. Мракът в оформения от тях свод изсветля и изведнъж Гейбриъл вече не се взираше в сянка, а в пейзаж, който сякаш беше нарисуван в Портала — зелената извивка на планински връх, езеро — синьо и дълбоко като небето.

Сесили ахна… а после, без никой да й е казал, пристъпи напред и изчезна през свода. Беше все едно някой изтри рисунка. Първо дланите й изчезнаха в Портала, после протегнатите й ръце и накрая — тялото й.

И ето че нея я нямаше.

Шарлот изписка.

— Хенри!

Ушите на Гейбриъл забръмчаха. Чуваше как Хенри успокоява съпругата си, като й казва, че Порталът действа именно така и че не се е случило нищо лошо, ала звукът беше като песен, полудочута от съседна стая, думите — ритъм без смисъл. Единственото, което Гейбриъл осъзнаваше, бе, че Сесили, по-храбра от всички тях, бе прекрачила през неизвестната врата и сега я нямаше. А той не можеше да я остави да отиде сама.

Пристъпи напред. Брат му го извика, но той не му обърна внимание, подмина го, достигна Портала и прекрачи през него.

В продължение на един миг имаше единствено мрак, а после от тъмнината сякаш се протегна огромна ръка и го издърпа в завихрен, мастиленочерен водовъртеж.

Голямата заседателна зала беше пълна с хора, които говореха на висок глас.

Върху подиума в средата на помещението стоеше консул Уейланд, загледан с яростно нетърпение в шумната тълпа. Тъмните му очи обхождаха ловците на сенки, събрани пред него: Джордж Пенхалоу си крещеше със Сора Кайду от Института в Токио; с тънкия си пръст Виджей Малхотра мушкаше в гърдите Джафет Пангборн, който напоследък рядко напускаше имението си в провинцията на Идрис и който беше почервенял като домат от унижението на всичко това. Двама от рода Блекуел бяха приклещили в един ъгъл Амалия Моргенстърн, която им се сопваше на немски. Алойзиъс Старкуедър, с изкривено от годините тяло и облечен изцяло в черно, стоеше до една от дървените пейки, взирайки се към подиума с пронизващи старчески очи.

Застанал до консул Уейланд, инквизиторът удари по пода с дървения си жезъл толкова силно, че едва не строши дъските.

— ДОСТАТЪЧНО! — изрева той. — Всички да млъкнат. Веднага. СЯДАЙТЕ.

Вълна като електрически удар пробяга през стаята и за очевидна изненада на консула, всички седнаха. Не тихо, но все пак седнаха… или поне онези, които имаха места. Залата беше препълнена, рядко се случваше толкова много ловци на сенки да присъстват на едно заседание. Имаше представители на всички Институти — Ню Йорк, Банкок, Женева, Бомбай, Киото, Буенос Айрес. Отсъстваха единствено лондонските ловци на сенки — Шарлот Брануел и нейните съучастници.

Алойзиъс Старкуедър остана прав. Раздърпаното му тъмно наметало плющеше около него като гарванови крила.

— Къде е Шарлот Брануел? — настоя да узнае той. — От съобщението, което получих, ставаше ясно, че тя ще бъде тук, за да обясни съдържанието на писмото си до Съвета.

— Аз ще обясня съдържанието на нейното писмо — каза консулът през стиснати зъби.

— Би било за предпочитане да го чуем от самата нея — обади се Малхотра, местейки пронизващите си тъмни очи между консула и инквизитора. Инквизитор Уитлоу имаше изтощен вид, сякаш напоследък страдаше от безсъние — ъгълчетата на устните му бяха напрегнати.

— Шарлот Брануел пресилва нещата — заяви консулът. — Поемам пълна отговорност за това, че я поставих начело на Института в Лондон. Не биваше да го правя. Тя беше освободена от позицията си.

— Имах случай да се срещна с госпожа Брануел и да разговарям с нея — каза Старкуедър със силния си йоркширски акцент. — Не ми се стори като някой, който е склонен да пресилва.

С вид, сякаш си беше припомнил защо бе толкова доволен, че Старкуедър бе престанал да посещава заседанията на Съвета, консулът процеди:

— Тя е в деликатно състояние и вярвам, че… че това я е направило… неуравновесена.

Шумен говор и объркване последваха след думите му. Присвил очи, инквизиторът хвърли на Уейланд отвратен поглед. В отговор консулът го изгледа сърдито. Явно бе, че двамата мъже се бяха карали — консулът беше зачервен от гняв и в очите, които впи в инквизитора, се четеше усещането, че е бил предаден. Очевидно бе, че Уитлоу не е съгласен с думите му.

Една жена се изправи от претъпканите пейки. Имаше бяла коса, вдигната високо на главата, и властно държание. Консулът придоби вид, сякаш му идеше да изстене. Калида Феърчайлд. Лелята на Шарлот Брануел.

— Ако намеквате — каза тя с леден тон, — че племенницата ми взема истерични и неразумни решения, защото в утробата й расте дете от новото поколение ловци на сенки, консул Уейланд, съветвам ви да си вземете думите обратно.

Консулът изскърца със зъби.

— Няма никакво доказателство, че твърденията на Шарлот Брануел относно местонахождението на Мортмейн в Уелс съдържат и зрънце истина. Всичко тръгва от думите на Уил Херондейл, който е само момче, при това — крайно безотговорно момче. Всички доказателства, включително и дневниците на Бенедикт Лайтууд, говорят за нападение над Лондон и именно там трябва да съсредоточим силите си.

Из стаята се разнесе жужене, а думите „нападение над Лондон“ се повтаряха отново и отново. Амалия Моргенстърн си вееше с дантелена кърпичка, а Лилиан Хайсмит, видимо доволна, докосваше дръжката на камата, стърчаща от китката на ръкавицата й.

— Доказателства! — сопна се Калида. — Думата на племенницата ми е доказателство…

Последва ново шумолене и една млада жена с яркозелена рокля и предизвикателно изражение се изправи на крака. Последният път, когато консулът я беше видял, тя ридаеше в същата тази заседателна зала и настояваше за справедливост. Татяна Блекторн, по баща Лайтууд.

— Консулът е прав за Шарлот Брануел! — възкликна тя. — Тя и Уилям Херондейл са причината съпругът ми да е мъртъв!

— Нима? — От гласа на инквизитор Уитлоу буквално капеше сарказъм. — Кой точно уби съпруга ви? Уил?

Разнесе се изумен шепот. Татяна изглеждаше бясна.

— Баща ми не беше виновен…

— Напротив — прекъсна я инквизиторът. — Не искахме да го правим обществено достояние, госпожо Блекторн, ала вие не ми оставяте избор. Смъртта на съпруга ви беше разследвана и се установи, че вината наистина е била на баща ви, при това — много сериозна вина. Ако не бяха действията на братята ви — както и тези на Уил Херондейл, Шарлот Брануел и останалите от Института в Лондон — името Лайтууд щеше да бъде изличено от регистрите на ловците на сенки, а вие щяхте да прекарате остатъка от живота си като мундан без никакви приятели.

Татяна почервеня като цвекло и стисна юмруци.

— Уилям Херондейл ме… ме засипа с неописуеми обиди, които никога не би трябвало да бъдат изричани пред една дама…

— Не виждам какво общо има това с въпроса, който обсъждаме в момента — заяви инквизиторът. — Човек може да бъде груб в личния си живот и едновременно с това да е прав по други, по-значими въпроси.

— Вие отнехте къщата ни! — изкрещя Татяна. — Принудена съм да завися от щедростта на семейството на съпруга ми, като някоя умираща от глад просякиня…

Очите на инквизитора блеснаха като скъпоценните камъни върху пръстените му.

— Домът ви беше конфискуван, госпожо Блекторн, не откраднат. Претърсихме имението Лайтууд — продължи той, повишавайки глас, — и то се оказа пълно с доказателства за връзките на баща ви с Мортмейн — дневници, в които се говореше за низки, скверни и неописуеми деяния. Консулът ги спомена като доказателство, че ще бъде извършено нападение над Лондон, ала в седмиците преди смъртта си Бенедикт Лайтууд е бил полудял от демонската шарка. А дори и да е бил с всичкия си, Мортмейн едва ли би му доверил истинските си планове.

Придобил почти отчаян вид, консул Уейланд го прекъсна:

— Въпросът за Бенедикт Лайтууд е приключен… а и няма връзка със сегашния случай. Събрали сме се, за да обсъждаме Мортмейн и Института! Първо, тъй като Шарлот Брануел беше освободена от поста си, а ситуацията, пред която сме изправени, е съсредоточена основно в Лондон, ще се нуждаем от нов водач на лондонския Анклав. Имате думата за предложения. Някой иска ли да се кандидатира?

Разнесе се шумолене и шепот. Джордж Пенхалоу тъкмо се изправяше, когато инквизиторът избухна яростно:

— Това е нелепо, Джосая. Все още нямаме никакво доказателство, че Мортмейн не е именно там, където Шарлот твърди. Дори не сме обсъдили дали ще й изпратим подкрепления…

— Да й изпратим подкрепления? Какво искаш да кажеш с това да й изпратим подкрепления?

Инквизиторът махна с ръка към претъпканата зала.

— Тя не е тук. Къде, според теб, са обитателите на Института в Лондон? Отишли са да търсят Магистъра в Кадер Идрис. И въпреки това, вместо да решим дали да им се притечем на помощ, ние сме събрали Съвета, за да обсъждаме кой ще заеме мястото на Шарлот?

Сега вече консулът не издържа.

— Няма да има никаква помощ! — изрева той. — Никога няма да има помощ за онези, които…

Ала Съветът така и не разбра кому беше писано да не получи помощ, тъй като в този миг във въздуха изсвистя стоманено острие и отсече главата на консула с един удар.

Кръв оплиска инквизитора, който отскочи назад и посегна към жезъла си. Консулът рухна на пода, посечен на две — тялото му се свлече на обления с кръв под, а главата му се търкулна като топка за боулинг. Там, където бе стоял той допреди малко, сега имаше автоматон — тънък като скелет и облечен в раздърпана червена униформа. Със зловеща усмивка на череп, механичното създание издърпа окървавеното си острие и огледа смълчаната, потресена тълпа от ловци на сенки.

Единственият друг звук в стаята идваше откъм Алойзиъс Старкуедър, който се смееше равномерно и тихо, очевидно — на себе си.

— Тя ви каза — изхриптя той. — Каза ви какво ще стане…

Миг по-късно автоматонът пристъпи напред, ръката му с хищни нокти се стрелна към Алойзиъс и се сключи около врата му. Кръв шурна от гърлото на стария мъж, когато създанието го повдигна от пода, все така широко ухилено. Ловците на сенки се разкрещяха… а после вратите се отвориха и цял куп същества с часовников механизъм нахлуха в залата.

— Е — заяви един страшно развеселен глас, — това определено не го очаквах.

Теса седна рязко, придърпвайки дебелата завивка около себе си. До нея Уил се раздвижи и като се надигна на лакти, отвори бавно очи.

— Какво…

Стаята беше пълна с ярка светлина. Факлите горяха силно и мястото сякаш бе обляно със слънчеви лъчи, така че Теса съвсем ясно можеше да види каква бъркотия бяха оставили след себе си — дрехите им бяха пръснати по пода и леглото, чергата пред камината беше намачкана на топка, чаршафите — омотани около тях. От другата страна на невидимата стена стоеше позната фигура в елегантен тъмен костюм, пъхнала палец в колана на панталоните си. В очите с котешки зеници играеха развеселени пламъчета.

Магнус Бейн.

— Може би няма да е лошо да станете — каза той. — Останалите всеки момент ще пристигнат, за да ви спасят, и предполагам, че бихте предпочели да сте облечени, когато това стане. — Той сви рамене. — Поне лично аз бих предпочел, но пък аз се славя с изключителната си срамежливост.

Уил изруга на уелски. Той също се беше надигнал със завивката — увита около кръста му. Опитваше се, доколкото може, да прикрие Теса от погледа на Магнус. Естествено, беше без риза и на ярката светлина младата жена съвсем ясно видя къде загарът на ръцете и лицето му отстъпва място на по-бледата кожа на гърдите и раменете му. Белегът с форма на звезда върху рамото му сякаш грееше и тя забеляза как Магнус го поглежда с присвити очи.

— Интересно — подхвърли той.

Уил издаде нечленоразделен звук на възмущение.

— Интересно? В името на Ангела, Магнус…

Магьосникът го изгледа накриво.

— Ако бях друг човек, сега щях да имам много да ви казвам — заяви той.

— Оценявам сдържаността ти.

— Много скоро няма да е така — кратко рече Магнус.

След това вдигна ръка, сякаш за да почука на вратата, и докосна невидимата стена, която ги разделяше. Отстрани беше като да гледаш как някой потапя ръка във вода — от мястото, където се бяха допрели пръстите му, тръгнаха вълнички, а после стената се плъзна настрани и изчезна в дъжд от сини искри.

— Дръжте. — С тези думи той подхвърли до леглото завързана кожена торба. — Донесох ви бойно облекло. Помислих си, че навярно ще ви трябват дрехи, но не си давах сметка точно колко.

Теса го изгледа свирепо иззад рамото на Уил.

— Как ни откри тук? Откъде знаеше… Кой друг е с теб? Те добре ли са?

— Да. Голяма част от тях. И в момента претърсват това място за вас. А сега се облечете — отвърна той и се обърна с гръб, така че да не ги притеснява.

Засрамена, Теса вдигна торбата от пода и порови из нея, докато не намери бойното си облекло. След това, увила чаршафа около себе си, изтича зад китайския параван в ъгъла на стаята.

Не погледна към Уил — просто не беше в състояние. Как би могла, без да помисли за онова, което бяха направили? Дали беше ужасен, неспособен да повярва, че са сторили нещо такова, след като Джем…

Тя яростно навлече бойното облекло. Слава богу, че за разлика от роклите, то можеше да бъде облечено без чужда помощ. През паравана чу как Магнус обяснява на Уил, че с помощта на магия и изобретателност двамата с Хенри успели да създадат Портал, който да ги прехвърли от Лондон в Кадер Идрис. Макар да различаваше единствено силуетите им, Теса видя как Уил кима облекчено, докато Магнус изреждаше онези, които бяха дошли с него — Хенри, Шарлот, братята Лайтууд, Сирил, Софи, Сесили, Бриджет и няколко Мълчаливи братя.

При споменаването на сестра му, Уил започна да се облича още по-бързо и докато Теса се появи иззад паравана, той вече беше в пълно бойно облекло, беше си завързал ботушите и тъкмо закопчаваше колана с оръжията. При вида й по лицето му се разля предпазлива усмивка.

— Останалите се пръснаха из тунелите, за да ви намерят — каза Магнус. — Разбрахме се да си дадем половин час за това, след което да се съберем в една от централните пещери. Ще ви дам минутка да… се окопитите. — Той се подсмихна и посочи вратата. — Ще ви чакам в коридора.

В мига, в който вратата се затвори зад гърба му, Теса се озова в прегръдките на Уил, обвила ръце около шията му.

— О, в името на Ангела! Ама че унизително.

Младият мъж зарови ръце в косата й и започна да я целува — по клепачите, бузите и устните — бързо, ала страстно и съсредоточено, сякаш на света нямаше нищо по-важно от това.

— Чуй се само — подкачи я той. — Каза „в името на Ангела“. Досущ като ловец на сенки. — Целуна ъгълчето на устните й. — Обичам те! Господи, обичам те! Толкова дълго чаках да го кажа.

Теса обви ръце около кръста му, задържайки го до тялото си, материята на бойното му облекло беше корава под пръстите й.

— Уил — колебливо каза тя, — не… не съжаляваш ли?

— Да съжалявам? — Той я погледна изумено. — Nage ddim42… трябва да си луда, ако си мислиш, че съжалявам, Тес. — Младежът я погали по бузата с длан. — Толкова много още искам да ти кажа…

— Не може да бъде — Подразни го девойката. — Уил Херондейл да иска да каже още нещо.

Уил не обърна внимание на закачката й.

— Но сега не е моментът… не и когато Мортмейн най-вероятно ни диша във врата, а Магнус е пред вратата. Сега е време да приключим с това. Ала когато това приключи, Тес, ще ти кажа всичко, което съм искал да ти кажа някога. А засега… — Младият мъж я целуна по слепоочието и я пусна, след което очите му обходиха лицето й изпитателно. — Засега искам да ми повярваш, че те обичам. Това е всичко.

— Аз вярвам на всяка твоя дума — усмихна се Теса и ръцете й се плъзнаха от кръста му по колана с оръжията. Пръстите й се сключиха около дръжката на една кама и тя я издърпа, усмихвайки му се, когато той сведе изненадан поглед към нея. Целуна го по бузата и направи крачка назад. — В края на краищата, не ме лъжеше за татуировката на уелския дракон, нали?

Стаята напомняше на Сесили за вътрешността на катедралата „Сейнт Пол“, където Уил я бе завел веднъж, в един от по-малко свадливите си дни, след като тя бе пристигнала в Лондон. Катедралата беше най-великолепната сграда, която бе разглеждала отвътре през живота си. Бяха изпитали ехото на гласовете си в „Галерията на шепота“ и бяха прочели посвещението, написано от Кристофър Рен43: „Si monumentum requiris, circumspice.“ „Ако търсите неговия паметник, огледайте се наоколо.“

Уил й беше обяснил какво означават думите — Рен предпочитал да бъде увековечен от произведенията на ръцете си, а не с надгробна плоча. Цялата катедрала беше монумент на умението му… така, както лабиринтът под планината и особено тази стая, бяха паметник на уменията на Мортмейн.

И тук таванът беше сводест, само че нямаше прозорци, просто издигаща се нагоре ниша в камъка. Горната част на свода беше опасана от балкон, върху който имаше подиум, където човек вероятно можеше да се качи и да погледне към гладкия каменен под, ширнал се под него.

И върху тази стена беше написано нещо. Четири изречения, гравирани в камъка с блещукащ кварц:

Върху каменния под, подредени в редици, имаше стотици автоматони. Облечени в най-различни военни униформи, те бяха съвършено неподвижни, очите им бяха затворени. Оловни войници, помисли си Сесили, уголемени до човешки размери. Адските устройства. Най-великото изобретение на Мортмейн — неудържима, безмилостна армия, която да избие ловците на сенки.

Софи първа бе открила тази стая. Беше изпищяла и останалите се бяха втурнали, за да видят какво има. Бяха я заварили да стои разтреперана насред купищата неподвижни същества с часовников механизъм. Едно от тях лежеше пред нея — беше отсякла краката му с един замах на оръжието си и то беше рухнало като марионетка, чиито конци някой беше прерязал. Другите не бяха помръднали, нито се бяха събудили, въпреки участта на своя събрат, което беше насърчило ловците на сенки да пристъпят между тях.

Коленичил до безжизнената обвивка на един от все така неподвижните автоматони, Хенри беше срязал униформата му, отворил бе металните му гърди и сега разглеждаше какво има вътре. Мълчаливите братя, Шарлот, Софи и Бриджет стояха около него. Гидеон и Гейбриъл също се бяха върнали, без да открият нищо. Единствено Магнус и Сирил все още ги нямаше. Сесили не можеше да потисне нарастващата си тревога — не заради присъствието на автоматоните, а заради отсъствието на брат й. Досега никой не го беше намерил. Ами ако не го намираха, защото не беше тук? На глас обаче не каза нищо. Беше си обещала, че като ловец на сенки няма да се паникьосва, нито да пищи, каквото и да се случи.

— Я виж ти… — промърмори Хенри. В гърдите на създанието с часовников механизъм имаше цял куп жици и нещо, което на Сесили й приличаше на метална кутия като табакера. От външната страна на кутията беше гравирана змия, поглъщаща опашката си.

— Уроборос. Символът за удържане на демонична енергия.

— Като върху Пиксиса — кимна Шарлот.

— Който Мортмейн открадна от нас — потвърди Хенри. — Тревожех се, че възнамерява да опита точно това.

— Че възнамерява да опита какво? — обади се Гейбриъл. Лицето му беше зачервено, зелените му очи светеха. Браво на момчето, помисли си Сесили, задето винаги питаше точно това, което искаше да узнае.

— Да вдъхне живот на автоматоните — разсеяно обясни Хенри, докато посягаше към кутията. — Да ги надари с разум, дори със собствена воля…

Така и не довърши, защото в този миг пръстите му докоснаха кутията и тя изведнъж лумна. Лъчи, досущ като сиянието на магическа светлина, се изляха от нея и преминаха през символа уроборос. Хенри отскочи назад с вик, ала беше твърде късно. Създанието седна със светкавична бързина и го сграбчи. Шарлот изпищя и се хвърли напред, но не можа да стигне навреме — автоматонът, с гротескно зейнал гръден кош, улови Хенри под мишниците и преви тялото му като вейка.

Разнесе се ужасяващо пращене и Хенри увисна безжизнено. Автоматонът го захвърли настрани и като се обърна, зашлеви Шарлот през лицето. Тя се свлече до тялото на съпруга си, а създанието с часовников механизъм пристъпи напред и сграбчи брат Мика. Мълчаливият брат стовари жезъла си върху ръката на автоматона, ала съществото сякаш дори не забеляза. С механично буботене, наподобяващо смях, то се пресегна и изтръгна гръкляна на Мълчаливия брат.

Кръв плисна в стаята и Сесили направи точно онова, което си беше обещала, че няма да прави — изпищя.