Принцеса с часовников механизъм

21 Горящо злато

При обучението на Теса в Института никой никога не й бе обърнал внимание на това колко трудно бе да тичаш, когато от кръста ти виси оръжие. При всяка стъпка камата се удряше в крака й, а връхчето драскаше кожата й. Знаеше, че острието би трябвало да е в ножница — и докато висеше на колана на Уил навярно беше прибрано както трябва — ала сега вече беше късно. Уил и Магнус тичаха пред нея по каменистите коридори в недрата на Кадер Идрис, а тя правеше всичко по силите си, за да не изостава.

Магьосникът беше начело, понеже явно най-добре знаеше къде отиват. Теса не беше правила и крачка в плетеницата от коридори, без да е със завързани очи, а Уил си призна, че не помни почти нищо от самотното си пътуване предишната нощ.

Тунелите се стесняваха и разширяваха произволно, докато тримата се придвижваха през лабиринта, сякаш без никаква логика или замисъл. Най-сетне, когато навлязоха в един по-широк тунел, чуха нещо — далечен писък на ужас.

Магнус видимо се напрегна, а Уил рязко вдигна глава.

— Сесили… — отрони той и се втурна напред с удвоена скорост, така че магьосникът и Теса едва успяваха да го настигат.

Профучаваха покрай странни зали: една, чиято врата като че ли беше оплискана с кръв; друга, в която Теса разпозна стаята с бюрото, където Мортмейн я беше принудил да се превъплъти; както и една, където масивна решетка от метал и мед се извиваше от невидим вятър. Докато бързаха напред, виковете и звукът от битка се усилваха, докато най-сетне те нахлуха в просторна кръгла зала.

Която бе пълна с автоматони. Редици автоматони, толкова многобройни, колкото онези, които се бяха изсипали в селото през онази нощ, пред безпомощния поглед на Теса. Повечето от тях бяха неподвижни, ала една групичка в средата на стаята се движеше… и беше вкопчена в жестока битка. Теса имаше чувството, че отново вижда случилото се на стъпалата пред Института, докато я отвличаха: братята Лайтууд се биеха един до друг, Сесили размахваше проблясваща серафимска кама, тялото на един Мълчалив брат бе проснато в безжизнена купчинка на пода. Младата жена забеляза някак между другото, че други двама Мълчаливи братя се биеха заедно с ловците на сенки, анонимни под качулките на своите одежди с цвят на пергамент, но вниманието й беше привлечено от нещо друго. Хенри, който лежеше съвършено неподвижен. Шарлот, коленичила безсилно до него и обвила ръце около тялото му, сякаш можеше да го опази от битката, която кипеше около тях, ала по бледото му лице и непомръдващото тяло Теса предположи, че вече е твърде късно да го предпазят от каквото и да било.

Уил се хвърли напред.

— Без серафимски ками! — изкрещя той. — Бийте се с други оръжия! Ангелските остриета са безполезни!

Чула вика му, Сесили се дръпна назад в същия миг, в който серафимската й кама се заби в тялото на автоматона, с който тя се биеше… и се натроши сякаш бе направена от скреж, а огънят й угасна завинаги. Все пак успя да запази достатъчно присъствие на духа, за да се мушне под протегнатата ръка на създанието, точно когато Сирил и Бриджет се втурнаха към нея. Сирил размахваше солидна тояга и автоматонът рухна под удара му, докато Бриджет, летяща заплаха от червена коса и стоманени остриета, си проправи път покрай Сесили, за да стигне до Шарлот, посичайки ръцете на два автоматона, преди да се завърти и да застане пред господарката си, сякаш възнамеряваше да я защитава със собствения си живот.

Изведнъж Теса усети, че Уил я стиска здраво над лактите и за миг зърна пребледнялото му, решително лице, докато я побутваше към Магнус, изсъсквайки:

— Стой с нея!

Тя отвори уста, за да възрази, ала Магнус я улови и я издърпа назад в същия миг, в който Уил се хвърли в мелето, борейки се да си пробие път до сестра си.

Сесили тъкмо отбиваше атаките на внушителен автоматон с масивни гърди и две ръце от дясната си страна. Останала без серафимска кама, тя имаше само един къс меч, с който да се защитава. Косата й бе започнала да се измъква от шнолите, когато се стрелна напред и наръга създанието в рамото. То изрева като бик и Теса потрепери. Господи, тези същества издаваха страховити звуци. Преди Мортмейн да ги промени, те бяха безмълвни… тогава бяха неща, а сега — създания. Зли, сеещи смърт създания. Теса направи крачка напред, когато противникът на Сесили сграбчи острието на меча й и го измъкна от ръката й, издърпвайки я към себе си… Чу как Уил извика името на сестра си…

А после Сесили бе уловена и запратена настрани от единия от Мълчаливите братя. С развени пергаментови одежди, той се обърна с лице към автоматона, вдигнал жезъл пред себе си. Механичното създание посегна към него и Братът замахна с жезъла толкова мълниеносно и силно, че гърдите на автоматона хлътнаха и той политна назад. Съществото се опита да нападне отново, но тялото му беше изкривено твърде лошо. То избръмча сърдито и Сесили, която тъкмо се изправяше на крака, извика предупредително.

До първия автоматон беше изникнал още един. Мълчаливият брат се обърна към него, ала механичното създание беше по-бързо — изби жезъла му и като го сграбчи с металните си ръце, го повдигна от земята в ужасяваща пародия на прегръдка. Качулката на Мълчаливия брат падна и сребристата му коса грейна в сумрачната стая като звездна светлина.

Сякаш някой изкара всичкия въздух от дробовете на Теса. Мълчаливият брат беше Джем.

Джем.

Светът сякаш спря да се върти. Всички фигури застинаха, дори автоматоните, като че замръзнали в един-единствен миг. Теса се взираше през стаята в Джем, а той се взираше в нея. Джем, в пергаментовите одежди на Мълчалив брат, в чиято сребриста коса, разпиляна около лицето му, имаше черни кичури. Бузите му бяха белязани от две еднакви червени резки, по една върху всяка скула.

Джем не беше мъртъв.

Излязла най-сетне от изуменото си вцепенение, Теса чу, че Магнус й казва нещо и усети, че посяга към ръката й. Тя обаче се отскубна от него и се хвърли в битката. Магнус извика след нея, но тя виждаше единствено Джем… Джем, който замахваше към ръцете на автоматона, стиснали го за гърлото, но не успяваше да се вкопчи в гладките метални пръсти. Хватката им се затегна и лицето на Джем започна да почервенява, той се задушаваше. Теса извади камата си и си запроправя път към него, макар да знаеше, че е невъзможно, че няма да стигне навреме…

Автоматонът изрева и се прекатури с главата напред. Краката му бяха отсечени изпод него и докато механичното създание падаше, младата жена видя Уил, приклекнал допреди миг, да се изправя, стиснал дълъг меч в ръката си. Той посегна към автоматона, сякаш би могъл да го задържи, да му попречи да падне, но съществото вече бе рухнало на пода, наполовина върху Джем, чийто жезъл се беше изтърколил от ръката му и сега той лежеше неподвижен, затиснат от масивното създание.

Теса се втурна напред, мушвайки се под разперената ръка на едно същество с часовников механизъм. Чу как Магнус извика нещо подире й, но не му обърна внимание. Ако само можеше да се добере до Джем, преди да бъде ранен лошо или дори смазан… ала докато тичаше, пред нея падна сянка. Тя се закова на място и когато вдигна очи, установи, че се взира в лицето на злобно ухилен автоматон, протегнал към нея пръсти с хищни нокти.

Силата на сблъсъка и тежестта на автоматона върху гърба му, изкараха въздуха от дробовете на Джем, когато се удари жестоко в пода. За миг пред очите му се появиха звезди и гърдите му се свиха, докато се мъчеше да си поеме дъх.

Преди да стане Мълчалив брат, преди да направят първото ритуално порязване на кожата му и да вдълбаят в лицето му линиите, които щяха да поставят началото на трансформацията му, падане и нараняване като това навярно биха го убили. Ала сега, още докато пълнеше дробовете си с въздух, той вече се извиваше настрани, протегнал ръка към жезъла. Пръстите на създанието се сключиха около рамото му…

И по тялото му премина тръпка, съпроводена от дрънченето на метал в метал. Джем сграбчи жезъла си и замахна със сила, която запрати главата на автоматона настрани в същия миг, в който някой отмести горната половина на тялото му. Джем ритна тежестта, която продължаваше да затиска краката му и ето че тя също изчезна и той видя Уил, коленичил до него с бяло като платно лице.

— Джем — каза той.

Около тях битката като че ли спря и се възцари особена тишина, сякаш извън времето. Гласът на Уил тегнеше от безброй чувства: неверие и изумление, облекчение и усещането, че е бил предаден. Джем се надигна на лакти в същия миг, в който мечът на Уил, изцапан с мазна черна течност и покрит с вдлъбнатини, издрънча на пода.

— Ти си мъртъв. Почувствах как умираш. — При тези думи той сложи ръка върху окървавената си риза, над сърцето си, там, където беше парабатайската му руна.

Джем посегна и като улови ръката му, я притисна към вътрешната част на китката си, молейки го със силата на волята си да разбере.

— Почувствай пулса ми, туптенето на кръв под кожата. Мълчаливите братя имат сърца и те бият.

Очите на Уил се разшириха.

— Аз не умрях — каза Джем. — А се промених. Ако можех да ти кажа… ако имаше начин…

Уил го гледаше с широко отворени очи, гърдите му се повдигаха и спускаха учестено. Автоматонът беше издрал едната половина на лицето му и сега от няколко дълбоки драскотини течеше кръв, но той сякаш не забелязваше. Уил издърпа ръката си от тази на Джем и издиша шумно.

— Roeddwn i’n meddwl dy fod wedi mynd am byth. — Без да мисли, проговори на уелски, ала приятелят му го разбра — благодарение на руните на Мълчаливите братя нямаше непознат език за него.

„Мислех, че си си отишъл завинаги.“

— Все още съм тук — каза Джем, а после, зърнал с крайчеца на окото си как нещо проблесна, се извъртя рязко настрани.

Метална брадва изсвистя там, където той се намираше само допреди миг, и издрънча при сблъсъка с каменния под. Бяха ги обградили автоматони, образувайки обръч от бръмчащ метал около тях.

И ето че Уил беше на крака, вдигнал меч пред себе си, двамата бяха опрели гърбове и той казваше:

— Руните са безсилни срещу тях — трябва да бъдат посечени с брутална сила…

— Досетих се.

Джем стисна жезъла си и като замахна мощно, запрати един от автоматоните в близката стена. От металната обвивка на създанието се разхвърчаха искри.

Уил вдигна меча си и посече коленете на две от механичните същества.

— Харесва ми тази твоя пръчка — подхвърли той.

— Това е жезъл. — Джем го размаха, събаряйки странично друг от автоматоните. — Изработват ги Железните сестри, само за Мълчаливите братя.

Мечът на Уил изсвистя и мина през шията на друго от създанията. Металната глава се търкулна на пода, а от врата бликна смесица от мазна течност и изпарения.

— Всеки може да наточи една пръчка.

— Това е жезъл — повтори Джем и с крайчеца на окото си зърна усмивката, пробягала за миг по лицето на Уил. Самият той също искаше да се усмихне… някога би го направил, без да се замисли, но заради промяната, настъпила в него, от подобни простички смъртни жестове сякаш го деляха години.

Стаята кипеше от движещи се тела и размахани оръжия и Джем не можеше да види ясно никой от останалите ловци на сенки. Даваше си сметка единствено за Уил до себе си — следващ всяка негова стъпка и всеки негов удар. Докато метал дрънчеше ò метал, нещо в Джем, частица от него, която беше изгубил, без дори да си даде сметка, усети напрежението, от мисълта, че това е последният път, в който се бие заедно с приятеля си.

— Както кажеш, Джеймс — рече Уил. — Както кажеш.

Теса се обърна и като замахна с камата, я заби дълбоко в металната обвивка на създанието. Острието потъна с грозен раздиращ звук, последван от дрезгав смях, който накара сърцето й да се свие.

— Госпожице Грей — каза нисък глас и когато вдигна очи, Теса видя гладкото лице на Армарос. — Несъмнено би трябвало да знаете, че едно толкова нищожно оръжие не е в състояние да ме нарани, нито пък вие притежавате нужната сила.

Теса понечи да изпищи, ала ръцете му с хищни нокти я сграбчиха и я повдигнаха, запушвайки устата й. През мъглата от движение и блясъка на мечове и метал, тя зърна как Уил посича автоматона, паднал върху Джем и посяга да го вдигне, в същия миг, в който Армарос изръмжа в ухото й:

— Може и да съм направен от желязо, но имам сърце на демон и то ламти да пирува с плътта ти.

С тези думи създанието я повлече назад, през кипящата битка. Младата жена го зарита с ботушите си и той изви главата й настрани, а острите му нокти я одраха жестоко по бузата.

— Не можеш да ме убиеш — задъхвайки се каза тя. — Ангелът, който нося, пази живота ми…

— О, да, наистина не мога да те убия. Но мога да те нараня. Мога да те нараня, както не си и сънувала. Нямам плът, с която да изпитам удоволствие, така че единствената наслада, която ми остава, е да причинявам болка. Докато ангелът на врата ти — както и заповедите на Магистъра — те бранят, трябва да удържам ръката си, но ако силата на ангела някога угасне, ще те разкъсам на парченца с металните си челюсти.

Вече се намираха извън обръча на битката и демонът я отнасяше в една ниша, полускрита зад каменна колона.

— Направи го. По-добре да умра от ръката ти, отколкото да се омъжа за Мортмейн.

— Не се тревожи — каза Армарос и макар да говореше без дъх, думите му сякаш докоснаха кожата й като шепот и я накараха да потрепери от ужас. Студени метални пръсти се обвиваха около китката й като окови, докато той я издърпваше в сенките. — Ще се погрижа и двете да се случат.

Сесили видя как брат й посече автоматона, нападнал брат Закарая. Трясъкът на метал, когато създанието се сгромоляса на пода, едва не проби тъпанчетата й. Тя тръгна към Уил, изваждайки една кама от колана си… и политна напред, когато нещо се обви около глезена й и я дръпна.

Падна на земята на колене и лакти и когато се извъртя, за да види какво я е препънало, видя, че е отсечената ръка на един автоматон. Беше отрязана в китката и от стърчащите от нащърбения метал жици бликаше черна течност. Пръстите се бяха вкопчили в униформата на Сесили и тя започна да ги удря с камата си, докато те се разтвориха и ръката падна на пода като мъртъв рак, потръпвайки лекичко.

Момичето простена отвратено и се изправи на крака, само за да открие, че вече не вижда Уил и брат Закарая. Стаята се беше превърнала в размазано петно от движение. Зърна Гейбриъл, опрял гръб в гърба на Гидеон, в краката им — купчина мъртви автоматони. Бойното облекло на Гейбриъл беше скъсано на рамото, от дупката течеше кръв. Сирил се бе свлякъл на пода и Софи, която бе застанала до него, размахваше меча си в кръг, а белегът изпъкваше върху бледото й лице. Магнус не се виждаше, но диря от сини искри във въздуха издаваше присъствието му. И разбира се, оръжията на Бриджет, която Сесили зърваше от време на време между телата на автоматоните, се движеха толкова мълниеносно, че се бяха превърнали в неясно петно, червената й коса приличаше на пламнало знаме. А в краката й…

Сесили се залови да си пробива път през тълпата към тях. По пътя захвърли камата си и взе една брадва с дълга дръжка, изпусната от някой автоматон. Оръжието се оказа учудващо леко и издаде страшно удовлетворяващо хрущене, когато тя го заби в гърдите на механичния демон, посегнал да я улови, запращайки го назад.

Миг по-късно вече прескачаше купчина паднали автоматони, повечето от които бяха посечени на парчета, а крайниците им бяха разпилени навсякъде — именно оттам трябва да се бе взела и ръката, която я бе стиснала преди малко. В другия край на купчината стоеше Бриджет, въртейки се на всички посоки, докато отблъскваше прииждащите чудовища, мъчещи се да се доберат до Шарлот и Хенри. Бриджет хвърли мимолетен поглед на Сесили, когато по-малкото момиче профуча покрай нея и коленичи до ръководителката на Института.

— Шарлот — прошепна тя.

Жената вдигна глава. Лицето й беше пребледняло от ужас, зениците й — толкова разширени, че сякаш бяха погълнали кафявото на ирисите й. Беше обвила ръце около безжизнено отпуснатото тяло на Хенри и го полюшваше лекичко, опряла главата му върху крехкото си рамо и сключила пръсти около гърдите му.

— Шарлот — повтори Сесили, — не можем да спечелим тази битка. Трябва да се оттеглим.

— Не мога да преместя Хенри!

— Шарлот… вече не можем да му помогнем.

— Не, не е вярно — отчаяно каза жената. — Все още усещам пулса му.

Сесили протегна ръка.

— Шарлот…

— Не съм луда! Той е жив! Жив е и аз няма да го оставя!

— Шарлот, бебето — напомни й Сесили. — Хенри би искал да се спасите.

Нещо проблесна в очите на предводителката на ловците на сенки… и тя още по-здраво стисна тялото на съпруга си.

— Не можем да си тръгнем без Хенри — заяви тя. — Не можем да отворим Портала. Хванати сме като в капан в тази планина.

Сесили ахна тихичко. Не се беше сетила за това. Ритъмът на сърцето й изпрати рязко съобщение по вените й: „Ще умрем. Всички ще умрем“. Защо беше избрала това? Господи, какво беше направила? Вдигна глава и с крайчеца на окото си зърна познатото проблясване на синьо и черно… Уил? Синьото й напомни за нещо… за искри, издигащи се над пушека…

— Бриджет — каза тя. — Доведи Магнус.

Девойката поклати глава.

— Оставя ли ви, след пет минути ще сте мъртви — заяви тя и сякаш за да илюстрира думите си, стовари оръжието си върху един връхлитащ автоматон, сякаш цепеше подпалки. Създанието падна на две страни, посечено през средата.

— Не разбираш — настоя Сесили. — Нуждаем се от Магнус…

— Ето ме.

И той наистина беше тук, появил се над момичето толкова внезапно и безшумно, че тя едва успя да потисне един писък. Над яката му се бе проточила дълга резка, не дълбока, но кървава. Очевидно кръвта на магьосниците бе също така червена, както и тази на хората. Погледът му попадна върху Хенри и по лицето му пробяга ужасна, бездънна скръб. Това бе изражението на човек, който бе виждал смъртта стотици пъти, който бе понесъл неизброими загуби и комуто сега предстоеше да понесе още една.

— Господи, той беше добър човек.

— Не — заяви Шарлот. — Казвам ви, че усетих пулса му… не говорете за него сякаш вече е мъртъв…

Магнус коленичи и протегна ръка, за да докосне клепачите на Хенри. Сесили се почуди дали възнамерява да каже „ave atque vale“, задължителните думи за сбогом на ловците на сенки, но той отдръпна ръка и присви очи. Миг по-късно беше сложил пръсти върху врата на Хенри. Промърмори нещо на език, който момичето не разбираше и като се приближи още малко, улови брадичката на Хенри в длан.

— Слабо — рече той, по-скоро на себе си, — макар и бавно, сърцето му наистина бие.

Шарлот си пое накъсано дъх.

— Казах ви.

Магьосникът я погледна.

— Така е. Съжалявам, че не обърнах внимание на думите ти. — Очите му отново се спуснаха към Хенри. — А сега всички да замълчат.

Той вдигна ръката, която не бе притисната до гърлото на Хенри, и щракна с пръсти. Начаса въздухът около тях стана плътен и разкривен като старо стъкло. Над главите им се появи купол и обгърна Хенри, Шарлот, Сесили и Магнус в блещукащ пашкул от тишина. През него Сесили все още можеше да види стаята наоколо, биещите се автоматони, Бриджет, която сееше смърт наляво и надясно със своя меч, целия изцапан с черната течност. Вътре цареше тишина.

Тя погледна към Магнус.

— Направихте защитна стена.

— Точно така. — Вниманието му беше върху Хенри. — Много добре.

— Не можехте ли да издигнете такава около всички ни, така че да сме предпазени?

Той поклати глава.

— Магията изисква енергия, малка моя. Мога да задържа една такава защита за съвсем кратко, а когато тя се разпадне, те ще ни нападнат.

Приведе се напред, мълвейки нещо. От върховете на пръстите му изскочиха сини искри, които като че ли потънаха в кожата на Хенри, запалвайки огън във вените му — сякаш Магнус бе поднесъл клечка кибрит към пътечка от барут, която тръгваше от дланите на Хенри и продължаваше нагоре по ръцете, шията и лицето му. Шарлот, която продължаваше да го държи, ахна ликуващо, когато мощен спазъм разтърси тялото на съпруга й и главата му подскочи.

Очите на Хенри се отвориха. Бяха обагрени със същия син огън, който гореше във вените му.

— Аз… — Гласът му беше хриплив. — Какво стана?

Шарлот избухна в сълзи.

— Хенри! О, скъпият ми Хенри!

Тя се вкопчи в него и започна да го целува трескаво, а той зарови пръсти в косата й и я задържа така. Магнус и Сесили извърнаха поглед.

Когато Шарлот най-сетне го пусна, макар и все още да милваше косата му и да му шепнеше тихичко, той се опита да седне… и рухна безсилно на пода. Погледна към магьосника, който извърна очи, клепачите му бяха натежали от изтощение и още нещо. Нещо, което накара сърцето на Сесили да се свие.

— Хенри — каза Шарлот уплашено. — Много ли те боли? Можеш ли да се изправиш?

— Почти не ме боли. Но не мога да стана. Изобщо не си усещам краката.

Магнус все още се взираше в пода.

— Съжалявам — каза той. — Има неща, които магията не може да направи; наранявания, срещу които дори тя е безсилна.

Мъчително бе да се види изражението на Шарлот.

— Хенри…

— Все още мога да направя Портал — прекъсна я той. От ъгълчето на устните му се стече струйка кръв и той я избърса с ръкава си. — Можем да избягаме от това място. Трябва да го направим. — Опита да се обърне и цветът се отцеди от лицето му, което се разкриви в болезнена гримаса. — Какво става?

— Превъзхождат ни числено — отвърна Сесили. — Всички се бият за живота си…

— За живота си, но не и за да победят? — попита Хенри.

Магнус поклати глава.

— Не можем да победим. Безнадеждно е. Твърде много са.

— А Теса и Уил?

— Уил я намери — отговори Сесили. — Те са тук, в тази стая.

Хенри затвори очи, пое си дълбоко дъх и отново ги отвори. Синият им оттенък вече бе започнал да избледнява.

— Значи трябва да направим Портал. Но първо трябва да привлечем вниманието на останалите… да ги отделим от автоматоните, така че да не бъдем всмукани обратно в Института заедно с тях. Последното, от което се нуждаем, е някое от тези Адски устройства да се озове в Лондон. — Той погледна към Магнус. — Бръкни в джоба на палтото ми.

Магьосникът го стори и Сесили забеляза, че ръката му трепери лекичко. Очевидно усилието да поддържа защитната стена започваше да си казва думата.

Когато извади ръка от джоба на Хенри, той държеше малка златна кутийка, по която не се виждаше какъвто и да било механизъм за отваряне.

Думите на Хенри излизаха с усилие:

— Сесили… вземи я, моля те. Вземи я и я хвърли. Колкото можеш по-силно.

Магнус подаде кутийката на девойката с разтреперани пръсти. Предметът беше топъл върху дланта й, макар тя да не бе сигурна дали това бе, защото вътре имаше нещо, излъчващо топлина, или просто защото досега бе стоял в джоба на Хенри.

Тя погледна към Магнус. Лицето му беше изопнато.

— Свалям стената. Хвърляй, Сесили.

Той вдигна ръце и от тях изскочиха искри. Стената заблещука за миг, а после изчезна. Момичето замахна и хвърли кутията.

В продължение на един момент не се случи нищо, а след това се разнесе тъпа имплозия… затихващ, насочен навътре звук, сякаш огромна отводнителна тръба всмукваше всичко в стаята. Ушите на Сесили изпукаха и тя падна на земята, стиснала главата си в ръце. Магнус също беше коленичил, малката им групичка се сгуши заедно, докато през стаята сякаш премина мощен вятър.

Неговият рев се смеси със скърцането и трошенето на метал, когато механичните създания започнаха да се препъват и залитат. Девойката видя как Гейбриъл отскочи настрани, за да избегне един автоматон, който падна в краката му, разтърсван от конвулсии, размахал ръце и крака, сякаш беше получил пристъп. Очите на Сесили се стрелнаха към Уил и Мълчаливия брат, заедно с когото той се биеше и чиято качулка беше паднала назад. Дори насред всичко, което се случваше, момичето усети как по тялото й пробягва тръпка на изумление. Брат Закарая беше… Джем. Като всички останали и тя знаеше, че Мълчаливите братя бяха взели Джем със себе си в Града на тишината, за да стане един от тях, ако това не го убиеше, но не предполагаше, че ще бъде достатъчно добре, за да е тук сега, да се бие рамо до рамо с брат й, както някога, и че ще има силата…

В този миг се разнесе трясък и едно от чудовищата с часовников механизъм рухна на земята между Уил и Джем, принуждавайки ги да отскочат един от друг. Въздухът миришеше точно като пред буря.

— Хенри… — Косата на Шарлот се развяваше около лицето й.

Чертите на съпруга й бяха изопнати от болка.

— То е… нещо като Пиксис. Предназначението му е да отдели душите на демоните от телата им. Преди смъртта. Не съм имал време да… го усъвършенствам. Но ми се стори, че си струва да опитам.

Магнус се изправи на крака със залитане и гласът му се извиси над трясъка на метал и демоничните писъци.

— Елате тук! Всички! Съберете се, ловци на сенки!

Бриджет остана на мястото си, все още вкопчена в битка с два автоматона, чиито движения бяха станали насечени и некоординирани, ала останалите се затичаха към тях — Уил, Джем, Гейбриъл… а Теса, къде беше Теса? Сесили видя, че Уил си даде сметка за отсъствието й в същия миг, в който и тя. Брат й се обърна, стиснал Джем над лакътя, и сините му очи обходиха стаята. Сесили видя как устните му оформиха думата „Теса“, макар да не можеше да ги чуе над усилващия се вой на вятъра, скърцането на метал…

— Достатъчно!

Лъч сребърна светлина се стрелна като мълния от купола над тях и изригна в стаята като искрите от фойерверки. Вятърът утихна изведнъж, оставяйки след себе си оглушителна тишина.

Сесили вдигна очи. На балкона, опасващ стената под купола, стоеше мъж, облечен в елегантен тъмен костюм, когото тя разпозна моментално.

Мортмейн.

— Достатъчно!

Гласът отекна из помещението, изпращайки тръпки по гръбнака на Теса. Мортмейн. Познаваше гласа му, дори и да не можеше да види нищо иззад каменната колона, която скриваше нишата, където я беше издърпал Армарос. Демонът автоматон я държеше здраво, без да охлаби хватката си дори когато стаята беше разтърсена от мощна експлозия, последвана от свиреп, бръснещ вятър, който мина покрай нишата им, без да ги докосне.

Сега се беше възцарила тишина и Теса отчаяно искаше да се отскубне от металните ръце, които я държаха, да изтича в залата и да види дали някой от приятелите, от онези, които обичаше, не беше пострадал или дори убит. Ала да се съпротивлява срещу Армарос бе като да се съпротивлява срещу стена. Въпреки това тя зарита, докато гласът на Мортмейн отново отекна в стаята:

— Къде е госпожица Грей? Доведете ми я.

Армарос издаде буботещ звук и се раздвижи. Вдигна Теса за ръцете и я изнесе от нишата в основното помещение.

Където цареше хаос. Автоматоните стояха като вцепенени, вдигнали погледи към своя господар. Много от тях бяха рухнали на земята или бяха посечени на парчета. Подът беше хлъзгав от кръв и машинно масло.

В средата на стаята, образували кръг, стояха ловците на сенки. Сирил беше коленичил; около единия му крак беше увита окървавена превръзка. Недалеч от него, полуседнал, полулегнал в прегръдките на Шарлот, беше Хенри, с ужасно бледо лице… Уил вдигна глава и очите му срещнаха тези на Теса. По лицето му пробяга ужас и той понечи да тръгне към нея, ала Джем го сграбчи за ръкава. Той също гледаше младата жена с потъмнели и разширени от ужас очи.

Тя извърна поглед от тях и го вдигна към Мортмейн. Магистърът стоеше до перилата на балкона, като проповедник на амвона, ехидна усмивка извиваше устните му.

— Госпожице Грей, толкова мило от твоя страна да се присъединиш към нас.

Теса се изплю, усещайки вкус на кръв там, където пръстите на автоматона бяха одрали бузата й.

Мортмейн повдигна едната си вежда.

— Пусни я на земята — нареди той на Армарос. — Дръж ръце на раменете й.

Демонът се подчини с тих смях. В мига, в който ботушите й докоснаха пода, тя се изпъна, вирна брадичка и впи яростен поглед в Магистъра.

— Лоша поличба е да видите булката преди деня на сватбата.

— Нима? — рече Мортмейн. — И за кого по-точно?

Теса не се огледа наоколо. Видът на толкова много автоматони, срещу които стоеше едва шепа ловци на сенки, беше прекалено мъчителна.

— Нефилимите вече проникнаха в крепостта ви — заяви тя. — След тях ще дойдат и други. Те ще надвият автоматоните ви и ще ги унищожат. Предайте се сега и може би ще спасите живота си.

Той отметна глава назад и се разсмя.

— Възхитително, госпожице Грей! Стоиш пред мен, заобиколена от поражение и настояваш да се предам.

— Ние не сме победени… — започна Уил и Мортмейн изпусна дъха си през стиснати зъби със съскане, което отекна в просторното помещение. Като един всички автоматони обърнаха глави към младия ловец на сенки — ужасяващ синхрон.

— Да не съм чул и дума от теб, нефилиме — каза Магистърът. — Ако още веднъж си отвориш устата, това ще бъде последната ти глътка въздух.

— Пуснете ги да си вървят — рече Теса. — Това няма нищо общо с тях. Пуснете ги да си вървят и задръжте мен.

— Пазариш се, без да имаш какво да ми предложиш в замяна — отвърна Мортмейн. — Заблуждаваш се, ако смяташ, че някой ще ви се притече на помощ. В този момент значителна част от армията ми посича Съвета ви на парчета. — Младата жена чу ахването на Шарлот — кратък, приглушен звук. — Колко умно от страна на нефилимите, да се съберат накуп, та да ги помета с един удар.

— Моля ви — промълви Теса. — Помилвайте ги. Неприязънта ви към нефилимите е справедлива, но ако те всички са мъртви, кому ще послужи като назидание вашето отмъщение? Кой ще изкупи вината им? Ако няма кой да се поучи от миналото, няма да има кой да пренесе уроците му в бъдещето. Оставете ги да живеят. Нека продължат наученото от вас в бъдещето. Те могат да бъдат това, което ще оставите след себе си.

Мортмейн кимна замислено, сякаш претегляше думите й в ума си.

— Да, ще пожаля живота им… ще ги задържа тук като наши затворници. Пленничеството им ще те направи мила и покорна — при тези думи гласът му стана суров, — защото ти ги обичаш и ако някога опиташ да избягаш, ще ги избия до един. — Той замълча за миг. — Какво ще кажеш, госпожице Грей? Проявих великодушие и заслужавам благодарността ти.

Единственият звук в стаята беше поскърцването на автоматоните и бученето на кръвта в ушите на Теса. Тя най-сетне разбра какво означаваха думите, които госпожа Блек беше изрекла в каретата: „И колкото повече знаеш за тях, колкото по-привързана си към тях, толкова по-ефективно оръжие ще бъдеш, за да ги сравним със земята“. Дори и да не беше напълно като тях, младата жена бе станала една от ловците на сенки. Държеше на тях и ги обичаше и ето че Мортмейн щеше да използва това, за да я принуди да му се подчини. Спасявайки малцината, които обичаше, тя щеше да подпише смъртната присъда на всички тях. Ала да обрече на гибел Уил и Джем, Шарлот и Хенри, Сесили и останалите беше немислимо.

— Да. — Чу как Джем — или пък беше Уил? — издаде приглушен звук. — Да, приемам. — Тя вдигна очи. — Кажете на демона да ме пусне и ще се кача при вас.

Видя как Мортмейн присви очи.

— Не. Армарос, доведи ми я.

Ръцете на демона я сграбчиха и Теса прехапа устни от болка. Сякаш й съчувстваше, ангелът с часовников механизъм около врата й потръпна.

„Малцина могат да кажат, че имат ангел, който се грижи за тях. Ала ти можеш.“

Ръката й се вдигна към гърлото. Ангелът като че ли пулсираше под пръстите й, сякаш дишаше, сякаш се опитваше да й каже нещо. Тя го стисна толкова силно, че върховете на крилата му се впиха в дланта й, и си спомни съня си.

„— Така изглеждаш в действителност?

— Ти виждаш едва частица от моята същност. В истинската си форма аз съм смъртоносно величие.“

Пръстите на Армарос се впиха още по-здраво в ръцете й.

„Вашият ангел с часовников механизъм съдържа късче от духа на ангел“, бе казал Мортмейн. Теса си спомни белия знак с формата на звезда върху рамото на Уил, а после отново видя гладкото, красиво, нетрепващо лице на ангела, хладните ръце, които я бяха задържали, докато падаше от каретата на госпожа Блек към бушуващата вода на дъното на клисурата.

Демонът започна да я повдига от земята.

Теса си спомни своя сън.

Пое си дълбоко дъх. Дори не бе сигурна дали това, което се кани да стори, е възможно, или е лудост. Докато Армарос я вдигаше, тя затвори очи и умът й потърси ангела с часовников механизъм, потъна в него. За миг се запрепъва през мрака, а после се озова в сивото междинно положение, търсейки светлинката, искрата дух, живота…

И ето че го откри, внезапно лумнал лъч, по-ярък от всяка искра, която бе виждала дотогава. Посегна към него, обви се около изпепеляващия огън, който изгаряше кожата й. Изпищя…

И се превъплъти.

Бели пламъци се разляха по вените й и тя се стрелна нагоре. Бойното й облекло се разкъса и падна, ярка светлина обгърна тялото й. Тя беше огън. Падаща звезда. Ръцете на Армарос се откъснаха от тялото й… съвършено безшумно той се стопи, изпепелен от небесния огън, който бушуваше в Теса.

И ето че тя летеше… летеше нагоре. Не, издигаше се… растеше. Костите й се обтегнаха и издължиха, като решетка, която някой разтягаше настрани и нагоре до невъобразими размери. Кожата й, станала изведнъж златна, се опъваше и разкъсваше, докато тя се източваше нагоре като бобеното стъбло от старата приказка, и там, където се разкъсваше, от раните бликваше златна кръв. Къдрици като стружки от нажежен до бяло метал изскочиха от главата й и обградиха лицето й, а от гърба й се показаха огромни криле, по-големи от крилете на която и да е птица.

Навярно би трябвало да е ужасена. Когато сведе поглед надолу, видя, че ловците на сенки се взират в нея с широко отворена уста. Цялата стая бе изпълнена с ослепителна светлина… светлина, която струеше от нея. Беше се превърнала в Итуриел. Небесният огън на ангелите бушуваше в нея, изгаряше костите й, пареше очите й. Ала тя изпитваше единствено ледено спокойствие.

Сега беше висока над шест метра и стоеше очи в очи с Мортмейн, който стискаше перилата на балкона, вцепенен от ужас. В края на краищата, ангелът с часовников механизъм беше неговият подарък за майка й. Едва ли някога си бе представял, че би могъл да бъде използван по този начин.

— Не е възможно — изхриптя той. — Не е възможно…

— Ти плени един небесен ангел — каза Теса, но това не беше нейният глас, а Итуриел, говорещ през нея. Гласът му отекна в тялото й като удар на гонг и тя се зачуди някак мимоходом дали сърцето й бие… имаха ли ангелите сърца? Щеше ли това да я убие? И да го стореше, щеше да си струва. — Опита се да създадеш живот. Ала животът е привилегия на Небето. И то не търпи някой да си присвоява неговите права.

Мортмейн се обърна, за да побегне, но беше бавен, бавен като всички хора. Теса протегна ръка, ръката на Итуриел, и я сключи около него, повдигайки го от земята. Допирът на ангела го изгори и той изпищя. Гърчеше се, обгърнат от огън, докато тя затягаше хватката си, смазвайки тялото му в пихтия от алена кръв и бели кости.

След това разтвори пръсти и тялото му се сгромоляса на земята между автоматоните му. Последва мощен трус, съпроводен от оглушително металическо скърцане, като от рухването на сграда, и автоматоните започнаха да се свличат един по един на пода — нямаше кой да им вдъхва живот сега, когато с техния Магистър бе свършено. Градина от метални цветя, които увяхваха и умираха едно по едно, насред която стояха ловците на сенки и се оглеждаха изумено.

И ето че Теса разбра, че все още има сърце, защото то подскочи в гърдите й, ликуващо да ги види живи и в безопасност. Ала когато протегна златни ръце към тях — едната бе поаленяла там, където кръвта на Мортмейн се смесваше със златната кръв на Итуриел — те се отдръпнаха от ослепителната светлина, която я обгръщаше.

„Не, не“, искаше да каже тя, „никога не бих ви наранила“, но от устата й не излизаха никакви думи. Не можеше да говори — огънят беше твърде силен. Опита се да открие пътя обратно към себе си, да се превъплъти в Теса, но се изгуби в бушуващите пламъци, сякаш бе пропаднала в сърцето на слънцето. Агония от огън експлодира в нея и тя почувства, че пада, докато ангелът с часовников механизъм се впиваше в гърлото й като нажежено до червено въже. „Моля те“, помисли си тя, ала всичко бе погълнато от изпепеляващи пламъци и изгубвайки свяст, Теса потъна в светлината.