Принцеса с часовников механизъм

22 Последната тръба

От непрогледна черна мъгла създания с часовников механизъм протягаха хищни нокти към нея. Огън бушуваше във вените й и когато сведе поглед надолу, Теса видя, че кожата й е напукана и покрита с мехури, златна кръв струеше по ръцете й. Видя безкрайните градини на Рая, видя небесния свод обгърнат от пламъци, чието сияние би ослепило всеки смъртен. Видя сребърни облаци с остри като бръснач ръбове и почувства ледената пустота, която празнеше сърцата на ангелите.

— Теса… — Беше Уил. Можеше да познае гласа му навсякъде. — Теса, събуди се, събуди се. Моля те.

Тя чуваше болката в гласа му и искаше да протегне ръце към него, но когато ги вдигна, пламъците се усилиха и овъглиха пръстите й. Дланите й се превърнаха в пепел и горещият вятър ги разнесе.

Теса се мяташе в леглото, бълнуваща от високата температура и кошмарите. Подгизнали от пот, чаршафите се бяха усукали около нея, косата й бе залепнала за слепоочията. Бездруго бледата й кожа сега беше почти прозрачна и под нея се виждаше плетеницата на вените и очертанията на костите й. Ангелът с часовников механизъм почиваше върху шията й. От време на време тя го докосваше и от устните й се откъсваше глух стон, сякаш допирът й причиняваше болка.

— Толкова много страда. — Шарлот потопи една кърпа в хладка вода и я сложи върху пламналото чело на младата жена. Тя издаде тих звук, сякаш за да възрази, но не понечи да отблъсне ръката й. На Шарлот й се искаше да мисли, че е защото хладните кърпи помагат, но знаеше, че е по-вероятно Теса да е твърде изтощена. — Нищо друго ли не можем да направим?

— Огънят на ангела напуска тялото й — каза застаналият до Шарлот брат Енох в своя зловещ шепот, който проникваше навсякъде. — Ще отнеме време, докато се изчисти напълно. След това вече няма да я боли.

— Но тя ще се оправи?

— Досега оцеля. — Мълчаливият брат звучеше мрачно. — Огънят би трябвало да я убие. Би убил всеки обикновен човек. Но тя е наполовина ловец на сенки и наполовина демон и беше защитена от ангела, чийто огън използва. Той я бранеше даже в онези последни мигове, в които пламъците изпепелиха дори собствената му тленна форма.

Шарлот си спомни кръглото помещение в недрата на Кадер Идрис. Отново видя как Теса пристъпва напред и от момиче се превръща в пламък, как бе лумнала като огнена колона, косата й — същински ореол от искри, пръскащи ослепителна и ужасяваща светлина. Приклекнала на пода до тялото на Хенри, тя се бе почудила как дори ангелите могат да горят така и да останат живи.

След като ангелът напусна Теса, тя бе рухнала. Дрехите й бяха станали на дрипи, кожата й беше покрита с белези като от изгорено. Няколко от ловците на сенки се бяха втурнали към нея между свличащите се автоматони, макар че за Шарлот всичко бе някак неясно, изкривено през обектива на тревогата й за Хенри. Уил бе вдигнал Теса на ръце и те се бяха втурнали по коридорите, водени от синия огън на Магнус, който им показваше пътя за бягство, докато крепостта на Магистъра се рушеше около тях. Създаването на втори Портал. Още Мълчаливи братя, които ги очакваха в Института, белязани ръце и лица, които не бяха обърнали внимание дори на нея, затваряйки се с Хенри и Теса. Уил, обърнал се към Джем със съкрушено изражение.

— Джеймс — казал бе той, протягайки ръка към своя парабатай. — Ти можеш да разбереш… какво й правят… дали ще оживее…

Ала брат Енох бе пристъпил между тях.

— Името му не е Джеймс Карстерс. Сега то е брат Закарая.

Погледът на Уил, начинът, по който бе отпуснал ръка.

— Нека сам да говори.

Но Джем просто се бе извърнал и си бе тръгнал, от тях и от Института, докато Уил го гледаше, неспособен да повярва на очите си. Шарлот неволно си беше припомнила деня, в който се бяха запознали: „Нали не е вярно, че наистина умираш? Съжалявам“.

Именно Уил, с все още поразен, невярващ вид, им беше обяснил със запъване историята на Теса: функцията на ангела с часовников механизъм, злощастната съдба на рода Старкуедър и необичайния начин, по който бе зачената Теса. Значи Алойзиъс беше прав, помисли си Шарлот. Тази млада жена наистина беше неговата праправнучка. Негова потомка, за която той никога нямаше да узнае, тъй като беше загинал в клането на Съвета.

Шарлот не можеше да не си представи сцената, разиграла се в заседателната зала, когато вратите се бяха отворили и автоматоните бяха нахлули вътре. Нямаше правило да се идва невъоръжен на заседанията на Съвета, но присъстващите не бяха готови за битка. Повечето ловци на сенки никога не се бяха изправяли срещу автоматон. Шарлот я побиваха тръпки дори при мисълта за клането. Беше потресена от огромната загуба, която светът на ловците на сенки беше понесъл, макар че тя би била още по-страшна, ако не беше саможертвата на Теса. Всички автоматони бяха паднали със смъртта на Мортмейн, дори и тези в заседателната зала, и повечето ловци на сенки бяха оцелели, макар да имаше и много жертви… в това число и консулът.

— Наполовина демон, наполовина ловец на сенки — промълви Шарлот сега, загледана в Теса. — Какво означава това?

— Нефилимската кръв е водеща. Нов вид ловец на сенки. Новото невинаги е нещо лошо, Шарлот.

Именно заради нефилимската кръв бяха стигнали дотам, че да опитат целителни руни върху Теса, но те просто бяха потънали в кожата, изчезвайки безследно, като думи, написани с вода. Шарлот посегна и докосна ключицата на Теса, където бяха нарисували руната. Кожата й беше гореща.

— Ангелът — отбеляза тя. — Вече не тиктака.

— Присъствието на ангела го е напуснало. Итуриел е свободен и вече никой не брани Теса, макар че след като Магистърът е мъртъв, а самата тя е нефилим, вероятно ще бъде в безопасност. Стига само да не опита отново да се превъплъти в ангел. Това несъмнено ще я убие.

— Има и други опасности.

— В живота на всички има опасности — отвърна брат Енох със същия хладен, безучастен глас, с който й бе съобщил, че макар и да живее, Хенри никога няма да проходи.

Теса се размърда и проплака със задавен глас. В съня си от битката насам бе изричала различни имена — викала бе Нат, леля си, Шарлот.

— Джем — прошепна сега, а пръстите й се впиха в завивката.

Шарлот се извърна от Енох, за да вземе хладната кърпа и отново да я сложи върху челото на девойката. Знаеше, че не бива да пита и все пак…

— Как е той? Нашият Джем? Той… свиква ли с Братството?

Начаса усети неодобрението на Енох.

— Знаеш, че не бива да го наричаш така. Той вече не е вашият Джем. Сега е брат Закарая. Трябва да го забравиш.

— Да го забравя? Не мога да го забравя — каза Шарлот. — Той не е като останалите ви Братя, Енох, и ти го знаеш.

— Ритуалите, които правят някого Мълчалив брат, са нашите най-съкровени тайни.

— Не искам да ми разкриеш ритуалите ви — рече Шарлот. — Ала знам, че повечето Мълчаливи братя прекъсват всички връзки с живота си на смъртни, когато постъпят в Братството. Само че Джеймс не можа да го стори. Все още има нещо, което го привързва към този свят. — Тя сведе поглед към Теса, която дишаше тежко, а клепачите й потрепваха. — Тази нишка ги свързва един с друг и ако не бъде разкъсана както трябва, боя се, че ще нарани и двама им.

— О, за бога — сърдито каза Хенри, навивайки изцапаните с мастило ръкави на халата си. — Не можеш ли да намериш нещо не толкова потискащо? Нещо, в което да има битки.

— Това е Тенисън — отвърна Уил и свали крака от отоманката до камината в гостната. Столът на Хенри беше придърпан близо до огъня, в скута му лежеше отворен скицник. Все още беше блед, какъвто бе от битката в Кадер Идрис насам, но като че ли започваше да си възвръща цвета. — Ще усъвършенства ума ти.

Преди Хенри да успее да отговори, вратата се отвори и Шарлот влезе в стаята. Изглеждаше уморена, краищата на ръкавите й бяха мокри. Уил начаса остави книгата, а Хенри вдигна очи от скицника и я погледна въпросително.

Шарлот премести поглед от единия към другия и забеляза книгата до подноса за чай върху малката масичка.

— Да не би да четеше на Хенри, Уил?

— Да, нещо отвратително, пълно с поезия. — Съпругът й държеше писалка, а върху завивката, с която бяха покрити коленете му, бяха разпилени листове.

Хенри бе посрещнал с обичайната си сила на духа новината, че дори целителните умения на Мълчаливите братя не могат да го изправят на крака. С обичайната си сила на духа, както и с убеждението, че трябва да си направи стол, като онези подвижните, които се използваха на минералните извори в град Бат, но по-хубав, със самозадвижващи се колела и цял куп други снаряжения. Твърдо беше решил, че столът трябва да може да се движи и по стълбите нагоре-надолу, за да може той да ходи при изобретенията си в криптата. Беше нахвърлял скици на стола през цялото време, докато Уил му четеше от „Мод“44, в което нямаше нищо чудно — никога не беше проявявал особен интерес към поезията.

— Е, освободен си от задълженията си, Уил, а ти, Хенри, си освободен от още поезия — каза Шарлот. — Ако искаш, миличък, мога да ти помогна да си събереш записките…

Тя мина зад стола на съпруга си и като се пресегна над раменете му, подреди разпилените листове в спретната купчинка. Докато тя го правеше, Хенри улови китката й и вдигна към нея поглед, пълен с такова доверие и обожание, че Уил изпита чувството, че някой забива миниатюрни ножчета в кожата му.

Не че им завиждаше за щастието им, ни най-малко. Но не можеше да не си помисли за Теса. За надеждите, които бе хранил и които бе потиснал. Зачуди се дали тя го бе гледала по този начин някога. Съмняваше се. Толкова упорито се бе старал да разруши доверието й и макар че единственото, което искаше, бе възможност да го съгради наново, му беше трудно да не се бои, че…

Той потисна тези мрачни мисли и се изправи с намерението да обясни, че възнамерява да отиде при Теса. Преди да успее да каже каквото и да било обаче, на вратата се почука и Софи влезе с необикновено притеснен вид. Причината за притеснението й се изясни миг по-късно, когато инквизиторът прекрачи прага на гостната.

Уил, свикнал да го вижда в церемониалните му одежди по време на заседанията на Съвета, едва го разпозна в строгия на вид мъж със сиво палто и тъмни панталони. Върху бузата му имаше ярък белег, който не беше там преди.

— Инквизитор Уитлоу. — Шарлот се изправи, придобила изведнъж сериозно изражение. — На какво дължим вашето посещение?

— Шарлот — поздрави я инквизиторът и й протегна писмо, върху което бе поставен печатът на Съвета, — нося ти съобщение.

Тя го погледна недоумяващо.

— Не можеше ли просто да го изпратите по пощата?

— Това писмо е от жизненоважно значение. Наложително е да го прочетеш незабавно.

Много бавно жената протегна ръка и взе писмото. Подръпна плика, а после се намръщи и отиде до бюрото, за да вземе ножа за отваряне на писма. Уил се възползва от възможността, за да разгледа скришом инквизитора. Той се мръщеше срещу Шарлот и изобщо не му обръщаше внимание. Уил не можеше да не се зачуди дали белегът върху бузата му не е следа от битката на Съвета с автоматоните на Мортмейн.

Уил беше напълно сигурен, че те ще умрат заедно, там в недрата на планината, докато Теса изведнъж не бе лумнала във великолепието на ангела и не бе сразила Мортмейн така, както мълния покосява дърво. Това бе едно от най-удивителните неща, които бе виждал през живота си, но възхищението му бързо бе отстъпило място на ужас, когато Теса бе рухнала безжизнено след промяната, обляна в кръв и изпаднала в безсъзнание, независимо колко отчаяно се опитваха да я събудят. Магнус, който бе на ръба на изтощението, едва бе успял да отвори с помощта на Хенри Портал, отвеждащ обратно в Института, а след това на Уил всичко му беше неясно, сякаш обгърнато от мъгла на изтощение и кръв, и още Мълчаливи братя, повикани, за да се погрижат за ранените. Бяха дошли новини от Съвета за всички, които бяха загинали от ръцете на автоматоните, преди самите те да се разпаднат, когато Мортмейн бе издъхнал. И Теса… Теса, която не говореше, нито отваряше очи, докато Мълчаливите братя я отнасяха в стаята й, а той не можеше да отиде с нея. Тъй като не й беше нито брат, нито съпруг, можеше единствено да се взира след нея, свивайки и разпускайки окървавените си юмруци. Никога в живота си не се бе чувствал толкова безпомощен.

А когато се бе обърнал, за да потърси Джем, да сподели страха си с единствения друг човек, който обичаше Теса толкова силно, колкото и той самият, него го нямаше, беше се върнал в Града на тишината по заповед на Братята. Без дори едничка дума за сбогом.

Въпреки опитите на Сесили да го успокои, Уил беше ядосан… ядосан на Джем и на Съвета, и на Братята, задето бяха допуснали парабатаят му да стане един от тях, макар и да си даваше сметка, че е несправедлив, че решението си беше негово и че това бе единственият начин да остане жив. И все пак, откакто се беше върнал в Института, имаше чувството, че страда от морска болест, сякаш години наред беше закотвен кораб, а сега се носеше по вълните, без никаква представа накъде да поеме. А и Теса…

Звук от късане на хартия го извади от мислите му — Шарлот бе извадила писмото и го четеше, а цветът бързо се отреждаше от лицето й. Тя вдигна очи и се взря в инквизитора.

— Това някаква шега ли е?

Мъжът се начумери още повече.

— Не е никаква шега, уверявам те. Е, имаш ли отговор?

— Лоти. — Хенри погледна съпругата си и дори рижите му кичури сякаш излъчваха тревога и обич. — Лоти, какво има? Какво не е наред?

Шарлот срещна очите му за миг, а после отново се обърна към инквизитора.

— Не. Нямам отговор. Все още не.

— Съветът не желае… — започна той и тогава сякаш забеляза Уил за първи път. — Бих искал да поговорим насаме, Шарлот.

Тя изпъна рамене.

— Няма да отпратя нито Уил, нито Хенри.

Двамата кръстосаха сърдити погледи. Уил знаеше, че Хенри го гледа тревожно. След скарването между Шарлот и консула, и последвалата му смърт, те всички бяха очаквали със затаен дъх Съветът да произнесе осъдителната си присъда. Мястото им в Института им се струваше несигурно. Уил го виждаше в стиснатите устни на предводителката им и лекото потреперване на ръцете й.

Изведнъж му се прииска Джем или Теса да бяха тук, някой, с когото би могъл да поговори и да попита какво да направи за Шарлот, на която дължеше толкова много.

— Всичко е наред — рече той и се изправи. Искаше да види Теса, дори и ако не отваряше очи и не знаеше, че е до нея. — И без това се канех да си тръгна.

— Уил… — опита се да възрази ръководителката на Института.

— Всичко е наред, Шарлот — повтори младият мъж и като мина покрай инквизитора, излезе от стаята.

Когато се озова в коридора, се облегна на стената за миг, за да се съвземе. Неволно си припомни собствените си думи… господи, сякаш ги беше изрекъл преди милион години и сега изобщо не ги намираше за забавни: „Консулът? Да прекъсва закуската ни? Какво може да очакваме занапред? Посещение за чаша чай от инквизитора?“.

Ако отнемеха поста на Шарлот…

Ако те всички изгубеха дома си…

Ако Теса…

Не можеше да довърши тази мисъл. Любимата му щеше да живее… трябваше да живее. Докато вървеше по коридора, си мислеше за Уелс и неговите багри — синьо, зелено, сиво. Навярно би могъл да се върне там със Сесили, ако изгубеха Института. Да се опита да създаде някакъв живот за тях двамата в родната им страна. Нямаше да бъдат ловци на сенки, но без Шарлот, Хенри, Джем, Теса и Софи, и дори без проклетите Лайтууд, той не искаше да бъде ловец на сенки. Те бяха неговото семейство и му бяха скъпи… още нещо, помисли си Уил, което бе осъзнал твърде късно.

— Теса. Събудете се. Моля ви, събудете се.

Този път гласът, прорязал мрака, принадлежеше на Софи. Теса се напрегна и с усилие успя да отвори очи за частица от секундата. Видя стаята си в Института, познатите мебели, дръпнатите завеси, бледите лъчи на слънцето, които оформяха квадрати от светлина по пода, и опита да се вкопчи в този миг на яснота. Тези моменти на просветление между треската и кошмарите бяха толкова кратки… отиваха си твърде бързо, преди да е успяла да вдигне ръка, да каже нещо. Софи, помъчи се да прошепне, но думата не можа да си проправи път през пресъхналите й устни. Пред очите й сякаш падна мълния, разсичайки света. Теса извика беззвучно, когато Институтът се разпадна на парчета и се отдръпна от нея, потъвайки в мрак.

Сирил бе този, който най-сетне каза на Гейбриъл, че Сесили е в конюшнята, след като той беше прекарал по-голямата част от деня в безплодно — макар и, както се надяваше, не очевидно — търсене из Института.

Вече се смрачаваше и конюшнята беше обляна от меката светлина на фенера и изпълнена с миризмата на коне. Сесили стоеше до отделението на Балиос, облегнала глава до шията на едрия жребец. Косата й, която имаше почти същия мастиленочерен цвят, се бе разпиляла по раменете й, а когато се обърна да го погледне, Гейбриъл видя как рубинът проблясва на гърлото й.

По лицето й пробяга тревога.

— Да не се е случило нещо с Уил?

— Уил? — изненада се Гейбриъл.

— Просто си помислих… изражението ви… — Тя въздъхна. — През последните дни беше толкова разстроен. Сякаш не му стига, че Теса е болна, ами и това с Джем… — Сесили поклати глава. — Опитах се да поговоря с него, но той не казва нищо.

— Мисля, че в момента говори с Джем — рече Гейбриъл. — Признавам си, че не знам в какво състояние е. Ако искате, бих могъл…

— Не. — Гласът на Сесили беше тих, сините й очи — загледани нейде далеч. — По-добре да го оставим на мира.

Гейбриъл направи няколко крачки напред. Меката жълта светлина на фенера в краката на Сесили хвърляше блед златист отблясък върху кожата й. Не носеше ръкавици и ръцете й се белееха върху черния жребец.

— Аз… — започна той. — Този кон май много ти харесва.

Наруга се наум. Спомни си какво бе казал баща му веднъж — че жените, нежният пол, обичали да ги ухажват с очарователни думи и дълбокомислени фрази. Гейбриъл не бе съвсем сигурен какво е „дълбокомислена фраза“, но за сметка на това бе напълно сигурен, че „този кон май много ти харесва“ не е от тях.

Сесили обаче като че ли нямаше нищо против. Тя потупа разсеяно Балиос и се обърна към него.

— Той спаси живота на брат ми.

— Ще си тръгнеш ли? — попита Гейбриъл рязко.

Очите й се разшириха.

— Какво беше това, господин Лайтууд?

— Не. — Той вдигна ръка. — Не ме наричай господин Лайтууд, моля те. Ние сме ловци на сенки. За теб аз съм Гейбриъл.

Бузите на момичето порозовяха.

— Гейбриъл, тогава. Защо ме попита дали ще си тръгна?

— Дойде, за да убедиш брат си да се върне у дома — отвърна младежът. — Ала е очевидно, че той няма да го стори, нали така? Влюбен е в Теса. Ще остане там, където е тя.

— Тя може и да не остане тук — заяви девойката с непроницаем поглед.

— Мисля, че ще го направи. Но дори и да не го стори, той ще я последва, където и да отиде. А Джем… Джем е Мълчалив брат. Все още е нефилим. Ако иска да го види отново — а мисля, че е така — Уил ще остане. Годините са го променили, Сесили. Сега неговото семейство е тук.

— Нима вярваш, че ми казваш нещо, което и сама не съм разбрала? Сърцето на Уил е тук, не в Йоркшир, в къща, където никога не е живял, с родители, които не е виждал от години.

— Ами… ако той не може да се прибере у дома… помислих си, че може би ти ще го сториш.

— За да не бъдат родителите ми сами. Да. Разбирам защо би си го помислил. — Тя се поколеба. — Даваш си сметка, естествено, че след няколко години от мен ще се очаква да се омъжа и отново да оставя родителите си.

— Но не и никога вече да не говориш с тях. Те са изгнаници, Сесили. Останеш ли тук, ще бъдеш откъсната от тях.

— Казваш го така, сякаш искаш да ме убедиш да се прибера у дома.

— Казвам го, защото се боя, че ще го направиш. — Думите изскочиха от устата му, преди да успее да ги спре, и не му оставаше друго, освен да я погледне с пламнало от смущение лице.

Момичето направи крачка към него, вдигнала широко разтворените си, сини очи към лицето му. Гейбриъл се зачуди кога точно бяха престанали да му напомнят за очите на Уил — сега те бяха просто очите на Сесили, с цвят, който той свързваше единствено и само с нея.

— Когато дойдох тук — започна тя, — мислех, че ловците на сенки са чудовища. Вярвах, че трябва да спася брат си. Смятах, че ще се приберем заедно у дома и родителите ми ще се гордеят с нас. Че отново ще бъдем семейство. А после осъзнах… ти ми помогна да осъзная…

— Аз съм ти помогнал? Как?

— Баща ви не ви е дал никакъв избор. Настоявал е да бъдете това, което той иска. И по този начин е разбил семейството ви. Ала моят баща… той е предпочел да остави нефилимите и да се ожени за майка ми. Това е бил неговият избор, така както да остане с нефилимите е изборът на Уил. Да избереш любов или война — и двете са храбри решения, всяко — по свой собствен начин. И смятам, че родителите ми няма да са против избора на Уил. В края на краищата, най-важното за тях е той да е щастлив.

— А ти? — попита я Гейбриъл. Вече бяха толкова близо, че почти се докосваха. — Ти също трябва да направиш своя избор — да останеш или да си тръгнеш.

— Ще остана — заяви Сесили. — Избирам войната.

Младежът изпусна дъха, който дори не си бе дал сметка, че е задържал.

— Ще се откажеш от дома си?

— Ветровита стара къща в Йоркшир? — каза девойката. — Та това тук е Лондон.

— Ще се откажеш от онова, което познаваш?

— Познатото е скучно.

— Ще се откажеш от това да виждаш родителите си? В разрез със Закона е…

По устните й пробяга мимолетна усмивка.

— Всички нарушават Закона.

— Сеси…

Гейбриъл прекоси малкото разстояние, което ги делеше, и ето че я целуваше… в началото ръцете му я уловиха неловко за раменете, плъзвайки се по коравата тафта на роклята й, но после той погали тила й и зарови пръсти в копринено меката й коса. За миг Сесили застина от учудване, а после сякаш се разтопи под допира му. Устните й се разтвориха и той вкуси сладостта им. Когато тя най-сетне се отдръпна, на младият мъж като че ли му се виеше малко свят.

— Сеси? — повтори той дрезгаво.

— Пет — каза тя. Устните и бузите й бяха зачервени, ала гласът й беше спокоен.

— Пет? — повтори Гейбриъл недоумяващо.

— Оценката ми — обясни Сесили и му се усмихна. — Може би трябва да поработиш над умението и техниката си, но несъмнено притежаваш естествена дарба. Нуждаеш се от практика.

— И ти си готова да ме обучаваш?

— Бих се засегнала дълбоко, ако избереш някой друг за учител — заяви тя и като се повдигна на пръсти, отново го целуна.

Когато Уил влезе в стаята на Теса, Софи стоеше до леглото й и мълвеше тихи думи. Тя се обърна, когато вратата се затвори зад гърба му, и той видя, че устните й са тревожно стиснати.

— Как е Теса? — попита младият мъж и мушна ръце дълбоко в джобовете на панталона си. Мъчително бе да вижда любимата си в това състояние, сякаш късче лед се бе забило под ребрата му и право в сърцето му. Софи беше сплела на плитка дългата й кестенява коса, за да не се оплита, докато главата й се мята неспокойно върху възглавницата. Дишането й беше учестено, гърдите й се повдигаха и спускаха забързано, виждаше се как очите й се движат под бледите клепачи. Уил се зачуди дали сънува.

— Все така. — Софи се изправи изящно от стола до леглото и му го отстъпи. — Отново вика в съня си.

— Кого? — попита Уил и начаса съжали, че го е сторил. Несъмнено мотивите му вероятно бяха болезнено очевидни.

Тъмните лешникови очи на прислужницата се извърнаха от неговите.

— Брат си — отвърна тя. — Ако искате да останете насаме с госпожица Грей за малко…

— Да, ако обичаш, Софи.

Девойката поспря до вратата.

— Господарю Уилям…

Уил, който току-що се бе настанил в стола до леглото, я погледна.

— Съжалявам, че през всички тези години мислех и говорех толкова лоши неща за вас — рече младата жена. — Сега разбирам, че сте правели единствено това, което всички се опитваме да правим. Най-доброто, на което сме способни.

Той протегна ръка и я сложи върху тази на Теса, която подръпваше неспокойно завивката.

— Благодаря ти — отвърна, неспособен да погледне Софи в очите. Миг по-късно чу как вратата се затвори тихо зад него.

Погледът му се спря върху Теса. В момента тя бе притихнала, ресниците й потрепваха. Под очите й имаше тъмни сенки, вените рисуваха фина плетеница върху слепоочията и от вътрешната страна на китките й. Когато си я спомнеше как лумва в страховито великолепие, му беше трудно да повярва, че е толкова крехка, ала ето я сега пред него. Ръката й беше топла в неговата, а когато я помилва с опакото на дланта си по бузата, усети, че гори.

— Тес — прошепна той, — Адът е студен. Помниш ли, когато ми го каза? Бяхме в мазето на Къщата на мрака. Всеки друг би изпаднал в паника, а ти ми заяви преспокойно, като някоя гувернантка, че Адът бил покрит с лед. Каква жестока ирония би било, ако те загубя заради Небесния огън.

Теса си пое рязко дъх и за миг сърцето му подскочи… дали го беше чула? Но очите й си останаха затворени.

Пръстите му се сключиха още по-здраво около нейните.

— Върни се — каза той. — Върни се при мен, Теса. Хенри каза, че тъй като си докоснала душата на ангела, навярно сънуваш Рая, небесни градини и огнени цветя. Може би си щастлива в тези сънища. Но аз те моля, тласкан единствено от себичност — върни се при мен, защото не бих понесъл да изгубя цялото си сърце.

Главата й бавно се обърна към него, устните й се разтвориха, сякаш се канеше да проговори. Сърцето му подскочи и той се приведе напред.

— Джем? — каза Теса.

Уил се вцепени, все така — с ръка върху нейната. Очите й се отвориха… сиви като небето преди дъжд, сиви като хълмовете на Уелс. Цветът на сълзите. Тя погледна към него, през него, без изобщо да го вижда.

— Джем… Джем, толкова съжалявам. Само аз съм виновна.

Уил отново се приведе напред. То бе по-силно от него. Теса говореше, при това разбираемо, за първи път от дни насам. Дори и да не говореше на него.

— Не си виновна.

Тя отвърна на допира на ръката му, пръстите й сякаш изгаряха кожата му.

— Напротив — настоя младата жена. — Именно заради мен Мортмейн те лиши от уин фена. Заради мен всички сте в опасност. Трябваше да те обичам, а всъщност съкратих живота ти.

Уил си поемаше дъх на пресекулки. Парчето лед отново се бе забило в сърцето му и той сякаш дишаше около него. И все пак, не беше ревност, а тъга, по-дълбока от всяка, която бе познал дотогава. Помисли си за Сидни Картън. „Спомняйте си понякога, че има един човек, който е готов да даде живота си, за да запази живота на някой, който ви е скъп.“45 Да, той би го направил за Теса — би умрял, за да запази живота на онези, които са й скъпи… така, както и Джем би го направил за него или пък за Теса, а тя — и за двама им. Те тримата бяха оплетени в почти неразбираема бъркотия, но едно бе сигурно — никой не би могъл да твърди, че не се обичат.

„Достатъчно съм силен за това“, каза си той и нежно повдигна ръката й.

— Животът е повече от това просто да не умреш — рече той. — Има също така и щастие. Ти познаваш своя Джеймс, Теса. Знаеш, че би избрал любовта пред дългия живот.

В отговор девойката завъртя неспокойно глава върху възглавницата.

— Къде си, Джеймс? Търся те в мрака, но не те откривам. Ти си моят годеник, връзката между нас не може да бъде прекъсната. И все пак, когато умираше, аз не бях до теб. Не можах да се сбогувам.

— Какъв мрак? Теса, къде си? — Уил стисна ръката й по-силно. — Помогни ми да те открия.

Изведнъж гърбът на младата жена се изви като дъга, а пръстите й се впиха в неговите.

— Съжалявам! — ахна тя. — Джем… толкова съжалявам… причиних ти зло, ужасно зло…

— Теса! — Уил скочи на крака, но тя вече се бе отпуснала безсилно в леглото, дишайки тежко.

То бе по-силно от него — той извика отчаяно Шарлот, като дете, което се е събудило от кошмар; извика я така, както не го бе правил, когато все още беше дете и се събуждаше в непознатия Институт, копнеещ за утеха, която знаеше, че не бива да търси.

Шарлот се появи тичешком, както Уил открай време знаеше, че ще дойде, стига да я повикаше. Пристигна, останала без дъх и уплашена. Един поглед към девойката в леглото и към младия мъж, стиснал ръката й, и Уил видя как ужасът се оттегля от лицето й, заменен от безмълвна тъга.

— Уил…

Той нежно издърпа ръката си от тази на любимата си и се обърна към вратата.

— Шарлот, никога не съм те молил да използваш положението си като глава на Института, за да ми помогнеш…

— Положението ми не може да излекува Теса.

— Напротив. Трябва да доведеш Джем.

— Не мога да поискам това — каза Шарлот. — Джем току-що започна службата си в Града на тишината. Наскоро посветените Братя не бива да напускат града в продължение на цялата първа година…

— Той дойде да се бие.

Шарлот отметна една къдрица, която бе паднала над лицето й. Понякога, както в този момент, изглеждаше много млада, макар че по-рано, докато разговаряше с инквизитора в гостната, не беше така.

— Решението беше на брат Енох.

Увереност накара Уил да изпъне гръб. В продължение на толкова години се бе съмнявал в това, което се криеше в собственото му сърце. Но не и сега.

— Теса се нуждае от Джем. Познавам Закона и знам, че той не може да си дойде у дома, но… от Мълчаливите братя се очаква да прекъснат всяка връзка със света на смъртните, преди да се присъединят към Братството. Законът повелява и това. Връзката между Теса и Джем не беше прекъсната. Как би могла тя да се върне в света на смъртните, ако не може да види годеника си за последен път?

Шарлот не отговори веднага. Върху лицето й беше легнала сянка, която Уил не можеше да разгадае. Без съмнение тя също го искаше — заради Джем, заради Теса, заради двама им?

— Много добре — заяви тя най-сетне. — Ще видя какво мога да направя.

— О, за бога! — промърмори Софи, докато минаваше покрай кухнята. Трябваше ли Бриджет да избира все такива злокобни песни и то — все с името на Уил в тях? Сякаш горкото момче не беше страдало достатъчно…

Една сянка изникна от тъмнината.

— Софи?

Тя изписка и едва не изпусна четката, която държеше. Магическа светлина припламна в сумрачния коридор и девойката видя две познати сиво-зелени очи.

— Гидеон! — възкликна тя. — Всемогъщи боже, за малко да ме уплашиш до смърт.

Той придоби разкаяно изражение.

— Съжалявам. Просто исках да ти пожелая лека нощ… а и ти се усмихваше, докато идваше насам. Реших, че…

— Мислех си за господаря Уил — каза тя и отново се усмихна при вида на смаяното му изражение. — Само преди една година, ако ми кажеше, че някой го тормози, щях да остана ужасно доволна, ала сега му съчувствам. Това е всичко.

Гидеон изглеждаше отрезвен.

— Аз също му съчувствам. Всеки ден, в който Теса не се събужда, можеш да видиш как частица от живота му се отцежда от него.

— Само ако господарят Джем беше тук… — въздъхна Софи. — Но него го няма.

— Напоследък трябва да свикваме да живеем без страшно много неща. — Гидеон докосна лекичко бузата й. Пръстите му бяха мазолести, загрубели. Не бяха гладките пръсти на джентълмен. Девойката му се усмихна. — По време на вечерята изобщо не ме погледна — каза той с тих глас.

И наистина беше така. Бяха вечеряли набързо със студено печено пиле и картофи. Никой нямаше апетит, освен Гейбриъл и Сесили, които се бяха хранили така, сякаш бяха прекарали целия ден в тренировки. И може би наистина беше така.

— Притеснявах се за госпожа Брануел — призна си Софи. — Тя толкова се безпокои за съпруга си и за госпожица Теса, че направо вехне, а бебето… — Младата жена прехапа устни. — Тревожа се — повтори. Не можеше да каже повече. Трудно й бе да се отърси от сдържаността, възпитана в нея през целия й досегашен живот, прекаран в служба, въпреки че сега беше сгодена за ловец на сенки.

— Имаш нежно сърце — рече Гидеон. Пръстите му се плъзнаха по бузата и докоснаха устните й в нежна ласка. След това се отдръпна. — Видях Шарлот да влиза в гостната едва преди няколко минути. Навярно би могла да поговориш с нея за тревогата си?

— О, не…

— Софи — каза Гидеон. — Ти не си само прислужница на Шарлот, а си и нейна приятелка. Ако има някого, с когото би говорила, това си ти.

Гостната беше тъмна и студена. В камината не гореше огън, никоя от лампите не беше запалена и нощта бе спуснала покривалото си над стаята, обвивайки я в мрак и сенки. На Софи й беше нужен един миг, докато осъзнае, че една от сенките бе Шарлот — дребничка, безмълвна фигурка в стола зад бюрото.

— Госпожо Брануел — каза Софи, чувствайки се ужасно неловко, въпреки окуражителните думи на Гидеон. Преди два дни с Шарлот се бяха били рамо до рамо в Кадер Идрис, ала сега тя отново бе прислужницата, дошла да почисти камината и да избърше праха в стаята. В ръката си имаше кофа с въглища, в джоба на престилката — кутия с огниво. — Съжалявам… не исках да ви прекъсвам.

— Не прекъсваш нищо, Софи. Поне не нещо важно.

Гласът на Шарлот… Девойката никога не го бе чувала да звучи по този начин. Толкова слаб, така прекършен.

Тя остави въглищата до огъня и се приближи колебливо до своята господарка. Ръководителката на Института бе подпряла лакти върху бюрото, отпуснала глава в ръцете си. Пред нея лежеше отворено писмо с печата на Съвета. Софи изведнъж си припомни, че преди битката в Кадер Идрис консулът им беше заповядал да напуснат Института и сърцето й заби учестено. Но нали бе доказано, че са прави? Несъмнено победата им над Мортмейн би трябвало да анулира присъдата на консула, особено сега, когато той беше мъртъв?

— Всичко… всичко наред ли е, госпожо?

Шарлот махна към писмото — немощен, безнадежден жест. Софи побърза да се приближи и го взе от бюрото.

— Консул! — ахна Софи и листът изпадна от пръстите й. — Искат да ви направят консул?

— Така изглежда. — Гласът на Шарлот беше апатичен.

— Аз… — Софи не бе сигурна какво да каже. Мисълта за Института в Лондон, ръководен от друг, освен госпожа Брануел, беше ужасна. И все пак, консулският пост беше чест, най-голямата, която Клейвът можеше да окаже, и да види господарката си, удостоена с признанието, което бе заслужила, плащайки толкова висока цена… — Никой не е по-достоен от вас — довърши девойката.

— О, Софи, не. Именно аз реших да отидем в Кадер Идрис. Моя е вината, че Хенри никога вече няма да проходи. Аз му причиних това.

— Той не може да ви обвинява. Сигурна съм, че не ви вини.

— Така е, съпругът ми не мисли така. Но аз се обвинявам. Как бих могла да бъда консул и да изпращам ловци на сенки в битка, за да умрат? Не искам такава отговорност.

Софи взе ръката на господарката си в своята и я стисна.

— Шарлот — каза тя, — невинаги става въпрос да се изпращат ловци на сенки в битка. Понякога се налага и да бъдат възпирани. Вие имате състрадателно сърце и сте много умна. В продължение на години ръководихте Анклава. Разбира се, че сърцето ви се къса заради господин Брануел, но да бъдеш консул не предполага само да отнемаш животи, но и да ги спасяваш. Ако не бяхте вие, ако консул Уейланд бе успял да наложи волята си, колко ловци на сенки щяха да загинат от ръцете на механичните създания на Мортмейн?

Шарлот сведе поглед към зачервената, загрубяла от работа ръка на прислужницата, която стискаше нейната.

— Софи — каза тя, — кога стана толкова мъдра?

Лицето на девойката пламна.

— Научих се от вас, госпожо.

— О, не — заяви ръководителката на Института. — Преди малко ме нарече Шарлот. Като бъдещ ловец на сенки, Софи, от сега нататък ще ме наричаш Шарлот. Освен това ще наемем нова прислужница, която да заеме мястото ти, така че да можеш да посветиш времето си на подготовка за своето Извисяване.

— Благодаря — прошепна девойката. — Е, значи ще приемеш предложението? Ще станеш консул?

Шарлот нежно освободи ръката си от тази на Софи и взе писалката си.

— Ще приема. При три условия.

— Какви?

— Първото е да ми бъде разрешено да ръководя Клейва оттук, от Института, и да не се налага да се местя заедно със семейството си в Идрис, поне през първите няколко години. Защото не искам да ви напусна и освен това ми се ще да бъда тук, за да подготвя Уил да поеме ръководството на Института, когато най-сетне си тръгна.

— Уил? — повтори Софи слисано. — Да поеме ръководството на Института?

Шарлот се усмихна.

— Точно така. Това е второто ми условие.

— А третото?

Усмивката на Шарлот помръкна и на нейно място върху лицето й се изписа решителност.

— Резултатът от него, стига да бъде прието, ще видиш още утре — рече тя и като се наведе, започна да пише.