Принцеса с часовников механизъм

12 Призраци на пътя

Мушнал ръце в джобовете си, Уил стоеше на билото на един нисък хълм и нетърпеливо оглеждаше идиличния пейзаж на Бедфордшър.

Беше напуснал Лондон с възможно най-голямата скорост, на която бяха способни той и Балиос, поемайки към Големия северен път. Тъй като беше тръгнал преди изгрев-слънце, улиците бяха почти пусти, докато той се носеше през Айлингтън, Холоуей и Хайгейт; беше подминал няколко амбулантни търговци с каруци, както и един-двама пешеходци, но освен тях не се бе натъкнал на нищо, което да го забави, и тъй като Балиос не се уморяваше така бързо, както обикновените коне, много скоро беше оставил Барнет зад гърба си и бе прекосил в галоп Саут Мимс и Лондон Колни.

Уил обичаше да язди в галоп — прилепен към гърба на коня, с развявана от вятъра коса, докато копитата на жребеца скъсяваха разстоянието до целта му. Сега, когато беше оставил Лондон зад себе си, усещаше едновременно раздираща болка и някаква особена свобода. Странно бе да изпитва и двете едновременно, ала то беше по-силно от него. Близо до Колни имаше езерца и той бе спрял край едно, за да напои Балиос, преди да продължат напред.

Сега, на почти трийсет мили от Лондон, му беше трудно да не си припомни как преди години беше минал оттук на път за Института. Беше изминал част от разстоянието от Уелс върху един от конете на баща си, но го беше продал в Стафордшър, след като си бе дал сметка, че няма пари за пътните такси. Сега знаеше, че му бяха предложили много лоша цена, а и с усилие се беше разделил с Хенгроен — коня, на който се беше научил да язди, докато растеше — не по-малко трудно се бе оказало да извърви пеша милите, оставащи до Лондон. Докато пристигне в Института, стъпалата му кървяха, както и дланите, тъй като беше паднал на пътя и ги беше ожулил.

Младият мъж сведе поглед към ръцете си, наложил отгоре им спомена за онези от преди години. Бяха фини ръце с дълги пръсти — като на всички в рода Херондейл. Джем винаги казваше, че е срамота, дето Уил няма и грам музикална дарба, тъй като ръцете му били създадени за пиано. Мисълта за неговия парабатай го прониза като нож и като потисна спомена, той насочи вниманието си към Балиос. Беше спрял тук не само за да напои коня, но и да му даде шепа овес — той беше добър за скоростта и издръжливостта — както и възможност животното да си отдъхне. Беше слушал разкази за кавалерии, които препускали докато конете им не издъхнели под тях, но колкото и отчаяно да искаше да настигне Теса, не можеше да си представи да направи нещо толкова жестоко.

По пътя имаше доста движение: талиги, товарни коне, впрегнати в закрити каруци с пиво или мляко, и дори някой и друг омнибус22, теглен от коне. Ама наистина, трябваше ли всички тези хора да са навън в средата на седмицата, задръствайки пътищата? Поне нямаше крайпътни разбойници. Железницата, бариерите за събиране на пътни такси и полицията още преди десетилетия бяха сложили край на обирите по пътищата. На Уил нямаше да му хареса особено да си губи времето с това да убива някой крадец.

Беше заобиколил Сейнт Олбанс, без да си дава труд да спира за обяд, в бързината си да стигне до „Уотлинг Стрийт“ — древния римски път, който днес се разделяше при Рокситър; едната половина отиваше към Шотландия, а другата прекосяваше Англия и стигаше до пристанището Холихед в Уелс. По пътя имаше призраци — вятърът довя шепот на англосаксонски, който наричаше пътя Wœcelinga Strœt и говореше за Бодицея, победена от римляните точно тук преди много години.

Сега, мушнал ръце в джобовете си и зареял поглед над ширналия се пред него пейзаж — беше три часът и небето започваше да потъмнява, което означаваше, че скоро щеше да му се наложи да си намери странноприемница, където да спре, за да може конят му да отпочине, а той да пренощува — Уил си спомни как бе казал на Теса, че Бодицея доказала, че и жените могат да бъдат воини. Тогава не й беше казал, че е прочел писмата й и че вече обичаше душата й на воин, скрита зад кротките й сиви очи.

Спомни си съня, който му се беше явил — синьо небе и девойката, приседнала до него на един зелен хълм. „Ти винаги ще си на първо място в сърцето ми.“ Свирепа ярост лумна в душата му. Как се осмеляваше Мортмейн да я докосва! Теса бе една от тях. Не принадлежеше на Уил — тя притежаваше твърде силен характер, за да принадлежи на когото и да било, дори на Джем — но беше част от тях и Уил изруга безмълвно консула, задето не го разбираше.

Щеше да я намери. Щеше да я открие и да я върне у дома и дори ако тя никога не го обикнеше, всичко щеше да бъде наред, тъй като щеше да е сторил това и за нея, и за себе си. Обърна се рязко към Балиос, който го погледна печално.

— Хайде, момче — подкани го Уил, докато се мяташе на седлото. — Слънцето залязва и трябва да стигнем до Хоклиф преди падането на нощта, защото май ще завали.

Младежът заби пети в хълбоците на коня и той, сякаш разбрал думите му, полетя като стрела.

— Тръгнал е към Уелс сам? — повтори Шарлот. — Как си го оставил да направи нещо толкова… толкова глупаво?

Магнус сви рамене.

— Не е мое задължение, нито някога ще бъде, да наставлявам своеволни ловци на сенки. Всъщност, дори не съм сигурен защо обвиняваш мен. Прекарах нощта в библиотеката, в очакване Уил да се появи, за да говорим, но той така и не го стори. Накрая заспах в раздела „Бяс и ликантропия“. Понякога Улси хапе и това ме тревожи.

Никой не отговори на тази забележка, макар че Шарлот придоби още по-разстроен вид. Закуската бездруго беше доста тиха, тъй като мнозина от тях липсваха. Отсъствието на Уил не беше учудило никого — бяха предположили, че е до своя парабатай. Едва когато Сирил нахлу в трапезарията, останал без дъх и развълнуван, за да им съобщи, че Балиос го няма, се беше вдигнала тревога.

При претърсването на Института бяха открили Магнус Бейн, заспал в един ъгъл на библиотеката. Шарлот го бе разтърсила, за да го събуди, и на въпроса дали има представа къде е Уил, той бе отвърнал най-искрено, че според него младежът е тръгнал към Уелс, за да открие Теса и да я върне в Института, било то крадешком или със сила. За негова изненада, тази информация беше хвърлила госпожа Брануел в паника и тя бе свикала в библиотеката среща, на която всички задължително трябваше да присъстват… дори и Гидеон, който се беше появил, като накуцваше и се облягаше тежко на една пръчка.

— Някой знае ли кога е тръгнал Уил? — попита Шарлот, застанала начело на дългата маса, край която бяха насядали останалите.

Сесили, сключила ръце пред себе си с престорена смиреност, изведнъж страшно се заинтересува от десена на килима.

— Много красиво украшение носиш, Сесили — отбеляза Шарлот, присвивайки очи при вида на рубина, който висеше около гърлото на момичето. — Май не го видях на шията ти вчера. Всъщност спомням си, че Уил го носеше. Кога ти го даде?

Момичето скръсти ръце пред гърдите си.

— Няма да кажа нищо. Решенията на брат ми са си негови, пък и вече опитахме да обясним на консула какво трябва да се направи. Тъй като Клейвът няма да помогне, Уил взе нещата в свои ръце. Не знам защо си очаквала нещо различно.

— Не мислех, че ще остави Джем — рече Шарлот и думите й сякаш стреснаха и нея самата. — Аз… дори не мога да си представя как ще му кажем, когато се събуди.

— Джем знае… — възмутено започна Сесили, но в този миг беше прекъсната и то, за нейна изненада, от Гейбриъл.

— Разбира се, че знае — заяви той. — Уил просто изпълнява дълга си на парабатай. Прави онова, което би сторил Джем, ако беше в състояние. Отишъл е вместо него. Всеки парабатай би постъпил така.

— Ти защитаваш Уил? — обади се Гидеон. — След начина, по който винаги си се държал с него? След като десетки пъти си казвал на Джем, че има ужасен вкус за парабатаи?

— Уил може и да е ужасен като човек, но постъпката му доказва, че поне не е възмутителен ловец на сенки — рече Гейбриъл, а после, улавяйки погледа на Сесили, добави: — Всъщност, може би и като човек не е чак толкова лош. В общи линии.

— Колко великодушно изказване, Гидеон — подхвърли Магнус.

— Аз съм Гейбриъл.

Магнус махна с ръка.

— Всички от рода Лайтууд ми изглеждат еднакви…

— Хм… — побърза да се намеси Гидеон, преди брат му да е замерил магьосника с първия попаднал му предмет. — Независимо от личните качества и недостатъци на Уил, както и от неспособността на някои хора да различат един Лайтууд от друг, въпросът си остава — ще тръгнем ли след Уил?

— Ако той искаше помощ от вас, нямаше да поеме на път посред нощ, без да каже на никого — заяви Сесили.

— О, да — отвърна Гидеон. — Защото хлапакът се слави със своите грижливо обмислени планове и умението да взема разумни решения.

— Е, все пак е откраднал най-бързия кон — изтъкна Хенри. — Това говори за поне някаква предвидливост.

— Не можем да го оставим да се изправи срещу Мортмейн съвсем сам. Той ще бъде смазан — рече Гидеон. — Ако наистина е тръгнал през нощта, може би все още бихме успели да го настигнем по пътя…

— Уил е с най-бързия кон — напомни му Хенри и Магнус изсумтя под носа си.

— Всъщност не е напълно сигурно, че непременно ще срещне смъртта си — каза Гейбриъл. — Вярно, можем да тръгнем след него, но истината е, че подобен отряд, поел срещу Мортмейн, ще бъде забелязан по-лесно, отколкото едно момче на кон. Единствената ни надежда е да не го видят. В крайна сметка, той не е поел на война, а да спаси Теса. Подобна мисия се нуждае от потайност и незабелязаност…

Шарлот удари с юмрук по масата толкова силно, че звукът отекна из цялата стая.

— Всички, замълчете! — Тонът й беше толкова властен, че дори Магнус изглеждаше разтревожен. — Гейбриъл, Гидеон, и двамата имате право. За Уил е по-добре да не тръгваме след него и не можем да допуснем един от нас да загине. Вярно е също така, че Магистърът е извън нашия обсег — Съветът ще заседава и ще вземе решение по този въпрос. Ето защо трябва да насочим всичките си усилия към това да спасим Джем. Младежът умира, ала все още не е мъртъв. Част от силата на Уил зависи от него, а и той е един от нас. Най-сетне ни даде позволение да потърсим лек за болестта му и следователно ще сторим именно това.

— Но… — започна Гейбриъл.

— Тишина! — прекъсна го Шарлот. — Аз оглавявам Института. Не забравяй кой те спаси от баща ти и ми отдай нужното уважение.

— Добре постави Гидеон на мястото му — доволно подхвърли Магнус и Шарлот се обърна към него с пламнали очи.

— Същото важи и за теб, магьоснико. Господин Херондейл може и да те е повикал, но все още си тук само защото аз те търпя. От онова, което ми каза тази сутрин, разбирам, че си обещал на Уил да сториш всичко по силите си, за да намериш лек за Джем, докато него го няма. Ще кажеш на Гейбриъл и Сесили къде се намира магазинът, от който може да се набавят необходимите ти съставки. Гидеон, тъй като си ранен, ще останеш в библиотеката и ще търсиш книгите, които Магнус ти поиска. Ако ти трябва помощ, аз или Софи ще ти я окажем. Хенри, навярно магьосникът би могъл да използва криптата като лаборатория, освен ако в момента не си по средата на някой проект, който не би го позволил? — Тя погледна към съпруга си, повдигнала вежди.

— Всъщност съм — колебливо отвърна той, — но този проект би могъл да бъде насочен към намирането на лек за Джем и на драго сърце бих приел помощта на господин Бейн. В замяна господинът може да използва всичките ми научни пособия.

Магнус го погледна любопитно.

— Над какво точно работите?

— Е, както знаете, ние не използваме магия, господин Бейн — обясни Хенри с видимо удоволствие, че някой проявява интерес към опитите му, — но в момента се опитвам да създам устройство, което би било нещо като научната версия на транспортираща магия. То ще отваря портал, където поискате…

— Като например в някой склад в Китай, пълен с уин фен? — досети се магьосникът с лукави пламъчета в очите. — Звучи много интересно, наистина много интересно.

— Не, не звучи — измърмори Гейбриъл и Шарлот му хвърли остър като кама поглед.

— Достатъчно, господин Лайтууд. Вярвам, че всички получихте задачите си. Заемете се с тях. Не искам да чувам нищо повече от вас, докато не сте в състояние да ми докладвате за постигнат напредък. Аз ще бъда при Джем.

И с тези думи тя излезе от стаята.

— Колко удовлетворително — рече госпожа Блек и Теса я изгледа свирепо.

Беше се свила в своя ъгъл на каретата, възможно най-далеч от съществото, което някога беше госпожа Блек. При вида на отвратителната гледка тя беше изпищяла и макар бързо да бе затиснала устата си с ръка, вече беше твърде късно — ужасената й реакция очевидно страшно се беше понравила на чудовищното създание.

— Бяхте обезглавена — рече Теса. — Как така сте жива? По този начин?

— Магия — отвърна госпожа Блек. — Брат ти бе онзи, който посъветва Магистъра, че в сегашното си състояние бих могла да му бъда от полза. Именно Натаниъл проля кръвта, която направи съществуването ми възможно. Животи за моя живот.

Зловеща усмивка разтегли устните й и девойката си помисли за брат си, издъхнал в ръцете й. „Не знаеш всичко, което съм сторил, Теса.“ Тя преглътна надигналата се в гърлото й жлъч. След като Нат умря, бе опитала да се превъплъти в него, за да изкопчи информация за Мортмейн от спомените му, но бе открила единствено сива вихрушка от гняв, горчилка и амбиция, между които нямаше нищо солидно. Нов прилив на омраза към Магистъра се надигна в гърдите й. Мортмейн беше открил слабостите на брат й и се беше възползвал от тях. Той държеше уин фена на Джем в жесток опит да принуди ловците на сенки да му се подчинят. Дори госпожа Блек, по свой собствен начин, беше пленница на неговите машинации.

— Изпълнявате заповедите на Мортмейн, защото смятате, че той ще ви даде тяло — каза Теса. — Не това… това нещо, което имате сега, а истинско, човешко тяло.

— Човешко — изсумтя госпожа Блек. — Очаквам нещо по-добро от човешко тяло. Но по-добро и от това. Нещо, което ще ми помогне да се слея с мунданите и отново да практикувам уменията си. Що се отнася до Магистъра, знам, че ще може да го направи — благодарение на теб. Много скоро той ще бъде всесилен и ти ще му помогнеш да го постигне.

— Вие сте глупачка, ако вярвате, че ще ви възнагради.

Сивите устни на госпожа Блек потръпнаха развеселено.

— О, но той ще го стори. Закле се, а аз направих всичко, което бях обещала. И ето че сега му доставям съвършената булка… обучена от мен. В името на Азазел, още не съм забравила деня, в който слезе от кораба от Америка. Изглеждаше така изцяло смъртна, толкова безполезна, че се отчаях как някога изобщо бих успяла да те науча на каквото и да било. Ала с достатъчно бруталност всяко нещо може да получи желаната форма. Сега ще свършиш чудесна работа.

— Не всичко смъртно е безполезно.

Ново изсумтяване.

— Казваш го заради връзката ти с нефилимите. Твърде дълго време си прекарала с тях, вместо със себеподобните си.

— „Себеподобни“? Никой не е като мен. Джесамин каза, че майка ми е била ловец на сенки…

— Така е. Но не и баща ти.

Сърцето на Теса прескочи един удар.

— Баща ми е бил демон?

— Е, не беше ангел — подсмихна се госпожа Блек. — Магистърът ще ти обясни всичко… когато му дойде времето. Коя си, защо си на този свят и за какво си била създадена. — Тя се облегна назад и механичните й стави изскърцаха. — Трябва да отбележа, че бях почти впечатлена от това как избяга с онова момче, ловеца на сенки. Показа, че притежаваш дух. Всъщност за Магистъра се оказа от полза, че прекара толкова време с нефилимите. Сега си запозната с Долния свят и при това доказа, че можеш да се справиш. Беше принудена да използваш умението си в тежки условия. Никакви изпитания, на които бих могла да те подложа, не биха те научили на толкова много, нито биха ти дали подобна увереност. С очите си виждам колко си променена сега. От теб ще излезе чудесна булка за Магистъра.

От устните на Теса се откъсна невярващо възклицание.

— Защо? Та нали той ще ме принуди да се омъжа за него. Какво значение има дали притежавам знания или дух? Защо го е грижа?

— О, ти ще бъдеш повече от негова жена, госпожице Грей. Ти ще бъдеш гибелта на нефилимите. За това си била създадена. И колкото повече знаеш за тях, колкото по-привързана си към тях, толкова по-ефективно оръжие ще бъдеш, за да ги сравним със земята.

Теса имаше чувството, че са отнели и последната глътка въздух от гърдите й.

— Не ме е грижа какво прави Мортмейн. Няма да му помогна да причини зло на ловците на сенки. По-скоро ще умра или ще понеса мъченията му.

— Няма значение какво искаш ти. Ще откриеш, че всяка съпротива, която би могла да му окажеш, ще бъде безсмислена. А и за да унищожиш нефилимите, не е нужно да правиш нищо, освен да бъдеш самата себе си. Както и да бъдеш омъжена за Мортмейн, което не изисква никакво действие от твоя страна.

— Аз съм сгодена за друг мъж — изплю Теса. — За Джеймс Карстерс.

— О, боже. Боя се, че правата на Магистъра превъзхождат неговите. Освен това до следващия вторник Джеймс Карстерс няма да е между живите. Мортмейн изкупи целия уин фен в Англия и блокира всички нови доставки. Навярно трябваше да помислиш за това, преди да се влюбиш в един наркоман. Навремето си мислех, че ще избереш синеокия — замислено каза тя. — Не е ли обичайно момичетата да се влюбват в спасителите си?

Девойката усети как плащът на сюрреалистичното се спуска отгоре й. Не можеше да повярва, че е тук, хваната като в капан в тази карета с госпожа Блек и че магьосницата явно няма нищо против да обсъжда нейните любовни трепети. Обърна се към прозореца. Луната се беше издигнала високо в небето и тя видя, че се движат по тесен път. Около каретата имаше сенки, а под тях една скалиста клисура се губеше в мрака.

— Има много начини, по които някой може да бъде спасен.

— Е — усмихна се госпожа Блек и зъбите й проблеснаха, — бъди сигурна, че този път никой няма да дойде да те спаси.

„Ти ще бъдеш гибелта на нефилимите.“

— Значи ще се наложи да се спася сама — заяви Теса.

Госпожа Блек сбърчи озадачено вежди и обърна глава към нея със скърцащ, тракащ звук. Ала девойката вече се бе стегнала, събрала бе цялата си енергия в краката и тялото си, по начина, по който я бяха учили, така че когато се хвърли към вратата на каретата, го стори с цялата сила, която притежаваше.

Чу как ключалката се строши, а госпожа Блек изкрещя — пронизителен, яростен писък. Една метална ръка я сграбчи за яката на роклята, която се откъсна и в следващия миг момичето вече падаше, блъскаше се в скалите покрай пътя, премяташе се и се хлъзгаше в клисурата, докато каретата се отдалечаваше по пътя над нея, а магьосницата викаше с пълно гърло на кочияша да спре. Вятърът свистеше в ушите на Теса, докато тя летеше надолу, размахала ръце като вятърна мелница в празното пространство около себе си, и всяка надежда, че клисурата не е дълбока или че падането няма да се окаже фатално, я напусна. Докато се носеше към дъното, зърна един тесен поток да проблясва далеч под нея, криволичейки между назъбени скали, и разбра, че ще се строши като крехък порцелан, когато се удари в земята.

Затвори очи, надявайки се краят да е бърз.

Уил стоеше на върха на един зелен хълм, загледан към морето. И то, и небето бяха толкова наситено сини, че сякаш се сливаха в едно, така че не можеше да се различи къде минава хоризонтът. Чайки кръжаха над него с крясъци, соленият вятър рошеше косата му. Бе топло като през лятото и връхната му дреха лежеше захвърлена на тревата; беше по риза и тиранти, а ръцете му бяха загорели от слънцето.

— Уил!

Обърна се при звука на познатия глас и видя Теса да идва към него по хълма. По склона му лъкатушеше пътека, покрай която растяха непознати бели цветя и сред тях девойката също приличаше на цвете в бялата си рокля като онази, която носеше в нощта на бала, когато я беше целунал на балкона у Бенедикт Лайтууд. Дългата й кестенява коса се развяваше зад нея. Беше свалила бонето си и го държеше в едната си ръка, като му махаше и се усмихваше, сякаш се радваше да го види. Дори нещо повече. Като че ли фактът, че го вижда, изпълваше сърцето й с щастие.

Неговото собствено сърце подскочи при вида й.

— Тес! — провикна се той и протегна ръка, сякаш можеше да я издърпа до себе си.

Ала тя все още беше на такова голямо разстояние от него… едновременно близо и далеч. Уил виждаше и най-малката подробност от красивото й лице, вдигнато към него, но не можеше да я докосне, затова просто стоеше там и чакаше, изпълнен с желание, а сърцето му се блъскаше като птица в гърдите му.

Най-сетне момичето стигна до него, достатъчно близо, за да може той да види къде тревата и цветята се превиваха под стъпките й. Посегна към нея, а тя — към него. Ръцете им се сплетоха и за миг останаха по този начин, усмихвайки се, а пръстите й — така топли в неговите.

— Чаках те — рече Уил и девойката вдигна лице към него с усмивка, която се стопи, когато краката й се подхлъзнаха и тя политна към ръба на скалата. Ръцете й се изтръгнаха от неговите и ето че той посягаше към въздуха, докато тя падаше далеч от него, политнала безшумно, бяло петно на синия фон на хоризонта.

Уил рязко седна в леглото. Сърцето препускаше лудешки в гърдите му. Стаята му в „Белият кон“ беше огряна от лунна светлина, която ясно очертаваше непознатите форми на мебелите — умивалника и малката масичка, върху която имаше непрочетено томче с „Проповеди за млади жени“ на Фордайс, прекалено мекия стол до камината, чийто огън беше догорял и се бе превърнал в жарава. Чаршафите му бяха студени, ала той се потеше. Преметна крака през ръба на леглото и отиде до прозореца.

На перваза имаше ваза с букет от сухи цветя и той я побутна, за да отвори прозореца със сковани от болка пръсти. Всъщност болеше го цялото тяло. Никога досега не беше яздил толкова бързо и толкова надалеч и сега беше изтощен и натъртен от седлото. Щеше да се нуждае от иратце, преди да поеме на път сутринта.

Прозорецът се отвори навън и студен вятър го облъхна, охлаждайки кожата му. Дълбоко в гърдите му се беше спотаила болка, която нямаше нищо общо с ездата. Дали беше раздялата с Джем, или пък тревогата за Теса, и сам не би могъл да каже. Продължаваше да вижда как девойката се откъсва от него, как пръстите й се отскубват от неговите и тя полита надалеч. Никога не беше вярвал в пророчески сънища, ала въпреки това не беше в състояние да разсее буцата, която тежеше в стомаха му, нито да успокои задавеното си дишане.

Лицето му се отразяваше в тъмното стъкло на прозореца и той го докосна лекичко, а пръстите му оставиха следи във влагата, избила по гладката повърхност. Зачуди се какво ли ще каже на Теса, когато я открие; как щеше да й обясни защо той бе тръгнал да я търси, а не Джем. Ако в света имаше някаква милост, навярно биха могли поне да скърбят заедно. Ако тя никога не повярваше наистина, че я обича, ако никога не отвърнеше на чувствата му, поне можеха да споделят тъгата си. Почти неспособен да понесе мисълта за това колко силно се нуждае от тихата й сила, Уил затвори очи и опря чело до хладното стъкло.

Докато вървяха през криволичещите улички на Ийст Енд, от гарата Лаймхаус към улица „Гил“, Гейбриъл не можеше да не си дава сметка за присъствието на Сесили до себе си. Магическият прах им помагаше, тъй като без него появата им в тази по-бедна част на Лондон несъмнено би привлякла внимание и навярно можеше да се окажат издърпани най-безцеремонно в някоя заложна къща, за да разгледат стоките, които се предлагаха там. Дори и така Сесили беше невероятно любопитна и често спираше, за да разгледа една или друга витрина… не само на шивашки или шапкарски магазини, но и на такива, в които се продаваше всичко — от вакса за обувки и книги до играчки и оловни войничета. Гейбриъл трябваше да си напомни, че тя идва от провинцията и че навярно никога не беше виждала оживен търговски град, да не говорим пък за нещо като Лондон. Искаше му се да можеше да я заведе на място, подхождащо на дама като нея — магазините на „Бърлингтън Аркейд“ или „Пикадили“, а не из тези тъмни, тесни улички.

И сам не знаеше какво беше очаквал от сестрата на Уил Херондейл. Да бъде също толкова неприятна колкото него? Че няма да прилича толкова смущаващо много на него, като едновременно с това е невероятно хубава? Рядко му се беше случвало да погледне лицето на Уил, без да му се прииска да го цапардоса, но това на Сесили му се струваше безкрайно очарователно. Улавяше се, че му се иска да пише поезия за това как сините й очи са като звездна светлина, а косата й — като непрогледна тъмнина, защото двете като че ли се римуваха, но имаше чувството, че стихотворението няма да се получи много добре, а и Татяна вече добре го беше наплашила от поезията. Освен това имаше неща, които никога не би успял да изрази със стихове, като например как, когато едно момиче извиеше устни по един особен начин, страшно ти се искаше да се наведеш напред и…

— Господин Лайтууд — каза Сесили с нетърпелив тон, който подсказваше, че не за първи път се опитва да привлече вниманието му. — Мисля, че подминахме магазина.

Гейбриъл изруга под нос и се обърна. Наистина бяха подминали номера, който Магнус им беше дал. Върнаха се назад, докато не се озоваха пред тъмен, невзрачен магазин с мътни стъкла, през които младежът успя да различи рафтове, отрупани с най-различни предмети — буркани, в които плуваха мъртви влечуги с отворени бели очи; кукли, чиито глави бяха махнати и заменени с малки златни клетки за птици; купчинки гривни, направени от човешки зъби.

— О, боже — каза Сесили. — Колко отблъскващо.

— Не искате ли да влезете? — обърна се към нея Гейбриъл. — Мога да отида сам…

— И да ме оставите сама на студения тротоар? Колко некавалерско. В никакъв случай. — Тя посегна към бравата и отвори вратата, което накара едно малко звънче във вътрешността на магазина да издрънчи. — След мен, ако обичате, господин Лайтууд.

Примигвайки, Гейбриъл влезе в сумрачното помещение. Отвътре то се оказа също толкова негостоприемно, колкото и отвън. Дълги редици от прашни рафтове отвеждаха към потънал в сянка тезгях. Прозорците като че ли бяха намазани с някакво тъмно вещество, което спираше по-голямата част от слънчевата светлина. Върху рафтовете цареше бъркотия — пиринчени звънци с дръжки във формата на кости; дебели свещи, чийто восък беше натъпкан с насекоми и цветя; прекрасна златна корона с толкова странна форма и размер, че никога не би паснала на човешка глава. Имаше цели лавици с ножове, както и медни и каменни купи, чиито дъна бяха белязани с причудливи кафеникави петна. Имаше купчини ръкавици с най-различни размери, някои от тях — с повече от пет пръста. В предната част на магазина, закачен на тънко въже, висеше цял човешки скелет и се полюшваше във въздуха, макар че вътре нямаше никакъв вятър.

Гейбриъл хвърли бърз поглед на Сесили, за да види дали не се е уплашила, но не видя нищо такова. Всъщност девойката изглеждаше по-скоро подразнена и се насочи към дъното на магазина с такава решителна стъпка, че малките цветя върху шапката й подскачаха. Младежът поклати глава.

Настигна я тъкмо когато тя стовари облечената си в ръкавица ръка върху месинговия звънец на тезгяха, от което той се раздрънча настойчиво.

— Ехо? Има ли някой?

— Точно пред вас, госпожице — долетя сприхав глас някъде отляво и отдолу.

Двамата се надвесиха над тезгяха. Точно под ръба му се виждаше темето на дребен човек. Не, не точно човек, помисли си Гейбриъл, когато погледът му проникна през магическия прах, а сатир. Беше облечен в жилетка и панталони, но не и риза. Имаше копита и извити рога като на козел, както и грижливо подстригана брада, заострена челюст и жълти кози очи с квадратни зеници, полускрити зад чифт очила.

— Мили боже — рече Сесили. — Вие трябва да сте господин Салоус.

— Нефилими — мрачно отбеляза собственикът на магазина. — Ненавиждам нефилими.

— Хм… — изсумтя момичето. — И аз съм очарована да се запознаем.

Гейбриъл почувства, че е време да се намеси.

— Как разбрахте, че сме ловци на сенки? — сопна се той.

Салоус повдигна вежди.

— Знаците ви, господине, се виждат съвсем ясно по врата и ръцете ви — отвърна той, сякаш говореше на малко дете. — А що се отнася до девойчето, тя досущ прилича на брат си.

— Откъде познавате брат ми? — попита Сесили, повишавайки глас.

— Тук не идват мнозина като вас. И когато го сторят, няма как да не забележим. Преди около два месеца брат ви Уил честичко наминаваше насам, изпълнявайки поръчки на онзи магьосник, Магнус Бейн. Ходеше и в „Черепите и костите“ и досаждаше на Старата Мол. Уил Херондейл е добре известен в Долния свят, макар че общо взето успява да не се забърква в неприятности.

— Да не повярва човек — промърмори Гейбриъл и Сесили го изгледа намръщено.

— Тук сме от името на Шарлот Брануел — заяви тя. — Ръководител на Института в Лондон.

Сатирът махна с ръка.

— Слабо ме вълнува йерархията на ловците на сенки. Никой от елфическата раса не се интересува от тях. Просто ми кажете какво искате и ще ви предложа добра цена.

Гейбриъл разгърна листчето, което му беше дал Магнус.

— Оцет „Четиримата крадци“23, корен от прилепова глава, беладона, ангелика, лист от дамяна, стрити на прах люспи от русалка и шест гвоздея от ковчега на девица.

— Е — рече Салоус, — това не са неща, които се търсят особено тук. Ще трябва да погледна отзад.

— Е, ако тези неща не се търсят, какво тогава се търси? — Гейбриъл започваше да губи търпение. — Не е като да се намираме в цветарски магазин.

— Господин Лайтууд — сгълча го тихичко Сесили… ала очевидно не достатъчно тихо, защото сатирът я чу и очилата подскочиха на носа му.

— Господин Лайтууд? Синът на Бенедикт Лайтууд?

Гейбриъл почувства как бузите му пламват. Не беше разговарял с почти никого за баща си от неговата смърт насам… ако онова нещо, което бе умряло в италианската градина изобщо можеше да се нарече баща му. Някога бяха той и семейството му срещу целия свят, семейство Лайтууд над всичко друго, ала сега… сега в името Лайтууд имаше толкова срам, колкото някога — гордост и Гейбриъл не знаеше как да говори за него.

— Да — рече той най-сетне. — Аз съм синът на Бенедикт Лайтууд.

— Прекрасно. Тук имам няколко от поръчките на баща ти. Вече бях започнал да се чудя дали изобщо ще дойде да си ги вземе. — Сатирът започна да ровичка отзад, а Гейбриъл се зае да разглежда стената. По нея висяха пейзажи и карти, но когато се вгледа по-внимателно, видя, че изобразените по тях места не са му познати. Е, разбира се, тук беше и Идрис, с гората Брослинд и Аликанте на своя хълм, ала друга от картите изобразяваше континент, който той никога не бе виждал… а пък това дали не беше Сребърно море? Трънливите планини? Коя страна имаше лилаво небе?

— Гейбриъл — тихичко се обади Сесили до него. За първи път го наричаше с малкото му име и той тъкмо обръщаше глава към нея, когато Салоус се появи от задната част на магазина. В едната си ръка носеше вързан пакет, който подаде на младежа. Беше доста издут — очевидно съдържаше бутилките със съставките за Магнус. В другата си ръка сатирът стискаше наръч листове, които сложи на тезгяха.

— Поръчката на баща ти — заяви, подсмихвайки се мазно.

Гейбриъл сведе очи към листовете… и челюстта му увисна от ужас.

— Мили боже! — каза Сесили. — Това няма как да е възможно, нали?

Салоус източи врат, за да види какво гледа тя.

— С един човек — не, но с демон ветис и една коза — несъмнено. — Той се обърна към Гейбриъл. — Е, имате ли парите за това тук, или не? Баща ти е назад с плащанията и не може да купува на вересия до безкрай. Какво ще бъде, Лайтууд?

— Шарлот питала ли ви е дали бихте искали да бъдете ловец на сенки? — попита Гидеон.

Софи замръзна насред стълбата, с книга в ръка. Гидеон седеше край една от дългите маси в библиотеката, близо до еркерния прозорец, който гледаше към двора. Около него бяха разпилени книги и листове. Двамата бяха прекарали няколко приятни часа, претърсвайки ги за списъци и разкази за магии, подробности за уин фен и най-различни билки. Въпреки че кракът на Гидеон бързо се оправяше, той го беше вдигнал върху два стола пред себе си, а Софи жизнерадостно беше предложила тя да се катери по стълбите, за да сваля книгите, които се намираха по-нависоко. В момента държеше една на име „Pseudomonarchia Daemonum“, която имаше доста лигава на пипане корица, така че девойката нямаше търпение да я остави на масата, макар че въпросът на Гидеон я изненада достатъчно, за да я накара да се закове по средата на стълбата.

— Какво имате предвид? — рече, когато се съвзе и продължи да слиза. — Защо й е на Шарлот да ме пита подобно нещо?

Гидеон изглеждаше пребледнял, но това може би се дължеше на магическата светлина.

— Госпожице Колинс, вие сте сред най-добрите воини, които съм обучавал някога. Включително и нефилими. Ето защо ви питам. Струва ми се грехота да се похабява подобна дарба. Макар че може би това е нещо, което не ви влече?

Софи остави книгата на масата, а после седна срещу него. Знаеше, че би трябвало да се поколебае, да си даде вид, че обмисля въпроса му, но отговорът изскочи от устните й, преди да успее да го спре.

— Да бъда ловец на сенки е всичко, което някога съм искала.

Гидеон се приведе напред и магическата светлина огря очите му, от което те сякаш станаха безцветни.

— Не се ли тревожите за опасността? Колкото по-голям е някой, когато се Извиси, толкова процесът е по-рискован. Чувал съм ги да обсъждат да намалят минималната възраст, на която човек може да даде съгласие за Извисяване, до четиринайсет или дори — дванайсет години.

Софи поклати глава.

— Никога не съм се страхувала от риска. На драго сърце ще го поема. Боя се единствено, че… че ако кандидатствам, госпожа Брануел ще реши, че не съм благодарна за всичко, което е сторила за мен. Тя ми спаси живота и ме отгледа. Даде ми сигурност и дом. Няма да й се отплатя за грижите, като напусна службата си.

— Не — поклати глава Гидеон. — Софи… госпожице Колинс… вие сте свободна прислужница в дом на ловци на сенки. Притежавате Зрението. Вече знаете всичко за долноземците и нефилимите. Вие сте съвършена кандидатка за Извисяване. — Той сложи ръка върху книгата по демонология. — Аз имам глас в Съвета. Ще се изкажа във ваша полза.

— Не мога — тихичко промълви Софи. Не разбираше ли какво й предлага, какво изкушение поставя пред нея? — И със сигурност не точно сега.

— Не, не сега, разбира се. Не и докато Джеймс е толкова болен — побърза да се съгласи Гидеон. — Но по-късно? Може би? — Очите му обходиха изпитателно лицето й и Софи почувства как по врата й плъзва червенина. Най-очевидният и често срещан начин за един мундан да се Извиси, бе като се ожени за ловец на сенки. Тя се зачуди какво ли значеше това, че Гидеон изглеждаше твърдо решен да не го спомене. — Когато ви попитах, прозвучахте толкова убедена. Казахте, че всичко, което някога сте искали, е да бъдете ловец на сенки. Защо? Това е суров живот.

— Всеки живот може да бъде суров — отвърна Софи. — Този, който водех, преди да дойда в Института, определено не би могъл да се нарече лесен. Предполагам, че донякъде ми се иска да бъда ловец на сенки, за да съм в състояние, ако някой мъж се нахвърли отгоре ми с нож, както стори предишният ми господар, да мога да го убия на място. — Докато говореше, тя вдигна несъзнателно ръка към бузата си, докосвайки грапавата кожа на белега с върха на пръстите си.

Видя изражението по лицето на Гидеон — шок, примесен с неудобство — и побърза да свали ръка.

— Не знаех, че така сте получили белега си — рече той.

Софи извърна поглед.

— А сега ще кажете, че не е толкова грозен или че дори не го виждате, или нещо такова.

— Виждам го — отвърна Гидеон с нисък глас. — Не съм сляп, а и ние сме хора с много белези. Повтарям, виждам го, но не е грозен. Той е просто още една красива част от най-хубавото момиче, което съм срещал някога.

Сега вече Софи наистина се изчерви… усети как бузите й пламнаха… и когато Гидеон се приведе през масата, впил в нея настойчивите си очи с цвят на море по време на буря, тя си пое дълбоко дъх. Той не бе като предишния й господар. Той беше Гидеон. Този път нямаше да го отблъсне.

Вратата на библиотеката се отвори рязко и Шарлот застана на прага. Изглеждаше изтощена, под очите й тъмнееха сенки, а по бледосинята й рокля имаше влажни петна. Девойката веднага скочи на крака.

— Госпожо Брануел?

— О, Софи — въздъхна Шарлот. — Надявах се, че би могла да поседиш при Джем за малко. Той още не се е събудил, но Бриджет трябва да приготви вечерята, а и мисля, че от ужасното й пеене му се присънват кошмари.

— Разбира се. — Момичето забърза към вратата, без да поглежда към Гидеон, макар че докато вратата се затваряше зад гърба й, беше почти сигурна, че го чу как изруга тихичко, но сърдито на испански.

— Знаете ли — каза Сесили. — Наистина не беше нужно да изхвърляте онзи човек през прозореца.

— Той не беше човек — рече Гейбриъл, мръщейки се на купчината предмети в ръцете си. Беше взел пакета със съставките за Магнус, който Салоус им беше приготвил, както и още няколко полезни на вид предмета от лавиците. Демонстративно не беше вдигнал листовете, които баща му беше поръчал, от тезгяха, където Салоус ги беше оставил… след като Гейбриъл го беше изхвърлил през един от почернените прозорци. Беше страшно удовлетворяващо — навсякъде се бяха разхвърчали парчета стъкла и дори скелетът се беше откачил и се бе пръснал на съставните си кости. — Той беше долноземец. При това от гадните.

— Затова ли го подгонихте по улицата?

— Не може да показва подобни рисунки на една дама — измърмори младежът, макар да бе принуден да признае, че въпросната дама изобщо не беше мигнала и всъщност изглеждаше по-ядосана на неговата реакция, отколкото впечатлена от кавалерството му.

— Освен това, смятам, че беше прекалено да го изхвърлите в канала.

— Той ще изплува на повърхността.

Крайчетата на устните й потръпнаха.

— Беше изключително нередно.

— Смеете се! — учудено възкликна той.

— Не е вярно. — Сесили вирна брадичка и извърна лице, но не и преди Гейбриъл да види широката усмивка, разляла се по него. Не знаеше какво да мисли. След проявеното към него пренебрежение, след дързостта й и начина, по който му отговаряше, беше сигурен, че този последен изблик от негова страна ще я накара да го натопи пред Шарлот в мига, в който се върнат в Института. Ала ето че тя изглеждаше развеселена. Гейбриъл поклати глава, докато свиваха по улица „Гарнет“. Никога нямаше да разбере някого от семейство Херондейл.

— Ще ми подадете ли онази стъкленица, ако обичате, господин Бейн? — помоли Хенри и Магнус го стори.

Магьосникът стоеше насред лабораторията и оглеждаше лъскавите предмети по масите наоколо.

— Какви са тези приспособления, ако смея да запитам?

Хенри, който носеше два чифта предпазни очила — на носа и на върха на главата си — изглеждаше едновременно зарадван и притеснен от този въпрос.

Магнус предполагаше, че двата чифта очила се дължат на разсеяност, но все пак реши да не пита, в случай че бяха нарочен моден щрих.

Хенри взе един квадратен предмет от месинг, по който имаше цял куп бутони.

— Това тук е Сензор. Долавя, когато наблизо има демони. — Той се доближи до магьосника и уредът издаде силен пищящ звук.

— Впечатляващо! — доволно възкликна Магнус, след което вдигна нещо, направено от плат, с голяма мъртва птица, закрепена отгоре му. — А това?

— Това е Смъртоносното боне — обясни Хенри.

— Аха — досети се магьосникът, — за случаите, когато на една дама й се наложи да извади от него оръжие, с което да убие враговете си.

— Всъщност, не е това — призна господин Брануел. — Вашето предложение звучи доста по-добре. Ще ми се да бяхте тук, когато ми хрумна идеята за бонето. За съжаление, то се увива около главата на врага ви и го задушава, стига, разбира се, врагът ви да го носи по това време.

— Съмнявам се, че би било особено лесно Мортмейн да бъде склонен да си сложи боне — отбеляза Магнус. — Макар че в този цвят би бил направо неустоим.

Хенри избухна в смях.

— Много забавно, господин Бейн.

— Наричайте ме Магнус.

— На драго сърце! — Хенри метна бонето през рамо и взе тумбест буркан, пълен с блещукащо вещество. — Това е прах, който, хвърлен във въздуха, прави призраците видими.

Магьосникът възхитено поднесе съдинката с лъскавите песъчинки към една лампа и когато Хенри му се усмихна окуражително, махна корковата запушалка.

— Изглежда много фин — каза той и тласнат от внезапна приумица, го изсипа върху ръката си. Прашинките полепнаха по кафявата му кожа, обгръщайки едната му ръка в блещукащо сияние. — И в допълнение към практичната си функция, явно има и козметично приложение. Този прах ще накара кожата ми да сияе завинаги.

Хенри се намръщи.

— Не завинаги — рече той, ала после отново грейна. — Но мога да ви направя нова доза винаги, когато поискате!

— Мога да сияя, когато ми се прище! — ухили се Магнус насреща му. — Това са страшно интересни изобретения, господин Брануел. Вие виждате света различно от всеки друг нефилим, когото съм срещал някога. Признавам, че смятах всички нефилими за лишени от въображение — макар и да не им липсват лични драми — ала вие напълно променихте мнението ми! Несъмнено обществото на ловците на сенки ви почита и тачи като някой, направил страшно много за напредъка на расата.

— Не — тъжно отвърна Хенри. — По-скоро им се ще да престана да предлагам най-различни изобретения и да спра да подпалвам какво ли не.

— Ала всички изобретения са съпроводени от риск! — възкликна Магнус. — Аз видях светът да се преобразява пред очите ми с изобретяването на парния двигател, разпространението на печатните материали, фабриките и заводите, променили лицето на Англия. Мунданите превзеха света и го превърнаха в прекрасно място. През вековете магьосниците измислиха и усъвършенстваха различни магии, за да си създадат друг свят. Нима единствено ловците на сенки ще си останат все на същото място, в застой, без да се променят и следователно — обречени? Как е възможно да обръщат гръб на вашия гений? То е като да се извърнат към сенките и с гръб към светлината.

Хенри пламна като божур. Явно бе, че никой досега не беше хвалил гениалността му, освен може би Шарлот.

— Ласкаете ме, господин Бейн.

— Магнус — поправи го магьосникът. — А сега може ли да видя работата ви върху портала, който споменахте? Изобретението, което е в състояние да пренесе някое живо същество от едно място на друго.

— Разбира се.

Хенри издърпа голяма купчина листове от ъгъла на отрупаната си маса и ги побутна към Магнус, който ги взе и с интерес започна да ги прелиства. Всяка страница беше изписана с нечетлив, ситен почерк и десетки уравнения, които съчетаваха математика и руни в поразяваща хармония. Магьосникът усети как сърцето му забива учестено, докато продължаваше да прелиства страниците… това беше гений, истински гений. Имаше само един проблем.

— Виждам какво се опитвате да направите — рече той. — И то е почти завършено, но…

— Именно — почти. — Хенри прокара ръце през рижата си коса, размествайки предпазните очила. — Порталът може да бъде отворен, но не и управляван. Няма как да си сигурен дали ще се озовеш там, където искаш, или пък в някой друг свят, или дори в Ада. Прекалено е рисковано и поради това — безполезно.

— Не може да бъде направено с тези руни — обясни Магнус. — Нуждаете се от други руни, различни от тези, които използвате.

Хенри поклати глава.

— Можем да използваме единствено руни от Сивата книга. Всичко друго е магия. А нефилимите не прибягват до магия. Това е нещо, което не бива да правим.

Магьосникът го изгледа дълго и замислено.

— Но пък аз мога да го направя — заяви той и придърпа купчината листове към себе си.

Създанията от расата му не обичаха прекалената светлина. Първото, което Салоус — всъщност това не беше истинското му име — стори, когато се върна в магазина си, бе да затули с навосъчена хартия прозореца, който онова нефилимско момче беше строшило така нехайно. Очилата му също ги нямаше, изгубени във водите на канала „Лаймхаус“. И никой, както изглеждаше, нямаше да плати изключително скъпата поръчка на Бенедикт Лайтууд.

Сатирът вдигна подразнено глава, когато звънчето издрънча, оповестявайки отварянето на вратата, и се намръщи. Мислеше, че е заключил.

— Пак ли се връщаш, нефилиме? — сопна се той. — Реши да ме хвърлиш в реката не веднъж, а два пъти? Държа да те уведомя, че имам силни приятели…

— Не се съмнявам, че е така, мошенико. — Високата качулата фигура на прага се пресегна и затвори вратата зад себе си. — И страшно искам да науча повече за тях. — Студено желязно острие проблесна в сумрака и очите на сатира се разшириха от страх. — Имам няколко въпроса към теб — заяви мъжът на прага. — И ако бях на твое място, не бих се опитвал да бягам. Не и ако държиш да си запазиш пръстите на ръцете…