Принцеса с часовников механизъм

4 Трезв и обзет от страст

— Мислех, че най-малкото ще напишеш песен за това — каза Джем.

Уил го погледна любопитно. Въпреки че сам го беше повикал, Джем като че ли не беше в особено общително настроение. Седеше смълчан в единия край на леглото си, облечен в чисти панталони и риза, макар че тя му беше широка и в нея изглеждаше още по-слаб. Около ключицата му, като някаква зловеща огърлица, все още личаха петънца засъхнала кръв.

— Песен за какво?

Устните на приятеля му потръпнаха.

— Победата ни над червея. След всичките ти шеги…

— През последните няколко часа изобщо не ми беше до шеги — заяви Уил, поглеждайки за миг към окървавените кърпи върху нощното шкафче и купата, пълна до половината с розова течност.

— Стига си се тръшкал, Уил. Всички се суетят около мен и вече не издържам. Поисках да повикат теб… защото знаех, че ти няма да го правиш. Ти ме караш да се смея.

Уил вдигна ръце във въздуха.

— Е, добре тогава. Как ти се струва това?

Джем избухна в смях.

— Е, това беше ужасно.

— Импровизирах!

— Уил, да си чувал за ритъм…

Без никакво предупреждение, смехът на Джем премина в кашлица. Уил се втурна напред в мига, в който той се преви. Слабите му рамене се тресяха, кръв оплиска бялата покривка на леглото.

— Джем…

С една ръка момчето посочи кутията на нощното си шкафче. Уил посегна към нея. Изящно нарисуваната жена върху капака й, която изливаше вода от една ваза, му беше до болка позната. Той я ненавиждаше.

Отвори кутията… и се вцепени. Подобният на пудра захар прашец едва покриваше дървеното дъно. Може би вътре бе имало повече преди Мълчаливите братя да се погрижат за Джем, това Уил нямаше как да знае. Ала бе наясно, че би трябвало да е останало много повече.

— Джем — задавено попита той, — как така това е всичко?

Приятелят му бе престанал да кашля. По устните му имаше кръв и пред очите на Уил, който бе прекалено потресен, за да помръдне, той вдигна ръка и избърса алената течност с ръкава си. Ленът начаса почервеня. Джем изглеждаше трескав, бледата му кожа бе пламнала, макар че по нищо друго не личеше да е обзет от възбуда.

— Уил… — меко каза той.

— Преди два месеца — започна Уил и като усети, че повишава глас, си наложи да заговори по-спокойно. — Преди два месеца купих достатъчно уин фен, за да ти стигне за цяла година.

В погледа на Джем се появи смесица от предизвикателство и тъга.

— Започнах да вземам по повече.

— Повече? Колко повече?

Този път неговият парабатай не срещна очите му.

— Два, може би три пъти.

— Но количеството, което вземаш, е пряко свързано с влошаването на здравето ти. — Джем не отговори и гласът на Уил изплющя: — Защо?

— Не искам да живея половин живот…

— С това темпо няма да изживееш и една пета от него! — изкрещя приятелят му, а после дъхът му секна. Изражението на Джем се беше променило и Уил трябваше да тресне кутията, която държеше, върху нощното шкафче, за да не удари стената с юмрук.

Джем седеше с изправен гръб, а очите му горяха.

— Животът е повече от това просто да не умреш — заяви той. — Само погледни как живееш ти, Уил. Ти грееш ярко като звезда. Досега вземах от лекарството достатъчно, за да не умра, но не и за да бъда добре. Малко повече преди битка, може би, за да имам енергия, но това си е половин живот — не ден, а сив полумрак…

— Ала сега си променил дозата, така ли? От годежа насам ли? — настоя да узнае Уил. — Заради Теса ли е?

— Не бива да я обвиняваш за това. Решението беше мое. Тя не знае нищо.

— Тя би искала да живееш, Джеймс…

— Но аз няма да живея! — Джем скочи на крака, бузите му бяха пламнали. Уил не помнеше да го е виждал толкова разгневен. — Няма да живея, но мога да избера да бъда с нея колкото се може повече, да горя за нея толкова ярко, колкото аз реша, макар и за по-кратко, вместо да я обременя с някой, който е полужив, но за по-дълго. Изборът е мой, Уилям, и ти не можеш да го направиш вместо мен.

— Не бъди толкова сигурен. Винаги аз ти купувам уин фена…

Сега вече цялото лице на Джем гореше.

— Ако откажеш да го направиш, ще си го купувам сам. Открай време съм готов да го сторя. Ти настояваше да го купуваш вместо мен. А що се отнася до това… — той свали пръстена на семейство Карстерс от ръката си и го подаде на Уил, — вземи го.

Уил сведе за миг очи към пръстена, а после отново ги вдигна към лицето на Джем. През ума му минаха поне дузина ужасни неща, които можеше да каже или да направи. Старите навици не си отиваха толкова бързо, както сам бе разбрал. Толкова години се бе преструвал на жесток, че тази преструвка все още бе първото, към което посягаше, както някой разсеяно би подкарал каретата си към дома, в който е прекарал целия си живот, макар наскоро да се е изнесъл от там.

— Сега пък за мен ли искаш да се ожениш? — попита той най-сетне.

— Продай го — каза Джем — и задръж парите. Казах ти, че не е нужно да плащаш за лекарствата ми. Нали знаеш, че веднъж платих за твоите и не съм забравил усещането. Не беше приятно.

Уил потръпна, а после сведе поглед към символа на семейство Карстерс, проблясващ върху бледата белязана длан на Джем. Той посегна и нежно улови ръката на приятеля си, затваряйки я около пръстена.

— Кога ти стана безразсъдният, а аз — предпазливият? Откога се налага да те пазя от теб самия? Винаги е било обратното. — Очите му се взряха изпитателно в лицето на младежа. — Помогни ми да те разбера.

За миг Джем остана неподвижен, а после заговори:

— В началото, когато за първи път си дадох сметка, че обичам Теса, наистина си мислех, че любовта ме лекува. Толкова отдавна не бях получавал пристъп. И когато я помолих да се омъжи за мен, й го казах. Че любовта ми помага. Така че първия път, когато… то отново се случи, след като й бях направил предложение, просто не бях в състояние да й кажа, за да не би да си помисли, че това по някакъв начин намалява любовта ми към нея. Взех повече от лекарството, за да предотвратя нов пристъп. Много скоро, просто за да се държа на крака, вземах повече, отколкото преди това ми стигаше за цяла седмица. Не ми остават години, Уил. Възможно е да не разполагам и с месеци. И не искам Теса да знае. Моля те, не й казвай. Не само заради нея, но и заради мен.

Някак против волята си, Уил почувства, че го разбира — самият той би сторил всичко, би изрекъл всякаква лъжа, би поел всякакъв риск, за да накара Теса да го обикне. Би направил…

Почти всичко. Не би предал Джем. Това бе единственото, което не би извършил. И ето че Джем стоеше пред него, сложил ръка върху неговата и очите му търсеха съчувствие и разбиране. Как би могъл да не го разбере? Сякаш отново видя себе си в гостната на Магнус, как се моли да го изпратят в демонските владения, вместо да живее дори още час, дори още миг от един живот, който му бе станал нетърпим.

— Значи умираш заради любовта си — каза Уил най-сетне и дори в собствените му уши гласът му прозвуча задавено.

— Умирам малко по-бързо заради любовта си. А има много по-лоши неща, заради които човек би могъл да си иде от този свят.

Уил пусна ръката му и Джем започна да мести въпросителен поглед между него и пръстена.

— Уил…

— Ще отида в Уайтчапъл. Тази вечер. Ще купя всичкия уин фен, който може да се намери, толкова, от колкото имаш нужда.

Джем поклати глава.

— Не мога да искам от теб да сториш нещо, което противоречи на съвестта ти.

— Съвестта ми… — прошепна Уил. — Ти си моята съвест. Винаги е било така, Джеймс Карстерс. Ще го направя, но първо искам да ми обещаеш нещо.

— Какво?

— Преди години ме помоли да престана да търся лек за теб. Искам да ме освободиш от обещанието, което ти дадох. Позволи ми поне да потърся. Да се опитам да открия нещо.

Джем го погледна с учудване.

— Тъкмо когато си помисля, че те познавам напълно, ти отново ме изненадваш. Добре, ще те освободя от даденото обещание. Търси. Постъпи така, както смяташ, че трябва. Не мога да спъвам добрите ти намерения — това би било жестоко, а и аз бих сторил същото за теб, ако ролите ни бяха разменени. Знаеш го, нали?

— Да. — Уил направи крачка напред и сложи ръце върху раменете на Джем, така остри под дланите му, костите — прилични на крилете на птица. — Това не е празно обещание, Джеймс. Вярвай ми, никой не познава по-добре от мен болката на напразната надежда. Ще търся и ако изобщо съществува нещо, което да те спаси, аз ще го открия. Ала дотогава — животът си е твой и ти решаваш как искаш да го живееш.

Колкото и да беше невероятно, Джем се усмихна.

— Знам го — каза той, — но беше наистина любезно от твоя страна да ми го напомниш.

— Аз съм самата любезност. — Погледът на Уил обходи лицето на приятеля му, лице, което познаваше така добре, както и своето собствено. — Освен това съм упорит. Няма да те изгубя. Не и докато съм жив.

Очите на Джем се разшириха, но не отрони нито дума. Нямаше какво повече да се каже. Уил свали ръце от раменете на своя парабатай и се обърна към вратата.

Сесили стоеше там, където и по-рано този ден, стиснала нож в десницата си. Прицели се, след което отметна ръка назад. Оръжието полетя във въздуха и се заби в стената, няколко милиметра извън очертанията на мишената.

Разговорът с Теса не беше успокоил нервите й, тъкмо обратното — само още повече ги беше обтегнал. Госпожица Грей изглеждаше като уловена в капан, а от нея се излъчваше някаква примирена печал, от която Сесили се бе почувствала напрегната и раздразнителна. Колкото и да беше ядосана на Уил, не можеше да не се усети, че в сърцето си Теса таи някакъв страх за него, боязън, за която не искаше да говори, и Сесили копнееше да узнае каква е тя. Как би могла да предпази брат си, ако нямаше представа от какво да го пази?

Взе ножа от стената, върна се на мястото си и отново го хвърли. Той се заби още по-далеч от мишената и момичето изпусна сърдита въздишка.

— Uffern nef! — изруга тя на уелски. Ако беше тук, майка й щеше да е ужасно възмутена, но нея я нямаше.

— Пет — провлечено се обади някой откъм коридора.

Сесили се стресна и се обърна. На прага имаше сянка, която се раздвижи и се превърна в Гейбриъл Лайтууд, с разрошена кестенява коса и зелени очи, остри като стъкло. Беше висок поне колкото Уил, ако не и повече, и бе по-слаб от брат си.

— Не ви разбрах, господин Лайтууд.

— Хвърлянето ви — обясни той и протегна изящно ръка. — Давам му пет точки. Може би трябва да поработите над умението и техниката си, но несъмнено притежавате естествена дарба. Нуждаете се от практика.

— Уил ме тренира — информира го Сесили, докато той се приближаваше.

Едното ъгълче на устните му се повдигна.

— Както казах — трябва ви практика.

— Предполагам, че вие можете да го направите по-добре.

Гейбриъл издърпа ножа от стената и острието проблесна, когато го завъртя между пръстите си.

— Да — отвърна той. — Бях обучен от най-добрите, а сега на свой ред обучавам госпожица Колинс и госпожица Грей…

— Чух. Докато не ви омръзнало. Не бих казала, че това е отдадеността, която човек би търсил у един учител. — Сесили се стараеше да говори равнодушно. Помнеше допира му, когато й беше помогнал да се изправи в имението Лайтууд, но знаеше, че Уил не го харесва, а и самоуверената хладина в гласа му я дразнеше.

Гейбриъл докосна върха на ножа с пръста си и начаса избликна капка кръв, като алено мънисто. Той имаше мазолести пръсти, а опакото на дланите му беше осеяно с лунички.

— Преоблекли сте се.

— Цялата бях покрита с кръв. — Погледът й го обходи изпитателно от горе до долу. — Виждам, че вие не сте.

За миг по лицето му пробяга странно изражение. Изчезна само след миг, ала Сесили достатъчно дълго бе гледала как брат й крие чувствата си, за да разпознае признаците.

— Тук нямам дрехи — отвърна той. — А и не знам къде ще живея. Бих могъл да се върна в някоя от къщите на семейството ми, но…

— Обмисляте дали да не останете в Института? — учуди се девойката, прочитайки го върху лицето му. — Какво каза Шарлот?

— Ще разреши. — За миг изражението на Гейбриъл се промени и там, където досега имаше само суровост, неочаквано се появи уязвимост. — Брат ми е тук.

— Да — отвърна Сесили. — Моят също.

За момент младежът не каза нищо, сякаш това изобщо не му беше минало през ума.

— Уил — рече той най-сетне. — Много приличате на него. Доста е… смущаващо. — След това поклати глава, сякаш за да проясни мислите си. — Преди малко го видях. Излизаше от Института така, сякаш четиримата конници на Апокалипсиса са по петите му. Предполагам, че нямате представа какво става?

Цел. Сърцето на Сесили подскочи. Тя издърпа ножа от ръцете на Гейбриъл, без да обръща внимание на сепнатото му възклицание.

— Ни най-малко — отвърна, — но възнамерявам да разбера.

Точно както Ситито спускаше кепенци в края на работния ден, така Ийст Енд започваше да кипи от живот тъкмо тогава. Уил се придвижваше през улици, от двете страни на които имаше сергии, където се продаваха дрехи и обувки втора употреба. Вехтошари и точилари бутаха количките си през тесните улички, оповестявайки с дрезгави гласове какво събират или предлагат. Касапи, надянали опръскани с кръв престилки, се облягаха небрежно на прага на своите магазини, в чиито витрини висяха заклани животни. Жени простираха пране и си говореха през улицата с типичното за тази част на града произношение, от което думите им звучаха в ушите на Уил почти толкова неразбираемо, колкото и ако бяха на руски.

Беше започнало да ръми и косата му бе влажна. Той пресече пред един магазин за продажба на тютюн на едро (вече затворен за през нощта) и свърна в една по-малка уличка. В далечината виждаше камбанарията на църквата Уайтчапъл. Наоколо се спускаха сенки, мъглата беше гъста, мека и миришеше на желязо и смет. Тясна канавка, пълна с воняща вода, минаваше по средата на улицата. Отпред имаше порта, от двете страни на която висяха газени лампи, от онези, които се окачваха на каретите. Докато минаваше покрай нея, Уил изведнъж се стрелна напред и протегна ръка.

Разнесе се вик, а миг по-късно той придърпваше към себе си слабичка фигура, облечена в черно — Сесили, метнала набързо кадифен плащ върху бойното си облекло. Тъмна коса се показваше около качулката, изпод която го гледаха собствените му сини очи, пълни с ярост.

— Пусни ме!

— Защо ме следиш из задните улички на Лондон, малка идиотка такава? — Уил разтърси лекичко ръката й.

Очите на сестра му се присвиха.

— Тази сутрин бях кариад, а сега — идиотка?

— Тези улици са опасни. А ти изобщо не ги познаваш. Дори не си използвала магически прах. Едно е да заявиш, че не се боиш от нищо, когато живееш в провинцията, но това е Лондон.

— Не се боя от Лондон — предизвикателно заяви тя.

Уил се приведе още по-близо към нея и почти изсъска в ухото й:

— Fyddai’n wneud unrhyw dda yn ddweud wrthych i fynd adref?

Сесили се засмя.

— Не, няма никакъв смисъл да ми казваш да се върна вкъщи. Rwyt ti fy mrawd ac rwy eisiau mynd efo chi.

Думите й го накараха да примигне. „Ти си ми брат и искам да дойда с теб.“ Звучеше като нещата, които бе свикнал да чува от Джем и макар че Сесили бе толкова различна от него, колкото изобщо беше възможно, по едно нещо все пак си приличаха — и двамата бяха невероятно упорити. Когато сестра му заявеше, че иска нещо, не ставаше въпрос за празно желание, а за желязна решимост.

— Въобще ли не те е грижа накъде съм тръгнал? А ако отивам в Ада?

— Открай време ми се ще да видя Ада — спокойно отговори Сесили. — Мислех, че на всички им е интересно.

— Повечето от нас прекарват целия си живот, мъчейки се да не попаднат в него — каза Уил. — Ако толкова държиш да знаеш, отивам в свърталището на един ифрит, за да купя наркотични вещества от агресивни, безпътни негодници. Напълно е възможно да ти хвърлят един поглед и да решат да те продадат.

— Няма ли да им попречиш?

— Предполагам, че зависи от това колко ще ми предложат.

Сесили поклати глава.

— Джем е твой парабатай. Твой побратим, отреден ти от Клейва. Но аз съм ти сестра по кръвна линия. Защо си готов да сториш всичко за него, а от мен искаш единствено да си отида вкъщи?

— Откъде знаеш, че наркотичните вещества са за Джем?

— Не съм глупачка, Уил.

— И толкова по-жалко — промърмори той. — Джем… Джем е по-добрата част от мен. Не очаквам да разбереш. Дължа му го.

— Какво съм аз тогава? — попита Сесили.

Младежът шумно изпусна дъха си, прекалено ядосан, за да се сдържи.

— Ти си слабото ми място.

— А Теса е сърцето ти. — Думите на сестра му прозвучаха не ядосано, а замислено. — Както ти казах, не съм глупачка — добави тя, виждайки слисването му. — Знам, че я обичаш.

Уил вдигна ръка към главата си, сякаш от думите й го беше пронизала остра болка.

— Казала ли си на някого? Не бива да го правиш, Сесили. Никой не знае и трябва да си остане така.

— Наистина ли мислиш, че аз бих споделила някому твоите чувства?

— Не, предполагам, че не би го сторила. — Гласът му стана суров. — Сигурно ужасно се срамуваш от брат си — да храни забранени чувства към годеницата на своя парабатай…

— Не се срамувам от теб, Уил. Каквото и да изпитваш, не си направил нищо нередно, а предполагам, че всички желаем неща, които не можем да имаме.

— Така ли? И какво е това, което ти искаш, а не можеш да имаш?

— Да си дойдеш у дома. — Кичур черна коса бе залепнал за бузата й от влагата и й придаваше вид сякаш бе плакала, макар Уил да знаеше, че не е така.

— Институтът е моят дом. — Той въздъхна и облегна глава на каменния свод. — Не мога да стоя тук и да споря с теб цяла вечер, Сеси. Ако наистина си решила да ме последваш в Ада, не мога да те спра.

— Най-сетне ти дойде умът в главата. Знаех, че рано или късно ще стане — нали все пак имаш моята кръв.

Уил отново потисна желанието да я разтърси.

— Готова ли си?

Тя кимна и Уил вдигна ръка, за да почука на портата.

Вратата се отвори рязко и Гидеон застана на прага на спалнята си, примигвайки, сякаш досега е бил затворен в някое тъмно място и току-що е излязъл на светло. Панталоните и ризата му бяха измачкани, а една от тирантите му се беше смъкнала до средата на ръката му.

— Господин Лайтууд? — Софи се поколеба на прага. Носеше поднос, натоварен с кифлички и чай, достатъчно тежък, за да е неудобен. — Бриджет каза, че сте позвънили за поднос…

— Да. Разбира се. Да. Влез. — Напълно разбуден, Гидеон изправи рамене и й помогна да прекрачи прага.

Очевидно изритани небрежно, ботушите му бяха в ъгъла. Всъщност, на цялата стая й липсваше обичайната подреденост: бойното му облекло беше преметнато през облегалката на един стол — Софи потръпна вътрешно при мисълта какви щети щеше да причини това на тапицерията — върху нощното шкафче имаше полуизядена ябълка, а насред леглото се беше опънал Гейбриъл Лайтууд и спеше дълбоко.

Очевидно носеше дрехи на брат си, защото му бяха прекалено къси на китките и глезените. Заспал, той изглеждаше по-млад, обичайното напрежение бе напуснало лицето му. Едната му ръка стискаше възглавницата, сякаш за да почерпи сигурност от нея.

— Не можах да го събудя — каза Гидеон, като несъзнателно обви ръце около лактите си. — Трябваше да го заведа в неговата стая, но… — От устните му се откъсна въздишка. — Просто не намерих сили.

— Ще остане ли? — попита Софи, докато слагаше подноса върху нощното шкафче. — В Института, имам предвид.

— Аз… не знам. Така мисля. Шарлот му е казала, че е добре дошъл. Струва ми се, че тя го ужасява. — Крайчетата на устните му подскочиха лекичко.

— Госпожа Брануел? — Софи настръхна, както винаги, когато смяташе, че някой критикува господарката й. — Та тя е най-милата жена на света!

— Да… мисля, че именно затова го плаши толкова. Прегърнала го и му казала, че ако се нанесе тук, случилото се с баща ми ще остане в миналото. Не съм съвсем сигурен какво точно от „случилото се с баща ми“ е имала предвид — сухо добави Гидеон. — Най-вероятно, когато Гейбриъл го подкрепи в опита му да сложи ръка на Института.

— Не смятате, че е имала предвид най-скорошната случка? — Софи отметна кичур коса, изплъзнал се изпод шапчицата й. — Със…

— Огромния червей? Не, колкото и да е странно, не мисля. Ала на брат ми не му е в природата да очаква прошка. За каквото и да било. Той разбира единствено от най-сурова дисциплина. Навярно си мисли, че Шарлот се опитва да му погоди някакъв номер. Или че е луда. Завела го е в стаята, където да се нанесе, но според мен всичко това го е уплашило. Дойде, за да го обсъдим, но заспа. — Гидеон въздъхна и погледна към младежа в леглото си със смесица от обич, раздразнение и тъга.

Сърцето на Софи се изпълни със съчувствие.

— Сестра ви… — започна тя.

— О, Татяна и за миг не би си помислила да остане тук. Избягала е при семейство Блекторн, роднините на мъжа й, и толкова по-добре. Тя не е глупачка — всъщност, смята се за забележително умна — но е самомнителна и суетна и двамата с брат ми не се обичат особено. А и той не е спал от дни насам. Чакал е в онази проклета къща, без да може да влезе в библиотеката, блъскайки по вратата, без да получи никакъв отговор от татко…

— Искате да го защитите — отбеляза Софи.

— Естествено. Той е по-малкият ми брат.

Гидеон се приближи до леглото и докосна разрошената кестенява коса на Гейбриъл. Другото момче се размърда и издаде неспокоен звук, но не се събуди.

— Мислех, че отказва да ви прости, задето се опълчихте на баща си — каза Софи. — Споменахте… че се боите от това. Че за него постъпката ви е измяна към името Лайтууд.

— Мисля, че е започнал да се съмнява в добрата репутация на фамилията ни. Точно както стана с мен в Мадрид.

Младежът се отдръпна от леглото, а Софи наклони глава на една страна.

— Съжалявам — каза тя. — Съжалявам за баща ви. Каквото и да говорят за него, каквото и да е сторил, той ви е отгледал.

Гидеон се обърна към нея.

— Но, Софи…

Девойката не поправи обръщението му.

— Знам, че е извършил отвратителни неща, но въпреки това трябва да ви бъде позволено да скърбите за него. Никой не може да ви отнеме мъката — тя е ваша и само ваша.

Той я докосна леко по бузата с върха на пръстите си.

— Знаеш ли, че името ти означава „мъдрост“? Прекрасно ти подхожда.

Софи преглътна.

— Господин Лайтууд…

Ала пръстите му вече се бяха разперили, за да уловят бузата й в длан и той се навеждаше, за да я целуне.

— Софи… — прошепна, а после устните им се срещнаха — леко докосване, което постепенно стана по-настойчиво, когато той я придърпа още по-близо.

Нежно и деликатно тя обви ръце („толкова груби, похабени от пране и носене на какво ли не, от търкане на решетки, бърсане на прах и лъскане на мебели“, тревожеше се тя, но Гидеон като че ли нямаше нищо против и дори не забелязваше) около раменете му.

Тя се присламчи още по-плътно, при което токът на обувката й се закачи за килима и Софи политна към пода, но Гидеон я улови и паднаха заедно. Лицето на девойката пламна от смущение — мили боже, той щеше да си помисли, че нарочно го е дръпнала на земята, че е някаква разпусната луда жена, копнееща за плътска страст. Шапчицата й падна и тъмните къдрици се разпиляха по лицето й. Килимът под нея беше мек, а над нея беше Гидеон и шепнеше загрижено името й. Все така изчервена, тя извърна глава настрани и установи, че се взира под леглото му.

— Господин Лайтууд — каза, повдигайки се на лакти. — Това под леглото ви кифлички ли са?

Младежът се вцепени, примигвайки като заек, хванат натясно от ловджийски хрътки.

— Какво?

— Там. — Софи посочи тъмната купчинка под рамката. — Под леглото ви има същинска планина от кифлички. Какво, за бога, е това?

Гидеон седна и прокара ръце през разрошената си коса, а момичето се отдръпна рязко, при което полите й прошумоляха около нея.

— Аз…

— Вие се обаждахте за тези кифлички. Почти всеки ден. Лично ги поръчвахте, господин Лайтууд. Защо сте го правили, ако не сте ги искали?

Бузите му поаленяха.

— Само с този претекст можех да те видя, за друг начин не се сещах. Ти отказваше да разговаряш с мен, не желаеше и да ме изслушаш, когато се опитвах да те заприказвам…

— Затова сте лъгали? — Софи грабна падналата си шапчица и се изправи. — Давате ли си сметка колко работа имам, господин Лайтууд? Да нося въглища и гореща вода, да бърша прах и да полирам мебелите, да почиствам след вас и останалите… Не ми тежи и не се оплаквам, но как смеете да ми създавате допълнителна работа, да ме карате да влача тежки подноси нагоре-надолу по стълбите, само за да ви донеса нещо, което дори не искате?

Гидеон, чиито дрехи сега бяха още по-измачкани, скочи на крака.

— Прости ми — промълви той. — Изобщо не помислих.

— Не. — Софи яростно натъпка косата под шапчицата си. — Такива като вас никога не мислят, нали?

И с тези думи тя излезе от стаята, оставяйки го да се взира безнадеждно след нея.

— Чудесна я свърши, братко — обади се Гейбриъл от леглото, примигвайки срещу него със сънени зелени очи.

Гидеон го замери с една кифличка.

— Хенри. — Шарлот прекоси пода на криптата. Факлите с магическа светлина грееха толкова ярко, сякаш беше ден, макар тя да знаеше, че наближава полунощ.

Съпругът й се беше надвесил над най-голямата от дървените маси, разположени в средата на помещението. Върху една от другите маси, в стъкленица, над която се издигаха облачета лилав дим, гореше нещо зловонно. Голямо парче хартия, от онази, в която касапите увиват стоката си, беше разстлано върху масата на Хенри и той го изписваше с най-различни шифри и изчисления, като си мърмореше под носа.

— Хенри, миличък, не си ли изтощен? От часове си тук.

Мъжът се сепна и вдигна глава, побутвайки нагоре очилата, които носеше, когато работеше.

— Шарлот! — Изглеждаше учуден, макар че очевидно му беше приятно да я види. Само той, помисли си сухо Шарлот, бе способен да се учуди като види жена си в собствения им дом. — Ангел мой, какво правиш тук долу? Този студ не е благоприятен за бебето.

Съпругата му се засмя, но не се възпротиви, когато той се приближи до нея и я прегърна нежно. Откакто бе разбрал, че ще си имат дете, се държеше с нея сякаш беше направена от крехък порцелан. Сега я целуна по върха на главата и се отдръпна лекичко, за да се взре изпитателно в лицето й.

— Всъщност изглеждаш малко бледа. Може би вместо вечеря би било по-добре да помолиш Софи да ти донесе укрепващ говежди бульон в стаята? Ще ида да…

— Хенри, още преди часове решихме да не вечеряме и вместо това всички получиха сандвичи в стаите си. Джем все още е твърде болен, за да се храни, а момчетата Лайтууд са твърде потресени. Знаеш какъв е Уил, когато Джем не е добре. Както и Теса. Честно казано, всички в къщата се чувстват като разглобени на съставните си части.

— Сандвичи? — замечтано повтори Хенри, за когото това май беше най-съществената част от думите на жена му.

Шарлот се усмихна.

— Има и за теб, Хенри, на горния етаж. Ако си в състояние да се откъснеш от това тук. Предполагам, че не бива да ти се сърдя — знам, че преглеждаш дневниците на Бенедикт и съм сигурна, че са ужасно интересни, — но върху какво точно работиш всъщност?

— Портал — разпалено отговори Хенри. — Метод за пътуване. Нещо, което би могло да пренесе някой ловец на сенки от единия край на света до другия за броени секунди. Идеята ми дойде от пръстените на Мортмейн.

Очите на Шарлот се разшириха.

— Но пръстените на Мортмейн несъмнено са черна магия…

— Това обаче не е. А, да, има и още нещо. Ела. Отнася се до Бюфорд.

Съпругата му го остави да я улови за ръката и да я поведе през стаята.

— Хенри, поне сто пъти ти казах, че няма да кръстя Бюфорд никое от децата ни… В името на Ангела, това люлка ли е?

Мъжът й грейна.

— Нещо по-добро от люлка! — заяви той и махна с ръка към дървено, солидно на вид бебешко креватче, провесено между две колони, за да може да се люлее. Шарлот трябваше да признае, че изглеждаше наистина добре.

— Самолюлееща се люлка!

— Какво? — попита тя немощно.

— Само гледай. — Видимо горд, Хенри пристъпи напред и натисна някакво невидимо копче. Начаса креватчето започна да се люлее наляво-надясно.

Шарлот изпусна дъха си.

— Прекрасно е, миличък.

— Нали ти харесва? — Лицето на съпруга й грееше. — Ето, сега се люлее малко по-силно.

И наистина беше така, с движение, от което Шарлот изпита чувството, че се намира насред открито, развълнувано море.

— Хм… — отрони тя. — Хенри, искам да поговорим за нещо. Нещо важно.

— По-важно от това детето ни да бъде приспивано от нежно полюшване всяка вечер?

— Клейвът е решил да освободи Джесамин. Връща се в Института. След два дни.

Той се обърна към нея с изумено изражение. Зад него люлката се поклащаше още по-бързо, като карета, носеща се с пълна скорост.

— Връща се тук?

— Хенри, тя няма къде другаде да отиде.

Мъжът й отвори уста, за да отговори, но преди да успее да каже каквото и да било, се разнесе ужасяващ трясък, люлката се откъсна и полетя през стаята, блъскайки се в насрещната стена, където стана на трески.

Шарлот ахна тихичко и закри устата си с ръка. Хенри сбърчи чело.

— Може би ако пооправя малко дизайна…

— Не, Хенри — твърдо заяви тя.

— Ама…

— В никакъв случай. — Гласът й беше режещ като кама.

— Много добре, мила.

„Адските устройства не знаят милост. Адските устройства не знаят пощада. Адските устройства нямат чет. Адските устройства никога няма да престанат да прииждат.“

Думите, написани на стената в кабинета на Бенедикт, отекваха в главата на Теса, докато тя седеше край леглото на Джем и го гледаше как спи. Не беше сигурна колко е часът, но знаеше, че трябва да е „по много късна доба“, както би казала Бриджет, несъмнено — след полунощ. Беше заварила годеника си буден, когато бе дошла в стаята му, малко след като Уил си бе тръгнал; буден, седнал в леглото и достатъчно добре, за да хапне препечена филийка с чай, макар че беше по-блед, а дишането му — по-затруднено, отколкото й харесваше.

Софи бе дошла по-късно, за да отнесе храната, и се беше усмихнала на Теса.

— Оправете възглавниците му — посъветвала я беше тя шепнешком и девойката го бе направила, макар че суетенето й очевидно бе развеселило Джем.

Теса нямаше особен опит с това какво се прави в стаята на болен. Да се грижи за брат си, когато беше пиян, бе най-близкото подобие на това да се вживее в ролята на милосърдна сестра. Ала сега, когато ставаше дума за годеника й, тя нямаше нищо против да го прави, искаше да седи до него и да държи ръката му, докато той диша леко с полупритворени очи, а ресниците му потрепват върху скулите.

— Не беше много героично — неочаквано каза той, без да отваря очи, макар че гласът му беше силен.

Теса се сепна и се приведе напред. По-рано беше мушнала пръсти между неговите и сега сплетените им ръце почиваха върху леглото до него.

— Какво имаш предвид?

— Това днес — отвърна тихо той и се закашля. — Когато припаднах, кашляйки кръв в имението на Лайтууд…

— Това само подобри външния вид на мястото.

— Сега звучиш като Уил. — Джем се усмихна сънливо. — И освен това смени темата, също както би сторил той.

— Естествено. Сякаш бих започнала да те ценя по-малко, защото си се разболял. Знаеш, че не е така. Освен това днес се държа достатъчно геройски. Макар че Уил тъкмо казваше по-рано — добави тя, — че краят на героите никога не е щастлив.

— А! — Джем стисна лекичко ръката й, а после я пусна. — Е, един герой вижда нещата от гледната точка на героя, нали? Но що се отнася до нас, отговорът е прост.

— Така ли?

— Разбира се. Героите устояват, защото ние се нуждаем от тях. Не заради самите себе си.

— Говориш така, сякаш ти не си един от тях. — Теса посегна да отметне кичур коса от челото му и той притвори очи под допира й. — Джем… някога… — Тя се поколеба. — Мислил ли си за начини да удължиш живота си, които не са противоотрова на наркотика?

Тук Джем най-сетне отвори очи.

— Какво имаш предвид?

Теса си помисли за Уил на пода в таванското помещение, давещ се със светена вода.

— Да станеш вампир. Така ще живееш вечно…

Джем се надигна върху възглавниците.

— Теса, не. Недей… не може да мислиш така.

Тя извърна очи.

— Толкова ли ти е противна самата мисъл да станеш долноземец?

— Теса… — Той изпусна дъха си. — Аз съм ловец на сенки. Нефилим. Като родителите си. Това е съдбата, която съм си избрал, така както наследството на майка ми е част от мен. Което не означава, че мразя баща си. Но искам да уважа техния дар, кръвта на Ангела, доверието, което ми е оказано, клетвите, които съм дал. Пък и не мисля, че от мен би излязъл особено добър вампир. Повечето вампири ни ненавиждат. Понякога превръщат някой нефилим в един от тях, като шега, ала той е отритнат от останалите. Ние носим деня и огъня на ангелите във вените си — все неща, които те ненавиждат. Ще ме отбягват. Вече няма да съм парабатаят на Уил, нито ще съм добре дошъл в Института. Не, Теса. Предпочитам да умра, да се преродя и отново да видя слънцето, отколкото да живея до края на света, без никога повече да зърна дневна светлина.

— Ами ако станеш Мълчалив брат? Според Кодекса, руните, които поставят върху себе си, са достатъчно силни, за да спрат смъртта.

— Мълчаливите братя не могат да се женят, Теса — вирна брадичка Джем.

Тя отдавна знаеше, че под благостта му се таи упорство, не по-малко от това на Уил, и сега го видя съвсем ясно — стомана, скрита под коприна.

— Нали знаеш, че бих предпочела да си жив и да не се ожениш за мен, отколкото… — Гърлото й се сви, неспособно да изрече тази дума.

Погледът на Джем поомекна мъничко.

— Този път също е затворен за мен. С уин фена, тровещ кръвта ми, няма да преживея полагането на руните, които те носят. Ще трябва да престана да вземам наркотика, докато организмът ми не се изчисти от него, а това несъмнено ще ме убие. — Вероятно беше съзрял нещо в изражението й, защото гласът му омекна: — Пък и какъв живот водят Мълчаливите братя — сенки и мрак, мълчание и… никаква музика. — Той преглътна. — И освен това, не искам да живея вечно.

— Аз може би ще живея вечно — каза Теса. Същинските мащаби на този факт бяха нещо, което тя все още не бе в състояние да осъзнае напълно. Да приемеш мисълта, че животът ти никога няма да свърши, бе също толкова трудно, колкото и тази, че един ден ще умреш.

— Знам — каза Джем. — И съжалявам за това, защото смятам, че никой не би трябвало да е принуден да носи такъв товар. Знаеш за вярата ми, че един ден отново ще живея, Теса. Ще се завърна, макар и не в това тяло. Между душите, които са се обичали, съществува притегляне и в следващите им животи. Ще видя Уил, родителите си, чичовците си, Шарлот и Хенри…

— Ала не и мен.

Тази мисъл не за първи път минаваше през ума й, макар че тя всеки път я потискаше.

„Ако съм безсмъртна, значи имам само този живот. Няма да се върна и да се променя като теб, Джеймс. Няма да те видя в Рая, нито на бреговете на голямата река, или какъвто и живот да ни очаква отвъд този.“

— Но сега те виждам. — Джем се пресегна и допря длан до бузата й; сребристосивите му очи се взряха изпитателно в нейните.

— И аз теб — прошепна Теса и той се усмихна уморено и притвори клепачи.

Девойката положи ръка върху неговата, бузата й прилепваше плътно в извивката на другата му длан. Седя така, безмълвна под хладния допир на пръстите му, докато дишането му стана равномерно, а пръстите му, вплетени в нейните, се отпуснаха — беше заспал. С печална усмивка тя нежно свали ръката му, така че да почива върху завивката до него.

Вратата на спалнята се отвори и когато се обърна, Теса видя Уил, застанал на прага, все още с плащ и ръкавици. Един поглед към мрачното му разстроено лице й беше достатъчен, за да я накара да се изправи и да го последва в коридора.

Той вече бе хукнал навън със стремглавата крачка на човек, гонен от дявола. Теса затвори внимателно вратата след себе си и се разбърза, за да го настигне.

— Какво има, Уил? Какво се е случило?

— Току-що се връщам от Ийст Енд. — В гласа му имаше болка, каквато Теса не беше чувала от онзи ден в гостната, когато му бе казала, че е сгодена за Джем. — Отидох, за да потърся още уин фен. Ала такъв няма.

Момичето едва не се препъна.

— Как така „няма“? Джем има запаси, нали?

Междувременно бяха достигнали стълбите и сега Уил се обърна, за да я погледне, слизайки заднишком по стъпалата.

— Свършили са — отсечено каза той. — Не искаше да научаваш, но няма как да го скрием от теб. Неговият уин фен е свършил, а не мога да намеря нов. Винаги аз му го купувах. Имах доставчици, но те до един са изчезнали или пък нямат какво да ми продадат. Първо отидох на онова място… там, където двамата с Джем ме открихте. Нямаха никакъв уин фен.

— Тогава някъде другаде…

— Обиколих навсякъде. — Уил отново се обърна напред, когато стигнаха на втория етаж, където бяха библиотеката и гостната. Вратите и на двете стаи бяха отворени и от тях в коридора се прокрадваше светлина. — Навсякъде. На последното място, където бях, някой ми каза, че всички запаси са били изкупени нарочно през последните няколко седмици. Няма и трохичка.

— Но Джем… — поде Теса, а шокът се разливаше из тялото й като пожар. — Без уин фен…

— Той ще умре. — Уил поспря за миг пред вратата на библиотеката и очите му срещнаха нейните. — Тъкмо този следобед ми даде позволение да потърся лек за него. Да се опитам да намеря нещо. А ето че сега ще умре, защото не мога да го опазя жив достатъчно дълго, за да го открия.

— Не — заяви тя. — Няма да умре. Ние няма да го позволим.

Младежът прекрачи прага на библиотеката заедно с Теса, и погледът му обходи познатата стая, масите със запалените върху тях лампи, рафтовете със стари томове.

— Има книги — каза той, сякаш девойката изобщо не беше проговорила. — Книги, до които се допитвах; книги за различни редки отрови. — Той отиде до една от лавиците и трескаво прокара облечените си в ръкавици ръце по томовете, които почиваха там. — Беше отдавна, преди Джем да ми забрани да търся. Забравил съм…

Теса се приближи до него, полите на роклята й прошумоляха около глезените й.

— Уил, спри.

— Но аз трябва да си спомня. — Той отиде до друг от рафтовете, после до следващия; високото му стройно тяло хвърляше коса сянка върху пода. — Трябва да намеря…

— Уил, не можеш да прочетеш всички книги в библиотеката достатъчно бързо. Спри. — Тя беше зад него, достатъчно близо, за да види къде яката на връхната му дреха е влажна от дъжда. — Така няма да помогнеш на Джем.

— Как тогава? Как?

Той посегна към някаква книга, погледна я и я запрати на пода. Теса подскочи.

— Престани — извика тя и като го улови за ръкава, го обърна към себе си. Беше зачервен и задъхан, мускулите на ръката му под нейната бяха напрегнати и корави като желязо. — Когато си търсел лек преди, не си знаел онова, което знаеш сега. Не си имал съюзниците, които имаш сега. Ще отидем да попитаме Магнус Бейн. Той има очи и уши в Долния свят, а и владее най-различни магии. Помогна ни за твоето проклятие, би могъл да ни помогне и сега.

— Само че този път си нямаме работа с проклятие — каза Уил със стъклен поглед, сякаш рецитираше наизустена реплика от пиеса.

— Уил, чуй ме. Моля те. Нека отидем при Магнус. Той може да ни помогне.

Младежът затвори очи и си пое дълбоко дъх. Очите на Теса се спряха върху него. Не беше в състояние да се сдържа, когато не можеше да я види — деликатните, тъмни ресници върху скулите му, съвсем бледосиния оттенък на клепачите му.

— Да — проговори той най-сетне. — Да. Разбира се. Теса… благодаря ти. Не мислех.

— Беше разстроен. — Девойката внезапно си даде сметка, че все още държи ръката му и че са достатъчно близо, за да може да го целуне по бузата или да обвие ръце около шията му, за да го утеши. Тя го пусна и отстъпи крачка назад. Очите му се отвориха. — А и си смятал, че той завинаги ти е забранил да търсиш лекарство. Само че аз никога не го повярвах. И преди съм мислила за Магнус.

Уил я погледна изпитателно.

— Но никога не си говорила с него?

Теса поклати глава.

— Джем не искаше. Ала сега… Сега всичко е различно.

— Да. — Той се отдръпна от нея, но очите му се задържаха върху лицето й още миг. — Ще сляза да поръчам на Сирил да приготви каретата. Ще те чакам в двора.