Паника

Петък, 8 юли

Прекалено е лесно — каза отново Хедър и стисна волана. Не обичаше да шофира, но Бишъп настоя. Днес нямаше да идва на представлението, да седи и да чака часове наред, докато всеки от участниците се опитва да издържи повече от другите в къща, обитавана от духове. И по изключение Хедър можеше да вземе колата. Майка й и Бо се наливаха с някакви приятели на Паркомясто 62 — изоставена каравана, която се използваше главно за партита. Щяха да допълзят вкъщи към четири часа сутринта, а може и чак след изгрев слънце.

— Най-вероятно ще се опитат да ни прецакат — каза Нат. — Сигурно са напълнили цялата къща със звукови и светлинни ефекти.

— Пак е прекалено лесно — поклати глава Хедър. — Това е „Паника", не е Хелоуин.

Дланите й се потяха.

— Помниш ли онзи път, когато бяхме деца и Бишъп те предизвика да останеш на верандата за три минути?

— Само защото ти се отказа — рече Нат.

— И ти се отказа — припомни й Хедър. Вече съжаляваше, че е повдигнала въпроса. — Не издържа и трийсет секунди.

— Но Бишъп издържа — продължи Нат и се обърна към прозореца. — Той влезе вътре, помниш ли? Остана вътре цели пет минути.

— Бях забравила — призна Хедър.

— Кога е било това? — обади се неочаквано Додж.

— Преди години. Трябва да сме били на десет-единайсет. Нали така, Хедър?

— По-малки. На девет.

Искаше й се Бишъп да беше дошъл. Това бе първото им предизвикателство без него и тя изпитваше болка в гърдите. С него се чувстваше в безопасност.

Завиха и къщата стана видима: острият връх на покрива й беше очертан на фона на скупчените на хоризонта облаци като в сцена от филм на ужасите. Разкривеният й силует се издигаше нагоре и дори от разстояние Хедър си представи, че чува как вятърът вие през дупките в покрива, а мишките гризат изгнилите дървени подове. Липсваше единствено ято прилепи.

На пътя бяха паркирани десетина коли. Очевидно повечето хора се чувстваха по същия начин като Бишъп и повечето от наблюдателите си бяха останали вкъщи. Но не всички. Хедър зърна Вивиан Трейгър: седеше на капака на колата си и пушеше цигара. Недалеч от нея се бе събрала група ученици от предпоследния курс, които си подаваха бутилка вино. Изглеждаха сериозни, сякаш се бяха събрали на погребение. За миг, преди Хедър да изключи двигателя, дъжделивата мъгла, която се просмукваше във фаровете, й напомни за късчета стъкло.

Додж излезе от колата и отвори вратата на Нат. Хедър посегна към чантата, която бе приготвила за през нощта: храна, вода, голямо одеяло. Щеше да остане толкова, колкото трябваше, за да спечели. Нат и Додж също.

Ненадейно отвън се разнесе приглушен крясък. Хедър погледна навреме, за да види как някаква тъмна форма профучава покрай колата. Нат изкрещя. А на пътя изведнъж се изсипаха хора.

Хедър се хвърли вън от колата и се втурна към вратата на мястото до шофьора. Стигна точно навреме, за да види как Рей Ханраха забива рамо в корема на Додж. Той залитна назад и се блъсна в останките от ограда. Зад него се изсипа дъжд от рухваща дървесина.

— Знам какво правиш, ти, малък изрод такъв! — изръмжа Рей. — Мислиш си, че можеш да…

Изведнъж млъкна и изсумтя. Додж беше пристъпил напред и го беше сграбчил за гърлото. Всички ахнаха в един глас. Нат нададе вик.

Додж се наведе и заговори тихо в ухото на Рей. Хедър не можеше да чуе какво му казва.

Също толкова бързо, колкото бе пристъпил напред, Додж отстъпи назад и пусна Рей, който започна да кашля и да се дави в дъжда. Лицето на Додж беше спокойно. Нат направи крачка напред, сякаш искаше да го прегърне — а после, в последната секунда, очевидно размисли.

— Стой настрана от мен, да те вземат дяволите, Мейсън! — изръмжа Рей, когато най-после си пое въздух. — Предупреждавам те. Внимавай.

— Стига, момчета! — обади се Сара Уилсън, която също беше сред участниците. — Вали като из ведро. Може ли да започваме?

Рей все още гледаше кръвнишки Додж. Но не каза нищо.

— Добре.

Това беше Дигин. Хедър не го бе видяла в тълпата. Тъмнината и дъждът засмукваха дъха му.

— Правилата са прости. Колкото по-дълго останеш в къщата, толкова по-висока оценка получаваш.

Хедър потръпна. Струваше й се, че от нощта на скока, когато Дигин кукуригаше в мегафона, са изминали години: радиото, бирата, празненството.

Изведнъж установи, че не може да си спомни как се е озовала тук — пред къщата на Грейбил с всичките й разкривени ъгли и плоскости. Деформирано място. Наклонено на една страна, сякаш го грозеше опасност да рухне.

— Без викане за помощ — продължи Дигин и гласът му леко се пречупи. Хедър се почуди дали не знае нещо, за което те нямат представа. — Това е. Предизвикателството започва.

Всички се разпръснаха. Лъчи от светлина — фенерчета и от време на време синьото сияние на мобилен телефон — се разнесоха по пътя, осветиха наклонената ограда, високата трева, останките от пътека пред вратата, сега покрита с плевели.

Додж вадеше раницата си от куфара. Нат стоеше до него. Хедър си проправи път до тях.

— Това какво беше? — попита тя.

Додж затръшна капака на куфара.

— Нямам представа — рече той. В тъмнината беше трудно да разгадае изражението му. Зачуди се дали не знае повече, отколкото казва. — Този тип е психопат.

Хедър отново потръпна, когато под яката на якето й започна да се процежда влага и да се просмуква в блузата й. Както всички останали, и тя знаеше, че по-голямата сестра на Додж се е изправила срещу по-големия брат на Рей преди две години на Двубоя и е останала парализирана. Тогава Хедър не отиде на състезанието — онази нощ гледаше Лили заедно с Бишъп. Но Нат каза, че колата се била нагънала като акордеон.

Хедър се запита дали Додж не обвинява семейство Ханраха.

— Хайде вътре да стоим далеч от Рей, става ли? — предложи тя. — Да стоим далеч от всички тях.

Смяташе, че Рей Ханраха е напълно способен да ги саботира — да им скочи в тъмното, да ги сграбчи или да ги удари.

Додж се обърна към нея и се усмихна. Зъбите му бяха много бели дори в мрака.

— Дадено.

Повлякоха се към другата страна на пътя и влязоха в двора заедно с останалите. Гърдите на Хедър бяха натежали от нещо, което не беше точно страх. Повече приличаше на ужас. Беше прекалено лесно.

От дъжда калта полепваше по обувките й. Нощта щеше да е отвратителна. Прииска й се да се беше сетила да вмъкне бира. Вкусът не й допадаше, но това щеше да намали напрежението, да накара нощта да мине по-бързо.

Запита се дали съдиите са тук. Може би седяха на предната седалка в някоя от колите с угасени фарове, вдигнали крака на таблото; или може би дори стояха на пътя, подтичваха напред-назад и се правеха на обикновени зрители. Точно тази част на „Паника" ненавиждаше най-много: факта, че постоянно ги наблюдаваха.

Стигнаха до верандата пред къщата — прекалено бързо. Зев Келър току-що беше влязъл и вратата се затвори с трясък. Нат подскочи.

— Добре ли си? — попита тихо Додж.

— Добре съм — отговори Нат прекалено високо.

На Хедър отново й се прииска Бишъп да беше дошъл с тях. Искаше й се да е до нея, да реди глупави шеги и да я поднася, че се е уплашила.

— Тук няма нищо — каза Нат, пристъпи напред и с усилие отвори вратата, която висеше под странен ъгъл.

Поколеба се. — Мирише — добави тя.

— Стига да не стреля и да не лае, мен ме устройва — заяви Додж. Изобщо не изглеждаше уплашен. Мина напред, пред нея, и влезе в къщата. Нат го последва.

Хедър влезе последна.

И тя го усети веднага: мирис на миши изпражнения и плесен, на гнило, като мирис на уста, затворена от години.

Назъбени лъчи от фенерчета минаваха на зигзаг през коридори и тъмни стаи, докато останалите играчи бавно се разпръскваха, опитвайки се да набележат свои собствени ъгли, свои собствени скривалища. Скърцаха дъски, отваряха се и се затваряха врати. В мрака шепнеха гласове.

Тъмнината беше гъста и тежка като супа. Хедър почувства как стомахът й се втечнява и зейва от страх.

Започна да рови в джоба си за телефона. И на Нат й хрумна същата идея. Лицето й изведнъж стана видимо, осветено отдолу. Очите й се бяха превърнали в дълбоки кухини, а кожата й бе придобила синкав оттенък. Хедър използва слабата светлина от телефона си, за да хвърли малко кръгче по избелелите тапети и разядените от термити отливки.

Ненадейно блесна ярка светлина.

— Приложение с фенерче — поясни Додж, а Хедър вдигна ръка към очите си. — Извинявайте. Не знаех, че ще е толкова силно.

Той насочи лъча нагоре, към тавана, където се полюшваха останките от полилей и скърцаха на лекия вятър. Ако можеше да се вярва на слуховете, точно тук се бяха обесили тримата Грейбил.

— Хайде — обади се Хедър, като се мъчеше да запази гласа си спокоен. Съдиите можеха да са къде ли не. — Да се отдалечим от вратата.

Тримата влязоха по-навътре в къщата. Додж вървеше начело. Над тях, на втория етаж, прокънтяха стъпки.

Фенерчето на Додж хвърляше малък заострен лъч през тъмнината и Хедър си спомни за един документален филм за катастрофата с „Титаник", който гледаха с Лили — как изглеждаха изследователските подводници, които се носеха през цялото това тъмно пространство, пълзяха над разрушеното дърво и старите чинии от порцелан, сега покрити с мъх и други неща, които се срещат под водата. Точно така се чувстваше сега — сякаш се намираха на дъното на океана. Натискът върху гърдите я стискаше, стискаше. Чуваше тежкото дишане на Нат. От горния етаж долитаха приглушени крясъци: кавга.

— Кухнята — обяви Додж и плъзна лъча по покритата с ръжда печка и полуизтръгнатите плочки на пода. Всички образи изглеждаха разглобени, избелели, като в лош филм на ужасите. Хедър си представи, че навсякъде има насекоми, паяжини, ужасни неща, които падат отгоре право върху нея.

Додж насочи фенерчето към ъгъла и тя едва не изкрещя: за секунда зърна лице — черни хлътнали очи, ухилена уста.

— Може ли да спреш да насочваш това нещо към мен?

Момичето вдигна ръка пред очите си, примигна и сърцето на Хедър се успокои. Беше само Сара Уилсън, сгушена в ъгъла. Додж насочи светлината надолу и Хедър видя, че Сара си е донесла възглавница и спален чувал. Щеше да е по-лесно, много по-лесно, ако всички участници можеха да се съберат заедно в една стая, да си подават пакети с „Читос" и бутилка евтина водка, която някой е откраднал от барчето на родителите си.

Но бяха изпуснали момента.

Излязоха от кухнята и слязоха по късо стълбище, цялото в боклуци. Осветиха ги един по един, като при всеки се стряскаха и дърпаха: цигарени фасове, сухи листа, почернели чаши за кафе от стирофом. Незаконни заселници.

Хедър чу стъпки: в стените, отгоре, отдолу. Не можа да разбере откъде идват.

— Хедър… — обърна се Нат и я сграбчи за блузата.

— Шшшт! — сгълча ги остро Додж и угаси фенерчето.

Сега стояха в такава непрогледна тъмнина, че Хедър можеше да я усети при всяко вдишване: плесенясващи предмети, които бавно загниваха; хлъзгави, пълзящи надолу, слузести неща.

Зад нея. Стъпките спряха, поколебаха се. Изскърцаха дъски. Някой вървеше след тях.

— Мърдайте! — прошепна Хедър. Знаеше, че полудява — навярно беше само друг участник, който проучва къщата, — но не можеше да спре ужасната фантазия, която я завладя: беше някой от съдиите. Крачеше бавно в мрака, готов да я сграбчи. И не беше човек — беше свръхестествено същество с хиляда очи и дълги хлъзгави пръсти, челюст, която щеше да се откачи, и уста, достатъчно голяма да я погълне.

Стъпките се приближиха. Още една, а после втора и трета.

— Мърдайте! — подкани ги отново Хедър. В мрака гласът й звучеше задавено, отчаяно.

— Тук вътре — обади се Додж.

Беше толкова тъмно, че Хедър не можеше дори да го види, макар че той навярно стоеше само на около метър от нея. Додж изсумтя; тя чу стенанието на старо дърво, воя на ръждясали панти.

Почувства как Нат се отдалечава от нея и я последва слепешком, забързано; почти се спъна в една неравност на пода, която бележеше началото на нова стая. Додж затвори със замах вратата зад гърба й и се облегна насреща, докато се чу скръцване и бравата щракна. Хедър стоеше задъхана на мястото си. Стъпките продължаваха да се приближават. Спряха се пред вратата. Дишането на Хедър беше повърхностно, сякаш бе стояла под водата. После стъпките се отдалечиха.

Додж пак включи приложението с фенерче. На неговата светлина лицето му приличаше на странна модерна картина: цялото в ъгли.

— Какво беше това? — прошепна Хедър и почти се уплаши, че никой от двама им не я е чул.

Додж обаче каза:

— Нищо. Някой се опитва да ни уплаши. Това е всичко.

Остави телефона си на пода, така че светлината на фенера бе насочена право нагоре. Беше натъпкал в раницата си спален чувал. Хедър разтърси одеялото, което бе донесла. Нат седна до конусчето светлина и придърпа одеялото около раменете си.

Ненадейно в гърдите на Хедър се разля облекчение. Бяха в безопасност, заедно, около саморъчно измайстореното си подобие на огън. Може би наистина щеше да бъде лесно.

Додж седна до Нат и прибра крака до тялото си.

— Предполагам, че можем поне да се настаним удобно.

Хедър започна да кръстосва из малката стая. Навярно някога е била мазе или може би килер, само дето беше малко настрани от кухнята. Може би беше не повече от два квадратни метра. Високо на едната стена се намираше единственият прозорец, но облачната покривка беше толкова дебела, че през него не проникваше почти никаква светлина. На другата стена имаше изкривени дървени шкафове, в които сега нямаше нищо друго освен слой прах и още боклуци: празни торбички от чипс, смачкана кутия от газирана вода, стар гаечен ключ. Хедър използва светлината от мобилния си телефон, за да направи бърза проверка.

— Паяци — отбеляза тя, когато телефонът й освети една паяжина — идеално симетрична, блестяща и сребриста, простираща се между две лавици.

Додж се изстреля на крака с такава скорост, сякаш някой го беше ухапал отзад.

— Къде?

Хедър и Нат се спогледаха. Нат се поусмихна.

— Страхуваш се от паяци ли? — изтърси Хедър. Не се сдържа. Додж не проявяваше никакъв страх, никога. За нищо на света не би си представила, че се бои от паяци.

— Говори по-тихо! — каза грубо той.

— Не се тревожи — отвърна Хедър и изключи телефона си. — И бездруго беше само една паяжина.

Не спомена за малките, размазани пред погледа й бучици вътре в паяжината: насекоми, оплетени в нишките, в очакване да ги погълнат и смелят.

Додж кимна. Изглеждаше притеснен. После се обърна и натика ръцете си в джобовете на якето.

— Сега какво? — попита Нат.

— Сега ще чакаме — отговори той, без да се обръща.

Натали се пресегна и отвори едно пакетче чипс. Само след секунди вече хрускаше шумно. Хедър я погледна.

— Какво? — попита Нат с пълна уста. — Цяла нощ ще сме тук.

Само дето прозвуча като „Сяла нош сте се тух."

Права беше. Хедър седна до нея. Подът беше неравен.

— И така, к'во си мисис? — попита Нат и този път Хедър нямаше проблеми с превода.

— За кое какво си мисля? — отвърна тя и притисна колене до гърдите си. Искаше й се конусът от светлина да беше по-голям, по-силен. Всичко извън скромния му блясък беше груби сенки, форми и тъмнина. Дори и Додж, който стоеше, извърнал лице от светлината. В мрака той можеше да бъде който и да било.

— Не знам. Всичко. Съдиите. Кой замисля всичко това?

Хедър посегна и си взе две парченца чипс. Пъхна ги в устата си, по едно с всяка ръка. Неписано правило беше, че никой никога не говори за самоличността на съдиите.

— Искам да знам как е започнало — каза тя. — И защо всички ние сме били достатъчно луди да се запишем.

Искаше да прозвучи шеговито, но гласът й прозвуча пронизително.

Додж се премести и пак приклекна до Натали.

— Ами ти, Додж? — попита Хедър. — Ти защо се съгласи да играеш?

Той извърна глава. Лицето му представляваше маска от вдлъбнатини и Хедър изведнъж си спомни за едно лято, когато отиде на къмпинг заедно с няколко други момичета скаути. Тогава съветниците ги събираха край огъня и им разказваха истории за призраци. Използваха фенерчета, за да правят лицата им страховити, и всички лагернички се страхуваха.

За секунда си помисли, че Додж се усмихва.

— За отмъщение.

Нат избухна в смях.

— За отмъщение ли? — повтори тя.

Хедър осъзна, че го е чула правилно.

— Нат! — обади се остро тя.

Тогава Натали май си спомни за сестрата на Додж. Усмивката й бързо изчезна. Погледът на Додж се стрелна към Хедър. Тя отклони очи настрана. Значи той наистина обвиняваше Люк Ханраха за случилото се. Изведнъж й стана студено. Думата „отмъщение" беше толкова ужасна: ясна и остра като нож.

Сякаш прочел мислите й, Додж се усмихна.

— Просто искам да смачкам фасона на Рей, това е всичко — каза нехайно той и посегна към пакетчето с чипс.

Хедър незабавно се почувства по-добре.

За известно време се опитаха да поиграят на карти, но беше прекалено тъмно дори за бавна игра: трябваше постоянно да си подават фенерчето един на друг. Нат искаше да се научи да прави фокуси, но Додж не се даваше. От време на време чуваха гласове от коридора или пък стъпки и Хедър се стягаше, убедена, че това е началото на истинското предизвикателство — зловещи холограми на призраци или пък хора с маски, които щяха да им се нахвърлят. Но не се случваше нищо. Никой не връхлетя през вратата да изръмжи: „Бау!"

След известно време Хедър се умори. Сви брезентовата си чанта и я подложи под главата си. Заслуша се в тихия ритъм на разговора на Додж и Нат — говореха кой ще победи в борба между мечка и акула и Додж настояваше, че трябвало да уточнят обстановката…

А после заговориха за кучета и Хедър видя две очи (на тигър?) колкото фарове, които я гледаха от мрака. Искаше да изпищи: тук имаше чудовище, в тъмното, готово да скочи…

И тя отвори уста, но вместо от нея да излезе писък, вътре влезе тъмнина и Хедър заспа.

Додж сънуваше онзи път, когато с Дейна се качиха на въртележката в Чикаго. Или може би в Кълъмбъс. Но в съня му имаше палмови дървета, а един мъж продаваше месо на грил от ярко оцветена количка. Дейна беше пред него. Косата й бе толкова дълга, че не спираше да го удря в лицето. Беше се събрала тълпа: хора, които крещяха, гледаха злобно, викаха неща, които не разбираше.

Знаеше, че би трябвало да е щастлив — би трябвало да се забавлява, — но не беше така. Беше много горещо. А освен това косата на Дейна все се оплиташе в устата му и му беше труд но да преглъща. Да диша. И вонята от количката с месо. Миризмата на горене. Гъстите облаци пушек.

Пушек.

Додж внезапно се събуди и рязко седна. Беше заспал направо на пода, притиснал лице към студеното дърво. Нямаше представа колко е часът. Едва успяваше да различи преплетените силуети на Хедър и Нат, да чуе ритъма на дишането им. За миг, все още полузаспал, си помисли, че приличат на бебета дракони.

А после осъзна причината: стаята се пълнеше с дим. Той се процеждаше изпод процепа под вратата и си проправяше крадешком път в стаята.

Додж се изправи, премисли — спомни си, че пушекът се вдига нагоре — и падна на колене. Чу крясъци: от други части на къщата прокънтяха викове и стъпки.

„Прекалено лесно“. Спомни си думите на Хедър от по-рано. Разбира се. Тук на Четвърти юли бяха избухнали фишеци; щеше да има награда за онези играчи, които останат най-дълго в къщата.

Пожар. В къщата бе избухнал пожар.

Додж посегна и грубо разтърси момичетата, без да си прави труда да се опита да види коя коя е или да различи лактите от раменете им.

— Ставайте. Ставайте!

Натали седна и си разтърка очите, а после незабавно се разкашля.

— Какво…?

— Пожар — отговори кратко той. — Стой ниско долу Пушекът се издига.

Сега и Хедър се бе размърдала. Додж пропълзя обратно към вратата. Нямаше съмнение: плъховете напускаха потъващия кораб. Навън цареше какофония от гласове, чуваше се шум от затръшване на врати. Това означаваше, че огънят навярно вече се е разпрострял надалеч. Никой не би искал да побегне веднага.

Той хвана металната дръжка на вратата. Беше топла, но не гореща.

— Нат? Додж? Какво става?

Хедър вече беше съвсем будна. Гласът й беше пронизителен, истеричен:

— Защо е толкова задимено?

— Пожар — отговори Натали. Удивително, но гласът й беше спокоен.

Беше време да се махат, да го вземат дяволите! Преди огънят да се е разпрострял още повече. Додж ненадейно си спомни някакъв час по физическо възпитание в окръг Колумбия — или пък в Ричмънд? — когато всички деца трябваше да спрат, да паднат на пода и да се претърколят върху вонящия на крака линолеум. Още тогава знаеше, че е глупаво. Сякаш претъркалянето можеше да постигне нещо друго, освен да те превърне в запалителен снаряд.

Той сграбчи дръжката и дръпна, но не се случи нищо. Пробва пак. Нищо. За секунда си помисли, че може би още спи — че се намира в един от кошмарите си, в които отново и отново се мъчеше да побегне, но не можеше, или замахваше към лицето на някакъв нападател, но не можеше дори да го удари силно. На третия опит дръжката изпука и остана в ръката му. И за първи път от началото на цялата игра той го почувства: паника, която се надигаше в гърдите му, пълзеше в гърлото му.

— Какво става? — вече крещеше Хедър. — Отвори вратата, Додж!

— Не мога.

Ръцете и краката му бяха безчувствени. Паниката стискаше дробовете му, затрудняваше дишането му. Не. Това беше от дима. Сега беше по-гъст. Вцепенението му отмина. Той напъха пръстите си в дупката, където допреди малко беше дръжката, задърпа трескаво и усети остро забиване на метал. Удари рамо на вратата с нарастващо отчаяние.

— Заклещена е.

— Как така заклещена?

Хедър понечи да каже още нещо, но вместо това се разкашля.

Додж се обърна и приклекна.

— Дръж се.

Притисна ръкава си до устата й.

— Остави ме да помисля.

Вече не чуваше никакви стъпки, никакви крясъци. Всички ли се бяха измъкнали? Чуваше обаче напредването на огъня: приглушеното пращене и пукане на старо дърво, пламъците, които поглъщаха десетилетия на гниене и разруха.

Пръстите на Хедър трескаво се движеха по телефона й.

— Какво правиш? — опита се да й го вземе Нат. — Според правилата не бива да викаме за…

— Правилата ли? — прекъсна я Хедър. — Ти луда ли си?

Продължи да натиска яростно клавиатурата. Лицето й беше подивяло, разкривено, като восъчна маска, започнала да се разтапя. Тя издаде звук, който беше нещо средно между крясък и ридание.

— Не работи. Няма обхват.

„Мисли, мисли!" Превъзмогвайки паниката, Додж начерта наум ясен план. Цел, трябваше му цел. Инстинктивно разбра, че е негова задача да изведе момичетата навън, на сигурно място, точно както беше негова работа да се погрижи никога нищо лошо да не се случи на Дейна, неговата Дейна, единствената му сестра и най-добрата му приятелка. Не можеше да се провали отново. За нищо на света.

Прозорецът се намираше прекалено високо. Никога нямаше да го стигне. И беше толкова тесен… Но може би, ако повдигнеше Натали… Тя имаше шанс да се провре. А после какво? Нямаше значение. Хедър може би също щеше да мине, макар че той се съмняваше.

— Нат — рече и се изправи. Въздухът се беше сгъстил и миришеше на сажди. Беше горещо. — Ела. Трябва да минеш през прозореца.

Тя го погледна стъписано.

— Не мога да ви оставя тук.

— Трябва. Тръгвай! Вземи си телефона. Доведи помощ.

Додж се подпря с една ръка на стената. Започваше да губи спокойствие.

— Това е единственият начин.

В тъмното едва-едва я видя да кимва. Нат стана и той помириса потта й. За един налудничав миг му се прииска да я прегърне и да я увери, че всичко ще се оправи. Но нямаше време. В главата му изникна образът на Дейна, смачканите руини от колата й, краката й, които бавно се съсухряха и се превръщаха в бели кокили.

За всичко беше виновен той.

Додж се наведе, сграбчи Натали за кръста, помогна й да се покатери на раменете му. Без да иска, тя заби крак в гърдите му и той за малко да загуби равновесие и да падне. Нямаше сили. Заради проклетия пушек беше. Но запази равновесие и се изправи.

— Прозорецът! — изохка Нат.

По някакъв начин Хедър разбра. Затърси гаечния ключ, който бе видяла по-рано, и го подаде нагоре. Натали замахна. Разнесе се дрънчене. В стаята нахлу струя въздух и само след секунда се разнесе свистене — огънят зад вратата, огънят, който се приближаваше, усети този въздух, почувства го и се устреми към него като океан, който бързо и шумно се приближава към брега.

— Тръгвай! — изкрещя Додж.

Усети как Натали го ритна по главата, по ухото, а после се озова навън.

Той отново коленичи. Едва виждаше.

— Твой ред е — обърна се към Хедър.

— Няма да се провра.

Изрече го шепнешком, но Додж разбра. Изпита облекчение. Наистина не мислеше, че ще има сила да я вдигне.

Главата му се въртеше.

— Легни долу — заповяда той с глас, който не приличаше на неговия.

Хедър се подчини и се притисна към пода. Додж също легна и се зарадва. Повдигането на Нат на толкова малка височина го беше изцедило докрай. Студът беше като одеяло… сякаш го покриваше и му казваше да заспи…

Пак се намираше на въртележката. Но този път зрителите крещяха. И беше започнало да вали. Искаше да слезе… въртележката препускаше все по-вихрено… над главата му се въртяха светлини…

Светлини, въртене, гласове, които крещяха. Сирени, които виеха.

Небе.

Въздух.

Някой — майка му? — казваше:

— Ще се оправиш, синко. Ще се оправиш.