Паника

Неделя, 7 август

— Добре ли си? — попита Нат.

— Ще се почувствам по-добре, ако спреш да си играеш с волана — отговори Хедър и веднага добави: — Извинявай.

— Няма нищо — успокои я Нат. Кокалчетата й изпъкваха като малки полумесеци върху волана.

Веднага щом видя табелата за мобилния парк „Фреш Пайнс", Хедър изпита усещането, че стомахът й може да падне направо през дупето. Бяха се отправили към Паркомясто 62, само на няколко реда от дома на Криста. От цяла вечност тук не бе живял никой, но беше електрифицирано и снабдено с хладилник, маса и легло.

Хедър знаеше, че хората използват Паркомясто 62, което беше необитаемо, откакто се помнеше, за партита и навярно за други цели, за които не искаше и да си помисли. Веднъж, когато беше на осем или девет години, с Бишъп се развилняха вътре, извадиха всички бири от хладилника, изсипаха кутиите с цигари и пликчетата с трева, които намериха в шкафовете, в кошчетата за боклук — сякаш това би могло да спре някого.

Запита се какво ли прави Бишъп в този момент и дали е чул, че е дошъл нейният ред за предизвикателството. Навярно не беше. А после установи, че мисълта за него е твърде болезнена, затова се насили да се съсредоточи върху ужасното шофиране на Нат.

— Поне ще го оставиш зад гърба си — каза Натали. Хедър знаеше, че се опитва да й помогне. — Почти ми се иска да беше мой ред.

— Не ти се иска — отговори Хедър.

Вече бяха стигнали до Паркомясто 62. Щорите бяха спуснати, но тя видя, че зад прозорците има светлина, забеляза и човешки силуети вътре. Супер. Значи щеше да си има и публика.

Натали угаси двигателя.

— Ще се справиш страхотно — окуражи я тя и понечи да излезе от колата.

— Хей — спря я Хедър. Устата й беше пресъхнала. — Помниш ли какво ми каза вчера? И аз никога нямаше да стигна дотук без теб.

Нат се усмихна. Изглеждаше натъжена.

— Нека победи по-добрата — рече тихо тя.

В караваната въздухът бе натежал от цигарен дим. Дигин се беше върнал на поста си. Лицето му все още бе подуто и лъщящо, цялото осеяно със синини. Той се перчеше с нараняванията си като с бойни рани. Хедър се раздразни, когато видя, че и Рей е дошъл — навярно за да присъства на провала й.

На плота имаше няколко бутилки евтин алкохол и пластмасови чаши. На масата седеше група хора; щом Хедър и Нат влязоха, всички се обърнаха като един. Сърцето на Хедър спря. Вивиан Трейгър беше дошла.

Както и Мат Хепли.

— Какво правиш тук?

Тя отправи въпроса към Мат. Не помръдна от вратата. Не спираше да си мисли, че това е част от изпитанието — организиране на ситуация. „Изпитанието на „Паника": да видим колко дълго ще издържи Хедър в малка каравана заедно с бившето си гадже и новото момиче на Бишъп, без да се разплаче. Допълнителни точки, ако не повърне."

Мат стана от масата толкова бързо, че за малко да преобърне стола си.

— Хедър. Здрасти.

Махна й неловко, сякаш се намираха на разстояние, вместо само на метър и половина един от друг. Тя усещаше, че Вивиан я наблюдава с леко развеселен вид. Кучка. А Хедър винаги се бе държала с нея съвършено любезно.

— Дигин ме помоли да дойда. За да помогна с… — И Мат млъкна.

— С какво? — попита Хедър и усети как изстива. Не можеше да почувства устата си дори докато от нея излизаха думи.

Мат се изчерви до кръв. Някога това й харесваше — бързината, с която се изчервяваше.

Сега си помисли, че той просто изглежда глупаво.

— С пистолета.

За първи път Хедър забеляза предмета на масата, около която се бяха събрали всички. Дъхът й замръзна в гърлото, превърна се в ледено кубче. Не можеше да преглътне.

Не тесте карти. Пистолет.

Oнзи пистолет — същият, който тя открадна от къщата на Джак Гърмяча.

Но не, това не беше възможно. Започваше да полудява. Бишъп бе взел пистолета и го бе прибрал в жабката си. Хедър не беше сигурна, че е способна да различи един пистолет от друг. Всичките изглеждаха еднакви: като ужасни метални пръсти, които сочат към нещо лошо.

Ненадейно си спомни как като малка слушаше пиянските признания на Криста пред съседите в кухнята:

— А бащата на Хедър… той наистина нищо не струваше. Тегли си куршума веднага щом се роди бебето. Прибрах се у дома и видях, че мозъкът му се е пръснал по стената. — Пауза. — Понякога си мисля, че не мога да го обвинявам.

— Моля те. Само за малко?

Мат се бе приближил още повече и се взираше умолително в Хедър с големите си телешки очи. Тя със закъснение осъзна, че я е попитал дали може да поговорят. Той понижи глас:

— Навън?

— Не.

Всяка една мисъл й отнемаше дълго време, преди да се превърне в думи, в действие.

— Какво?

На лицето на Мат за миг се изписа объркано изражение. Навярно не беше свикнал Хедър да държи на своето. Сигурно и Делони винаги се съгласяваше с всичко, което той й кажеше.

— Ако искаш да говорим, говори тук.

Хедър знаеше, че Нат полага всички усилия да се престори, че не слуша. Вивиан, от друга страна, все още я гледаше втренчено.

Мат се закашля и отново се изчерви.

— Виж, просто исках да ти кажа… Съжалявам. За всичко, което се случи помежду ни. Това с Делони…

Той отклони погледа си. Полагаше всички усилия да изглежда разкаян, но Хедър знаеше, че вътрешно ликува, макар и мъничко, задето е в положение да трябва да се извинява. Той беше човекът, който държеше ситуацията под контрол. Сега вдигна рамене.

— Трябва да ми повярваш, то просто… се случи.

Тя изпита прилив на омраза към него. Как изобщо бе вярвала, че е влюбена в него? Мат беше тъпак, точно както каза Нат. В същия миг пред очите й изплува образът на Бишъп. Бишъп, който й се хили по глупавите си шорти и джапанки; как двамата си делят айскафе с една и съща сламка, без да обръщат внимание на струйката, която тече обратно, и на факта, че Хедър вече е изгризала своята сламка на парчета; как лежат един до друг на капака на колата му, заобиколени от смачкани метални кутийки, за които Бишъп твърдеше, че ще предизвикат по-голяма вероятност да ги отвлекат извънземни. Как повтарят: „Моля ви, моля ви, отведете ме оттук, мои извънземни приятели!" И се смеят.

— Защо ми го казваш сега? — попита Хедър.

Мат изглеждаше стреснат, сякаш бе очаквал да му благодари.

— Казвам ти го сега, защото не е необходимо да го правиш. Не е необходимо да продължаваш. Виж, аз те познавам, Хедър. И ти не си такава.

Тя се почувства така, сякаш я е ударил в корема.

— Мислиш, че го правя заради теб ли? Заради това, което се случи?

Мат въздъхна. Хедър разбра, че според него просто се държи неразумно.

— Казвам само, че няма нужда да доказваш нищо.

През тялото на Хедър премина вибрация — малки електрически пулсации на гняв.

— Разкарай се, Мат.

Хората в стаята вече не се преструваха, че не ги слушат. Но на нея не й пукаше.

— Хедър… — посегна той към ръката й, когато тя понечи да се отдалечи от него.

Хедър отърси ръката му.

— Никога не съм го правила заради теб.

Осъзна, че думите й не са съвсем верни. Беше влязла в играта — или поне си мислеше, че е влязла — от отчаяние, от усещането, че когато той я заряза, животът й свърши. Но сега играеше заради себе си — заради себе си и Лили. Играеше, защото стигна дотук; играеше, защото, ако спечелеше, това щеше да е първият и единствен път в живота й, в който бе спечелила нещо.

— А ти изобщо не ме познаваш. Никога не си ме познавал.

Надяваше се, че сега, след като бе казал това, заради което бе дошъл, Мат ще си тръгне. Той обаче остана. Скръсти ръце на гърдите си и се облегна на вратата на банята, или по-скоро на шперплата с мотиви на жираф, където трябваше да е вратата на банята — така и не бяха свързали тръбите. Само за секунда Хедър видя, че Мат Хепли и Рей Ханраха се споглеждат. Почти незабележимо Мат направи малък жест, сякаш казваше: „Направих каквото можах."

Тя изпита двоен прилив на отвращение и триумф. Значи сега Рей бе прибегнал до помощта на Мат, за да я накара да се откаже. Навярно точно той й бе изпратил онова съобщение през юли — да се оттегли от „Паника". Очевидно я смяташе за истинска заплаха.

А това я накара да се почувства силна.

— Какво е това? — попита Хедър и посочи с брадичка към пистолета. Гласът й беше много висок и тя осъзнаваше, че всички я гледат — Мат, Рей, Нат, Вивиан и всички останали. Всичко това приличаше на сцена от картина, в чийто център, облян в светлина, блестеше оръжието.

— Руска рулетка. — Гласът на Дигин звучеше почти извинително. Той побърза да добави: — Трябва да натиснеш спусъка само веднъж. И Харолд трябваше да го направи.

— Но Харолд не го направи — обади се Вивиан. Гласът й беше дълбок и бавен и навяваше на Хедър мисли за по-топли места. Места, на които никога не валеше.

Тя се насили да погледне Вивиан в очите.

— Значи Харолд е вън от играта?

Вивиан вдигна рамене.

— Така мисля.

Беше качила крака си на стола, вдигнала коляно до гърдите си, и равнодушно си играеше с колието на шията си. Хедър видя костите на ключицата й, които се подаваха над горнището й. Като кости на новоизлюпено птиче. Представи си как Бишъп целува това място и отклони погледа си.

Значи Харолд бе отпаднал. Това оставяше само четирима играчи.

— Добре — каза тя. Едва преглъщаше. — Добре — повтори. Знаеше, че трябва просто да го направи и да се свърши, но ръцете й отказваха да помръднат. Нат я гледаше ужасена, сякаш Хедър вече беше мъртва.

— Зареден ли е? — попита някой.

— Зареден е — отговори Рей. — Проверих.

Но дори и на него сякаш му се гадеше. Той не смееше да погледне Хедър в очите.

„Не се бой" — каза си тя. Ефектът обаче бе точно обратният. Остана като вкаменена на мястото си, парализирана от страх. Колко куршума имаше в пистолета? Какви бяха шансовете й? Открай време не я биваше в тези неща — изчисляването на вероятностите.

В главата й не спираше да кънти гласът на майка й: „Прибрах се у дома и видях, че мозъкът му се е пръснал по стената…"

Нямаше друг избор, освен ако не искаше играта да свърши тук, веднага. Тогава какво щеше да прави Лили? Какво щеше да се случи със сестра й, ако Хедър си пръснеше черепа?

Видя как ръката й се отдръпва от тялото и посяга към оръжието. Стори й се бледа и чужда, като странно създание, което живее в океана. Зад нея Нат ахна.

Ненадейно вратата зад гърба им се отвори с такава сила, че се блъсна в стената. Всички се обърнаха едновременно като кукли, закачени на една и съща струна.

Додж.

Хедър незабавно се почувства разочарована — знаеше, че дълбоко в себе си се е надявала да дойде Бишъп.

— Здрасти — каза тя.

Додж обаче не отговори. Само прекоси тясното помещение, като изблъска Мат от пътя си, и застана пред нея.

— Ти си била — рече той. Гласът му беше тих и изпълнен със злоба.

Хедър примигна.

— Какво?

— Ти си казала на някого за паяците — уточни той и изгледа гневно Натали. — Или пък ти.

Рей се подсмихна. Додж не му обърна внимание.

— За какво говориш?

Изобщо не й бе хрумнало да се запита откъде съдиите знаят за страха на Додж от паяци. Сега обаче се зачуди. Откъде знаеха за всеки един от тях?

— Нито аз, нито Хедър сме казали нещо, Додж, заклевам се. — Това беше Натали.

Той ги изгледа една след друга. А после неочаквано посегна и сграбчи пистолета. Няколко души ахнаха, а Дигин се наведе, сякаш го очакваше да започне да стреля.

— Какво правиш? — попита Вивиан.

Додж направи нещо с пистолета — отвори патронника или поне така си помисли Хедър, макар че пръстите му се движеха толкова бързо, че не можеше да е сигурна. После го остави пак на масата.

— Исках да съм сигурен, че е зареден — оповести той. — Честността преди всичко.

Сега вече отказваше да погледне към Хедър. Просто скръсти ръце и зачака.

— Горкият Додж! — обади се Рей, без да си направи труда да потисне смеха си. — Да се бои от мънички паячета.

— И твоят ред наближава, Ханраха — отговори спокойно Додж. Това секна смеха на Рей.

Стаята бе утихнала. Хедър знаеше, че няма да има повече прекъсвания. Нямаше да има повече разсейвания. Струваше й се, че някой е включил крушките. Беше прекалено горещо, твърде ярко.

Тя взе пистолета. Чу гласа на Нат:

— Моля те!

Знаеше, че всички все още я гледат, но не различи отделните лица: всеки един от присъстващите бе преобразен в неясни петна, сред които се долавяха само намеци за цветове и ъгли. Дори и масата започна да се размива.

Единственото истинско нещо остана пистолетът: тежък и студен.

Тя се помъчи непохватно да сложи пръста си на спусъка. Вече не чувстваше тялото си от кръста надолу. Може би това бе усещането, когато човек умира: бавно вцепеняване.

Допря пистолета до слепоочието си, почувства студеното ухапване на метал по кожата си, като беззъба уста. „Навярно точно това е почувствал баща ми" — помисли си тя.

Затвори очи.

Нат изкрещя:

— Не го прави!

В същия миг един стол се блъсна в пода и няколко гласа изкрещяха едновременно.

Тя натисна спусъка.

Щрак.

Нищо. Хедър отвори очи. Цялата стая незабавно се превърна в гръмогласен звук. Всички стояха прави и ликуваха. Хедър се чувстваше толкова отмаляла от радост и облекчение, че не успя да задържи пистолета и го остави да падне на пода. А после Натали се изстреля напред и се хвърли в ръцете й.

— О, Хедър, о, Хедър! — не спираше да повтаря тя. — Толкова съжалявам.

Хедър казваше:

— Всичко е наред, наред е — но не усещаше думите да излизат от устата й. Устните й бяха схванати, езикът — вцепенен, тялото й трепереше така, сякаш всеки момент щеше да се разпадне. Нат я пусна и Хедър се строполи тежко на един стол.

Свършено беше.

Беше жива.

Някой сложи питие в ръката й и тя с благодарност отпи, преди да забележи, че е топла бира. А после видя, че пред нея стои Дигин и казва:

— Не мислех, че ще го направиш. Уау! Мамка му!

Не знаеше дали Мат я е поздравил. Ако беше, тя не беше забелязала. Вивиан й се усмихна, но не каза нищо.

Дори и Додж дойде.

— Виж, Хедър — рече той и коленичи, така че очите им се озоваха на едно ниво. За секунда неговите се впериха изпитателно в нейните и тя беше сигурна, че ще й каже нещо важно. Вместо това Додж рече само: — Пази го, става ли? — И пъхна нещо в ръката й. Тя го пусна в джоба си, без да мисли.

Изведнъж повече от всичко й се прииска да се махне оттук. Да се махне от обгърналата я прекалено отблизо миризма на бира, стари цигари и чужд дъх; да се махне от „Фреш Пайнс", където преди всичко никога не беше смятала да се връща. Искаше да се прибере в къщата на Ан, в синята стая, да слуша как вятърът пее през дърветата, да слуша как Лили шепне нещо насън.

Наложи й се да опита два пъти, преди да успее да стане. Струваше й се, че тялото й е било разчленено и зашито наобратно.

— Хайде да тръгваме, нали? — обади се Нат. Дъхът й леко миришеше на бира и при нормални обстоятелства Хедър щеше да се ядоса, че е пила точно преди да тръгнат с колата. Сега обаче нямаше сили нито да спори, нито да й пука.

— Това беше велико — обяви Нат веднага щом влязоха в колата. — Сериозно, Хедър. Всички ще говорят за това — сигурно години наред. Но мисля, че не е честно. Искам да кажа, твоето предизвикателство беше един милион пъти по-тежко от това на Додж. Можеше да умреш.

— Може ли да не говорим за това? — помоли Хедър и свали малко прозореца си, вдъхна аромата на бор и мъх. Жива.

— Разбира се, да — съгласи се Нат и я погледна. — Добре ли си?

— Добре съм.

Представяше си как навлиза в дълбините на гората, в меките места на растеж и сенки. Помръдна, облегна глава на прозореца и усети нещо в джоба си. Спомни си за предмета, който й даде Додж. Зачуди се дали се чувства виновен за избухването си по-рано.

Бръкна в джоба си. Точно в този момент минаха под една улична лампа и когато Хедър разтвори пръстите си, за миг времето сякаш спря. Всичко застина: Нат с две ръце на волана и уста, отворена да каже нещо; дърветата навън, застинали в очакване; полуразтворените пръсти на Хедър.

И куршумът, който лежеше в дланта й.