Паника

Събота, 30 юли

Хедър се събуди, защото някой чукаше на прозореца. Тя седна и разтърка очите си, стресната и за миг дезориентирана. През прозорците на тауруса нахлуваше слънце. Додж я наблюдаваше през предното стъкло.

Сега, когато беше будна, неочаквано си спомни всичко съвсем ясно: целувката с Бишъп и жалкия й край, плача на Натали в банята. А сега Додж я наблюдаваше, гледаше омачкания чаршаф и захабените чаши от „Деъри Куин" на предната седалка, джапанките и разпилените дрехи на задната.

Навън Лили беше с боси крака и по бански костюм.

Хедър отвори вратата и излезе от колата.

— Какво правиш тук?

Беше бясна. Той бе нарушил едно неизречено споразумение. Когато го помоли „Не казвай на никого", това означаваше също така и „Не се връщай".

— Опитах се да ти се обадя. Телефонът ти беше изключен.

Ако виждаше, че е ядосана, значи не му пукаше.

Телефонът й. Полагаше всички усилия да пести батерията, защото можеше да го зарежда само докато работеше в двора на Ан. Освен това не искаше да вижда съобщенията от майка си. Осъзна обаче, че снощи го е занесла в кухнята на Бишъп и не си го е взела. Това означаваше, че трябва да се върне там.

Беше спала облечена — в същите дрехи, които носеше на партито на Нат, включително и горнище с пайети. Тя скръсти ръце на гърдите си.

— Какво става?

Додж й подаде сгънато парче хартия. Последното листче за залагане.

— Нат се връща в играта. Дерек е дисквалифициран.

— Дисквалифициран ли? — повтори Хедър. Беше чувала само за един играч, дисквалифициран от „Паника", преди години — една от участничките, задето спеше със съдия. По-късно се оказа, че въпросният Мики Барне не е съдия, а само се е престорил, за да получи секс. Но беше много късно. Момичето беше заменено с друг.

Додж вдигна рамене. Зад него Лили бе обърнала кофата им с вода и правеше реки в калта. Хедър беше доволна, че не ги слуша.

— Ти ли ще й кажеш? — попита той.

— Може ти.

Додж отново я погледна и нещо в израза на очите му се промени.

— Не, не мога.

За миг двамата останаха неподвижни. Хедър искаше да го попита какво се е случило, но мисълта й се стори прекалено странна. Не можеше да се каже, че двамата са близки, във всеки случай не и по този начин. Не знаеше какви са. Може би самата тя не беше близка с никого.

— Край на сделката — каза след минута Додж. — Няма да делим.

— Какво? — промълви Хедър, стъписана, че чува тези думи. Това означаваше, че той е наясно, че тя знае за сделката му с Нат. Знаеше ли и за нейната сделка с Нат?

Очите му бяха почти сиви, като облачно небе.

— Сега ще играем „Паника" според първоначалния й замисъл — продължи Додж и за първи път Хедър почти изпита страх от него. — Победителят прибира джакпота.

— Защо не мога да вляза да видя Бишъп?

Лили беше в лошо настроение. Откакто стана, не беше спряла да хленчи. Горещо й беше. Беше мръсна. Храната, която й даваше Хедър — неща от консерви и сандвич, който купи от „7-Илевън" — беше гадна. Хедър предполагаше, че приключението да живее без дом (не можеше да се насили да си помисли думата „бездомна"), тръпката на новото вече изчезва.

Тя стисна волана, изливайки раздразнението си през дланите.

— Ще изтичам вътре само за секунда, Лилибел — рече, като се насилваше да звучи ведро. Нямаше да избухне, нямаше да се разкрещи. Щеше да запази спокойствие, само заради сестра си. — А освен това Бишъп е зает.

Не знаеше дали това е вярно — нали не можеше дори да се обади и да провери дали той си е вкъщи. Част от нея се надяваше, че не е. Не спираше да се връща обратно към целувката, към онзи миг на топлина и на усещане, че точно така трябва… а после начинът, по който Бишъп се отдръпна, сякаш целувката му бе причинила физическа болка. „Не искам да те лъжа, Хедър."

През целия си живот не се бе чувствала толкова унизена. Какво, за бога, я беше прихванало? Само като си помислеше за това, й идеше да продължи по целия път до океана и после да влезе с колата право във водата.

Но трябваше да си вземе телефона. Трябваше да стисне зъби и да поеме риска да срещне Бишъп. Може би дори щеше да успее да ограничи щетите, да обясни, че не е имала намерение да го целуне, за да не си помисли той, че е влюбена в него или нещо подобно.

Стомахът й пак се преобърна и се качи в гърлото й. Не беше влюбена в Бишъп.

Или пък беше?

— Ще се върна, преди да преброиш до десет — обеща тя.

Беше паркирала малко по-надолу от алеята, така че, ако Бишъп беше навън, нямаше да види колата й и всички доказателства, че Хедър живее в нея. Последното, което искаше, бе той да започне да я съжалява още повече.

В двора все още имаше следи от партито: няколко пластмасови чаши, фасове, чифт евтини слънчеви очила плуваха в басейнче за птици, пълно със застояла вода. Но всичко беше тихо. Може би Бишъп не си беше у дома.

Само че още преди да е стигнала до входната врата, той се появи, понесъл торба за боклук. Когато я видя, замръзна и Хедър почувства как последната искрица надежда — че нещата ще станат нормални, че могат да се престорят, че последната нощ изобщо не се е случвала — угасва.

— Какво правиш тук? — изтърси той.

— Дойдох само да си взема телефона — гласът й звучеше странно, сякаш го бяха пуснали на стереоуредба с лошо качество. — Не се тревожи, няма да остана.

Понечи да мине покрай него и да влезе в къщата.

Бишъп я хвана за ръката.

— Чакай.

В начина, по който я гледаше, имаше нещо отчаяно. Той облиза устните си.

— Чакай… недей… трябва да ти обясня.

— Просто забрави за това — каза Хедър.

— Не. Не мога… трябва да ми повярваш…

Бишъп прокара ръка през косата си, така че тя щръкна. На Хедър й се доплака. Тази негова коса като на клоун; избелялата му тениска на „Рейнджърс" и опръсканият с боя анцуг; мирисът му. По-рано си мислеше, че всичко това е нейно — смяташе, че той е неин, — но през цялото това време Бишъп растеше, натискаше се с други момичета, изживяваше тайни увлечения и се превръщаше в човек, когото Хедър не познаваше.

И когато го погледна, застанал пред нея с тази глупава торба с боклук в ръце, тя разбра, че е влюбена в него и винаги е била влюбена. Може би от онази целувка през първата година в гимназията. Може би дори отпреди това.

— Няма нужда да обясняваш нищо — отвърна тя, мина покрай него и влезе в къщата. Отвън беше светло и за миг Хедър ослепя от тъмното. Направи две несигурни крачки към дневната, откъдето чуваше шума на вентилатора.

Бишъп отвори вратата след нея.

— Хедър.

Преди тя да му отговори, се разнесе друг глас. Момичешки глас.

— Бишъп?

Времето спря. Хедър замръзна, Бишъп също. Нищо не помръдваше освен черните петна пред очите й, докато зрението й бавно се приспособяваше. Тя видя как от сенките, от тъмнината на дневната изплува момиче. Странно — макар че се засичаха в училище от цяла вечност, Хедър не разпозна веднага Вивиан Трейгър. Може би заради шока, че я вижда тук, в къщата на Бишъп, боса, с чаша от кухнята му в ръка. Сякаш тук й беше мястото.

— Здрасти, Хедър — поздрави я Вивиан и отпи от чашата. Над ръба погледът й срещна очите на Бишъп и Хедър и забеляза в тях предупреждение.

Обърна се към Бишъп и видя единствено вина: вина, която го обгръщаше целия, като физическо вещество, като нещо лепкаво.

— Какво правиш тук? — попита Вивиан. Тонът й все още беше нехаен.

— Тъкмо си тръгвах — отговори Хедър. Втурна се напред, по коридора, в кухнята. Мъчеше се да се пребори с усещането, че ще повърне, със спомените, които заплашваха да я удавят: колко пъти беше пила какао от тази чаша и устните й бяха там, където бяха сега устните на Вивиан, върху устните на Бишъп — Бишъп на Вивиан.

Телефонът й все още беше включен в един контакт до микровълновата. Пръстите й сякаш бяха подути и безполезни. Трябваше да направи няколко опита, преди най-накрая да го извади.

Не можеше да понесе мисълта отново да мине покрай Бишъп и Вивиан, затова излетя през задния вход, прекоси верандата, втурна се в двора. Каква глупачка беше! Усети в устата си вкуса на сълзи, преди дори да е разбрала, че плаче.

Защо Бишъп би се влюбил в нея, Хедър? Той беше умен. Щеше да отиде в колеж. Хедър беше никоя. Нил. Като „нула". Точно затова я заряза и Мат.

Никой никога не й беше казал този основен факт от живота: не всеки получава любов. Като онази глупава Гаусова крива, която трябваше да учат по математика. Имаше я голямата, издута, щастлива среда — китова гърбица, пълна с удовлетворени двойки и семейства, които се смеят, събрани край голямата маса в трапезарията. А в заострените краища бяха абнормалните хора, особняците, шантавелниците и нулите като нея.

Тя избърса сълзите си и отдели няколко секунди, за да диша дълбоко и да се успокои, преди да се върне в колата. Лили разчесваше ухапване от комар на големия пръст на крака си. Когато Хедър влезе в колата, тя я погледна подозрително.

— Видя ли Бишъп?

— Не — отговори Хедър и включи двигателя.