Паника

Понеделник, 22 август

В дните след бягството на тигрите Хедър живееше в такъв страх, че не можеше да заспи. Всеки момент очакваше Криста да се появи със съдебно решение и да поиска Лили да се върне у дома. Или още по-лошо, да дойдат ченгетата или от Американското дружество за предотвратяване на жестокостта към животните и да хвърлят Ан в затвора. Какво щеше да прави тя тогава?

Но дните течаха и момичето се отпусна. Може би Криста бе осъзнала, че е по-щастлива сега, след като дъщерите й са се махнали от къщи. Че не е родена за майка. Всички онези неща, които Хедър я бе чувала да изрича хиляди пъти. И макар че ченгетата постоянно влизаха и излизаха в опит да открият втория тигър и все още патрулираха в имота на Ан, а от Дружеството дойдоха да проверят условията на живот на останалите животни и да се уверят, че всички те са законна собственост на Ан, не й сложиха белезници и не я завлякоха в участъка, както се боеше Хедър.

Дълбоко в себе си знаеше, че престоят й в дома на Ан е временен. Не можеше да остане тук завинаги. Наесен Лили трябваше да се върне на училище. Ан ги издържаше, плащаше разноските им, но колко време щеше да продължи това? Хедър трябваше да си намери работа, да върне парите на Ан, да направи нещо. Не спираше да се вкопчва в надеждата, че „Паника" ще оправи положението: с парите, които ще спечели, дори да трябва да ги раздели с Додж, ще може да наеме стая в къщата на Ан или да се изнесе в собствено жилище с Лили.

Колкото по-дълго стоеше надалеч от „Фреш Пайнс", толкова по-сигурна ставаше: никога, за нищо на света нямаше да се върне там. Мястото й беше тук или на някое подобно място — там, където имаше пространство, където съседите не бяха наврени в жилището й по двайсет и четири часа на ден, където нямаше крясъци, шум от чупене на бутилки и шумна музика по цяла нощ. Някъде, където имаше животни, големи дървета и тази свежа миризма на сено и животинска тор, която по някаква причина не беше неприятна. Удивляваше се колко й е приятно да обикаля двора, да чисти курешките, да изчетква конете и дори да мете клетките им.

И друго беше удивително: усещането да си желан някъде. Защото сега Хедър наистина вярваше в думите на Ан. Ан наистина я беше грижа за нея. Може би дори я обичаше мъничко.

А това променяше всичко.

Три дни оставаха до последното изпитание. Сега, когато Хедър знаеше как ще протече то — че ще я повикат само да загуби в първия рунд на Двубоя срещу Додж, — тя изпитваше неимоверно облекчение. Първото, което щеше да направи с парите, бе да купи на Лили ново колело. Онзи ден в „Таргет" сестра й бе погледнала едно с копнеж.

Не. Най-напред щеше да даде на Ан някаква сума, а после да купи колелото.

След това може би някоя хубава лятна рокля за самата Хедър и чифт сандали с каишки. Нещо хубаво за мига, в който най-накрая събереше смелост да говори с Бишъп — ако някога я събереше.

Хедър заспа и го сънува. Той стоеше с нея на ръба на водната кула и й казваше да скача, да скача. Под нея — много под нея — бурно течеше придошла вода, пронизана от ярки бели светлини, като немигащи очи, сложени насред всичката тази черна вода. Бишъп й повтаряше да не се страхува, а тя не искаше да му признае, че е ужасена, толкова отмаляла, та не може да помръдне.

А после се появи Додж.

— Как очакваш да спечелиш, ако те е страх да скочиш? — попита той.

Ненадейно Бишъп изчезна, а ръбът под краката й от метален стана дървен, полуизгнил, нестабилен. Бум! Додж го разлюляваше с бейзболна бухалка, къртеше дървото и във водата се сипеха водопади от искри.

Бум.

— Скачай, Хедър.

Бум!

— Хедър.

Два гласа я събудиха — Лили, което настойчиво шепнеше името й, застанала между двете им легла, и глас отвън, който кънтеше като ехо.

— Хедър Лин!

Бум!

Шумът на юмрук, стоварен върху входната врата.

— Слизай! Ела долу, за да поговорим.

— Мама — каза Лили точно когато и сестра й разпозна гласа. Очите й се бяха разширили.

— Връщай се в леглото, Лили — каза Хедър и мигновено се разсъни. Погледна си телефона: 1,13 сутринта. В коридора изпод вратата на спалнята на Ан се процеждаше тънка ивица светлина. Хедър чу шумолене на чаршафи. И Ан се беше събудила.

Блъскането продължаваше, както и приглушените викове: „Хедър! Знам, че си вътре! Нима ще обърнеш гръб на собствената си майка?"

Още преди да стигне до вратата, Хедър знаеше, че Криста е пияна.

Лампата на верандата светеше. Когато отвори вратата, майка й застана пред нея с ръка над очите, сякаш се пазеше от слънцето. Изглеждаше ужасно — косата й стърчеше във всички посоки, блузата й беше изрязана толкова дълбоко, че Хедър видя всички бръчици по деколтето й и белите елипси там, където бикините й бяха попречили да хване тен, дънките й бяха опръскани с петна, носеше огромни обувки с платформи. Беше й трудно да стои на едно място и не спираше да прави малки стъпчици, за да запази равновесие.

— Какво правиш тук, по дяволите?

— Аз ли какво правя тук? — попита Криста по пиянски провлечено. — Ти какво правиш тук?

— Махай се — отсече Хедър, пристъпи и излезе на верандата. После обви ръце около тялото си. — Нямаш право да идваш тук. Нямаш право да нахлуваш…

— Право? Право ли? Имам всички права.

Майка й направи нестабилна крачка напред, опитвайки се да мине покрай нея. Хедър й препречи пътя, както никога благодарна за ръста си. Криста започна да крещи:

— Лили! Лили Ан! Къде си, бебчо?

— Стига!

Хедър се опита да сграбчи Криста за раменете, но майка й се люшна настрана и отблъсна ръката й.

— Какво става?

Зад тях се беше появила Ан и примигваше, облечена в стара хавлия.

— Хедър? Наред ли е всичко?

— Ти! — пристъпи две крачки към нея Криста, преди Хедър да успее да я спре. — Ти открадна моите бебчета.

Движеше се на зигзаг, олюляваше се на обувките си.

— Ти, проклета кучко! Аз би трябвало да…

— Мамо, спри!

Хедър обви здраво ръце около тялото си. Опитваше се да попречи на вътрешностите си да се разпаднат, да попречи на всичко в тялото й да се изсипе навън.

— Добре, хайде да се успокоим — каза Ан. — Нека всички се успокоим.

Беше вдигнала ръце, сякаш се опитваше да държи Криста на разстояние.

— Нямам нужда да се успокоявам…

— Мамо, престани!

— Разкарай се от пътя ми…

— Един момент, просто един момент…

А после се чу глас от тъмнината зад верандата:

— Какво става?

Включи се фенерче точно когато лампата на верандата угасна и лъчът му премина по тях, една по една, като насочен пръст. Един силует изплува от мрака, изкачи се тежко по стълбите, а в отговор на движението му лампата на верандата пак се включи. Всички замръзнаха за миг. Хедър бе забравила, че в гората има патрулна кола. Ченгето примигваше бързо-бързо, сякаш се събуждаше от сън.

— Проблемът — обяви Криста — е, че тази жена взе моите бебчета. Открадна ги.

Челюстта на ченгето се движеше ритмично, сякаш дъвчеше дъвка. Очите му се местеха от Криста към Хедър, оттам към Ан и пак обратно. Челюстта му се измести наляво. Надясно. Хедър затаи дъх.

— Това вашата кола ли е, госпожо? — попита най-накрая той и посочи с брадичка над рамото си, където бе паркиран автомобилът на Криста.

Тя погледна натам. После обратно към полицая. Нещо припламна в очите й и угасна.

— Да, и?

Той продължи да дъвче, без да откъсва поглед от нея.

— Допустимото количество е нула цяло, нула осем промила.

— Не съм пияна! — повиши глас Криста. — Трезвена съм също толкова, колкото и вие!

— Бихте ли дошли тук за малко?

Хедър беше готова да го прегърне и да му благодари. Искаше да обясни, но дъхът й бе секнал в гърлото.

— Не, не бих! — възрази Криста и заобиколи ченгето, което пристъпи към нея. Едва не се спъна в една саксия. Полицаят посегна и я стисна за лакътя. Тя се опита да се отърси от ръката му.

— Госпожо, моля ви! Елате оттук…

— Пусни ме!

Хедър сякаш наблюдаваше движението в забавен кадър. Шумът се извиси. Крясъци. А Криста замахна с ръка и стовари юмрук в лицето на полицая. Ударът сякаш бе умножен по хиляда, толкова звучен беше шумът.

После времето отново препусна лудо, а ченгето изви ръцете на Криста зад гърба й, докато тя риташе и се гърчеше като животно.

— Арестувам ви за нападение над полицейски служител…

— Пусни ме!

— Имате право да мълчите. Всичко, което кажете, може да бъде използвано в съда срещу вас.

Сложи й белезници. Хедър не знаеше дали трябва да се чувства облекчена, или ужасена. Може би и двете. Криста продължаваше да крещи, докато полицаят я водеше от верандата към патрулната кола — викаше Лили, пищеше, че има права. А после се озова в колата, вратата се затвори и настъпи тишина, нарушавана единствено от включването на двигателя и хрущенето на чакъл, докато ченгето завиваше. Обход на фарове. След това тъмнина. Лампата на верандата пак се бе изключила.

Хедър трепереше. Когато най-накрая успя да проговори, единственото, което можа да изрече, беше:

— Мразя я.

И пак:

— Мразя я.

— Хайде, миличка — обгърна раменете й с ръка Ан. — Да влезем вътре.

Хедър издиша. Остави гнева си да се оттече заедно с издишания въздух. Двете влязоха в къщата, в хладния коридор, в играта на сенки и лунна светлина, която вече й се струваше позната. Помисли си за Криста, която продължаваше да беснее на задната седалка на полицейската кола. Възелът в стомаха й започна да се разхлабва. Сега всички щяха да разберат истината: каква е тя и от какво са избягали Хедър и Лили.

Ан я притисна леко.

— Всичко ще се оправи. Ти ще се оправиш.

Хедър я погледна и успя да се усмихне.

— Знам.

Краят на август беше най-тъжното време от годината в Карп. Може би най-тъжното време навсякъде.

Всяка година, независимо от времето, обществените басейни изведнъж се пълнеха с хора, парковете се покриваха с одеяла за пикник и празни кърпи, а пътят се задръстваше от коли с почиващи, дошли да изкарат почивните дни на брега на езерото Копаке. Над дърветата се спускаше блещукащ воал от отходни газове, примесен с миризмата на въглища и дим от стотици скари за барбекю. Това беше последната, експлозивна демонстрация на лятото, хубавото нещо в тъгата, отчаян опит завинаги да отблъснат настъплението на есента.

Есента обаче загриза със зъбите си синьото небе, откъсна парчета от слънцето, разкъса тежкия воал от пушек с мирис на месо. Есента идваше. И нямаше да я задържат задълго надалеч.

Тя щеше да донесе дъжд, студ и промяна.

Но преди това: последното предизвикателство. Смъртоносното предизвикателство.

Двубоят.