Паника

Неделя, 26 юни

Додж никога не спеше повече от два или три часа, без да се събуди. Не обичаше да си признава, но сънуваше кошмари. Дълги варовикови пътища свършваха внезапно и той падаше от края им; понякога го държаха затворен в тъмно мазе с нисък тъмен таван, по който пълзяха безброй паяци.

Освен това беше невъзможно да спи след пет часа сутринта, след като камионът за боклук затрополеше по Мет Роуд. Не можеше и да подремне през деня, когато тълпата обядващи хукнеше към крайпътното ресторантче на Дот, а сервитьорите започнеха да влачат боклук навътре и навън, да изпразват приспособления за улавяне на мазнини и шумно да бутат контейнерите за отпадъци покрай прозореца на Додж и на Мет Роуд, където ги оставяха за прибиране. От време на време, когато задната врата на ресторанта се отваряше, в разговора, долитащ навън, Додж дочуваше гласа на майка си. „Още кафе, миличък?"

Но в деня след изпитанието при водните кули той спа дълбоко, без да сънува, проспа хукването за обяд и се събуди чак след два часа следобед. Нахлузи един анцуг, зачуди се дали да се изкъпе и реши да не го прави.

— Здрасти — поздрави го Дейна, когато се дотътри в кухнята. Умираше от глад. И от жажда. Сякаш играта бе събудила у него огромен глад. — Как мина?

Беше се паркирала в дневната, където можеше да гледа телевизия и да се взира през прозореца към задната страна на ресторанта. През стъклата нахлуваше слаба сива светлина, а във въздуха пред Дейна се рееха молци. За секунда Додж изпита прилив на привързаност към малката стая: поставката за телевизора с нейната пукнатина, тънката неравна черга, диванът на буци, който по неизвестни причини бе тапициран с дочен плат.

И разбира се, към нея. Към неговата Дейна.

С годините приликата помежду им бе избледняла, особено през последната година, когато тя напълня в лицето, бюста и раменете. И все пак се долавяше, макар че двамата имаха различни бащи и тя бе много по-бяла от него: в тъмнокестенявата коса и раздалечените светлокафяви очи, в решителните очертания на брадичката и в носа, който се накланяше почти незабележимо наляво.

Додж отвори хладилника. Предишната вечер майка му навярно бе излизала — имаше кутии с останала китайска храна. Той ги отвори и ги помириса. Пиле с броколи и пържен ориз със скариди. Ставаше. Под погледа на Дейна изсипа всичко това в една чиния и без да си направи труда да го претопля в микровълновата печка, грабна вилица и го нападна.

— Е, добре? — подкани го тя.

По-рано искаше да запази новината за себе си, да я дразни, като не й казва, но сега трябваше да говори. Трябваше да сподели с някого. Остави чинията, влезе в дневната и се настани на дивана, който двамата с Дейна бяха кръстили Задника.

— Неочаквана проверка. Дойдоха ченгета.

Тя го наблюдаваше внимателно.

— Сигурен ли си, че искаш да го направиш, Додж? — попита тихо сестра му.

— Стига, Дейна!

Раздразни се, че изобщо го пита. Вдигна краката й в скута си. Масажът беше единственото, което щеше да ги спаси от абсолютна атрофия, и Додж все още настояваше да работи върху прасците й всеки ден, макар тя отдавна да повтаряше, че е безсмислено. Беше обиколила цяла дузина лекари. И ходеше на физиотерапия вече повече от година.

Но нямаше промяна. Нямаше подобрение. Дейна никога нямаше да проходи отново. Не и ако не станеше чудо.

Въпреки всекидневните масажи краката й бяха слаби — дълги и бледи, като стъбла на растения. Лицето й се закръгляше, а ръцете й омекваха, но те продължаваха да се съсухрят. Додж се опитваше да не мисли колко често като дете същите тези крака я тласкаха напред към някое надбягване и я повдигаха към клоните на дърветата, когато си устройваха състезания по катерене. Дейна открай време беше силна — корава като излъскано дърво, винаги готова за бой и само мускули. По-силна от повечето момчета — и по-смела.

Откакто се беше родил, тя беше неговият най-добър приятел, неговият съдружник в пакостите. Беше с две години по-голяма от него и на практика водачът във всеки план и игра, която измислеха. Когато Додж беше на пет, двамата бутилираха газовете си и се опитаха да ги продадат. Когато беше на седем, цяло лято претърсваха квартала в Доусън, Минесота, в който живееха, за да намерят съкровище, и напълниха градинската барака с какво ли не: един стар цилиндър, потрошено радио, две спици за камион и ръждясалата рамка на един велосипед. Успяваха да намерят приключение във всяко едно от долнопробните градчета, в които ги натикваше майка им.

Сега обаче никога нямаше да преживеят друго приключение. Тя никога нямаше да се катери, да кара колело или да заложи пет кинта, че още може да го надбяга. Винаги щеше да се нуждае от помощ, за да се изкъпе, да седне и да стане от тоалетната чиния.

И за всичко това беше виновен Люк Ханраха. Той беше разбърникал колата на Дейна, беше прецакал жиците преди последното изпитание, за да я накара да изхвърчи от пътя. Додж го знаеше.

— Снощи мама имаше среща — каза Дейна в очевиден опит да смени темата.

— И? — поинтересува се Додж. Все още изпитваше леко раздразнение. Освен това, където и да отидеха, майка му все си намираше някой нов нещастник.

Дейна вдигна рамене.

— Изглеждаше много щастлива. И не ми каза кой е.

— Сигурно се е срамувала — отговори Додж.

В последвалата тишина чу дрънчене отвън — някой ровеше в контейнерите за боклук до сградата им. Дейна се наведе и погледна към прозореца.

— Мамка му! — измърмори тя.

— Малкия Кели? — предположи Додж и Дейна кимна.

Малкия Бил Кели навярно бе прехвърлил трийсетте и беше висок поне метър и деветдесет и пет, но баща му Бил Кели беше началник на полицията цели двайсет години, преди да се пенсионира, и всички го знаеха като Големия Кели. Додж бе виждал Големия Кели само веднъж, а дори и тогава беше само за секунда, когато случайно излезе с колелото пред колата на Бил. Той натисна клаксона с всички сили и му изкрещя да внимава.

Додж въздъхна, свали краката на Дейна от скута си и стана. През прозореца видя Малкия Кели, който пазеше равновесие върху метален бидон, пълен със стара мазнина, и методично претърсваше един от контейнерите, струпани пред задната страна на ресторантчето на Дот, до вратата на кухнята. За трети път този месец ровеше из боклука.

Додж не си направи труда да облече риза: мина по късата бетонна уличка, която разделяше тяхната сграда от ресторантчето, като внимателно заобикаляше счупените стъкла. Понякога момчетата от кухнята пиеха бира, докато бяха на смяна.

— Здрасти, мой човек — каза Додж преднамерено високо и весело.

Малкия Кели се изправи с такава бързина, сякаш му бяха пуснали електрически ток. Залитна, докато слизаше от металния бидон.

— Нищо не правя — заяви той, като избягваше погледа на Додж. С изключение на четината по брадичката, Малкия Кели имаше лице на огромно бебе. Някога бил блестящ атлет, както и добър ученик, но нещо му прещракало в главата в Афганистан. Или в Ирак. В едното или в другото. Сега по цял ден се возеше на автобусите и забравяше да се прибере вкъщи. Веднъж Додж го подмина, докато той седеше с кръстосани крака на ъгъла и плачеше на глас.

— Търсиш ли нещо? — Додж бе забелязал, че Малкия Кели е направил купчинка боклук до контейнера — обвивки от станиол, парчета метална тел, капачки от бутилки и една счупена чиния.

За миг Малкия Кели остана загледан в него. Челюстта му помръдваше, сякаш се опитваше да прегризе кожа. После ненадейно мина покрай Додж и изчезна зад ъгъла.

Додж приклекна и започна да събира всички боклуци, които Малкия Кели беше извадил от контейнера. Вече беше горещо и уличката вонеше. Точно тогава усети зад гърба си някакво движение. Помисли си, че Малкия Кели се е върнал, стана и се обърна.

— Наистина не трябва да идваш тук…

Думите замряха в гърлото му. Зад него стоеше Натали Велес, отпуснала тежестта си върху здравия си крак. Изглеждаше чиста, изкъпана и хубава. Приличаше на човек, на когото мястото му е навсякъде другаде, но не и тук.

— Здрасти — каза тя и се усмихна.

Първата му инстинктивна реакция бе да мине покрай нея, да влезе в сградата, да затръшне вратата и да се обеси. Но разбира се, не можеше. Мамка му! Нат Велес стоеше пред него, а той не носеше риза. И не си беше измил зъбите. Не се беше къпал. И държеше станиол от контейнера за боклук.

— Само разчиствах… — подхвана Додж и гласът му заглъхна безпомощно.

Нат погледна надолу към голите му гърди, а после към косата му, която по всяка вероятност беше щръкнала право нагоре.

— О, боже! — лицето й започна да порозовява. — Трябваше да се обадя. Много извинявай. Да не би да си станал току-що, или има нещо?

— Не. Не, изобщо не е това. Просто…

Опита се да не говори прекалено разпалено и да не диша твърде енергично, в случай че дъхът му мирише.

— Виж, дай ми една минутка, става ли? Просто изчакай тук.

— Разбира се.

Когато се изчервеше, ставаше още по-сладка. Приличаше на глазиран коледен сладкиш.

— Една минутка — повтори Додж.

Влезе в къщата и дълбоко си пое въздух. Мамка му! Нат Велес. Нямаше време дори да се притесни, че вижда дома му, жалката му къщичка, и навярно е трябвало да мине покрай уловителите за мазнини, докато са ги изпразвали, че е минала със сандалките си покрай разваления спанак, който готвачите изхвърляха от ресторантчето, покрай контейнерите за боклук и вонята им.

В банята си изми зъбите и се изплакна с вода за уста. Подуши под мишниците си — не беше лошо — и си сложи дезодорант, просто за всеки случай. Пусна водата да потече през косата му и си облече чиста бяла тениска, изпод която се подаваше малко от татуировката, която минаваше през почти целите му гърди, дясното рамо и ръката. Косата му вече беше щръкнала отново. Той си нахлупи бейзболна шапка.

Добре. Или поне ставаше. Додж си пръсна малко от мъжкия дезодорант, който майка му бе взела безплатно от „Уолмарт", и се почувства като някое конте, но си помисли, че е по-добре да се чувства като конте, отколкото да мирише като задник.

Навън Нат много убедително се преструваше, че не забелязва, че Додж живее в порутена къща зад едно крайпътно ресторантче.

— Здрасти — усмихна се отново тя широко и ведро и той почувства как вътрешностите му се обръщат странно. Надяваше се, че Дейна не гледа през прозореца. — Съжалявам, че ти се натрапих.

— Няма нищо.

— Щях да ти се обадя — продължи Нат. — Изпратих есемес на Хедър и попитах за номера ти. Съжалявам. Но после си казах, че може би ще е по-добре да говорим лично.

— Няма проблем.

Гласът му прозвуча по-остро, отколкото възнамеряваше. Мамка му! Вече бе започнал да прецаква всичко. Изкашля се и скръсти ръце в опит да изглежда нехаен, а всъщност, защото дланите и китките му сякаш изведнъж се превърнаха в куки за месо, закачени на ръцете му, и той бе забравил какво да прави с тях.

— Как е глезенът ти?

Около глезена и ходилото й беше увита дебела превръзка, която странно контрастираше с голите й крака.

— Навехнат — намръщи се Нат. — Ще оцелея, но…

За един кратък миг лицето й се разкриви, сякаш я болеше.

— Виж, Додж, има ли някое място, където можем да отидем? Да поговорим?

В никакъв случай нямаше да я покани вътре. Изключено. Когато адът замръзне. Не искаше Нат да зяпа Дейна или още по-лошо, да се престарава да се държи мило.

— Как дойде дотук? — попита той. Мислеше си, че може би има кола.

Тя пак се изчерви.

— Накарах татко да ме хвърли — отговори.

Той не попита откъде е научила адреса му. Човек обикновено можеше да научи всичко в Карп само като разпита няколко души. Проблемът беше къде да я заведе. Не можеше да отиде в ресторанта. Майка му работеше. Тогава оставаше Мет Роуд.

Нат вървеше бавно. Все още накуцваше, макар че сега сякаш не я болеше толкова, колкото снощи. Но се възползва от първата възможност да седне: на ръждясалия калник на един изоставен буик без гуми. Всичките му прозорци бяха счупени, седалките — опръскани с курешки, а кожата — разкъсана от дребни животни.

— Исках пак да ти благодаря — каза Нат. — Ти беше толкова… Беше страхотен. Когато ми помогна снощи.

Додж изпита смътно чувство на разочарование, както ставаше често, когато при общуването с други хора действителността не отговореше на очакванията му. Или в този случай на фантазиите му. Някаква част от него се бе надявала, че Натали е дошла, за да признае, че се е влюбила в него до полуда. Или, може би, че няма да каже нищо, а ще се надигне на пръсти, ще отвори уста и ще го целуне. Само дето тя сигурно не можеше да се надигне на пръсти с този навехнат глезен, което беше една от 2 037-те причини, по които фантазията му не можеше да отговори на действителността.

— Няма за какво — отвърна той.

Нат изкриви устни, сякаш бе преглътнала нещо горчиво. За един миг не каза нищо. После изтърси:

— Чу ли, че са арестували Кори Уолш и Феликс Харт?

Додж поклати глава и тя уточни:

— За нарушаване на обществения ред в нетрезво състояние. И навлизане в частна собственост. — Тя пристъпи от крак на крак. — Как мислиш, това ли е краят на „Паника"?

— Изключено — отсече той. — Така или иначе, ченгетата са прекалено глупави, за да я спрат.

Нат кимна, но не изглеждаше убедена.

— Според теб какво ще стане сега?

— Нямам представа — отговори той. Знаеше, че Нат иска от него да й намекне нещо, което ще й бъде от полза. Преглътна, защото усети в устата си неприятен вкус.

Тя знаеше, че я харесва, и се опитваше да го използва.

— Мисля, че ти и аз можем да си бъдем взаимно полезни — каза изведнъж тя и този факт — фактът, че го признаваше, фактът, че беше честна — му вдъхна желание да продължи да я слуша.

— По какъв начин да сме си полезни? — попита той.

Тя подръпна подгъва на полата си. Изглеждаше ушита от някакъв хавлиен плат и това го накара да си помисли за кърпи, което пък на свой ред го накара да си помисли за Нат по кърпа. Слънцето блестеше толкова ярко, че му се виеше свят.

— Предлагам да сключим сделка — обясни Нат и го погледна. Очите й бяха тъмни, жадни и мили, като очите на кученце. — Ако някой от нас спечели, ще разделим кеша петдесет на петдесет.

Додж така се стресна, че в продължение на цяла минута не можа да каже нищо.

— Защо? — попита най-накрая той. — Защо с мен? Ти дори не… искам да кажа, ние почти не се познаваме. — „Ами Хедър?" — едва не я попита.

— Това е само някакво предчувствие — отговори Нат и честността й отново му се стори привлекателна. — Много те бива в тази игра. Ти разбираш нещата.

Стори му се някак изненадващо, че Нат Велес, с нейната гъста съвършена коса и влажни устни с гланц, говори така откровено по тема, която повечето хора избягваха. Все едно да чуеш как някой супермодел пърди: изненадващо и някак вълнуващо. Тя продължи настойчиво:

— Можем да си помагаме. Да обменяме информация. Да станем екип срещу другите. Така ще имаме по-голям шанс да стигнем до Двубоя. А после…

Тя направи жест с двете си ръце.

— А после ще трябва да се изправим един срещу друг — довърши Додж.

— Но ако единият спечели, ще спечелим и двамата — усмихна му се Нат.

Той нямаше намерение да позволи на никого другиго да спечели. Но пък той не се и интересуваше от парите. Друга цел гонеше. Може би Нат го знаеше или го беше почувствала по някакъв начин.

Затова той отговори:

— Ами става. Значи сме партньори.

— Съдружници — каза Нат и протегна официално ръка. Дланта й беше мека и малко потна.

Тя стана и се засмя.

— Значи е уредено.

Не можеше да се надигне на пръсти да го целуне, затова го хвана за раменете и го целуна отстрани по врата. После се изкикоти.

— Сега трябва да те целуна и от другата страна, за да е поравно.

И той разбра, че това лято ще се влюби до уши в нея.

Никой не разбра кой е публикувал видеото онлайн — то се появи на толкова много страници едновременно и стигна до всички толкова бързо, че беше невъзможно да се установи произходът му. Мнозина подозираха, че е дело или на Джоуи Адисън, или на Чарли Уонг, защото и двамата си бяха отрепки и преди две години тайно снимаха и пуснаха видеозаписи от момичешката съблекалня.

Дори не беше толкова интересно — само няколко треперливи кадри на Рей и Зев, които се налагаха и раменете им почти изскачаха от рамката на лентата, а край тях се събираше тълпа; а после проблясване на светлини, крясъци и мигът, в който прожекторът угасна. След това още образи: светлините, които се местеха сред тълпата, и изопачените гласове на ченгетата, металически и безобидно звучащи на записа, както и една снимка в близък план на Нат с широко отворена уста, с една ръка около Хедър и другата около Додж. А после тъмнина.

Додж все още държеше копие на харддрайва си, за да може да натиска „Пауза" на този последен миг, когато Нат изглеждаше толкова уплашена, а той я поддържаше.

Само няколко часа след видеото се появи и имейл. Полето за тема беше празно, адресът — криптиран: judgment@panic.соm.

Съобщението беше просто, само два реда:

Който много дрънка, си докарва беля на главата.

Никой да не казва, или…