Паника

Сряда, 13 юли

Събраха се на среща в къщата на Бишъп. Трябваше да е там. Караваната на Хедър беше прекалено малка, Додж нямаше да ги покани у тях, а родителите на Натали щяха да си останат целия ден у дома, заети с почистването на гаража. Хедър трябваше да доведе Лили, която нямаше какво да прави сега, след края на училището, и през повечето дни се качваше на автобуса и пътуваше половин час до Хъдзън, където се намираше библиотеката.

Сега обаче библиотеката беше затворена за обновяване. По изключение Лили беше в добро настроение, макар че беше мръсна, потна и вонеше на коне — сутринта беше помагала на Хедър в двора на Ан. През целия път до къщата на Бишъп не спря да пее някаква песен за тигри и да прави вълни с протегнатата си ръка през отворения прозорец.

Бишъп живееше в гората. Някога баща му имаше магазин за антики и заложна къща и той обичаше да казва, че баща му „събирал" разни неща. Хедър постоянно заплашваше да ги запише за участие в онова телевизионно шоу за хора, които кътат всякакви вещи. Къщата и дворът наоколо бяха препълнени с какво ли не — от неща, които бяха странни, до направо чудновати: винаги имаше поне две или три коли в различни етапи на поправяне; щайги с бояджийски спрейове; ръждясали шейни; купища дървесина; стари мебели, полупотънали в почвата. Лили изхвърча от колата с радостен вик и се втурна да рови през старите купчини.

Хедър завари Нат и Бишъп зад къщата на стара панаирна въртележка, която вече не се въртеше. Бишъп изглеждаше така, сякаш не бе спал от дни насам. Придърпа Хедър в прегръдката си веднага щом я зърна, което беше странно.

Тя се напрегна: вероятно миришеше на обор.

— Какво ти става? — попита го, когато той се отдръпна. Под очите му тъмнееха кръгове, които приличаха на синини.

— Просто се радвам да те видя — каза той.

— Изглеждаш ужасно.

Хедър посегна да приглади косата му — неин стар навик. Бишъп обаче я улови за китката. Гледаше я напрегнато, сякаш искаше да запомни лицето й.

— Хедър… — започна той.

— Хедър! — провикна се Нат в същия миг.

Поне на нея смъртта на Били Кели сякаш не й се беше отразила. „Искам да кажа, ние не го познавахме" — рече тя преди няколко дни, когато Хедър й призна колко виновна се чувства.

Хедър не изчака приятелката й да заговори, макар че точно Нат поиска да се съберат.

— Отказвам се — заяви тя. — Оттук нататък няма да участвам.

— Трябва да изчакаме Додж — настоя Натали.

— Никого не трябва да чакам — отсече Хедър, раздразнена от спокойствието й. Приятелката й примигваше щастливо, доволно на слънцето, сякаш не се бе случило нищо. — Няма да участвам повече. Съвсем просто е.

— Това е извратено — намеси се пламенно Бишъп. — Извратено. Всеки, който е поне малко нормален…

— Да, но съдиите не са нормални, нали? — попита Нат и се обърна към него. — Искам да кажа, не е възможно да са нормални. Нали чу за Зев?

— Това не беше… — И Бишъп внезапно млъкна и поклати глава.

— Аз поне не смятам да загубя своя шанс за шейсет и седем хиляди долара — осведоми ги Нат, все така вбесяващо спокойна. После поклати глава. — Не е редно да започваме без Додж.

— Защо? — попита вбесена Хедър. — Защо се тревожиш толкова за Додж? Aз сключих сделката с теб, помниш ли?

Нат отклони погледа си и Хедър разбра. В гърлото й се надигна горчив вкус.

— И с него си сключила сделка — каза тя. — Излъгала си ме.

— Не — отрече Нат и я погледна. Очите й бяха разширени, умолителни. — Не. Хедър, нямах намерение да го включвам.

— За какво говорите, момичета? — попита Бишъп. — Какво означава „да го включвам"?

— Ти не се бъркай, Бишъп — предупреди го Хедър.

— Вече съм забъркан — отсече той, прокара ръка през косата си и в този миг Хедър почувства, че нещата никога вече няма да бъдат нормални. Двете с Нат никога нямаше да се шегуват за косата на Бишъп, да я мажат с цял тон гел и да я обръщат, за да я изправят. — Вие сте в моята къща, нали помниш?

— Това вече не е игра — каза Хедър. Всичко излизаше с бясна скорост извън контрол. — Не разбирате ли? Един човек умря.

— Боже! — промълви Бишъп и седна тежко, като търкаше очите си, сякаш изричането на думите ги бе превърнало в истина.

— Защо се включи, Хедър? — попита Нат и се изправи, когато Бишъп седна. Беше скръстила ръце и тихо цъкаше с език. Ритмично. Постоянно. — Щом не си искала риска, щом не си могла да го издържиш, защо се включи? Защото глупавият Мат Хепли ти би шута? Защото му писна гаджето му постоянно да го държи на сухо?

Дъхът на Хедър секна. Усети как всичкият й въздух излезе от дробовете наведнъж с кратко изсъскване.

Бишъп вдигна глава и каза остро:

— Нат.

Дори Натали изглеждаше изненадана и на лицето й незабавно се изписа виновно изражение.

— Извинявай — добави бързо тя, избягвайки погледа на Хедър. — Не исках да кажа…

— Какво изпуснах?

Хедър се обърна. Додж се бе появил току-що от блестящия лабиринт от боклуци и безполезни парчета метал. Тя се запита как ли изглеждат в очите му: Нат зачервена и виновна, Бишъп ужасно блед и с безумен поглед и Хедър, която преглъщаше сълзите си и все още беше потна от конюшнята.

И всички те сърдити: гневът им се усещаше във въздуха, пулсираше помежду им като физическа сила.

Ненадейно Хедър осъзна, че и това е резултат от играта. Част от нея.

Само Додж като че ли не забелязваше напрежението.

— Имате ли нещо против да запаля? — обърна се той към Бишъп.

Той поклати глава.

Хедър се намеси:

— Отказвам се. Казах, че се отказвам, и говоря сериозно. Играта трябваше да свърши…

— Играта никога не свършва — прекъсна я Додж.

Нат се извърна настрана от него и за миг, само за един миг на лицето му се изписа несигурност. Хедър почувства облекчение. През това лято Додж се беше променил. Вече не беше особнякът с увиснали рамене, аутсайдерът, който три години седя на чина, без да каже нито дума. Играта сякаш го захранваше по някакъв начин, сякаш му помагаше да порасне.

— Чухте ли за Зев? — издиша той права ивица дим. — Аз бях.

Нат се бе извърнала пак към него.

— Ти?

— Аз и Рей Ханраха.

За миг настъпи тишина.

Хедър най-накрая успя да продума.

— Какво?

— Ние го направихме — потвърди Додж, всмукна за последно и смачка фаса с подметката на каубойския си ботуш.

— Това не е по правилата! — възрази Хедър. — Изпитанията се определят от съдиите.

Додж поклати глава.

— Това е „Паника" — каза той. — Няма никакви правила.

— Защо? — попита Бишъп и подръпна лявото си ухо. Беше бесен и се опитваше да го прикрие. Това беше издайническият признак.

— За да изпратим послание до съдиите. И до играчите. Играта ще продължи, по един или друг начин. Не трябва да спира.

— Нямаш право — отсече Бишъп.

Додж вдигна рамене.

— Какво е правилно? — попита той. — Какво е грешно?

— Ами ченгетата? И пожарът? Ами Бил?

Никой не каза нищо. Хедър осъзна, че трепери.

— Аз приключих — отсече тя, обърна се рязко и едва не се блъсна в някаква ръждясала фурна — заедно с едно преобърнато колело тя отбелязваше началото на тясната пътека, която се виеше през пейзажа от боклуци и безполезни предмети към къщата и предния двор. Бишъп извика след нея, но Хедър не му обърна внимание.

Завари Лили приклекнала в една част от двора, в която нямаше боклуци, да маркира тревата с яркосин бояджийски спрей, който бе изровила отнякъде.

— Лили! — обади се Хедър с остър тон.

Сестра й пусна спрея и се изправи с виновно изражение.

— Тръгваме си.

Лили отново се намръщи, а между веждите й се появи лека бръчка. Сякаш се смали и състари. Хедър си спомни за нощта, в която сестричката й прошепна: „Ще умреш ли?" и почувства как юмрук от вина я удря силно в корема. Не знаеше дали постъпва правилно. Струваше й се, че нито едно от нещата, които върши, не е правилно.

Но случилото се с Бил Кели беше грешно. И да се преструват, че не се е случило, също беше грешно. Това го знаеше.

— Какво ти става? — попита Лили и издаде напред долната си устна.

— Нищо — отговори Хедър и я хвана за китката. — Хайде.

— Не можах да поздравя Бишъп! — изхленчи Лили.

— Другия път — отговори Хедър и практически я завлече до колата. Вече не чуваше гласовете на Нат, Бишъп и Додж; запита се дали говорят за нея. Нямаше търпение да се махне оттук.

Докато караше, не каза нищо, само стискаше волана, сякаш я грозеше опасност изведнъж да се изплъзне от ръцете й.