Паника

Четвъртък, 18 август

Додж знаеше, че е въпрос на време Бишъп да дойде да го види. Не му се наложи да чака дълго. Само три дни след като съдията в „Паника" се предаде в полицията за пожара в къщата на Грейбил, Додж се прибра от работа и забеляза колата му. Той самият обаче не беше отвън. Додж с изненада видя, че Дейна го е пуснала да влезе. Седеше на дивана с ръце на коленете, които бяха щръкнали почти до брадичката — беше толкова висок, а диванът бе толкова нисък. Дейна четеше в ъгъла, сякаш посещението му бе съвсем нормално, приятелско.

— Хей — рече Додж и Бишъп се изправи. Изглеждаше облекчен. — Хайде да излезем, става ли?

Дейна го изгледа подозрително. Додж разбра, че търси признаци, нещо, което да й подскаже, че всичко е наред. Той обаче отказа да й ги даде. Тя го предаде — като се промени, като изведнъж се отказа от сценария. „Паника" беше тяхната игра, план, който бяха съставили заедно, тяхното общо желание за отмъщение.

Знаеше, естествено, че нищо не може да върне сестра му и че дори да нарани Рей или дори да го убие, това пак няма да върне краката на Дейна. Но точно там беше цялата работа: Рей и Люк Ханраха бяха откраднали нещо, което Додж не можеше да си върне. Затова Додж на свой ред щеше да открадне нещо от тях.

Сега, когато сестра му се променяше, превръщаше се в някоя, която нито познаваше, нито разпознаваше — която му казваше, че е незрял, критикуваше го за участието му в играта, прекарваше цялото си време с Рики, — той го чувстваше още по-ясно. Не беше честно. За всичко бяха виновни те.

Някой трябваше да плати.

Излязоха и той махна на Бишъп да тръгне след него към Мет Роуд. Както никога, тук имаше признаци на живот. Няколко души седяха на хлътналите си веранди, пушеха и пиеха бира. Една жена бе изнесла телевизор в двора си. Всички се надяваха да зърнат тигъра — само за няколко дни това желание се бе превърнало в мания.

— Вече не участвам, знаеш ли? — каза внезапно Бишъп. — Няма да получа своя дял или нещо такова. Всичко това беше напразно.

Гласът му бе горчив. На Додж почти му домъчня за него. Зачуди се защо Бишъп се е съгласил да стане съдия. Защо изобщо би се съгласил някой. Може би всички те — играчите, съдиите и дори Дигин — имаха свои собствени тайни. Може би парите бяха само част от това и залозите за всички тях бяха много по-високи.

— Почти сме до края — отвърна Додж. — Защо се отказваш точно сега?

— Нямам друг избор. Наруших правилата. Проговорих.

Бишъп си свали шапката, прокара ръка през косата си и пак я нахлупи.

— Освен това я мразя. Винаги съм я мразил. Шибана „Паника". Подлудява хората. Тя самата е лудост. Направих го само защото… — И сведе поглед към ръцете си. — Искам да дам своя дял на Хедър — каза тихо той. — Когато се включи в играта, трябваше да продължа. За да й помагам. И да я пазя.

Додж не отговори. По някакъв сбъркан начин и двамата действаха, водени от любов. Стана му тъжно, че така и не можа да опознае Бишъп по-добре. За много неща съжаляваше. Например, задето не прекара повече време с Хедър. Можеха да станат истински приятели.

И Нат, разбира се. С нея как оплеска нещата!

Зачуди се дали целият му живот ще е такъв — едно съжаление след друго.

— Някога правил ли си нещо лошо заради хубава причина? — ненадейно попита Бишъп.

Додж едва не се разсмя. Вместо това отговори просто: — Да.

— Е, какви тогава ни прави това? — попита Бишъп. — Добри или лоши?

Додж вдигна рамене.

— Предполагам, и двете. Като всички останали.

Прониза го изненадващо чувство на вина. Това, което правеше — това, което искаше да причини на Рей, — беше наистина лошо. По-лошо от всичко, което бе вършил преди.

Но имаше една поговорка: око за око, зъб за зъб. Това беше всичко. Той просто си го връщаше.

Все пак не той започна всичко.

Бишъп се обърна към него и спря.

— Трябва да знам какво ще правиш — каза той. Изглеждаше толкова объркан, застанал там, с тези негови големи ръце и крака, които сякаш не знаеше как да движи.

— Ще продължа да играя — отвърна тихо Додж. — Почти свършихме. Но не съвсем. Още не.

Бишъп издиша шумно, сякаш той го бе ударил в корема, макар че навярно беше очаквал този отговор. И Додж изведнъж разбра как да го накара да се почувства по-добре, как може да направи нещо добро, за разнообразие, и как може да направи така, че Рей със сигурност да загуби.

— Мога да опазя Хедър — каза той. Бишъп го изгледа неразбиращо. — Мога да направя така, че тя да не се състезава срещу Рей. Ще се погрижа да не пострада. Става ли?

За няколко дълги секунди Бишъп продължи да го гледа. Додж усещаше, че се бори с нещо. Навярно не му вярваше напълно. Той не можеше да го обвинява.

— Какво трябва да направя аз? — попита Бишъп.

Додж почувства как от гърдите му се вдига огромна тежест. Още една крачка към целта. Всичко си отиваше на мястото.

— Кола. Трябва ми кола назаем.

Додж се притесняваше, че Хедър няма да поиска да го изслуша. Все пак нали той й каза, че отменя всякакви сделки и никаква печалба няма да делят. Но когато я помоли да се срещнат в ресторантчето на Дот, тя се съгласи. Беше девет часът вечерта — единственото време, когато заведението бе празно, между обедната вълна и среднощните посетители, когато двойките, пияни от съседния бар, идваха за палачинки и кафе, за да изтрезнеят.

Той обясни какво иска от нея. Хедър си бе поръчала кафе с течна сметана. Сега го погледна, както отпиваше, и остави чашата си.

— Искаш от мен да загубя? — попита тя.

— Говори по-тихо — помоли Додж. Днес майка му беше работила по-ранна смяна и навярно бе някъде с Бил Кели — двамата на практика вече бяха неразделни, — но той познаваше всички други в ресторантчето. Включително и Рики, когото можеше да види при всяко отваряне и затваряне на кухненската врата: хилеше се и му махаше като идиот. Додж трябваше да признае, че Рики е доста симпатичен. Вече им бе изпратил безплатно сирене на скара и няколко парчета моцарела.

— Виж, нали не искаш да се изправиш срещу Рей? Той е чудовище — настоя Додж и усети как гърлото му се свива.

Помисли си защо прави това — за първия ден, когато докараха Дейна вкъщи със стола й, за Дейна, която пада от леглото през нощта и вика за помощ, защото не може да се върне сама в него. Дейна, която обикаля със стола си, натъпкана с медикаменти, на практика в кома. И макар че в последно време изглеждаше по-добре и по-щастлива — дори обнадеждена, — той, Додж, никога нямаше да забрави.

— Ще те изблъска от пътя, Хедър. Така или иначе, ще загубиш.

Тя направи физиономия, но не каза нищо. Додж усети, че мисли върху думите му.

— Ако играем така, както кажа аз, пак ще спечелиш — продължи той и подпря лакти на масата, която бе станала лепкава от натрупвана години наред мазнина. — Ще разделим парите. И никой няма да пострада. — „Освен Рей."

За минута Хедър остана мълчалива. Косата й бе прибрана на конска опашка, а лицето — зачервено от лятото навън. Всичките й лунички се бяха слели под тена й. Изглеждаше хубава. Искаше му се да може да й каже, че я смята за страхотна. Че съжалява, задето не са се сближили повече.

Че се беше влюбил в най-добрата й приятелка и бе оплескал всичко.

Но сега нито едно от тези неща нямаше значение.

— Защо? — попита най-после тя и отново се обърна към него. Очите й бяха ясни, сиво-зелени, като океан, в който се отразява небето. — Защо го искаш толкова силно? Дори не е заради парите, нали? Заради победата е. За да победиш Рей.

— Не се безпокой за това — каза Додж малко грубо.

Вратите на кухнята отново се отвориха и той зърна Рики. Бялата му готварска престилка бе изцапана със сос маринара и мазнина, той се хилеше и вдигаше палци към Додж. Да не би да си мислеше, че е на среща? Додж отново насочи вниманието си към Хедър.

— Слушай, обещах на Бишъп, че ще…

— Какво общо има Бишъп? — прекъсна го рязко тя.

— Всичко — отговори Додж и пресуши чашата си ледена кола. Стана му приятно, когато езикът му пламна. — Той иска ти да си в безопасност.

Хедър отново отклони погледа си.

— Как да съм сигурна, че мога да ти се доверя? — попита тя най-накрая.

— Това е проблемът с доверието — отговори Додж и схруска едно кубче лед. — Човек никога не знае.

За една дълга секунда Хедър остана загледана в него.

— Добре — каза най-накрая. — Ще го направя.

Навън, в края на паркинга, дърветата танцуваха на вятъра. Някои от листата вече бяха започнали да се извиват. Ръбът им бе обагрен със злато. Други бяха напръскани с червено, сякаш бяха прихванали някаква болест. По-малко от три седмици оставаха до Деня на труда и официалния край на лятото. И само седмица до последното изпитание. След като се сбогува с Хедър, Додж не се прибра веднага, а известно време обикаля по улиците.

Изпуши две цигари не защото ги искаше, а защото му бяха приятни тъмнината, тишината и студеният вятър, миризмите на приближаващата есен: чист аромат, мирис на дърво, като на къща, която току-що е била пометена, а подовете — излъскани. Запита се дали тигърът все още е на свобода. Сигурно беше — Додж не беше чул да са го хванали. Изпитваше и надежда, и страх, че ще го види.

Като цяло разговорът с Хедър мина по-лесно, отколкото очакваше. Беше толкова близо.

Знаеше, че по-трудната част ще е да нагласи експлозията.