Паника

Понеделник, 15 август

На сутринта Хедър се събуди от нечии крясъци. Лили тичаше по стълбите и викаше името й, а после вратата се отвори с такава сила, че се блъсна в стената.

— Тигрите ги няма!

Сестричката й дишаше тежко, лицето й бе зачервено и мокро от пот. От нея се разнасяше лек мирис на тор — сигурно идваше отвън, където бе хранила животните.

— Какво?

Хедър мигновено се събуди и седна в леглото.

— Вратата е отворена и тях ги няма — повтори Лили.

— Невъзможно!

Хедър вече се обличаше, нахлузваше шорти, намъкваше тениска. Изобщо не губи време за сутиен.

— Невъзможно — повтори тя, но още докато го изричаше, в гърдите й се надигна приглушено туптене на ужас и извика пред погледа й картини от предишната нощ, непоследователни спомени — как прегръща Нат, как затваря вратата… Върна ли катинара на мястото му? Не можеше да си спомни. Говореше с Минди Крамър за работата си при Ан, а после трябваше да се разкрещи на Зев Келър, задето се опита да влезе в кочината.

Трябваше да е върнала катинара. Може би тигрите всъщност не бяха изчезнали. Може би просто се криеха някъде сред дърветата, където Лили не ги бе видяла.

На долния етаж Хедър забеляза, че вече е единайсет часът, че се е успала, че Ан ще се прибере скоро. Сестра й я последва навън. Беше поредният горещ ден, но днес небето бе застлано с облаци и във въздуха като завеса блестеше влага. Щеше да вали.

Вече беше по средата на двора, когато го зърна: катинарът, извит като змия в тревата, точно там, където го остави снощи, когато отключи вратата на Натали.

И вратата, която сега се люлееше отворена.

Нямаше нужда да претърсва цялото заграждение. Нямаше ги. Тя го чувстваше. Кучетата защо не се бяха разлаяли? Но бе възможно и да са, а тя да не е чула. Или пък може да са били уплашени, омагьосани също като тълпата снощи.

Хедър затвори очи. За секунда си помисли, че може да припадне. Тигрите бяха изчезнали, тя беше виновна и сега Ан щеше да я намрази и да я изгони. Имаше пълно право да го стори.

Отвори очи, изпълнени с дива паника: трябваше да ги намери, веднага, бързо, преди да си е дошла Ан.

— Стой тук — обърна се тя към Лили, но нямаше сили да възрази, когато сестра й тръгна след нея към къщата.

Едва осъзнаваше какво прави. Намери под мивката една кофа, изхвърли от нея куп смачкани гъби и почистващи продукти и я напълни с полусдъвкано месо. После пак излезе от къщата и се втурна тичешком в гората. Може би тигрите не бяха отишли далеч и щеше да успее да ги примами обратно.

— Къде отиваме? — попита Лили.

— Шшшт! — скара й се остро Хедър и почувства как в очите й запариха сълзи. Как можа да постъпи като такава глупачка, такава кръгла идиотка? Кофата тежеше и трябваше да я носи с две ръце. Оглеждаше се наляво-надясно, търсеше проблясък на цвят, онези блестящи черни очи. „Хайде, хайде, хайде!"

Зад нея нещо изшумоля в гъсталака и раздвижи въздуха. Там имаше някой, някакво животно, което наблюдаваше. Ненадейно Хедър осъзна, че това, което прави, е невероятна глупост: беше влязла в гората заедно с Лили, беше започнала да търси тигрите като някакви загубени котенца с надеждата да ги подмами обратно вкъщи. Ако наистина ги намереше, те най-вероятно щяха да й откъснат главата и да закусят с нея. По гръбнака й премина ледена тръпка на страх. Сетивата й се изостриха и започнаха да възприемат с повишено внимание всяко шумолене, всяко изпращяване на някоя клонка, формите, които чертаеха светлината и сянката и които лесно можеха да прикрият очи, да прикрият златистокафява козина.

— Хвани ме за ръката, Лили — каза тя, като се мъчеше страхът да не проличи в гласа й. — Да се връщаме вътре.

— Ами тигрите? — попита сестра й. Очевидно смяташе всичко това за някакво приключение.

— Ще трябва да се обадим на Ан — отговори Хедър и в същия миг осъзна, че е вярно. Все още изпитваше непогрешимото чувство, че нещо друго я наблюдава, наблюдава и двете им. — Тя ще знае какво да правим.

Една миеща мечка неочаквано подаде глава изпод пищните листа на една спирея и Хедър изпита такова облекчение, че едва не се подмокри. Заряза кофата в гората — беше прекалено тежка, а тя искаше да се движи бързо.

Докато излизаха от дърветата, точно до външния душ, Хедър чу скърцане на гуми по алеята и си помисли, че Ан сигурно си е дошла. Не знаеше дали трябва да изпитва благодарност, или страх. Изпитваше и двете.

Но после видя ръждясалия капак на льо сабъра на Бишъп и си спомни какво му обеща — че днес могат да говорят.

— Бишъп!

Лили се втурна към него още преди да се е измъкнал от колата.

— Тигрите ги няма! Тигрите ги няма!

— Какво?

Той изглеждаше още по-зле, отколкото през изминалата вечер, сякаш изобщо не бе мигнал. Обърна се към Хедър:

— Вярно ли е?

— Вярно е — потвърди тя. — Забравих да сложа катинара.

Изведнъж истината я блъсна като юмрук в корема и Хедър избухна в плач. Сега Ан щеше да я изгони от дома си. Трябваше или да се върнат във „Фреш Пайнс", или да избягат. Освен това Ан щеше да остане съкрушена. Ан — на практика единственият човек, на когото му пукаше поне малко за Хедър.

— Хей, хей — приближи се до нея Бишъп. Прегърна я и тя не се възпротиви. — Не си виновна ти. Всичко ще се оправи. Нали разбираш?

— Аз съм виновна.

Тя зарови лице в ямката на рамото му, заплака и не спря, докато не се разкашля. Бишъп я галеше по гърба и косата, докосваше я леко по бузата, шепнеше нещо в косата й. Само Бишъп можеше да я накара да се почувства дребничка. Само Бишъп можеше да я накара да се почувства закриляна.

Дори не чу приближаването на колата на Ан, преди да се затръшне вратата и трескавият й глас да изкрещи:

— Какво има? Какво се е случило?

Хедър се отдръпна от Бишъп и Ан веднага я сграбчи за раменете.

— Добре ли си? Пострадала ли си?

— Не аз — отговори Хедър и прокара ръка по носа си. Устата й беше пълна с усещане за слуз и тя не можеше да погледне Ан в очите. — Добре съм.

Опита се да го изрече: „Тигрите изчезнаха. Тигрите изчезнаха".

Лили мълчеше и устата й се движеше беззвучно.

Най-накрая проговори Бишъп:

— Тигрите са избягали — каза той.

Лицето на Ан си смени цвета, сякаш Хедър я гледаше на някакъв екран и някой току-що бе сменил контраста.

— Ти… ти се шегуваш.

Хедър успя да поклати глава.

— Как? — попита Ан.

Преди Хедър да успее да отговори, Бишъп се обади:

— Аз съм виновен.

Най-после Хедър си върна дар-слово.

— Не. Бишъп няма нищо общо. Аз бях. Беше… заради играта.

— Заради играта ли? — попита Ан и погледна към Хедър с присвити очи, сякаш я виждаше за първи път. — Заради играта?

— „Паника" — отговори Хедър. Гласът й беше дрезгав. — Аз отворих вратите… Сигурно съм забравила да ги заключа пак.

За миг Ан остана безмълвна. Лицето й представляваше ужасна гледка: бяло и мъртвешко. Ужасено.

— Но аз й казах да го направи — обади се внезапно Бишъп. — Аз съм виновен.

— Не. — Хедър се почувства притеснена, задето той смяташе, че е длъжен да я защитава, макар че му беше благодарна. — Той нямаше нищо общо.

— Имах.

Гласът му стана по-висок. Бишъп се потеше обилно.

— Аз й казах да го направи. Аз казах на всички им да го направят. Аз започнах пожара в къщата на Грейбил. Аз съм този, който…

Гласът му се прекърши. Той се обърна към Хедър. Погледът му беше умолителен, отчаян.

— Аз съм съдия. Това исках да ти кажа. Това исках да ти обясня. Тогава, когато ме видя онзи ден, с Вивиан…

Не довърши. Хедър също не можеше да продума. Струваше й се, че времето е спряло, че всички те се превръщат в статуи. Думите му проникваха в тялото й като сняг, смразяваха вътрешностите й, способността й да говори.

Невъзможно! Не и Бишъп. Та той дори не искаше тя да участва…

— Не ти вярвам.

Хедър чу думите и чак после осъзна, че е проговорила.

— Вярно е.

Сега той отново се извърна към Ан.

— Не е виновна Хедър. Трябва да ми повярвате.

За миг Ан вдигна ръка към челото си, сякаш притискаше болно място. Затвори очи. Лили все още стоеше на няколко крачки от тях и пристъпваше от крак на крак, нервна и мълчалива. Ан отвори очи.

— Трябва да се обадим в полицията — каза тихо тя. — Трябва да обявят тревога.

Бишъп кимна. И все пак за секунда никой не помръдна. На Хедър й се прииска Ан да се разкрещи — това щеше да е много по-лесно…

А думите на Бишъп не спираха да се повтарят в ума й: „Аз й казах да го направи. Аз казах на всички тях да го направят".

— Хайде, Лили — подкани я Ан. — Да влезем вътре.

Хедър понечи да влезе след тях, но Ан я спря.

— Ти изчакай тук навън — каза остро тя. — Разговорът ще отнеме известно време.

Думите й я улучиха като удар от нож в корема. Всичко беше свършено. Сега Ан щеше да я намрази.

Лили й хвърли разтревожен поглед, а после забърза след Ан. Бишъп и Хедър останаха сами в двора, докато слънцето си пробиваше път през облаците и денят се превръщаше в микроскоп, който фокусира топлината си.

— Съжалявам, Хедър — промълви Бишъп. — Не можех да ти кажа. Исках — трябва да знаеш това. Но правилата…

— Правилата? — повтори тя. Гневът бълбукаше и се надигаше от пропастта, която бе зейнала у нея. — Ти ме излъга. За всичко. Каза ми да не участвам, а през цялото това време…

— Опитвах се да те опазя — прекъсна я той. — И когато разбрах, че няма да се откажеш, се опитах да ти помогна. Винаги когато можех, се опитвах.

Беше се преместил по-близо, с протегнати ръце — посягаше към нея. Тя направи крачка назад.

— Заради теб едва не загинах — възрази Хедър. — Пистолетът… ако не беше Додж…

— Аз казах на Додж да го направи — прекъсна я Бишъп. — Направих така, че да си в безопасност.

Цък-цък-цък. Спомените започнаха да се подреждат като парченца от пъзел: как минаха по пътя край къщата на Джак Гърмяча; фойерверките в къщата на Грейбил на Четвърти юли, за които Бишъп се погрижи тя да разбере. Жокер: огън.

— Трябва да ми повярваш, Хедър. Не исках да те лъжа.

— Защо тогава го направи, Бишъп? — попита тя и скръсти ръце на гърдите си. Не искаше да го слуша. Искаше да е сърдита. Искаше да се остави във властта на черния гняв, да го остави да изсмуче всичките й мисли — за тигрите, за това колко ужасно разочарова Ан, за това, че скоро пак щеше да се окаже бездомна. — Какво чак толкова искаше да докажеш, а? — Още частици от нея се люспеха. Щрак! — Че си по-добър от нас? По-умен? Това вече го знаем, разбираш ли? Ти заминаваш. — Щрак!

— Махаш се оттук. Това означава, че си по-умен от всички нас, шибаните останали, взети заедно.

Устата на Бишъп се бе превърнала в права линия.

— Знаеш ли какъв ти е проблемът? — попита тихо той. — Ти искаш всичко да е скапано. Имаш сестра, която те обича. Приятели, които те обичат. Аз те обичам, Хедър. — Каза го бързо, като измънкване, и тя дори не можа да се зарадва, защото Бишъп продължи: — Ти издържа в „Паника" повече от почти всички други. Но виждаш само гадното. Така че да не трябва да вярваш в нищо. Да имаш извинение да не успееш.

Щрак. Хедър се обърна така, че ако пак се разплаче, той да не види. Но осъзнаваше, че няма къде да отиде. Къщата се издигаше пред очите й, небосводът се извиваше високо над главата й, слънцето светеше като лазер. А за нея, Хедър, нямаше никакво място във всичко това. И последните късчета от нея се разбиха, зейнаха като рани. Изпитваше единствено болка и гняв.

— Знаеш ли какво ми се иска? Иска ми се вече да се беше махнал.

Помисли си, че Бишъп може да се разкрещи. Почти се надяваше на това. Той обаче само въздъхна и потърка челото си.

— Виж, Хедър! Не желая да се караме. Искам да разбереш..

— Не ме ли чу? Просто се махни. Тръгвай си. Разкарай се оттук.

Тя потърка очите си с длан. Гласът му крещеше в главата й: „Искаш всичко да е скапано… за да имаш извинение да не успееш".

— Хедър — настоя Бишъп, сложи ръка на рамото й, но тя я отърси.

— Не знам още по колко начина трябва да ти го кажа.

Той се поколеба. Хедър го почувства близо до себе си, почувства топлината на тялото му като утешителна сила, като одеяло. За един безумен миг си помисли, че той ще откаже, ще се обърне, ще я прегърне и ще й каже, че никога няма да си тръгне. За един безумен миг поиска точно това повече от всичко друго.

Вместо това пръстите му просто се плъзнаха по лакътя й.

— Заради теб го направих — каза той с тих глас. — Исках да ти дам парите. — Гласът му леко се пречупи. — Всичко, което съм правил някога, е било заради теб, Хедър.

После си тръгна: обърна се и когато тя не можа да издържи повече, когато краката й заплашваха да се подгънат, а гневът й се бе разлял на цели седем прилива, които я разкъсваха в различни посоки и тя си помисли да се обърне и да го повика — тогава той вече се беше качил в колата и не можеше да я чуе.

За Карп днешният ден беше ден на пълен безпорядък. Бишъп Маркс се предаде в полицията за убийството на Малкия Кели, макар че, както се оказа, Малкия Кели изобщо не бил убит в онзи пожар в къщата на Грейбил. Въпреки това никой не можеше да повярва: Бишъп Маркс, онова симпатично хлапе, което живееше по-надолу по улицата, чийто баща държеше магазин за рамки в Хъдзън. Срамежливо хлапе. От свестните.

В полицията Бишъп отрече, че пожарът е имал нещо общо с „Паника". Просто шега, така каза.

„Пълен безпорядък, всичко с краката нагоре. Симптом на обърканото време, в което живеем."

Тази нощ Кърк Финигън излезе от къщата си, когато кучетата започнаха да лаят като луди. Носеше пушка, защото подозираше, че са дошли пияни хлапета или може би онзи мръсник съседът, който неотдавна започна да паркира в имота му и нищо не можеше да го убеди, че това не е негово право.

Вместо това видя тигър.

Шибан тигър, ей там, в неговия двор. В огромната уста се намираше един от кокер шпаньолите на Кърк.

Той си помисли, че сънува, че халюцинира, че е пиян. Така се уплаши, че се напика в боксерките и забеляза чак по-късно. Действа, без да се замисли: вдигна пушката, даде четири изстрела право в хълбока на тигъра и не спря дори когато животното рухна, дори когато по някакво чудо, някаква божия благодат челюстите му увиснаха и кокер шпаньолът стана и пак се разлая. Не спря да стреля, защото тези очи не спираха да го гледат, тъмни като обвинение или като лъжа.