Паника

Четвъртък, 8 октомври

В началото на октомври Карп се наслади на цяла седмица циганско лято. Беше топло и светло и ако не бяха дърветата, които вече се бяха променили — тъмночервените и оранжевите оттенъци се смесваха с тъмнозеленото на боровете, — човек можеше да си помисли, че е началото на лятото.

Един ден Хедър се събуди с внезапен силен импулс да се върне на мястото, където бе започнала играта. Над Карп бавно се вдигаше мъгла, блещукаше и най-накрая бе погълната от издигащото се слънце. Въздухът ухаеше на мокра земя и прясно окосена трева.

— Искаш ли да отидем да поплуваме, Бил? — обърна се тя към Лили, когато сестричката й се обърна в леглото и примигна. Косата й бе разпиляна по възглавницата. Хедър видя луничките по носа й, всеки косъм от миглите й, изсветлели от слънцето, и си помисли, че сестра й никога не е изглеждала по-красива.

— И Бишъп ли ще дойде? — попита Лили.

Хедър се усмихна — не се сдържа.

— И Бишъп.

Той си идваше от колежа всеки уикенд, за да изпълни задълженията си по полагане на общественополезен труд. И да види Хедър.

Тя реши да покани и Нат и Додж. Струваше й се някак си правилно. Когато малкият жълт плик, в който имаше един-единствен златен ключ — ключът за сейф в местна банка — пристигна загадъчно в пощенската кутия, тя взе парите и ги раздели между тримата. Знаеше, че Додж е дал по-голямата част от своя дял на Бил Кели; в момента строяха малък паметник на Малкия Кели на мястото на къщата на Грейбил, която бе разрушена. Нат се бе записала на курс по актьорско майсторство в Олбъни и си бе намерила работа през почивните дни — беше станала модел на дрехи в мола „Хъдзън Вали".

А през януари Хедър щеше да се запише в програмата по ветеринарна медицина на общинския колеж „Джеферсън".

Тя приготви куфара — одеяло, плажни кърпи, препарат за отблъскване на комари и плажно мляко; купчина стари, обезформени от подгизване списания от дневната на Ан; хладилна чанта, пълна с леден чай; няколко пакетчета чипс; и скърцащи плажни столове с избелял десен на ивици. Усещаше, че утре времето пак ще се обърне и въздухът ще стане студен. Скоро Криста щеше да излезе от трийсетдневната си рехабилитационна програма и тогава може би щеше да се наложи Хедър и Лили да се върнат във „Фреш Пайнс", поне временно. И скоро щяха да настъпят дъждовните месеци.

Но днешният ден беше съвършен.

Пристигнаха край устието точно преди обяд. В колата никой не говори много. Лили седеше между Додж и Нат на задната седалка. Нат сплиташе част от косата й на плитки и шепнешком й разказваше кои филмови звезди смята за най-сладки. Додж бе облегнал глава на прозореца и само когато устните му от време на време потръпнеха в усмивка, Хедър разбираше, че не спи. Бишъп караше с ръка върху коляното на Хедър. Все още й се струваше чудо да вижда тази ръка там, да знае, че е неин, така, както винаги е бил в известен смисъл. Но сега всичко беше по-различно.

По-различно и по-хубаво.

След като излязоха от колата, всичките им задръжки се изпариха. Лили нададе крясък и се втурна в гората, размахала плажната си кърпа над главата, така че тя се вееше след нея като знаме. Нат хукна след нея, като махаше клоните по пътя си. Додж и Бишъп помогнаха на Хедър да разтовари куфара и всички заедно се отправиха сред дърветата, натоварени с кърпи, плажни столове и хладилната чанта, в която потракваха кубчета лед.

Плажът изглеждаше по-чист от обикновено. На другия му край бяха сложили две кошчета за боклук и пясъчната ивица бе свободна от обичайните фасове и кутии от бира. Слънцето, което се процеждаше през дърветата, оцветяваше водата в ненормални цветове — оттенъци на пурпурно, зелено и яркосиньо. Дори и стръмното лице на скалата от другата страна на водата, откъдето бяха скочили всички участници, сега изглеждаше красива, а не плашеща: Хедър забеляза, че в няколко процепа в скалата растат цветя — оплетени увивни растения, устремени надолу към водата. Дърветата над мястото за скачане вече бяха огненочервени и горяха на слънцето.

Докато Хедър разтръскваше одеялото, Лили хукна обратно към нея. Духаше лек ветрец и Хедър трябваше да затисне краищата с различни предмети: джапанките си, слънчевите очила на Бишъп, плажната чанта.

— Това ли е, Хедър? — попита Лили и посочи. — Оттук ли си скочила?

— И Нат — отговори Хедър. — Всички скочихме. Освен Бишъп.

— Какво мога да отговоря? — Той вече си развързваше маратонките. После намигна на Лили. — Голям страхливец съм.

За миг погледът му срещна очите на Хедър. Дори след толкова време тя все още не можеше да повярва, че той е планирал „Паника", или да му прости, че не й е казал. Никога, за нищо на света не би го предположила: нейният Бишъп, най-добрият й приятел, момчето, което навремето я предизвика да докаже смелостта си, като изяде коричката от раната си, а после едва не повърна, когато тя го направи.

Но точно в това беше цялата работа. Той беше и същият, и различен. И това в известен смисъл й вдъхваше надежда. Щом хората се променяха, това означаваше, че и на нея й е разрешено да се промени. Можеше да стане различна.

Можеше да стане по-щастлива.

Хедър щеше да бъде по-щастлива — вече беше по-щастлива.

— Не е чак толкова високо — каза Лили и присви очи. — Как се качихте чак там горе?

— Покатерихме се — отговори Хедър и сестра й безмълвно отвори уста.

— Хайде, Лили!

Нат стоеше край водата и си изхлузваше шортите. Додж стоеше малко по-нататък и я наблюдаваше усмихнат.

— На бас, че ще вляза във водата преди теб!

— Не е честно! — изкрещя Лили и хукна, като пътьом си събличаше тениската.

Хедър и Бишъп легнаха по гръб на одеялото. Тя положи глава на гърдите му. От време на време той прокарваше леко пръсти през косата й. Мълчаха — не изпитваха нужда да говорят. Хедър знаеше, че каквото и да се случи, той винаги ще бъде неин и двамата винаги ще имат това: този съвършен ден, това временно убежище от студа.

Беше започнала да се унася, когато Бишъп се размърда.

— Обичам те, Хедър.

Тя отвори очи. Чувстваше се затоплена и ленива.

— И аз те обичам — отговори. Думите излязоха от устата й без смущение и без колебание.

Той тъкмо я беше целунал — веднъж леко по темето, а после, когато Хедър вдигна лице към неговото, и по-силно, по устните, — когато Лили започна да крещи.

— Хедър! Хедър! Виж ме! Хедър!

Лили стоеше на самия връх на скалите. Хедър не я беше видяла как се катери — навярно беше стигнала много бързо. Тя усети прилив на страх.

— Слизай! — извика й.

— Нищо й няма — обади се Додж.

Сега той беше във водата заедно с Нат — Хедър не можеше да повярва, че Нат го е убедила да поплува. Не можеше да повярва дори че той изобщо има бански. Едната му ръка бе обвита около кръста на приятелката й. Изглеждаха удивително заедно, като статуи, изваяни от камъни с различен цвят.

— Виж ме! — изкрещя ликуващо Лили. — Ще скоча!

И го направи: без да се поколебае, се хвърли във въздуха. За миг сякаш увисна там с разперени ръце и крака и отворена засмяна уста. А после падна във водата, изскочи и изплю глътка вода.

— Видя ли? Не се уплаших. Никак!

Хедър усети как я залива радост и се почувства лека и замаяна. Още преди Лили да стигне до брега, тя вече беше скочила на крака и се беше гмурнала във водата, прецапвайки покрай Нат, която нададе писък. После сграбчи сестра си, докато Лили се опитваше да се изправи, и я дръпна обратно във водата.

— Значи не си се уплашила, така ли? — изръмжа Хедър и нападна голия й корем. Сестра й започна да се дърпа със смях и да вика Бишъп на помощ. — А от гъделичкане страх ли те е, а? Страх ли те е?

— Бишъп, помощ! — изкрещя Лили, докато Хедър я стискаше в мечешка прегръдка.

— Идвам, Лили!

Бишъп влезе при тях и дръпна Хедър назад, така че и тримата паднаха във водата. Хедър се подаде, като плюеше вода и се смееше, и го отблъсна от себе си.

— Не можеш да се отървеш от мен толкова лесно — предупреди я Бишъп, без да сваля ръце от кръста й. Очите му бяха със същия синьо-зелен оттенък като водата. Нейният Бишъп. Най-добрият й приятел.

— Деца, деца, не се бийте! — обади се шеговито Нат.

От вятъра кожата й настръхна, но слънцето беше топло. Тя знаеше, че този ден, това чувство не може да остане вечно. Всичко отминаваше — това беше част от причината да е красиво. Животът отново щеше да стане труден. Но и в това нямаше нищо лошо.

Смелостта се състоеше в това да продължиш напред въпреки всичко. Някой ден може би отново щяха да я призоват да скочи. И тя щеше да го направи. Сега знаеше, че винаги съществува светлина — отвъд мрака и страха, отвъд бездната. Имаше слънце, към което човек можеше да посегне, имаше въздух, пространство и свобода.

Винаги имаше път нагоре и навън и нямаше нужда от страх.