Паника

Сряда, 27 юли

Никаква радост не бе останала в играта — никакво лекомислие или хумор. Доколкото Додж знаеше, „Паника" никога не е била толкова сериозна. Никога досега не я бяха играли и в такава тайна. Сега нещата бяха много по-сериозни от възможността да те закопчаят, задето си продължил да участваш в забранена игра. Ченгетата все още се опитваха да прикачат на някого пожара в къщата на Грейбил и смъртта на Малкия Бил.

Дори и съдиите очевидно бяха загубили чувството си за хумор. Имейлът, който пристигна няколко дни след елиминирането на Ели от играта, беше мрачен и делови.

Площад Малдън, Междущатска магистрала

87. 2100. Сряда.

Шофираше Бишъп. Вече им беше станало почти навик: Хедър седеше на предната седалка, а Нат и Додж отзад. През цялото пътуване Нат не спря да чука по прозореца с кокалчето на пръста си, несъзнателно предавайки на стъклото собствения си ритъм. Додж почти можеше да повярва, че просто са се отправили на някакво среднощно приключение в мола. Само че Хедър изглеждаше изтощена и не спираше да се прозява, а Бишъп почти не продумваше, освен да я попита с тих глас какво има.

— Какво мислиш, че има? — отговори Хедър.

Додж не искаше да подслушва, но не можеше да се спре.

— Майка ти се обади — продължи Бишъп след известна пауза. — Каза, че не си се прибирала.

— Просто отседнах при Ан за няколко дни. Добре съм.

— Каза, че си взела колата.

— Ти какво, сега на нейна страна ли си?

Бишъп навярно бе ходил на погребението на Малкия Бил. Додж позна сгънатия некролог с ангел с крила, който сега висеше на панделка от огледалото му за обратно виждане. Като амулет или талисман. Странно, че бе изпитал нужда да го закачи там. На Додж Бишъп не му се струваше суеверен. Но пък той наистина не го разбираше. Например, не проумяваше защо Бишъп сякаш смяташе, че е част от играта, защо сякаш се чувстваше виновен за смъртта на Бил Кели.

Когато минаха покрай водните кули на окръг Колумбия, Додж погледна нататък и си спомни нощта на първата полицейска проверка, когато той, Нат и Хедър се скриха от ченгетата. Внезапно го прониза скръб за начина, по който времето винаги продължава напред, безмилостно. Беше като придошла река: след себе си оставяше само хаос.

Небето бе задушено изпод маси черни облаци, но дъждът най-накрая беше спрял. Всъщност беше невъзможно да се разбере откъде идва слънцето. Напряко на пътя минаваше дебел лъч светлина, самотен и странен. Но пътят до площад „Малдън" беше дълъг — трябваше да заобиколят, за да излязат до северната страна — и преди да пристигнат, слънцето бе залязло.

На паркинга имаше няколко десетки коли, повечето спрени възможно по-близо до „Макдоналдс", както и два камиона с платформи и осемнайсет гуми, които навярно се бяха отправили от Олбъни към Канада. От отсрещната страна на паркинга Додж видя как едно семейство излиза през големите въртящи се врати, понесло хартиени пликове от „Бързо хранене" и големи чаши с газирана вода. Запита се накъде ли са тръгнали. Навярно на някое по-хубаво място от това тук.

Участниците в играта бяха паркирали възможно най-далеч от сградата, на края на паркинга, където дърветата се прокрадваха близо до настилката и беше много по-тъмно. Бяха останали седем играчи и само две дузини зрители. Додж се поучуди, че Дигин си е направил труда да дойде. Застанал под високите улични лампи, той изглеждаше позеленял, сякаш го грозеше опасност да повърне.

— Правилата са прости. — Дигин на практика трябваше да крещи над шума от трафика зад гърба си. Междущатска магистрала 1-87, разделена от паркинга само с неустойчива мантинела, която едва стигаше до пищяла на хората, имаше цели шест платна и беше изключително натоварена. — Всеки от вас трябва да пресече. Петимата, които пресекат най-бързо, продължават. Другите двама не.

— Аз ще тръгна първи — излезе напред Рей. Откакто се събраха, избягваше дори да погледне към Додж. Помежду им се бе установило нещо като примирие, макар и временно. Това беше смешно. Рей навярно беше човекът, когото Додж мразеше най-силно на този свят, с изключение на Люк. И все пак Рей беше този, който знаеше за тайните на Додж повече от всеки друг. — Искам да приключвам.

— Чакай — спря го Дигин, извади от джоба си парче черен плат и го разтръска. Наистина изглеждаше нещастен. — Трябва да си сложиш това.

— Какво е? — попита Рей, макар да беше очевидно, че е превръзка за очи.

Нат и Хедър се спогледаха. Без да пита, Додж знаеше какво си мислят. Винаги имаше нещо неочаквано. Играта никога не беше лесна.

Дигин се поколеба. За миг изглеждаше така, сякаш лично ще се опита да завърже превръзката на Рей.

Рей го погледна и се намръщи.

— Дай ми я — каза той и я дръпна от ръцете на Дигин, който бързо отстъпи назад, сякаш облекчен. Рей сложи плата на очите си и го завърза отзад на главата си.

— Сега доволни ли сте? — попита той, без да се обръща конкретно към никого.

Додж пристъпи напред и застана точно пред Рей. Замахна с юмрук и спря на сантиметри от лицето му. Нат ахна, а Дигин изкрещя. Рей обаче дори не трепна.

— Всичко е наред — обади се Додж. — Нищо не вижда.

— Не ми ли вярваш, Мейсън? — Устата на Рей се изви в усмивка.

— Ни на йота — увери го Додж.

Наложи се Дигин да помогне на Рей да се насочи към мантинелата, която отделяше паркинга от тясната ивица трева и чакъл, която минаваше покрай магистралата. Покрай тях трещяха камиони и изпускаха отходни газове и изгаряща топлина. Един шофьор наду клаксона си, докато Рей се мъчеше да мине през мантинелата, и Додж си представи внезапно отклоняване на пътя, включване на фаровете, как Рей замръзва на място, представи си силата на удара.

Но това щеше да стане по-късно.

— Време е! — изкрещя Дигин. Беше извадил телефона си.

За първи път Додж забеляза, че Бишъп стои малко настрана. Устните му се мърдаха сякаш в безмълвна молитва. Изражението му бе удивително: измъчено, с разкривено лице.

И в този миг Додж изпита подозрение. По-скоро нещо като интуиция.

Но побърза да отхвърли тази мисъл. Невъзможно!

— Десет секунди — оповести Дигин.

Додж отново погледна към магистралата. Рей все още се колебаеше, олюляваше се като пияница, сякаш се надяваше, че инерцията ще помогне на краката му да се отлепят от земята. Един камион наду клаксон и Рей стреснато се дръпна назад. Звукът се разнесе и отекна в нощния въздух, изкривен от разстоянието в нечовешки вик. Движението беше шум: Додж затвори очи и чу съскането на гумите по пътя, гърменето на басов регистър и музика, стърженето и фученето на двигателя, потока от въздух, когато покрай него прелетеше някоя кола. Отново отвори очи.

— Двайсет секунди! — гласът на Дигин беше станал пронизителен.

В движението по магистралата изведнъж настъпи затишие. За четири-пет секунди пътят беше чист във всичките шест платна. Рей го усети и хукна. Блъсна се право в мантинелата от другата страна на пътя и едва не падна по лице на земята. Но това нямаше значение. Беше успял. Смъкна превръзката и я размаха победоносно над главата си. Цялото начинание му бе отнело двайсет и седем секунди.

Трябваше да изчака още едно затишие в движението, за да се върне от другата страна, но този път го направи бавно-бавно. Перчеше се.

— Кой е следващият? — попита Дигин. — Дайте да приключваме, преди…

Още един камион наду клаксон и заглуши следващите му думи.

— Аз ще отида — пристъпи напред Додж.

Рей му подаде превръзката, увиснала от едната му ръка. За секунда погледите им се срещнаха. Сега бяха свързани повече от всякога.

— Не се задушавай — каза Рей с тих глас.

Додж дръпна превръзката от ръката му.

— Не се тревожи за мен.

Платът беше дебел и непрозрачен, като материя за непромокаеми дрехи. След като го сложи на очите си, Додж се оказа сляп и за миг почувства стягане в гърдите, непреодолимо усещане за дезориентация и виене на свят, както когато се събудиш от кошмар на непознато място. Съсредоточи се върху звуците: камиони, музика, съскането на гумите, и постепенно започна да чертае наум карта на заобикалящото го пространство. Странно как липсата на зрение можеше да го накара да се почувства толкова незащитен, така уязвим. Всеки можеше да му връхлети спокойно, а той изобщо нямаше да разбере.

Почувства как две меки ръце се плъзват около китката му.

— Внимавай — прошепна Нат.

Той не отговори, просто заопипва наоколо, за да докосне лицето й. Надяваше се вместо това да не нацели гърдата й. Малко се надяваше и да я нацели.

— Добре — оповести Додж — както се надяваше, в посока към Дигин. — Готов съм.

Както бе постъпил с Рей, Дигин го хвана за ръката, насочи го към ниската мантинела и го инструктира да я прескочи. А после Додж, все така невиждащ, се озова отстрани на пътя и край него зафучаха коли и камиони. Вятърът свистеше, горещ и вонящ на отходни газове, а земята трепереше от движението на смазващите колела. Клаксони виеха и млъкваха.

Сърцето на Додж биеше силно, а устата му бе пресъхнала. Не беше очаквал, че ще се уплаши толкова. В ушите му кънтеше гръмогласен шум — не знаеше дали е движението от магистралата, или ехото от ударите на сърцето му. Едва чу Дигин да изкрещява времето. Мамка му! Не чуваше — как да разбере кога да пресече?

Ами ако се спънеше? Краката му бяха омекнали и нестабилни. Ако се опиташе да тръгне, щяха да се подгънат, да се омотаят. Представи си ръцете на Нат, начина, по който тя повдигна лице към неговото, когато я целуна. Представи си Дейна, представи си стола й, избутан до прозореца, слънцето, което нахлува мощно в стаята, как краката й растат, разширяват се, отново се превръщат в силни мускулести прасци.

Кънтенето в ушите му заглъхна. Отново можеше да си поеме въздух. И ненадейно осъзна, че е тихо. Нямаше съскане на гуми, надуване на клаксони, рев на двигател, насочен право към него. Затишие.

Той хукна.

Настилка, а после тясна ивица трева, която маркираше пространството между различните страни на магистралата. Трябваше да спре и пак да се ослуша, просто за да е сигурен, но не можеше — ако спреше, никога нямаше да тръгне. Трябваше да продължи да се движи. Вятърът свистеше в ушите му, а кръвта му пламтеше. Ненадейно усети изгаряща болка в пищялите и се олюля напред.

Беше стигнал до мантинелата от другата страна.

Беше преминал.

Свали превръзката и се обърна. Помисли си, че Нат и Хедър крещят ликуващо, но не беше сигурен — покрай него минаха две коли, две размазани петна пред погледа му, и макар да можеше да каже, че крещят, той не чуваше думите им. На светлината на уличната лампа приличаха на актриси, излезли на сцената, или на малки статуетки, подредени за изложба — а колите, които блестяха, докато минаваха през светлината, бяха като играчки, умалени модели на истински автомобили.

Все още му се виеше свят. Додж изчака още едно затишие в движението, а после пресече обратно в бавен бяг. Искаше да се движи по-бързо, но краката му се съпротивляваха. Едва успя да ги вдигне, за да прескочи мантинелата.

Дигин го потупа по рамото, а Хедър го сграбчи за ръката. Додж се зарадва — иначе като нищо можеше да падне.

— Деветнайсет секунди! — оповести Дигин.

А Хедър не спираше да повтаря:

— Страхотно. Страхотно!

После каза, че иска тя да е следващата. През последните няколко дни с нея се беше случило нещо — нещо се беше променило. Додж си помисли, че винаги е била хубава — солидна и благонадеждна, като модел от рекламите за дезодоранти. А също така и малко непохватна. Винаги стоеше и се движеше много внимателно, сякаш се боеше, че ако се разсее, ще събори някого или нещо. Той не отиде на абитуриентския бал, но гледа снимки във фейсбук и Хедър се набиваше на очи: малко приведена, за да не стърчи така над Мат, в някаква розова рокля с волани, която изобщо не й отиваше, и се опитваше да се усмихва въпреки неловкостта си.

Сега обаче у нея нямаше нищо неловко. Беше сериозна, с изправен гръб, съсредоточена. Почти не се поколеба, когато стигна до края на пътя. Веднага щом настъпи затишие, хукна напред. Нат ахна.

— Има кола… — промълви тя. Пръстите й стиснаха по-здраво ръката на Додж.

Наистина имаше кола — устремена на север, летяща право към Хедър. Фаровете навярно я бяха осветили точно когато излизаше на платното, защото шофьорът наду клаксона — три бързи силни изсвирвания.

— Исусе Христе!

Бишъп бе замръзнал на мястото си с побеляло лице.

— Хедър! — изкрещя Нат.

Но Хедър продължаваше да се движи и се озова на сигурно точно когато колата профуча през мястото, на което стоеше тя само преди няколко секунди. Шофьорът натисна яростно клаксона още четири пъти. Хедър смъкна превръзката и спря отстрани на пътя. Гърдите й се надигаха учестено. За известно време остана скрита от погледа им поради ненадейното раздвижване на пътното платно: два камиона минаха едновременно покрай тях от противоположни посоки, поток от автомобили.

Когато Хедър пресече обратно магистралата, Дигин преметна ръка около раменете й.

— Седемнайсет секунди! — кукуригаше той. — Най-бързата до момента. Никой не е преди теб!

— Благодаря — отговори тя. Не можеше да си поеме въздух. Докато минаваше под уличната лампа, изглеждаше много красива: дългата й разбъркана коса се спускаше по гърба, високите й скули изпъкваха, а очите й блестяха.

— Чудесно се справи — поздрави я Додж.

Хедър го погледна и кимна.

— Шоколадче Хийт! Така се уплаших за теб! Тази кола!

Нат преметна ръце около врата на Хедър. Наложи й се да се вдигне на пръсти.

— Не е толкова страшно, Нат — каза Хедър. За секунда погледът й се задържа върху Додж. Помежду им премина нещо. Той си помисли, че е предупреждение.

Следващата беше Ким Холистър и нямаше късмет. Веднага щом си сложи превръзката и застана отстрани на пътя, и в двете посоки потече река от превозни средства. Но дори след като платната се разчистиха, тя остана на мястото си. Колебаеше се, очевидно се страхуваше.

— Давай! — изкрещя Дигин. — Всичко е наред. Давай!

— Не е честно! — обади се Рей. — Не е честно! Мамка му, това е измама!

Двамата започнаха да спорят, но въпросът така или иначе нямаше значение — Ким все още не бе помръднала. Най-накрая тя изпищя:

— Млъкнете! Моля ви! Не мога да чуя нищо. Моля ви.

Отне й няколко секунди, преди да се повлече към пътя, а после почти незабавно се дръпна.

— Чухте ли това? — в тишината гласът й прозвуча пискливо. — Това кола ли е?

Когато стигна от другата страна, вече бяха изтекли осемдесет и две секунди.

Сега беше ред на Натали. Изведнъж тя се обърна към Додж. Очите й блестяха. Той осъзна, че Нат всеки момент ще се разплаче.

— Мислиш ли, че ни гледа? — прошепна тя.

Додж си помисли, че сигурно говори за Бог.

— Кой? — попита той.

— Бил Кели.

По лицето й премина спазъм.

— Никой не ни гледа — успокои я Додж. — Или поне никой друг освен съдиите.

Очите му срещнаха погледа на Бишъп от другата страна на паркинга. И отново, само за секунда, той се зачуди.