Паника

Петък, 29

Додж се бе надявал партито за рождения ден на Натали да бъде малко. Остана разочарован, когато спря колелото си пред къщата на Бишъп и видя десетина коли, подредени като фигурки от „Тетрис" в единствената част на двора, която не бе покрита с ненужни боклуци. Отнякъде наоколо идваше музика. Из целия двор имаше фенери, поставени върху най-различни предмети, като метални пеперуди, кацнали да си починат.

— Ето те най-после!

Нат си проправи път към него. В ръката си държеше картонена чаша. Върху обувката му се разля бира и той осъзна, че Нат вече е пияна. Носеше много грим и къса рокля и изглеждаше плашещо красива. Приличаше на много по-голяма. Очите й блестяха, сякаш бе надрусана. Додж знаеше, че току-що бе разговаряла с някакви момчета, които той не познаваше — те изглеждаха по-големи и сега го наблюдаваха, — и внезапно се почувства неудобно.

Нат забеляза погледа му и махна с ръка.

— Не се тревожи за тях — каза тя. Заваляше думите. — Някакви момчета, познавам ги от един бар в Кингстън. Поканих ги само защото донесоха пиенето. Много се радвам, че дойде.

Додж бе увил подаръка й в хартиена опаковка и го бе прибрал в джоба си. Искаше да й го даде, но не тук, където ги гледаха. Искаше и да й каже, че съжалява за „Паника". На ръба на магистралата Нат замръзна и й трябваше малко повече от минута, за да пресече. Просто ей така за нея играта свърши.

На връщане от предизвикателството тя не каза почти нищо — само седеше сковано до него и по бузите й се стичаха сълзи. Никой не продума. Додж се ядоса на Бишъп и Хедър. Те бяха най-добрите й приятели. Те трябваше да знаят какво да кажат, за да я накарат да се почувства по-добре.

Той самият се чувстваше безпомощен, също толкова уплашен, колкото когато стоеше на края на онази магистрала със завързани очи.

Нат обаче вече го влачеше към задната част на къщата.

— Ела и си вземи нещо за пиене, става ли? И кажи „здрасти" на всички.

Зад къщата голяма скара изпускаше дебели облаци пушек, които миришеха на месо и дървени въглища. Някакъв дядка слагаше отгоре й сандвичи. В едната си ръка държеше бира. Додж реши, че това може да е бащата на Бишъп — двамата имаха еднакви носове и еднаква свободно падаща коса, макар че тази на дядката беше сива — и се учуди. В училище открай време смяташе Бишъп за малко тъп — добронамерен, но прекалено симпатичен, за да е наистина интересен. Предполагаше, че семейството му е от типа майка, баща, сестра, по-голям брат, дървена ограда. Не някакъв тип с бира, който пече сандвичи насред кули от ръждясващи боклуци.

Но това беше още едно от нещата, които научаваш, когато играеш „Паника": хората те изненадват. Готови са да те съборят по задник, фактически това бе единственото нещо, в което човек можеше да е сигурен.

Хората, които познаваше от училище, се бяха събрали на малки групички или използваха старите мебели и разглобени до основи коли вместо столове. Всички се загледаха в Додж, някои с любопитство, други с открита враждебност, и едва сега той осъзна, че нито един от участниците в „Паника" освен Хедър не е поканен. В този момент за първи път проумя, че всъщност не бяха останали много участници. Само петима.

И той беше един от тях.

Тези две неща — фактът, че Нат държеше ръката му, и фактът, че вече бе толкова близо — го накараха да усети тръпка, която плъзна по гръбнака му.

— Бъчвичката е тук, зад стария мотоциклет — изкикоти се Нат и посочи с чашата си, а над ръба се плисна още бира. Додж изведнъж си спомни онзи бал миналата година, когато тя го нарече Дейв. Стомахът му се сви. Мразеше партитата, никога не се бе чувствал удобно на тях.

— Скоро ще се върна, става ли? Трябва да наобикалям хората. Все пак това е моето парти, в известен смисъл.

Целуна го — по бузата, забеляза той, а после пак, по другата буза — и бързо изчезна, сля се с групичка, застанала около малката бъчва. Без Нат до себе си Додж се почувства така, сякаш пак бе в училищните коридори, само че този път, вместо всички да го пренебрегват, всички го зяпаха. Когато зърна Хедър, беше готов да се втурне към нея и да я целуне.

В същия момент и тя го забеляза и му махна да се приближи. Седеше на капака на нещо, за което Додж можеше да си помисли само, че е някой от проектите на Бишъп: стара кола „Пинто", без гуми и подпряна на блокчета от бетон и сгурия. Само от мястото, на което стоеше, Додж преброи половин дузина автомобили в различни етапи на ремонт.

— Здрасти. — Хедър пиеше кока-кола. Изглеждаше уморена. — Не знаех, че ще идваш.

Додж вдигна рамене. Не беше сигурен какво означава това. Може би Нат го беше поканила просто в последната минута?

— Не исках да пропусна големия рожден ден — каза само той.

— Нат вече се е натряскала — осведоми го Хедър и се засмя кратко.

Погледна настрана, присви очи. Додж отново остана поразен от промяната, която бе настъпила у нея през това лято. Хедър бе започнала да отслабва, чертите й да се изострят, а красотата й ставаше по-очевидна. Сякаш бе прекарала целия си живот под мантия невидимка, която сега бе започнала да се свлича.

Додж се облегна на капака и започна да рови в джоба си за цигарите. Дори не му се пушеше — просто искаше да прави нещо с ръцете си.

— Как е Лили? — попита той.

Хедър му отправи остър поглед.

— Добре е — отговори бавно. А после: — Вътре е, гледа телевизия.

Додж кимна. Предишния ден пушеше цигара на Мет Роуд, когато чу, че някой пее зад бараката, в която обикновено държеше мотоциклета си. Любопитството му се събуди и той заобиколи постройката.

И тогава зърна Хедър.

Чисто гола.

Тя изкрещя, а той незабавно се обърна, но преди това все пак забеляза, че Хедър се мие с маркуча от ресторантчето на Дот — същия, с който момчетата от кухнята пръскаха улиците вечер. Видя кола, нейната кола, и дрехите, които съхнеха на капака; и момиче, което трябваше да е сестра й; то четеше, седнало на тревата.

— Не казвай на никого — помоли го Хедър.

Додж остана с гръб към нея. Вятърът бе отвял едни гащички от капака на земята и Додж прикова поглед в тях. Пликчета с десен на ягодки, избелели. До тях видя две четки за зъби и навита тубичка с паста, поставени върху обърната кофа, както и няколко чифта обувки, подредени в права линия върху пръстта. Зачуди се откога ли момичетата лагеруват тук.

— Няма — увери я той, без да се обръща.

И щеше да си удържи на думата. Това бе едно от нещата, които му харесваха у тайните: те създаваха връзка между хората.

— Колко дълго мислиш, че ще издържиш? — попита Додж сега.

— Докато победя — отговори Хедър.

Погледна я — лицето й беше толкова сериозно, така решително — и изпита неочакван прилив на нещо като радост. Разбиране. Това беше: той разбираше Хедър и тя го разбираше.

— Харесваш ми, Хедър. Ти си готина.

За миг тя огледа изпитателно лицето му, сякаш искаше да се увери, че не й се смее. После се усмихна.

— И ти си готин, Додж.

Нат пак се появи, понесла бутилка текила.

— Пийни едно с мен, Хедър.

Лицето й се разкриви в гримаса.

— Текила?

— Стига де! — нацупи се Нат. Думите й бяха по-завалени от всякога, но очите й бяха все така странно, неестествено ярки, сякаш не съвсем човешки. — Днес е рожденият ми ден.

Хедър поклати глава. Нат се засмя.

— Не мога да повярвам! — гласът й бе започнал да става по-висок. — Играеш на „Паника", но се страхуваш от една чашка.

— Шшшт!

Лицето на Хедър почервеня.

— Тя дори нямаше да играе — продължи Нат и насочи бутилката към Хедър, сякаш се обръщаше към публика. А хората наистина слушаха. Додж видя, че се обръщат към Хедър, подсмихват се и си шепнат.

— Стига, Нат! Нали помниш, че не бива да говориш за играта? — подсети я той, но рожденичката не му обърна внимание.

— Аз щях да играя — оповести вместо това тя. — И играх. Но вече не. Тя… ти… ме саботира. Ти ме саботира — и тя се извърна към Хедър.

За миг Хедър се взря в нея.

— Ти си пияна — каза равнодушно и се смъкна от капака.

Нат се опита да я сграбчи.

— Само се майтапех — каза тя. Но Хедър продължи да се отдалечава. — Стига, Хедър. Просто си дърдорех.

— Ще намеря Бишъп — рече тя, без да се обръща.

Нат се подпря на колата, до Додж. Отвори бутилката, отпи и направи физиономия.

— Какъв рожден ден само! — измърмори.

Додж усещаше аромата на кожата й, алкохола в дъха й и ягодовия шампоан от косата й. Изпитваше болезнено желание да я докосне. Вместо това пъхна ръце в джоба си и потърси подаръка. Знаеше, че трябва да й го даде сега, преди да се е уплашил или тя да се е напила още повече.

— Виж, Нат. Може ли да отидем някъде другаде? Искам да кажа, да останем насаме за малко?

Осъзна, че тя може да реши, че иска само да я опипа или нещо такова, затова припряно продължи:

— Нося ти нещо — и й показа малката кутийка в хартиена опаковка. Надяваше се Нат да няма нищо против, че подаръкът се е смачкал в джоба му.

Изражението й се промени. Тя се усмихна широко, разкривайки малките си бели, съвършени зъби, и остави текилата.

— Додж, нямаше нужда. Ела. Знам едно място, където можем да отидем.

Точно зад задната веранда имаше площ, отделена за нещо, което му заприлича на украса за морава: внушителни варовикови статуи на най-различни герои от митологията, които Додж навярно трябваше да познае, но това не се случи; варовикови пейки и басейнчета за птици със зеленясала вода, мъх и листа. Статуите и верандата скриваха полукръглото пространство от поглед и когато двамата отидоха там, музиката беше приглушена.

— Давай — подкани я той и й подаде кутийката. — Отвори я.

Струваше му се, че може да повърне. Ами ако Нат не харесаше подаръка? Най-накрая тя се пребори с опаковката, отвори кутийката и впери поглед в съдържанието й: тъмна ивица от кадифе и малка кристална пеперудка, от чиито крила струеше светлина, положена върху подложка от памук.

Нат се взира в нея толкова дълго, та Додж реши, че изобщо не й е харесала, а после си помисли, че наистина ще повърне. Украшението му струваше парите, изкарани за цели три дни зареждане на рафтове.

— Ако искаш да го върнеш… — започна той.

Нат вдигна глава към него и той видя, че плаче.

— Прекрасна е! — промълви тя. — Обожавам я!

И преди Додж да разбере какво става, рожденичката протегна ръце, придърпа го надолу към себе си и го целуна. Устните й имаха вкус на сол и текила.

Когато Натали се отдръпна, Додж се почувства замаян. И преди се беше целувал с момичета, но никога така. Обикновено прекалено много се притесняваше какво прави езикът им или дали самият той натиска прекалено много или твърде малко. С Нат обаче забрави да мисли и дори да диша, а сега пред очите му се рееха черни петна.

— Слушай — изтърси той, — искам да знаеш, че ще уважа уговорката ни. Ако спечеля, имам предвид. Ще си получиш своя дял от парите.

Тя изведнъж се скова, сякаш я бе ударил. За секунда остана на мястото си, без да помръдва. А после бутна кутийката обратно към него.

— Не мога да я взема. Не мога да я приема.

Стори му се, че току-що е глътнал цяла топка за боулинг.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че не я искам — отговори тя и натика кутийката в ръката му. — Ние не сме гаджета, нали? Имам предвид, наистина те харесвам и така нататък, но… Срещам се с друг. Не е редно.

Студ, студ. Плискаше се през цялото му тяло. Додж замръзваше, объркан и разярен. Чувстваше се като някой друг, звучеше като някой друг, когато чу как собственият му глас попита:

— Кой е той?

Нат се бе извърнала настрана от него.

— Няма значение. Не го познаваш.

— Ти ме целуна — настоя Додж. — Целуна ме, накара ме да си помисля…

Тя поклати глава. Все така отказваше да го погледне.

— Беше заради играта. Разбираш ли? Исках да ми помогнеш да спечеля. Това е всичко.

От устата му отново излезе този глас, който не познаваше:

— Не ти вярвам.

Думите прозвучаха тихо и несигурно.

Натали продължи да говори така, сякаш той изобщо не беше тук:

— Но нямам нужда от теб. Нямам нужда от Хедър. Кевин казва, че имам потенциал за камерата. Казва…

— Кевин ли?

Нещо в ума на Додж прещрака и стомахът му се сви.

— Онзи мазник, с когото се срещна в мола?

— Не е мазник.

Сега Нат се обърна с лице към него. Трепереше. Беше стиснала юмруци, очите й блестяха, по бузите й имаше влага и това разби сърцето му. Все още искаше да я целуне. Ненавиждаше я.

— Той наистина е такъв, за какъвто се представя. Вярва в мен. Каза, че ще ми помогне…

Студът в гърдите на Додж се бе превърнал в корав юмрук. Чувстваше как този юмрук го удря в ребрата, как заплашва да избухне направо през кожата му.

— Убеден съм — изрече ядно той. — Позволи ми да предположа. Трябвало е само да му покажеш циците си…

— Млъкни! — прошепна Натали.

— Може би да го оставиш да те опипва известно време. Или трябваше и да си разтвориш краката?

Веднага щом изрече думите, му се прииска да ги върне назад.

Нат се вцепени, сякаш през тялото й бе преминал електрически шок. И когато видя изражението й — вината, тъгата и болката, — той разбра, че наистина го прави, че го е направила.

— Нат.

Едва успя да изрече името й. Искаше да й каже, че съжалява, а освен това съжаляваше и за нея, за това, което бе сторила. Искаше да й каже, че вярва в нея и че я смята за красива.

— Махай се — прошепна тя.

— Моля те — протегна Додж ръце към нея.

Нат припряно отстъпи назад, залитна и почти падна на тревата.

— Махай се! — подкани го.

За миг очите й се впериха в неговите. Той зърна две черни дупки, като рани. После Нат се обърна и изчезна.

Бишъп имаше батут — или поне рамка за батут. Найлонът отдавна бе изгнил и го бяха заменили с тежък, стегнато опънат импрегниран брезент. Хедър не се учуди, когато го намери там, скрит от останалите гости. Открай време не беше от най-общителните. И тя не беше. Това бе едно от нещата, които ги свързваха.

— Добре ли си изкарваш? — попита тя и седна на брезента до него. Бишъп миришеше на канела и малко на масло.

Той вдигна рамене. Усмихна се и носът му се сбърчи.

— Горе-долу. Ти?

— Горе-долу. Как е Лили?

Нямаше друг избор, освен да я доведе. Настаниха я в работната стая и Бишъп предложи да я наглежда, когато влиза за още картонени чаши.

— Добре е. Гледа маратон на шоуто на не-знам-коя-знаменитост. Направих й пуканки.

Той се облегна назад, погледна към небето и махна на Хедър да направи същото.

Когато бяха малки, понякога спяха тук, на открито, един до друг в спални чували, заобиколени от празни пакетчета чипс и бисквити. Веднъж Хедър се събуди и видя, че на гърдите й се е настанила миеща мечка. Бишъп изкрещя, за да прогони животното — но преди това направи снимка. Това беше един от любимите спомени на Хедър от детството й.

Все още не бе забравила усещането да се събуди до него, помнеше росата, която покриваше спалните им чували и се просмукваше в брезента, как дъхът им вдигаше пара във въздуха — беше им толкова топло един до друг. Сякаш се намираха на единственото хубаво, сигурно място в целия свят.

Сега Хедър несъзнателно намести главата си в ямката между гърдите и рамото му, а той я обгърна с ръка. Пръстите му се отъркаха в голите й ръце и тялото на Хедър изведнъж настръхна и се затопли. Тя се запита как ли изглеждат двамата отгоре: като две парченца от пъзел, които си пасват идеално.

— Ще ти липсвам ли? — попита неочаквано Бишъп.

Сърцето й заби силно и ужасно, сякаш искаше да изскочи от гърдите й.

През цялото лято се опитваше да не обръща внимание на факта, че Бишъп ще замине за колежа. Сега им оставаше по-малко от месец.

— Не ставай глупав! — измърмори тя и го побутна.

— Говоря сериозно.

Бишъп се размърда, измъкна ръката си изпод главата й, обърна се на лакът, за да застане с лице към нея. Небрежно преметна другата си ръка през кръста й. Тениската й се бе надигнала и ръката му беше направо върху корема й — неговата загоряла кожа срещу нейната, която беше бледа и покрита с лунички — и белите й дробове не можеха да работят правилно.

„Това е Бишъп — напомни си Хедър. — Просто Бишъп."

— Ти много ще ми липсваш — каза той. Бяха толкова близо, че тя можеше да види пухчето, полепнало на единия му клепач, отделните спирали от цвят в очите му. И устните му. Изглеждаха толкова меки. Съвършеното несъвършенство на зъбите му.

— Ами Ейвъри? — изтърси Хедър. Не знаеше откъде са дошли думите. — Тя ще ти липсва ли?

Бишъп се отдръпна с няколко сантиметра и се намръщи. После въздъхна и прокара ръка през косата си. Веднага щом дланта му се отдели от Хедър, тя бе готова да даде всичко на този свят, за да усети отново докосването му.

— Вече не съм с Ейвъри — каза внимателно Бишъп. — Скъсахме.

Хедър го погледна изумена.

— Откога?

— Има ли значение? — Бишъп изглеждаше раздразнен. — Виж, това и бездруго не беше истинска връзка.

— Просто ти харесваше да се натискаш с нея — рече Хедър. Ненадейно изпита гняв, стана й студено и се почувства съвсем беззащитна. Седна и смъкна тениската си. Бишъп щеше да я остави в миналото. Щеше да намери други момичета — хубави, дребнички момичета като Ейвъри — и да забрави за нея. Винаги ставаше така.

— Виж — започна Бишъп и също седна.

Хедър не искаше да го погледне, затова той посегна, хвана я за брадичката и обърна главата й към себе си.

— Опитвам се да говоря с теб, става ли? Аз… Аз трябваше да скъсам с Ейвъри. Харесвам… друга. Има друга. Точно това се опитвам да ти кажа. Но е сложно…

Гледаше я толкова настойчиво, че тя почувства топлината помежду им.

Изобщо не помисли. Просто се наведе, затвори очи и го целуна.

Усещането беше същото като при хапка сладолед, изваден от хладилника точно преди толкова време, колкото трябва: сладко, лесно, съвършено. Хедър не се притесни дали го прави както трябва, както преди толкова години в киното, когато можеше да мисли единствено за пуканките между зъбите си. Просто усещаше абсолютно всичко, вдишваше мириса му, аромата на устните му, докато музиката пулсираше тихо някъде далеч, а цикадите й акомпанираха. Почувства как в гърдите й избухват мехурчета от щастие, сякаш някой бе сложил вътре фойерверки.

А после Бишъп изведнъж се дръпна.

— Чакай — каза той. — Чакай.

Фойерверките в гърдите й веднага угаснаха, оставяйки след себе си само черна бездна, от която се вдигаше пушек. Само тази дума, и тя разбра: беше сбъркала.

— Не мога…

Изведнъж Бишъп й се стори различен — по-голям, изпълнен със съжаление, човек, когото изобщо не познаваше.

— Не искам да те лъжа, Хедър.

Тя почувства как лицето й започва да пламти. Не беше тя. Бишъп беше влюбен в друга. А Хедър току-що си навря езика в гърлото му като някоя умопобъркана.

Трябваше да запълзи заднишком по-далеч от него към ръба на батута.

— Глупаво — каза тя. — Беше глупаво. Просто забрави, съгласен ли си? Не знам какво ми стана.

За миг Бишъп й се стори наранен. Тя обаче бе прекалено притеснена, за да й пука. А после той се намръщи и на лицето му се изписа изражение само на умора и малко раздразнение, сякаш Хедър беше непослушно дете, а Бишъп — търпелив баща. Тя изведнъж осъзна, че той я вижда точно така: като дете. Като по-малка сестричка.

— Няма ли просто да седнеш? — попита той с гласа си на уморен баща. Косата му стърчеше право нагоре — така би изглеждала, ако можеше да крещи.

— Става късно — рече Хедър, което не беше вярно. — Трябва да заведа Лили вкъщи. Мама ще се притесни.

Трупаше лъжа след лъжа. Не знаеше защо го каза.

Може би, защото в този миг наистина го искаше — искаше й се да се връща в нормална къща при нормална майка, на която й пука, вместо в колата и оттам — на паркинга на Мет Роуд. Искаше й се да беше дребничка и деликатна, като изящно коледно украшение, което трябва да държиш нежно. Искаше й се да беше някоя друга.

— Хедър, моля те! — промълви Бишъп.

Светът се разпадаше, разбиваше се на безброй цветове… и тя разбра, че ако не се махне оттук, ще се разплаче.

— Забрави за това. Сериозно. Става ли? Просто забрави, че се е случило.

Успя да се отдалечи само на няколко крачки, преди сълзите й да потекат. Избърса ги припряно с основата на дланта си — за да стигне до къщата, трябваше да мине покрай цяла дузина бивши съученици, сред които и най-добрият приятел на Мат. По-скоро би умряла, отколкото да се превърне в момичето, което плаче на рождения ден на най-добрата си приятелка. Навярно всички щяха да решат, че се е натряскала. Странно колко грешно мнение можеха да имат хората за някого, когото познават от толкова години.

Хедър влезе в къщата през задната врата и за миг остана неподвижна. Вдиша дълбоко и се опита да се овладее. Странно, макар че целият имот на Бишъп представляваше на практика склад за отпадъци, къщата беше чиста, с малко мебели и винаги миришеше на препарат за килими. Хедър знаеше, че дългогодишната приятелка на господин Маркс, Каръл, смята двора за безнадеждна кауза. Къщата обаче беше нейното царство и тя постоянно търкаше, оправяше и крещеше на Бишъп да си свали мръсните крака от масичката за кафе. Къщата не беше обновявана от седемдесетте години на двайсети век и килимът вече се бе превърнал в дрипа, а линолеумът в кухнята беше със странен десен на оранжеви и бели квадрати, но всичко изглеждаше безупречно чисто.

Гърлото на Хедър отново се сви. Всичко тук й беше така познато: пластмасовата маса в трапезарията; пукнатината, която минаваше по цялата дължина на кухненския плот; фотографиите с подвити крайчета, залепени на хладилника с магнити, които рекламираха зъболекарски кабинети и магазини за домашни потреби. Всички те й бяха така познати, сякаш бяха нейни собствени.

Наистина бяха нейни. И Бишъп беше неин. Някога.

Но вече не.

Чуваше шум от течаща вода и приглушения звук на телевизор от работната стая, където Лили гледаше. Хедър излезе в тъмния коридор и видя, че вратата на банята е открехната. На килима се очертаваше дебел лъч светлина. Сега въпреки шума от водата тя чу, че някой плаче. Зърна тъмна грива, която бързо се появи и изчезна.

— Нат? — попита Хедър и предпазливо отвори вратата докрай.

Водата шуртеше от крана, а от порцелановия умивалник се вдигаше пара. Струята навярно бе толкова гореща, че можеше да те попари, но Нат продължаваше да търка ръцете си и да подсмърча. Кожата й беше разранена, зачервена и блестяща, сякаш се бе изгорила.

— Хей…

За миг Хедър забрави за собствените си проблеми. Пристъпи напред и влезе в банята. Инстинктивно посегна и спря водата. Дори кранчетата бяха горещи.

— Хей. Добре ли си?

Въпросът беше много глупав. Нат очевидно не беше добре.

Тя се извърна към Хедър. Очите й бяха подути, цялото й лице изглеждаше странно и подпухнало, като неправилно втасал хляб.

— Вече не действа — изрече шепнешком тя.

— Кое? — не разбра Хедър.

Изведнъж застана нащрек с цялото си тяло. Забеляза капането от крана, чудовищно зачервените ръце на Нат, увиснали като спукани балони край тялото. Помисли си, че приятелката й винаги обича нещата да са равни, чертата да минава право през центъра. Как понякога се къпеше повече от един път на ден. Как цъкаше с език. Подробности, на които Хедър не обръщаше внимание, защото беше свикнала с тях. Още едно от нещата, които хората не забелязваха у другите.

— Затова застинах на магистралата, нали разбираш — продължи Нат. — Просто… изключих.

Очите й отново овлажняха.

— Нищо не действа — гласът й трепереше. — Не се чувствам в безопасност, нали разбираш.

— Ела тук — каза Хедър, прегърна я и Нат продължи да лее пиянски сълзи на гърдите й. Вкопчи се в нея с всички сили, сякаш се боеше, че може да падне. — Шшшт — прошепна Хедър и не спря да го повтаря. — Шшшт. Днес е рожденият ти ден.

Но не каза, че всичко ще се оправи. Как би могла? Знаеше, че Нат е права.

Нито един от тях не беше в безопасност.

Вече не. Никога повече.

Додж отвори вратата, чу гласове в дневната и незабавно съжали, че се е върнал направо вкъщи. Беше малко след единайсет часа вечерта и първата му мисъл бе, че Рики пак е дошъл. Не беше в настроение да го гледа как се хили като идиот, а Дейна се черви и се мъчи да направи нещата по-малко неловки, без да спира да хвърля на Додж убийствени погледи, сякаш той е натрапникът.

Но после майка му извика:

— Ела, Додж!

На дивана седеше мъж с посивяла коса и омачкан костюм, който подхождаше на набръчканото му лице.

— Какво? — попита Додж, като едва-едва я погледна. Дори не се опита да се държи възпитано. Нямаше да се прави на любезен с поредното гадже на майка си.

Тя се намръщи.

— Дооодж — каза и удължи името му като предупредителна камбана. — Нали познаваш Бил Кели? Отби се да ни прави компания.

Наблюдаваше сина си внимателно и той прочете в очите й цяла дузина послания: „Бил Кели току-що загуби сина си и ако се държиш грубо с него, ще те изгоня да спиш на улицата…"

Изведнъж му се стори, че цялото му тяло е само ъгли и шипове. Не можеше да си спомни как да го движи правилно. Обърна се с отривисто, несигурно движение към мъжа на дивана: Големия Бил Кели. Сега забеляза приликата със сина му: сламенорусата коса, която при бащата ставаше почти сива; пронизващите сини очи и тежката челюст.

— Здравейте — поздрави Додж. Гласът му приличаше на грачене. — Аз бях… съм… искам да кажа, всички съжалявахме да чуем…

— Благодаря ти, синко.

Гласът на господин Кели беше учудващо ясен. Додж се зарадва, че го прекъснаха, защото не знаеше какво друго щеше да каже. Беше му толкова горещо, та му се струваше, че лицето му ще избухне. Обзе го внезапен истеричен импулс да изкрещи: „Бях там. Бях там, когато синът ви умря. Можех да го спася".

Пое си дълбоко въздух. Започваше да се уморява от играта. Започваше да се пречупва.

Измина цяла вечност, преди погледът на господин Кели да се плъзне от Додж към майка му.

— Трябва да тръгвам, Шийла.

Той стана бавно. Беше толкова висок, че главата му стигаше почти до тавана.

— Утре отивам в Олбъни. Приключиха с аутопсията. Предполагам, че няма да има нищо изненадващо, но… — И разпери безпомощно ръце. — Искам да разбера всичко. Ще разбера всичко.

Под якичката на Додж пареше пот. Може би само си въобразяваше, но беше сигурен, че думите на господин Кели са предназначени за него. Помисли си за всички листчета хартия с инструкции за „Паника", които бе събрал това лято. Къде бяха те? Беше ли ги сложил в чекмеджето си за бельо? Или ги бе оставил на нощното си шкафче? Боже! Трябваше да се отърве от тях.

— Разбира се.

Майката на Додж също стана. Сега и тримата стояха прави и мълчаха неловко, като актьори, които са забравили репликите си.

— Кажи „лека нощ" на господин Кели, Додж.

Додж се изкашля.

— Аха. Разбира се. Вижте, наистина съжалявам…

Господин Кели протегна ръка.

— Божа работа — рече тихо той. Додж обаче почувства, че ръкостискането му е малко прекалено силно.

Същата вечер Дигин отиде на някакво парти край дерето и го завърши със спукано ребро, насинени очи и избит зъб. Дерек Клийг беше пиян — това бе оправданието, което даде по-късно. Но всички знаеха, че е нещо по-сериозно, и след като подутините по лицето на Дигин спаднаха, той каза на всеки, който бе готов да слуша, че Дерек го е нападнал изневиделица, заплашил го е, опитал се е да го накара да изпее имената на съдиите и не е пожелал да го изслуша, когато Дигин настоявал, че не ги знае.

Това представляваше очевидно нарушение на едно от многото неизречени правила на „Паника". Никой не биваше да закача коментатора. Както и съдиите.

Дерек Клийг беше незабавно дисквалифициран. Беше загубил правото си на участие и до сутринта името му бе зачеркнато от уведомителните листчета.

А Натали, последният от елиминираните участници, се върна в „Паника".