Паника

Събота, 18 юни

Водата беше толкова студена, че дъхът на Хедър секна, докато си пробиваше път покрай хората, които се бяха стекли навсякъде по брега и в плитчините, размахвайки кърпи и ръчно изработени плакати, без да спират да ръкопляскат и да крещят окуражително на онези, които още си чакаха реда да скочат.

Пое си дълбоко въздух и се гмурна. Гласовете, крясъците и смехът незабавно заглъхнаха.

Само един глас продължи да звучи в ушите й.

„Не исках да стане така."

Тези очи! Дългите мигли, бенката под дясната вежда.

„У нея просто има нещо…"

У нея има нещо. С други думи: у теб няма нищо.

Смяташе тази вечер да му каже, че го обича.

Студът беше смазващ, прелетя като свистящ порой през тялото й. Джобовете на дънковите й шорти сякаш бяха натежали от камъни. За щастие всички тези години, през които бе прекосявала басейна и се бе надпреварвала с Бишъп, бяха превърнали Хедър Нил в отлична плувкиня.

Водата беше пълна с тела, които се извиваха и ритаха, плискаха и се придвижваха напред — скачачите и хората, които се бяха присъединили към тях в победното им плуване. Те плискаха във водата все още облечени, с кутии бира и цигари трева в ръка. Хедър чуваше далечен ритъм, глухо барабанене, и се остави то да я тласка през водата — без мисли, без страх.

Точно в това бе същността на „Паника": без страх.

Тя подаде глава на повърхността, за да си поеме въздух, и видя, че вече е прекосила тясната водна ивица и е стигнала до отсрещния бряг: грозна купчина скали, покрити с хлъзгав черен и зелен мъх, плътно струпани една до друга като стара колекция от играчки „Лего". Целите на дупки и процепи, те се издуваха като балони от водата и се издигаха към небето.

Трийсет и един души вече бяха скочили — до един приятели и бивши съученици на Хедър. Само една групичка бе останала на хребета — назъбената скалиста ивица на брега, която се издигаше на дванайсет метра във въздуха от северната страна на басейна, като огромен зъб, пробил си път на повърхността на земята.

Беше прекалено тъмно, за да ги вижда, фенерчетата и празничният огън осветяваха само брега и около един метър от тъмната вода, както и лицата на хората, които бяха скочили и продължаваха да се поклащат триумфално, дразнейки останалите състезатели, прекалено щастливи, за да усетят студа. Ивицата представляваше неравна черна маса, в която или дърветата си проправяха безогледно път напред по скалата, или гората бавно притегляше скалата към себе си.

Хедър обаче знаеше кои са. След като стигнеха до хребета, всички състезатели трябваше да съобщят самоличността си, а после Дигин Роджърс, тазгодишният спортен коментатор, повтаряше имената в мегафона, зает от по-големия му брат — ченге.

Оставаше да скочат още трима души: Мърл Трейси, Дерек Клийг и Натали Велес. Нат.

Най-добрата приятелка на Хедър.

Хедър заби пръсти в една пукнатина в камъните и се набра нагоре. По-рано, както и през изминалите години, тя бе наблюдавала как всички останали участници пълзят по склона като гигантски подгизнали насекоми. Всяка година всеки бързаше да скочи пръв, макар че това не носеше допълнителни точки. Беше въпрос на гордост.

Удари си лошо коляното в един изпъкнал ръб. Погледна надолу и видя, че по капачката й тъмнее ивица кръв. Странно, но не изпитваше никаква болка. И макар че всички все още ликуваха и крещяха, шумът идваше някак отдалеч.

Думите на Мат заглушиха всички други гласове.

„Виж, просто не се получава.

У нея има нещо.

Можем да си останем приятели."

Въздухът беше хладен. Вятърът бе набрал сила, пееше през старите дървета и караше гората да стене, но Хедър вече не усещаше студ. Сърцето й биеше учестено в гърлото. Тя намери в скалата друга опора за ръцете си, подпря краката си на хлъзгавия мъх, надигна се и се подпря, както бе наблюдавала да правят участниците всяко лято от осми клас насам.

Смътно дочуваше гласа на Дигин, изменен от мегафона.

— На късен етап в играта… нов участник…

Но вятърът отнасяше половината му думи.

Нагоре, нагоре, нагоре! Не обръщаше внимание на болката в пръстите и бедрата си, опитваше се да се придържа към лявата страна на скалата, където камъните, забити под ъгъл един в друг, оформяха широка изпъкнала каменна ивица, лесна за изкачване.

Ненадейно покрай нея профуча някаква тъмна фигура, човек. Хедър едва не се подхлъзна. В последния момент притисна краката си по-силно към тесния ръб и заби здраво пръстите на ръцете си, за да се закрепи. Надигна се буря от аплодисменти и първата й мисъл беше: „Натали".

Но после Дигин избоботи:

— И той е вътре, дами и господа! Мърл Трейси, нашият трийсет и втори участник, е във водата!

Вече почти беше стигнала до върха. Рискува да хвърли поглед назад и зърна стръмен наклон на назъбена скала, тъмна вода, която се разбиваше в основата на издатината. Ненадейно й се стори, че от нея я разделят милиони мили.

За секунда мъглата в главата й се разнесе, гневът и болката отшумяха и й се прииска да запълзи обратно надолу, да се озове на сигурно място на брега, където я чакаше Бишъп. Въпреки късния час можеха да отидат до ресторантчето на Дот и да хапнат вафли с допълнително масло и допълнително бита сметана. Можеха да се качат в колата, да отворят всички прозорци и да карат безцелно, заслушани във все по-високото свирене на щурците, или да седнат на капака на колата му и да си говорят за глупости.

Но беше много късно. Гласът на Мат отново зашепна в ухото й и тя продължи да се катери.

Никой не знае кой е измислил „Паника" или кога е започнала играта.

Съществуват различни теории. Някои хора обвиняват закриването на фабриката за хартия, при което четирийсет процента от пълнолетните жители на Карп, Ню Йорк, за една нощ останали без работа. Майк Дикинсън, който се прочу, след като го арестуваха като дилър за наркотици в същата нощ, в която го обявиха за крал на бала и сега сменя спирачки на „Джифи Люб" на Магистрала 22, обича да си приписва заслугата. Затова все още ходи на Началния скок, седем години след завършването си.

Но нито една от тези истории не отговаря на истината. „Паника" започна както толкова много други неща в Карп — бедно градче с население от дванайсет хиляди души, разположено насред нищото: защото беше лято и нямаше какво друго да се прави.

Правилата са прости. Денят след завършването е Началният скок и играта продължава през цялото лято.

След последното изпитание победителят прибира джакпота.

Всички в гимназията „Карп" плащат за джакпота, без изключение. Таксата е по един долар на ден за всеки ден от учебната година — от септември до юни. Отказалите да кихнат сумата получават напомняния, които варират от деликатни до крайно убедителни: ограбено шкафче, разбити прозорци, разкрасена физиономия.

Така е честно. Всеки, който иска да играе, има възможност да победи. Това е още едно от правилата: всички ученици от последния курс, но само от последния, могат да участват и трябва да оповестят, че смятат да се състезават в Скока — първото изпитание. Понякога се записват цели четирийсет деца.

Победителят винаги е само един.

Двама съдии планират играта, определят изпитанията, запознават с инструкциите, раздават и отнемат точки. Избират ги съдиите от предишната година и самоличността им се пази в строга тайна. В цялата история на „Паника" никой никога не е признавал, че е бил съдия.

Разбира се, имало е подозрения — слухове и предположения. Карп е малко градче и на съдиите им се плаща. Как така Майра Камбъл, която постоянно крадеше обяд от училищната закусвалня, защото у тях нямаше храна, ненадейно си позволи хонда втора ръка? Каза, че някакъв чичо бил умрял. Но никой никога не беше чувал за чичото на Майра. Всъщност никой не бе помислял за Майра, докато един ден не пристигна с кола със свалени прозорци и цигара в устата. Слънцето блестеше по предното стъкло толкова ярко, че скриваше почти напълно усмивката на лицето й.

Двама съдии, избрани тайно, заклели се да пазят тайна, които работят заедно. Така трябва да бъде. В противен случай ще започнат да им предлагат подкупи, а може би и да им отправят заплахи. Точно затова са двама — за да е сигурно, че ще се запази равновесието, да се намали възможността единият от тях да прибегне до измама и да започне да дава информация, да подхвърля намеци.

Ако играчите знаят какво да очакват, значи могат да се подготвят. А това изобщо не е честно.

Донякъде самата неочакваност, това, че никога не знаят, започва да ги изнервя и ги кара да се откажат един по един.

Джакпотът обикновено възлиза само на малко над петдесет хиляди след удържането на таксите и изплащането на възнаграждението на съдиите — които и да са те. Преди четири години Томи О`Хеър си прибра печалбата, направи от една заложна къща две покупки, едната от които лимоненожълт форд, отправи се право към Вегас и заложи всичко на черно.

На следващата година Лорън Дейвис си купи нови зъби и нови цици и се премести в град Ню Йорк. Две Коледи по-късно се върна в Карп, остана точно толкова, колкото да се изфука с новата си дамска чанта и още по-новия си нос, и се понесе обратно към града. До Карп достигнаха какви ли не слухове: че се среща с бившия режисьор на някакво телевизионно риалити шоу за отслабване; че е станала модел на „Виктория Сикрет", макар че никой никога не я видя в каталог. (А много от момчетата провериха.)

Конрад Спърлок се насочи към производството на метамфетамини — бизнесът на баща му — и вложи парите в нова барака на Малъри Роуд, след като последното им местенце изгоря. Но Шон Макманъс използва печалбата си, за да отиде в колеж: смята да стане лекар.

През седемте години, откакто се играе „Паника", има три смъртни случая — четири, ако броим Томи О`Хеър, който се застреля с втората си покупка от заложната къща, след като числото излезе червено.

Разбирате ли? Дори победителят от „Паника" се бои от нещо.

И така, обратно към първия ден след завършването, деня, в който се открива „Паника", деня на Скока.

Връщаме лентата на брега, но натискаме „Пауза" няколко часа преди Хедър да застане на хребета, ненадейно вцепенена, прекалено уплашена, за да скочи.

Обръщаме леко камерата, фокусът ни не е съвсем точен. Но почти.

Никой на брега не крещеше за Додж Мейсън… никой не би крещял ликуващо за него, колкото и далеч да стигнеше.

Това нямаше значение. Важно беше само едно: да победи.

А освен това Додж си имаше тайна: той знаеше нещо за „Паника". Навярно знаеше за играта повече от всеки друг човек на брега.

Всъщност си имаше две тайни.

Додж обичаше тайните. Те го поддържаха, вдъхваха му усещане за мощ. Като малък дори си фантазираше, че си има свой собствен таен свят — лично негово кътче, изградено от сенки, в което можеше да се свие и да се скрие. Дори сега, в лошите дни на Дейна, когато болката се завръщаше с цялата си сила и тя започваше да плаче, когато майка му заливаше дома им с „Фебриз" и канеше последното лайно, наречено нейно гадже, а после посред нощ Додж чуваше как леглото се блъска в стената и всеки път му се струваше, че някой го удря в корема — дори сега си представяше как се отпуска в покоя на това тъмно място, хладно и уединено.

Всички в училище го смятаха за женчо. Той го знаеше. Приличаше на женчо. Открай време си беше висок и слаб — целият само ъгли и ръбове, така казваше майка му, също като баща си. Доколкото знаеше, ъглите — и тъмната кожа — бяха единственото, по което приличаше на баща си — доминикански работник, поправящ покриви, с когото майка му бе изкарала един страстен миг в Маями. Додж не можеше да си спомни дори името му. Роберто. Или Родриго. Някаква такава тъпотия.

Някога, когато за първи път заседнаха в Карп (винаги си мислеше за оставането им тук по този начин — като за засядане, — той, Дейна и майка му бяха като празни найлонови торбички, които се носят над страната според случайните хрумвания на вятъра и от време на време се закачат на някой телефонен стълб или под гумите на някоя спряла за малко кола), го пребиха три пъти: първо Грег О'Хеър, след това Зев Келър, а после пак Грег О'Хеър, просто за да е сигурен, че Додж разбира правилата. Но Додж не трепна нито за миг.

Беше преживявал и по-лошо.

И това беше втората му тайна, източникът на мощта му.

Той не се страхуваше. Просто не му пукаше.

А това беше съвсем, съвсем различно.

Небето бе нашарено с червено, пурпурно и оранжево. Напомняше му на огромно натъртване или на снимка, направена на вътрешността на тяло. Все още оставаше около час до залез-слънце, а после щяха да обявят джакпота и Скока.

Отвори си кенче бира. Първото и единственото. Не искаше да е замаян, а и не му трябваше. Но изминалият ден беше горещ, той идваше направо от „Хоум Депо" и беше жаден.

Тълпата едва бе започнала да се събира. Додж периодично чуваше приглушеното затръшване на врати на коли, приветствен вик откъм гората, далечно бучене на музика. Уиппуъруил Роуд се намираше на около половин километър оттук; учениците тъкмо започваха да идват откъм пътеката, пробиваха си път през гъстите шубраци, отплесваха висящия мъх и увивните растения, влачеха хладилни чанти, одеяла, бутилки и високоговорители за айподи и заграждаха с колчета места на пясъка.

Край с училището — завинаги, вечно. Додж си пое дълбоко въздух. От всички места, в които бе живял — Чикаго, Вашингтон, Далас, Ричмънд, Охайо, Роуд Айлънд, Оклахома, Ню Орлиънс — Ню Йорк миришеше най-хубаво. Миришеше на растеж и промяна, на неща, които се преобръщат и се превръщат в други неща.

Рей Ханраха и приятелите му бяха пристигнали първи. Това не го учудваше. Макар че не обявяваха официално участниците преди скока, Рей се фукаше от месеци, че щял да занесе наградата вкъщи, също както бе направил брат му две години по-рано.

Тогава Люк победи на косъм в последния рунд. Тръгна си с петдесет хилядарки. Другият шофьор изобщо не си тръгна. Ако докторите бяха прави, момичето никога нямаше да проходи отново.

Додж подхвърли една монета в дланта си, накара я да изчезне, а после да се появи пак измежду пръстите му. В четвърти клас гаджето на майка му — не помнеше кое точно — му купи книга за фокуси. През онази година живееха в Оклахома — отвратителна дупка насред провинцията, в която слънцето пърлеше земята и я превръщаше в гадна пръст, а тревата правеше сива — и той прекара цялото лято, като се обучаваше как да вади монети от ушите на хората и да пъха картичка в джоба си толкова бързо, че никой да не забележи.

Отначало това беше начин да убие времето, но после го обсеби. Имаше нещо елегантно във фокусите: хората гледаха, без да виждат, умът им възприемаше само това, което очакваше да види, а очите им изневеряваха.

Знаеше, че „Паника" е просто един огромен фокус. Съдиите бяха фокусниците, а всички останали — само тъпа зяпнала публика.

Втори пристигна Майк Дикинсън с двама приятели. И тримата бяха видимо пияни. Косата на Пишката[1] бе започнала да оредява и когато се наведе да остави чантата си на пясъка, се видяха ивици от скалпа му. Приятелите му носеха полуизгнил стол за спасител: тронът, на който Дигин, коментаторът, щеше да седи по време на събитието.

Додж дочу високо бръмчене, замахна, без да мисли, и уби комара точно когато започваше да смуче. По голия му прасец се размаза малко черно. Мразеше комарите. Паяците също, макар че харесваше другите насекоми. Намираше ги за запленяващи. В известен смисъл приличаха на хората — глупави и понякога злобни, заслепени от някаква нужда.

Небето потъмняваше. Светлината избледняваше, както и цветовете, които се въртяха и се губеха зад линията от дървета отвъд хребета, сякаш някой бе изключил електрическа крушка.

Хедър Нил дойде на брега, следвана от Нат Белее и Бишъп Маркс, който припкаше весело след тях като огромно овчарско куче. Дори от разстояние Додж виждаше, че и двете момичета са нервни. Хедър бе направила нещо с косата си. Не беше сигурен какво, но не я беше вързала на обичайната си конска опашка. Може би дори я беше изправила. Освен това не бе сигурен, но си помисли, че може би е гримирана.

Замисли се дали да не стане и да не отиде да ги поздрави. Хедър беше готина. Също като него, и тя беше корава, по свой собствен начин. Харесваха му широките й рамене и начинът, по който вървеше с изправен гръб, макар да бе сигурен, че би искала да е с пет-шест сантиметра по-ниска — личеше си по това, че ходеше само на равни обувки и маратонки с изтъркани подметки.

Но ако станеше, трябваше да говори с Натали — а само като я погледнеше от другия край на кариерата, стомахът му се свиваше, сякаш някой го е ритнал. Нат не се държеше точно гадно с него — не и толкова, колкото някои от момичетата в училище, — но не беше точно и любезна, което го безпокоеше повече от всичко друго. Обикновено му се усмихваше бегло, когато го хванеше да говори с Хедър, и когато погледът й се плъзнеше покрай него, през него, той разбираше, че тя никога, за нищо на света няма да го погледне наистина. Веднъж, на празничния огън на тържеството по завръщането[2] миналата година, дори го нарече Дейв.

Той отиде на това тържество само защото се надяваше да я види. Зърна я сред тълпата, приближи се към нея, замаян от шума и жегата, както и от уискито, което бе гаврътнал на паркинга, с намерението да говори с нея, наистина да говори с нея за първи път. Точно когато протегна ръка да я докосне по лакътя, тя направи крачка назад и го настъпи.

— Ау! Извинявай, Дейв — каза тя и се изкикоти. Дъхът й миришеше на ванилия и водка. А стомахът на Додж се сви и червата му слязоха чак в обувките.

В техния випуск, този, който завършваше тази година, имаше само сто и седем души от общо сто и петдесетте постъпили в гимназия. А тя дори не знаеше името му.

Затова сега Додж си остана там, където беше, мърдаше пръстите на краката си в калта и чакаше да надуят свирката за началото на игрите.

Щеше да спечели „Паника".

Щеше да го направи за Дейна.

Щеше да го направи за отмъщение.

Проба, проба, едно, две, три.

Дигин изпробваше мегафона.

През петдесетте години бяха напълнили с вода старата кариера близо до Уиппуъруил Роуд, която от края на деветнайсети век стоеше празна, за да направят място за плуване. На южната страна се намираше брегът: тясна ивица от пясък и камъни, където след залез-слънце уж не трябваше да идва никой, но всъщност по-рано от това рядко го използваха; бунище от цигарени фасове, смачкани кутии от бира, празни пликчета от храна и понякога — каква гадост! — смачкани презервативи, разпилени по земята като цилиндрични медузи. Тази вечер брегът беше претъпкан — целият покрит с одеяла и плажни столове, просмукан с миризмата на препарати за отблъскване на комари и пиячка.

Хедър затвори очи и вдиша. Това беше миризмата на „Паника" — миризмата на лятото. Съвсем до водата избухна внезапен взрив от цветове и звуци, разнесоха се високи смехове, фишеци. На бързо примигващите зелени и червени искри Хедър зърна Кейтлин Фрост и Шейна Ламбърт, които се смееха, превити надве, докато Патрик Кълбърт се мъчеше да запали още бомбички.

Чувстваше се странно. Завършиха едва вчера — Хедър се ската от церемонията, тъй като майка й, Криста, нямаше да дойде, а нямаше смисъл да се преструва, че блуждаенето през четири години задължителни часове е кой знае колко славно. Но вече й се струваше, че от гимназията я делят години, сякаш всичко е било само един дълъг, с нищо незабележителен сън. „Може би — помисли си тя — това е, защото хората не се променят." Всички дни, от първия до последния, просто се бяха слели и сега щяха да бъдат всмукани в помпата на миналото.

В Карп никога не се случваше нищо. Нямаше изненади.

Гласът на Дигин отекна над тълпата:

— Дами и господа, имам едно съобщение за вас: няма да ходим на училище до края на лятото!

Започваше се. Всички заръкопляскаха и закрещяха одобрително. Разнесе се нов взрив от пукания — още фишеци. Намираха се насред гората, на осем километра от най-близката къща. Можеха да вдигат шум, колкото си поискат.

Можеха да викат. Никой нямаше да ги чуе.

Хедър знаеше, че трябва да каже нещо окуражително на Нат — с Бишъп бяха дошли заради нея, за да й окажат морална подкрепа. Бишъп дори беше направил плакат, на който пишеше: „Давай, Нат". До думите беше нарисувал огромна фигура с кръг за глава и прави линии за трупа и крайниците — Натали разбра, че това е тя, защото фигурата носеше розова блуза, — стъпила върху купчина пари.

— Нат защо не носи гащи? — осведоми се Хедър, когато видя рисунката.

— Може да ги е загубила по време на Скока — отвърна Бишъп и се обърна ухилен към Нат. Когато се усмихнеше така, очите му от тъмнокафяви придобиваха цвят на мед. — Не съм голям художник.

Хедър не искаше да говори за Мат пред Бишъп. Не понасяше начина, по който Бишъп завърташе очи, когато тя заговореше за гаджето си, сякаш току-що бе превключила радиото на някоя безвкусна популярна станция. Но най-накрая не се сдържа.

— Още го няма — каза тя тихо, така че да я чуе само Нат. — Съжалявам, Нат. Знам, че сега не е моментът… искам да кажа, дойдохме заради теб…

— Няма нищо — успокои я Нат и стисна ръката й. Направи странна физиономия, сякаш някой я бе накарал да изгълта наведнъж цяла чаша лимонов сок. — Виж, Мат не те заслужава. Ясно ли е? Ти заслужаваш някой по-добър от него.

Хедър почти се засмя.

— Ти си моята най-добра приятелка, Нат — каза тя. — Не трябва да ме лъжеш.

Нат поклати глава.

— Сигурна съм, че скоро ще дойде. Играта ще започне всеки момент.

Хедър си провери телефона за стотен път. Нищо. Беше го заредила на няколко пъти, а освен това го беше изключила и включила наново, просто за да е сигурна, че работи.

Гласът на Дигин отново загърмя:

— Правилата на „Паника" са прости. Всеки може да участва. Но само един ще спечели.

После обяви джакпота.

Шейсет и седем хиляди долара.

Хедър имаше усещането, че някой я е ударил в корема. Шейсет и седем хиляди. Навярно най-големият джакпот в историята на играта. Тълпата зашумя — сумата премина през събралите се като електрически ток и заподскача от уста на уста. „Мамка му, човек, трябва да си луд, ако не играеш." Нат изглеждаше така, сякаш току-що е изяла голяма лъжица сладолед.

Дигин продължи, без да обръща внимание на шума, и обясни правилата — половин дузина състезания, които щяха да се проведат по различно време през лятото, в условията на най-строга тайна; елиминации след всеки кръг; индивидуални изпитания за всеки състезател, успял да преодолее полуфинала, — но никой не го слушаше. Хедър гледаше „Паника" от осмокласничка. Можеше да произнесе тази реч и сама.

Сумата — шейсет и седем хиляди — се обви около сърцето й и го стисна. Неволно си помисли за всичко, което можеше да направи с тези пари. Помисли си колко далеч може да стигне, какво може да купи, колко дълго може да живее. На колко километра от Карп може да се отдалечи.

Но не. Не можеше да изостави Мат. Мат каза, че я обича. Той беше нейният план. Хватката около сърцето й се поотпусна и Хедър усети, че отново диша.

Застанала до нея, Натали изхлузи дънковите си шорти и изрита обувките си.

— Можеш ли да повярваш? — възкликна тя.

Съблече си ризата и потрепери на вятъра. Хедър не можеше да повярва, че бе настояла да носи тези смешни бикини, които щяха да се смъкнат в мига, в който разцепеше водата. Но когато го каза на Натали, тя само се разсмя. Може би това щеше да й донесе допълнителни точки, пошегува се приятелката й.

Такава си беше Натали: упорита. И суетна. Хедър все още не разбираше защо изобщо реши да участва в играта. Нат се боеше от всичко.

Някой — вероятно Били Уолъс — подсвирна.

— Хубав задник, Велес.

Нат не му обърна внимание, но Хедър разбра, че е чула и се преструва на недоволна. Зачуди се какво щеше да каже Били Уолъс, ако тя се опиташе да облече подобна ивичка плат. „Ау! Какъв размер само! Имаш ли разрешително да разнасяш това нещо насам-натам, Хедър?"

Но Мат я обичаше. Мат смяташе, че е хубава.

Шумът на плажа стана по-силен, превърна се в рев: подсвирквания и крясъци, хора, които размахваха ръчно изработени плакати и знамена, фишеци, които избухваха така, сякаш гърмяха оръдия — и Хедър разбра, че е време. Всеки момент щеше да чуе свирката.

„Паника" щеше да започне.

Точно тогава Хедър го видя. Тълпата се раздели за малко и тя го зърна: усмихваше се, говореше с някого. После тълпата се размести и тя вече не го виждаше.

— Тук е. Нат, той е тук!

— Какво? — Нат вече не й обръщаше внимание.

Гласът на Хедър секна в гърлото й. Защото тълпата отново се бе разделила точно когато тя тръгна към него, сякаш насочвана от гравитацията. В гърдите й се надигаше облекчение. Имаше възможност да оправи нещата, да направи нещата по правилния начин, поне веднъж. И в тази секунда Хедър видя, че той говори с Делони О'Брайън.

Не просто говореше с нея. Шепнеше й.

А после: целуна я.

Чу се свирката, остро и пронизително, като вик на непозната птица в ненадейната тишина.

Хедър стигна до върха точно когато Дерек Клийг застана в стартова позиция и се хвърли във въздуха. Тялото му се изкриви и той изкрещя. След няколко секунди падна във водата и хората закрещяха победоносно.

Натали бе приклекнала на около метър от ръба с пребледняло лице. За секунда Хедър си помисли, че я чува как брои. После Нат се обърна и започна да примигва, сякаш се опитваше да фокусира лицето на Хедър. Отвори уста и я затвори.

Сърцето на Хедър биеше бързо и силно.

— Ей, Нат — каза тя точно когато Натали се изправи.

— Какво правиш, по дяволите? — попита троснато Натали.

Сега Хедър усети всичко изведнъж: болката в ръцете и бедрата си, болката в пръстите си, острото щипане на вятъра. Натали изглеждаше бясна. Трепереше, макар че това може би се дължеше на студа.

— Ще скоча — заяви Хедър и докато го изричаше, осъзна колко глупаво звучи — колко глупаво беше. Помисли си, че ще повърне.

„Ще викам за теб" — така беше казала на Натали. Изпита вина, която запулсира у нея редом с гаденето. Но гласът на Мат заглушаваше всичко друго. Гласът на Мат, под който се подаваха влажните петна над леглото й; глухото туптене на музика от парка; миризмата на трева и цигари; смях, а по-късно и нечий крясък: „Ти, тъп…"

— Не можеш да скочиш — промълви Нат, все още без да откъсва поглед от нея. — Aз ще скоча.

— Ще скочим заедно — отговори Хедър.

Натали направи две крачки напред. Хедър забеляза, че свива и отпуска юмруците си почти ритмично. Стискане, отпускане. Стискане, отпускане. Три пъти.

— Защо го правиш?

Въпросът беше почти шепот.

Хедър не можеше да отговори. Дори не знаеше причината, не точно. Всичко, което знаеше — всичко, което чувстваше, — беше, че това е последната й възможност.

Затова просто каза:

— Ще скоча сега. Преди да съм се уплашила.

Обърна се към водата и тогава Натали посегна към нея, сякаш искаше да я дръпне обратно. Но не го направи.

Хедър изпита чувството, че скалата под нея е започнала да се движи, да подскача като кон, който иска да я хвърли. Внезапно се ужаси, че ще загуби равновесие и ще се изтърколи по скалистия склон, че ще си разбие главата в плитчините.

Паника.

Тръгна напред с малки колебливи стъпки, но въпреки това стигна до брега прекалено бързо.

— Представи се! — изрева Дигин.

Под Хедър водата, черна като бензин, все още беше пълна с тела. Прииска й се да изкрещи: „Махайте се, махайте се, ще ви ударя!", но не можеше да продума. Не можеше дори да си поеме въздух. Струваше й се, че някой е притиснал дробовете й между два камъка.

И изведнъж вече не можеше да мисли за нищо друго освен за Крис Хайнц, който преди четири години изпи една пета от бутилка водка, преди да скочи, и се спъна. Шумът, с който главата му се разби в скалата, беше деликатен, почти като от счупване на яйце. Хедър си спомни как всички хукнаха през гората, спомни си тялото му, разбито и отпуснато, което лежеше полупотънало във водата.

— Кажи си името! — отново я подкани Дигин и тълпата поде скандирането: „Името, името, името!"

Тя отвори уста.

— Хедър — изграчи. — Хедър Нил.

Гласът й се пречупи, а вятърът го блъсна обратно.

Скандирането все още продължаваше: „Името, името, името!" А после: „Скачай, скачай, скачай!"

Вътрешностите й бяха побелели, пълни със сняг. В устата си усещаше лек вкус на бълвоч. Пое си дълбоко въздух. Затвори очи.

Скочи.