Паника

Вторник, 28 юни

— Сигурна ли си, че е законно?

Бишъп седеше зад волана, държеше го с две ръце и маневрираше с колата по осеяния с дупки черен еднолентов път. Косата му изглеждаше още по темпераментна от обикновено, сякаш се бе опитал да я оформи с помощта на прахосмукачка. Носеше старата фланелка на баща си на „Вирджиния Тек", свободно долнище на фланелена пижама и гумени джапанки. Когато дойде да вземе Хедър, с някаква гордост обяви, че още не се е изкъпал.

— Нали няма някой психопат да те довърши с брадва?

— Млъквай, Бишъп — скара му се Хедър, бутна го и той завъртя волана, при което едва не попаднаха в една от канавките от двете страни на пътя.

— Така ли трябва да се държиш с шофьора си? — оплака се той.

— Хубаво! Млъквай, шофьоре.

Стомахът й се беше свил от нерви. Дърветата тук растяха толкова нагъсто, че почти закриваха слънцето.

— Просто се грижа за вас, милейди — напомни й Бишъп с усмивка, която разкри застъпването на зъбите му. — Не искам моето най-прекрасно момиче да се превърне в абажур на лампа.

— Мислех, че Ейвъри е твоето най-прекрасно момиче — каза Хедър. Искаше да прозвучи шеговито, но вместо това прозвуча горчиво. Като ожесточена, огорчена, самотна стара мома. Каквато донякъде наистина си беше. Може и да не беше стара мома — не смяташе, че е възможно на осемнайсет. Но беше близо до това.

— Стига, Хедър! — въздъхна Бишъп. Изглеждаше наранен. — Ти винаги си била моето най-прекрасно момиче.

Тя не извърна глава и продължи да гледа през прозореца. Но сега се почувства малко по-добре. Бишъп й въздействаше по такъв начин — като човешко хапче против тревожност.

В деня след предизвикателството при водните кули Хедър се успа и се събуди чак когато чу изпискването на телефона си. Анонимно съобщение: Откажи се сега, преди да пострадаш. Остана толкова разтърсена, че търси ключовете за колата си цели петнайсет минути, преди да си спомни, че ги е закачила на кукичката до вратата. После от „Уолмарт" я уволниха, когато закъсня с двайсет минути за смяната си. След което ненадейно се разциври насред паркинга. Само преди седмица и половина имаше гадже и работа — не особено добра, но все пак работа. Малко пари в джоба.

Сега нямаше нищо — нито гадже, нито работа, нито пари. И някой искаше да й попречи да продължи участието си в „Паника".

После изневиделица я нападна някакво куче с най-големия език, който бе виждала през живота си. Може би „нападна" не беше най-подходящата дума, защото то започна да я ближе… но Хедър не си падаше много по животни и заприлича на нападение. А някаква смахната възрастна дама, помъкнала цял куп пазарски чанти, й предложи работа на мига, макар че от носа й капеха сополи, а блузката й без ръкав беше изцапана със салатен дресинг — нещо, което не беше забелязала в бързането си да излезе от къщи.

Жената се казваше Ан.

— Глупчо те хареса — каза тя. Така се казваше кучето с дългия език. — Обикновено не се спогажда с непознати. Ти май имаш инстинкт за справяне с животните.

Хедър не отговори. Не искаше да признае, че като цяло според нея животните, също като пъпките, са нещо, което човек е най-добре да пренебрегва. Ако се суетиш около тях прекалено много, се получава обратният резултат. Единствения път, когато се опита да завъди домашен любимец — анемична на вид златна рибка, която нарече Звезда, — той умря след трийсет и два часа. Но каза „да", когато Ан я попита дали е съгласна от време на време да наглежда кучето й и да изпълнява леки задачи, свързани с него. Ставаше въпрос за сто и петдесет долара на седмица, на ръка — приблизително толкова, колкото щеше да изкара на почасова работа в „Уолмарт".

Ненадейно дърветата свършиха и двамата пристигнаха. Хедър веднага изпита облекчение. Не знаеше какво е очаквала — може би след думите на Бишъп мърлява плевня, пълна с ръждясали стопански инструменти и мачете, — но вместо това зърна дълга червена селска къща и голяма кръгла площ за паркиране с грижливо окосена трева. Видя и плевня, но не изглеждаше мърлява. До нея имаше редица варосани бараки.

Веднага щом отвори вратата, към нея се втурнаха няколко петела, а някакво куче — или повече от едно? — залая яростно. Ан излезе от къщата и й помаха.

— Мамка му! — измърмори Бишъп. Действително изглеждаше впечатлен. — Това е цяла зоологическа градина.

— Виждаш ли? Няма лампи от човешка кожа.

Хедър излезе от колата и се наведе, за да се сбогува.

— Благодаря, Бишъп.

Той отдаде чест.

— Изпратете ми есемес, когато трябва някой да ви прибере, госпожо.

Хедър затвори вратата. Ан прекоси двора и се приближи към нея.

— Това ли е гаджето ти? — попита тя и заслони очи с ръка.

Бишъп започна да обръща.

Въпросът беше толкова неочакван, че лицето на Хедър пламна.

— Не, не — отговори бързо тя и се извърна от колата, сякаш, ако още ги гледаше, Бишъп щеше да разчете разговора от езика на тялото й.

— Сладък е — установи делово Ан, махна му с ръка и Бишъп натисна клаксона, преди да потегли.

Изчервяването се превърна в огън, който обхвана цялото й тяло. Хедър скръсти ръце на гърдите си, а после пак ги отпусна. За щастие Ан като че ли не забеляза.

— Радвам се, че дойде — усмихна се тя, сякаш Хедър просто се бе отбила да я види. — Хайде да те разведа наоколо.

Хедър изпита облекчение, че Ан сякаш одобрява дрехите, които бе избрала: чисти дънки, маратонки и мека неравна риза, която някога беше на Бишъп, преди той инцидентно да я смали в пералнята. Не искаше да изглежда размъкната, но пък Ан й беше казала да облече дрехи, които спокойно може да оклепа, а тя не искаше да изглежда така, сякаш не я е слушала.

Двете тръгнаха към къщата. Петлите все още търчаха наоколо като луди и Хедър забеляза от другата страна на двора кокошарник, в който дузина кокошки с жълти пера се разхождаха, кълвяха и се перчеха на слънцето. Кучетата продължаваха да вдигат врява. Бяха три, включително Глупчо, обикаляха край едно малко заграждение и енергично лаеха.

— Имате много животни — отбеляза тя и веднага се почувства като глупачка. Пъхна ръце в ръкавите си.

Но Ан се засмя.

— Ужасно е, нали? Просто не мога да спра.

— И така, това ферма ли е?

Хедър не виждаше никакви фермерски инструменти, но не познаваше нито един човек, който да гледа пилета, защото му е приятно.

Ан повторно се разсмя.

— Не. Понякога давам яйцата на благотворителни организации, които изхранват бедните. Но не изкарвам нищо друго освен птичешки курешки, кучешко ако, какво ли не ако.

Тя отвори вратата на къщата, за да влезе Хедър. Момичето си помисли, че навярно ще прекара цялото лято в риене на тор.

— Съпругът ми, Лари, обичаше животните — продължи Ан, докато влизаше след Хедър в къщата.

Озоваха се в най-хубавата кухня, която Хедър бе виждала някога. Дори кухнята на Нат не можеше да се мери с нея. Стените бяха боядисани в кремаво и жълто, шкафовете бяха от светлокафяво дърво, изсветляло почти до бяло от слънцето, което надничаше през два големи прозореца. Плотовете бяха безупречно чисти. Тук не се виждаше и една мравка. До стената имаше лавици с наредени на тях керамични изделия в синьо и бяло, както и малки порцеланови фигурки: миниатюрни коне, котки, магарета и прасета. Хедър почти се боеше да помръдне, сякаш само една крачка в грешната посока можеше да разбие всичко на парчета.

— Чай? — попита Ан.

Хедър поклати глава. Не познаваше никого, който пие чай в живота — само британците в телевизионните минисериали.

Ан напълни един чайник и го стовари на печката.

— Преместихме се тук от Чикаго.

— Наистина ли? — издърдори Хедър. Най-отдалеченото от Карп място, до което беше стигала, беше Олбъни — веднъж по време на училищна екскурзия и веднъж, когато майка й трябваше да се яви в съда, защото караше с изтекла книжка. — И как е в Чикаго?

— Студено — отговори Ан. — През десет месеца от годината ти замръзват топките. Но през другите два е божествено.

Хедър не отговори. Ан не приличаше на човек, който употребява думи като „топки", и тя я хареса малко повече заради това.

— С Лари се занимавахме с продажба на реклами. Заричахме се, че някой ден ще се преместим. — Ан вдигна рамене. — А после той умря и аз го направих.

И този път Хедър не каза нищо. Искаше да попита как и кога е умрял мъжът й, но не знаеше дали е уместно. Не искаше Ан да реши, че е обсебена от смъртта или нещо такова.

Водата кипна, Ан напълни чашата си и я насочи обратно към вратата, през която бяха влезли. Чувстваше се странно; докато двете прекосяваха двора, от чая се издигаше пара и се смесваше с леката утринна мъгла. Чувстваше се като героиня от някой филм за някаква ферма някъде много далеч.

Двете завиха покрай ъгъла на къщата и кучетата отново се разлаяха.

— Млъквайте! — скастри ги Ан, но дружелюбно.

Те не й обърнаха внимание.

Докато вървяха, Ан не спираше да говори.

— Това тук е бараката за хранене — каза, докато отключваше една от малките варосани постройки и я отваряше с една ръка. — Опитвам се да поддържам всичко организирано, за да не се окаже, че хвърлям зърна на кучетата и се опитвам да нахраня някоя кокошка с едро смляно брашно. Не забравяй да угасяш лампите, преди да заключиш. Дори не искам да споменавам какви сметки плащам за електричество.

— Това тук е за лопатите и греблата… — намираха се до друга барака —…кофите, конските подкови и всевъзможните боклуци, които намирам наоколо и на които май не мога да намеря място никъде другаде. Разбираш ли? Или много бързам?

Хедър поклати глава, а после осъзна, че Ан не гледа към нея, и отговори:

— Не.

Осъзна, че вече не изпитва нервност. Усещането за допира на слънцето по раменете й й беше приятно, както и миризмата на тъмна влажна земя, която я обгръщаше отвсякъде. Навярно част от това, което помирисваше, бяха животински изпражнения, но всъщност не беше чак толкова лошо — просто мирис на растеж и новост.

Ан й показа конюшнята, където два коня стояха тихо в тъмната половина като стражи, които охраняват нещо безценно. Хедър никога не се беше доближавала толкова до някой кон и се засмя, когато Ан й даде един морков и й нареди да го даде на черния, Лейди Бел. Хедър усети меката кожа на муцуната и лекия натиск на зъбите на кобилата.

— Бяха състезателни коне. И двамата пострадаха. Спасих ги да не ги застрелят — обясни Ан, докато излизаха от конюшнята.

— Да ги застрелят ли? — повтори Хедър.

Ан кимна. За първи път изглеждаше сърдита.

— Така се прави, когато вече не могат да бягат. Собственикът насочва пушката към главата им и ги гръмва.

Ан бе спасила всички животни в двора си от една или друга страховита участ: кучетата и конете от смърт, кокошките и петлите от най-различни болести, когато никой друг не се бе интересувал достатъчно, за да похарчи пари за лечението им. Имаше пуйки, които бе спасила от заколване, котки, които бе взела от улицата в Хъдзън, и дори едно огромно прасе с голям корем, наречено Камбанка — някога нежеланият завързак сред братята и сестрите си. Хедър не можеше да си представи, че някога е било завързак на каквото и да било.

— Всичко, което искаше, беше малко обич — обясни Ан, докато подминаваха свинарника, където Камбанка се протягаше сред калта. — Това и около половин кило храна на ден — допълни тя и се засмя.

Най-накрая стигнаха до участък, отделен с висока ограда. Слънцето си бе пробило път сред дърветата и пречупените през разнасящата се мъгла лъчи бяха на практика заслепяващи. Оградата отделяше терен, който се простираше поне на няколко метра — предимно открита земя, ивици черна пръст и висока трева, но имаше и дървета. Хедър не видя никакви животни.

За първи път тази сутрин Ан замълча. Отпиваше от чая си, присвиваше очи на слънцето и се взираше през металните брънки на оградата. След няколко минути Хедър не издържа.

— Какво чакаме? — попита тя.

— Шшшт — отговори Ан. — Гледай. Ще дойдат.

Хедър скръсти ръце на гърдите си и сподави въздишката си. Росата се бе просмукала през маратонките й. Беше й студено на краката и горещо на врата.

Ето! Зърна движение сред групичка дървета. Присви очи. Голямата тъмна маса, която Хедър бе взела за скала, се отърси. После стана. И когато се изправи, от сянката на дърветата се отдели друга фигура, двете животни започнаха да се обикалят едно друго за кратко, а после излязоха с грациозни скокове на слънцето.

Устата на Хедър пресъхна.

Тигри.

Тя примигна. Невъзможно! Но те още бяха там и се приближаваха: два тигъра, тигъра, каквито очакваш да видиш в цирка. Масивни квадратни глави и огромни челюсти, тела, покрити с трепкащи мускули, козина, която блестеше на слънцето.

Ан подсвирна пронизително. Хедър подскочи. И двата тигъра рязко обърнаха глави към звука и дъхът й секна. Очите им бяха унили, без любопитство, и стари — невъзможно стари, сякаш, вместо да гледат напред, се взираха назад, към някакво далечно минало.

Те бавно се приближиха до оградата, толкова близо, че Хедър бързо отстъпи назад ужасена. Толкова близо, че можеше да ги подуши, да почувства горещината, която се излъчваше от телата им.

— Как? — промълви тя най-накрая. Не точно това искаше да каже, но ставаше. В главата й се блъскаха хиляди въпроси.

— И тях ги спасих — отговори спокойно Ан. — Продават ги на черния пазар. Първо ги купуват, а после ги изоставят, когато станат прекалено големи, или ги убиват, когато няма кой да се грижи за тях.

Докато говореше, тя провря ръка в една дупка в оградата и действително погали един от тигрите, сякаш имаше пред себе си голяма домашна котка. Хедър зяпна и Ан се засмя.

— След като ги нахраня, няма проблем — успокои я. — Просто не се опитвай да ги гушкаш, докато са гладни.

— Нали няма… нали не трябва да влизам вътре? — Хедър беше прикована на мястото си, парализирана от страх и възхищение. Те бяха толкова големи, така близо. Единият се прозя и тя видя острата извивка на зъбите му, бели като кост.

— Не, не — увери я Ан. — Обикновено им тикам храната през портата. Ела, ще ти покажа.

Заведе я до заключената с катинар порта, за която Хедър си помисли, че е тревожно слаба. От другата страна на оградата тигрите тръгнаха успоредно с тях — лениво, сякаш по съвпадение. Но не можаха да я заблудят. Такива бяха всички хищници: стояха спокойно и чакаха, подлъгваха те да си помислиш, че си в безопасност, и тогава ти скачаха.

Искаше й се Бишъп да е тук. Нат не. Приятелката й щеше да откачи. Ненавиждаше големи животни от всякакъв вид. Дори кучетата я изнервяха.

Когато си тръгнаха от ограждението на тигрите и се върнаха в къщата, възелът в стомаха на Хедър започна да се отпуска, макар че все още й се струваше, че тигрите я наблюдават, и продължаваше да си представя как острите им нокти се забиват в гърба й.

Ан й показа къде държи всички ключове за бараките — на куки с надписи в „стаята за обувки", както я наричаше. Там Хедър можеше да намери и гумени ботуши като тези на Ан, спрей против комари, градинарски ножици, лосион за изкуствен тен и лосион с мента.

След това Хедър се хвана на работа: нахрани пилетата, докато Ан я наставляваше как да разпръсва храната, и се засмя на глас, когато те се скупчиха едно до друго и трескаво започнаха да кълват, като едно-единствено пернато многоглаво създание.

Ан й показа как да изгони петлите обратно в курника, преди да пусне кучетата да тичат наоколо, и Хедър се учуди, че Глупчо сякаш я помнеше и веднага пробяга няколко кръга около краката й, сякаш я поздравяваше.

После дойде изриването на конюшнята (както и подозираше, тук бяха намесени конски изпражнения, но всъщност не беше толкова страшно, колкото очакваше) и разчеса косъма на конете със специални четки с твърди косми. Помогна на Ан да окастри глицинията, която бе започнала да завладява северната страна на къщата. По това време вече се потеше обилно въпреки навитите ръкави. Слънцето се издигаше високо и пареше, а гърбът я болеше от навеждане и изправяне.

Но беше щастлива — толкова щастлива, колкото не се бе чувствала от цяла вечност. Можеше да забрави за съществуването на останалия свят, за това, че Мат Хепли я заряза, или че изобщо взе участие в Скока. „Паника". Можеше да забрави за „Паника".

Изненада се, когато Ан обяви край на работния ден с думите, че вече е почти един часът. Докато Хедър чакаше Бишъп да се върне да я вземе, тя й приготви сандвич с риба тон, майонеза, която бе направила сама, и домати, които бе откъснала от градината си. Хедър беше толкова мръсна, че се страхуваше да седне на масата, но Ан й отдели място, затова го направи. Помисли си, че никога не е яла нещо по-вкусно.

— Здрасти, краварке — поздрави я Бишъп, когато се качи в колата. Още не беше събул долнището на пижамата си. Подуши я демонстративно. — Каква е тази миризма?

— Млъквай — отговори Хедър и го удари с юмрук по ръката. Той се престори, че не забелязва.

Докато сваляше стъклото, тя зърна отражението си в страничното огледало. Лицето й беше червено, а косата — безумно разрошена. Гърдите й още бяха мокри от пот, но с изненада откри, че изглежда, ами… хубава.

— Как беше? — попита Бишъп, когато отново затрополиха по алеята. Беше й донесъл айскафе от „7-Илевън": много захар, много сметана, точно както го обичаше.

Тя му разказа — за прасето завързак, което бе станало огромно, за конете, за пилетата и петлите. Тигрите запази за най-накрая. Бишъп тъкмо отпиваше от кафето й и едва не се задави.

— Нали знаеш, че това е абсолютно незаконно? — попита той.

Хедър завъртя очи.

— Да, както и долнището, което носиш. Ако ти не ме издадеш, и аз няма.

— Това долнище ли? — престори се на обиден Бишъп. — Обух го специално заради теб.

— Е, добре, можеш да го събуеш специално заради мен — отговори Хедър и се изчерви, защото осъзна как е прозвучала.

— Когато кажеш! — съгласи се Бишъп и й се ухили.

Тя пак го удари. Все още преливаше от щастие.

До центъра на Карп — ако Мотел 6, пощенската станция и късата редица от неугледни магазини и барове можеха да се броят за център — имаше двайсет минути път, но Бишъп твърдеше, че е открил по-кратък маршрут. Хедър се умълча, когато излязоха на Корал Лейк[6] — име, което съвсем не му отиваше: наоколо нямаше и капка вода. Нищо друго освен паднали дънери и дървета с неравни, обгорени до въглен пънове заради пожара, който избухна тук преди няколко години. Пътят минаваше успоредно на имота на Джак Донахю, а това носеше лош късмет.

Хедър беше идвала на Корал Лейк само няколко пъти. Джак Гърмяча беше прочут с това, че вечно е пиян и полупобъркан, както и че притежава цял арсенал оръжия. Имотът му беше заграден и охраняван от кучета и един бог знае какво още. Когато оградата му изникна пред погледа им, плътно от дясната страна на пътя, Хедър почти очакваше той да изхвърчи от къщата си и да започне да стреля отблизо по колата. Но той не се появи. Няколко кучета обаче търчаха из двора с трескав лай. Не приличаха на тези на Ан: бяха мършави, ръмжаха и изглеждаха злобни.

Почти бяха оставили имота на Джак Гърмяча зад гърба си, когато нещо привлече погледа на Хедър.

— Спри! — изпищя тя. — Спри!

Бишъп наби спирачки.

— Какво? Исусе Христе, Хедър! Какво, по дяволите?

Тя обаче вече бе излетяла от колата и тичаше обратно по пътя към някакво бостанско плашило — поне приличаше на такова, — захвърлено на земята и облегнато на оградата на Донахю. Стомахът й се беше свил от страх и имаше странното усещане, че я наблюдават. Нещо с това плашило не беше наред. Беше изработено прекалено грубо, твърде безполезно. От тази страна на Корал Лейк нямаше ферми. Нямаше причини да има плашило, особено такова, което изглеждаше така, сякаш е било изхвърлено от багажника на някоя кола.

Когато стигна до него, тя се поколеба за миг, сякаш то можеше ненадейно да се съживи и да я ухапе.

После повдигна главата му, която бе наклонена напред на мършавия му, натъпкан с плат врат.

Вместо черти на платненото лице на плашилото имаше думи, написани с четлив почерк и черен маркер:

ПЕТЪК, ПОЛУНОЩ.

ИГРАТА ТРЯБВА ДА ПРОДЪЛЖИ.