Паника

Петък, 1 юли

В петък през нощта тълпата беше по-малка, а атмосферата — напрегната, нещастна. Нервна. Нямаше бира, музика, изблици на смях. Само няколко десетки души, скупчени мълчаливо на пътя, на петнайсет метра от оградата на Джак Гърмяча. Подскачащите лъчи на предните фарове осветяваха побелелите им лица.

Бишъп угаси двигателя и Додж чу накъсаното дишане на Натали. През цялото пътуване дотук се бе опитвал да я разсее с лесни фокуси — накара една карта да се появи в джоба на якето й, а една монета да изчезне от дланта й. Сега каза:

— Просто следвай плана, нали? Следвай плана, и всичко ще бъде наред.

Нат кимна, но изглеждаше болна — сякаш можеше да повърне. Беше му казала, че изпитва смъртен страх от кучета. Както и от стълби, височини, тъмнина и чувството, което изпитваш посред нощ, когато си провериш телефона и видиш, че никой не се е обадил. Доколкото разбираше, Нат се боеше на практика от всичко. И все пак бе решила да участва в играта. Това го накара да я хареса още повече.

И беше избрала него, Додж, за свой съюзник.

Бишъп не каза нищо. Додж се запита какво ли си мисли. Открай време го смяташе за симпатичен и умен на теория, но като цяло нищо повече от едър тъпанар, който следва Хедър по петите като куче. Сега обаче мнението му започваше да се променя. За миг погледът на Бишъп се бе отклонил към неговия в огледалото за обратно виждане и Додж видя в него някакво предупреждение.

Нощта беше ясна и спокойна. Луната се издигаше високо и се намираше в първата си четвърт. Превръщаше всички фигури в силуети и чертаеше ъгли около оградата. И все пак беше тъмно. Едно фенерче се включи и изключи няколко пъти — мълчалив сигнал. Хедър, Бишъп, Нат и Додж тръгнаха нататък. Додж изпита порив да хване Нат за ръката, но тя бе обвила плътно ръце около тялото си.

Поне имаше време да планира, да се подготви. Ако Нат не му беше казала за плашилото, което Хедър бе зърнала във вторник, можеше да разбере за най-новото предизвикателство чак тази сутрин.

Имейлът стигна до всички играчи едновременно от адрес judgment@panic.com.

Място: Корал Лейк Роуд.

Време: Полунощ.

Цел: да вземете сувенир от къщата.

Бонус: намерете бюрото в стаята с оръжията

и вземете това, което е скрито там.

— Добре — Дигин говореше тихо, докато четиримата се приближаваха към групата. Бяха закъснели. — Играчи, излезте напред.

Те се подчиниха и се откъснаха от хората, които бяха дошли само да гледат. По-малко играчи, по-малко зрители. След полицейската проверка всички бяха изнервени. А Корал Лейк носеше лош късмет. Джак Гърмяча беше зъл, зъл до мозъка на костите си. Откачалка, пияница и още по-лошо.

Додж знаеше, че изобщо няма да се замисли, преди да ги застреля.

Лъч от фенерче се плъзна по лицата на участниците един след друг. Струваше му се, че минутите се точат като часове. Преброяването отне цяла вечност. Додж виждаше Рей Ханраха, който шумно дъвчеше дъвка във външния ред на кръга от играчи. Лицето му бе скрито в сянка. Додж усети познатата хватка на гнева. Странно как не си отиваше — през последните две години като че ли само растеше, като рак в стомаха му.

— Уолш го няма — каза Дигин най-накрая. — И Мерл.

— Значи отпадат — обади се някой.

— Полунощ е. — Дигин на практика все още шепнеше. Вятърът повдигаше клоните на дърветата и съскаше срещу новодошлите, сякаш знаеше, че са неканени. Кучетата обаче все още мълчаха. Спяха или чакаха. — Второто изпитание…

— Второто изпитание ли? — прекъсна го Зев. — Ами водните кули?

— Невалидно — отговори Дигин. — Не всички успяха да се пробват.

Зев се изплю на земята, а Хедър издаде звук на протест. Дигин не им обърна внимание.

— Когато кажа „Тръгвай" — продължи той.

Млъкна. За миг всичко сякаш замря. Додж усещаше бавните удари на сърцето си в кухината на гръдния кош. И докато стояха в мрака, му мина през ума, че тук, някъде в тази тълпа, са съдиите — крият се зад познати лица и това може би им харесва.

— Тръгвай — каза Дигин.

— Хайде! — обърна се Додж към Хедър и Нат.

Хедър кимна и хвана приятелката си за ръката; двете изчезнаха заедно в мрака. Нат се движеше сковано, все още накуцвайки, като счупена кукла.

Додж се запъти право към оградата, както се бяха разбрали. Беше огледал мястото и знаеше какво прави.

И точно както бе предрекъл, след него се втурнаха половин дузина хора, мълчаливо, приведени надве, сякаш някой ги наблюдаваше дори сега.

По-голямата част от групата обаче не пристъпи веднага към действие. Хората тръгнаха безцелно към оградата, започнаха да обикалят край нея, да гледат, прекалено уплашени да се покатерят. Щяха да ги дисквалифицират всички, задето не са направили нищо. И все пак те стояха там, наблюдаваха тъмната къща, гледаха как превърнатите в сенки хора се катерят по оградата. Всичко беше тихо с изключение на случайното проскърцване на метал, на някое измърморено проклятие и на вятъра.

Додж беше един от първите, които се прехвърлиха през оградата. Около него имаше други играчи — хора, които сумтяха и дишаха тежко, тела, които се блъскаха в неговото, — но той не им обръщаше внимание, съсредоточен върху металните брънки под дланите си, върху дишането си и върху секундите, които летяха и изтичаха като вода.

Всичко беше въпрос на изчисляване на времето. Също като фокусите: планиране, майсторство, умение да оставаш спокоен под напрежение. Можеш да предвидиш отговора на друг човек; можеш да знаеш какво ще направят хората, какво ще кажат или как ще реагират още преди да се е случило.

Додж знаеше, че не след дълго Донахю ще излезе при тях с пушка в ръка.

На върха на оградата той се спря, макар че адреналинът му бушуваше и му заповядваше да продължи. Неколцина други — беше прекалено тъмно, за да разбере кои са — се пуснаха и паднаха преди него и макар че не се чу почти никакъв звук, бурята от лаене се разрази веднага. Четири кучета — не, пет — се откъснаха от задната част на къщата и се разлаяха като луди. Додж усещаше всяка секунда така, сякаш имаше различен вкус, различна плътност от предишната, сякаш отделните моменти тиктакаха един след друг в главата му. Тик.

Някой крещеше. Щяха да му отнемат точки. Так. Само още няколко секунди, и Донахю щеше да започне да стреля. Так. Хедър и Нат трябваше вече да са стигнали до дупката в оградата.

Тик.

Отдели се от оградата, а после почувства как се удря в земята и затърси спрея за самозащита „Мейс" в джоба си. Не тръгна направо към входната врата на къщата, а заобиколи покрай малката тълпа от играчи. Кучетата бяха полудели, ръмжаха и щракаха със зъби. Неколцина участници вече се катереха отново по оградата, опитваха се да се върнат на сигурно място от другата страна. Додж обаче продължи напред.

Так.

Едно куче се приближи към него. Той за малко да не го види; силните челюсти почти се бяха сключили около ръката му, когато Додж се завъртя и го напръска право в муцуната. Кучето се дръпна назад и заскимтя жално. Додж продължи напред.

Тик.

Точно тогава, когато очакваше, една крушка в къщата светна. Прокънтя рев — звук, който отекна навън дори през хаоса и безумния лай — и нещо се разби на земята. Една черна фигура се изстреля през входната врата навън в нощта. Дори от стотина метра разстояние Додж различи отделните псувни в пороя, който се лееше от устата й.

Мамкатидатешибамкучисине.

А после Джак Донахю — шкембелия, без риза, само по торбести боксерки — вдигна пушката си и започна да стреля.

Пук. Пук. Пук. Изстрелите гърмяха един след друг — по-високи и по-пронизителни, отколкото очакваше Додж. Първото нещо, което наистина го стресна. Никога досега не се бе озовавал толкова близо до стрелба.

В предния двор Джак Гърмяча все още крещеше. Ти-шибанпедерастмъртъвсищете…

Так.

Не оставаше много време. Рано или късно Донахю щеше да повика ченгетата. Щеше да му се наложи.

Додж хукна и заобиколи къщата. Дъхът му беше спрял някъде в гърлото, сякаш при всяко поемане на въздух вдишваше в дробовете си стъкло. Не знаеше какво се е случило с другите участници, къде е Рей, дали някой вече е успял да влезе. Стори му се, че чува шепот в тъмното. Предположи, че Хедър и Нат са заели позициите си, както се бяха уговорили.

От задната страна на къщата имаше полуизгнила веранда, задръстена с тъмни форми — Додж смътно различи някакъв хладилник. А после видя издутия комарник, който едва се държеше на пантите си. Изстрелите все още свистяха във въздуха. Един, два, три, четири.

Тик.

Не се спря да помисли. Хвърли се към вратата и я отвори със замах.

Вече беше вътре.

Хедър и Нат стигнаха до мястото, където оградата завиваше на север, настрани от пътя, точно когато кучетата се разлаяха. Вече бяха изостанали от плана. А Додж разчиташе на тях.

— Трябва да побързаш! — обади се Хедър.

— Опитвам се — отговори Нат. Приятелката й усети по гласа й колко се напряга.

От двора се разнесе залп от крясъци… вик от болка и ръмжене на разярено животно.

Хедър почувства трескавите удари на пулса във врата си. „Съсредоточи се! Съсредоточи се! Запази спокойствие!''

Бяха стигнали до онази част от оградата, която подготвиха предишния ден. И никой не ги бе проследил. Добре!

Додж им бе изрязал врата в оградата. Хедър я натисна силно, тя изскърца и се отвори, като й даде точно толкова място, колкото да мине. Нат я последва.

Изведнъж се закова на място. Очите й се разшириха и се изпълниха с ужас.

— Заклещих се — прошепна тя.

едър се обърна нетърпеливо. Левият ръкав на Нат се беше закачил на оградата. Тя посегна и го откачи.

— Вече не си заклещена. Идвай.

Нат обаче не помръдна.

— Аз… аз не мога. — Лицето й беше измъчено, ужасено. — Не съм наравно.

— Не си какво? — Хедър започваше да се ядосва. Додж щеше да влезе в къщата всеки момент и очакваше те да стоят на пост. Бяха сключили сделка. Той щеше да им помогне. Хедър не знаеше защо, но и не й пукаше.

— Не съм наравно — гласът на Нат беше писклив, истеричен. Все още стоеше застинала, сякаш и двата й крака бяха приковани към земята.

В този миг Джак Донахю изфуча през вратата.

Мамкатидатешибаткугисине.

— Хайде!

Хедър сграбчи Нат за ръката и я дръпна силно. Повлече я през моравата към къщата, без да обръща внимание на хленченето й и на думите, които тя мърмореше под нос. Броеше. Броеше до десет, а после обратно до едно. Хедър заби нокти в ръката на приятелката си. Почти й се искаше да я удари. Боже! Времето им свършваше, а Нат беше започнала да се паникьосва. На Хедър не й пукаше за глезена й, нито за треперенето й, нито за факта, че се мъчеше да потисне риданията си.

Пук. Пук. Пук.

Хедър бутна Нат да се наведе и я дръпна в сенките, когато Донахю излезе с гръм и трясък на верандата с вдигната пушка и започна да стреля. Светлината на верандата беше бяла, почти ослепителна, и на нея той приличаше на филмов герой. Бедрата на Хедър трепереха. Не виждаше Додж. Не виждаше никого — само сенки, които се сливаха в тъмнината, и малкия конус от светлина, който осветяваше гърба на Донахю, къдравите косми по раменете му, пластовете му тлъстина, ужасния приклад на пушката му.

Къде беше Додж?

Хедър едва си поемаше въздух. Притисна се до страната на къщата, прехвърли тежестта на тялото си върху петите и се опита да помисли. Беше се вдигнал прекалено много шум.

А освен това не знаеше дали Додж вече е влязъл в къщата. Ами ако не беше? Ако беше оплескал работата?

— Стой тук — прошепна тя. — Аз влизам.

— Недей! — извърна се Натали към нея и я изгледа с разширени трескави очи. — Не ме оставяй тук.

Хедър я хвана за раменете.

— Точно след една минута, ако още не съм излязла, искам да хукнеш обратно към колата. Разбра ли? Точно след една минута.

Дори не знаеше дали Нат я е чула — и на този етап почти не й пукаше. Изправи се. Струваше й се, че тялото й е подпухнало и тромаво. И ненадейно осъзна две неща едновременно: че изстрелите са били истински и че вече са спрели; че вратата току-що се е отворила и затворила с шумно „трак". Някой беше влязъл.

Тялото й веднага се вледени. Ами ако Додж беше вътре? Тя, Хедър, уж трябваше да наблюдава. Трябваше да подсвирне, ако Донахю се приближеше.

Но вратата се беше отворила и затворила. А тя не подсвирна.

Хедър вече не мислеше. Инстинктивно се прехвърли на верандата, отвори вратата и се вмъкна вътре, в тъмното. Вонеше на пот и на стара бира и цареше непрогледен мрак. Преди това Донахю беше светнал една крушка — която тя забеляза, лоша поличба, — така че защо сега я бе изгасил? Сърцето й се качи в гърлото, Хедър протегна ръце, потърка леко двете стени с върховете на пръстите си и застана в центъра на коридора. Преглътна.

Пристъпи няколко крачки напред и чу шумолене, изскърцване на нечии стъпки. Замръзна. Всеки момент очакваше лампите да светнат и да види блеснало дуло на пушка, насочено право към сърцето й. Не се случи нищо.

— Додж? — рискува да прошепне тя в тъмното.

Нечии стъпки бързо тръгнаха към нея. Хедър заопипва стената и напипа дръжка. Вратата се отвори лесно и тя излезе от коридора и я затвори възможно най-тихо, без да си поеме въздух. Стъпките обаче продължиха. Чу как вратата се отваря и затваря със скърцане.

Донахю ли беше? Додж? Някой от другите участници?

Тук през голям прозорец без пердета нахлуваше лунна светлина и Хедър рязко си пое въздух. Стените бяха покрити с метал, който блестеше матово на подобната на мляко светлина. Пушки. Пушки, прикрепени към стените, увиснали от преобърнати копита на елени, кръстосани като решетка на тавана. Стаята с оръжията. Помисли си, че дори мирише малко на барут, но може би си въобразяваше.

Стаята беше препълнена с работни маси и меки фотьойли, от чиято разпорена тапицерия по пода бе нападал дунапрен. Под прозореца имаше голямо бюро. Ненадейно Хедър изпита усещането, че въздухът в стаята е прекалено разреден. Не можеше да си поеме дъх, зави й се свят, когато си спомни имейла, който получи сутринта.

Бонус: намерете бюрото в стаята с оръжията

и вземете това, което е скрито там.

Хедър тръгна към бюрото, като заобикаляше нахвърляните предмети. Започна с чекмеджетата от двете страни — първо дясното, а после и лявото. Нищо.

Плиткото чекмедже в центъра беше разхлабено, сякаш го вадеха прекалено често. Пистолетът лежеше в него като огромен черен бръмбар, блестящ и твърд.

Бонусът.

Хедър посегна, поколеба се, а после го сграбчи бързо, сякаш можеше да я ухапе. Усети как в гърлото й се надига гадене. Мразеше оръжията.

— Какво правиш?

Тя се обърна рязко. Едва-едва различи силуета на Додж на прага, макар че беше прекалено тъмно да види лицето му.

— ТТТттттттт — прошепна Хедър. — Тихо.

— Какво правиш, по дяволите? — Додж направи две крачки към нея. — Нали трябваше да стоиш на пост!

— Стоях.

Преди да успее да обясни, той я прекъсна:

— Къде е Натали?

— Отвън — отговори Хедър. — Помислих си, че чувам…

— Това някакъв номер ли е? — Додж говореше тихо, но тя долавяше острата нотка в гласа му. — Вие двете да ме накарате аз да свърша черната работа, а после да се промъкнете и да грабнете бонуса? За да наберете преднина?

Хедър го зяпна.

— Какво?

— Не се ебавай с мен, Хедър!

Още две крачки, и той се озова право пред нея.

— Не ме лъжи.

Тя се помъчи да си поеме въздух. Зад клепачите й напираха сълзи. Знаеше, че са прекалено шумни. Твърде шумни. Всичко се беше объркало. Пистолетът в ръката й беше ужасен, но беше и жив, като извънземно създание, което изведнъж можеше да оживее.

— Ти какво правиш тук? — попита най-накрая Хедър. — Трябваше да ни вземеш доказателства и да излезеш.

— Чух нещо — отвърна ядно Додж. — Помислих си, че може да е някой от другите участници…

Лампите светнаха.

Джак Донахю стоеше на прага. Погледът му беше подивял, гърдите — мокри от пот. После се разкрещя и дулото на пушката се завъртя към тях, избухна експлозия от счупено стъкло и Хедър осъзна, че Додж току-що е хвърлил един стол право през прозореца. Всичко се превърна в чупене, рев, размазаност.

— Давай, давай, давай! — крещеше той и я буташе към прозореца.

Хедър се хвърли с рамото напред в нощта. Чу втора експлозия и усети как я облива поток от мека дървесина, докато минаваше през прозореца, усети болката, която преряза ръката й, и веднага след това — влагата, която се стече под мишницата й. Додж я издърпа да стане и двамата хукнаха, побягнаха в нощта, към оградата, докато Джак крещеше след тях и стреля още два пъти в тъмното.

През оградата — с горящи дробове, задъхани, — към пътя, на който нямаше почти никакви коли. Ярка светлина, широк лъч от фарове. Хедър позна колата на Бишъп. Нат ненадейно изплува пред нея. фаровете я огряваха отзад и тя приличаше на черен ангел.

— Добре ли сте? — гласът й беше обезумял, изпълнен с трескава настойчивост. — Добре ли сте?

— Добре сме — отговори Хедър и за двамата. — Да тръгваме!

В следващия момент бяха в колата и се движеха бързо, люшкаха се над дупките по черните пътища. За няколко минути не казаха нищо, само се вслушваха в далечния вой на полицейски сирени. Хедър стискаше зъби при всяка бразда, в която попаднеха. Кървеше. Меката кожа от вътрешната страна на ръката й бе разрязана от стъкло.

Пистолетът все още беше у нея. Някак си се беше озовал в скута й. Тя не откъсваше поглед от него, объркана и почти в шок.

— Исусе Христе! — промълви най-после Бишъп, когато изминаха няколко километра, а звукът на сирените заглъхна, изместен от тихия шепот на вятъра през дърветата. — Мамка му! Това беше шантаво.

Изведнъж напрежението се разчупи. Додж започна да крещи победоносно, Натали избухна в плач, а Хедър свали прозорците и се разсмя като някоя маниачка. Беше изпълнена с облекчение, с благодарност, беше жива — седеше на топлата задна седалка на колата на Бишъп, която миришеше на газирана вода и стари дъвки.

Бишъп им призна, че едва не се напикал от страх, когато Джак Гърмяча изфучал от къщата; каза им, че Рей замерил едно от кучетата с голям камък, то изскимтяло и избягало в тъмното. Но половината от хлапетата не успели дори да прескочат оградата и според него Байрън Уелчър можело да е жестоко изпохапан. Трудно било да се разбере със сигурност в тази тъмница и с целия хаос наоколо.

Додж им разказа, че се озовал толкова близо до Донахю, та си помислил, че със сигурност ще получи куршум в главата. Донахю обаче бил разярен, а най-вероятно и пиян. Не се прицелил добре.

— Слава богу — завърши Додж през смях.

Беше откраднал три предмета от кухнята — нож за масло, солница и чашка за уиски във формата на каубойски ботуш, за да докаже, че и тримата са били в къщата. Даде чашата на Нат, а на Хедър — ножа. За себе си задържа солницата. Накара Бишъп да спре и я сложи над таблото, за да й направи хубава снимка.

— Какво правиш? — попита Хедър. Все още имаше усещането, че умът й е обвит във влажно одеяло.

Додж мълчаливо й подаде телефона. Хедър видя, че е изпратил снимката на judgment@panic.com, а в полето „Тема" е написал: „ДОКАЗАТЕЛСТВО". Хедър потръпна. Не обичаше да си мисли за загадъчните съдии — невидими, наблюдаващи, съдещи.

— Ами пистолетът? — попита Додж.

— Пистолетът ли? — повтори Нат.

— Хедър го намери — каза неутрално Додж.

— Аз и Додж го намерихме едновременно — поправи го автоматично тя. Не знаеше защо. Усещаше, че той се взира в нея.

— Значи и двамата трябва да получите бонус — заключи Нат.

— Ти го снимай, Хедър — предложи й Додж. Гласът му беше малко по-нежен. — Ти го изпрати.

Хедър намести непохватно чашата и пистолета в скута си с една ръка. Стомахът й се сви. Запита се дали оръжието е заредено. Най-вероятно. Толкова странно, че го видя как просто си седи там. Беше на една годинка, когато баща й се застреля — навярно с точно такъв пистолет като този в скута й. Обзе я параноичен страх, че може сам да гръмне, да избухне в нощта и да остави след себе си шум и болка.

Изпратиха снимката и Бишъп попита:

— Какво ще правиш с оръжието?

— Предполагам, ще го задържа — но не й харесваше мисълта за пистолет в къщата й, как чака, как се усмихва с металната си усмивка. Ами ако Лили го намереше?

— Не можеш да го задържиш — възрази той. — Ти го открадна.

— Е, добре, какво да правя с него? — Хедър усещаше в гърдите й да се надига паника. Беше се промъкнала незаконно в къщата на Донахю. Беше откраднала нещо, което струваше много пари. Хората влизаха в затвора за такива неща.

Бишъп въздъхна.

— Дай ми го, Хедър. Аз ще се отърва от него вместо теб.

Тя изпита такова облекчение, че едва не го прегърна. Едва не го целуна. Бишъп прибра пистолета в жабката.

Сега всички замълчаха. Часовникът на таблото блестеше със зелени цифри. 1:42. Пътищата бяха потънали в мрак, нарушаван единствено от мъждукащата светлина на фаровете. Земята от двете им страни също беше тъмна — мракът поглъщаше къщи, каравани, цели улици, сякаш пътуваха през някакъв безкраен тунел, през място, което нямаше граници.

Заваля. Хедър облегна глава на прозореца. Скоро май заспа. Сънува, че пада в тъмното хлъзгаво гърло на животно, че се опитва да се измъкне от корема му с нож за масло, който се превърна в пистолет в ръцете й и гръмна.