Паника

Събота, 6 август

Ан бе решила, че Хедър е готова да храни тигрите. Беше й показала как да отключи кошарата и къде да остави кофата с месо. Докато се занимаваше с тези неща, не бързаше — понякога дори хвърляше парче месо във въздуха като фризби и от време на време някой от тигрите го хващаше в движение.

Хедър винаги изчакваше животните да отидат от другата страна на ограждението или да легнат под дърветата, където обичаха да прекарват най-слънчевите следобеди. Работеше възможно най-бързо, без да откъсва поглед от тях. През цялото време усещаше горещия им дъх, изщракването на зъбите им по врата си.

— Как мислиш, дали страдат за своя дом?

Хедър се обърна. Лили. По-рано сутринта сестра й беше помогнала на Ан да хване Глупчо и да го изкъпе и сега краката й бяха опръскани с петна от кална вода. Но изглеждаше толкова чиста и здрава, колкото Хедър не я бе виждала от седмици. От другата страна на плевнята се чуваше тананикането на Ан, която береше нарциси от градината.

— Мисля, че са щастливи — отговори Хедър, макар никога да не се бе замисляла по въпроса. Провери за трети път дали е заключила кошарата и отново се обърна към Лили. Сестра й беше сбърчила лице, сякаш се мъчеше да преглътне нещо, което бе прекалено голямо.

— Ами ти, Бил? — попита Хедър и за миг отпусна ръка на главата й. — Ти страдаш ли за дома си?

Лили поклати глава толкова енергично, че плитката й я удари в лицето.

— Искам завинаги да остана тук — каза тя и Хедър разбра, че тези думи са били прекалено голямото нещо, което я задушаваше.

Трябваше да се наведе тромаво, за да я прегърне. Лили обаче растеше. Вече стигаше почти до гърдите на Хедър. Това беше още едно от нещата, които се бяха променили, докато тя гледаше другаде. Също като Бишъп. Като приятелството й с Нат.

— Каквото и да се случи, ще останем заедно. Разбираш ли? Ще се оправим.

Хедър докосна с палеца си носа на Лили и тя се опита да я перне.

— Вярваш ли ми?

Лили кимна, но Хедър усети, че не е вярно, не напълно.

Три дни бяха изминали, откакто ченгетата прибраха Хедър, и засега Ан се бе съгласила да позволи на двете с Лили да останат при нея. Спяха в „синята стая": тапети с десен на сини букетчета, сини кувертюри, набрани сини завеси. Хедър смяташе, че това е най-прекрасната стая, която е виждала някога. По-рано сутринта се събуди и видя, че леглото на сестра й е празно. За миг я обзе паника, но после чу смеха от двора. Когато отиде до прозореца, видя, че Лили помага на Ан да нахрани пилетата и се смее неудържимо, докато едно от тях тича след нея и кълве зърната по пътя си.

Предишния ден Криста дойде с тауруса, който ченгетата й бяха върнали. Дори не даде знак, че е забелязала присъствието на Ан, но демонстративно прегърна Лили и едва не смачка лицето й в обсипаната си с лунички от слънцето гръд, докато момичето стоеше сковано на мястото си. Хедър очакваше майка й да е сърдита заради колата и тя може би беше, но поне беше трезвена и се опитваше да се представи в благоприятна светлина. Вонеше на парфюм и бе облякла работния си панталон и синя блуза, която се набираше под бюста й.

Каза на Хедър, че съжалява, че е сложила край на партитата и отсега нататък ще обръща повече внимание на Лили. Но изричаше думите сковано, като актриса, която повтаря отегчителни реплики.

— И така? Ще си дойдеш ли вкъщи? — попита най-накрая Криста.

Хедър поклати глава. И тогава го видя: само за миг, но лицето на Криста се преобрази.

— Не можеш да останеш тук завинаги — рече тя с тих глас, така че Ан да не я чуе. — Ще й писне от теб.

Хедър почувства как нещо дълбоко в стомаха й се отваря.

— Довиждане, Криста — каза тя.

— И няма да ти позволя да вземеш моето бебче. Не си и помисляй да ми отнемеш Лили.

Криста бе сграбчила Хедър за лакътя, но когато видя, че Ан пристъпва към тях, побърза да го пусне.

— Скоро ще се върна — оповести тя с изкуствената си усмивка.

Думите прозвучаха като заплаха. И това усещане за болка и празнота не напусна Хедър през целия ден, дори и след като Ан неочаквано и без да я е молила, се приближи и я прегърна.

— Не се тревожи. Аз съм до теб.

На Хедър й се искаше да може наистина да го повярва.

Сега тигрите се бяха приближили от другия край на ограждението, към месото. Отначало вървяха лениво, сякаш незаинтересовани. А после скочиха към него с едно-единствено бързо, плавно движение. Челюстите им се отвориха, а зъбите им блеснаха за миг на слънцето. Хедър видя как го разкъсват и почувства, че леко й се гади. Какво й беше казала Ан през първия й работен ден? Обича да прибира прекършени, увредени създания. Но Хедър не можеше да си представи, че тигрите се нуждаят от такава помощ.

Телефонът избръмча в задния й джоб. Натали. Не бяха говорили от рождения й ден насам.

— Хедър? — гласът на приятелката й звучеше далечно, сякаш говореше изпод вода. — Видя ли последното?

— Кое последно? — попита Хедър и като държеше телефона притиснат между ухото и рамото си, бутна вратата на бараката с инструменти и върна ключа за ограждението на тигрите.

— Листчетата за залагане — отговори Натали. — Додж е преодолял единичното си предизвикателство. Паяци. — Тя направи пауза. — Някоя от нас е следващата.

Стомахът на Хедър отново се сви.

— Или Рей. Или Харалд Лий — поправи я тя.

— Но скоро ще дойде нашият ред — настоя Нат и замълча. — Ти… ти говорила ли си с него?

Хедър веднага разбра, че Нат има предвид Додж.

— Всъщност не — отвърна тя. Не беше казала на Натали, че Додж слага край на сделката им. Подозираше, че приятелката й вече го знае.

Нат въздъхна.

— Просто ми кажи, когато го чуеш, става ли?

— Да, добре — отговори Хедър.

Настъпи неловка пауза. Хедър си спомни истерията на Нат в банята онази вечер, как си беше разранила ръцете почти до кръв от търкане. Изпита ненадеен прилив на чувства — обич към нея, тъга за всички неща, които бяха останали неизказани.

— И, Хедър? — попита Нат.

— Какво?

Гласът й беше тих:

— Без теб нямаше да успея. Никога нямаше да стигна до този кръг. Знаеш го, нали?

— Играта почти свърши — отговори Хедър, като се пожара да запази тона си нехаен. — Не се разкисвай сега, става ли?

Веднага щом затвори, видя, че има пропуснато съобщение. Отвори есемесите и почувства как дъхът й секва.

Утре е твой ред, гласеше съобщението.