Паника

Сряда, 20 юли

Времето стана гадно, студено и мокро и земята се превърна в киша. В продължение на два дни Нат нито й се обади, нито й писа. Хедър отказваше да й позвъни първа. С Бишъп си разменяха съобщения, но тя избягваше срещите им, което означаваше, че за да отиде на работа, трябва да се качи на автобуса, да слезе до „7-Илевън" и да извърви почти цял километър в силния дъжд, да пристигне студена и мокра и да прекара още много часове на дъжда в хранене на пилетата с подгизнала храна и влачене на оборудване в бараките, за да не ръждяса.

Само тигрите изглеждаха по-нещастни от нея; докато се гушеха под балдахин от яворови дървета и я гледаха как работи, тя се запита дали мечтаят за други места също толкова горещо, колкото и тя. За Африка, за обжарена трева, за огромно кръгло слънце. За първи път й се стори егоистично, че Ан ги държи тук, в този скапастичен[8] климат на смазваща горещина, следвана от дъжд, следван от сняг, суграшица и лед.

Носеха се слухове, че полицията е открила доказателства за умишлен пожар в къщата на Грейбил. Хедър прекара целия ден в агонизиращо чакане, убедена, че доказателствата са свързани с нейната брезентова чанта, уверена, че полицаите ще я завлекат в затвора. Какво щеше да стане с нея, ако я обвиняха в убийство? Тя беше на осемнайсет. Това означаваше, че ще отиде в истински затвор, а не за малолетни.

Но когато изминаха още няколко дни, без някой да я потърси, Хедър отново се отпусна. Не тя запали глупавата клечка. Ама наистина, като се замислеше човек, за всичко беше виновен Мат Хепли. Него трябваше да арестуват. И Делони.

За „Паника" нямаше нищо, дори шепот. Очевидно ходът на Додж не бе подтикнал съдиите към действие. Хедър се питаше дали ще направи нов опит, а после си напомняше, че това вече не я засяга.

Продължаваше да вали: беше средата на юли в южната част на щата Ню Йорк, тучна, зелена и мокра като тропически лес с почти непрестанни валежи.

Криста се разболя от влажния въздух — твърдеше, че й задръствал дробовете. Хедър се въздържа да отбележи, че състоянието им може да се подобри, ако спре да пуши по цяла кутия ментолови цигари на ден. Криста си взе болничен, не ходеше на работа и вместо това лежеше на дивана в мъгла от лекарство против настинка, като нещо умряло и подпухнало, което океанът е изхвърлил на брега.

Така Хедър поне можеше да използва колата. Библиотеката отново беше отворила. Тя остави Лили там.

— Искаш ли по-късно да те взема? — попита я.

Сестра й пак беше станала раздразнителна.

— Не съм бебе — отвърна тя и излезе от колата, без дори да погледне чадъра, който й бе донесла Хедър. — Ще се прибера с автобуса.

— А…?

Преди Хедър да успее да й напомни да вземе чадъра, Лили бе затръшнала вратата и тичаше към входа на библиотеката през тъмните локви, в които бавно капеше дъждовна вода.

Въпреки дъжда настроението на Хедър ставаше. Лили беше почти на дванайсет. Беше нормално да се държи като невъзпитано хлапе. Може би дори хубаво. Това показваше, че расте нормално, като всички останали — че може би психиката й няма да се обърка само защото бе израснала във „Фреш Пайнс", където по лъжиците постоянно пълзяха мравки, а Криста не спираше да опушва къщата.

А освен това от полицията все още не се бяха появили на прага й, все още никой не бе промълвил и дума за „Паника".

Работата беше тежка: Ан искаше от нея да изрине торта от конюшните, а после трябваше да запушат процепите, през които в една част на мазето влизаше дъжд и стените бяха покрити с петна от плесен. Хедър се стъписа, когато Ан й каза, че за днес са свършили. Беше почти пет часът следобед, но Хедър не беше забелязала, че времето минава, почти не бе погледнала. Дъждът валеше по-силно от всякога. Изливаше се на цели чаршафи, като потръпващи остриета на гигантска гилотина.

Докато Ан й приготвяше чаша чай, Хедър провери телефона си за първи път от часове и стомахът й се втечни и изтече в краката й. Пропуснала беше дванайсет обаждания от Лили.

Гърлото й се сви така, че не можеше да диша. Веднага набра номера на Лили. Отсреща незабавно се включи гласовата поща.

— Какво има, Хедър?

Ан стоеше до печката и сивата й коса се виеше на масурчета около лицето като някакъв странен ореол.

— Трябва да тръгвам — каза Хедър.

По-късно не можеше да си спомни как се е качила в колата или как е дала на задна по алеята; не си спомняше пътуването до библиотеката, но изведнъж установи, че е там. Паркира автомобила, но остави вратата отворена. Някои от локвите й стигаха до глезена, ала тя не обърна внимание на това. Втурна се към входа. Библиотеката беше затворена от цял час.

Хедър изкрещя името на Лили, обиколи паркинга, помъчи се да я намери. Започна да обикаля улиците с колата, като си представяше всички ужасни неща, които можеше да са й се случили — че е ранена, похитена, убита. Опита се да не си загуби разсъдъка, да не повърне и да не рухне.

Най-накрая не й остана друг избор, освен да се прибере. Трябваше да се обади в полицията.

Потисна нов пристъп на паника. Това беше тя, истинската паника.

Пътят до „Фреш Пайнс" беше осеян с дупки, покрит с черна кал, която засмукваше всичко, с дълбока вода. Колата на Хедър се клатушкаше през него, гумите се въртяха и скърцаха. Мястото изглеждаше по-тъжно от обикновено: дъждът се сипеше гръмовно по караваните, навеждаше звънците за украса отвън.

Хедър дори не беше угасила двигателя, когато зърна Лили: сгушена под една хилава брезичка с почти окапали листа, само на около пет метра от стъпалата на караваната, тя бе обвила ръце около коленете си и трепереше. Хедър сигурно беше паркирала, защото ненадейно излетя от колата, втурна се през водата и прегърна сестра си.

— Лили! — притисна я тя с всички сили до себе си. Тук, тук, тук. Жива и здрава. — Добре ли си? Как си? Какво се е случило?

— Студено ми е.

Гласът й беше приглушен. Тя говореше в лявото рамо на Хедър. Сърцето й се сви. Беше готова да преброди света в замяна на едно одеяло.

— Хайде — подкани я Хедър и се отдръпна. — Да те заведем вътре.

Лили се дръпна назад като плашлив кон. Очите й станаха огромни и безумни.

— Няма да вляза там — рече тя. — Не искам да влизам там!

— Лили.

Хедър примигна, за да прогони дъждовните капки от очите си, и приклекна на едно ниво със сестра си. Устните на Лили бяха посинели в края. Боже! Откога стоеше тук навън?

— Какво става?

— Мама ми каза да изляза — отговори сестра й. Гласът й беше тих, задавен. — Тя… тя ми каза да си поиграя отвън.

Нещо у Хедър се прекърши и в този миг тя осъзна, че през целия си живот е издигала стени и защити в подготовка за нещо такова; зад тях натискът се беше надигал, надигал. Сега бентът се срути и Хедър се озова повлечена от наводнението. Давеше се в ярост и омраза.

— Хайде — каза тя. Изненада се, че гласът й звучи както обикновено, когато у нея се бе отворила чернота и поглъщаше всичко, когато се беше надигнал яростен шум. Хвана Лили за ръката. — Можеш да седнеш в колата, става ли? Ще пусна климатика. Ще ти е приятно, ще изсъхнеш.

Заведе сестра си в автомобила. В багажника имаше стара тениска — на Криста, вонеше на дим, но поне беше суха. Хедър помогна на Лили да отлепи от тялото си мократа риза. Развърза обувките й и смъкна мокрите й чорапи, после я накара да притисне крака към процепите, от които вече излизаше топлината. През цялото време Лили остана отпусната, покорна, сякаш целият живот се бе оттекъл от нея. Хедър се движеше механично.

— Веднага се връщам — обеща тя. Думите дойдоха някак отстрани, сякаш ги бе изрекъл някой друг. Гневът барабанеше в главата й така, че заглушаваше мисълта за всичко друго.

Бум-бум-бум.

От караваната долиташе музика и на практика тресеше стените. Крушките светеха, транспарантите бяха спуснати; Хедър виждаше профила на фигура, която се полюшваше — може би танцуваше. Преди не я забеляза, защото беше прекалено притеснена за Лили. Все още виждаше сестра си, сгушена под онази жалка брезичка — на практика единственото дърво в целия „фреш Пайнс".

„Мама ми каза да изляза. Каза ми да си поиграя навън."

Бум-бум-бум.

Вече беше пред вратата. Заключена. Отвътре чу висок пронизителен смях. Някак си успя да намести ключа в ключалката; това сигурно означаваше, че не трепери. „Странно — помисли си тя, а после: — Може би все пак щях да спечеля „Паника"."

Отвори вратата и влезе.

В караваната имаше трима души: Криста, Бо и Морийн от Паркомясто 99. Те застинаха, Хедър също застина. За минута я обзе чувството, че е излязла на сцената на някой театър и е забравила всичките си реплики. Не можеше да диша, не знаеше какво да направи. Светлините блестяха ярко, усилени докрай. Тримата приличаха на актьори — актьори, които виждаш прекалено отблизо. Бяха и гримирани. Но гримът беше ужасен. Изглеждаше така, сякаш бе започнал да се разтича и бавно да деформира лицата им. Очите им блестяха ярко: очи на кукли.

Хедър забеляза всичко наведнъж: мъглата от син пушек. Празните бутилки от бира, препълнените чаши, които използваха вместо пепелници, единствената бутилка водка „Джорги", полупразна.

И синята пластмасова чинийка на масата, по която все още се долавяха бледите отпечатъци на героите от „Улица „Сезам" — старата чиния на Лили, — сега покрита с тънки ивички от фин бял прашец.

Всичко това блъсна Хедър като физически удар, бърз юмрук в стомаха. За секунда светът пред нея изчезна. Чинията. Чинията на Лили.

А после мигът отмина. Криста поднесе цигара към устните си с несигурно движение и за малко да не улучи.

— Хедър Лин — изрече завалено тя и се потупа по гърдите, сякаш очакваше да намери там запалка. — Какво правиш, скъпа? Защо ме гледаш, сякаш съм…

Хедър се хвърли напред. Преди майка й да е спряла да говори, преди да може да помисли какво прави, цялата ярост се плисна по ръцете и краката й и тя сграбчи синята чинийка, пресечена с ивици пудра, сякаш обезобразена от нещо, и я хвърли.

Морийн изпищя, а Бо изкрещя. Криста едва успя да се наведе. Опита се да се изправи, залитна назад и падна в скута на Морийн, в креслото. Това накара Морийн да изпищи още по-силно. Чинията се удари с трясък в стената и за миг въздухът се изпълни с бяла пудра, сякаш в караваната валеше сняг. Щеше да е смешно, ако не беше толкова ужасно.

— Какво, по дяволите…?

Бо направи две крачки към Хедър и тя за миг си помисли, че може да я удари. Но той просто стоеше там със стиснати юмруци, почервеняло лице и обзет от ярост.

— Какво, по дяволите…?

С усилие Криста се надигна на крака.

— Мамка му, за коя се мислиш?

Хедър се радваше, че ги разделя масичката за кафе. Иначе не беше сигурна какво щеше да направи. Искаше да убие Криста. Наистина да я убие.

— Отвратителна си.

Гласът й прозвуча хрипливо, сякаш нещо се бе увило около гласните й струни.

— Махай се. — Бузите на Криста бяха започнали да се зачервяват. Гласът й се повишаваше, тя трепереше, сякаш вътре в нея щеше да избухне нещо ужасно. — Махай се! Чуваш ли ме? Махай се!

Посегна към бутилката с водка и я хвърли. За щастие беше бавна. Хедър с лекота избегна удара. Чу шум от разбиване на стъкло и усети разплискване на течност. Бо обви ръце около Криста. Успя да я спре. Тя все още крещеше, гърчеше се като животно. Лицето й беше зачервено, разкривено и ужасно.

И внезапно всичкият гняв на Хедър изчезна. Не усещаше абсолютно нищо. Никаква болка. Никакъв гняв.

Никакъв страх. Нищо друго освен отвращение. Странно, но се почувства така, сякаш се носи над сцената, кръжи в собственото си тяло.

Тя се обърна и отиде в стаята си. Най-напред погледна в най-горното си чекмедже, в пластмасовата кутия за бижута, в която държеше надниците си. Всичко беше изчезнало, с изключение на четирийсет долара. Разбира се. Майка й го беше откраднала.

Това не предизвика у нея нова вълна на гняв — само нова вълна на отвращение. Животни. Те бяха животни и от всички тях Криста беше най-ужасното.

Хедър прибра в джоба си двете двайсетачки и бързо започна да се движи през стаята и да тъпче багаж в раницата на Лили: обувки, панталони, ризи, бельо. Когато раницата се напълни, тя направи от едното одеяло вързоп, в който уви още неща. И бездруго щеше да им трябва завивка. Както и четки за зъби. Спомни си какво прочете в едно списание — че четките за зъби са нещата, които хората най-често забравят да вземат при пътуване. Тя обаче нямаше да забрави. Беше спокойна, мислеше логично. Беше съвсем овладяна.

Нахлузи раницата на едното си рамо — беше толкова малка, че не можеше да си я сложи на гърба. Горката Лили! Искаше да вземе храна от кухнята, но това означаваше да мине покрай майка си, Бо и Морийн. Налагаше се да се откаже. Там и бездруго едва ли имаше много продукти, които да са й от полза.

В последния момент взе от скрина розата — онази, която Бишъп й измайстори от метал и жици. Тя щеше да й донесе късмет.

Хедър вдигна вързопа. Сега завивката беше натежала от дрехи и обувки. Хедър се обърна странично и мина през вратата на стаята. Страхуваше се, че майка й ще се опита да я спре, но се оказа, че не е имало нужда. Криста седеше на дивана и плачеше, а Морийн я бе прегърнала. Косата на Криста стърчеше във всички посоки. Хедър я чу да казва: „…правех всичко… съвсем сама". Само половината от думите й бяха разбираеми — беше прекалено пияна и надрусана, за да говори ясно. Бо беше изчезнал. Навярно се бе отделил от компанията, защото сега наркотиците бяха само трохи по килима. Може би беше отишъл да купи още.

Хедър бутна вратата и я отвори. Това нямаше значение. Никога повече нямаше да види Бо. Никога нямаше да види майка си, Морийн или вътрешността на тази каравана. За секунда й се доплака, прииска й се да се свлече на стъпалата. Никога повече… тази мисъл я изпълваше с такова облекчение, че коленете й едва не омекнаха. Едва не се препъна.

Но не можеше да заплаче — още не. Трябваше да бъде силна заради Лили.

Сестра й беше заспала на предната седалка с отворена уста и коса, която леко се ветрееше на климатика. Устните й най-после бяха загубили синкавия си цвят и беше спряла да трепери.

Отвори очи чак когато колата се друсна, докато излизаха от изхода на „Пайнс" и на Магистрала 22.

— Хедър? — попита тя с тихо гласче.

— Какво има, козленце? — опита се да се усмихне Хедър, но не успя.

— Не искам да се връщам там.

Лили се обърна и облегна чело на прозореца. Отражението й в стъклото беше тясно и бледо, като светлинка на вощеница.

Пръстите на Хедър се стегнаха около волана.

— Няма да се върнем — отговори тя. Странно, но при тези думи отново усети в устата си неприятен вкус. — Никога няма да се върнем там, разбираш ли? Обещавам.

— Къде ще отидем? — попита Лили.

Хедър се пресегна и я стисна за коляното. Дънките на сестричката й най-после бяха изсъхнали.

— Ще измислим нещо. Разбираш ли? Ще се оправим.

Дъждът все още падаше на чаршафи; колата образуваше вълни по пътя и повдигаше реки, които се плискаха в канавките.

— Нали ми вярваш?

Лили кимна, без да извръща лице от прозореца.

— Ще се оправим — повтори Хедър, върна ръката си на волана и го стисна здраво с две ръце.

Осъзна, че не могат да отидат нито у Бишъп, нито у Нат. Беше взела колата на майка си и нямаше намерение да я връща, което влизаше в графата „Кражба". А домовете на приятелите й бяха първите места, на които щеше да я потърси Криста, когато изтрезнееше и осъзнаеше какво се е случило.

Щеше ли да се обади в полицията? Щяха ли ченгетата да издирят Хедър? Може би майка й щеше да ги убеди, че дъщеря й е нарушителка, и тогава щяха да се опитат да й припишат пожара.

Но нямаше смисъл да се тревожи за това, още не.

Никой не биваше да разбере. Всичко се свеждаше до това. През следващите няколко седмици двете с Лили трябваше да бъдат много, много внимателни. Веднага щом съберяха достатъчно пари да напуснат Карп, щяха да го сторят. А дотогава трябваше да се крият. Трябваше да се крият в колата и да пътуват с нея само нощем.

Мисълта й хрумна неочаквано: Мет Роуд. Навсякъде край пътя имаше стари автомобили и изоставени къщи. Никой нямаше да обърне внимание на още една скапана кола, паркирана там.

Лили пак беше заспала и хъркаше тихо. Мет Роуд изглеждаше още по-неприветлив от обикновено. Дъждът бе превърнал осеяния с дупки път в море от киша и на Хедър й беше трудно просто да държи волана здраво, без постоянно да подскача под дланите й. Трудно беше да разбере кои къщи са обитавани и кои не, но най-накрая намери място до една барака за складиране и до стар буик, от който беше останала само металната рамка. Там можеше да провре колата си така, че да е почти невидима от пътя.

Угаси двигателя. Нямаше смисъл да хаби бензин. Трябваше да внимават, да не хабят нищо.

Щеше да им е по-удобно на задната седалка, но тъй като Лили вече спеше, а Хедър не вярваше, че самата тя ще успее да заспи — нямаше дори шест часа, — тя бръкна в багажника и извади всички неща от завивката. Вещите, които само преди час покриваха леглата им и пода на тяхната спалня. На дома им.

„Бездомници!“ За първи път си помисляше тази дума и побърза да я прогони от ума си. Беше грозна — дума, която миришеше.

„Бегълки" беше по-добре. Малко по-ефектно.

Тя разстла завивката около Лили, като внимаваше да не я събуди. Намери в багажа един пуловер с качулка, облече го върху блузата си, придърпа качулката и здраво стегна вървите. За щастие беше лято и нямаше да стане прекалено студено.

Хрумна й, че може би трябва да изключи мобилния си телефон, за да пести тока в батерията. Преди това обаче написа съобщение до Нат и Додж. Включи и Бишъп. Както каза той, беше замесен, по един или друг начин.

Промених си решението. Пак съм в играта.

Сега играеше най-сериозно. Заради Лили. Щеше да забрави обещанието, което даде на Нат. Парите щяха да останат за нея и само за нея.

Тази нощ, дълго след като Хедър най-накрая се унесе, подпряла глава на облегалката на предната седалка на тауруса, когато Нат се беше свила в леглото с компютъра си и търсеше смешни видеоклипове, когато дори баровете затваряха и хората, които искаха да пият, бяха принудени да го правят навън или на паркинга на „7-Илевън", две маскирани фигури събудиха Ели Хейс. Те я изправиха грубо на крака, прибраха китките пред тялото й и й щракнаха белезници като на престъпник.

Тази седмица родителите й отсъстваха — играчите знаеха какво правят. По-големият й брат, Роджър, чу шума и боричкането и връхлетя в коридора с бейзболна бухалка в ръка. Но Ели успя да му извика.

— Това е „Паника"! — изкрещя тя.

Роджър отпусна бухалката, поклати глава и се върна в стаята си. И той беше играл.

От всичко на света, с изключение на пороите, Ели най-много се боеше от това да се озове затворена, ето защо изпита облекчение, когато, вместо да я напъхат в багажника, грубо я вкараха на задната седалка на кола, която не позна.

Стори й се, че пътуват цяла вечност — толкова дълго, че започна да й доскучава и заспа. После автомобилът спря и Ели видя огромен празен паркинг и ограда с бодлива тел. Преди фаровете да угаснат, тя зърна изтъркана табела, прикрепена към тъжна, изкривена сграда.

ДОБРЕ ДОШЛИ В ПЛУВЕН БАСЕЙН „ДЕНИ"

РАБОТНО ВРЕМЕ ОТ 9,00 — ДО СТЪМВАНЕ,

ОТ ДЕНЯ НА ЗАГИНАЛИТЕ ВЪВ ВОЙНИТЕ

ДО ДЕНЯ НА ТРУДА[9]

Катинарът на портата беше отворен. Докато минаваха през нея, Ели си спомни, че миналото лято Рей работеше по поддръжката на басейн „Дени". Възможно ли бе да е замесен?

Преведоха я по мократа трева, като джвакаха в калта, към ръба на басейна, който блестеше красиво на лунната светлина, леко осветен отдолу, поразителен и невъзможен за възприемане, за вярване.

Изведнъж страхът се върна и я заля цялата, като вълна.

— Не е възможно да сте сериозни.

Сега се намираше на ръба на дълбокия край и се опитваше да отстъпи назад. Но не можеше да помръдне. Държаха я здраво. В дланите й се заби нещо метално и тя инстинктивно стисна пръсти около него, прекалено уплашена, за да мисли или да се запита какво е то.

— Как очаквате да…?

Не можа да довърши, преди да я бутнат грубо във водата с главата напред.

Порой. Порой от вода, навсякъде: в устата й, в очите, в носа.

Прекара под водата малко повече от минута, преди да я издърпат грубо на повърхността, но по-късно щеше да се закълне, че са били поне пет или седем минути. Безкрайни секунди, през които сърцето й кънтеше в ушите, дробовете й крещяха за въздух, а краката й ритаха за опора. Толкова много секунди на паника — така пълна, така всеобхватна, че едва когато отново излезе на въздух и започна да вдишва дълбоко и благодарно, осъзна, че през цялото време е стискала здраво малкия метален ключ за белезниците си.

Рискът на Додж най-накрая се увенча с успех. Сутринта историята на Ели се разнесе и до обяд листчетата за обзалагане отново се бяха разпространили. Този път ги предаваха от ръка на ръка, тайно, предпазливо. Зев Келър и Ели Хейс се бяха провалили в индивидуалните си изпитания. Бяха елиминирани от играта. Както и Колин Аткинсън. Той пръв беше избягал от къщата на Грейбил — и според слуховете не беше спрял да бяга, преди да стигне почти до Масачузетс.

Додж, Рей, Хедър и Нат продължаваха. Както и Харълд Лий, Ким Холистър и Дерек Клийг.

Бяха останали само седем играчи.