Паника

Вторник, 16 август

През целия ден Хедър успя да избегне разговора с Ан. След караницата с Бишъп вървя три километра пеш до дерето и прекара следобеда в ругатни и хвърляне на камъни по случайни цели (улични табели, когато зърнеше такива, огради и изоставени коли).

Думите му не спираха да кънтят в главата й: „Искаш всичко да е скапано… за да имаш извинение да не успееш".

„Не е честно!" — искаше й се да изпищи.

Но втори, по-тих гласец настояваше: „Вярно е." Тези две твърдения: „Не е честно" и „Вярно е" не спираха да се стрелкат в главата й и я превръщаха в огромна маса за пинг-понг.

Чак привечер се върна от дерето и Ан и Лили ги нямаше. Обзе я внезапен, ирационален страх, че Ан може да е върнала сестра й във „Фреш Пайнс". А после видя бележка на кухненската маса.

До магазина — гласеше простичкото съобщение.

Часът беше едва седем и половина вечерта, но Хедър се сгуши в леглото под завивките въпреки ужасната горещина и зачака сънят да сложи край на играта на пинг-понг в ума й.

Но когато се събуди — рано, когато слънцето все още колебливо започваше да се прокрадва в стаята и надничаше през щорите като животно, което проучва обстановката, — тя разбра, че не може да отлага повече. През нощта играта на пинг-понг приключи. С категорична победа на „вярно е".

Бишъп имаше право.

Вече чуваше звуците, които предизвикваше Ан на долния етаж. Тракането на съдове от миялната машина, скърцането на старите дървени подове. По-рано, когато се събуждаше във „Фреш Пайнс" и попадаше в обичайната какофония от експлозивни звуци — коли, които даваха на задна, хора, които крещяха, затръшване на врати, кучешки лай и висока музика, — си мечтаеше точно за такъв дом с тихи сутрини, майки, които мият съдовете, стават рано и ти викат и ти да ставаш.

Странно как за толкова кратко време къщата на Ан се бе превърнала за Хедър в дом много повече, отколкото „Фреш Пайнс" за толкова години.

А тя бе развалила всичко. Още една истина.

Когато слезе на долния етаж, Ан беше на верандата. Веднага я повика да се приближи и Хедър разбра: това беше краят.

Шокира се, когато видя патрулна кола, паркирана малко по-надолу на алеята, полузакрита от храсталаците. Ченгето беше отвън, облегнало задника си на капака, пиеше кафе и пушеше.

— Какво прави той тук? — попита Хедър и за миг забрави страха си.

Ан седеше на люлката на верандата, но не се люлееше. Кокалчетата на пръстите й, стиснали чашата с чай, бяха съвсем побелели.

— Смятат, че другият може да се върне — отвърна тя и погледна надолу. — От Американското дружество за предотвратяване на жестокостта към животните поне щяха да използват зашеметител…

— Другият ли? — не разбра Хедър.

— Не си ли чула? — попита Ан и й разказа: за Кърк Финиган и кучето му, за изстрелите, общо дванайсет.

Когато свърши, устата на Хедър бе пресъхнала, сякаш пълна с пясък. Искаше да прегърне Ан, но чувстваше, че е вцепенена, неспособна да помръдне.

Ан поклати глава. Не откъсваше поглед от чашата с чай. Все още не бе отпила.

— Знаех, че е безотговорно да ги държа тук.

Когато най-накрая вдигна глава, Хедър видя, че се мъчи да не заплаче.

— Исках само да помогна. Това беше мечтата на Лари, нали разбираш. Тези нещастни котки. Знаеш ли, че са останали само три хиляди и двеста тигъра на свобода? А дори не знам кой от двата са убили.

— Ан — най-накрая Хедър успя да проговори. Макар че стоеше права, изпитваше чувството, че се свива и спаружва отвътре, докато накрая остана с големина колкото малко дете. — Много, много съжалявам.

Ан поклати глава.

— Не трябва да участваш в „Паника" — каза тя и гласът й за миг стана остър. — Чувала съм много, прекалено много за тази игра. Загинали са хора. Но не те обвинявам — добави тя и гласът й отново се смекчи. — Ти не си много щастлива, нали?

Хедър поклати глава. Искаше да каже на Ан всичко: как Мат я заряза точно когато беше готова да каже „обичам те", как сега осъзнаваше, че всъщност никога не го е обичала, защото винаги е била влюбена в Бишъп, за страховете си, че никога няма да се махне от Карп и той ще я разкъса, ще я погълне така, както бе погълнал майка й, ще я превърне в една от онези нестабилни озлобени жени, които на двайсет и девет са стари, разядени от наркотиците и изплюти от живота. Но не можеше да проговори. В гърлото й бе заседнала огромна буца.

— Ела тук — потупа Ан люлката до себе си.

Хедър седна и се стъписа: Ан обви ръце около нея. И изведнъж Хедър се разплака на рамото й и започна да повтаря: „Съжалявам, съжалявам, толкова съжалявам".

— Хедър.

Ан се отдръпна, но едната й ръка остана на рамото на Хедър. С другата тя отметна полепналата коса от лицето на момичето, което бе прекалено разстроено, за да се притесни.

— Чуй ме. Не съм сигурна какво означава това за теб и Лили. Това, което направих — да държа тигрите тук, — беше незаконно. Ако майка ти иска да го направи на въпрос, ако властите го поискат, полицията може да ви накара да се върнете у дома. Ще сторя всичко възможно да останете тук толкова, колкото пожелаете, но…

Хедър едва не се задави.

— Значи… значи няма да ме изгониш?

Ан я изгледа стъписана.

— Разбира се, че няма.

— Но…

Хедър не можеше да повярва. Навярно не беше чула правилно.

— Аз оставих тигрите да излязат. За всичко съм виновна аз.

Ан потърка очите си и въздъхна. Хедър никога не бе помисляла за нея като за стара, но в този миг тя наистина изглеждаше така. Пръстите й бяха крехки и на петна от слънцето, косата — обезцветена и сива. Един ден щеше да умре. Гърлото на Хедър все още бе свито от плач и тя преглътна, за да прогони буцата, предизвикана от това усещане.

— Разбираш ли, Хедър, аз и съпругът ми бяхме заедно трийсет години. Всъщност от деца. Когато се събрахме, нямахме нищо. Прекарахме медения си месец, като пътувахме на автостоп в Калифорния и спяхме на открито. Не можехме да си позволим нищо друго. И някои години бяха много трудни. Понякога той беше на настроения… — Тя разпери ръце. — Искам да кажа, че когато обичаш някого, когато наистина го обичаш, трябва да издържиш в добро и зло. Не само когато си щастлив и всичко е лесно. Разбираш ли?

Хедър кимна. Струваше й се, че в гърдите й се е свила стъклена топка — нещо деликатно и красиво, което може да се разбие на хиляди късчета, ако изрече грешната дума, ако по някакъв начин наруши равновесието.

— Значи… не ми се сърдиш? — попита тя.

Ан се позасмя.

— Разбира се, че ти се сърдя! Но това не означава, че не искам да останеш. Не означава, че вече не ме е грижа.

Хедър сведе поглед към ръцете си. Отново беше завладяна от прекалено силни чувства, за да проговори. Струваше й се, че само за секунда е разбрала нещо много важно, че е успяла да го зърне: любов, чиста, проста и без изисквания.

— Какво ще стане сега? — попита тя след минута.

— Не знам — отговори Ан, посегна и пое ръката й. Стисна я. — Няма нищо лошо в това да си уплашена, Хедър — рече тя с тих глас, сякаш й издаваше тайна.

Хедър си помисли за Бишъп и за караницата си с Нат. За всичко, което се бе случило през лятото, за всички промени и напрежението, за странните размествания, сякаш вятърът духаше от друга, съвсем непозната посока.

— Постоянно се страхувам — прошепна тя.

— Щеше да си глупачка, ако не се страхуваше — отговори Ан. — И нямаше да си смела.

Тя стана.

— Хайде. Ще сложа чайника. Този чай е направо леден.

Бишъп каза почти всичко на полицията. Разпитваха го три часа, преди най-накрая да го пуснат да се прибере при баща си в очакване да решат дали да му повдигнат официални обвинения.

Излъга обаче за едно. Играта не беше приключила. Все още имаше трима участници.

Беше време за последното предизвикателство.

Беше време за Двубоя.