Паника

Сряда, 3 август

Додж бе загубил касовата бележка за колието на Натали и вместо това трябваше да го заложи за половината от цената, която бе платил. Парите му трябваха. Беше трети август, нямаше време. Трябваше му кола за Двубоя. Нещо втора ръка щеше да му свърши работа — дори си мислеше да купи някоя от развалините на Бишъп. Стига да вървеше, щеше да му свърши работа.

Току-що бе приключил смяната си в „Хоум Депо", когато получи съобщение. За един безумен миг изпита надежда, че може да е от Натали. Но беше от майка му.

Ела@Колумбия Мемориъл. Веднага!!!

Дейна! Нещо лошо се беше случило с Дейна. Той се опита да се обади на майка си, а после и на сестра си, но никоя не вдигна.

Почти не забеляза как изминаха двайсетте минути път до Хъдзън. Не го свърташе на едно място. Усещаше бодеж в краката, а сърцето му се бе заклещило под езика. Телефонът избръмча в джоба му. Още едно съобщение.

Този път беше от непознат номер.

Време е да се пробваш caм. Утре вечер ще видим колко си корав.

Той изключи телефона и го натика в джоба си.

Стигна до „Колумбия Мемориъл" и на практика изхвърча от автобуса.

— Додж! Додж!

Дейна и майка му стояха навън, до рампата за инвалиди. Сестра му му махаше трескаво и се надигаше на стола си толкова, колкото можеше.

Освен това се усмихваше. И двете се усмихваха толкова широко, че можеше да види зъбите им дори отдалеч.

Сърцето му обаче не можеше да се успокои, докато прекосяваше тичешком паркинга.

— Какво? — Когато стигна до тях, беше останал без дъх. — Какво има? Какво се е случило?

— Ти му кажи, Дей.

Майка му все още се усмихваше. Спиралата й бе размазана. Беше очевидно, че е плакала.

Дейна си пое дълбоко дъх. Очите й блестяха. Додж не я беше виждал толкова щастлива отпреди катастрофата.

— Помръднах, Додж. Размърдах си пръстите!

Той впери поглед в нея, после в майка си и пак в Дейна.

— Боже господи! — избухна най-после Додж. — Помислих, че е станало нещо. Реших, че си мъртва или нещо такова.

Дейна поклати глава. Изглеждаше наранена.

— Наистина се случи нещо.

Додж си свали шапката и прокара пръсти през косата си. Беше облян в пот. Отново си нахлупи шапката. Дейна го гледаше с очакване. Той знаеше, че се държи като мръсник.

Издиша.

— Невероятно, Дей! — възкликна. Опита се да прозвучи искрено. Наистина беше щастлив. Просто все още не можеше да се съвземе от обрата на ситуацията, от предишния безумен страх. — Много се гордея с теб.

Наведе се и я прегърна. И усети в тялото й съвсем лека конвулсия, сякаш Дейна се мъчеше да сдържи риданието си.

Майка им настоя да хапнат навън, за да отпразнуват събитието, макар че не можеха да си го позволят, особено сега, с всички сметки.

Накрая отидоха в „Епълби", малко преди Карп. Майка им поръча маргарита с допълнителна сол и начос за предястие. Додж обожаваше начос, но сега не можеше да се насили да се храни. Майка му не спираше да дрънка за Бил Кели: колко бил мил, колко разбиращ въпреки скръбта си, как им уредил прегледа и се обадил от тяхно име и така нататък, и така нататък.

По средата на вечерята мобилният й телефон иззвъня. Тя стана.

— За вълка говорим, а той в кошарата. Бил е. Може да има новини…

— Какви новини? — попита Додж, когато тя излезе. Виждаше я как крачи по паркинга. На светлината на уличните лампи изглеждаше стара. Уморена, малко провиснала. Приличаше на майка повече от обикновено.

Дейна вдигна рамене.

— Те чукат ли се, или какво? — настоя Додж.

Сестра му въздъхна и внимателно избърса пръсти в салфетката си. Беше разделила сандвича си на пластове. Винаги правеше така: разделяше храната си и я подреждаше по начин, който й харесваше. Със сандвичите слагаше марулята и домата най-отдолу, после кетчупа, месото и горната филийка хляб.

— Те са приятели, Додж — каза тя и брат й усети, че го пробожда раздразнение. Дейна му говореше с онзи свой глас на голяма, който открай време му лазеше по нервите. — Защо изобщо те вълнува?

— Мама няма приятели — отсече той, макар да знаеше, че е гадно.

Дейна стовари на масата юмрука, в който стискаше салфетката си, с такава сила, че чашите с вода подскочиха.

— Какво ти става?

Додж я зяпна.

— На мен ли какво ми става?

— Защо трябва да се държиш толкова грубо с мама? Докторът не е евтин. Тя наистина се старае — и поклати глава. — Рики е трябвало да остави цялото си семейство, за да дойде тук…

— Моля те, хайде да не забъркваме Рики в това.

— Казвам само, че сме късметлии.

— Късметлии ли? — изсмя се грубо Додж. — Кога стана такова гуру?

— А ти кога стана такова грубо разглезено хлапе? — попита гневно Дейна на свой ред.

Додж ненадейно се почувства безкрайно объркан. Не знаеше откъде е дошло това чувство и се помъчи да се отърси от него.

— Мама нищо не разбира. Само това казвам.

Той заби ножа в сандвича „Мак енд чийз", за да избегне погледа на Дейна.

— Освен това просто не искам да започнеш да храниш надежди…

Сега беше неин ред да впери изумен поглед в него.

— Не мога да повярвам!

Гласът й беше тих и по някакъв начин това беше по-лошо, отколкото ако се бе разкрещяла.

— През цялото това време ми повтаряше да не спирам да се опитвам, да не преставам да вярвам. А сега, когато наистина постигнах напредък…

— А това, което правех aз?

Додж знаеше, че се държи като грубо разглезено хлапе, но не можеше да се спре. Дейна беше на негова страна — единственият човек, който беше на негова страна, — а сега изведнъж престана да бъде.

— За играта ли говориш? — попита тя и поклати глава.

— Виж, Додж. Много мислих. Вече не искам да играеш.

— Какво?!… — избухна той; няколко души на съседната маса се обърнаха и погледнаха към тях.

— Говори по-тихо! — Дейна го гледаше така, както когато беше малък и не разбираше правилата на някоя игра, която тя искаше да играят: разочаровано, малко нетърпеливо. — След това, което се случи с Бил Кели… не си струва. Не е редно.

Додж отпи глътка от водата си и едва успя да я преглътне.

— Ти искаше да играя. Помоли ме да играя.

— Промених си мнението — отсече Дейна.

— Е, в играта не става така — заяви той. Гласът му отново бе започнал да се повишава — не можеше да го спре. — Или си забравила?

Устните й изтъняха и се превърнаха в розов белег, прорязал лицето й.

— Чуй ме, Додж. Правя го заради теб. За твое добро.

— Играх заради теб!

Вече не му пукаше, че някой може да го чуе. Гневът, чувството на загуба погълнаха всичко останало, лишиха го от всякаква предпазливост. Кого имаше той? Нямаше приятели. Никога досега не бе оставал на едно и също място достатъчно дълго, за да се сприятели с някого или да започне да му вярва. С Хедър си беше мислил, че е близо до това. Както и с Натали. Само че сбърка. А сега дори и Дейна се обръщаше срещу него.

— Или и това забрави? Всичко това е заради теб. За да станат нещата пак такива, каквито бяха.

Последното не искаше да го казва. Дори не го беше помислил, преди думите да излязат от устата му. За секунда на масата се възцари тишина. Дейна го гледаше с отворена уста, а думите избухнаха помежду им като бомба с детонатор. Сега всичко бе открито, оголено.

— Додж — каза сестра му и той с ужас видя изражението й: тя го съжаляваше. — Нещата никога не могат да станат такива, каквито бяха. Знаеш го, нали? Просто нещата не стават така. Каквото и да направиш, няма да промениш случилото се.

Додж бутна чинията си настрана и стана.

— Тръгвам си — каза той. Не можеше дори да мисли. Думите й надигаха буря в главата му. „Нещата никога не могат да станат такива, каквито бяха."

За какво, по дяволите, бе играл през цялото това време?

— Стига, Додж! — промълви Дейна. — Седни.

— Не съм гладен — каза той. Не можеше да се насили да я погледне: това търпение в погледа й, тези стиснати в тънка недоволна линия устни. Сякаш виждаше пред себе си малко дете. Тъпо дете. — Кажи „довиждане" на мама.

— До къщи има няколко километра! — възрази Дейна.

— Ще ми се отрази добре да повървя — отсече Додж, пъхна в устата си една цигара, макар че не му се пушеше, и си помисли, че се надява да не вали.

Хедър не се върна на Мет Роуд. В някои отношения там й беше удобно, но нямаше уединение — не и сегa, когато Додж знаеше къде е тя. Не искаше той да я шпионира, да вижда как живее, може би и да се раздрънка за това.

Досега внимаваше да мести колата само посред нощ, когато опасността да я открият беше по-малка — от един паркинг по пуст път към друг паркинг. Беше си изработила система: в работни дни си нагласяше алармата за четири часа сутринта и докато Лили още спеше, подкарваше тауруса през непрогледната тъмнина към къщата на Ан. Беше намерила пролука сред дърветата, точно до алеята, където можеше да паркира. Понякога отново заспиваше. Друг път чакаше и гледаше как мракът се размива и се променя. Първо се размазваше, после се изостряше и се разделяше, започваше да се олющва и се превръщаше в ярки пурпурни сенки и триъгълници от светлина.

Хедър полагаше всички усилия да не мисли за миналото или за това, което ще се случи в бъдеще. Опитваше се изобщо да не мисли за нищо. По-късно, когато часът беше почти девет, излизаше от автомобила и тръгваше към къщата, където казваше на Ан, че Бишъп я е оставил на алеята и е продължил по пътя си. Понякога Лили идваше с нея. Друг път оставаше в колата или си играеше в гората.

На два пъти Хедър дойде по-рано и се промъкна през гората към външния душ, за да се изкъпе. Събличаше се, разтреперана от хладния въздух, и с благодарност влизаше под струята гореща вода, оставяше я да потече в устата и очите й, да облее тялото й. С изключение на тези случаи обикновено се миеше с маркуч.

Заповядваше си да спре да си фантазира за течаща вода, микровълнови печки, климатици, хладилници и тоалетни. О, тоалетни! Бяха изминали две седмици, откакто избяга от караваната на майка си, и вече имаше две ухапвания от комар по дупето, докато пишкаше в шест часа сутринта. Беше изяла повече консервирани студени равиоли, отколкото бе добре за храносмилането й.

Искаше да се добере до площад „Малдън", където пресякоха магистралата — до този огромен безличен паркинг, осветен само от няколко улични лампи. Там през цялото време спираха и потегляха камиони от магистралата, а колите оставаха на паркинга по цяла нощ. Там имаше „Макдоналдс" и обществени тоалетни с душове за шофьорите на камиони, които минаваха оттам.

Преди всичко им трябваше бензин. Още не беше тъмно и тя не искаше да спира в Карп. Но почти от двайсет и четири часа я караше само на остатъчна енергия и не желаеше да рухне. Затова спря на „Ситго" на главната улица — най-малко посещаваната от трите бензиностанции в града, защото беше най-скъпата и не предлагаше бира.

— Остани в колата — обърна се тя към Лили.

— Да, да — измърмори сестра й.

— Говоря сериозно, козленце.

Хедър не беше сигурна още колко ще издържи: дърленето, постоянната размяна на реплики. Започваше да губи самоконтрол. Пречупваше се. Скръбта я беше стиснала за шията и я задушаваше. Постоянно виждаше как Вивиан отпива от чашата на Бишъп и черната й коса се вие на кичури около хубавичкото, бяло като луна лице.

— И не говори с никого, ясно?

Тя огледа паркинга: никакви полицейски коли, никакви коли, които познаваше. Това беше добър признак.

Вътре постави пред себе си двайсет долара за бензин и се възползва от възможността да купи каквото можеше: пакети със супа „Рамен", която можеха да разтворят в студена вода; чипс и салса; телешка пастърма; и два сравнително пресни сандвича. Мъжът зад щанда, с мургаво плоско лице и оредяваща коса, зализана на една страна, като водорасли, полепнали по челото му, я накара да чака за рестото. Докато той броеше еднодоларовите банкноти и ги прибираше в касата, Хедър отиде до тоалетната. Не й харесваха ярките лампи в бензиностанцията, не й харесваше и начинът, по който я гледаше продавачът — така, сякаш можеше да проникне с поглед до всичките й тайни.

Докато си миеше ръцете, разсеяно регистрира звъна на звънчето над вратата и тихия говор. Нов клиент. Когато Хедър излезе от тоалетната, не зърна почти нищо от лицето му — бе закрито от огромен чифт евтини слънчеви очила — и тя беше стигнала почти до касата му, когато забеляза униформата му, пистолета, закопчан на хълбока му.

Ченге.

— Какво става с тази история с Кели? — тъкмо питаше мъжът зад щанда.

Ченгето — с голям корем, увиснал над колана му — вдигна рамене.

— Дойдоха резултатите от аутопсията. Оказа се, че Малкия Кели не е загинал в пожара.

Хедър изпита усещането, че нещо я е ударило в гърдите. Вдигна си качулката и се престори, че търси чипс. Взе пакет претцели и го загледа съсредоточено.

— Така ли?

— Тъжна история. Изглежда, че е било свръхдоза. Откакто се върна от войната, е вземал хапчета. Навярно е отишъл в онази къща, на Грейбил, защото е търсел някое приятно топло местенце да се надруса.

Хедър издиша. Изпита налудничаво, мигновено чувство на облекчение. Досега не беше осъзнавала, че се смята за отговорна за убийството му, поне малко.

Но не беше убийство. Не е било.

— Някой все пак е започнал този пожар — каза ченгето и Хедър осъзна, че е останала загледана прекалено дълго в един и същ плик с претцели и сега ченгето я наблюдава. Тя бутна претцелите обратно на рафта им, наведе глава и тръгна към вратата.

— Ехо! Ехо, госпожице!

Тя замръзна.

— Забравихте си покупките. Имате и ресто.

Ако изхвърчеше през вратата, щеше да е подозрително. Ченгето можеше да се учуди защо си е изкарала акъла. Тя бавно се обърна към щанда, без да откъсва поглед от пода. Усещаше, че двамата мъже я наблюдават, докато вземаше торбата с храна. Бузите й горяха, а устата й беше суха като пясък.

Беше почти до вратата, почти на свобода, когато ченгето я повика.

— Ехо!

Гледаше я внимателно.

— Погледнете ме.

Тя се насили да вдигне поглед. Лицето му беше дундесто, като тесто. Очите му обаче бяха големи и кръгли като на малко дете или на животно.

— Как се казвате? — попита той.

Хедър изрече първото име, което й хрумна:

— Вивиан.

Ченгето премести дъвката в устата си.

— На колко сте години, Вивиан? В гимназията ли учите?

— Завърших — отговори тя. Сърбяха я дланите. Искаше да се обърне и да побегне.

Очите му бързо обходиха лицето й, сякаш искаше да го запомни. Той пристъпи към нея.

— Чували ли сте за една игра, наречена „Паника", Вивиан?

Тя погледна настрани.

— Не — прошепна. Лъжата беше глупава и незабавно й се прииска да беше казала „да".

— Мислех, че всички я играят — продължи ченгето.

— Не всички — отговори Хедър и отново се обърна към него. Зърна в очите му искрица на триумф, сякаш бе признала нещо. Господи! Всичко оплескваше. По врата й изби пот.

Ченгето продължи да я наблюдава още няколко секунди.

— Хайде, тръгвайте — бе единственото, което каза.

Навън Хедър си пое дълбоко въздух няколко пъти.

Въздухът бе натежал от влага. Наближаваше буря, при това голяма, ако се съдеше по небето. То бе на практика зелено, сякаш целият свят се канеше да повърне. Хедър отметна качулката си и остави потта да изсъхне по челото й.

Хукна през паркинга към колонката за бензин.

И се закова на място.

Лили я нямаше.

Разнесе се оглушителен гръм, толкова висок, че Хедър подскочи. Небето се разтвори и дъждът засъска сърдито по асфалта. Тя стигна до колата точно когато първата светкавица раздра свода. Опита се да натисне дръжката. Заключено. Къде, по дяволите, беше Лили?

— Хедър! — отекна гласът на сестра й през дъжда.

Хедър се обърна. До една патрулна кола в синьо и бяло стоеше ченге, обвило пръсти около ръката на сестра й.

— Лили! — извика Хедър и се втурна към тях, забравила за страха си от униформените, както и за всякаква предпазливост. — Пуснете я.

— Спокойно, спокойно. — Ченгето беше високо и слабо, с упорито изражение на муле. — Хайде всички да се успокоим, става ли?

— Пуснете я — повтори Хедър.

Ченгето се подчини. Лили се втурна към сестра си и обви ръце около кръста й, както когато беше малко дете.

— Сега се успокойте — продължи униформеният. Отново блесна светкавица и освети зъбите му, сиви и изкривени. — Просто исках да съм сигурен, че малката госпожица е добре.

— Добре е — отсече Хедър. — Добре сме.

Понечи да се обърне, но ченгето протегна ръка и я спря.

— Не бързайте толкова. Все още имаме малък проблем.

— Нищо не сме направили — обади се Лили.

Ченгето й хвърли бърз поглед.

— Вярвам ти — каза то и гласът му леко поомекна. — Но това тук — посочи към разнебитения таурус — е открадната кола.

Дъждът валеше толкова силно, че Хедър не можеше да мисли. Лили изглеждаше тъжна и много слабичка, с тази залепнала за ребрата й тениска.

Ченгето отвори задната врата на патрулната кола.

— Хайде, влез — обърна се то към Лили. — Изсуши се.

Предложението му не допадна на Хедър — тя не искаше сестра й изобщо да се доближава до полицейската кола. Точно така ченгетата подмамваха хората: държаха се добре, караха те да си мислиш, че си в безопасност, а после обръщаха другия край без предупреждение.

Помисли си за Бишъп и почувства как гърлото й се стяга. Точно така те подмамваха всички.

Лили обаче влезе, преди Хедър да успее да каже: „Недей".

— Хайде да отидем някъде и да си поговорим? — предложи ченгето. Поне то не звучеше като луд човек.

Хедър скръсти ръце на гърдите си.

— Тук ми е добре — каза тя. Надяваше се, че полицаят няма да забележи треперенето й. — И не съм откраднала тази кола. Тя е на майка ми.

Ченгето поклати глава.

— Майка ви каза, че сте я откраднали.

Хедър едва го чуваше през дъжда.

— Каква обстановка само сте си спретнали на задната седалка! Храна. Одеяла. Дрехи.

От върха на носа му падна капка дъжд и Хедър си помисли, че полицаят изглежда почти толкова жалък, колкото Лили.

Тя отклони погледа си. Изпита порив да говори, да му разкаже, да обясни. Това желание се изду в гърдите й като балон, притисна болезнено ребрата й. Но каза само:

— Няма да се върна у дома. Не можете да ме накарате.

— Мога, и още как.

— На осемнайсет години съм.

— Но нямате нито работа, нито пари, нито дом — възрази той.

— Имам работа.

Знаеше, че се държи глупаво и упорито, но не й пукаше. Беше обещала на Лили, че няма да се върнат, и наистина нямаше. Може би, ако разкажеше за майка си, за партитата и наркотиците, нямаше да й се наложи да се прибере при нея. Но пък тогава може би щяха да тикнат майка й зад решетките и да пратят Лили в някакъв дом с непознати, на които не им пука за сестра й.

— Имам хубава работа.

И изведнъж й хрумна нещо: Ан.

Тя погледна към ченгето.

— Нямам ли право на един телефонен разговор или нещо такова?

За първи път то се усмихна. Но очите му си останаха тъжни.

— Вие не сте арестувана.

— Знам — отговори Хедър. Ненадейно я обзе такава нервност, та й се стори, че ще повърне. Ами ако Ан не проявеше интерес? Или още по-лошо, ако застанеше на страната на полицията? — Но все пак си искам телефонния разговор.

Додж бе изминал само половината път до къщи, когато небето се разцепи и изсипа цял порой. Такъв му беше шибаният късмет. Само за няколко минути подгизна целият. Покрай него мина една кола, наду клаксон и плисна върху дънките му поток мръсна вода. Все още му оставаха три километра.

Надяваше се, че бурята ще утихне, но тя се усили. По небето засвяткаха светкавици, бързи и шеметни, и обвиха целия свят в странно зелено сияние. В канавките бързо се събра вода, а по обувките му полепнаха листа и картонени чаши. Додж сякаш ослепя: не виждаше движещите се автомобили, не и преди да се озоват почти отгоре му.

Изведнъж осъзна, че се намира само на няколко минути от къщата на Бишъп. Слезе от пътя и хукна. Ако имаше късмет, щеше да го намери вкъщи и да изчака на закрито бурята да спре или пък да си изпроси превоз.

Но когато стигна до алеята за паркиране, видя, че цялата къща е тъмна. Все пак отиде до верандата и похлопа на вратата с надеждата, че Бишъп ще отговори. Нищо.

Спомни си, че задната веранда е с комарник, и заобиколи къщата през морето от кал. Удари си пищяла в една стара косачка, залитна напред и едва не падна по лице. Изруга.

Вратата комарник беше, разбира се, заключена. Додж беше целият мокър и толкова нещастен, че се замисли дали да не пробие дупка в нея с юмрук — но после небето се освети от нова светкавица и в тази секунда на неестествена светлина той зърна нещо като барака за градинарски инструменти, малко по-назад и полускрита зад дърветата.

Вратата беше защитена от катинар, но тук късметът на Додж за първи път проработи: ключалката не беше на мястото си. Той натисна вратата, влезе и се разтрепери от промяната изведнъж да се озове на сухо и хладно място. Вдиша миризмата на влажни одеяла и старо дърво и зачака очите му да свикнат. Не виждаше абсолютно нищо. Само смътни очертания, тъмни предмети. Навярно още боклуци.

Той извади мобилния си телефон, за да освети малко, и видя, че батерията почти се е изтощила. Не можеше дори да се обади на Бишъп и да попита къде е и кога ще се върне. Супер. Но на тази светлинка поне успя да огледа бараката малко по-добре и с учудване видя, че е снабдена с електричество: на тавана имаше най-обикновена крушка, а на стената — ключ.

Светлината от крушката беше мътна, но все пак бе по-добре от нищо. Додж веднага видя, че постройката е по-подредена, отколкото си мислеше. Определено по-чиста от склада за отпадъци, който се водеше двор. Имаше столче, бюро и много рафтове. На бюрото бяха натрупани цял куп листчета за залагане, изкривени от водата и затиснати с метална костенурка.

До листчетата се виждаше някаква стара аудиовидеосистема, звукозаписно оборудване, както и един от онези евтини мобилни телефони за еднократна употреба, които не изискват абонамент.

Вторият му късмет за днес: мобилният беше зареден и не изискваше парола.

Той погледна в контактите си за номера на Бишъп и успя да го зърне точно преди телефонът му да угасне.

Въведе го на клавиатурата на телефона, който бе намерил, и чу звъна отсреща. Пет иззвънявания, а после гласовата поща на Бишъп. Додж затвори, без да остави съобщение. Вместо това отвори съобщенията с намерение да му изпрати „Спешна помощ". Рано или късно Бишъп трябваше да се прибере. Къде изобщо можеше да е отишъл в такова време?

А после застина. Трополенето на дъжда по покрива, дори тежестта на мобилния телефон — всичко това престана да съществува. Додж виждаше само думите на последното изпратено съобщение.

Време е да се пробваш caм. Утре вечер ще видим

колко си корав.

Прочете го отново, а после пак, за трети път.

Усещанията му се върнаха като приливна вълна.

Продължи да чете по-надолу. Още съобщения: инструкции за играта. Съобщения за другите участници. И най-отдолу съобщение до номера на Хедър.

Откажи се сега, преди да пострадаш.

Додж внимателно върна телефона на мястото му, точно там, където го намери. Сега всичко изглеждаше различно: звукозаписно оборудване. Камери. Спрей с боя, оставен в един ъгъл, и шперплат, подпрян на стените на бараката. Всичко, което е било необходимо на Бишъп за предишните изпитания.

На един рафт бяха наредени половин дузина буркани. Додж се наведе да ги разгледа, а после изкрещя, дръпна се с трескава бързина, залитна и едва не събори една купчина шперплат.

Паяци. Бурканите бяха пълни с паяци, които пълзяха по стъклата, тъмнокафяви тела, които се сливаха пред погледа му. Навярно бяха предназначени за него.

— Какво правиш тук?

Додж рязко се обърна. Сърцето му все още туптеше силно. Представяше си усещането за сто паяка, които пълзят по кожата му.

Бишъп стоеше на прага напълно неподвижен. Бурята все още вилнееше зад него и разливаше по земята цели завеси вода. Той носеше водонепромокаемо пончо с качулка и лицето му беше в сянка. За миг Додж изпита истински страх от него: Бишъп приличаше на сериен убиец от нескопосан филм на ужасите.

Внезапно го осени прозрение: това беше истинската цел на играта. Това беше истинският страх — ужасът да осъзнаеш, че никога не можеш да опознаеш другите, не и изцяло. Винаги правиш предположения на сляпо.

А после Бишъп направи още една стъпка в бараката, смъкна си качулката и впечатлението отпреди секунда изчезна. Това беше просто Бишъп. Част от страха на Додж също се оттече, макар че кожата му все още бе настръхнала, а неприятното усещане за близостта на паяците в тънките им стъклени буркани, само на метър от него, си остана.

— По дяволите, Додж, какво става? — избухна Бишъп и сви юмруци.

— Търсех те — отговори Додж и вдигна ръце пред себе си, в случай че Бишъп мисли да замахне. — Само исках да се махна от дъжда.

— Не трябваше да влизаш тук — настоя Бишъп.

— Няма проблем. Знам всичко, ясно? Вече знам.

За миг настъпи тишина, която сякаш бе заредена с електричество. Бишъп го гледаше втренчено.

— Какво знаеш? — попита най-накрая той.

— Стига, мой човек! Не дрънкай глупости — рече Додж с тих глас. — Кажи ми само едно: защо? Мислех, че мразиш „Паника".

Помисли си, че Бишъп може да не отговори, може все пак да се опита да отрече всичко. Но после тялото на Бишъп сякаш се сви, сякаш някой бе сложил помпа в центъра му и го бе изцедил. Той затвори вратата зад гърба си и се отпусна на стола. За миг остана така, като държеше главата си в ръце. Вдигна поглед.

— Ти защо участваш? — попита той.

„За отмъщение — помисли си Додж, както и: — Защото нямам нищо друго." Но на глас каза:

— Заради парите. За какво друго?

Бишъп замахна широко с ръце.

— И аз така.

— Наистина ли? — Додж го наблюдаваше внимателно. На лицето на Бишъп бе изписано изражение, което той не можеше да разгадае.

Бишъп кимна, но Додж разбра, че лъже. Имаше нещо повече от това. Предпочете да не задълбава.

Всеки имаше нужда от тайни.

— И сега какво? — попита Бишъп. Гласът му звучеше изтощено. Самият той изглеждаше изтощен. Додж осъзна колко много му е тежало всичко това лято — подготовката на замислите, всички лъжи.

— Ти ми кажи — отговори той и се облегна на бюрото. Сега се чувстваше малко по-спокоен и благодарен, че Бишъп е седнал така, че самият той вече не може да види паяците.

— Не можеш да кажеш на Хедър — отвърна Бишъп и се наведе напред. Ненадейно заприлича на обезумял човек. — Тя не може да разбере.

— По-спокойно — отговори Додж. Умът му вече щракаше, приспособяваше се към новата информация, премисляше как да я използва. — Няма да й кажа. Но няма и да се подложа на единичното предизвикателство. Ти просто ще кажеш, че съм го издържал.

Бишъп го погледна изумен.

— Не е честно.

Додж вдигна рамене.

— Може и да не е. Но така ще бъде.

Той избърса ръце в дънките си.

— Какво смяташе да правиш с тези паяци?

— А ти какво си мислиш? — гласът на Бишъп прозвуча раздразнено. — Добре, Додж. Отиваш право на Двубоя, Разбра ли?

Додж кимна. Бишъп внезапно стана и ритна стола на няколко сантиметра.

— Боже! Знаеш ли, всъщност малко се радвам, че разбра. Почти се надявах, че ще разбереш. Беше ужасно. Просто ужасно, мамка му!

Додж не каза нищо глупаво, като например, че Бишъп е можел да откаже, когато са му предложили да стане съдия.

Вместо това рече само:

— Скоро ще свърши.

Бишъп кръстосваше бараката. Сега се обърна рязко и застана лице в лице с Додж. Изведнъж сякаш зае цялото пространство.

— Аз го убих, Додж — каза той и гласът му се задави леко. — Аз съм отговорен.

Един мускул затрептя в брадичката му и на Додж му се стори, че се опитва да не се разплаче.

— Това беше част от играта — продължи Бишъп и поклати глава. — Не исках да нараня никого. Беше просто глупав трик. Запалих няколко хартии в едно кошче за боклук. Но огънят излезе от контрол толкова бързо. Просто… избухна. Не знаех какво да направя.

За миг Додж изпита вина. По-рано вечерта, когато беснееше пред Дейна заради Бил Кели, дори за миг не си помисли за Малкия Кели. И колко ли ужасно се чувства баща му.

— Беше злополука — добави тихо той.

— Има ли значение? — попита Бишъп със задавен глас. — Трябва да отида в затвора. Сигурно ще отида.

— Няма. Никой не знае — но Додж си помисли, че Бишъп трябва да има партньор. Съдиите винаги бяха поне двама. Знаеше обаче, че ако го попита, той няма да му каже. — А аз няма да кажа на никого. Можеш да ми вярваш.

Бишъп кимна.

— Благодаря — прошепна той.

За втори път енергията сякаш се оттече от него изведнъж. Той седна и отпусна глава в ръцете си. Дълго време останаха така. Дъждът трополеше по покрива като юмруци, които се опитваха да го пробият и да влязат. Двамата останаха в бараката, докато краката на Додж не започнаха да се схващат, както беше облегнат на бюрото, а шумът на дъжда леко намаля и се превърна в драскане на нокти.

— Искам да те помоля за една услуга — рече Бишъп и вдигна глава.

Додж кимна.

Очите на Бишъп проблеснаха в изражение, което изчезна прекалено бързо, за да може Додж да го разгадае.

— Става въпрос за Хедър.