Паника

Четвъртък, 25 август

Денят на Двубоя беше мокър и студен. Додж нахлузи любимите си дънки и износена тениска, отиде в дневната без чорапи, яде зърнена закуска от смесителна купичка и изгледа няколко риалити шоу програми заедно с Дейна, като пускаше шеги по адрес на онези нещастници, които позволяват да заснемат целия им живот на камера. Тя изглеждаше облекчена, че той се държи нормално.

Но през цялото време умът му беше на няколко километра разстояние, на една тъмна отсечка от пътя, при двигатели, които увеличават скоростта, скърцащи гуми и миризма на дим.

Притесняваше се. Притесняваше се, че пожарът ще започне прекалено рано, докато самият той шофира. И се притесняваше, че Рей няма да се съгласи да се сменят.

Разчиташе на тази размяна, беше си подготвил речта.

— Искам да си сменим колите — щеше да каже той, след като Хедър го оставеше да спечели първия рунд. — За да знам, че е честно. За да знам, че не е направил нещо с двигателя ми или със спирачките.

Как би могъл Рей да откаже? Ако Додж караше внимателно, с не повече от шейсет километра в час, двигателят не би трябвало да се затопли прекалено много и тогава експлозивът нямаше да се задейства. Хедър трябваше да му позволи да спечели, дори да пълзеше. Рей никога нямаше да заподозре нищо.

А после Рей щеше да се качи в колата, да натисне съединителя и тогава двигателят щеше да започне да пуши и да изпуска искри и след това…

Отмъщение.

Ако всичко минеше според плана. Ако, ако, ако. Ненавиждаше тази глупава дума.

В три часа следобед Бил Кели дойде да заведе Дейна на физиотерапия. Додж не разбираше как така Кели успя да си проправи път в живота им. Сестра му беше като залепена за него. Сякаш изведнъж се бяха превърнали в едно голямо щастливо семейство и Додж беше единственият, който помнеше, че не са семейство и никога няма да бъдат. Открай време бяха Додж и Дейна и никой друг.

А сега бе загубил дори и нея.

— Ще се оправиш ли? — попита тя. Справяше се все по-добре с количката си, заобикаляше мебелите и подскачаше на онова място, на което подът беше леко неравен. Додж мразеше, че й се налага да се оправя добре с факта, че е осакатена.

— Аха, да — отговори той, но нарочно не я погледна. — Ще погледам телевизия, такива неща.

— След няколко часа се връщаме — каза тя. И добави: — Мисля, че наистина действа, Додж.

— Много се радвам за теб — отвърна той. Изненада се, когато усети, че гърлото му се стяга.

Сестра му беше вече на половината път до вратата, когато той я повика:

— Дейна. — „Правя всичко това заради теб."

Тя се обърна.

— Какво?

Додж успя да се усмихне.

— Обичам те.

— Не ставай глупав — отговори тя и му се усмихна на свой ред. После излезе с количката от къщата и затвори вратата зад гърба си.

Всяка изминала минута я доближаваше до края.

Би трябвало да изпитва облекчение, но вместо това чувството, което не я пускаше от самото начало на деня, беше страх. Казваше си, че само трябва да загуби. Трябваше да вярва, че Додж ще удържи обещанието си за парите.

Той не играеше заради тях. На някакво ниво Хедър винаги го беше знаела. Но й се искаше да го бе притиснала по-сериозно, да беше разбрала какво го мотивира. Може би точно това я изнервяше: дори сега, в самия край на играта, все още не проумяваше каква е крайната му цел. Това я караше да се чувства така, сякаш имаше и други игри, тайни правила, пактове и съюзи, в които самата тя беше само пионка.

Около пет часа следобед бурята премина и облаците започнаха да се разкъсват. Въздухът беше натежал от влага и комари. Пътищата щяха да са хлъзгави. Хедър обаче си напомни, че това няма значение. Можеше да се престори, че се е уплашила — или наистина да се уплаши — в последната секунда. И тогава Додж и Рей можеха да се изправят един срещу друг, а тя щеше да е свободна.

И все пак това чувство — тежест в стомаха й, сърбеж под кожата й — отказваше да се разсее.

Бяха сменили уговорката за Двубоя. Нямаше официални съобщения за нея, нямаше есемеси или имейли. Бишъп се беше покрил, просто в случай че някой е разгневен за начина, по който се бе развила играта. Хедър не можеше да го обвинява. Предполагаше, че и Вивиан е изчезнала. За първи път в историята на „Паника" последното изпитание щеше да се осъществи със или без съдиите.

Новините обаче стигаха до Хедър, както ставаше винаги в градове, които бяха толкова малки, че се хранеха единствено от приказки. По цялата отсечка на магистралата, на която традиционно се провеждаше Двубоят, се бяха разположили ченгета. Затова трябваше да сменят местоположението. Избраха едно място недалеч от дерето и старите железопътни релси.

С ново пробождане в сърцето Хедър се запита дали Нат ще дойде.

Когато тръгна, беше шест часът следобед. Ръцете й вече трепереха и тя се притесняваше, че след около час ще е прекалено нервна, за да шофира, или ще се е паникьосала докрай. Ан се бе съгласила да й даде колата за вечерта и Хедър мразеше, че я излъга за какво й трябва тя. Но си обеща, че това е краят. Оттук нататък нямаше да има повече лъжи. И щеше да е много внимателна и да отбие автомобила от пътя много преди Додж да се приближи до нея.

Не каза „довиждане" на Лили. Не искаше да прави голяма работа от изпитанието. То не беше голяма работа.

Най-много след няколко часа щеше да си е вкъщи.

Тъкмо бе излязла от алеята, когато усети, че телефонът й бръмчи. Не му обърна внимание, но жуженето веднага се поднови. После пак. Хедър отби и изрови апарата от джоба си.

Нат. Веднага щом вдигна, тя разбра, че нещо много, много се е объркало.

— Хедър, моля те! — заговори Нат още преди приятелката й да й е казала „здрасти". — Ще се случи нещо лошо. Трябва да го спрем.

— Един момент, един момент — рече Хедър и чу, че Нат подсмърча. — Успокой се. Започни отначало.

— Ще се случи тази вечер — продължи Нат. — Трябва да направим нещо. Той ще загине. Или ще убие Рей.

Хедър едва следеше нишката на разговора.

— Кой?

— Додж! — проплака Нат. — Моля те, Хедър! Трябва да ни помогнеш!

Хедър всмука голяма глътка въздух между зъбите си. Слънцето избра точно този миг, за да доразкъса облаците. Небето бе обагрено с червени пръски — цвят досущ като на прясна кръв.

— Кои сте „вие"?

— Просто ела — настоя Нат. — Моля те. Ще ти обясня всичко, когато дойдеш.

Додж мина покрай дерето точно в шест часа. Колата, която му даде назаем Бишъп — Додж знаеше, че никога няма да може да върне льо сабъра, — беше стара и своенравна и занасяше наляво всеки път, когато той пропуснеше да оправи курса. Нямаше значение: нямаше да му трябва още дълго.

Той паркира отстрани на пътя от едната страна на отсека, избран за изпитанието. Пътят беше съвсем пуст. Може би хората се бяха отказали заради лошото време. Додж се зарадва. Не можеше да рискува някой да го види.

Не му отне дълго време. Оказа се учудващо лесно — детска работа, което беше истинска ирония на съдбата предвид факта, че Додж на два пъти го бяха късали по химия и не си падаше по точните науки. Странно колко лесно може да се намери информация за такива неща онлайн. Експлозиви, бомби, коктейли „Молотов", детонатори… каквото ти душа иска. По-лесно беше да научиш как да разкъсаш някого във въздуха, отколкото да си купиш една проклета бира.

По-рано Додж бе разтворил парче стар охладител от стирофом в малко бензин и бе излял цялата смес в един буркан. Импровизиран напалм — приготвяше се също толкова лесно, колкото салатен дресинг. Сега Додж внимателно уви самозалепваща се лента на един фишек и го прикрепи отвън на буркана. После сложи цялото изобретение в моторното отделение. Не прекалено близо до отходните газове — първо трябваше да издържи изпитанието с Хедър. И щеше да кара внимателно, за да е сигурен, че двигателят няма да се нагорещи прекалено.

А после колата щеше да отиде при Рей. Рей щеше да включи двигателя, фишекът щеше да се възпламени, а бурканът — да се счупи и експлозивите да се освободят.

Бууум!

Сега трябваше само да чака.

Но почти веднага получи съобщение от Хедър. Трябва да тe взема. Спешно. Налага се да поговорим.

И после:

Веднага.

Додж изруга на глас. Обзе го внезапен страх: тя щеше да се откаже. Това щеше да провали всичко. Веднага й написа отговор: Ъгълът на Улф Фил и Феуънт. Bземи ме.

Идвам, отговори тя.

Докато я чакаше, Додж започна да обикаля в кръг и да пуши цигари. Преди това беше спокоен, но сега го изпълваше нервност — пълзяща и драскаща, като паяци, които се стрелкаха насам-натам под кожата му.

Помисли си за Дейна в болничното легло, така, както я видя за първи път след злополуката — с разширени очи и малко слюнка и сополи, засъхнали над устата й. „Не усещам краката си — казваше тя. — Какво е станало с краката ми?" Как изпадна в истерия в болничната стая, опита се да стане и вместо това падна в скута на Додж.

Помисли си за Люк Ханраха, който си тръгна с пет-десет хилядарки, и за нощта, която прекара пред къщата му с бейзболна бухалка в ръка, прекалено уплашен, за да действа.

По времето, когато Хедър спря до него, вече се чувстваше малко по-добре.

Тя не искаше да му каже нищо в колата.

— За какво е всичко това? — попита я Додж.

Хедър обаче само повтаряше:

— Чакай малко, само чакай малко. Става ли? Тя ще иска да ти каже сама.

— „Тя" ли? — повтори Додж и стомахът му подскочи.

— Нат — потвърди Хедър.

— Тя добре ли е?

Но Хедър само поклати глава, в знак че няма да каже нищо повече. Додж вече започваше да се дразни. Моментът не бе подходящ — трябваше да се съсредоточи. Стомахът му се беше свил от нерви. Но в същото време беше поласкан, че Хедър се нуждае от него… поласкан също така и от факта, че Нат може да е поискала да го види. Пък и им оставаха още два часа, преди да се стъмни съвсем. Имаха време. Повече от достатъчно.

На алеята на Нат бяха паркирани две коли, едната от които очукан шевролет, непознат за Додж. Зачуди се дали това не е някакъв посредник и отново изпита усещането, че нещо пълзи под кожата му.

— Какво става? — пак повтори въпроса си той.

— Казах ти — отговори Хедър. — Тя ще иска да ти обясни сама.

Вратата беше отключена. Странно, но макар че отвън вече се стъмваше бързо, в къщата не бяха включени никакви лампи. Въздухът беше стар и сив, като рехаво одеяло, покрило всичко и размило подробностите. Когато влезе в къщата на Нат, Додж изпита чувството, че влиза в църква, сякаш се натрапваше на свещена земя. Навсякъде имаше дърво, хубави мебели, неща, които красноречиво му говореха за пари. Но никъде не се чуваше и звук.

— Тя тук ли е изобщо? — гласът му прозвуча прекалено силно в собствените му уши.

— Долу е — увери го Хедър и тръгна пред него.

Отвори една врата отдясно на дневната. Недоизпипаното стълбище водеше към мазе. Стори му се, че чува движение, може би шепот, но после звукът изчезна.

— Давай — подкани го Хедър.

Додж щеше да й каже да мине първа, но не искаше тя да помисли, че го е страх. Както си беше, по някаква причина. В това място имаше нещо — тишината може би, — което му изкарваше акъла от ужас. Сякаш усетила колебанието му, Хедър рече:

— Виж, долу ще можем да поговорим. Тя ще ти обясни всичко.

Замълча за миг.

— Нат? — провикна се след малко.

— Тук долу! — долетя гласът на приятелката от мазето.

Насърчен, Додж тръгне по стълбите в задушливия, влажен подземен въздух. Мазето беше голямо и пълно с ненужни мебели. Той стигна до най-долното стъпало и се огледа за Нат, но точно в този момент светлините угаснаха. Додж застина на място объркан.

— Какво, по…

Почувства как някой грубо го сграбчва, чу експлозия от гласове. За миг си помисли, че това е част от играта, предизвикателство, което не очакваше.

— Насам, насам! — казваше Нат.

Додж се опита да нанесе удар, да се измъкне от хватката, но който и да го държеше, беше едър, набит и силен. Мъж. Додж го разбра от ръста му, както и от миризмата — ментол, бира, афтършейв. Нанесе ритник, мъжът изруга и нещо се прекатури. Шум от счупване на стъкло.

— Мамка му! — измърмори Натали. — Насам. Насам.

Натиснаха Додж да седне на един стол. Извиха му ръцете зад гърба и ги завързаха с нещо. Самозалепваща се лента. И краката.

— Мамка му, какво е това! — сега Додж крещеше. — Разкарай се от мен, мамка му!

— Шшт, Додж. Всичко е наред.

Дори сега, в този момент, гласът на Натали го накара да се вцепени. Не можеше дори да се съпротивлява.

— По дяволите, какво става? Какво правиш?

Очите му бавно свикваха с тъмнината. Можеше да различи лицето й, макар и едва-едва, широките контури на очите й — две тъмни бездни, изпълнени с тъга.

— Правя го заради теб — обясни тя. — За твое добро.

— За какво говориш?

Изведнъж Додж си помисли за колата, паркирана на Фезънт Лейн, за буркана с бензин и стирофом, спотаен в двигателя като тайно сърце. Започна да се бори с лентата, която го държеше на мястото му.

— Пусни ме.

— Додж, чуй ме.

Гласът на Натали се пречупи и той осъзна, че е плакала.

— Знам… знам, че обвиняваш Люк за инцидента със сестра ти. За злополуката, нали?

Додж почувства как през тялото му преминава леден студ. Не можа да проговори.

— Не знам какво точно си намислил, но няма да ти позволя да го изпълниш — отсече Натали. — Това трябва да спре.

— Пусни ме!

Гласът му ставаше все по-висок. Додж се бореше с паниката. Цялото му тяло бе обхванато от чувство на притъпен ужас — същото, което изпита преди две години, когато стоеше на моравата пред къщата на Ханраха и се опитваше да накара краката си да се размърдат.

— Додж, чуй ме.

Сега ръцете й бяха на раменете му. Той искаше да я отблъсне назад, но не можеше. А една друга част от него я искаше и мразеше едновременно.

— Правя го заради теб. Защото ме е грижа за теб.

— Ти нищо не знаеш — промълви Додж. Усещаше аромата на кожата й — смесица от ванилия и дъвка — и това му причиняваше болка. — Пусни ме, Натали. Това е лудост.

— Няма. Съжалявам, но няма.

Пръстите й се плъзнаха по бузата му.

— Няма да ти позволя да направиш нещо глупаво. Не искам да пострадаш.

Наведе се още по-близо, докато устните й почти докоснаха неговите. Той си помисли, че навярно иска да го целуне, но не можеше да се извърне настрана, не можеше да устои. А после почувства, че ръцете й се движат по бедрата му, търсят нещо.

— Какво… — започна той, ала в този момент тя напипа джоба му и извади ключовете и телефона му.

— Съжалявам — промълви Натали и се изправи. Звучеше искрено. — Но повярвай ми, така е най-добре.

Заля го прилив на безпомощност. Додж направи последен безполезен опит да се освободи. Столът подскочи няколко сантиметра напред на бетонния под.

— Моля те — прошепна Додж. — Натали…

— Съжалявам — прекъсна го тя. — Ще се върна веднага след края на изпитанието. Заклевам се.

Сега натискаше нещо по телефона му. Екранът за миг светна и освети ярко лицето й, разкри дълбоката печал в хлътналите й очи, нейното съжаление и разкаяние. И мъжа зад нея. Този, който бе натиснал Додж на стола.

Беше напълнял — поне петнайсет килограма — и си бе пуснал дълга коса. Петдесетте хилядарки не му се бяха отразили добре. Но очите му не можеха да се сбъркат, както и суровата линия на брадичката му и подобният на малък бял червей белег, който минаваше право през лявата му вежда.

Додж почувства как през тотото му преминава шок. Не можеше да продума, не можеше дори да диша.

Люк Ханраха.

Хедър чакаше в колата, докато Натали и Люк правеха това, което трябваше да направят. Опитваше се да диша нормално, но дробовете не я слушаха и продължаваха да пърхат странно в гърдите й. Сега трябваше да се изправи срещу Рей Ханраха. Не можеше да се откаже или да се измъкне.

Зачуди се какво ли е намислил Додж за днес. И Люк не знаеше точно, макар че показа на Нат и Хедър някои от заплашителните му съобщения. Струваше й се нереално, че седи в кухнята на Нат с Люк Ханраха, футболния герой Люк Ханраха, краля на приветствения бал, когото изгониха от въпросния бал, защото го хванаха да пуши трева в съблекалнята, докато правеха съобщението. Победителят в „Паника". Който някога бе нападнал касиер в „7-Илевън" в Хъдзън, когато той отказа да му продаде цигари.

На нищо не приличаше. Двете години далеч от Карп не му бяха помогнали с нищо, което шокира Хедър. Мислеше, че единственото, което човек трябва да направи — единственото, от което се нуждаеха всички те, — е да се махне. Но може би човек носеше демоните си със себе си, където и да отидеше.

Люк им каза, че е открил Нат заради едно от листчетата за залагания, което стигнало до него чак в Бъфало. И заради онова глупаво видео — онова, заснето край водните кули, — което показваше Додж, обвил ръка около Нат. Тя била най-лесна за откриване от издържалите почти до края участници и Люк се надявал, че ще успее да я убеди да му помогне: да накара Додж да се откаже от играта.

Най-накрая Натали излезе от къщата. Хедър я видя да разговаря с Люк на предната веранда. Той беше почти два пъти колкото нея. Странно как само преди няколко години приятелката й щеше да се побърка само при мисълта, че Люк може да погледне в нейната посока или да разбере коя е. Животът беше толкова странен — с всичките си обрати, задънените улици, ненадейните възможности.

Надеждата винаги бе в рамките на възможното.

— Додж добре ли е? — попита Хедър, когато Нат влезе в колата.

— Ядосан е — отговори приятелката й.

— Е, ти все пак го отвлече — изтъкна Хедър.

— За негово добро! — настоя Нат и за миг на лицето й се изписа сърдито изражение. Но после се усмихна. — Никога досега не бях отвличала някого.

— Не го превръщай в навик.

И двете сякаш бяха решили да не споменават за караницата си и Хедър беше доволна. Тя кимна към Люк, който тъкмо се качваше в камиона си.

— Той ще дойде ли да гледа?

Нат поклати глава.

— Мисля, че не.

Замълча и добави с тих глас:

— Това, което е причинил на Дейна, е ужасно. Мисля си, че сигурно се ненавижда.

— Като го гледам, така изглежда — съгласи се Хедър. Но не искаше да мисли за Люк, за сестрата на Додж или за крака, заровени под цял тон метал, обявени за безполезни. И бездруго й беше лошо от нерви.

— Добре ли си? — попита Нат.

— Не — отвърна безцеремонно Хедър.

— Толкова си близо. Почти до края. Вече побеждаваш.

— Още не побеждавам — отговори Хедър. Включи съединителя. Не можеше да отлага повече. На небето не бе останала почти никаква светлина, а хоризонтът приличаше на черна дупка, изсмукваща всички цветове наоколо. Сети се за нещо. — Боже! Това е колата на Ан! Тя почти никога не ми разрешава да я карам. Не мога да се изправя срещу Рей с нея.

— Няма нужда — бръкна Нат в чантичката си, извади чифт ключове и драматично ги запремята в дланта си.

Хедър я погледна.

— Откъде ги взе?

— Додж — отговори Нат, метна ключовете в дланта си и ги върна в чантата си. — Можеш да използваш неговата кола. Прекалената предпазливост не е навредила никому, нали така?

И последният отблясък на слънцето изчезна и луната преряза облаците като гигантски сърп. Участниците, съдиите и зрителите се събраха и тихо излязоха от гората; дойдоха през дерето, разпилявайки чакъл, докато подскачаха по нанадолнището; или пък пристигнаха с коли, които караха бавно и без фарове, като подводници в мрака.

По времето, когато звездите разкъсаха мрака, всички те бяха тук: всички деца от Карп, дошли да присъстват на последното предизвикателство.

Беше време. Нямаше нужда Дигин да повтаря — всички знаеха правилата на Двубоя. Всяка кола се целеше в другата, докато се движат бързо една срещу друга. Първият, който се отклонеше, щеше да загуби.

А победителят щеше да прибере джакпота.

Хедър беше толкова нервна, че й трябваха три опита, за да завърти ключа. Беше намерила льо сабъра оставен отстрани на пътя, на практика заровен в храстите. Колата на Бишъп — Додж сигурно я беше взел назаем.

Изпита абсолютно нелогично раздразнение, че Бишъп му е помогнал по този начин. Запита се дали е рискувал да дойде днес, дали не е някъде сред тълпата, сред тъмното море от хора с неразличими на бледата лунна светлина лица. Беше прекалено горда, за да му изпрати съобщение и да разбере. И прекалено засрамена. Той се опита да говори с нея, да й обясни, а тя се държа така ужасно.

Зачуди се дали някога ще й прости.

— Как си? — попита я Нат. Беше й предложила да остане с нея до последната възможна секунда.

— Добре — излъга Хедър. Устните й бяха вцепенени, усещаше езика си надебелял. Как щеше да шофира, когато едва чувстваше ръцете си? Докато преместваше колата на стартовото си място, фаровете осветиха групички от лица — призрачнобели, застанали безмълвно в сенките на дърветата. Двигателят виеше, сякаш нещо не му беше наред.

— Всичко ще мине добре — рече Нат и се завъртя на мястото си. Очите й изведнъж се разшириха и се изпълниха с настойчивост. — Всичко ще мине добре, разбираш ли?

Каза го така, сякаш се мъчеше да убеди себе си.

Дигин жестикулираше към Хедър, показваше й, че трябва да обърне колата. Двигателят стържеше странно. Стори й се, че освен това подушва някаква странна миризма, но реши, че си въобразява. Така или иначе, всичко щеше да свърши скоро. Трийсет секунди, най-много четирийсет. Когато успя да обърне автомобила в правилната посока, Дигин почука на предното й стъкло и кимна отсечено.

На другия край на пътя — на триста метра от нея, на хиляда километра — Хедър видя двата еднакви кръга на фаровете на Рей. Постоянно се включваха и изключваха. Включваха и изключваха. Като някакво предупреждение.

— Трябва да тръгваш — каза Хедър с пресъхнало гърло. — Започваме.

— Обичам те, Хедър.

Нат се наведе към нея и обви ръце около врата й. Миришеше толкова познато и на Нат! На Хедър й се доплака, сякаш се сбогуваха за последен път. А после Натали се отдръпна.

— Виж, ако Рей не отбие… искам да кажа, ако се доближите един до друг и ти се стори, че той няма да отбие… Трябва да ми обещаеш, че ти ще го направиш. Не можеш да рискуваш да се сблъскате, разбираш ли? Обещай ми.

— Обещавам — каза Хедър.

— Късмет! — И Нат изчезна. Хедър я видя как бавно застава отстрани на пътя.

А тя остана сама в колата, в тъмното, пред дълга тясна отсечка от пътя, насочена като пръст към блясъка на далечни фарове отпред.

Помисли си за Лили.

Помисли си за Ан.

Помисли си за Бишъп.

Помисли си за тигрите и за всички неща, които бе прецакала в живота си.

Зарече се пред себе си, че няма да се отклони първа.

В тъмното мазе, обгърнат от миризмата на нафталин и стари мебели, Додж прекалено късно осъзна защо Нат е взела ключовете му. Нададе вик и се замъчи да се отскубне от лентата, която го държеше. Мислеше единствено за сърчицето на една бомба, което тиктака и бавно отброява секундите до края.

Нещо в двигателя пушеше. Хедър видя, че от капака на колата се издигат тънки ивици дим, като тънки черни змии. Но точно в този момент Дигин застана гол до кръста в средата на пътя и размаха тениската си над главата като флаг.

После вече беше късно. Хедър чу пронизителното скърцане на гуми по асфалт. Рей бе потеглил. Тя стовари крак върху педала на газта, колата се понесе напред и забуксува леко. Пушекът се удвои почти веднага и за секунда зрението на Хедър се замъгли напълно.

Паника.

А после пушекът се разпръсна и тя отново можеше да вижда, фаровете ставаха все по-големи. Луната блестеше като намазана с масло. А пушекът се изливаше от капака като течност. Всичко беше бързо, прекалено бързо — Хедър фучеше по пътя и не виждаше нищо друго освен две луни, които растяха… приближаваха се…

Мирис на горяща гума и свистене на спирачки…

По-близо, по-близо… Носеше се напред. Скоростомерът показваше сто километра в час. Вече беше прекалено късно да отбие, той също не се отклоняваше. Беше прекалено късно за каквото и да било друго освен за сблъсък.

От двигателя ненадейно изригнаха пламъци — огън, който изрева оглушително. Хедър изкрещя. Не виждаше нищо. Воланът подскочи в ръката й и тя се помъчи да задържи колата на пътя. Въздухът миришеше на изгоряла пластмаса, а дробовете й бяха пълни с пушек.

Хедър натисна с всичка сила спирачките, ненадейно обзета от абсолютна сигурност: щеше да умре. Видя движение някъде отляво — някой бе изтичал на пътя ли, какво? — и осъзна със секунда закъснение, че Рей е отбил, за да не го удари, че е извил волана си наляво и сега се носи право през гората.

Хедър прелетя покрай него с оглушителен грохот. Пламъците ближеха предното й стъкло. Тя не спираше да крещи. Знаеше, че трябва да излезе от автомобила веднага, преди да се е блъснала в нещо.

Колата занасяше, тресеше се, въртеше се в кръгове, но забавяше. Носеше се към дърветата. Хедър се помъчи да отвори вратата. Дръжката заяде и тя си помисли, че ще остане прикована тук и огънят ще я погълне. А после натисна с рамо, вратата се отвори и Хедър скочи, претърколи се, почувства как ръката и рамото й се забиват в асфалта, усети в устата си вкуса на пръст и пясък, чу далечен рев, звук, сякаш хората викаха името й. От гумите на колата се разлетяха искри, когато автомобилът изхвърча от пътя и падна в гората.

Последвалата експлозия бе така оглушителна, че Хедър я усети как преминава през цялото й тяло. Покри главата си с ръце. Сега чуваше, че хората наистина викат името й — както и името на Рей. В далечината зави сирена. За миг Хедър си помисли, че сигурно е мъртва. Но можеше да усети вкуса на кръвта в устата си. Ако беше мъртва, нямаше да може да почувства никаква кръв.

Вдигна глава. Колата се беше превърнала в развалина; един стълб от пламъци я поглъщаше, превръщаше я в гума и метал. Невероятно, но Хедър успя първо да седне, а после и да се изправи. Не усети никаква болка. Сякаш гледаше филм за собствения си живот. А после изведнъж престана да чува — не чуваше гласовете, които я викаха, подканваха я да се махне от пътя, да се отдръпне от колата, не чуваше и сирените. Намираше се в някакво дълбоко мочурливо място, в което цареше тишина.

Обърна се и видя, че Рей се мъчи да се измъкне от колата си. По лицето му се стичаше кръв; трима души се опитваха да го издърпат от развалината. При отбиването се беше забил право в едно дърво. Капакът на автомобила му беше смачкан, хлътнал почти наполовина.

И сега Хедър разбра причината.

На средата на пътя, абсолютно неподвижен, на по-малко от шест метра от нея, стоеше тигърът.

Наблюдаваше я с тези дълбоки черни очи, очи, които бяха стари и изпълнени с тъга, очи, които бяха наблюдавали как цели векове се превръщат в прах. И в този миг тя почувства как през тялото й преминава тръпка и разбра, че тигърът се страхува — от шума и огъня, от хората, които крещяха, струпани от двете страни на пътя.

Но тя, Хедър, вече не се боеше.

Тласкаше я сила, която не можеше да обясни. Не изпитваше нищо друго освен съжаление и разбиране. Беше съвсем сама на пътя с тигъра.

И в последния момент от играта, докато пушекът се издигаше на огромни стълбове във въздуха, а пламъците ближеха небето, Хедър Нил без колебание се приближи до тигъра, сложи нежно ръка на главата му и спечели.